Родена в понеделник

Тринадесета глава

Не зная как намирам сили да се прибера у дома, но все пак успявам. Качвам се в метрото като зомби. Чувствам се ограбена, измамена като пълна глупачка. Разбира се, че съм се самозаблуждавала за него. Какво съм си мислила? Естествено, че Марк Суон би предпочел момиче като Мишел, толкова е стройна, симпатична, млада и стегната, а и споделя интереса му към скапаната кинорежисура.

„Поне нищо не губя“, мисля си. Не съм казала нито на Чарлс, нито на Марк. Все още мога да се омъжа, да не бъда сама в живота, да живея в Честър Хаус…

Отварям вратата. И застивам.

Джанет лежи на дивана и се тресе от ридания. До нея се мъдри голяма бутилка джин. Изглежда така, сякаш вече е изпила четвърт от съдържанието й. Миризмата на алкохол ме удря като юмрук в лицето и в съчетание с моя махмурлук ме кара да чувствам световъртеж, но не обръщам внимание на това. Втурвам се към нея и я сграбчвам в прегръдка.

— Какво се е случило?

— Обадиха шше от агеншшията — отговаря. — Вече не ме ишшкат.

Избухва в нова серия ридания.

— Стой тук — вземам бутилката и изливам останалия джин в мивката.

Излизам и купувам от магазин „Буутс“ отсрещна толкова шишета пресен портокалов сок, колкото мога да нося. Джанет го обожава. Взимам и сандвичи „Шейпърс“, газирана напитка от бъз, минерална вода и масло за вана (лавандулово, за успокояване на нервите). Хуквам обратно към апартамента. Докато се качвам по стълбите, осъзнавам, че вземам по две стъпала наведнъж, а дори не съм задъхана. Може би съм станала по-издръжлива? Но защо мисля за себе си?

Откривам Джанет точно там, където я оставих. Слагам малко лед във висока чаша и наливам от газираното.

— Изпий това — настоявам.

Отпива глътка и побутва чашата.

— Шшладко е, не мога да го пия — хленчи тя. — Дебела шшъм! Жжатова ме уволниха. Дебела и шштара, никой не ме ишшка!

— Диетично е — уверявам я. — Няма никакви калории. Погледни! — побутвам бутилката под носа й. — А сега пий!

Покорно изгълтва всичко. Карам я да изпие четири големи чаши вода, докато накрая започва да мърмори, че не може повече.

— Тогава портокалов сок — умолявам я, развъртам капачката на едно пластмасово шише и го завирам под носа й, за да усети примамливия аромат.

— Тука има дошшта калории — заявява компетентно.

— Само няколко и много витамин С.? От него кожата става гладка, а очите заблестяват. Научно доказано е.

— Такааа ли? — провлачено пита Джанет.

— Да, освен това премахва бръчки и… лунички — измислям си. Джанет мрази ситните петънца, които понякога се появяват по носа й.

Успявам да я накарам да изпие почти цялата бутилка сок, аз изгълтвам останалия. Изяжда два нискокалорични сандвича със скариди и най-сетне се поуспокоява. Водата помага, вече не е толкова пияна. Но все още изглежда ужасно съкрушена.

— Е — подканвам я, — разкажи ми какво стана.

— Обадих се на Марсел за онези снимки — подхваща с насълзени очи. — Рано сутринта. Бях съвсем готова. Никога не закъснявам, винаги съм била сериозна, нали знаеш? За разлика от някои други.

— За кого щяха да бъдат?

— „Харпърс енд Куийн“. Първата ми значима изява от доста време насам. Но когато позвъних, Марсел каза, че са предпочели друго момиче — Лора Бойнтън. Знаеш ли коя е? — пита отчаяно. — Онази със стройното атлетично тяло и късо подстриганите кестеняви коси. На деветнайсет е. В момента е много нашумяла.

— Все пак става дума само за една фотосесия — изтъквам със съчувствие.

— И аз си казах същото — да гледам положително на нещата — разказва Джанет с тъга. — „Всяко зло за добро“. Подражавах на идола си, Джей-Ло. Не я познавам лично, но чувствам духовна близост с нея. Как би постъпила Джей-Ло? Това е мотото на Джей-Ми.

— Хм, да.

— Но Марсел каза: „Трябва да поговорим сериозно, Джей-Ми“ — продължава, хлипайки. — Увери ме, че съм много красива, но точно сега нуждите на пазара били… различни… търсели се друг тип модели… и не можел повече да ми урежда ангажименти.

— Какво му отговори?

— Че може би някой друг от агенцията ще ме поеме. Но той каза, че говори от името на цялата агенция. Имали нова политика и щели да представляват момичета над двайсет и три години само ако са изключителни.

— О, Джанет… — прегръщам я.

— Каза, че досега ме държали на доизживяване. Било време да помисля за край на кариерата си. Или да се обърна към специализираните агенции за по-възрастни модели — проплаква тя. — Беше толкова унизително.

— Но… защо не направиш точно това? Има агенции, които работят с жени над трийсетте, нали? А ти дори нямаш толкова.

— Скоро ще ги навърша — мрачно казва Джанет. — Трийсет. Представяш ли си?

— Не са осемдесет.

— Все едно. Ако се свържа с някоя от онези агенции, ще се снимам с бабешки поли и блузи с високи яки за каталозите на „Ю Кей Фешънс“!

Избухва в плач.

Подавам й пакет носни кърпички.

— Стига — настоявам в една от десетсекундните паузи между риданията й. — Погледни се в огледалото, Джанет, толкова си красива!

— Не съм.

— Напротив — уверявам я. — Невероятно красива си. Какво от това, че вече не те приемат за модел?

— Ще остана на улицата. Ще гладувам. Няма благотворителни организации за подпомагане на застаряващи модели — добавя жално.

— Не мисля, че на двайсет и осем години човек трябва да се обърне към „Помощ за възрастните“.

— Бих могла да се омъжа. Мислиш ли, че Ед ще продължи да се интересува от мен? — пита с надежда. — Когато узнае, че вече не съм модел?

