Родена в понеделник

Единадесета глава

Събуждам се късно. Изключила съм будилника си и когато отварям очи, вече е девет и половина. През прашните прозорци и отворената врата на стаята нахлува светлина. Примигвам сънена, с неясна представа къде се намирам. У Чарлс? Не. Вкъщи съм. Хвърлям поглед към часовника и ужасено скачам. „По дяволите, вече съм закъсняла за…“

Изведнъж си спомням…

Нямам работа. Уволнена съм. Заради някакви скалъпени доклади за огледи.

С жален стон се влача към кухнята да си направя кафе. Има няколко тестени закуски (мои) и опаковки „Слимфаст“ (техни), но не ми се яде. Навън е хладно, така че просто обгръщам с длани димящата чаша и се чудя какво да правя.

— Добро утро.

Джанет изскача от спалнята си. Изглежда великолепно по боксерки и тънка камизола, прозява се, а косите й са секси разрошени. По дяволите. Не бих могла да изглеждам така дори ако отделя три часа за професионално разкрасяване.

— Здравей — казва тя. Леко поклаща глава и вперва поглед в мен. — Анна?

— Аз съм — потвърждавам мрачно.

— Лили ми каза. Толкова съжалявам!

— Няма проблем — уверявам я, въпреки че не е така. — Предполагам, че ще си намеря друга работа.

С мъка преглъщам буцата, заседнала на гърлото ми. Нямам представа дали ще намеря работа. Изведнъж ме залива вълна от страх. Аз открих сценария и привлякох Суон, но не мога да го докажа, нали? Не се и съмнявам, че Кити се е постарала да окаля името ми. Освен това не съм на двайсет и три, нали? На трийсет и две съм. Твърде късно е да започна отново от дъното. Ако ме назначат за секретарка, ще си остана такава завинаги.

— Със сигурност ще намериш. Имаш страхотна кариера — учтиво ме лъготи тя. — А и си близка с онзи режисьор. Той ще ти помогне.

Поглеждам я.

— Джанет, това е супер! Разбира се, че ще ми помогне.

Бързо отпивам нова глътка кафе и набирам номера му.

— Офисът на Марк Суон — казва Мишел.

Поглеждам Джанет, която стиска палци.

— Здравей, Мишел, обажда се Анна.

— Здравей — отвръща с половин уста. — Как мина обядът?

Обяд? А, да. С Марк.

— О, добре.

— А как е годеникът ти? — пита с лек укор.

— И той е добре. Слушай, там ли е Марк?

— Задръж — казва Мишел с досада.

Следва кратка пауза и чувам гласа на Суон. Задъхан, нетърпелив.

— Анна? Какво става?

— Вчера ме уволниха — отвръщам.

— Така ли? Защо?

— За нищо. Заради няколко скалъпени доклада, които написах за Кити. Всъщност обикалях… — не довършвам.

— Да?

— … бижутерските магазини за пръстена.

— Ясно.

— Все пак не е честно — изхленчвам с насълзени очи. — И Кити много добре го знае. Аз намерих сценария, аз намерих теб… никой друг не върши никаква работа в онази скапана компания.

— Тогава защо не се оплачеш на шефа?

— Ели Рот? Те са комбина. Той е поискал уволнението ми — замълчавам. — Като се замисля, не зная защо. Кити ми завиждаше, но Ели…

— Ели не го е грижа за теб — кратко отсича Суон. — Но аз съм трън в очите му. Подписах договор за филма, не мога да се откажа, без да навредя на репутацията си, вероятно не и без съдебно дело. Настоях да работиш с мен и затова е решил, че сега е моментът да ми покаже колко е силен. Да размаха камшика срещу вироглавия режисьор.

— Какво ще направиш по въпроса? — питам го, опомняйки се от моментната си разсеяност.

— Все още не съм измислил. Но ще си плати скъпо.

— Можеш ли да уредиш връщането ми на работа?

— Наистина ли съчини онези доклади?

— Да.

— Тогава едва ли ще успея. Явно просто са търсили повод, а ти си им го дала.

Страните ми пламват.

— Ти имаш влияние — изтъквам.

— Така е, но го използвам само когато е нужно.

— Мнооого смешно! — поемам си дъх. — Но аз нямам нужда от работа, нали?

— Доколкото разбирам, не.

— Нямам предвид Чарлс — изчервявам се. — Сценарият ми е почти готов. Нали ще го прочетеш и ще ми помогнеш да го лансирам?

— Ще го прочета — уверява ме Марк. — Но искрено се съмнявам, че е готов за представяне.

— Защо? Нали самият ти каза, че имам талант за сценарист?

— Може би. Но това е само първа чернова, Анна. Необходима е много работа, за да добие завършен вид. Не, няма да ти помогна да го лансираш.

— Защо? — усещам, че гласът ми става все по-писклив. Едва сдържам сълзите си. — Защо отказваш да ми помогнеш? Всеки би се вслушал в препоръките ти!

— Защото трябва да постигнеш успех сама — отвръща ми. — Мислех, че познаваш филмовия бизнес достатъчно добре. Не си въобразявай, че първият ти опит ще даде идеален резултат.

— Но аз мислех, че ще ме подкрепиш! — сопвам се.

— Не съм престанал да те подкрепям — заявява. — Просто не го разбираш.

Преглъщам с мъка.

— Е, добре — изричам сломена. — Добре. Все пак благодаря за помощта досега и за всичко.

— Трябва да затварям — разсеяно казва Суон. — Очаквам важно обаждане от киностудията. Ще се чуем отново, нали?

— Да — отговарям, но вече звучи сигнал „свободно“.

Джанет ме гледа от дивана.

— Е, не ти помогна много, а?

Избухвам в плач. Тя идва при мен и ме прегръща.

