Робинята

Глава двадесет и шеста

Таби седеше на пейката до Клив и заплиташе възел под негово напътствие. Ненадейно откъм входа на къщата долетя силна врява. Таби вдигна глава като младо зверче, обучено да различава всички звуци.

— Дали е Ларен?

— Дай да видим — каза Клив и улови момчето за ръка. Но не успя да го задържи. Таби хукна заедно с Кена и двете момчета изхвърчаха през широко отворените дървени порти към равните голи ниви, подминавайки робите, които поправяха оградата от колове с опъната кълчищна връв, мокрена и сушена три пъти за допълнителна здравина, и се втурнаха надолу по пътеката към фиорда.

Таби зърна Мерик, провикна се с все сила и се хвърли в прегръдките му. Мерик грейна в усмивка, хвана детето навреме и го подхвърли високо във въздуха, после го сграбчи и го притисна до гърдите си. Ларен ги наблюдаваше иззад гърба му и видя как той притвори очи, когато сгуши лице в косата на Таби. При тази сцена усети познатия сладко — горчив копнеж. После Таби вдигна глава, млясна шумно Мерик по бузата, което безкрайно го развесели, и тогава съзря сестра си.

— Ларен! — изкрещя той. Бе неин ред да увие ръце около врата й и да обсипе лицето й с влажни целувки.

— Като същинско кутренце си, Таби — каза тя, съзнавайки, че очите й са пълни със сълзи, и се помъчи да ги преглътне. — Престани да ме мачкаш. Скоро ще започнеш да ме ближеш по лицето като оная хала Херцог. И ти ли ще пораснеш колкото него?

Детето избухна в смях.

— Имам да ти казвам нещо — рече тя на Таби и го свали на земята. — Баща ни е жив. Върна се заедно с нас.

Детето замръзна на мястото си настръхнало.

— Не, не, Ларен. Не го помня, Ларен. Мерик е моят баща.

— О, не, скъпи. Мерик е твой брат. Забрави ли? Не, ето го твоят и моят баща.

Халад стоеше настрана и се взираше в момченцето, което го гледаше подозрително.

— Вече си почти на шест, Таби — промълви той. Не бе виждал сина си от бебе. Сега пред него се намираше якичко момче, което направо му бе одрало кожата. То отстъпи назад и се спря, когато се блъсна в краката на Мерик.

Ръката на Мерик се протегна към рамото на детето и леко го стисна. После Мерик се отпусна на колене, втренчи се в Таби с цялата си любов, отразена в яркосините му като есенното небе очи, и каза:

— Баща ти е жив и аз го доведох със себе си. Онова, което го е сполетяло, надминава и най-интересните истории на Ларен, пресъздадени със скалдското й сладкодумие. Да, и той ще ти разправи за всичките си премеждия, щом потеглите заедно за Нормандия. Ела сега, Таби, и поздрави баща си.

Халад забеляза мъката в очите на Мерик, когато внимателно пъхна мъничката ръчица на Таби в неговата.

— Това е баща ти. Кажи му добре дошъл.

— Добре дошли в Молвърн, господине.

Мерик поклати глава и се засмя:

— Опърничав дребосък е и е предан до мозъка на костите си. Хайде да влезем вътре и да опитаме от хубавата бира на Сарла.

Вдигна Таби на рамото си и пое нагоре по пътеката към опосканите от сърповете ниви.

Ларен знаеше, че на баща й не му е лесно. Видя как се опитва да изглежда равнодушен и усмивката не слиза от лицето му, но неговият малък син се бе сгушил на кълбо до гърдите на Мерик и дълбоко спеше, стиснал с юмруче ризата му.

— Те много се обичат — обясни тя на баща си. — Наистина е доста необичайно. Както ти споменах, оня дебел търговец Траско ме купи и ме откъсна насила от Таби. Мерик забелязал Таби и веднага го харесал. Привързаността им е проста наглед, но дълбока.

— И двамата сте извадили голям късмет — рече Халад. — Тази жена Сарла е много хубава. И толкова мила. Каза ми, че е била омъжена за брата на Мерик, бившия господар на имението, така ли?

