Робинята

Глава девета

Ларен заговори с тих и развълнуван глас:

— Да, когато Парма докоснал раменете на Селина, усетил, сякаш самият Тор го е поразил с гръм. Паднал възнак разтреперан, целият се вледенил, а ръцете му се тресели. Били като попарени и го пронизвали от болка, макар по тях да не личали никакви белези. Първо изтръпнали, сетне го засмъдели и пламнали. Той отместил взор от ръцете си към Селина. Тя промълвила едва чуто: „Казах ти да не ме докосваш.“ Минали няколко секунди и страхът бил забравен, избледнял и споменът за странната смразяваща болка в ръцете му, за вцепенението, по-вледеняващо и от самата смърт. Тогава го обладал гняв, не вярвал в станалото чудо, незримо и непонятно за него. Озъбил се насреща й и се нахвърлил върху нея, поваляйки я по гръб на каменистата земя. Но и този път тя не издала звук и не се опитала да се съпротивлява. Той легнал отгоре й с пяна на устните, злобно и победоносно ухилен, и казал: „Онова, което се отприщи в мен, не е странно, нито необичайно. Това бе просто краткотраен сън, миг колебание, нищо повече. Сега ще те обладая и после ще те отведа в моето имение, където ще ми станеш наложница и цял живот ще ми робуваш.“

Едва изрекъл тези думи и почувствал, че се откъсва от нея. Кой би могъл да го вдигне така и да го задържи във въздуха? Сякаш бил малко дете. Помъчил се да се освободи, но не успял. Не, реел се на пет-шест стъпки над нея, гледал я отгоре, слисан и онемял, загубил ума и дума. Не паднал на земята, както се срива човек от високо. Не, изобщо не падал. Издигал се все по-нагоре и по-нагоре, докато накрая видял, че Селина продължава да лежи по гръб на земята и да го следи с очи. Тя се усмихнала и му извикала: „Иди още по-нависоко, Парма, нали това искаше? Да, високо, високо, чак до облаците. Върви, Парма. Съдбата ти те очаква.“

Той размахвал ръце и ритал с крака, но се издигал все по-нагоре и не можел да спре. Закрещял от страх, гърчел се диво срещу непознатата сила, която го държала, но дори когато се опитал да се обърне по гръб, не успял. Тялото му сякаш било замръзнало във въздуха, гледал към Селина, която все повече се смалявала, и знаел, че тя продължава да му се усмихва. Искал да се освободи, но в същото време разбирал, че ако се освободи, ще умре, защото ще се срине надолу и ще се разбие в камъните.

Внезапно, без предупреждение, усетил, че полита напред, като че тласнат от могъща ръка. Престанал да се носи над Селина и се устремил на изток. Сетне изведнъж под него се появила вода, огромно море и го обзел такъв страх, че си загубил ума. Решил, че Селина го е проклела, и се вкопчил в тая мисъл. Да, сигурно е зла магьосница и това, което се случва с него, не е истина, а видение, илюзия, предизвикана от прокобата й. Зарекъл се да я намери и убие, ала единственото, което съумял да постигне, било да полети още по-бързо, този път тласкан на юг от могъщата сила. Порел облаците и не виждал нищо в бялата мъгла, било му студено, треперел, кожата му посиняла, посиняла като ръцете на Грънлидж, след като натрошил на парчета ледените късове. Спомнил си думите на Селина. Проклел я, вещицата му с вещица, също както тя постъпила с него. Щял да загине тук, високо над земята, премръзнал до смърт в облаците, само заради проклятието на една жена, която би унищожил, стига да я намери отново…