— Толкова е влиятелен — ридая на рамото й. — Може да ми помогне… но отказа. Каза, че не съм достатъчно добра… щом вече не работя там, сякаш е загубил вяра в мен…

— Сигурна съм, че си добра — уверява ме Джанет като вярна приятелка. — Обзалагам се, че сценарият ти е просто фантастичен.

— Няма да ми помогне да си намеря импресарио. А ми е нужен, за да продам сценария си. Не искам да разчитам на Чарлс, нали разбираш?

— Разбирам — казва тя със съчувствие.

— Край на кариерата ми. Никога няма да си намеря импресарио. Никой няма да се застъпи за мен.

— Защо? Нима сценарият ти не е добър?

— Не разбираш — хленча. — Сценарият е страхотен, но вече съм на трийсет и две, а често ме вземат за още по-стара. Сега се търсят млади сценаристи, които изглеждат шик. Стилно. Като теб — казвам отчаяно. — Нямам представителна външност. Дори с тази чудесна прическа.

Джанет се отдръпва назад и ми подава кърпичка. Послушно издухвам носа си.

— Имам план — думите й прозвучават като закана.

Поглеждам я скептично.

— Какво, мислиш, че жена с моята външност несъмнено е глупава? — пита раздразнително. — Ти също не си справедлива, знаеш ли!

— Зная. Извинявай.

— И моята кариера не върви идеално — признава, — затова действам. Обаждам се на агенции и редакции на списания, изпращам снимки. Зная в кои клубове да ходя, старая се да покажа на всички, че където е Джей-Ми, там е купонът!

— И какво постигаш?

Намръщва се леко.

— Е… това е само началото. Както и да е, и ти трябва да действаш. Кандидатствай за работа. Пиши писма. И трябва да изглеждаш подходящо.

— За последното нямам шанс — казвам мрачно.

— Напротив — възразява ми тържествувайки. — Имаш голям шанс. Забрави ли как те издокарах за партито?

— Беше много мило от твоя страна — признавам. — Но това е реалният живот. Не можеш да скриеш всичко в голям облак от тафта, докато крачиш по Дийн Стрийт в търсене на импресарио.

— Ха! — тросва се Джанет с презрение. — Нима мислиш, че се получава само с вечерен тоалет? Мога да ти намеря подходящи дрехи за всякакъв случай.

Изсумтявам.

— Наистина ли?

— Ти просто се обличаш неподходящо. Мога да ти помогна да изглеждаш шик — уверява ме тя. Щраква с пръсти. — Вече имаш хубава прическа.

Вярно е. Косата ми е запазила страхотната форма, която й придаде Паоло. Спомням си колко доволна се чувствах вечерта в Честър Хаус. Наистина бях почти хубава.

— Но дрехите са толкова скъпи — казвам аз. Иска ми се да вярвам в думите й, но… — Влизала ли си в „Мис Сиксти“? — магазинът се казва така, защото най-евтините тоалети в него струват шейсет лири.

Джанет повдига изписаните си вежди.

— Анна — казва търпеливо, — колко имаш в банковата си сметка?

Замислям се.

— Около хиляда и петстотин.

— Тогава да ги похарчим.

Зяпвам срещу нея.

— Полудяла ли си?

— А ти? — отвръща. — Може би си забравила, че ще се омъжваш за един от най-богатите мъже в Англия.

И двете поглеждаме пръстена ми.

— Нали искаш да си намериш нова работа? — направо ме притиска. — Искаш да имаш подобаващ вид за личност от филмовия бизнес!

Кимвам.

— Тогава не спори с Джей-Ми. Тръгвай с мен!

Мамка му. Защо не? Нямам по-добра идея.

Хващаме такси до Бонд Стрийт, личната Мека на Джанет. Пълно е със страхотни бутици за маркови дрехи и обувки, както и с онези кокетни магазинчета за скъпи сувенири, в които една ароматизирана свещ струва десет лири. Развълнувана е като дете в Дисниленд, подскача, вика „ох“ и „ах“ навсякъде и говори сякаш на себе си:

— Това ще ти стои чудесно… идеално е за покриване на раменете… кашмирена блуза с V-образно деколте, идеално… кожени поли, еластичен памук, ниска талия… червеното стои много елегантно в съчетание с кремаво. А това ново тъмносиньо…

— Но, Джанет — хленча аз, — погледни цените — вземам малко кашмирено парцалче, претендиращо да се нарича пуловер. За кого? За куклата Барби? — Това струва триста и осемдесет. А тези обувки са петстотин деветдесет и пет.

— „Армани“ са — изтъква тя.

— Но оттук мога да си позволя най-много три неща.

— Хм — промърморва Джанет. — Нямаш ли съпружеска кредитна карта?

— Не — отвръщам й троснато. — А и не искам да харча парите на Чарлс.

— Луда ли си?

— Не искам да бъда държанка.

— Не си такава, ти си бъдеща булка. Толкова е романтично — въздъхва Джанет. — Имаш право да се радваш на цялата божия благодат.

Упорито поклащам глава.

— По дяволите — сърди се тя. — Нито „Воаяж“ нито „Армани“, нито „Донна“ — въздъхва. — Нито „Клое“.

— Разбирам — отново ме обзема мрачно настроение. — Значи няма да стане?

— Не съм казала това! — разпалено възразява Джанет. — Навсякъде могат да се намерят два прилични тоалета. Може би от „Ейч енд Ем“, „Зара“ или „Банана Рипъблик“. Просто трябва да знаеш какво търсиш.

— А какво търсим всъщност? — питам.

Джанет поглежда любимите ми джинси и удобния черен пуловер от „Маркс енд Спенсър“, който съвършено прикрива огромните ми гърди.

— Не подобни неща — отсича решително. — Ето, първа спирка „Банана Рипъблик“. Сега… — спира пред въртящите се врати. — … трябва да се оставиш изцяло в мои ръце.

— Както кажеш — съгласявам се.

