Робинята

Глава осма

Мерик седеше прегърбен на дългата пейка, мълчалив и неподвижен, и стискаше в шепи чаша медовина.

Брат му Ерик седеше до него и също мълчеше. Накрая каза:

— Кончината им настъпи бързо. Не страдаха много. Смъртта се носеше навсякъде, усещаше се дори във въздуха наоколо и нищо не можехме да сторим, освен да стоим и да гледаме как умират любимите хора. — Ерик млъкна за малко и поклати глава. — Сарла се разболя, но после се оправи. Мисля, че тя зарази майка, понеже мама се грижеше за нея. Сетне повали и татко, който нито за миг не се отделяше от постелята на мама. Да, а Сарла остана жива.

Мерик искаше да му каже да не бъде глупав — не Сарла е виновна за случилото се, но думите заседнаха в гърлото му. Почувства, че самообладанието му го напуска, и преглътна, свеждайки още по-ниско глава.

След известно време Ерик продължи:

— По-възрастните бяха засегнати най-силно и повечето от тях умряха. Нашите родители бяха едни от първите. Починаха десет души, от които осем роби. Не бяха добри времена. Жалко, че те нямаше тук, но може би е било за хубаво. Не бих искал да загубя и теб.

— А другите имения пострадаха ли?

— Имаш предвид братовчеда Еджил? Не, той и семейството му са се отървали. Тая напаст се появи тук, вилня що вилня и после изчезна яко дим, като призрак посред бял ден. Цялата долина Гравак се отърва, освен нас.

Сарла се приближи до Мерик и рече тихо:

— Трябва да хапнеш, Мерик. Приготвила съм любимата ти яхния с еленово месо — поне така казваше майка ти. Не притежавам нейното умение, но мисля, че е вкусна.

Той се усмихна на срамежливата жена на брат си, доста дребничка и в същото време много привлекателна, ако се взреш по-внимателно в нея, но толкова тиха, че бе почти незабележима. Косата й бе тъмноруса, очите — по-скоро сиви, отколкото сини, кожата — бяла и чиста. Подчиняваше се изцяло на Ерик. Радваше се, че е оживяла.

— Благодаря ти, Сарла, но не съм гладен. Моля те, погрижи се за другите. — Внезапно се сети, че е забравил за Ларен и Таби. — Сарла, моля те, погрижи се също и за жената и детето, които доведох със себе си. Мъжът се казва Клив. Те ще спят тук, в къщата.

Тя кимна, докосна ръкава му и го попита дали иска още медовина. Преди да успее да отговори, брат му се намеси с рязък, нетърпелив тон:

— Ако му се прище да се суетиш около него, Сарла, ще ти каже. Върви си гледай работата.

Тя не отвърна, само сведе глава и остави братята сами. Ерик рече:

— Елър вика, че си ги купил в Киев.

— Купих детето. Жената и мъжът ми излязоха без пари. — За миг се отърси от скръбта и се усмихна на брат си. — Всъщност трябваше да избягаме от Киев, преди вбесеният търговец да открие липсата на мъжа и момчето.

— Момче ли? Та тя си е баш момиче.

— Да, но тогава беше момче, слабо като клечка и облечено в скъсани панталони и риза. Дори аз не разбрах, че не е момче, докато не се наложи да лекувам гърба й. Тоя търговец Траско я бе пребил от бой.

— Значи е робиня — доволен рече Ерик. Мерик не каза нищо, просто не чу брат си, защото отново се бе замислил за родителите си. — Още е слабичка — добави Ерик. Мерик вдигна очи и забеляза, че брат му гледа към Ларен, която седеше до огнището. Сарла стоеше права до нея. — Но няма болнав вид.

— Не, няма. Трябваше да я зърнеш, когато бягахме. Беше само кожа и кости. Детето също бе толкова измършавяло, та да се разплачеш, Ерик.

— Детето? — Той обърна взор към Таби, който си играеше с една кожена топка. — Та то е по-скоро едно бреме. Момичето ли те накара да го купиш? Обеща ти, че ще стане твоя курва, ако го сториш ли? Но това едва ли има значение — един мъж може да прави каквото си ще с една жена, а камо ли с робиня. Защо, в името на всички богове, си купил дете, Мерик?

Мерик отвърна бавно:

— Не знам. Видях го и реших, че трябва да го взема. Ларен няма пръст в тая работа. Тя вече бе купена от търговеца. А аз купих Таби. — Мерик сви рамене. — Да, сега е мой. Спасих я, защото е сестра на Таби.