Тогава много бавно започнал да слиза надолу. Въздухът се затоплил и той усетил, че възвръща способността си да мисли, да гледа, да разсъждава. Вече ясно виждал земята, скалите, тесния ручей, яркозелената трева. Не се спускал рязко надолу, а се плъзгал бавно и постепенно, да, почувствал се като вълшебник и взел да се пита дали сам не се е издигнал, най-сетне сдобивайки се с онова, което му принадлежи. Да, трябва сам да се е извисил към облаците и да е започнал да лети… Повярвал на това и започнал да се усмихва, докато се приближавал към земята. Стоплил се, кръвта отново запрепускала в жилите му. Размахал ръце, за да смени посоката. Сполучил. Засмял се гръмко на това фантастично откритие. О, вече нищо не можело да му се опре. Боговете го били дарили с тази мощ. Оттласнал се с крака и се втурнал напред в спокойния, топъл въздух, после забавил ход. Изсмял се силно и понечил да изпробва новите си умения. Но преди да успее да размърда ръце и крака, се срутил като камък на земята, като че някой нарочно го изпуснал и бутнал надолу. Озовал се в нозете на едър, облечен в меча кожа, мъж, воин, огромен и силен, с гигантски меч в бинтованата ръка… Този воин бил Грънлидж Датчанина. Ръцете му още били превързани, но той държал меча с явна лекота. Стоял изправен и снажен, горд както по времето, преди да го сполети нещастието. Казал му: „Ти си Парма и се осмели да докоснеш жена ми. Знаеш ли какво ще сторя сега с теб?“ Парма зяпнал Грънлидж, онемял от изненада. Безмълвно поклатил глава, невярващ, че това действително е той. Не било възможно. Добил кураж. Заявил с дързък и високомерен тон: „Ти трябва да си мъртъв. Нали отиде да умреш. Мъртъв си. Сигурно си само заблудена сянка, която тепърва ще потъне в забрава. Това е просто твоята обвивка, защото ти си нищо, глас и видение, създадено от въздуха около нас. Аз нападнах владенията ти, откраднах добитъка и ограбих корабите ти. Никакъв те нямаше, когато хората ти викаха за помощ. Сега сме далеч от твоята и моята родина. Кое е това място? Къде се намираме? Ти не може да си Грънлидж, защото той е сломен и превит. Жалък нещастник, дето сигурно се е погубил със собствената си ръка.“ Грънлидж го изгледал, без да мръдне, и се усмихнал. „Да ти кажа ли, Парма, точно какъв съм и къде се намираме? Кое би искал да чуеш по-напред, подъл страхливецо? Аз ще отлетя от теб и после ще се върна, за да те убия!“

Парма скочил, разкършил рамене, но нищо не се случило. Качил се на една висока скала и скочил, като диво махал с ръце и ритал с крака. Чул Грънлидж да се смее, зловещо и страховито, като че излизал от преизподнята, Парма не се издигнал в небесата, а отново тежко се строполил в нозете на Грънлидж. Изревал от яд: „Пак тая вещица! Тя ми е отнела силата. Проклета да е вовеки веков!“ Грънлидж вдигнал крак над главата на Парма и промълвил съвсем тихо: „Слушай, глупако! Нямаш никаква сила, само суета, вина и тъпо високомерие. А сега ще си получиш заслуженото.“

Ларен млъкна. Усмихна се на мъжете, жените и децата, които до един я гледаха зяпнали, приковали цялото си внимание в нея. Клив й кимна окуражаващо, гушнал спящия Таби в скута си.

— Продължавай — изрева Ерик. — Уморих се от твоето протакане! По дяволите, какво станало по-нататък? Какво направил Грънлидж? Строшил ли черепа на Парма с крака си? Къде, в името на всички богове, са били?

Тя поклати глава.

— Аз съм само жена, господарю Ерик, и трябва да си почина. Прости ми. Умът и гърлото ми пресъхнаха и се нуждаят от съживяване. Навярно утре вечер ще мога да продължа.

Надигна се глух ропот. Ерик имаше такъв вид, сякаш всеки момент щеше да избухне. Още като дете сядаше до скалда и слушаше прехласнат, та дори когато майка му го викаше, той не я чуваше. Мерик се изправи със смях и припряно рече:

— Не, млъкнете всички. Тя има право. Прекъсва разказа си не защото е жена и не й стигат силите, не, тя нарочно ви подмамва, да налапате въдицата. Прозинете се и кажете, че историята й е била увлекателна, но не ви е грижа как свършва по-нататък. Това ще я накара да се разкъсва от съмнения и да бъде по-снизходителна.