Джанет мята лъскавите си черни коси.

— Готова ли си?

Може би вече съм споменавала, че ужасно мразя да си купувам дрехи. Старая се да убедя себе си, че безкрайната смяна на тоалети пред огледалото, от което напразно се опитвам да се скрия, не е пълна загуба на време. Този път трябва да понасям и срама пред Джанет, която стои до мен в пробната и ме гледа. Зная, че е моя приятелка, но е и невероятна красавица със съвършена кожа, бляскави очи и стройна фигура.

Не поглеждам в огледалата. Нямам и възможност, защото веднага щом облека нещо, Джанет отсича: „Да, добре“ или: „Не, ужас!“, и го изнася от пробната. Безброй пъти се навеждам, за да обувам и събувам панталони, сякаш правя гимнастика. Влачи ме от магазин на магазин и лицето ми става все по-румено, а косите все по-разрошени, докато решавам, че просто не мога повече.

— Да, добре — казва Джанет за милионен път. — Ще вземем тези.

Разтварям ципа на поредния еластичен бежов панталон и уморено й го подавам. Стоим в пробната на „Зара“, вече е един и петнайсет и ми е писнало да загърбвам огледалата.

— Моля те! Стига за днес, а?

Джанет се замисля.

— Вода — казвам с пресипнал глас. — Жадна съм.

— Е, добре — отстъпва. — Предполагам, че чантите вече са доста тежки.

Тежки? Дори Арнолд Шварценегер би се затруднил да ги влачи. Просто е невъзможно Джанет да ги носи. Така че моя милост — като яко момиче, ще трябва да се напъва и да пъшка до всеки следващ магазин като магаре, впрегнато в каруца, пълна с въглища.

— Ще отида да платя — казва тя и чака да й дам картата си „Виза“. — Ще се срещнем отпред. Трябва да хванем такси — добавя разумно.

Спирам едно. Вече не мога да си го позволя. Кой знае колко се е стопила банковата ми сметка. Но, от друга страна, не мога да си проправя път до метрото. Изчаквам Джанет и гледам как шофьорът товари претъпканите чанти. Сгънати, дрехите изглеждат простовати и невзрачни. А тежат тонове. Надеждата, с която бях изпълнена сутринта, започва да се изпарява. Не зная кой дявол ме накара да се съглася на това.

— Готово.

Джанет се качва и затваря вратата.

— Накъде, скъпа? — пита шофьорът и я оглежда с възхищение. Въпреки че вече съм му казала адреса. Толкова ми се иска да можех поне за пет минути да изглеждам като Джанет.

Поглеждам пръстена си, за да ми вдъхне самочувствие, но напразно. Чарлс ми предлага спасение, но всъщност не изпитва никаква страст към мен.

Зная, че съм претенциозна егоистка, но искам мъж, който истински ме желае. Не просто да ме харесва. Как ли бих се чувствала? Нямам представа…

— Какво има? — загрижено пита Джанет. — Защо плачеш?

— Не плача — възразявам упорито и изтривам една сълза. — Влезе ми прашинка в окото.

— Заради работата ти, нали? — предполага тя.

О, да. Работата ми. Напълно бях забравила.

— Не се безпокой толкова — успокоява ме Джанет, когато вижда изражението ми. — Ще се приберем у дома, ще извадим новите дрешки и ще видиш резултата.

— Няма ли да обядваме някъде? — питам с умоляващ тон. Стомахът ми смущаващо къркори и се покашлям, за да прикрия звука, но напразно.

— Ще отскоча за по един сандвич — решително казва тя. — Няма време за дълъг обяд.

Двайсет минути по-късно вече сме у дома. Унило седя на леглото си, загърната в захабения хавлиен халат. Взех си душ и измих косите си и сега Джанет ги издухва със сешоар. Новите ми дрехи са старателно подредени из стаята, а чантичката ми с тоалетни принадлежности вече е пред нея.

— Щом ще се опитваш да оправяш настроението ми, като ме гримираш, защо не използваш своя козметика? Имаш чудесни неща.

— Няма просто да те гримирам — авторитетно заявява тя. — Ще променя живота ти. Трябва да използваме това, което имаш, за да можеш после да се справяш сама.

— Не ме разбирай погрешно, оценявам всичко, което правиш — леко докосвам ръката й, за да й покажа, че съм искрена. — Хубаво е човек да си направи прическа и грим и да си купи няколко нови дрешки, но това не може да промени живота му.

— Слушай — Джанет оставя сешоара. — Зная, че не съм умна като теб, Анна. Нито амбициозна. Не съм и упорита като Лили. Затова вие двете постигате успех, а аз не.

Гласът й затреперва.

— Джанет, ти си успяла. Фотомодел си!

— Да, като хиляди други момичета — казва тя. — Както и да е, не става дума за мен — поклаща глава, сякаш да пропъди нежелани мисли. — А за теб. Опитвам се да ти кажа, че съм експерт в някои отношения и едно от тях са дрехите.

— Зная — отвръщам смирено. — Не исках да те засегна.

— Но го направи — изтъква Джанет, — защото не разбираш. Зная какво мислиш за външността си, но то е само в главата ти. Да можеше да проумееш…

— Моля те, не ме убеждавай, че човек е красив, когато се чувства такъв — въздъхвам. — Едва ли ако имах малко повече самочувствие, някой би могъл да ме вземе за Бритни Спиърс.

— Не съм казала това. Никога няма да станеш по-крехка или… нали се досещаш, красива. Имам предвид според традиционните представи — добавя припряно.

Въздъхвам.

— Страшно ме успокояваш.

— Но не е нужно една жена да бъде красавица, за да изглежда секси, Анна. У теб има огън. Имаш страхотна кожа, висока си, а косата и очите ти са изключителни.

— Но носът ми е като на Гонзо.

— Носът ти е уникален.