— О! — рече Ерик и млъкна. — Защо има синина на бузата? Почти не личи, но все пак се забелязва. Дръзка ли беше? И се наложи да я удариш?

Мерик не желаеше да отговаря на въпросите на брат си. Искаше само да се потопи в скръбта си и да не го отвличат повече.

— Не — каза кратко той и стана. — Не съм я удрял. Отивам за малко навън, Ерик. Трябва да остана сам. Струва ми се, че се нуждая от това за известно време.

Ерик замислено проследи с поглед как брат му се запъти към широките дъбови врати на къщата и как излезе навън. Отново обърна очи към жената, която Мерик бе довел със себе си от Киев. Тя се смееше тихо на нещо, казано от детето. Лицето й светна, когато притисна момченцето в прегръдките си. После се отдръпна, за да му хвърли топката.

Ерик се изправи. Озърна се в огромното общо помещение, замъглено от синкавия дим на огнището. Нагоре се виеше тънка синя нишка и изчезваше през малката кръгла дупка в тавана. Като дете бе съзерцавал неуморно този толкова нереален на вид, плътен, неизменен и наситено син конец. Хрумна му, че някои неща не се променят, а само хората, които ги гледат. Усети, че в очите му засмъдяха сълзи, но не потекоха. От седмица вече не можеше да плаче.

В просторното общо помещение бе топло и оживено. Носеха се смехове, бързо сподавени, гневни думи, гълчащи деца — напълно нормална картина. Ерик остави звуците да се леят покрай ушите му, почти без да ги чува, но въпреки това самото им присъствие му действаше успокояващо. Долавяше тона на гласовете, скръбта в тях, толкова голяма и дълбока у всеки един, че бе осезаема и близка. Въздъхна. За разлика от Мерик, чиято болка напълно разбираше, той бе имал цял месец на разположение, за да свикне със смъртта на майка си и баща си. Освен това винаги бе живял с тях в Молвърн и никога не бе ходил на търговски плавания като Мерик, защото той, Ерик, бе най-големият син. О, колко пъти се бе препирал с тях, дори когато възмъжа и нямаше основание да се противят на желанията му. Спомените му бяха вгорчени от жестоките крамоли, от крясъците и неистовия гняв, който навремето изпитваше към тях. Те бяха против присъствието на държанките му Кайлис и Мегът, макар че се отнасяха доста добре към сина му от Кайлис, Кена. Веднъж, когато се ядоса на Сарла и я удари, взеха нейната страна. Да, толкова много неща помрачаваха спомените за майка му и баща му. Но не и за Мерик, за любимия по-малък син, който все отсъстваше от Молвърн.

Сега Молвърн изцяло му принадлежеше. Вече не бе нужно да се кара с баща си, ако реши да наложи волята си. Той бе единственият господар и владетел. Само неговото мнение се зачиташе. Вече нямаше кой да му противоречи. Хвърли поглед към жена си Сарла. Тя беше ялова и все някога трябваше да се отърве от нея, ако иска наследник. Или ако я задържи, някой от другите му синове да бъде признат за законороден. Навярно Кена, отрочето на Кайлис, хубаво осемгодишно момче, което приличаше досущ на Ерик като дете. Сарла със сигурност не би казала нищо, което да го вбеси до такава степен, че да я изгони. Бе незабележима като сянка, кротко създание, чието тяло още му доставяше наслада, макар и не прекомерна, защото тя лежеше безучастна и мълчалива и само го чакаше да свърши. А той често я измъчваше, за да я накара да извика, поне веднъж да отрони звук, независимо дали от сласт, или от болка.

Силно замириса на еленово месо, прекалено натрапчиво. Той се намръщи. Когато майка му приготвяше яхнията, уханието бе прекрасно и миризмата на месото никога не надделяваше над останалите съставки. Но какво друго би могъл да очаква? Сарла не притежаваше майсторлъка на майка му.

Сарла даде две одеяла на Ларен и я посъветва с тихия си глас да легне по-близо до огнището — през нощта ще бъде хладно, а тлеещата жарава ще я сгрява чак до сутринта. А на Клив просто връчи една завивка с думите:

— Можеш да спиш, където поискаш.