Той отново се засмя и се обърна към Ерик:

— Е, братко, какво мислиш за новия ми скалд, за моята разказвачка?

Ерик само хвърли поглед на Ларен. Внезапно Мерик се притесни от втренчения му взор. Не искаше неприятности. В името на всички богове, не желаеше да се кара с брат си, да му нарежда да я остави на мира, но щеше да се наложи, ако Ерик си науми да легне с Ларен. Не знаеше защо, но със сигурност щеше да се противопостави. Изви очи към Сарла, която от своя страна бе зяпнала съпруга си. „Досеща се за истината, помисли си Мерик, досеща се.“ Действително, би било невъзможно да е другояче. Две от копелетата на Ерик бяха тук, в къщата, и двете момчета, макар че по-малкото още не бе навършило годинка. Но Кена бе здрав и силен и бе одрал кожата на баща си. Майките им също присъстваха и доколкото бе известно на Мерик, и Мегът, и Кайлис продължаваха да делят леглото на брат му.

Но Сарла все още нямаше деца. С Ерик бяха женени от две години, но утробата й бе празна. Мерик въздъхна. Не му харесваше тая работа. Отиде при Клив и протегна ръце за Таби.

Взе детето и тръгна да търси одеяла, здраво гушнал Таби с едната ръка. Забеляза, че Ларен го гледа. За първи път щеше да задържи Таби при себе си през нощта. Пристъпи към нея и каза:

— Аз ще се погрижа за Таби тази нощ.

Замълча, изучавайки вдигнатото й нагоре лице. Бе поруменяло от топлината и от пожънатия успех. Усмихна й се и за негова изненада тя му отвърна със същото.

Усмивката й бе прекрасна и той усети, че го сгрява целия. Искаше му се да я вижда постоянно усмихната. Но не точно сега. Затова се извърна и пътем каза:

— Не се отдалечавай от къщата. Навъртай се около Сарла. Скоро ще измисля къде да идем.

В ръката й имаше седем малки сребърни монети. Тя ги стисна в шепата си. Гъделичкаха кожата й. Навярно щяха да стигнат да откупи свободата си, както и тази на Таби и Клив.

— Бих искала да поговоря с теб. Мерик, може би утре. Важно е. — После се разколеба. Притежаваше единайсет сребърни монети. Никак не бяха малко, но тя нямаше представа колко струва тя или Клив на пазара за роби. — Ще поговорим, но не утре, а по-късно, след три-четири дни. Или по-скоро ще те попитам за някои неща, за стойността на определени неща.

Не спомена нищо за Таби, дълбоко заспал, сгушен до рамото му, и това го изненада.

— Думите ти са ясни като мъгляв ден. Не, недей да объркваш и мен, и себе си повече. А сега искам да ми обещаеш нещо. Ще се закълнеш ли, че няма да се отдалечаваш от къщата и от Сарла?

Тя се намръщи, после кимна в недоумение. Той знаеше, че тя не го разбира, но замълча.

Рано на следващата сутрин, когато Ларен отиде да се облекчи, на излизане от нужника завари Ерик да стои насреща й с ръце на кръста.

— Чаках те — рече той и се усмихна.

— Защо?

Той се намръщи и тя бързо добави:

— Господарю.

— Така е по-добре. Аз съм господарят на Молвърн, а ти не си нищо друго, освен робиня. Не е зле да не забравяш това. Хубавка си, Ларен. Още си твърде кльощава, но аз ще се постарая кокалите ти да не ме убиват.

— Защо трябва да правиш това?

Тя вече знаеше какво иска той, доловила похотливия поглед и невероятната самоувереност в очите му. Искаше да я обладае и щеше да го стори, нищо не бе в състояние да го спре. Но тя щеше да се преструва, че не разбира, докато не измисли как да се измъкне, на всяка цена…

— Мерик вика, че си била още по-кльощава, ама ризата и роклята го прикривали донякъде. Но аз ще махна дрехите ти, ще те огледам внимателно и тогава ще реша.