— Ще си направя пластична операция — въодушевено заговарям. — Веднага щом се омъжа. Казах, че не искам да харча неговите пари, но за това ще направя компромис.

— Недей! — ужасено извиква Джанет. — Ще заличиш една от най-характерните си черти.

— Не искам уникални черти. Искам да бъда хубава.

— Защо? — пита Джанет. Стрелвам я с поглед, но явно не се шегува. — Защо искаш това? Всички други момичета са такива. Ти си различна.

— Но в лошия смисъл.

— Само ти мислиш така.

— Приличам на мъж. Огромна, висока и яка.

Джанет се смее.

— Не приличаш на мъж. По-женствена си, отколкото предполагаш. Нека ти покажа.

Продължава да издухва косите ми, а аз просто седя неподвижно. Иска ми се да си налея чаша чай, да пусна шоуто на Опра и да прекратя цялата тази глупост, но сърце не ми дава. Джанет е толкова добра. Трябва да изтърпя всичко.

— Готова си — заявява тя.

Седя пред огледалото в спалнята й. Има извита тоалетка, със снимка на Джей-Ло в рамка и безмилостно осветено огледало, цялото обрамчено с крушки като в театрална гримьорна. Потръпвам, когато виждам кожата си. Откроява се всяка бръчка, всяка широка пора.

— Не се тревожи, всички изглеждат така, преди да сложат фон дьо тен — успокоява ме Джанет. — Добре. Погледни. Гледаш ли?

— Гледам, гледам.

Подрежда съдържанието на чантичката ми с козметични принадлежности пред себе си, сякаш е хирург и това са инструментите й.

— Тампони.

— Налице.

— Фон дьо тен.

— Налице.

— Престани да казваш „налице“ и внимавай.

— Извинявай — казвам смирено. — Много съм ти благодарна, наистина.

— Златистокафява пудра. Къде е ружът ти?

— Ползвам това.

— Добро е, но през зимата ще имаш нужда от руж. Розов. Зарежи тези златистокафяви нюанси. Не подхождат на естествения цвят на кожата ти. Ето — изважда малка квадратна кутийка с яркорозов руж, какъвто никога не бих се осмелила да сложа, и ми го подава. — Можеш да го задържиш.

— „Мейбъли“? Не ползваш ли само елитни марки?

— Продуктите на „Мейбъли“ са отлични — казва Джанет. — Чета книги. „Не заставайте пред щанд с козметика без мен“. Можеш да си я поръчаш от Америка. Описва химическия състав на повечето гримове.

— Аха.

Не знаех, че гледа толкова сериозно на това.

— Значи руж, спирала, гланц за устни, очна линия. Зарежи черното, твърде тежко е за теб. Повече ти подхожда светлокафяво. Подчертава сините ти очи.

— Не е ли по-добре със синьо.

— Синьо? Не, за бога — строго ме смъмря Джанет. — Да не би да искаш да приличаш на „Банана рама“ от осемдесетте?

— Не.

— Ще започнем с овлажняващ крем. Трябва да бъде антикомедонен и да съдържа слънцезащитен фактор.

— Какви ги говориш?

— Да не предизвиква поява на пъпки — обяснява Джанет и внимателно нанася крем. — „Ойл ъв Олей“ е чудесен. Е, да изчакаме, докато попие. Добре.

Добре? Лицето ми лъщи като носа на елена Рудолф.

— След това коректор. Поставя се под фон дьо тена, не върху него. Така кожата изглежда по-гладка. Ето така — внимателно намазва областта под очите ми с моя дълготраен коректор „Макс Фактор“. Изведнъж признаците на умора по лицето ми почти изчезват. — После постепенно нанасяш фон дьо тен, чак до самата коса.

Прави практическа демонстрация. Наблюдавам действията й в огледалото. Е, добре, забелязвам, че лицето ми започва да изглежда по-гладко. Не мога да отрека.

— Следва руж — замисля се. — Има няколко техники, но тъй като си начинаеща, предлагам да ти покажа най-лесната. Слагаш на скулите, тук, леко докосваш брадичката и добавяш малко под нея. Съвсем леко ще сложа и на челото ти. Ето — казва тя със задоволство. — Внимаваш ли?

— Да, внимавам.

Наистина е доста впечатляващо. Завъртам глава и поглеждам лицето си от различен ъгъл. Скулите ми се открояват по-ясно, бузите ми не изглеждат толкова пълни, розовите оттенъци придават свежест, а от торбичките под очите ми няма и следа.

— Не прекалявай. Дневният грим трябва да бъде лек. Разбра ли? Колкото по-малко, толкова по-добре — продължава. — Имаш страхотни очи, не ги очертавай твърде силно. Светлокафяви сенки, неутрални, в един нюанс, само върху клепача. Ето така, съвсем просто е. Имаш доста тъмни мигли. Най-добре е да не слагаш спирала през деня, а вечер лек пласт на горните, така… — докосва ги с четчицата. — Изглеждат още по-дълги. Виждаш ли?

— Да. Господи, наистина си добра — отбелязвам.

— Няма да имаш нужда от очна линия, ако използваш спирала. Би изглеждало твърде претрупано. Остават само устните. Твоите са много секси — добавя. Наистина ли долавям нотка на завист в гласа й? — Много чувствени. През деня слагай само по малко вазелин или прозрачен гланц. Разбрано?

Показва как. Изведнъж започвам да забелязвам устните си. Изглеждат издължени и нежни. Кой би предположил? Блестят от прозрачния гланц, сякаш съм ги облизала.

— За вечерта можеш да използваш неутрален цвят, по-близък до розово, отколкото до кафяво. И никакво очертаване с молив. Няма по-грозна гледка от момиче, чийто грим се е изтрил и е останала само тънка ивица около устните й. Като порнозвезда — казва Джанет.

— Ще го запомня.