— Разбира се, но на твое място не бих настоявала за брак — казвам припряно.

— Защо? — недоумява тя.

— Ами, защото се познавате едва от месец.

— О, да, така е — признава отчаяно и отново се прегърбва.

— Но защо това да е единственият ти избор? — питам я. — Ти си умно момиче. Имаш характер. Защо мислиш, че не би могла да се занимаваш с нищо друго?

Джанет въздъхва.

— Защото никога не съм вършила друго.

— Имаш ли някаква специалност?

— А… — сякаш извиква далечен спомен в паметта си. — Имам диплома за средно образование с девет оценки и две матури.

— Това е чудесно! — заявявам въодушевено. — По какво бяха матурите?

— Керамика и история на изкуството.

— Добре — започвам предпазливо. Очевидно не може да става въпрос за кариера като преподавател по английски език или служител в международна търговска банка. — Добра ли си по керамика?

— Не — отговаря Джанет и от очите й отново потичат сълзи. — Получих четворка. Провалих се на практическия изпит, съдовете ми станаха криви. Опитах се да излъжа, че имам концепция, но заключението бе, че не съм се справила.

— Не се безпокой, все ще измислим нещо. Можеш да започнеш съвсем нова кариера. Обзалагам се, че ще постигнеш успех и ще спечелиш много пари.

— Наистина ли мислиш така?

— Убедена съм — уверявам я пряко това, което мисля наистина. — Колко пари имаш в момента?

— Не обичам да чета известията от банката.

— Може би трябва да започнеш. Донеси последните.

Джанет става малко неуверено, отива в стаята си и се връща с куп неотворени писма от „Барклис“.

— Кое е най-новото?

— Това.

— Добре, отвори го, за да видим какво пише.

Трескаво разкъсва плика.

— О, не е зле — казва изненадано. — Пет хиляди триста и осем лири и шейсет и два пенса.

Отдъхвам си.

— Е, ще изкараш, докато ти намерим нова работа.

— Какво означават буквите ОД до тази сума?

— Овърдрафт — отговарям. — Това ли пише?

— Да — отвръща уплашено.

— В такъв случай ти имаш пет хиляди дълг — обяснявам й внимателно. — Не се тревожи. Ще решим проблема.

— Как? — пита Джанет.

Нямам представа! Как би могла да погаси пет хиляди лири овърдрафт без работа и без перспективи? Но големите й кафяви очи ме гледат с надежда. Трябва да направя нещо…

— Да се обадим в банката — предлагам. — Поискай план за разсрочване на задължението. Мога да ти дам малък заем. За начало.

— Стига глупости, Анна — казва Джанет със съжаление. — Ти нямаш пари. Похарчи спестяванията си за онези дрехи.

— Не помниш ли, че бях получила увеличение? Останали са ми малко.

— Следващата седмица трябва да платим наема — напомня ми Джанет все така отчаяно. — Хрумна ми, че има нещо нередно, когато банкоматът изяде картата ми миналата седмица.

— Какво направи? — питам я ужасено. — Как живееш оттогава?

— С тези! — отвръща спокойно. Изважда от чантата си цяло тесте златни и платинени кредитни карти. — Страхотни са!

— Джанет! Имаш… най-малко петнайсет.

— О, да, но постъпвам отговорно — уверява ме. — Отварям писмата от банките.

— Това е добро начало — насърчавам я.

— Не съм изостанала с плащанията по никоя от тях — заявява гордо. — Ще ти покажа.

Отново отскача до стаята си и донася нова купчина писма. Наистина старателно е отворила всичките. Прочитам няколко известия.

— Повечето са на минимум — изтъквам.

— Тези трите са нови — показва златна „Виза“ и две платинени „Мастъркард“. — Дълго мога да разчитам на тях.

— Но по тази дължиш три хиляди и петстотин — посочвам клубна карта на „Арсенал“, а Джанет мрази футбола.

— Трябва да платя само двайсет и девет лири — казва весело. — Виждаш ли? Лесно е. Плащаш малка част.

Главоболието ми се връща.

— Значи правиш минимални вноски по всички карти и когато изчерпиш някоя, просто изваждаш нова?

— Изпращат ми нови, защото не изоставам — гордо отговаря Джанет.

— А плащаш минимума от… банката?

— Е, машината изяде картата ми — нацупва се тя. — Затова сега ще трябва да вземам аванси от новите карти, за да поддържам старите! Мога да карам така дълго време! Лимитът ми по тази е шест хиляди.

Когато проумявам какво означава това, в един миг на лудост изпитвам злорадство. Ужасно е, нали? Но доскоро се самосъжалявах, защото Джанет и Лили ходеха при най-добрите фризьори, в най-скъпите ресторанти и бутици, а аз не можех да си позволя тези неща. Сега разбирам, че не съм била единствена.

Чувствам се ужасно гузна заради тази мисъл. Горката Джанет, няма представа в какво положение е изпаднала.

— Би ли ми донесла калкулатора? — подава ми го и започвам да пресмятам. — Добре — казвам. — А сега ми дай портмонето си.

Пъхва го в ръката ми.

— Какво ще правиш?

Отнасям го в кухнята.

— Нищо — отвръщам и тършувам в чекмеджетата за ножици. — Ето ги.

— Нее! — изпищява Джанет.

Втурва се към мен, щом вижда, че започвам да нарязвам картите й. Но я отблъсвам.

— Какво правиш? — крещи тя. — Имам нужда от тях!

— Ще ти оставя тази — казвам. Подавам й златната „Виза“ с шест хиляди лимит.

— Защо го направи, по дяволите? — развиква се бясно. — Превъртяла ли си?

— Джанет — обяснявам й, — дължиш на кредитните компании общо двайсет и една хиляди лири.

Примигва.

— Минималните ти месечни погасителни вноски възлизат едва на около осемстотин.

— Значи след две години ще съм ги изплатила — възразява Джанет.