Ларен кимна.

— Беше убит. Предишният му скалд, един завистник, наречен Деглин, го уби и се опита да хвърли вината върху мен, защото искаше да се махна. Мнозина вярваха, че аз съм го извършила, понеже Ерик се мъчеше да ме вкара в леглото си. Не харесвах Ерик, бе груб към жена си и високомерен в държанието си, но да умре, защото Деглин се е стремил да отстрани мен, е направо ужасно.

— Какво ще стане със Сарла?

Ларен се усмихна и отпи от сладката медовина.

— Може да съм малко по-възрастен от нея — рече внезапно Халад и стрелна с очи дъщеря си, — но нито едно късче от тялото ми не е мъртво, дъще. Още съм мъж в разцвета на силите си. Разбираш ли ме?

— Да, татко, много добре те разбирам — отвърна сериозно Ларен.

— Би следвало, щом носиш бебето на Мерик в утробата си.

Личеше, че е ядосан, и тя неволно се изкикоти. Мерик вдигна глава и широко й се усмихна. Отдавна не я бе виждал толкова весела. Беше омаян и не пропусна да й го каже по-късно вечерта, когато най-сетне се озоваха под мекото вълнено одеяло в леглото си.

— Щом те омайвам, значи съм магьосница.

— Да, може и така да е. Имахме дълъг ден — добави той и я целуна по ухото, после я близна вътре.

— Да, но вече сме си у дома, Мерик. Как се радвам, че най-накрая се прибрах. При това жива.

— Баща ти ме разпитваше за Сарла, какво е семейството й, какво смятам да правя с нея. Казах му, че е свободна сама да избира и че е добре дошла в Молвърн, дори да реши да остане завинаги.

Ларен се надигна на лакът и се надвеси над него.

— Баща ми заяви, че бил мъж в разцвета на силите си и всяко късче от тялото му кипяло от живот. Мислиш ли, че Сарла би се съгласила да се омъжи за баща ми? Да живее с него в двореца на чичо Роло? И да бъде велика дама?

Тя пак се изкикоти и сгуши лице на рамото му. Той почувства топлия й дъх и я притисна силно към себе си.

— Не знам. Ти спомена, че са се сближили с Клив. Дори, че се обичат.

— Да, но не съм сигурна. — Тя затаи дъх, напълно забравила за Клив и Сарла. — Приятно ми е да усещам ръката ти там, Мерик.

— Наистина ли?

Той нежно обгърна гърдата й с шепа, наклони се към нея и започна да я милва с устни. Когато тя простена и се изви към него, той вдигна глава и й се усмихна.

— Цяла седмица не ти е прилошавало. Доволен съм. Иначе отново щеше да заслабнеш. О, но не на това място, не.

— Ти си мъж — промълви тя и го целуна по жарките устни, — а мъжете обичат да галят гърдите на жените. О, Мерик, толкова те обичам. Направо не можеш да си представиш. Ще те обичам до сетния си дъх.

Ето че най-съкровените думи бяха изречени и нямаше връщане назад, но тя не съжаляваше, въпреки че той лежеше застинал до нея. Няколко мига не се помръдваше и мълчеше, после се хвърли да я целува бясно, езикът му се стрелкаше в устата й, ръцете му вилнееха по гърдите й, после пръстите му се спуснаха към кръста и корема и я заопипваха нежно, търсейки следи от бебето, накрая се плъзнаха още по-надолу към слабините й, галещи и вещи.

— Колко време мина! — каза той и я положи върху себе си. — Много време. В името на боговете, Ларен, ти си всичко за мен.

Насладата, с която я изпълни, мигновено я накара да се откъсне от действителността. Таби щеше да остане вечно в сърцето на Мерик, по-близо от всеки друг, мъж, жена или дете. Помисли за рожбата в утробата си. Мерик щеше да обича бебето, положително щеше да обича своя син или дъщеря, но не толкова, колкото Таби, никога колкото Таби.