— Следва парфюмът. Трябва да имаш аромат, който да бъде твоя запазена марка. Моят е специално създаден за Джей-Ло. Искаш ли малко? Имам един, който е абсолютният връх — въодушевява се.

— Хм, сигурно е така — казвам колебливо, — но не съм от момичетата, които си падат по парфюми.

— Глупости — прекъсва ме Джанет. Промъква се зад мен, преди да я спра, и ме напръсква с нещо от бял флакон с причудлива форма.

— Разкарай се, какво е това? — изсумтявам. Всъщност не ухае толкова зле. Има лек аромат на цветя.

— „Анаис“ — казва тя.

— Това ли? — възразявам. — Толкова неизискано.

— Парфюмът е страхотен. Съчетание от ухания на цветя. Много женствен. И е подходящ за теб, Анна, ти си много женствена. Не бъди такава снобка — упреква ме тя. — Нима мислиш, че Чарлс ще познае марката? Не. Само ще си помисли: „Анна ухае като прекрасен букет цветя“.

— Добре — отстъпвам. Не преставам да се взирам в отражението си. Това аз ли съм? Наистина? Сякаш съм нов човек. А дори не съм сложила тъмен руж около носа си. Имам големи очи, румени бузи и лъскави секси устни. Е, не съм красавица, но не се смятам и за грозна. Изглеждам… как да се изразя… впечатляващо.

Да. Впечатляващо. Извръщам глава.

— Не е зле, а? — пита Джанет с известна доза гордост.

— Наистина е страхотно — отзовавам се. — Благодаря.

— Все още не си видяла дрехите — развълнувано ми напомня тя. — Хайде!

Ставам и тръгвам с нея. Казвам си, че не бива да унивам, въпреки че се налага да погледна тялото си в огледалото. Не мога да го избегна, но поне няма неонова лампа като в пробните, а и вече съм добре гримирана. Мога да се разсейвам, като отмествам поглед към лицето си! Джанет е невероятна, за нищо на света не бих помрачила празника й.

— Добре — примирявам се. Старая се да изглеждам въодушевена. — Да вървим!

Джанет ме измерва с присвити очи.

— Непоправима си!

— Защо? — питам виновно.

— Два пъти те преобразявам и двата пъти изглеждаш невероятно, а все още ми нямаш доверие. Като че ли се съмняваш в мен.

— Сигурна съм, че си знаеш работата.

— Тогава защо все още си с увесен нос?

— Не можеш да превърнеш плашило в красавица.

— Господи! Явно наистина имаш проблеми. Ти не си плашило. Как можеш да мислиш така за себе си?

— Хората ме смятат за такова.

— Кои хора?

— Момчетата. Мъжете. Всъщност всички.

— О, моля те! — изрича Джанет саркастично. — Ти си момичето, което ще се омъжва за един от най-желаните ергени в Англия.

Иска ми се да излея душата си пред нея. Чарлс не ме харесва. Никой не ме харесва. Но си замълчавам. Зная, че не би било честно спрямо него, ако споделя това с някого. Но зная какво е истинското му мнение, нали? Онова, което каза за диетите ми и джогинга. С две думи, според него няма смисъл. Сигурна съм, че би сметнал това, което правим в момента, за безсмислено. Познавам Чарлс. Той е от мъжете, които са доволни, ако жената до тях е скромна и порядъчна. Навярно си ме представя с пола от вълнен плат и груби кафяви обувки. Като жена на средна възраст.

— Така е — потвърждавам. — Но нали знаеш, любовта е сляпа.

Джанет нацупва устни.

— Всъщност сляпата си ти. Хайде, пробвай първо това — подава ми един от панталоните, купени от „Зара“. — И това.

Семпъл пуловер от „Ейч енд Ем“. С неохота свалям халата и нахлузвам панталона. Точно по мярка ми е и поне е удобен. Но пуловерът…

— Не мога — поглеждам го жално. — Защо избра този? Прилепнал е и е с V-образно деколте.

— Точно затова.

— Ще подчертава гърдите ми.

— Именно — тържествува Джанет. — Хайде, облечи го!

Нахлузвам го. Все още не ми разрешава да се погледна в огледалото, явно не бърза да ми разкрие целия ужас.

— А сега аксесоарите — заявява Джанет. — Сложи това! — подава ми часовника с груба кожена каишка, който ми купи като подарък. — И това — (страхотната безбожно скъпа чанта „Коуч“). — Обуй тези.

Втренчвам поглед надолу.

— Какво е това?

— Обувки. Носят се на краката. Купих ти ги за подарък.

— Но… — боря се със себе си. — Джанет, всичко, което правиш, е чудесно, но просто не мога да ги обуя. Пазиш ли касовата бележка? Ще ги сменя за нещо хубаво, обещавам.

— Ще ги носиш! — настоява Джанет.

— Но те са с ток. С тънък ток!

— Е, и?

— Хм. Ами аз съм метър и седемдесет и осем, ако не си забелязала.

— И какво от това? Аз съм метър и шейсет и пет.

— Има доста голяма разлика.

— Анна — търпеливо ме увещава Джанет, — няма да се научиш да се харесваш, ако се опитваш да бъдеш като Лили.

Преглъщам с мъка.

— Знаеш, че не можеш да се смалиш. Няма смисъл винаги да носиш равни обувки и да ходиш приведена, за да изглеждаш по-ниска. О, не, не започвай да плачеш! — Джанет се втурва към мен с хартиена кърпичка в ръка. — Ако развалиш грима си и трудът ми отиде на вятъра, ще те убия.

— Съжалявам — хленча и подсмърчам.

— Токът е само три сантиметра, може би дори по-малко, но краката ти изглеждат… — отдръпва се и ме оглежда със задоволство. — Обърни се и погледни в огледалото. Ще видиш.

Обръщам се. И поглеждам. И примигвам.