— Не. Толкова е лихвата. Главницата няма да намалее. Можеш да плащаш по осемстотин на месец цял живот и отново да дължиш същата сума.

— Но… но това е обир — плахо казва Джанет. — Тези хора са крадци.

— С дълга ти към банката стават двайсет и шест хиляди. Имаш седемстотин лири наем, така че всеки месец трябва да намираш по хиляда и петстотин след облагане с данъци, без разходите за сметки и храна.

— Но аз… не мога — едва продумва тя. Очите й са пълни със сълзи. — Не мога да повярвам, че това се случва точно на мен. За бога, Анна. Какво ще правя?

— Все още не зная — казвам. — Но ще измисля нещо.

По дяволите. Това поне ще отклони мислите ми от моето собствено страдание. Обвивам ръка около стройното й тяло и я притискам към себе си.

Правя каквото мога. Обаждам се в службата за подпомагане на хора с дългове, уреждам прехвърляне на паричните й задължения и план за погасяване. Обаждам се и в банката й. Няма да й отпускат повече овърдрафт, но поне няма да предявят съдебен иск.

— Все пак е някакво начало — опитвам се да я обнадеждено.

— Не, не е — готова е да рухне.

— Начало е — настоявам.

— А наемът? — пита нещастно. — Не мога да го плащам! Знаеш каква е Лили.

Да, зная.

— Можеш да се изнесеш от тук — предлагам. — Да си намериш по-евтина квартира.

— Но няма да живея с вас двете — изтъква Джанет. — Вие сте мои приятелки. А и тук е Зона 1.

— Мисля, че не можеш повече да живееш в Зона 1 — казвам тактично аз. — Трябва да се преместиш някъде, където наемите са по-ниски. Може би в стая от апартамент в Зона 4. Ще прегледаме обявите и…

— Господи — отново заридава Джанет. — Гаджето ми ме заряза, защото съм твърде стара и дебела, а сега никога вече няма да печеля пари и ще трябва да живея в някаква дупка!

— Ще ти намерим работа — уверявам я. — Нека помисля. Можем да поискаме заем от родителите ти. За няколко месеца.

— Скарах се с мама — споделя. — Не харесваше Джино.

— Виждаш ли? Майка ти е страхотен човек. Защо не й се обадиш?

— Ще изглеждам като провалила се глупачка — казва Джанет. — Татко не одобряваше идеята да стана модел. Сега ще се окаже прав.

— Просто им се обади — подканвам я. — И не се тревожи за нищо. Ще се справим.

— Знаеш ли, Анна, ти си невероятна — гледа ме замислено. — Иска ми се да бях като теб.

На нея й се искало да бъде като мен? Ще умра от смях.

— Но ти си толкова хубава — напомням й с тъга.

— Напоследък и ти изглеждаш доста добре — изтъква тя. — Освен това си толкова умна и забавна, всички те харесват.

— Теб също. Зная, че направи чудеса с мен. Затова сега изглеждам така — казвам с благодарност. — Но винаги съм мечтала да приличам на теб.

— Не разбираш — възразява Джанет. — Всяка умна жена, която изкарва пари, може да стане красива. Но ако си красива, без да си умна, не можеш да постигнеш нищо.

Лили се прибира в три следобед след успешна фотосесия за „Къмпани“, в добро настроение е, защото от цялата група са се спрели именно на нея за самостоятелни снимки. Ще ми се да можех да кажа, че проявява съчувствие. Но ми се иска и да можех да правя шпагат. Точно сега и двете неща ми се струват еднакво невъзможни.

— Не разбирам — заявява с гримаса на престорена загриженост. — Защо Марсел е казал, че причината е само възрастта ти? Не спомена ли за проблемите ти с излишните килограми? Би могла да пробваш в агенциите за по-възрастни модели. Но и там има голяма конкуренция, нали? На твое място не бих хранила надежди да ме приемат. Може би, ако минеш на строг пост за две седмици… Мислила ли си за пластична операция?

— Лили, престани — казвам й тихо.

— О, ти не знаеш нищо за света на моделите. Нали, Джанет? Единственото важно нещо в него е красотата. Типът красота, който се търси — продължава безмилостно и поглежда порцеланово гладкото си лице в огледалото в хола. — Необходими са големи усилия, за да поддържаш свежестта си. Джанет си позволи да се отпусне, така че това се очакваше.

— Предупреждавам те — намесвам се отново.

— И ти имаш известна вина, Анна — укорително се обръща към мен тя. — Влияеш зле на Джанет. Караш я да яде чипс и шоколад. Хващала съм ви да пиете алкохол. Ти я дръпна надолу.

— Ти си откачалка — прекъсвам я.

— О, нима? А мъжете? Насърчаваш я да излиза с онзи неудачник Ед.

— Не е неудачник! — яростно го защитава Джанет.

— Той няма пари! — не спира Лили. — А сега, след като загуби работата си, кой ще се грижи за теб? Кажи де!

— Може и сама да се грижи за себе си.

— Никоя агенция няма да й предложи работа, Анна — натъртва умишлено. — Твърде късно е за нея. Позволи ми да й намеря някого, който ще я измъкне. Вече ходя с Хари, така че какво ще кажеш да те запозная с Клод Рание? Може би ще прояви интерес.

Джанет пребледнява.

— Но тя не проявява — заявявам троснато.

— Няма голям избор — настоява Лили. — Няма твоя късмет да се омъжи за милионер. Всичко струва пари — наемът, поддържането на външния вид. Човек не може винаги да изглежда добре без някои неща — добавя тя, загледана в маникюра си. — Красивото момиче е като расов състезателен кон. Добрата форма изисква пари.

— Така е — съгласява се Джанет и ме поглежда виновно. — Затова трябваше да си купувам всички онези неща, да се появявам на подходящите места… Нали разбираш?

— Имиджът е всичко — отчетливо произнася Лили.

— Джанет ще се изнесе от тук — уведомявам я. — Има финансови проблеми и не може повече да плаща наема.

