Родена в понеделник

Осма глава

— Ти обеща — казва Джанет.

— Да, зная, но промених решението си — отговарям. Петък следобед е, с неохота излязох от офиса и сега стоим пред „Харви Никълс“. Аз и тази невероятно секси жена. Всички ни зяпат, сякаш сме красавицата и звярът.

Джанет не отстъпва.

— Не съм съгласна — разпалено продължава тя. — Ти ми обеща. Мога да те направя нов човек, Анна.

— Не съм толкова повърхностна — казвам й. Защо сме тук, какъв смисъл има да се подлагам на мъчението в пробната? Каквото и да облека, отново ще приличам на кръстоска между жираф и чувал с картофи. И Гонзо от „Кукленото шоу“.

Джанет изсумтява.

— Глупости, просто имаш комплекси.

— Е, ти също — изтъквам в своя защита.

— Не можеш да ме убедиш, че дълбоко в себе си не изпитваш желание да изглеждаш по-добре — упорства тя. — Защо излизаш да тичаш? Защо започна да ядеш диетични храни?

Изчервявам се. Надявах се никой да не е забелязал. Излизам в шест сутринта и в шест вечерта, а по това време съквартирантките ми или спят, или не ми обръщат внимание, когато се прибера.

Но Джанет явно е забелязала. Чувствам се неловко. Срамувам се и има за какво, нали? Вечната дебелана е решила да заприлича на Джейн Фонда. Дано Лили не ме е усетила. Няма да престане да ми се подиграва.

— Изхвърлила си всички шоколадчета — безмилостно продължава Джанет.

Да. Никак не ми беше лесно.

— Храниш се с нискокалорични сандвичи и ябълки и си преминала на диетично пепси.

— Не зная каква работа имаш да ровиш в шкафа с хранителните ми продукти — казвам с раздразнение.

— Хей, там е и кльопачката на Джей-Ми. Знам к’во стаа тук. Вече си свалила някое кило.

— Не съм — възразявам. — Въобразяваш си.

— Най-малко два килограма — преценява Джанет. — Но главно течни натрупвания. Все пак отслабваш.

Свивам рамене.

— Правиш го заради онзи мъж — заключава тя.

Изчервявам се още повече.

— Нищо подобно! — отричам.

Джанет ме поглежда, сякаш съм извънземно.

— Напротив, копираш начина му на живот. Подражаваш на кумира си. Ели Рот, нали?

— О, да, Ели. Разбира се.

— И от любов, естествено.

— Какво? — недоумявам.

— Заради Чарлс — закачливо ме побутва. О, да, Чарлс, точно така. — Ха-ха, за големия прием. Но какъв е смисълът да изглеждаш по-стройна и здрава, щом не искаш да подчертаеш това с подходящи дрехи?

— Не мога да си позволя тоалет от „Харви Никълс“. Нито пък прическа.

Увеличението, което получих, ми се струва все по-анемично.

— За моя сметка е — успокоява ме Джанет. — Не отказвай. Пазарувам с намаление. Имам връзки — важно добавя тя. — А прическата е безплатна. Паоло ще ми направи услуга. Трябваше ми цяла вечност, за да уредя това. Не бива да се отмяташ. Ще ме поставиш в неудобно положение.

— Добреее — съгласявам се мрачно.

Честно казано, не виждам смисъл. Нося черна размъкната тениска и евтини джинси. Обичайното облекло, което ме прави незабележима. Джанет е с бели къси панталони на стилни фигури, оранжеви кожени сандали с ниско токче и тънки каишки, сексапилно увити около глезените, бяла риза, вързана под едрия й бюст в стил Дейзи Дюк, и множество сребърни дрънкулки. Ако си представи мен облечена така, дори най-отявленият мъжага би повърнал.

— Хайде — подканва ме Джанет и ме повлича към въртящите се врати.

— Искам да се прибирам — мърморя, докато стигаме до етажа с дамско облекло. Ужасно е. Наредени една след друга закачалки с рокли, които струват цяло състояние и биха стояли добре на стройните момичета. Толкова много дрехи. Изкушават те. Приканват те да ги грабнеш и да влезеш в някоя от пробните. Не искам дори да се сещам за тези помещения. Представляват камери за изтезания, нали?

— Не говори глупости — смъмря ме Джанет. — Добре. Талия — грабва отнякъде малък сантиметър и се връща при мен.

— Какво правиш, по дяволите?

— Вземам мерките ти — пояснява тя. — Най-важното е тоалетът да бъде точния размер. Талия… гръдна обиколка… деветдесет и пет, много добре… ханш…

— По-тихо — просъсквам.

— Добре, да пробваме нещо — казва тя като експерт. Обикаля закачалките и нарежда: — Това… това… това…

Преметнати върху рамото й, дрехите изглеждат невзрачни. Да не би да е някаква откачена гадателка? Или пък от онези, които се взират напрегнато в някоя шарена триизмерна стереограма и виждат лодка, а аз се кокоря безрезултатно в глупавите точки, докато получа главоболие.

— Добре — казва тя. — Към пробните!

По дяволите. Няма измъкване.

Кошмарът е наистина ужасен. Както и предполагах. Опитвам се да не се плаша от отражението си, но е неизбежно, защото над огледалото има силна неонова лампа. А целулитът ми…

Никога вече няма да изляза да тичам. Или да ям ябълки. Всичко е безсмислено.

— Какво правиш вътре, момиче? — пита Джанет. — Ела да те видя!

Нахлузвам една рокля, без дори да я огледам. Поне е черна. И ми е по мярка, за разлика от редките ми опити да пробвам някой тоалет. Не се налага преправяне, за да прикрива ръцете ми.

Излизам.

— Ето — заявява Джанет. — Не е зле, като за начало.

— Не ставай смешна.

— Погледни се — тържествувайки нарежда тя и дръпва завесата.

Поразена съм. Не мога да твърдя, че изглеждам като Кейт Уинслет на Оскарите, но роклята наистина променя фигурата ми. По-точно, сякаш имам талия. Материята прилепва точно където трябва да бъде и сякаш я очертава. Ръкавите са три четвърти и показват долната част на ръцете ми по необичайно женствен за мен начин. Изрязаното деколте загатва за гърдите ми.

Стоя със зяпнала уста. Чувствам се… Може би хората вече няма да пускат груби подмятания зад гърба си. Или поне по-рядко. А това е голям плюс!

— Прикрива корема ти, виждаш ли? — казва Джанет. — Поне докато има нужда — припряно добавя тя. — Но с това тичане той скоро ще стане плосък. Искаш ли да пробваш панталона? Със сакото. Не онова, тъмносиньото.

— Добре — казвам с неохота, но се връщам в пробната и този път се оглеждам, след като съм облякла тоалета.

— Здравейте — казва Паоло след четиридесет минути.

Джанет подава чантите с покупки на гардеробиерката, а аз стоя с наведена глава. Не влизам често във фризьорски салони. В този всичко изглежда скъпо. Ухае скъпо. Мебелите са от хром и лъскава кожа, фризьорите са с модерни рошави прически, а всички клиентки носят малки маркови чанти — „Гучи“, розов „Шанел“, „Луи Вутон“, в летни сладоледени цветове.

Не съм свикнала с това. Свикнала съм с евтините салончета.

— Разбииирам защо я воодиш — казва той на Джанет. — Иима нужда от поомощ.

— Не си правете труда заради мен — смотолевям, но Джанет ме настъпва.