Коя е тази жена? Зная, че съм аз, разбира се. Но сякаш е някаква непозната. Стойката ми не е изправена и самоуверена, нямам стройни бедра, красиви ръце и нежни пръсти… но в сравнение с часовника, силните ми закръглени китки изглеждат малки. Панталонът с ниска талия ми стои чудесно, смъква цели сантиметри от обиколката на ханша ми. А токчетата… принуждават ме да стоя по-изправена, а така изглеждам с около пет килограма по-слаба. Блузата прилепва към тялото ми. Гърдите ми са подчертани, но тя е плътна и не изглежда неприлично, а придава… женственост. Е, не би могла да ме направи нежна, но поне изглеждам женствена. И елегантна.

Затаявам дъх от радост.

— Не мога да повярвам. Харесвам се.

— Зная, че не можеш да повярваш — казва Джанет. — Винаги това е бил проблемът ти, Анна.

Отново се оглеждам. Истина е. Думите й са самата истина. Все още приличам на себе си, но вместо груба, изглеждам атлетична, вместо с гигантски ръст — просто висока, а вместо пълна — с пищни форми. Дори имам талия. Еластичният панталон прикрива корема ми. Гърдите ми са впечатляващо съблазнителни, а не безформени като на повлекана. Съразмерни са с тялото ми. Всичко се съчетава… съвършено.

— Стига си се перчила с този тоалет — тържествувайки, казва Джанет. — Свали го. Имаш толкова други неща за пробване.

Невероятно е. Почти всичко, което е купила, адски ми харесва. Скучните на пръв поглед дрехи сякаш оживяват, когато ги облека. Неутралните цветове са нежни, красиви и в чудесни съчетания. Представляват есенна фантазия от черно, кремаво, червено и бежово.

— Не си готова за шарки — отсича тя. — Старая се всичко да бъде семпло.

— Както кажеш — съгласявам се развълнувано.

— Възможни са безброй комбинации. Пробвай виненочервената пола с ботушите до коленете. И мрежестия чорапогащник.

— Не мога да нося… Добре, ще ги пробвам.

— А после черния кашмирен пуловер. Онзи белият, памучният, също става. А блузата с V-образно деколте си отива с кафявото яке.

Много е забавно. Когато ми показа мрежест чорапогащник, помислих, че е откачила, но за мое удивление се оказа, че ако се виждат само няколко сантиметра между горната част на прасеца и подгъва на полата, не е безвкусно, а изискано и дори малко в манхатънски стил. Разкриват краката ми, които не са лоши, и изглеждам секси. Имам вид на дама от филмовия бизнес.

Бих могла да застана пред всеки импресарио. Да вляза при Уилям Морис и…

Е, да не се увличаме. Но не мога да повярвам, че се чувствам така. Дрехите не са ефирни, екстравагантни и изрисувани със спрей като тези на Лили и все пак са женствени. Усещам прилив на увереност. Нима е възможно?

— Казах ти — напомня ми Джанет, сякаш прочела мислите ми. — Казах ти, че мога да променя живота ти. Зная, че за теб дрехите не са важни и смяташ хората, които им отдават прекалено голямо значение, за повърхностни, но винаги е от полза да изглеждаш добре. Много помага.

— Благодаря ти, Джанет! — прегръщам я. — Благодаря ти много. Нямаш представа какво означава това за мен.

— Винаги на твоите услуги — отвръща Джанет и мята прелестните си коси.

— Понякога имаш… хм… щури идеи — подхвърлям и я разсмивам.

Прекарвам целия следобед в пробване на новите си дрехи. Налага се Джанет да отскочи до агенцията си, а аз оставам в апартамента, свалям един тоалет и обличам друг, правя различни комбинации, сменям новите си евтини аксесоари. Всичко изглежда страхотно.

Зная, че не съм красавица, но се харесвам. Може би все пак има известна истина в теориите за характера. Както и да е, в страхотно настроение съм.

Слагам последната риза (бяла, копринена) обратно на закачалката в малката си стая (няма място за гардероб) и изваждам бележника си с адреси. Избирам няколко номера на продуцентски къщи, за които съм чувала, големи и с доста персонал, с надеждата да се намери някое свободно място. Отново поглеждам отражението си в огледалото, но нищо не се е променило. Все още изглеждам добре. Достатъчно добре, за да не се срамувам да ги посетя, казвам си.

Решително се отправям към бюрото, включвам лаптопа си и започвам да пиша. Сценарият сякаш се лее. Чувствам се толкова уверена, че нищо не може да ме спре. Пиша ли, пиша, докато пръстите ми се схващат, и най-сетне завършвам развръзката. Готова съм.

Кити и Ели да вървят по дяволите. „Както и Марк Суон“, добавям мислено в пристъп на гняв. Нямам нужда от никого от тях. Вече съм сценарист. Мога да се справя!

Вдигам слушалката. Поколебавам се само миг, преди да набера първия номер.

Телефонът звънва точно когато тръгвам към вратата.

— Браун — казвам троснато. Господи, това аз ли съм? Не е за вярване как малка промяна във външния вид може изцяло да преобрази човека.

— Анна? Ти ли си?

— Здравей, Чарлс, скъпи — добавям.

— Скъпа! — долавям задоволството в гласа му. — Сигурна ли си, че няма да каниш други гости?

— Какви гости?

— За годежа — отговаря ми търпеливо. — Тази вечер е, не помниш ли? У Ванна.

— О, да, да — направо бях забравила. — Зная. Няма други. Само Джанет и Лили.

— Не ми даде адреса на приятеля си Марк Суон.

Изпитвам перверзно облекчение.

— О, отказах се да го каня — казвам. — Вече не работим заедно.

— Но аз го открих — продължава Чарлс. — И го поканих.

Замълчавам.

— Какво ще кажеш?