— Какво? — сопва се Лили. — Не можеш да направиш това! Датата за плащане е следващата седмица. Трябва да дадеш предизвестие.

— Не знаех — плахо признава Джанет. — Веднага ще си потърся друга квартира.

— Не е достатъчно! — изкрещява Лили. — Дължиш ми тези пари!

— Ще ти ги върна — жално проплаква Джанет. — Ще… ще се обадя на родителите си.

— Не мога да те чакам — злобно й отвръща другата. — Сама си се забъркала в тази каша, така че трябва да ми платиш!

— Не мога, нямам пари. Машината изяде картата ми.

Щом чува това, Лили замълчава за миг пребледняла. После присвива очи.

— Е — казва, — можеш да ми платиш в натура, нали?

— Какво?! — изумявам се.

— Точно така — нахлува с трясък в спалнята на Джанет и отваря гардероба й. — Погледни всички тези дрехи! Имаш „Долче“, „Клое“, „Воаяж“ и „Армани“.

— Не ги докосвай! — ужасено вика Джанет.

— Лили, бъди разумна — умолявам я. — Приятелки сме. Прояви разбиране…

— Разбиране? — крещи тя. — Какво е това? — съска и изважда най-изящните бледозелени сандали с висок ток и тънки тъмнозелени каишки. — „Патрик Кокс“ са, по дяволите. Имаш и осем чифта „Манолос“! Защо аз да затъвам в дългове?

— Не са твоя номер — напомням й припряно.

— Права си — намръщено се съгласява Лили. — Кой номер носиш?

— Трийсет и седми — отговаря Джанет.

Онази мята коси.

— Не мога да обуя тези лопатари. Аз нося трийсет и шести. Тесни — добавя.

Джанет въздъхва с облекчение.

— Но те не са единственото, което имаш — продължава Лили. — А аксесоарите? Да разгледаме чантите ти. „Дуй Вутон“. Не е лоша. Цилиндрична „Фенди“. Толкова старомодно. „Шанел“… „Шанел“… нямаш. Е, ще взема тази „Коуч“, „Луи Вутон“, тази „Гучи“, „Дун“, „Бърк“… и тези „Кейт Спейд“ — тържествувайки заявява, натоварена с дамските чанти.

Джанет отново заплаква.

— Стига си циврила — смъмря я Лили. — Оставих ти една „Фенди“, въпреки че лично аз бих предпочела да умра, отколкото да ме видят с нея. Ще взема и тази „Дона Карън“, с която излизаш напоследък.

Посяга към нея. Не се сдържам и я удрям през ръката.

— Ох! — изскимтява тя.

— Остави ги! — нареждам. — Върни всичко на мястото му.

— Вземам ги вместо наем — сопва се. — Тя ми дължи едномесечно предизвестие.

— Добре — казвам. — Ще платя и нейния дял от наема за следващия месец, а предизвестието тече от този момент.

— Анна, недей! — обажда се Джанет с треперещ глас. — Може да вземе „Кейт Спейдс“.

— Очаквам наема на първи — хладно заявява Лили.

— Няма да се наложи да чакаш дотогава — вземам якето си. — Ще изведа Джанет на вечеря, а после ще ти донеса парите. Имаш едномесечно предизвестие и от мен. Аз също напускам.

— Да не мислиш, че ми пука? — струпва чантите на Джанет на куп обратно в гардероба. — И двете сте неудачници, от които нямам търпение да се отърва. Е, на теб ти провървя, Анна, но не се заблуждавай, че историята с Чарлс ще трае дълго — просъсква. — Някой ден той ще се събуди и ще се вразуми!

Отиваме с Джанет в „Белла Паста“.

— Не мога — възразява тя. — Толкова много въглехидрати! Спагетите…

— Щом вече няма да бъдеш модел, можеш да ядеш каквото поискаш.

Джанет ме поглежда с надежда.

— Мислиш ли? Няма ли опасност да се пръсна?

— Не и от една порция — успокоявам я.

— Обичам спагети — признава.

— Отсега нататък ще се храниш почти като нормален човек — казвам й. — Ще носиш най-много с два номера по-големи дрехи. Пак ще бъдеш слаба. Колкото и да се лишаваш, никога няма да станеш като Лили.

— Защо тя се държа така ужасно?

— Не зная — поръчвам си две диетични коли и салата с пиле на грил. — Но това е шанс за теб. Шанс за ново начало. Може би не е зле да прегледаш гардероба си. Ако продадеш част от него, ще припечелиш нещо. Обзалагам се, че чантата „Фенди“ би струвала най-малко двеста лири.

— Толкова е старомодна — казва със сериозен тон. — Бих могла да я продам.

— Може би и някои обувки от миналия сезон. И без това повече няма да ги носиш.

— Да — съгласява се замислено. — Добра идея.

— И ще се обадиш на родителите си — настоявам. — Ще ти намерим работа — изведнъж ми хрумва гениална мисъл. — Джанет, нали каза, че разбираш от история и керамика?

— Да. Но не ми се удава да правя съдове.

— А как си по история на изкуството?

— Имам отлична оценка — отвръща ми гордо. — Отличен на матурата. Аз! Представяш ли си?

— Добре. Може би нямаш талант да твориш, но е възможно работата ти да е свързана с изкуството. Какво ще кажеш за уредник в музей или нещо подобно?

— Мисля, че за това човек трябва да е завършил университет.

— Права си. Е, значи в областта на изкуството. След като говориш с родителите си, трябва да се обадиш и на Ед.

— Но не искам да му казвам. Ще загуби интерес към мен.

— Разбира се, че няма да стане така — уверявам я.

— Мислиш ли, че Лили е права? — пита тревожно. — Искам да кажа, той май наистина няма пари.

— Нали твърдеше, че парите не те интересуват?

— Така е, държа на него, не на парите му, много.

— Не е нужно мъжът да се грижи за теб — изтъквам предпазливо. — Можеш да се издържаш сама.

— На теб харесва ли ти да работиш? — пита ме подозрително.

— Харесваше ми — въздъхвам.