Тя само наклони глава на една страна и го изгледа като малоумна.

— Господарю, сега ще ида да помогна на жена ти. Умея да приготвям чудесна каша.

— Ще помагаш само на мен, Ларен. — Пристъпи към нея и Ларен бързо се дръпна назад. Той се намръщи. — Какво правиш? Аз съм господарят тук и ако пожелая да легна с теб, ще легна. Твоето мнение е без значение. Пък и аз съм надарен мъж и няма причина да отблъскваш милувките ми.

„О, помисли си тя, надареността в едно не се отнася непременно за друго.“ Втренчи се над лявото му рамо и отвърна колебливо:

— Не мога, господарю. Аз съм робиня на Мерик и негова собственост. Аз съм негова наложница. Трябва да го питаш дали е съгласен да ме дели с теб.

Ерик се сепна от отговора й и се навъси.

— Брат ми не е казвал, че ще те задържи за себе си. Още не си спала с него. Кълна се във всички богове, че той спи или с братчето ти, или сам. Лъжеш, момиче. Той не те иска. Сам ми го призна. Каза, че те е взел единствено защото си сестра на момчето.

Думите я засегнаха дълбоко, усети такава остра болка, че щеше да се задуши, но успя да промълви съвсем спокойно:

— Сега съм в месечно неразположение. Мерик не обича да ме докосва в това състояние.

— Учуден съм, че подобно нещо може да възпира брат ми. На мен обаче не ми пречи.

Ерик направи втора крачка към нея.

Тя поклати глава и се отмести наляво към къщата. За нейно огромно облекчение оттам излезе един от приближените на Ерик, на име Стурла, едър, мускулест мъжага с ръце по-големи от краката и рече:

— Хората са готови, Ерик. Мярнали са глигана снощи и аз съм сигурен, че ще го открием. Обещах го на Сарла за довечера, за да ни приготви пържоли.

Ларен изпита желание да разцелува великана, който само да пожелаеше, можеше да я убие с един удар на гигантския си юмрук.

Ерик я погледна, забеляза облекчението в очите й и изруга под нос. Очевидно бе забравил за лова. Не каза нищо и се обърна към Стурла.

— Да тръгваме тогава. — А на нея подхвърли през рамо: — Ще се оправя с теб довечера. Няма да ти позволя да ми противоречиш.

Ларен не отрони и дума. Не се помръдна от мястото си и изчака, докато Ерик изчезна през дървените порти с шестима от свитата си.

Зад гърба й се обади женски глас:

— Чух, че Мерик те предупреди, но ти пак си излязла сама. Не се ли вслушваш в заръките на господаря си?

Ларен не отговори, а продължи да се взира подир Ерик и Стурла, додето всички се изгубиха от погледа й. Жената продължи:

— Ерик ще те има пряко волята ти и пряко волята на брат си.

Ларен се извърна бавно и се озова срещу млада жена с искрящи сини очи и с руса коса, в която сякаш грееше утринно слънце. Беше по-висока от повечето жени, с пищна гръд и хубава премяна. Ларен обясни:

— Трябваше да се облекча. Обикновено човек го върши сам. А ти коя си?

— Аз съм Кайлис. Ерик ме държи тук от девет години. Баща му ме купи, когато бях само на тринайсет, за да помагам на жена му и да бъда дружка на племенницата му Сайра. Ерик ме пожела и ме взе. Сега синът ми е на осем години. Казва се Кена, добро момче е, силно и гордо. Ако Сарла не се сдобие с деца, тогава сигурно Ерик ще го признае за законен наследник. Моля се това да стане. Родих му още три деца, все момичета, но те умряха.

— Но Ерик е женен за Сарла.