Тя извика при освобождаването си, разтърсена за кой ли път от силата и сладостта му, и го притисна към себе си, докато той изживяваше своя връх.

— Неповторима си — промълви той с дълбок и дрезгав глас, доволен и сънен. Изхлузи се от нея, семето му напои кожата й и тя се отпусна до него. Целуна я по челото, погали рамото й и затвори очи.

Обичаше го повече от всяко друго човешко същество. И щеше да го обича вечно. Той бе неин съпруг и завинаги щеше да й принадлежи.

— Баща ми е бил при теб, нали, Сарла? Знаеш ли къде е сега?

Сарла се усмихна и продължи да бърка овнешката яхния със зеле и лук.

— Да, беше тук и ме разсмиваше. — Баща ти е изключително доблестен мъж, Ларен. Може би е навън и говори с Мерик. Или пак се опитва да спечели обичта на Таби. Смяташ ли, че трябва да смачкам вътре и малко боровинки?

Ларен се съгласи, почака Сарла да добави още нещо, но тя не го направи. Отиде до банята. Мерик, баща й и Таби бяха там и смешно се надвикваха. Когато се появиха мокри и зачервени, тя видя, че Таби е сгушен в баща й, не в Мерик. Бързо стрелна съпруга си с поглед. За нейно огромно облекчение той се усмихваше. В ясните му очи нямаше болка и нито следа от сянка.

— Ларен — каза й той.

Тя се втурна към него и бурно го прегърна. Той се засмя и я притисна към себе си. Не я пусна, докато Халад и Таби не се отдалечиха.

— Таби започна да свиква с него — рече той и този път тя долови в гласа му мъка, но и примирение. — Така и трябва. Отдавна го знам. Да, всичко ще бъде наред. Ще ходим в Руан и ще ги виждаме — и него, и баща ти, и Роло. А сега, съкровище, трябва да се срещна с Клив. Той ще ми разкаже какво се е случило в Молвърн, докато ние бяхме отдадени на приключения. Освен това искам да разбера какво би желал да прави като свободен човек.

— Нали помниш какво ни каза чичо Роло — че Клив може да замине при него. И той ще се погрижи да го възнагради.

— Ще му предам. Престани да ме зяпаш така, Ларен, и си махни ръцете от мен. Върви, съкровище, иначе ще те вкарам в банята, ще те насапунисам цялата с уханния сапун, подарък от Хелга, и ще те държа там, докато и двамата припаднем от изнемога.

Тя се засмя и отвърна:

— Сто пъти бих предпочела това, вместо да бъркам овнешка яхния, господарю.

Бавно и неохотно го пусна. Стоеше и гледаше подире му, докато той вървеше към нивите с искряща от слънцето руса коса и загоряла от жаркото слънце силна снага.

Мерик откри Клив да сече дърва с хубава стара брадва, останала от дядо му. Мерик чакаше и го наблюдаваше. Клив бе съблечен по препаска и той за първи път видя, че е привлекателен и добре сложен. Златистата му коса блестеше от пот под яркото слънце. Дори белегът на лицето не накърняваше впечатлението. Запита се дали Сарла ще го вземе за съпруг. Клив или Халад, старец, но богат и могъщ, умен, начетен и милостив? Никой мъж не би могъл да прозре желанията на една жена. Внезапно Клив вдигна глава.

— С тая купчина дърва ще изкараме поне седмица през зимата — рече Мерик. — Дойдох да ти благодаря, Клив, че си наглеждал Молвърн.

— Нищо особено не се е случило — отвърна Клив, внимателно избърса острието на брадвата в препаската си и отиде при Мерик, който стоеше под един вековен дъб, стар колкото фиорда. — Реколтата е прибрана на сигурно място, козите, кравите и хлапетата се угояват добре, а Таби се научи да язди детското пони Мебел. Имението ти е прекрасно, Мерик. Благословен си с достатъчно обработваема земя за всичките ти нужди.