Когато се прибираме, Лили е излетяла някъде за вечерта. Оставила е на масата голяма купчина сметки, на които е написала с големи червени букви какво дължим ние. Написвам чек и го слагам на леглото й. В графата за забележки отбелязвам: „Последният наем на Джанет и Анна“, в случай че й хрумне да скрои някой номер.

Наистина не я разбирам. Защо е такава гаднярка? Сякаш с Джанет сме я зашлевили през лицето. Но само още месец и никога вече няма да я видим.

— Ще си легна рано — уведомява ме Джанет. — Ако нямаш нищо против.

За миг изпадам в паника. Иска ми се да я спра. Докато се грижа за нея, не ми остава време да мисля за себе си. Но не го правя.

— Добре. Почини си.

Сядам сама на дивана и се опитвам да си дам ясна сметка за положението.

Уволнена съм. Похарчих всичките си спестени пари. След дрехите чекът за наем ме довърши. Не мога да си намеря друга работа, защото където и да отида, сянката на Марк Суон тегне над мен. Освен това съм влюбена в мъж, който си има приятелка, много по-млада и по-хубава от мен.

А съм сгодена за милионер, готов да ми се посвети изцяло.

Поглеждам пръстена си. Красиво проблясва в здрача. Вдигам слушалката на телефона и набирам номера на Честър Хаус.

— Госпожице Анна, толкова се радвам да ви чуя — обажда се госпожа Милчън. — Но господин Чарлс не е тук. Днес следобед замина за Лондон. Може би е в апартамента си.

— Благодаря, госпожо Милчън.

Грабвам чантата си, слизам с асансьора, подобен на ковчег, и спирам такси. Когато се настанявам удобно на седалката, изведнъж се запитвам какво правя. Нямам работа, нито жилище, а сега ще остана и без мъж? Трябва да ме освидетелстват.

Не, не съм луда. Наясно съм какво трябва да направя. Разбира се, че Суон не ме желае, как съм могла да си въобразя подобно нещо дори за миг? А Чарлс има почти всичко, за което една жена би могла да мечтае: богат е, щедър, внимателен…

Но не го обичам. Сега, когато зная, че мога истински да обичам някого с цялото си сърце, предпочитам да бъда сама, отколкото да се задоволя с живот без любов.

Все пак е трудно. Усещам напиращи сълзи и напразно се опитвам да ги сдържа. На път съм изведнъж да сложа край на досегашния си начин на живот. Преди две седмици работех във филмовия бизнес, бях сгодена за милионер и живеех в апартамент с две приятелки. А сега ще се прибера при родителите си, останала без мъж, без работа и без пари. Какво имам? Нов грим, прическа и куп дрехи.

Интересното е, че колкото и повърхностно да звучи, много харесвам новата си външност. Не се чувствам груба и невзрачна. Може би благодарение на това събирам сили да отида при Чарлс, осъзнала, че нямам избор. Длъжна съм да го спра, преди да похарчи още пари за мен.

Искрено се надявам да го открия в дома му.

Плащам на шофьора и слизам на тротоара. Натискам бутона на домофона в хладната есенна вечер. Потръпвам, но не от студа.

— Да? — чувам гласа му.

— Здравей, аз съм — зъбите ми тракат. — Мога ли да се кача?

Настъпва мълчание и изведнъж осъзнавам, че той се досеща защо съм тук.

— Разбира се. Ела.

— Предполагам, че не мога да те разубедя — казва сковано, когато свършвам. Седи до мен на прекрасното канапе от деветнайсети век, без сълзи в очите или нещо подобно, но болката е изписана на лицето му.

Чувствам се ужасно. Свикнала съм мен да ме карат да страдам, а не аз да причинявам болка на някого. Особено на човек, който никога не ме е наранявал, а само се е опитвал да ми помага.

— Толкова съжалявам.

— Знаеш ли, той не е свободен.

Кимвам.

— Възможно е да останеш сама.

— Зная.

— И очевидно предпочиташ да нямаш никого до себе си, отколкото да живееш с мен — в очите му се появяват сълзи, но полага усилие да се държи като мъж и да ги потисне, а аз се преструвам, че не съм ги забелязала.

— Не е така — възразявам отчаяно. — Просто се заблуждавах, че мога да споделя живота си с човек, в когото не съм влюбена. Но не мога.

— Разбирам.

Явно нищо не разбира.

— Чарлс, жените винаги са те използвали. А ти си чудесен човек. Не заслужаваш да бъдеш използван заради парите и добротата ти. А точно това щеше да се получи, ако бях останала.

— Имаш пълното право да търсиш нещо по-добро — отвръща ми смело.

— Не по-добро, а просто различно. Слушай, не ти ли е хрумвало, че ти също заслужаваш нещо повече?

— Не искам друга, искам теб — заявява тихо.

— Не е така и това е проблемът. Дори не ме намираш за привлекателна. Не забеляза, когато си купих нови дрехи и се подстригах.

— Значи според теб проблемът е, че не ти обръщам достатъчно внимание? — пита ужасено.

— Не. Но ако ме харесваше, щеше да забележиш.

— Какво значение има това, когато те обичам заради характера ти?

— Чарлс, никога не си ме обичал — казвам отчаяно. — Допадаше ти идеята да се ожениш, да имаш съпруга, която не те преследва заради парите ти, да създадеш семейство. Ние нямаме нищо общо. Знаеш ли кой беше най-големият ти комплимент към мен? Че съм добър слушател. Просто беше самотен. Но един ден ще срещнеш жена, която ще те обича истински. За разлика от мен.

Разбира ме, но за миг остава мълчалив.

— Какво ще правиш тогава? — пита най-сетне.

Свивам рамене.

— Нямам представа. Ще се върна при мама и татко за известно време. Налага се, нямам пари.

— Мога да ти дам назаем.

Стискам ръката му.

— Благодаря ти, но не. Все пак много мило предложение.

— „Мило“ — казва с огорчение. — Не искам да бъда мил, по дяволите.