— Само ти можеш да я спасиш, Паоло — прочувствено въздъхва тя, а аз стискам зъби. — Толкова е зле, че не си и помислих за друг фризьор.

Той излъчва гърди и прокарва пръсти през косата ми.

— Много гъста — отбелязва. — Изтощена… мазна… твърде тежка… без блясък.

За мен ли говори?

— Безброй нацъфтели краища — продължава. — Никаква форма. Никакъв цвят. Като козина на плъх.

— Миши цвят — казва Джанет.

— Плъхове, мишки… все ужасни гадини — намръщено мърмори той.

— Стига превземки — упреквам го. — Сигурно си виждал мишка. Милион пъти.

— Не — артистично заявява Паоло. — Поне не в моя салон.

— Млъкни — процежда Джанет през зъби.

— Мога да помогна — уверява я Паоло. — Само ни остави, Джей-Ми. — Два часа, може би три.

Не мога да повярвам, че някой друг наистина я нарича Джей-Ми… Почакайте, два-три часа ли каза?

— А… Джанет… — обаждам се плахо, но е твърде късно.

Вече ми е помахала с нежната си ръка и е тръгнала към вратата.

— Е, сладурано — със злобна усмивка Паоло уверено ме повежда към фризьорски стол. — Сега си изцяло в мои ръце. Какво ще кажеш? Готова ли си? — пита той.

Що за въпрос? Готова съм от три часа. Този човек е маниак. Настани ме на малък стол в ъгъла, с лице към стената. Не ми позволява да се погледна в огледалото.

— Не се меси в работата ми, carissima14. Платното не учи художника как да рисува, нали?

— Прав си — покорно се съгласявам. Успокоявам се, че не бих могла да изглеждам по-зле, отколкото преди. През цялото време, докато работи с бръснача, си говори сам или ми изнася лекции. Не одобрява нищо във външността ми. Косата ми била пълна трагедия. Джинсите — абсолютен боклук.

— Носи ниска талия — съветва ме той. — Така няма да изглеждаш тоолкова пъълна. Разбираш ли? Каквоо е това! — пита и хваща ръката ми.

— Ръка.

— Не, не. Товаа — посочва нелакираните ми, безформени нокти. — Изглееждат отвратително.

— Съжалявам — засрамено промълвявам.

— Клара! Клара, cara15 — щраква с пръсти. Приближава се младо момиче, едва ли на повече от осемнадесет, и Паоло започва да бърбори нещо на италиански.

Момичето изругава. Явно съм крайно отблъскващо създание.

— Ще ти напраави маникюр — казва Паоло. — Приятелка си на Джей-Ми. Като за първи път, безплатно. Va bene?16

— Да. Si. Благодаря…

Смутено замълчавам. Не и маникюр, за бога. Мразя пръстите си. Груби са, като на общ работник, а не тънки и нежни. Не искам никой да ги гледа и да се занимава с тях. Но не мога да кажа: „Остави ме на мира, разкарай се, нали?“. Паоло ми отделя от ценното си време. И полага неимоверни усилия. Маже кичурите ми с вонящи бои и един по един ги увива във фолио. Безплатно.

Другите момичета обичат тези неща, нали? Но за мен са истинско мъчение. Не мога да си спомня кога за последен път ми е било толкова скучно. На всичко отгоре трябва да поддържам някакъв разговор. Паоло научава, че работя във филмовата индустрия и настоява да сподели идеята си за филм. Разказва се за съревнование между фризьор и козметик-гей, в което побеждава фризьорът. Казвам му, че звучи страхотно.

Най-сетне всичко свършва. Паоло побутва стола ми към огледалото.

— Да, готова съм — казвам. Подготвям се за най-лошото. Завърта ме.

— Погледни! — казва той.

За секунда не мога да повярвам. Това аз ли съм?

Косата ми… повечето я няма. Останалата се спуска на къдрици почти до раменете ми и стои бухнала около лицето ми. Дори носът ми изглежда по-малък. Бретонът прикрива високото ми чело, а най-хубавото е, че прическата не изисква специални грижи. Никакви ролки за леки чупки. Мога да я измивам сутрин и отново да изглежда като сега.

А цветът…

Не съм и предполагала, че цветът може да създаде такава разлика. Естественият ми миши цвят е изчезнал. Срещу мен стои блондинка, но не с жълтеникави коси като Клер, а с лъскави кичури с милиони различни оттенъци — от златисто до меднорусо, шампанско, лимон, мед…

Променени са не само косите ми, а цялото ми лице. Тъмния облак около него го няма. Кожата ми вече не изглежда белезникава.

Пак не съм красавица, но изглеждам нормална, почти нормална. Все още малко невзрачна, разбира се. Но не… твърде грозна, въпреки големия нос.

— Не знам какво да кажа — признавам с насълзени очи.

Паоло изглежда истински доволен.

— Да, да, аз съм магьосник — казва той. — Следващия път ще си платиш!

— О, разбира се.

Готова съм да му предложа ръката на първородната си дъщеря и половин кралство.

Джанет пристига да ме вземе и след петминутна размяна на въздушни целувки и потупвания по гърба вземаме чантите с покупки и излизаме.

— Аз ще опаковам багажа ти, когато се приберем — настоява тя. — Зная точно какво трябва да вземеш. И ще те гримирам. Със синята рокля ли ще бъдеш на танците, или със зелената?

— Зелената.

— По-добре синята — отбелязва тя.

Усмихвам й се с благодарност.

— Добре, синята. Благодаря ти, Джанет. Много съм ти признателна.

— Нужно е единствено самочувствие — отбелязва тя. — И подходяща кройка.

Не е съвсем права, но наистина се чувствам доста по-добре. Почти очаквам партито с нетърпение. Само да ме види Чарлс! Унасям се в приятни блянове — той е така поразен, че точно когато удря полунощ, ми предлага брак пред цялата тълпа от богати млади мъже и красавици, те са го преследвали заради парите му и започват да хленчат, че не е честно. Но във фантазиите ми Чарлс има поне малко мускули. Аз съм по-слаба и съм направила пластична операция на носа си. А той е малко по-висок, тъмнокос и без козя брадичка. Всъщност, много прилича на…

„Престани!“

— Стигнахме — казва Джанет и плаща за таксито. — Да вървим да се преоблечем. Ти си почти готова, но аз имам доста работа.

Заедно се качваме по стълбите и ме обзема още по-приятно настроение. Дори не съм уморена. Бих могла да се захвана с фитнес. Новата ми прическа предизвиква у мен желание да нахлузя анцуга си и да изляза да потичам из Ковънт Гардън. Но се боя да не я разваля…

Веднага щом прекрачваме прага, Джанет се втурва да извади куфарите.

— Добре. Ще вземеш това… и това…

Успява да опакова багажа ми с бързината на стюардеса, след две минути всичко е готово. На мен обикновено ми е нужен половин ден.

— Къде се научи на това?

— О, често се налагаше бързо да се приготвям за фотосесии. Къде ли не по света — вяло казва Джанет и след миг лицето й помръква. — Но последната ми международна изява беше преди доста време.

Вратата се отваря със замах. Появява се Лили, с мобилния си телефон в ръка.

— Да, добре, трябва да бързам, целувки. Чао-чао, скъпи! — затваря. — Мили боже! — възкликва с пискливия си глас. — Виж ти! Толкова е смешно.

— Кое е смешно? — пита Джанет. — Анна изглежда фантастично.