После му се усмихна. Клив погледна дребничката жена пред себе си. Не вижда ли отвратителните белези на лицето му? Как може да му се усмихва? Да не е сляпа? Само кимна и пое одеялото.

— Сарла!

Тя вдигна глава и зърна мъжа си да стои с ръце на кръста. Привлекателните му черти бяха изострени от нетърпение. Винаги се държеше така с нея. Вечно бе недоволен от нещо и припрян. Едва ли можеше да го вини. Тя вършеше всичко толкова различно от майка му, въпреки че Тора никога не я бе хокала и не се бе отнасяла зле с нея. Докато съпругът й непрекъснато я тормозеше. Въздъхна и почувства как вътрешностите й се свиха. Искаше я в постелята си, а на нея й бе неприятно. Искаше да отиде и да го облекчи. Беше й противно, но предпочиташе това, вместо да лежи по гръб, той да прониква в нея, плувнал в пот, и да грухти като свиня. Нямаше избор, трябваше да задоволи желанието му. Наведе глава, за да скрие очите си, защото знаеше, че всички мъже ще разберат по погледа желанието на съпруга й. Не можеше да понесе този срам.

— Сарла — отново й подвикна Ерик с още по-сърдит тон. — Ела веднага в спалнята ми.

Спалнята бе само негова, не тяхна. Така стояха сега нещата в Молвърн. Откакто бе починал баща му, Молвърн бе негова собственост и той обичаше да го повтаря на всеослушание. Сарла често го чуваше да го изрича и да се опива от благозвучието му. Спалнята на родителите му бе вече негова. Предполагаше, че Мерик ще заеме предишната стая на брат си, но до момента той не бе споменал нищо по този въпрос. Сигурно изобщо не се бе сетил за това, толкова бе съсипан и покрусен. Колкото до нея, Ерик я търпеше, само защото му беше жена. Не й се вярваше да я изпъди. А и за какво ли? Спомни си за имението на своите родители недалеч, на север от Вестфолд, и потръпна. Представи си следната картина: баща й е навил широкия кожен колан около ръката си, майка й стои с приведен гол гръб, коланът се стоварва няколко пъти върху него, майка й се свлича на земята и остава да лежи свита на кълбо. Баща й се обръща към нея и тя вижда ядната усмивка на лицето му. Отново потрепери. Предпочиташе Ерик. Освен това той имаше и други жени и не я безпокоеше твърде често. И рядко я удряше.

Пристъпи бавно и застана пред него със сведена глава.

Пръстите му се впиха в рамото й.

— Нужна си ми тая нощ — рече той. Ларен ги наблюдаваше свъсено. Таби каза:

— Майката и бащата на Мерик са умрели, точно като нашите. Той е много тъжен, Ларен.

— Да, вярно е. С такова нетърпение Мерик очакваше да ги види пак.

Сети се за странните му предчувствия и се учуди.

Зае се да разгъва одеялата и да ги постила върху пръстения под. Вдигна глава, но Таби го нямаше. Мерна го да се изнизва през големите дъбови порти на къщата. Понечи да го извика, но забеляза, че повечето от хората бяха налягали увити по пейките и по земята. Стана и го последва.

Таби зърна Мерик до дървената ограда, смълчан и неподвижен. Бе вперил очи в ярките звезди на небето. Цареше пълна тишина. Огромната водна шир в подножието, гористите планини от другата страна на фиорда — всичко бе притихнало и тайнствено.

— Съжалявам, че са умрели — рече Таби на снажния мъж, който стърчеше над него и на когото вярваше повече отколкото на всеки друг, срещан досега в неговия кратък живот, като изключи сестра си.

Мерик се обърна, за да погледне детето. Думите заседнаха в гърлото му. Знаеше, че бузите му са мокри, но това сега не го интересуваше. Скръбта му бе дълбока и мъката от загубата — нетърпима.

— Аз не помня майка си и баща си — каза след секунди Таби. — Бях много малък, когато починаха, но Ларен понякога ми разправя за тях. Тя умее да разказва хубаво.

— Знам.

— Тя плаче понякога, също като теб. Питам я защо и тя ми отвръща, че спомените й за тях били толкова силни и приятни, че като плачела, те сякаш оживявали. Понякога не разбирам думите й.

Но Мерик ги разбираше. Наведе се и взе Таби в обятията си. Отнесе го до един дъб, навярно стар колкото скалите, издълбани от фиорда, и приседна до дънера му. Прислони детето към гърдите си и започна да гали гърба на Таби с широки, успокояващи кръгови движения.