— Мога да ти намеря подходящо момиче…

— … което ще ме преследва заради парите ми.

— Не и ако е подходящата жена за теб. Просто… ще го разбереш.

— А ти, Анна? Къде ще търсиш подходящия мъж?

Въздъхвам.

— Вече го открих, но е зает.

— Ще донеса по едно питие — след малко се връща с две изящни ръчно гравирани стъклени чаши. Подава ми голямо уиски. Предпочитам го с кока-кола, но в момент като този не мога да имам претенции, нали?

— Съжалявам — казвам след първата глътка. Мисля си за Джанет, за злобата на Лили, за Кити и интервютата ми за работа, за големите идеи на Чарлс за сватбено тържество и очите ми се изпълват със сълзи. — Искрено съжалявам.

— Трябва да му кажеш — тихо се обажда Чарлс.

— Какво?

— На онзи приятел Суон. Трябва да му кажеш.

— Стига глупости, няма да му кажа нищо. Той си има Мишел. Много по-хубава е от мен.

— Това няма значение — възразява той. — Ти също изглеждаш добре.

— Никога не си ме харесвал — изтъквам.

— Не и по този начин — признава. — Но той те харесва. Видях го в очите му. Нима мислиш, че не забелязвам, когато друг мъж проявява интерес към дамата ми?

Това ме кара отново да се почувствам ужасно.

— Толкова…

— Зная, зная — прекъсва ме. Все още страда, но полага усилия да се съвземе. — Ти нямаш вина. Не искаше да бъдеш с мен, а аз те склоних. Не съжалявам, знаеш ли — споделя разпалено. — Все още вярвам, че бихме могли да бъдем щастливи. Длъжен бях да опитам.

— Разбирам.

— Точно затова трябва да се видиш с него — настоява. — Би ли приела съвет от мен? Като приятел.

— Наистина те смятам за приятел — уверявам го. — Скъп, добър приятел.

— Надявам се да е така. Поемаш малък риск… — замълчава за миг. — Може би ще изживееш известен срам, ако му предложиш. Но поне ще си удовлетворена, че си опитала. Аз трябваше да опитам с теб, Анна.

Не мога да се сдържа и заплаквам.

— Бъди смела — насърчава ме той. — Кажи му.

Следващата сутрин се събуждам късно. Най-сетне събирам сили да се довлека до хола и виждам Джанет в доста по-добра форма. Преглежда обявите за апартаменти, измила е косата си и е облякла най-хубавите си бели джинси, с които изглежда великолепно.

По-важното е, че изглежда щастлива.

— Обадих се на родителите си — осведомява ме тя. — В момента имат известни затруднения, но казаха, че могат да ми дадат назаем хиляда лири. Това е добро начало, нали? Позвъних и на няколко от онези агенции.

— Кои?

— За по-възрастни модели. За каталози. Не казвай на Лили — добавя засрамено. — Ще ми се смее. Но занесох най-представителните си снимки в „Елеганс“ и казаха, че мога да започна работа при тях още утре. Смятат, че имам „идеална външност“ и ще печеля добре.

— Чудесно — въздъхвам с облекчение. — Това е чудесно, Джанет.

— Все пак е някаква работа, нали?

— Разбира се.

— Ед се държа страхотно, когато узна, че съм уволнена. Казах му дори това, че ще се снимам за каталози, и той не ми се смя. Очаквам го да намине. Ще обядваме заедно.

— Виждаш ли? Знаех си, че е свестен — казвам й.

— Анна — започва плахо, — можеш ли да ми дадеш назаем още една петдесетачка? Да платя за обяда. Нали той няма пари… Ще ти ги върна веднага щом пристигне чекът от мама.

— Да — отвръщам колебливо, въпреки че потръпвам при мисълта с колко ще остана. „Но ще стигнат, за да се прибера при мама и татко, така че всичко е наред“, мисля си.

Вратата се отваря с трясък и влиза Лили.

— Все още сте тук, значи — подхвърля ехидно. — Какво правиш, Джанет? Търсиш си квартира в Бърмондси?

— Ти получи чека си за наем — напомням й.

Мята коси.

— Да. Това означава, че вече мога да започна да показвам стаите ви.

Домофонът позвънява, Джанет бърза да се обади.

— Качи се — казва тя. — Ед е — обръща се към нас.

— Аха — промърморва Лили. — Гаджето без пари.

— Не можеш ли да бъдеш по-учтива поне десет минути? — питам я. — Ако възнамеряваш да продължиш със саркастичните си забележки, Джанет просто ще си тръгне.

— Не се безпокой — отвръща ми нацупено. — Не бих накарала никого да се срамува заради мен дори ако е забил нож в гърба ми.

Джанет я поглежда със съмнение, но няма време да реагира, защото се почуква тихо на вратата и той влиза.

— Здравей — посреща го тя с широка усмивка. — Заповядай.

Ед прекрачва прага и смутено прокарва пръсти през разрошения си перчем а ла Хю Грант. Облечен е с раирани панталони и тъмносиня риза, която изглежда поизбеляла и старомодна. Гардеробът му се нуждае от обновяване, както и прическата. Но има чаровна усмивка, към която никоя жена не би останала равнодушна. Освен Лили, разбира се.

— Изглеждаш страхотно, бебчо! — пламенно целува Джанет по бузата. — Донесох ти цветя — добавя и й подава няколко поувехнали хризантеми, увити в ярка оранжева хартия и целофан. Вероятно са му стрували три лири в близкия цветарски магазин.

— Прекрасни са — приема ги Джанет с усмивка. — Много благодаря.

— Здравей, Анна — обръща се към мен. — Ти също изглеждаш чудесно. Радвам се да те видя. И теб… Лили — добавя той, втренчил поглед в нея. Изчервява се.

Лили е облечена с копринена блуза с висулки, подобни на синджири, с която прилича на робиня в окови, и най-тесните и впити къси панталони, заради които заслужава да бъде арестувана за неприлично излагане на интимните си части на показ. Буйните й руси коси са разпуснати по гърба й, а кожата й има съвършен загар като коричка топъл хляб. Обула е бели чехли с висок ток, а на глезена си е закачила изящна гривна със звънче.