— Да, горката мекушава глупачка. Повече от две години. Бракът им бе уреден от бащата на Ерик, Харалд. Но тя не е достатъчно хитра, за да го задържи и да го накара да изпълнява прищевките й. Плашлива е като току-що пръкнало се яре. — Тя млъкна и огледа Ларен от главата до петите. — Ерик се пазеше, докато родителите му бяха живи. Лягаше при мен и при другите жени едва когато те се приберяха в спалнята си през нощта. Знаеше, че са привързани към Сарла, затова се съобразяваше с тях и не си позволяваше волности. Но сега няма какво да го възпира. Може да прави каквото му скимне и по непонятни причини си е избрал теб. Предполагам, защото си нова, и като всички мъже Ерик ще иска да те пречупи, докато те обладае и открие, че не си по-различна от останалите.

Ларен не отвърна, само повдигна полата си и се усмихна на жената. Кайлис хлъцна.

— Кракът ти… Отвратителен е!

— Да, изгорих се. Ще го покажа и на господаря ти Ерик. Може би ще охлади страстта му.

Кайлис поклати глава.

— Значи наистина си държанка на Мерик, както рече на Ерик. Мерик е красив мъж, много пъти съм го казвала. Добър любовник ли е, или търси от теб само наслада и те кара да гледаш как лицето му пламва от напираща похот? Грижа ли го е за твоите чувства?

Ларен я зяпна втренчено. Кайлис се изсмя.

— Значи не си спала с него. Трябва да се примириш. Ерик ще отнеме девствеността ти. Няма да е толкова лошо, ако е в добро настроение. Ако не е, ще изпиташ ужасна болка. Понякога обича да причинява болка, друг път не. Бързо ще научиш какво иска от теб… Жалко, че Мерик вече няма власт тук. Ерик не ще му даде и капка. Ако Ерик си науми да те има, ще те има. Наистина ли умееш да правиш вкусна каша? Сарла — не. Идвай тогава, че умирам от глад.

Същата вечер, сит от превъзходните пържоли от глиган, които Ларен бе помогнала на Сарла да сготви, Ерик пожела да чуе края на приказката за Грънлидж Датчанина.

Ларен си помисли първо за сребърните монети и едва сетне за онова, което щеше да последва. Знаеше, че Ерик ще дойде при нея тази нощ. Нямаше представа как ще се отърве. Но най-напред щеше да разправи историята си, пък по-късно щеше да решава.

Стана и потри ръце, но не заговори преди всички да приковат вниманието си в нея.

— „Ще ти кажа кой съм и какъв съм — рекъл Грънлидж, вдигнал крак над главата на Парма. — Същият съм като преди. Не съм сянка от долната земя. От плът и кръв съм, но съм надскочил простия човешки облик и съм приел по-висша форма. Ала не се заблуждавай, Парма, аз пак съм Грънлидж и Селина е моята любима жена. Както виждаш, ръцете ми са още вързани. За да ги забележиш и да изпиташ превъзходство.“ Грънлидж бавно свалил превръзките от ръцете си. Парма зяпнал от изумление. Те не били вече сгърчени като кокоши крачета, с извити и почернели нокти. Не, ръцете му били здрави, чисти и яки и дръжката на меча пасвала добре в шепата му. „Твоята жена — магьосница те е върнала“ — изстенал Парма, уплашен до смърт, и усетил, че пикочният му мехур се изпуснал и че той ужасно се е посрамил от страх. „Не, Один го направи, нашият Отец — произнесъл сухо Грънлидж. — Реши, че съм достоен, хората ми също, и затова ме изцери. А ти си глупак, Парма, не се ли сещаш къде се намираш?“ Парма се огледал наоколо, но всичко му било непознато. Тогава зърнал Селина да се приближава към тях с развята бяла роба, с гордо изправени рамене и уверена походка. „Никъде не си отишъл, Парма. Пак си там, където нападна жена ми. Один само си поигра с теб, пошегува се, а ти се държа като глупак. Какво ще кажеш в свое оправдание?“ Парма напънал ума си и разбрал, че има само една възможност да си спаси живота. Рекъл: „Ако наистина си герой, ако Всемогъщият Отец Один действително те смята за достоен и храбър, тогава иди и извърши подвиг, който да докаже твоето величие. Не прекършвай врата ми с ботуша си. Това не е никакво геройство, а по-скоро малодушие. Да, върви, Грънлидж, и покажи на какво си способен. Иди с кораб в моретата на изток от Исландия. И още веднъж натроши ледените късове, да, още веднъж, да видиш дали наистина си такъв неустрашим герой, какъвто си въобразяваш.“