Заговори тихо, с дълбок и нисък глас:

— Аз съм късметлия, защото пораснах и възмъжах с родителите си. Но ми е още по-трудно да се примиря със смъртта им, защото първо ги опознах като родители, а сетне като мъж и жена, на които мога да имам безмерна вяра и които станаха най-скъпите ми приятели. Баща ми бе много горд човек, но в същото време обичаше децата си, силно обичаше жена си и никога не постъпваше несправедливо и не засягаше другите в пристъп на гняв.

— Прилича на теб — рече Таби и се сгуши на рамото на Мерик.

Мерик се усмихна и леко целуна Таби по темето.

— Много бих се радвал, ако приличам на баща си — отвърна той. — Щеше да харесаш и майка ми, Таби. Всички деца се тълпяха около нея и тя ги даряваше с еднаква обич и внимание. Бе сърдечна и силна и баща ми никога не се опита да я превърне в покорна съпруга.

— Напомня на Ларен.

Това го накара да се намръщи.

— Съмнявам се. Майка ми бе много различна от сестра ти. Не бе горделива, нито суетна, нито дръзка като нея. — Спомни си как бе казал на Ларен, че майка му е твърда като скала в един момент и нежна като дете в следващия. Намръщи се още повече.

— Не те разбирам — рече Таби. — Ларен ми е сестра. Тя е готова да убие, за да ме спаси. И да умре също.

— Сигурно — отвърна Мерик. Нямаше желание да говори за Ларен. Нейното значение се изчерпваше с факта, че е сестра на Таби. Не искаше да й придава друго. Сети се как се хвърли на гърдите му в Каупанг само защото бе купил дрехи на Таби и Клив. Ясно си спомняше усещането от допира на тялото й, топлото й дихание върху бузата си. Каза: — Скоро ще трябва да напусна Молвърн, тъй като вече принадлежи на брат ми, а той и Сарла ще си имат деца и ще стане тясно за двама ни. Да, и преди съм мислил за това, че ще се наложи да замина и да си построя собствена къща, да обработвам своя земя. Другият ми брат Рорик притежава цял остров, наречен Хокфел, недалеч от бреговете на Източна Англия. Много е красив и е само негов. И аз трябва да го последвам и да поема по свой път. Ти какво смяташ, Таби?

Таби бе заспал.

Ларен изникна пред очите на Мерик и рече тихо:

— Мъжът трябва да е господар на себе си, да стъпва на собствен имот, да обработва земя, която сам оре, сее и жъне.

Няколко секунди Мерик мълча. Бе стъписан, хвана го яд. Бе се промъкнала до тях безшумно като сянка и бе чула думите му. Никак не му беше приятно, понеже бе разсъждавал и за нея, а не искаше тя да се досети и да разгадае мислите му. Думите му към Таби всъщност бяха предназначени лично за него, не за другиго, защото Таби бе дете и не притежаваше разума на зрял мъж. А тя се бе присламчила като змия и го бе подслушвала, без той изобщо да подозира.

— Не ми харесва, дето се спотайваш и слухтиш. Онова, което казах обаче, е вярно и ще ти го повторя в лицето: високомерието ти е ненадминато. Дръзка си като воин, което е нелепо. Самомнението ти е прекалено за жена.

Тя само сви рамене.

— Не съм те чула да казваш това, но щом така смяташ, нищо не мога да сторя.

Той въздъхна, съжалявайки за думите си.

— Боли ли те кракът?

— Вече по-малко. Мехлемът е чудотворен.

— Няма да има повече, защото майка ми е мъртва. Може би е научила Сарла да го приготвя. Ще видим. — Той се втренчи в празното пространство зад гърба й и си помисли — първо бе изтормозена от глад, после я пребиха от бой и накрая едва не я изгориха. Ядът му към нея се стопи. Проклетата й гордост и дързост я бяха спасили, бе оцеляла благодарение на тях. Да, в това отношение приличаше на майка му или по-скоро на снаха му Мирана, жената на Рорик, която отначало той мразеше, защото споделяше мнението на родителите си, че в жилите й тече порочна и скверна злодейска кръв. Не й вярваше и се страхуваше за брат си. Но тя се бе оказала силна, предана и упорита също като брат му.