— Здравей — казва тя с безразличие.

— Ще излизате ли с Хенри? — пита Ед. — Свястно момче е.

— Много — съгласява се Лили.

Ед сухо преглъща и поглежда Джанет. Личи си, че трудно се сдържа да не зяпа атрактивната блондинка.

— Откъде познаваш Хенри? — пита го Джанет.

— Чарлс ни запозна. Той е много смел. Две години е служил във флота. Носят се легенди за подвизите му в Босна. Истински герой.

— Да — отбелязва Лили със задоволство. — Страхотен е! — поглежда ме многозначително. — Всъщност ще се отбие тази вечер.

— Супер — казва Ед. — Можем да го почакаме и да излезем всички заедно.

— Знаеш ли какво, Ед, не мисля, че ние с Хенри ще можем да се съобразяваме с теб.

— Да го отложим за друг път — припряно се намесва Джанет. — Тази вечер ще излезем само двамата. Какво ще кажеш?

— Добре — смутено се съгласява той. — Както желаеш.

— В района има доста добри ресторанти с разумни цени — подема Джанет без заобикалки. — „Сън Фън Пелъс“, „Пица Нейшън“, „Фредис Фрайд Чикън“. Анна ми даде петдесет лири назаем, така че можем да отидем където поискаш, наистина!

Лили изсумтява. Ед гледа Джанет, сякаш е започнала да говори на суахили.

— Хм, добре — казва той. — Щом толкова държиш.

— Или да намерим някое по-евтино заведение — отчаяно предлага тя. — Все ми е едно.

Лили тананика нещо под носа си. Разпознавам мелодията на песента „Хей, баровец“. За щастие Ед не забелязва.

— Е, забавлявайте се! — казвам им весело и ги побутвам към вратата. — Ще натопя цветята ти.

Изчаквам да чуя скърцането на асансьора и заставам срещу Лили.

— Защо си толкова злобна?

Широко отваря теменуженосините си очи.

— Злобна? Просто се опитвам да помогна на Джанет. Въпреки че вече не е в първа младост и има проблеми с теглото, заслужава нещо по-добро.

— По дяволите…

Домофонът звънва отново.

— Може би вече го е зарязала. Така е най-добре за всички — вмята Лили със задоволство. — Ало? Да, здравей, скъпи — замърква с няколко октави по-ниско. — Готова съм. Качи се — затваря и ме поглежда. — Не можеш ли да се скриеш, Анна? Честно казано, ще загрозяваш стила ми.

— О, да — отвръщам любезно. — Ще се скрия, точно както ти, когато Брайън идваше при мен.

— Глупава гъска — просъсква малката злобарка. — Всъщност няма значение. След малко излизаме. Ще отидем в „Клариджес“, „Нобу“ или „Риц“ предполагам. А после най-вероятно ще пийнем по нещо в „Мет Бар“. Така че не ни чакай.

— Нямам и намерение.

Почукване на вратата и Хенри се появява. Когато влиза, Лили ме поглежда тържествуващо. Облечен е с безупречно елегантен костюм и носи букет тъмночервени рози.

— Здравей, красавице — поздравява я.

— Здравей, Хенри — мърка тя. — Цветя? За мен? Великолепни са — заравя малкото си носле сред лъскавите тъмнозелени листа и ми хвърля многозначителен поглед. — Ще отида да ги натопя.

Хенри се приближава към мен и ме целува по бузата.

— Анна, радвам се да те видя. Годежът ви беше чудесен. Чарлс не престава да те превъзнася.

— Да, той е страхотен човек.

— Скъпи! — Лили се връща от кухнята. — Дай ми пет минути да оправя грима си. Целувки!

Тръгва към банята, а Хенри сяда на дивана.

— Чай? Кафе?

— Нищо, благодаря — отвръща. — След секунда излизаме. Къде е другата ви приятелка? Джанет, нали?

— Точно така. Току-що излезе. С Ед.

— И той е чудесно момче — казва Хенри. — Трябваше да дойдат с нас.

Премълчавам категоричната забрана на Лили.

— Добра идея.

— Но скромните ресторанти тук не биха допаднали на Ед.

— Не обича ли екзотична храна?

— Имам предвид от финансова гледна точка. Зная доста свестни заведения в района, но не са супер луксозни, в каквито е свикнал да ходи Ед Доусън.

— Какво?

Наострям уши и сядам почти на ръба на дивана. Водата в банята все още шурти.

— Той рядко влиза в ресторант, където в менюто за дамата има цени — усмихва се Хенри. — Този приятел има повече пари, отколкото почти всяка държава от Третия свят.

— Ед? — питам, за да бъда напълно сигурна. — Но нали е от по-млада издънка на рода? И живее под наем?

— Е, няма семейно богатство — пояснява Хенри, — но е брокер на борсата. Страхотен е. Спечелил е първия си милион още преди да завърши училище. На трийсет се оттегли в пенсия, купи си ферма и се занимава с нея само за да не скучае. Нае онзи апартамент, защото в момента прекарват нова електрическа инсталация в къщата му.

Отново проверявам дали не се шегува.

— Но дрехите му… — възразявам.

— О, да — усмихва се Хенри. — Има вид на мърльо, а? Вече не се изненадвам. Няма представа как да се облича. Мисля, че просто не го интересува как изглежда. Ед е запален колекционер на произведения на изкуството, но явно не знае името на нито един добър шивач. Може би Джанет ще го промени. Малко помощ не би му била излишна.

— Разбира се — едва сдържам усмивката си. — Колко интересно.

— Аз имам по-добър вкус — хвали се Хенри. — Намирам сносни костюми от разпродажби, нося ги на поправка и не ги свалям, докато не се разпаднат. Този ми е от три години — добавя и потупва сакото си.

— Значи не си богат колкото Ед? — питам и веднага се изчервявам. — Извинявай, не е моя работа.