— Е, чак пък толкоз — смее се Лили.

Облечена е с розова лятна рокля, страхотна жилетка с перлени копчета, сандали в същата гама и почти нищо друго. И тя е била на фризьор. Платиненорусите й коси се разпиляват по целия й гръб.

— Е — добавя тя, — определено има напредък, но не е станало някакво чудо, нали, Анна?

Изведнъж веселото ми настроение се изпарява.

— Върви на майната си, Лили — сопва се Джанет. — Наистина изглеждаш страхотно — обръща се тя към мен.

— О, разбира се — шеговито се съгласява Лили. — Ще бъдеш кралицата на бала. Трябва да оправя грима си — казва тя, когато надниква в огледалото над камината. Красивото й лице сияе. — Изглеждам ужасно.

Затваря се в банята и заключва вратата.

— Гаднярка — ядосва се Джанет. — Не й позволявай да развали всичко.

— Няма. Зная, че изглеждам по-добре — отвръщам. Но няма никаква полза. Все още съм грозната сестра на Пепеляшка. Бих станала за смях на всички, които ме видят в компанията на тези две жени.

— Знаеш ли, Лили няма гадже — осведомява ме Джанет.

— А Клод?

— Златното татенце? Я стига — казва Джанет с пренебрежение. — Щом е толкова секси, защо не може да си намери богат приятел на своята възраст? Защото е достатъчно да поговорят с нея пет минути и се отказват. Впрочем и аз трябва да се издокарам. Свали тези дрехи — строго нарежда тя. — Сложих тоалета ти за пътуване на леглото.

— Благодаря ти, Джанет! — импулсивно я прегръщам. Наистина е добра приятелка.

— А после ще те гримирам — вметва тя.

Хвърлям джинсите и тениската си в коша за пране и обличам избраните от Джанет дрехи за пътуването: тъмносив панталон с ниска талия, без ръб отпред и сребриста риза от изкуствена коприна. И равни чехли. Завъртам се пред огледалото и се опитвам да възвърна поне част от еуфорията си.

Все още не съм красавица. Но Чарлс ще падне, щом ме види. И всички в офиса ще бъдат изненадани. Ще бъде полезно за кариерата ми. Сякаш Анна Браун е решила да излезе от черупката си. А Марк Суон ще…

Ще остане равнодушен, разбира се. Но поне ще каже, че разцъфтявам. В професионално отношение.

— Готова ли си? — пита Джанет и наднича през вратата. Облечена е с великолепна лимоненожълта рокля с презрамки, събрани на тила, която подчертава гърдите и дупето й. Единственото й бижу е колие с жълт диамант. Носи черни сандали с тънки каишки и висок ток.

— Същинска Джей-Ло — отбелязвам.

— Така ли мислиш? — пита тя със задоволство. — Седни. Ще те приготвя за няколко секунди.

Започва да нанася грима с малки тампони, моливи и четчици и изважда гланц за устни с крещящ червен цвят.

— Готово — казва накрая.

Когато поглеждам, резултатът е страхотен. Всичко е много неутрално, но скулите ми са добре очертани, очите ми изглеждат леко замъглени, а устните — влажни. Никога не съм се осмелявала да сложа толкова грим. Не изглежда никак зле, с изключение на носа ми. Чувствам се… какъв беше американският израз… добре изпипана. Това е.

— Добре! — казва Лили, когато изскача от банята, още по-прелестна, с много бледорозово червило и блестящ руж по скулите. — Имате ли карта? Да тръгваме!

Когато започваме да търсим отклонението към Честър Хаус, вече минава седем и половина. Всички сме в ужасно настроение. Джанет, защото през повечето време е шофирала, Лили — защото не се вози в лимузина, а аз — защото съм прегладняла.

Отслабването е гадно нещо.

Обикновено обичам дългите пътувания с кола. Пускам музика и при всяка бензиностанция влизам в магазина. Големи пакети чипс, ментови бонбони, сладки с ягодов пълнеж, сухари или нещо подобно. Щом е храна за из път, не се брои, нали?

Този път, когато спряхме и Лили излезе от магазина с пакет чипс и „Милки Уей“ за мен, Джанет веднага ги изхвърли през прозореца.

Коремът ми къркори така силно, че ме хваща срам. Нямам търпение да седнем на масата за вечеря. Изведнъж потребността от храна надделява над опасенията ми да не създам лошо впечатление.

— Сигурно си го подминала — започва да мрънка Лили. — Върни се. Върни се до онази кръчма!

— Не съм подминала нищо, по дяволите.

— Не е възможно.

— Дотук нямаше никакви отклонения!

— Какво е това? — питам.

Пред нас има малко задръстване — по тесния път между гъсти храсти и дървета с натежали клони пъпли колона от лендроувъри и ягуари.

— Завиват натам — въздъхва Лили с облекчение. — Това е! Можеш ли да спреш някъде тук, Джанет?

— Джей-Ми — поправя я Джанет.

— Защо да го правя?

Лили се нацупва.

— Пристигаме с някакво си старо рено — отговаря тя. — Не искам никой да го види.

— О, престани! — скастрям я.

За щастие колите са плътно една зад друга и всички продължават наляво.

— О! Вижте! — развълнувано извиква Лили. Поглеждаме напред. До пътя се издигат две огромни колони от масивен сив гранит. Върху тях със зинала уста стои по един лъв опрял е предните си лапи в щит.

— Ооо… — въздъхва Джанет.

— Типично — промърморвам аз, преструвайки се, че не съм впечатлена.

— Погледни тази алея — продължава Джанет, когато минаваме през портала и поемаме по неравен път сред колоната от коли. От двете страни се простират обширни тревни площи, леки възвишения се издигат тук-там, виждат се няколко дъба. При тази гледка е неизбежно човек да си представи конете и двуколките, в които са се возили двойки, пристигнали за подобно увеселение преди около двеста години. Сякаш пред очите ни се разкрива раят. Или дворецът от приказката за Пепеляшка.

— Не е възможно всичко да е негова собственост — мърмори Лили някак несигурно.

— Очевидно е — уверявам я аз.

— Господи! — негодува тя. — Защо точно ти?

— Гледайте! — задъхано казва Джанет.

Посочва къщата, ако зданието пред очите ни би могло да се нарече така. По-скоро прилича на огромен замък, като онези, в които водят учениците на образователни екскурзии. Изграден е от същия гранит като колоните, с кули, парапети и статуи над фасадата. Напомня за катедралата „Сан Пиетро“ в Рим. Някои от стените са обрасли с бръшлян. Великолепен е.

— Колко ли спални има? — пита Лили и се опитва да направи експертна преценка. — Двайсет? Трийсет?

— Може би повече — обажда се Джанет.

— Навярно е обявена за национален паметник на културата — предполага Лили.

— Нямам представа — отвръщам.

— Не е — тържествува Джанет. — Проверих в интернет. Всичко е негово.

„Нищо чудно, че толкова момичета го преследват“, мисля си. Забелязвам, че Лили ме гледа с присвити очи и си задавам същия въпрос: „Защо точно аз?“.

— Излизали сме само няколко пъти — скромно казвам.

— Именно! — натъртва тя изведнъж. — Това не може да се нарече връзка, нали?

— Забрави — хладно я предупреждава Джанет. — Няма да го преследваш. Според мен съдбата има пръст — обръща се тя към мен.