— Да, знам — съгласи се Мерик. — Но нали ти е известно също, Клив, че то никога не е било предназначено за мен, а за Ерик. Странно ми е да бъда господар тук. Беше ли му мъчно на Таби за нас с Ларен?

— Да, но бързо ви забрави, щом се качи върху гърба на Мебел. — Клив се засмя и смушка Мерик в рамото. Мигновено се отдръпна, в очите му проблесна предишният робски страх.

— Не, приятелю. Ти си свободен. Наистина, дойдох да те попитам дали искаш да заминеш с Таби и Халад за Нормандия. Самият прославен Роло държи да те възнагради. Ще получиш каквото пожелаеш. Ще се погрижи да станеш такъв, какъвто си избереш. Той е добър човек, достоен за възхищение и почит. Там ще живееш охолно, Клив.

— Ще си помисля, Мерик. Благодаря ти.

— Кажи ми какво ти е мнението за Халад.

— Добър човек е, въпреки благородната си кръв. Освен това е рядък щастливец. Брат му е повярвал в него и цели две години го е закрилял. А сега се връща в познатото обкръжение, намерил сина и дъщеря си. О, много голям късметлия е този Халад.

— Така е, прав си. Но, Клив, той не е вече млад, здрав и силен и не притежава младежка енергия и жажда за живот. Стар е. Ако реши да има дете, вероятно ще умре още преди да е пораснало.

Клив се умълча.

— Може би — рече най-накрая. — Убеден съм в това. Но, Мерик, животът е много несигурно нещо, нали? — Той отмести поглед от Мерик и го зарея към далечните назъбени възвишения в отсрещния край на фиорда. — Трябва да обмисля.

Мерик започна да подрежда дървата, нацепени от Клив.

— Разкажи ми какво прави в мое отсъствие. Колко сбивания имаше, колцина сега са настръхнали един срещу друг.

Вечерта Ларен отново пое ролята на скалд. В историята й се говореше за някакъв ирландски търговец, чийто син Улрих бил грубиян и мерзък страхливец и никога не постъпвал честно.

— Да, нашият горделив побойник мечтаел да стане главатар. Веднъж случайно срещнал непозната жена. Макар да бил зъл обесник, не бил глупав. Жената била затънала в едно тресавище и не можела да се измъкне. Улрих успял да я спаси. Дори се отказал да я изнасили, толкова доброжелателно настроен бил този ден. И слава Богу, защото тя внезапно му съобщила, че е вълшебница и че е готова да изпълни всяко негово желание. Той й повярвал, изпъчил се като пуяк и със светнали от алчност очи й заявил, че иска да го направи главатар: „Искам да властвам над всички обитатели на земите, ширнали се пред погледа ми.“ „Но те са много и земите са необятни“ — възразила вълшебницата. „Да — отвърнал той. — Но искам всичко, докъдето се простира погледът ми, да е мое владение. Ти ми обеща.“ Тя му се усмихнала и внимателно простряла ръце към небесата. Провикнала се със сладък и силен като молвърнската медовина глас: „Дай на този мъж, о всемогъщи Один, наш Отец, дай му цялата земя, която виждат очите му.“ Чул се страшен гръм и небето се прорязало от ярки светкавици. „Готово — рекла тя и се усмихнала на Улрих. — Всичко, което виждаш е твое.“ После изчезнала. Улрих потрил ръце. Помислил за враговете си, за момичетата, успели да му се изплъзнат, и казал: „Странно, сега е нощ, а те спасих посред бял ден. Върни пак слънцето, та да зърна владенията си.“ Уви, нямало кой да го чуе. Вълшебницата си била отишла, ала нощта останала. Завинаги.

Ларен млъкна. Не обели нито дума повече. Седеше и чакаше. Ропотът и дюдюканията не закъсняха. Мерик се засмя и се изправи до нея.

— Историите й вече не са така смели заради бебето в утробата й. То я кара все да търси поука. Не е минала нощ, без да ми чете проповеди и да реди безкрайни напътствия какво да свърша и как…

Ларен го сграбчи за ушите и го дръпна надолу. Целуна го шумно.