— Не, за бога — отвръща Хенри. — Беден съм като пословичната църковна мишка. Ако не и повече. Мишките поне не изостават с месечните си плащания.

— Не работиш ли в агенцията за недвижими имоти на семейството си?

— Работя. Но не съм особено добър. Не печеля почти нищо. Мисля да се захвана с нещо друго. Но трябва да остана там, докато покрия задълженията по кредитните си карти — въздъхва. — Това означава доста време.

— Но близките ти…

— Те са ми само братовчеди — признава. — Баща ми беше в армията. След като напусна, получаваше мизерна пенсия. Всичките му спестявания отидоха за разходите по следването ми. Така че ще се наложи да си намеря по-добра работа. Не мога да продължавам така на моята възраст.

— С какво обичаш да се занимаваш?

— С музика — отговаря и леко се изчервява. — Преди време свирех на виолончело. Разбира се, и с това не мога да се издържам. Честно казано, приятно изненадан съм, че момиче като Лили започна да излиза с мен.

— Хм. Да.

— Повечето като нея търсят някого с по-добри финансови възможности.

Лили подава глава от банята.

— Готова съм! — подвиква радостно. — Къде ще ходим?

— Харесва ли ти мароканската кухня? — пита Хенри.

— Много! — тя влиза и прави пирует, очаквайки одобрението му. — Кой ресторант имаш предвид? „Момос“?

— По-скоро „Делириъс“. Малка кокетна гостилница до Ърлс Корт. Страхотна атмосфера, страхотна храна, няма забрана за внасяне на алкохол. Можем да се отбием в някой магазин, да изберем нещо яко и да се наливаме цяла нощ.

— Малка гостилница? — пита тя с пресипнал глас. След това прави еротично движение с ханш и засиява срещу него. — Много авантюристично! Голям авантюрист е, нали, Анна?

— Определено — отговарям. — Всъщност цялата вечер ще бъде една голяма авантюра за теб, Лили.

— Да тръгваме — подканя я Хенри.

— Без проблем ще намерим такси, нали?

— С метрото е по-бързо.

— С метрото?! — изумена е! — Колко вълнуващо! Не съм ползвала обществен транспорт от години.

— Чао! — весело им махвам с ръка. — Забавлявайте се.

Докато излизат, Хенри леко поставя ръка на талията й и тя трепва при допира на пръстите му. Доста различен е от всички богати стари козли, с които е излизала досега. Представям си какви фойерверки ще последват, когато разбере точно колко е различен.

Обаждам се на родителите си. Супер, още един шамар в лицето, заминали са на почивка за седмица. Как можах да забравя за ежегодното им пътуване до Гърция? Наемат кокетна малка вила с покрита тераса и не стават от шезлонгите си, освен за да отидат на плаж. Винаги се връщат изгорели, с обелена кожа и стомашно разстройство. Мога да взема резервния ключ от съседката госпожа Уотли, но тогава би се наложило дълго да седя в нейната „главна приемна“ и целият ми живот да бъде разнищен за четирийсет и пет минути. Ще се въздържа от подобно „удоволствие“. Налага се да поживея тук още седмица. Какво толкова, по дяволите, платила съм проклетия наем.

Сама съм в апартамента. Приготвям си кафе и се опитвам да обмисля спокойно какво да правя. Първо уреждам сметките си с чистачката. После се обаждам на Ванна, обяснявам й, че не мога да се омъжа за Чарлс, но без да споменавам за Суон. Излишно е да се излагам повече. Проявява искрено съчувствие, предлага да намине (не, благодаря) и да върне всички подаръци по случай годежа (да, ако обичаш).

— Не се тревожи за нищо, скъпа — успокоява ме. — Ще имам грижата.

— Толкова съм ти благодарна. Съжалявам за парите, които похарчи.

— Няма за какво! Беше страхотно тържество, а и ги имам в излишък. Като стана дума за пари, имаш ли нужда от малка сума? Само за да стъпиш на крака.

Господи, отново ще заплача. Вземам кърпичка и издухвам носа си.

— Благодаря, но ще се справя.

— Какво ще кажеш да започнеш работа при мен? Още един асистент няма да ми бъде излишен. Добра заплата, няма да приготвяш кафе. Ще те въведа в бизнеса, ще ти давам книги за четене, ще те повиша — предлага Ванна.

— Уау. Това е… страхотен жест.

— Значи си съгласна? Не си загубила всичко, Анна. Имаш приятели.

Преглъщам буцата в гърлото си.

— Скъпата ми Ванна… Но не мога да приема, поне засега.

— Защо? Нека гордостта не те възпира.

— Не е това. Просто не желая да работя в книгоиздаването. Искам… да бъда сценарист.

— Е, ако промениш решението си…

Затварям с чувство за искрена благодарност. Да, може да нямам жилище, работа и мъж до себе си, но поне имам приятели. Ванна и Джанет. И Чарлс.

Помня какво ми каза снощи, но не съм съгласна.

Не мога да кажа на Марк Суон. Не мога да застана лице в лице с него. Никога вече не искам да го виждам. „Престани! Мисли за нещо друго! За несъществуващата си кариера.“

Време е да проверя дали мога да постигна нещо или не.

Сама.

Може би е наивно да се надявам. „Кого заблуждавам“, казвам си, но не допускам това да ме разколебае. Влизам в банята, измивам косите си, подсушавам ги със сешоар и се гримирам. Обличам един от най-удобните тоалети, избрани от Джанет — черен панталон „Зара“, бяло поло и елегантни черни обувки с ток. Въпреки че днес няма да излизам и да се срещам с никого, искам да изглеждам добре — заради себе си.

Сърцето ми е разбито и нямам нито пари, нито перспективи, но не съм загубила онази искрица.

Имам приятели. И вярвам в себе си.

Отварям стария си лаптоп, включвам го и пъхвам дискетата. Няколко щраквания и на екрана се отваря програмата за писане на сценарии. Дълбоко си поемам дъх и зареждам файла.