Не зная какво да мисля. Искам да кажа, харесвам Чарлс. Просто не виждам никакво бъдеще с него. В интерес на истината, не си представям дори да легна с него, така че как бих могла да мисля за сватба? Но с риск да загубя симпатиите ви, ще кажа, че точно сега не мога да разсъждавам трезво. Единственото, което виждам, е къщата. Огромна. Невероятна. Величествена.

— Радвам се, че те разкрасихме — промърморва Джанет под носа си.

Продължаваме по широка пътека, която описва кръг пред сградата. Специални служители посочват местата за паркиране на всяка кола.

Когато униформеният мъж, който проверява имената на пристигащите, се приближава към нас, спускам стъклото.

— Анна Браун и приятелки — казвам.

Лили подава главата си зад мен.

— Тоест, мис Лилиан Вийнъс и мис Джанет Мийкс.

— По-точно, Джей-Ми — поправя я Джанет, а аз се изчервявам.

— Добре, госпожо — любезно казва той и дава знак на колегата си, който да ни посочи място за паркиране.

— Това е колата на госпожица Браун — многозначително казва той. — Мадам, последвайте го, моля.

Преминаваме между редици лъскави возила. Докато чакълът хрущи под гумите ни, можем да се нагледаме на поршета, ферарита, джипове и тук-там по някое и друго волво.

Мъжът ни дава знак да спрем.

— Тук, госпожо — посочва той.

— Погледнете — казва Джанет.

Мястото, предвидено за нас, е точно срещу предната тераса.

Служителят пъргаво отваря вратите ни, посяга към малките ни куфари, но аз ги грабвам и настоявам да ги носим сами. Изведнъж добивам невероятна увереност.

— Анна! — чувам познат глас. Обръщам се и виждам Чарлс. Взира се в мен няколко секунди, примигвайки. — Господи!… — отронва той. След миг мълчание повтаря отново: — Господи!

С усмивка го подканвам да дойде на себе си. Защо трябва да изглежда толкова смаян? Опомня се, леко ме целува по бузата и засилва.

— Радвам се, радвам се, че сте тук.

— За нищо на света не бихме пропуснали тази възможност — казва Лили с пресипнал глас, пристъпва напред и му подава ръка. — Аз съм Лили Вийнъс.

Чарлс целува ръката й, на което тя реагира с отрепетирания си момичешки смях.

Лили Вийнъс17? Истинската й фамилия е Фрът. Нима не разбира, че псевдонимът, който си е избрала, звучи като име на порнозвезда?

— Приятно ми е — казва той и я гледа смутено, докато облизва устни срещу него. — Много ми е приятно.

— А това е другата ми съквартирантка, Джан… а… Джей-Ми — представям я аз.

— Да! — одобрително извиква Джанет. — Как е хавата?

— Чудесно — колебливо отвръща Чарлс. — Да ви заведа ли до стаите ви?

Преддверието е пълно с хора с вечерни тоалети и смокинги. Всички надават гръмогласни викове и се надпреварват да целунат Чарлс, но той умело си проправя път между тях и ни повежда нагоре по каменното стълбище. По стените има портрети, от които строго ни гледат лицата на предците му.

— Стигнахме — обявява той най-сетне, след като сме преминали през три коридора и вече имам чувството, че бих могла да се загубя. — Апартаментът на Уилям. Дано ви устройва.

— Защо е наречен така? — любопитства Лили, докато оглежда разкошния интериор.

— О, Уилям Трети го е харесвал. Отсядал е в него, когато е гостувал на един от прадедите ми. Извинявайте, ако всичко ви се стори малко старо. Е, ще ви оставя да се преоблечете, дами. Преди вечерята ще има коктейли. Просто следвайте хората. Анна… — добавя тихо със сериозен тон, когато Джанет и Лили нетърпеливо се втурват вътре. — Изглеждаш великолепно.

— Благодаря — отвръщам, поруменяла от задоволство.

Чарлс сковано се покланя и се оттегля.

Зная, че не изглеждам великолепно, но е приятно да го чуя. Много приятно. Всички се умилкват около него, но аз съм дамата му тази вечер.

— По дяволите! — оглежда се Лили веднага щом вратата се затваря. — Бих могла да свикна с това.

Сякаш са ни пуснали отвъд въжетата, с които са оградени ценните антики в някой старинен замък. Навярно всичко тук има висока антикварна стойност. Стените са облицовани с плътна жълта дамаска, има огромно легло със сложна дърворезба и удобен диван. Избелелият килим изглежда персийски, а креслата вероятно са от времето на Луи XIV.

Джанет се заглежда през огромните прозорци с метален обков. Въпреки че се здрачава, зад тях се открива прекрасен изглед към овощните градини, осветени от фенери.

— Представи си, Анна — недоверчиво казва тя. — Всичко това може да бъде твое.

Светкавично се преобличаме, Джанет и Лили — защото нямат търпение да се развихрят пред някой нищо неподозиращ херцог или едър земевладелец, а аз — защото, ако не хапна час по-скоро, ще започна да дъвча тоалетна хартия само за да спра къркоренето в стомаха си.

Лили е с впита рокля с презрамки от бледозлатиста коприна, сандали в същия цвят и обици с диаманти, подарък от някое от бившите й гаджета. Косите й са усукани и красиво прихванати във френска прическа.

Джанет е избрала тоалет от сатен с цвят на разтопена мед, с пищна пола и корсет, който подчертава гърдите и дупето й. Разпуснала е гарвановочерните си коси и изглежда зашеметяващо, като Катрин Зита-Джоунс в „Зоро“.

Аз обличам дългата синя рокля, избрана от Джанет. Лъскава е, от материя, подобна на коприна, с голи рамене и три-четвърти ръкави. Разкрива част от гърдите ми и прикрива ханша и краката ми. Слагам истински перли, които Джанет ми даде назаем. За нищо на света не би позволила да нося имитации.

Приличам на обикновено момиче с голям нос. Но държа да отбележа, че това е постижение! Чувствам се странно с ярък тоалет. Имам предостатъчно черни дрехи, за да открия погребално бюро.

Твърдо решена съм да не поглеждам двете си съквартирантки много често. Всъщност, ако не слезем веднага, бих могла да ги изям.

Коктейлите свършват и гостите са поканени в главната трапезария. Слава богу. Ако пийна нещо на толкова празен стомах, със сигурност бих изповръщала червата си още преди девет часа.

Чарлс е там и кръжи около гостите си.

— Ето ви и вас, дами — казва той. — И трите изглеждате великолепно.

— Кои са тези? — пита някакъв мъж, застанал до него. Въпреки изтънчения си говор и официалния костюм, изглежда малко недодялан. — Чарлс, голям късметлия си. Не излизаш и с двете, нали?

— Млъкни, Уилям — смъмря го Чарлс на висок глас. — Простете на приятеля ми — обръща се той към нас.

— Разбира се — усмихва му се Лили. Видях я да се хили, когато той каза „и с двете“, а не „и с трите“.

— Джей-Ми и Лили, това е Уилям Лайънс — представя го Чарлс. — А Анна е моята приятелка — добавя с искрица собственическа гордост.

— Ние сме свободни — обявява Лили.

Изведнъж ги наобикалят цяла тълпа мъже с черни костюми. Някои вяло ми подават ръка, а други изобщо не ме забелязват, докато се опитват да стигнат до Лили и Джанет. С Чарлс се озоваваме избутани встрани, но успявам да дочуя един от неандерталците да казва на приятеля си:

— Какво ще кажеш да ги пробваме?