— Добре — отвръщам, — но едва ли ще дойде.

— О, напротив, не се тревожи. Веднага прие поканата.

Нима?

— Това е чудесно — превъзнасям се престорено. — Нямам търпение да ви запозная. В колко часа започва тържеството?

— В седем — седем и половина, но ние трябва да бъдем там по-рано. Какво ще кажеш за шест и половина?

— Устройваме.

Ще бъда със зелената рокля, която си купих при първото излизане с Джанет, но на партито в Честър Хаус не облякох. „Кого го е грижа какво ще направи Марк Суон?“, си мисля. Имам хубава рокля. Ще изглеждам фантастично.

Поглеждам часовника си. Първото ми интервю е след двайсет минути, а половин час по-късно имам друго. Утре сутринта още едно. Удивително е с каква лекота успявам да убедя хората да ме приемат. Обадих се само в няколко големи продуцентски агенции, споменах, че съм написала сценарий и че съм работила с Марк Суон, и веднага ме поканиха!

Лесно е. От какво съм се притеснявала досега? Най-късно утре ще си намеря представител и ще започнат да ми звънят от Холивуд за сценария. Питам се колко ли ще получа за него?

— Трябва да затварям. Не искам да закъснея. Ще се видим довечера, скъпи — казвам.

„Няма да мисля за Марк Суон. Няма да мисля за Марк Суон“, повтарям си мислено като мантра, докато свивам към Сохо Скуеър. Разбира се, този метод непрекъснато ми напомня за него, така че се получава обратен ефект. Опитвам се да пречистя съзнанието си. И от това няма полза.

Той не ме смята за достатъчно добра. Отказа да лансира сценария ми. Насърчаваше ме, подхранваше мечтите и надеждите ми, а сега…

Не долових да съжалява заради уволнението ми. Всъщност не ми се стори никак разстроен.

Боли. Наистина. Повече, отколкото би трябвало. „Всяко зло за добро“, казвам си. Беше адски глупаво да изпитвам леко влечение към него. Щом ще се омъжвам, по-добре е, че вече няма да работя с него. Дори няма да се налага да се виждаме, а тази вечер ще бъда в безопасност, нали? Годеникът ми ще бъде до мен.

Добре. Агенция „Грифън Инкорпорейтид“. Стигнах. Побутвам въртящата се врата и влизам с пъргава походка, репетирайки наум представянето на сценария си. Фоайето е разкошно или страховито, в зависимост от гледната точка, с шоколадовокафява тапицерия и множество огледала с масивни рамки. В мен се взират стотици Анни Браун, но слава богу, изглеждат шик. Избрала съм ботушите с висок ток, черен еластичен панталон с ниска талия и вишневочервена блуза с голи рамене, допълненията са часовникът, обици и голям кехлибарен пръстен, който свих от кутията с бижута на Джанет. След като направи толкова много за мен, едва ли би се разсърдила, че съм взела едно от бижутата й назаем за час. Слагам го на дясната си ръка, в съчетание с часовника, а на другата остава само годежният ми пръстен, незасенчван от нищо. Чантата ми е новата черна „Коуч“, нехайно метната на рамо, сякаш съм свикнала да изглеждам стилно.

Администраторката е чернокожо момиче с черна рокля, което седи на извито бюро от матово стъкло. Прелестна е, но този път не се срамувам да застана пред нея.

— Добър ден — усмихвам й се приветливо. — Анна Браун. Тук съм за интервю при Пол Фалън.

Поглежда в графика си.

— Да, очаква ви. Можете да влезете — казва тя.

Уау. Това е страхотно. Предполагах, че ще ми каже да седна, и най-малко половин час ще се взирам в лакираните си нокти. Обикновено преди интервю се чака цяла вечност. Единственото място, където ценят времето ви по-малко, е пред кабинета на личния ви лекар.

— Благодаря — казвам й и влизам в офиса.

„Кой е този Фалън? Сигурно е чувал за мен — мисля си. — Узнал е колко добра бях при участията си в предснимачните обсъждания за «Майката на булката». Няма търпение да прочете сценария ми“.

— Тук ли е Пол? — питам един от облечените в черно двойници на Джон Ленън, които ми се струват безброй. Лениво посочва с палец към дъното на офиса. Отправям се натам и почуквам на вратата.

— Влез!

Отварям и прекрачвам прага. Интериорът е футуристичен, с много хром, стъкло и още огледала. Стените са отрупани с плакати от „Блейд Рънър“ и „Специален доклад“.

— Анна Браун — казва с топлота и става от стола зад бюрото, за да ме поздрави. Има вид на бийт поет от Манхатън: черно поло, очила с метални рамки, широки маркови джинси. Но малко поети биха могли да си позволят ролекс. — Радвам се най-сетне да се запозная с вас.

— Аз също — отвръщам. — Голяма ваша почитателка съм — куртоазнича.

Разменяме чаровни усмивки и той ме кани да седна. Супер! Толкова е лесно. До края на деня ще успея да го убедя да ме представлява.

— Чух за чудесната ви работа по „Майката на булката“ — започва любезно.

— Наистина ли? — засилвам.

— Разбира се. В цял Лондон се говори за това.

— Е — казвам уверено, въздъхвам и изпъвам крака. — Сценарият беше страхотен. Веднага щом го открих, разбрах, че мога…

— Как успяхте да привлечете Марк Суон? — прекъсва ме той и втренчва поглед в мен.

— Намерих го и го убедих да прочете сценария.

— Просто така? — пита разочаровано. — Не сте ли имали по-специална връзка с него?

— Не, уверявам ви. Просто се сблъсках с него в магазина и отначало дори не го познах. Беше смешно, защото малко по-рано се бях опитала да се добера до снимачната площадка, като…

— Значи не се познавате от преди? От филмовата академия?

— Не съм учила там.

— И не сте били приятели?