Въздъхна и промълви:

— Не мога да се примиря с внезапната смърт. С нейната безвъзвратност. Да умреш в битка — човек е някак по-подготвен да я посрещне, поне в душата си, ако не в ума си, понеже знае, че ако загине, ще се пресели във Валхала и ще живее там вечно. Но да бъдеш покосен от болест, която те връхлита неочаквано, и да не можеш да й се противопоставиш, да си напълно безпомощен пред нея, това е ужасяващо. Лишен си от всякаква чест и достойнство.

Гласът й прозвуча сурово през стиснатите устни:

— Такъв е животът. Честта и достойнството нямат нищо общо със смъртта. Според мен да те съсекат в бой не е по-голяма добродетел, отколкото да бъдеш поразен от болест или от вражески нож. Животът е пълен със смърт и в определен момент те се сливат в съзнанието ти. Смъртта постоянно те следва по петите. Неотлъчно. А краят е един и същ. Просто престава да те има.

— Говориш остро и не разбираш каква добродетел е човек да умре по свой начин, какъвто сам си избере, да прояви храбростта си и да докаже на какво е способен. Баща ми не е искал да умре от тая чума.

— Нито пък майка ти. Недей забравя, Мерик, че жените нямат възможност да гинат в сражения като мъжете. Да не би тяхната смърт да е по-малко честна и достойна?

— Не знам. Не съм разсъждавал в този дух. Но жените — те са различни.

— Да — отвърна бавно тя. — Наистина е така. — Понечи да добави още нещо, но очевидно размисли, поклати глава и рече: — Да, различни са, а мъжете имат късмет, че са по-едри и по-силни.

Той се сети за изгорения й крак и отбеляза:

— Нали оживя.

Тя се засмя, но смехът й не беше весел.

— Без теб едва ли щях да оживея. Мисля, че Траско бе последната брънка от веригата. Когато откриеше, че не съм момче, щеше или да ме продаде, или да ме убие. И понеже ми отнеха Таби, а аз не успях да го опазя и да го закрилям, щеше да ми е безразлично.

— И щеше да посегнеш на себе си?

Тя дълго мълча. Стоеше близо до него, луната огряваше гърба й, лицето й бе в сянка, а главата й бе озарена от сияние.

— Не знам — промълви накрая Ларен. — Нямах време да мисля за това. Исках на всяка цена да открия Таби. Тогава се появи ти. Съжалявам за родителите ти, Мерик. Съчувствам на мъката ти.

Той не отвърна, облегна се върху грапавата кора на дъба и затвори очи.

— Остави Таби при мен — каза той, без да отваря очи. — Ще го пренеса вътре, когато реша да се прибера.

— Както желаеш. Сега какво ще правиш, Мерик?

— Искам да имам остров като брат си Рорик.

Тя прихна. Смехът й прозвуча звънко и чисто, без подигравателни нотки. Осъзна, че за пръв път я чува да се смее така открито и от сърце. Без всякаква причина. Отвори очи.

— Забавен ли ти се струвам?

— Откъде ще намериш остров?

— Нямам представа, просто ми хрумна. Един спонтанен отговор на нахалния ти въпрос.

Тя настръхна, но той остана равнодушен. Заслужаваше острите му думи. Ларен се обърна и се отдалечи. Той отново затвори очи и притисна Таби по-близо до себе си. Усети дланта на детето върху сърцето си.

По случай завръщането на Мерик бе вдигнато пиршество, но то се различаваше от предишната и по-предишната година. Имаше медовина и бира, сирене, зеле, лук, грах, пържоли от глиган, вълшебна пушена червена сьомга, додени питки и ръжен хляб, сладки и кисели ябълки. Сарла застла огромната дървена маса с красива бяла ленена покривка. Щом я зърна, в очите на Ларен най-неочаквано бликнаха сълзи. До онази ужасна нощ животът й винаги бе изпълнен с разкош: фини покривки, изящни мебели, просторни помещения, не тъмни, ниски и задимени като тази къща. Спомни си смеха на майка й, когато постилаше масата с красива ленена покривка, как се оплаква, че мъжете не държат на тези неща, но че тя го прави, защото са важни за нея. Такива прелестни покривки с изящно избродирани краища. Не се бе сещала за майка си от месеци, сама не можеше да изброи колко. Странно. Майка й се казваше Нирея, нежно име, звучно като песен.

— Аз какво да свърша? — попита тя.

— Ти само ще ядеш, Ларен, докато заякнеш.