— Ами да — прошепва другият. — Поне по два-три пъти.

Засмиват се и се опитват да преминат през малката тълпа напористи кандидати. Изведнъж усещам прилив на гняв. Иска ми се да защитя и двете. Дори Лили. Как смеят да говорят така за нея? Само защото не е дъщеря на някой задръстен джентълмен и не носи име като Камила или Прудънс. „Горката Лили, няма представа какво я очаква“, мисля си. Трудно ще й бъде да си търси съпруг сред тези типове.

Промъквам се обратно до тях.

— Извинете ме.

Мъжете се отдръпват. Длъжни са да ми сторят път, като на дама. Хващам момичетата под ръка.

— Време е за вечеря — настоявам.

— Пусни ме! — ядосано просъсква Джанет. — На теб вече ти излезе късметът!

Някои от мъжете я чуват и се подсмихват под носа си. Това ме изпълва с още по-силен гняв. Издърпвам ги в коридора. Лесно е, по-тежка съм с петнадесет килограма и от двете.

— Права е — прошепва Лили на Джанет. — Да ги оставим да се поизмъчват.

Говори като експерт.

Поглеждам схемата на масите и търся техните места.

— Ти си на номер четири, а ти на номер девет — казвам им. — Ще се видим след вечерята. Трябва да разменя няколко думи с вас.

— Няма за какво да си говорим — решително отсича Джанет и се отдалечава. — Направих каквото можах. Нататък всичко зависи от самата теб, Анна.

Вечерята е превъзходна. За мое щастие няма панер с хляб, защото веднага бих го опустошила. Стомахът ми все още къркори и се налага да кашлям, за да се прикривам.

— Да не би да се задави? — загрижено пита Чарлс. — Пийни шампанско.

Седим заедно на първа маса. Трапезарията е огромна, с обкована с желязо камина, достатъчно голяма, за да побере цяло отсечено дърво, и висок сводест таван. Представям си дългите средновековни трапези със скамейки, но сега има кръгли маси с бели покривки и тапицирани столове. На стените са закачени малки фенери и шифонови драперии, които създават атмосфера като в двореца на Снежната кралица. Във високи кристални вази са поставени цветя, а около тях са разпръснати позлатени гроздове.

— Скромно парти — казва Чарлс, когато ме вижда да зяпвам от възхищение. — Понякога се старая повече. Мисля си да организирам нещо специално за рождения си ден. Може би ще се съгласиш да ми помогнеш? Като домакиня.

— Аз… може би — отвръщам. — Прекрасно е, Чарлс.

— А ти изглеждаш като богиня — казва той. — Роклята и…

Махва с ръка към мен и усещам лека тръпка на задоволство. Не е толкова лош, нали? Честно казано, все повече се убеждавам, че е доста свестен.

Внимателно слага ръка на бедрото ми и леко го потърква през сините дипли на роклята ми.

Едва не се задавям с шампанското. Ох…

— Хайвер, госпожо? — пита един сервитьор.

— А! Да, благодаря — подскачам и Чарлс е принуден да отмести ръката си. Какво става с мен? Просто докосна бедрото ми. Мил е, нали? Няма видими физически деформации. Не е извратен. Притежава огромно имение, милиони лири.

Тогава защо ми се иска да побягна?

Сервитьорът сипва в чинията ми голяма купчина лъскави черни перлички, които всички смесват със ситно нарязано яйце и подправки от малки купички.

— От севруга е — казва Чарлс. — Не харесвам от белуга, мисля, че е леко горчив…

Вкусен е. Дори фантастичен. Но в такъв момент навярно дори кутия кучешка храна би ми се сторила вкусна. За щастие, докато съм заета да смесвам, загребвам и хапвам, имам извинение да не водя разговор, а и жената на средна възраст с черна копринена рокля до Чарлс крещи в ухото му, така че мога да си отдъхна.

Основното ястие не е нищо особено — печен фазан с плънка и картофено пюре, и тъкмо преглъщам поредната хапка, когато мъжът от другата ми страна ме заговаря.

— Здравейте — казва той. — Аз съм Ед Доусън.

— Анна Браун — представям се и хващам ръката му.

Изглежда на моята възраст, може би с една-две години разлика, невзрачен, със светлокестенява коса и очи с цвят на лешник.

— Разбрах, че вие сте жената, която Чарлс е имал късмета да срещне.

— Е… излизахме няколко пъти — започвам, но усещам, че Чарлс слуша разговора. — Да — потвърждавам вяло.

— Това е фантастично — казва той. — Аз съм негов братовчед. От цяла вечност се надяваме да си намери сериозна приятелка. Обикновено ходи с такива глезли.

— Ами… забавно ни е заедно.

— Питах се… — смутено заговаря братовчедът — младите дами, с които пристигнахте…

— Да?

Настръхвам, готова да защитя съквартирантките си.

Лицето му помръква.

— Нищо, нищо. Сигурно си имат приятели…

— Всъщност не — отвръщам, — но и двете са много свестни момичета.

— Разбира се — казва Ед. — Изглеждат… чудесно.

— Не ги преценявайте по външността им — говоря разпалено. — Това, че са красиви, не означава, че хората могат да гледат на тях като на играчки.

— Разбира се, за бога — кротко се съгласява той.

— Имат ум в главите си… кариера и други неща.

— С какво се занимават?

— И двете са модели — отговарям с неохота. — Но се отнасят сериозно към работата си и… постъпват отговорно с парите си.

— Това е чудесно — казва Ед. — Кажи ми нещо повече за русокосата.

— Името й е Лили — осведомявам го. — Лили Фрът… а… Вийнъс.

— Лили Фрът-Вийнъс — повтаря с благоговение.

— Само Вийнъс — поправям се. — А брюнетката е Джанет, но предпочита да я наричат Джей-Ми.

— Защо? — любопитства.

— Просто така.

Чарлс се навежда да ме попита нещо и Ед Доусън се обръща на другата страна.

Вечерята продължава приятно. Пийвам малко повече шампанско и опитвам от всички десерти — сироп от зелени ябълки, различни видове сирене, петифури с кафе и бренди. Чарлс не се осмелява да ме докосне отново, само води непринуден разговор. Доста замаяна от питиетата, започвам истински да се забавлявам.

— Взе ли някакво решение за книгата? — пита той.

— А?

— Моята книга — напомня ми. — Анна чете книгата ми, за да предложи на компанията, в която работи, да продуцира филм по нея — гордо обяснява Чарлс на гръмогласната жена от другата си страна.

О, помощ. Помолих Джон да напише рецензия, за по-сигурно. Предполагах, че книгата ще му допадне повече, отколкото на мен. Но се оказа, че съм се излъгала.

— Пълен боклук — мисля, че бяха първите му думи. — Самонадеян опит за подражание на Пруст, но твърде скучен. Авторът се взема на сериозно, но историята е блудкава, няма сюжет… няма ярки характери… само мелодраматични описания… никакъв потенциал.

— О, да — отговарям, полагайки усилие да произнасям думите отчетливо. — Канех се да ти кажа.

— Гениална творба, нали? — провиква се жената.

— Анна е прочела книгата ми — съобщава Чарлс така, че всички на масата да чуят.

Ставам център на внимание. Би трябвало да кажа истината. Но определено няма да го направя.

— Е — започвам колебливо. — Помощникът ми смята, че ръкописът ти е доста различен, Чарлс. Дори уникален.