— Не — отговарям. — Но се съгласи да прочете сценария. Мисля, че намерих интересна история — уверено се усмихвам и изваждам творението си от чантата. — Всъщност, господин Фалън, това ме накара самата аз да се насоча към писане. Разбирам от сюжети. Марк го забеляза. Първият ми опит е комедия. Става дума за…

— Анна, ще бъда откровен — припряно ме прекъсва Фалън. — Сигурно си добра, но не ни липсват сценарии, имаме достатъчно постоянни сътрудници. Освен ако не предложиш нещо изключително.

Поглежда ме, сякаш очаква нещо. Какво иска да направя — някакъв фокус, оригвайки се?

— Но моята комедия е наистина забавна. Не смятате ли това за изключително?

Засмива се.

— Подхождаш малко наивно, скъпа. В този бизнес трябва да използваш козовете, с които разполагаш.

Примигвам. Нима новите дрехи са ме направили толкова неотразима, че ми прави неприлично предложение? Какво е това, финален кръг на кастинг?

— Марк Суон — обяснява ми нетърпеливо. — Трябва да залагаш на познанството си с него. Говори се, че сте близки.

— Кой го казва?

— Често са ви виждали заедно. Тук, в „Грифън“, обожаваме филмите му и се възхищаваме на стила му. Имаш ли влияние върху него? Можеш ли да го привлечеш за този филм?

Посочва новоподвързания ми сценарий с показалеца си с безупречен маникюр, но не посяга да го вземе.

Въздъхвам.

— Не, Марк не приема чуждо мнение.

— Ако имаш някакво влияние върху него и можеш да го използваш — настоява Фалън, — бихме ти предложили сделка.

— Но самият сценарий е достатъчно добър! — упорствам. — Трябва поне да го прочетете.

— С Марк Суон, разбира се. Без него… — Фалън разперва ръце. — Радвам се, че се запознахме.

Ставам и излизам от стаята. Не зная как съм събрала кураж да го направя, честна дума. Предишната Анна би се разплакала, би го умолявала на колене. Да, разстроена съм, но проклета да бъда, ако се издам пред това копеле.

Когато излизам на улицата, почти треперя от ярост и болка. „Е, добре“, мисля си. Бузите ми горят, но няма да изпадна в отчаяние, ще го преживея. Все пак ми предстои и друго интервю. Те не са единствените, склонили да ме приемат.

Изведнъж ме връхлита ужасна мисъл. Сядам на една пейка в малкия парк на Сохо Скуеър до красива студентка, която се препича на слънце, и изваждам мобилния си телефон. Името на другата агенция е „Уестин“, намира се в Уест Кенсингтън.

— Здравейте. Мога ли да разговарям с… — как се казваше? — Ричард Хедърли, ако обичате. Обажда се Анна Браун, имам уговорка с него за четири часа. Да, благодаря.

Веднага го свързват.

— Анна — казва той, — надявам се, не си решила да отмениш срещата?

— Не — отговарям, — просто искам да бъда сигурна, че сме наясно относно целта. Ще говорим за сценария ми, нали?

— Разбира се — въодушевено ме уверява той. — Точно от това се интересуваме, Анна. Нямам търпение да го прочета.

Издавам дълга въздишка на облекчение.

— Пфу! — извиквам. — За миг се изплаших, че може би проявявате интерес към мен само защото предполагате, че имам някакво влияние върху Марк Суон.

Следва дълго мълчание.

— Искаш да кажеш, че нямаш влияние?

Сърцето ми се свива.

— Не, никакво. Всъщност… скарах се с него.

— Скарала си се? Как е възможно човек да се скара с един от най-великите режисьори? — недоумява Хедърли. — Познанството ти с него е единствената причина да те повикаме за интервю. Как можа да се скараш с такъв човек?

Ласкавият му, бащински тон е изчезнал, сега говори, сякаш ме хока. Страшно ми напомня за Кити.

— Много просто — отвръщам гневно. — Казах му да върви на майната си. Ето така: Върви на майната си! — изкрещявам и натискам бутона за край на разговора. Не е същото, като да затръшнеш слушалката, нали?

Вече съм сигурна, че няма да прочете сценария ми.

Разговорите в парка стихват за миг и всички ме зяпват. Вдигам глава с пламнали страни и прибирам телефона в чантата си. Бавно се изнизвам, тръгвам по Грийк Стрийт, опитвайки се да игнорирам всичко примамливо наоколо, но не се получава. Минавам покрай входове на продуцентски къщи, уютни бистра, частни клубове, звукозаписни компании и лондонските офиси на най-големите киностудии. Казано накратко, всичко, което съм искала в кариерата си. А сега, след единствения малък успех, който постигнах, какво имам?

Нищо.

Когато бях в колежа, изпълнена с мечти, знаете ли какво исках? Преди да стана на трийсет, да притежавам милиони и да бъда вицепрезидент на холивудска киностудия.

Реалността обаче е, че съм на трийсет и две, безработна, с опит само като асистент по подбор на сценарии.

Онзи, който сама написах, вече ми се струва жалък. Бях възложила всичките си надежди на него. Но Марк отказа да ми помогне, а без негово участие агенциите не проявяват интерес.

Мислех, че имат желание да прочетат сценария ми. А се оказа, че единствената им цел е да се доберат до Суон.

Въпреки новите ми стилни дрехи, очите ми се изпълват със сълзи. Откъсвам малко от рулото тоалетна хартия в новата си шикозна чанта, за да ги попия. Не мога да си позволя да плача точно сега. Първо, ще разваля съвършения си грим. Второ, трябва да отида у Ванна за годежа. Чарлс не бива да ме вижда разстроена.

Трето, там ще бъде и Марк Суон.

Потръпвам. За нищо на света не бива да му позволявам да изпитва съжаление към мен. Плаче ми се, но ще го отложа за утре.