— Тя е робиня — обади се Ерик и се приближи зад гърба й. — Трябва да й възлагаш работа, Сарла. Ти си господарката тук, крайно време е да поемеш ролята си.

Сарла отвърна спокойно, без колебание:

— В тлачената купа, ей там, на поличката, има лъжици. Моля те, нареди ги до чиниите, Ларен.

Ерик изсумтя и излезе.

У Ларен се надигна неистов гняв. Ерик бе досущ като съпруга на Хелга, Фром. Деспот и грубиян, който важничи с потеклото си. Ако нямаше кой да го обуздава, щеше да бъде крайно опасен. Запита се дали Ерик е потискал навика си да се перчи и разпорежда, когато баща му е бил жив и е владеел Молвърн.

„Пиршеството протича добре“, мислеше си Мерик, като отпиваше от сладката медовина, която Сарла правеше толкова хубаво. Майка му я бе научила на почти всичко останало, но медовината беше специалитетът на Сарла. Похвали я.

Ерик се намеси:

— Медът е прекалено много за моя вкус.

— Прекрасна е — възрази Мерик. — Ти как смяташ, Олег?

— Ще изпия още десет чаши и тогава ще ти кажа.

Един-двама прихнаха, но все пак началото бе сложено.

Ерик рече:

— След като се навечеряме, Деглин ще ни разправи някоя история. Може би за смелите подвизи на по-малкия ми брат в Киев.

Настъпи мъртва тишина, тягостна и мъчителна, изпълнена с коси погледи. Мъжете се размърдаха неспокойно и замърмориха, изчаквайки Мерик да проговори.

Ерик вдигна едната си руса вежда и хвърли поглед на Мерик, сетне на Деглин в другия край на дългата маса.

Мерик промълви тихо:

— Деглин няма да ни разправя повече приказки, Ерик. Откри, че не му е приятно да бъде скалд.

— Да — обади се припряно Елър. — Предаде умението си на друг, ето на това момиче тук. Сега тя разказва истории.

Ерик рече:

— Глупости. Тя е момиче, нищо повече. Тя не може…

— Първо я чуй, пък тогава говори.

Ерик изгледа брат си така, като че се канеше да го цапардоса, но се въздържа. Умълча се на стола си — някогашното място на баща му — със зачервено лице и присвити очи. Отмести взор към Ларен, седнала до стария Фиррен.

— Въобразяваш си, че си скалд, а момиче?

Тя вдигна глава и невъзмутимо отвърна на погледа му, сякаш мнението му бе маловажно. После сви рамене и това го вбеси.

— Нищо не си въобразявам. Ти ще ми кажеш, да, ти, каква съм.

Сарла затаи дъх. Тя седеше до мъжа си и усети напиращата в гърдите му ярост. Бързо се намеси с твърде висок глас, който знаеше, че гъгне от страх, но не можеше да го овладее:

— Харесва ли ти херингата, господарю? Роран Черното око я улови днес следобед.

Ерик насила извърна очи от робинята.

— Роран винаги има късмет с рибата — рече той и отпи голяма глътка медовина.

След безкрайно проточилата се вечеря помолиха Ларен да застане пред тях и да разкаже историята за Грънлидж Датчанина отначало. С ъгълчето на окото си тя видя, че Деглин напуска масата, и изпита облекчение. Само като го зърнеше, и изгореният крак я пронизваше от болка. Забеляза го, че накуцва, и положително винеше нея за това.

При мисълта за сребърните монети, глътна малко бира, усмихна се на събраната тълпа и подхвана:

— Имало едно време един храбър воин, който се наричал Грънлидж Датчанина.

Разкраси началото на разказа си, така че всички спътници на Мерик се присламчиха до нея, смълчани и улисани.

— … И когато Парма се навел, за да сграбчи Селина, щом ръцете му докоснали раменете й, случило се нещо много странно.

Преднамерено направи пауза и поред изгледа присъстващите — мъже, жени, деца, които бяха още будни. Очите й блестяха, тя се наклони напред, като че се канеше да открие някаква тайна, и навлажни устни с език.

Накрая Олег не издържа и се провикна:

— Стига, момиче! Казвай по-бързо или ще ти взема бирата и две години ще стоиш на сухо!

Мъжете се развикаха одобрително и Елър се обади гръмко:

— Оставете момичето да продължи. Надушвам хубава приказка.