„Това е най-безинтересната книга, която съм чел“, беше заключението.

— Наистина ли? — засиява Чарлс.

— Според него се откроява сред останалите.

„През двете години, откакто съм асистент по подбор на сценарии, не съм бил подложен на подобно мъчение…“

— Смята, че е удивително сложна.

„Объркана, твърде заплетена и претенциозна…“

— Е? — нетърпеливо пита Чарлс. — Ще заснемете ли продукция? Бих могъл да се пробвам и като режисьор.

Устата ми пресъхва. Изведнъж си спомням как Ванна се измъкна от неудобното положение.

— Не мисля, че е подходяща за филм — уклончиво казвам, — защото е толкова сложна и многообразна. Бихме я осакатили.

— Разбирам — промълвява Чарлс и лицето му помръква.

— Твърде добра е за киното, нали, Анна? — намесва се старата чанта.

— Точно така! — потвърждавам въодушевено. — Твърде добра!

Но Чарлс с мъка отпива глътка бренди и се чувствам ужасно. Постъпвам подло с него, а е толкова мил и внимателен.

— Чарлс — прошепвам, но той поклаща глава.

— Хайде, всички — подканва гостите — да танцуваме.

Танците започват ужасно. Стаята е великолепна, разбира се, със златисти копринени драперии и подиум за музикантите, които свирят истински шотландски рил. Увлича ме, без да зная стъпките. После започва дискотека и Лили и Джанет най-сетне излизат на дансинга. Чарлс умело обвива ръка около талията ми, повдига крак и отново стъпва, а после повтаря същото с другия крак. Нещо като маршируване на място. С някое и друго завъртане. Когато се разделяме за малко, имам чувството, че вече е три през нощта, а е изминал едва час.

— Почини си — казва Чарлс. — Трябва да нагледам гостите. Като домакин, нали разбираш?

— Да, не се безпокой — отвръщам с благодарност. — Ще бъда на бара.

Бързам да си взема чаша шампанско (какво биха представлявали подобни увеселения без алкохол?) и виждам Ед да съзерцава Лили, която танцува, заобиколена от обожатели.

— Можеш да я поканиш на танц — насърчавам го.

— Какъв смисъл има? — отвръща ми мрачно.

Лили хвърля поглед към нас и ми махва с ръка. След секунда се измъква от тълпата мъже и се приближава на високите си токчета.

— Какво да правя? — пита Ед, изпаднал в паника.

— Шампанско! — извиква Лили и щраква с пръсти на бармана. Грабва високата кристална чаша, без да му благодари. — Анна — въздъхва прочувствено, — страхотно парти. Всички момчета твърдят, че Чарлс здравата е хлътнал по теб.

— Така е — потвърждава Ед. — Дори мисли, че е открил половинката си.

Съмнявам се, след като разбра за книгата.

— Не говори глупости. Едва сме започнали…

— Истина е. Нали разбираш, писнало му е от красивите момичета — обяснява тя на Ед с въздишка.

— Тогава защо се среща с Анна? — рицарски се застъпва той за мен.

Лили отвръща с дрезгавия си смях, нейна запазена марка.

— Толкова сте забавен. Кой сте вие?

— Ед Доусън — бърза да се представи той. — Радвам се да се запозная с вас. Лили, нали?

Джанет подскача към нас, шумолейки с лъскавите дипли на роклята си.

— Партито е върхът — казва задъхано.

— Искаш ли шампанско? — весело пита Лили.

— Само вода — отвръща Джанет. Останала е без дъх и лицето й е зачервено. — Танцувах салсата на Джей-Ло и съм като парцал. К’во стаа? — обръща се тя към Ед.

— Моля?

— Не се прави на интересна, Джанет — сопва се Лили.

— Аз съм Ед — казва той, когато Джанет му подава ръка. — А вие навярно сте прелестната Джей-Ми.

— Да — потвърждава тя и още повече поруменява от задоволство. — Същата!

— Е, Ед — започва Лили неизбежния си разпит. Държи да узнае всичко за него или поне това, което би излязло в банковото му извлечение, тъй като другите подробности едва ли са от значение за нея.

— Доусън — казва тя. — Същата фамилия като на Чарлс. Съвпадение?

— Не напълно — скромно отвръща Ед. — Аз съм негов братовчед.

— Друг клон на родословното дърво?

— По-млада издънка — обяснява. — Далечни братовчеди сме. Втори.

— С какво се занимаваш?

— Работя във ферма — отговаря той.

Лили прави лека гримаса.

— Колко интересно — отбелязва хладно. — Сигурно е трудно да се поддържа, ако имате голяма къща като тази?

— О, не — отвръща Ед. — Живея в малък апартамент в Бат.

— Собствен? — пита Лили, уж нехайно.

— Плащам висок наем. Пладнешки обир. Но Бат е красив град. Много интересен. Има уникални исторически…

— Извини ме — отрязва го тя с фалшива усмивка. — Трябва да се връщам при партньорите си на дансинга. Радвам се, че се запознахме все пак.

Оставя кристалната си чаша и бързо се отдалечава. Това не е най-лошата светлина, в която съм я виждала. Веднъж бяхме в клуб и едно момче я покани на танц. Лили попита:

— Каква кола караш?

Момчето отговори:

— „Форд Фиеста“.

Моментално му обърна гръб.

Ед бе разкаран малко по-тактично, но явно се обиди. Тъжно свежда очи към питието си. С Джанет се споглеждаме.

— Винаги съм искала да отида в Бат — споделя тя с топлота.

— Така ли? — пита Ед.

— Искаш ли да поседнем? — предлага му любезно. — И да ми разкажеш за… фермерството?

Лицето му издава, че вече е преглътнал унижението.

— Ще намерим свободни столове — уверява я. — В съседната стая сервират ликьор и сладолед.

— С удоволствие бих ги опитала — отвръща Джанет.

— Прекрасна рокля — казва Ед.

Тя му се усмихва. Изглежда го харесва. Изпитвам облекчение и изведнъж започвам да се чувствам изтощена. Искам само да си легна.

— Извинете ме — казвам, но вече са така погълнати от разговора, че не забелязват как се отдалечавам. Излизам от стаята и виждам Чарлс… заобиколен от момичета. Напомня ми за Лили и обожателите около нея, но тези едва ли са привлечени от външността му. Приближавам и му махвам с ръка.

Веднага ме забелязва и си проправя път сред тълпата. Изглежда уплашен.

— Анна — въздъхва с облекчение. — Това е Анна — представя ме на момичетата. — Приятелката ми — добавя решително.

Проклятие. Толкова е нелепо. Харесвам Чарлс, но…

Зная, че трябва да бъда разумна. Аз съм момиче без големи романтични перспективи. Едва съм успяла да издрапам по стълбицата за красота до три-четири стъпала под нормалното ниво, а ето, че един свестен мъж, наследил огромно състояние, проявява искрен интерес към мен.

Но поглеждам брадата и обувките с дебели платформи и просто зная… Никаква искрица. Не мога да прекарам останалата част от живота си с този мъж.

„Ще му кажа — обещавам си, — ще му кажа утре“.

— Радвам се да те видя, скъпи — отзовавам се и го целувам по бузата. — Знаеш ли, чувствам се… — устоявам на изкушението да употребя израза „като парцал“ — … доста уморена. Отивам да си легна.

— Добре — съгласява се мрачно Чарлс.

— Прекарах най-прекрасната вечер в живота си — бързам да го уверя. — Ще се видим сутринта.