Селина извикала: „Не го слушай, Грънлидж! Той те залъгва с лукави приказки, за да те подмами, да те накара да си загубиш ума! Не му обръщай внимание!“ Но Грънлидж свалил крака си от главата на Парма. Отдръпнал се от Парма, който не се помръднал и лежал толкова неподвижно, че приличал на статуя. Грънлидж вперил поглед към висините. Отметнал назад огромната си глава и изревал: „Один! Чуй ме, о, всемогъщи господарю на небесата и на всички воини! Ще отида отново да изпитам силата си и когато се върна, ти трябва да ми дадеш каквото заслужавам!“

Изведнъж небето било прорязано от гигантска ослепително бяла светкавица и въздухът наоколо се превърнал в пара. Отгоре на талази се спуснала бяла пелена и изпълнила дробовете им. Последвали нестихващи гръмотевици, които разлюлели цялата земя. Селина паднала на колене и заровила лице в ръцете си. Парма бил обладан от страх, но и от прилив на надежда. Зяпнал слисано Грънлидж. Грънлидж се усмихвал. „Чувам те, Один. Ще ида отново да ти докажа какъв съм.“ Преди да се отдалечи, той сграбчил Парма за гърлото и го изправил. Раздрусал го с все сила и Парма си помислил, че ще му скърши врата. Грънлидж казал: „Само да посегнеш пак на жена ми, на имотите ми или на някого от хората ми, жив ще те одера. После ще те хвърля на един леден къс да ти изтече кръвта, докато замръзне и усетиш нечовешка болка.“ Пристъпил към жена си, вдигнал я на крака и я прегърнал. После тръгнал, яките му рамене били изпънати, походката — бърза и твърда.

В този момент Ларен млъкна и се усмихна — първо към сключените си ръце, сетне поотделно на всеки от слушателите.

— Не съм съгласен с това пипкане — извика й Ерик. — Довърши проклетата приказка! Довърши я!

Тя само поклати глава.

Обади се Стурла, огромният воин на Ерик:

— Не, господарю, остави я. На мен ми допада напрежението, гъделичка ми ума и ме кара да гадая какво ще стане по-нататък. Да, може би утре вечер ще чуем продължението. Дори може да научим края.

Ерик се усмири. Той седеше в господарския стол и опипваше изящно издяланите ръкохватки — семейна реликва от преди двеста години. Дъбовото дърво бе изгладено като коприна от множеството пръсти, които го бяха докосвали, но по него още се забелязваха изображенията на Тор, Один5 и Фрейя6 и ясно личаха чертите им.

Той зачака със задоволство. Наблюдаваше как Сарла освободи робите, как отведоха децата в малката спалня да спят, как неговите хора и приближените на Мерик се загръщат в одеялата. Изчака всичко да утихне. Понечи да стане, но се спря. Мерик се приближи към огнището, където бе легнала Ларен, плътно завита, а Таби се гушеше до корема й. Приклекна до нея.

Каза съвсем тихо, за да не събуди Таби:

— Чух днес да мълвят, че си ми била наложница. Мисля, че единствено така можеш да се отървеш от похотта на брат ми. Дай Таби на Клив и ела с мен. Ще спим в моята стая.

Тя го изгледа втренчено в сумрачната светлина, хвърляна от тлеещата жарава.

— Ще ме нараниш ли?

— Ще погледна крака ти, после гърба и навярно ще ги намажа с още мехлем. Пък сетне ще видим.

— Няма какво да виждаме — отвърна тя. — Не искам да бъда твоя наложница, Мерик — просто не можах да измисля нищо друго.

— Знам, но вече си го казала. Затова трябва да се преструваме, че е така, иначе Ерик моментално ще довтаса при теб. Е? Какво предпочиташ?

Без да го поглежда, тя спокойно промълви:

— Къде е Клив?

Мерик й се усмихна.

— Ей сега ще го доведа.