Събуждам се и не зная къде се намирам. Чувам познатото хъркане на Лили, но и някакъв непознат приятен шум. Чуруликане на птици. Навън.

Примигвам, за да проясня ума си. Да, в Честър Хаус съм. Сънено се измъквам от леглото. Няма опасност да събудя двете спящи красавици. Легнали са с вечерните си рокли, без да изтрият грима си. Усещам адска болка в слепоочията, но поне съм облякла нощница. Лошо им се пише, когато станат.

Когато влизам в банята, тази мисъл повдига настроението ми. Но за кратко. Днес трябва да скъсам с Чарлс.

С тъга се оглеждам наоколо в красивата му къща — стените на банята, облепени със старинни китайски тапети, мебелите, голямото легло с резбовани крака, гледката през прозореца, която на дневна светлина ми се струва още по-великолепна: дървета, отрупани със зелени ябълки, буйна трева, стъпаловидно разположени тревни площи, голямо езеро и дори истински сърни, които пасат в далечината. Навярно съм полудяла.

Но просто не мога да му причиня това.

Горкият. Откакто се помни, е преследван от жени точно заради това огромно провинциално имение. Не бива и аз да постъпвам по същия начин, нали? Да излизам с него само защото е червив с пари? Нямаме нищо общо. Освен че и двамата сме от клуба на хората, които никой не харесва.

Бързо слагам грим и поглеждам в огледалото. Косата ми все още изглежда добре, Паоло наистина е магьосник. Разкопчавам куфара си. Джанет е опаковала всичко идеално, бог да я благослови. Тоалетът ми за сутринта е черната рокля, която пробвах първа. И чифт черни чехли с дебел ток. С малко кафеникав руж на скулите изглеждам почти добре. Определено има резултат.

Тъкмо съм успяла да закопчея ципа на гърба си, когато чувам тихо почукване на вратата. Пристъпвам на пръсти (макар да съм сигурна, че нищо не би могло да събуди онези двете) и леко я открехвам.

Чарлс е.

— Облечена ли си? — пита шепнешком.

Кимвам.

— Другите спят.

За миг ми се струва малко неспокоен.

— Излиза ли ти се на разходка?

— На разходка? Колко е часът?

— Осем и половина — изглежда съкрушен. — Ще проявя разбиране, ако не искаш.

— Не, не — отвръщам му припряно. — С удоволствие бих се поразходила с теб. Разбира се.

Чарлс ме повежда надолу по едно от задните стълбища.

— Няма да минаваме през кухнята — казва той. — Там е същински зверилник. Някои от гостите изобщо не са си лягали.

— Сигурно закусват — предполагам аз с надежда. Бих убила човек за солидна закуска. Сандвич с бекон. И бъркани яйца. А може би и печени гъби с домати…

— Искаш ли шуба? — пита той и ми подава една. — А гумени ботуши? Не бива да съсипваш тези прекрасни обувки…

Покорно се съгласявам. Кога най-сетне ще намеря удобен момент да повдигна важния въпрос за закуската?

— Ще се измъкнем оттук — Чарлс и отваря малка странична врата. След миг сме навън. Денят е прекрасен, вече е топло и росата е започнала да се изпарява. Повежда ме по чакълените пътеки между лавандулови храсти, надолу през тревните площи, покрай огромни каменни вази, преливащи от рози.

— Тук никой не може да ни види — задъхано казва той.

— Страхотно — мърморя смутено. Нима е решил да предприеме дързък ход? Едно бързо за добро утро?

— Анна — заговаря той й изведнъж изглежда толкова нещастен, че ми се иска да го прегърна. — Животът ми е пълен провал.

Хвърлям поглед назад към огромния замък.

— Хм…

— Няма смисъл да лъжеш за книгата — продължава той. — Мислех, че е шедьовър. Писах я цяла вечност — добавя, сякаш се оправдава.

— Проявил си голяма самодисциплина — отбелязвам плахо. — Това, че тя не… че ние не я одобрихме…

Поклаща глава.

— Романът не струва. Както и всичко друго, което съм правил. Не знаеш какво е — почти проплаква. — Провалям се във всяко начинание, с което се захвана. Заложих на борсата и загубих милион. Купих си състезателен кон, който не спечели нито едно надбягване. Опитах се да стана адвокат… — поклаща глава. — Проклетите изпити. А сега книгата. Не ставам за нищо, нали? Аз съм никому ненужен неудачник. А хората постъпват ужасно с мен. През целия ми скапан живот.

— Знаеш ли, когато се запознах с теб, първото ми впечатление беше, че си малко… старомоден и задръстен. Но все повече се убеждавам, че не си такъв — бързам да добавя.

— Всички ми се присмиват — трогателно споделя той. — Ако не правя опити да се докажа, винаги ще бъде така. Затова ги карам да мислят, че има нещо, в което съм добър, и това е литературата.

— Значи целта ти е… да натриеш носа на тези сноби?

Поглежда ме с лека усмивка и кимва.

— А момичетата? — питам безмилостно. — При първата ни среща подхвърли няколко доста обидни реплики за външността ми.

— И с тях е същото — казва той. — Човек, който изглежда като мен… Всички онези хубавици. Отначало им вярвах — признава с огорчение. — Но после разбирах, че просто ми се подиграват. Нямам вина за това, че съм малко нисък. И че косата ми оредява — обръща се към мен и хваща ръката ми. — Ти си толкова различна, Анна. Не знаеше за Честър Хаус. Имаш свой собствен живот. И истинска кариера — добавя, явно възхитен. — Повече, отколкото имам аз. Моля те да ми помогнеш да намеря призвание… само да ми помогнеш — гласът му издава тъга. — Ако нямах теб, не бих имал нищо.

Отварям уста. Сега е моментът смело да му кажа, че скъсвам с него.

— Ти си единственото хубаво нещо в живота ми — заявява той и за мой ужас избухва в ридания.

Затаявам дъх.

— Недей… не плачи — умолявам го и търся кърпичка. В един от джобовете на шубата има смачкана носна кърпа. — Заповядай.

Шумно издухва носа си и ми подава кърпата обратно.

— Не, задръж я — настоявам.

— Късметлия съм, че те имам — продължава. — Ако ме изоставиш, не зная какво ще правя.

Какво мога да кажа?

— Не се тревожи — успокоявам го с фалшива усмивка. — Никъде няма да ходя.

В кухнята наистина е пълно с хора и за мое изумление и двете ми съквартирантки са сред тях. За отрицателно време са влезли във форма. Лили е със секси бели джинси и прилепнал розов пуловер, а Джанет — с червена пола и копринена блуза в същия цвят, които страхотно се съчетават с матовата й кожа. И двете държат чаши с коктейли. И двете са си намерили кавалери!

Започва да ми просветва. Нищо, освен мъж не би могло да измъкне която и да е от тях от леглото толкова рано. Джанет се е сгушила до Ед на мек диван до прозореца, а Лили е в скута на мъж, когото все още не познавам. По-млад е от обичайните й завоевания. Доста привлекателен, тъмнокос и самоуверен. Ванна и Рупърт също са тук. Снощи не се видях с тях.

— Анна — казва Ванна с искрено задоволство, — влюбените гълъбчета са били на романтична разходка, а?

— Да — самодоволно потвърждава Чарлс. — В овощната градина.

Следва одобрително: „Оо!“. Кожата ми настръхва от срам.

— Честита прическа — изтърсва Рупърт на висок глас. — Така изглеждаш много по-готино маце. Отслабнала ли си? Браво. Ох, Ванна! Внимавай, по дяволите, настъпи ме!

— Ванна, запозна ли се със съквартирантките ми?

— Представиха ни — любезно отвръща Ванна, което означава, че няма високо мнение за тях. Тя е доста еманципирана жена. Не одобрява избора им на кариера.

— Дано си се наспала добре, Анна — казва Лили с топлота. — Не искаме да бъдеш уморена, докато шофираш. Анна е изпълнителен продуцент във филмовата индустрия — съобщава тя на всички в стаята. — Трябва да изглежда свежа! За работата си.

Примигвам. Явно съм се пренесла в друго измерение, в което Лили е мила и ме хвали пред цялата компания.

Но бързо проумявам каква е истината. Чарлс все още е обгърнал раменете ми. Ванна и Джанет приятелски му се усмихват. Няколко момичета с превзети маниери седят с по чаша кафе в ръка и ме зяпат.

Вече всички ме виждат омъжена. Бих могла да си запиша час за проба на булчинска рокля при Вера Уонг.

— Кой е този! — питам Лили в отчаян опит да сменя темата.

— Казвам се Хенри — представя се кавалерът й и енергично ми подава ръка. — Радвам се да се запознаем.

— С Хенри ще бъдем гаджета — измърква тя.

— Само ако си голяма късметлийка — строго изтъква той. — И ако изиграеш добре картите си. И ако се научиш да гладиш ризи както трябва.

Всички избухват в смях, аз само примигвам. Никой не се осмелява да й говори така, дори на шега! Но, изглежда, тя няма нищо против. Прокарва пръсти по гърдите му.

— Хенри е търговец на недвижими имоти — казва Лили. — Много вълнуващ бизнес.

— Убийствено скучен — възразява той. — Но трябва да продължа семейната традиция.

Свива рамене.

— Това е Хенри Марш — пояснява Лили и лукаво кимва. Аха, най-сетне схванах. Навярно е от „Марш енд Стрътър“, една от най-големите агенции за недвижими имоти в страната. Имат клонове навсякъде. Не се учудвам, че е избрала имотен магнат. Но, изглежда, истински го харесва, поне на пръв поглед. Не го води за носа, както обичайните си застаряващи богати обожатели.

— Хенри Марш и Лили Вийнъс — казва Ед и стиска ръката на Джанет. — Мъжете са подвластни на Марс18, а жените на Венера.

— О, истинското й име не е Вийнъс — сериозно казва Хенри. — Измислила го е, за да впечатлява разни нещастници. Казва се Фрът.

Лили смирено кимва.

По дяволите, този Хенри започва да ми харесва.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — пита ме Чарлс.

— О, да! — отговарям. — Бекон с яйца, ако обичаш, и филийки с мармалад или сладко…

Срещам погледа на Джанет. Проклятие.

— Всъщност размислих — вмятам унило. — Може би само зърнена закуска.

За щастие по пътя обратно не се налага да говоря много. Джанет ми задава само няколко въпроса за Чарлс, но не престава да превъзнася Ед. Лили е също толкова пленена от Хенри. Единствената ми грижа е да стигнем благополучно у дома и да намеря начин да се измъкна от това положение.

— Сигурно е страшно богат.

— Мисля, че Бат е красиво място. Той ме покани да му гостувам през уикенда.

— Имат офиси навсякъде. Те са най-влиятелните хора в Челси.

— Каза, че обича да дои крави. Знае как се прави, въпреки че има машини за това.

— Навярно Хенри притежава много имоти.

— Ед си пада по ръгби. Мислите ли, че бих могла да се науча да играя? Каза, че ще ме заведе на мач.

— Обзалагам се, че е собственик на огромен мезонет в Сохо и поне няколко сгради.

— Ед твърди, че изглеждам по-добре от Джей-Ло. И че харесва името Джанет.

— Сигурно има и имение, по-голямо от Честър Хаус.

— Ед иска да ме заведе на театър. Ще дойде в Лондон.

— Не може да нощува в нашия апартамент — сопва се Лили, за миг изтръгната от фантазиите си. — Няма място.

— Каза, че има приятели — успокоява я Джанет.

— Не зная как можеш да излизаш с него, Джанет — надменно казва Лили. — Очевидно е голтак.

— Парите не са всичко — заявява Джанет в своя защита.

— Щом не можеш да си намериш мъж, който ги притежава — свива рамене Лили.

— Понякога си голяма кучка, Лили — сопвам се. — Просто млъкни. Ед е много свестен. Какво от това, че не е богат?

— Скъъъпа — провлачено заговаря тя с израз на съжаление. — Искам да кажа, че Джанет заслужава нещо по-добро. Парите са от значение. Понякога дори най-красивите модели не могат да си осигурят прилично съществуване… — с въздишка на задоволство поглежда отражението си в огледалото за обратно виждане. — Но на мен ми провървя. Джанет трябва да помисли за бъдещето си!

— Кариерата й върви добре — отсичам аз.

Джанет свежда поглед към скута си.

— Все едно — прошепва тя с примирение. — Харесвам го. Интересен е. Говори за интересни неща.

— Например работата във ферма.

— Обичам животните — казва Джанет. — Както и да е, ще се видим отново. Във вторник. Ще вечеряме заедно.

— Да, в „Макдоналдс“ — подхвърля Лили.

— Поне не е на деветдесет години като Клод Рание — изтъквам. — Млад е и… — не бих казала „привлекателен“. — Приятен.

— Е, наемът не се плаща с приятна външност — Лили поглежда маникюрите си, докато излизаме на магистрала 25. — А и Хенри е млад и красив. Освен това е богат.

— Явно е и глух — отбелязвам. — Или все още не си му разкрила истинската си същност?

Лили се усмихва самодоволно.

— Той мисли, че съм идеалното момиче за него.

„Нима?“, питам се. Дълбоко в себе си се изкушавам да й кажа какво си говореха онези негодници преди вечеря. Да я предупредя. Но така бих накарала и Джанет да страда. А и точно сега не изпитвам особено съчувствие.

— Кога ще се срещнете отново?

— Може би в събота — отговаря тя. — Ако се съглася да излезем заедно.

— Не прави впечатление на човек, който би търпял да го разиграват — казвам. — Не бива да се държиш с него както с всички други.

— За какво говориш? — невинно пита Лили.

— О, навярно се досещаш, за навика ти да караш мъжете да чакат във входа двайсет минути, докато четеш „Мари Клер“. Да отхвърляш всичките им предложения за ресторант. Да връщаш поръчките. И пред очите им да изхвърляш в кошчето за смет цветята, които са ти донесли.

Виждала съм я да прави всички тези неща и обикновено застаряващите й обожатели не казват нито дума. Освен да й се извиняват.

— Номерата ти няма да минат пред него — предупреждавам я.

— Ще ме приеме такава, каквато съм — заявява Лили и свива рамене. — Той ме харесва.

Спомням си какво каза Хенри за името й.

— Добре, Лили Фрът — отвръщам.

— Млъкни, по дяволите — сопва се. — Гледай пътя. Преди да приемаш съвети за връзката си от Анна, Джанет, не забравяй, че самата тя хвана най-богатото гадже на партито.

— Зная — потвърждава Джанет. — Мисля, че това е фантастично.

Въздъхвам. Жалко, че не съм на същото мнение.