Родена в понеделник

Втора глава

Господи, колко мразя метрото.

Всеки божи ден се заричам повече да не пътувам с него. Мога да ставам час по-рано и да вървя пеша. Или да си купя колело. Би се отразило добре на задника ми, както и на банковата ми сметка. Ако не се налагаше да си купувам карта за транспорт, сигурно щях да бъда богата.

Но отново е понеделник сутрин, осем и тридесет, и ето ме тук, заклещена между четиринадесетгодишно момче, което подозрително се търка в момичето пред нас — навярно има ерекция — и петдесетгодишен пияница, вонящ на алкохол и телесни течности. Най-ужасното е, че се чувствам почти обидена, че хлапакът не прави нито един опит да се отърка в мен. Не би трябвало да дискриминират жените заради възрастта им, нали? Годините им дори не би трябвало да ги интересуват.

Може би съм малко чувствителна заради случката с Брайън. След като се позабавляваха, Лили и Джанет се опитаха да бъдат мили с мен.

— Той не те заслужава.

— Разбира се, че можеш да си намериш нещо по-добро — каза Джанет не особено уверено.

— Беше твърде млад за теб — отбеляза Лили.

Стрелнах я с поглед.

— На тридесет и шест години е.

— Ти не си ли на тридесет и осем? — невинно попита тя.

— Може би изглеждам на толкова — отвърнах мрачно.

И така, днес е поредният тъп понеделник. Единствената разлика с предишните е, че вече нямам гадже. Излизах с най-невзрачния мъж на света, а той ме заряза.

— Слава богу — извиква Ванна (това е истинското й име), когато чува новината. Тя е най-добрата ми приятелка. Запознахме се в колежа и останахме приятелки, въпреки че животът ни пое в различни посоки: аз се захванах с преглеждане на посредствени сценарии и слугуване за жълти стотинки, а тя стана отговорен редактор в едно от най-престижните издателства за около сто и петдесет хиляди на година. Аз бях изоставена от един грозен неудачник с вонящ дъх, а тя е щастливо омъжена за банкера Рупърт и има две малки деца.

Всички мъже се заглеждат по нея. Не разбирам как е възможно все още да сме близки.

— Беше негодник, скъпа.

— Зная. Но той ме заряза.

— Коя друга би се захванала с него? — изсумтява Ванна.

— Някакво момиче — унило отговарям аз. — Видях я.

— Хубава ли е?

— Да — признавам. — Е, поне в сравнение с мен.

— Сигурно е кучка — казва Ванна. — А и ти не го харесваше истински.

— Но беше хубаво да имам приятел — споделям с тъга.

— Ще си намериш друг. По-свестен. Все пак работиш в „Уининг Пръдакшънс“. Помисли само колко надарени хора влизат там! Имам предвид, надарени в панталоните — добавя Ванна. — Знаеш, че смятам всички актьори и сценаристи за самодоволни чешити.

— Зная.

— Наистина са такива.

— Наясно съм, че мислиш така.

— Не мога да си представя как ги понасяш — казва тя, сякаш всеки ден ходя ръка за ръка със звездите на „Бритпак“2.

— Точно както ти понасяш писателите — изтъквам аз.

— Тях ли? И те са негодници, които се мислят за много важни. Оставям ги на отдел „Връзки с обществеността“ — самоуверено казва приятелката ми. — Разговарям с тях само когато е неизбежно. Например при представяне на нови книги.

— Нямам много възможности да общувам с известни хора в работата си.

— Трябва да опиташ — решително заявява Ванна. — Може би пропускаш най-големия си шанс.

— Нали на връзките между колеги се гледа с лошо око?

— О, да. Ако те хванат. Но къде другаде да срещнеш половинката си? Заета жена с кариера като теб!

Не съм сигурна дали бих могла да се определя по този начин, но си замълчавам.

— Преуморена от отговорна работа — уверено продължава тя. — Творческа работа. С много малко свободно време вечер. Няма къде другаде да откриеш подходящия човек, освен на работното си място. Трябва да гледаш на случилото се с Брайън като на зов за пробуждане.

— Какво искаш…

Когато е в стихията си, човек не може да я спре. Това е едно от нещата, на които дължи успеха си. Никой не се осмелява да я прекъсне.

— Зов за пробуждане, който звучи така: „Повече няма да бъда пренебрегвана! Няма да се задоволявам с каквото ми падне! Ще излизам само с неустоими мъжкари, които се смятат за късметлии, че огън-момиче като мен им е обърнало внимание!“ Това е новата ти мантра, скъпа: „Анна е огън-момиче!“

— Много мило — казвам, но вече не мога да сдържам смеха си.

— Не се шегувам — сериозно заявява тя.

Ванна е напълно сляпа, когато става въпрос за мен.

Както и да е, поне ме убеди, че краят на историята с Брайън не е чак толкова лошо нещо. Всъщност не можех да го понасям. Естествено, това не означава, че ще го заменя с някой по-добър. Вече зная каква е реалността. Но бих могла да се съсредоточа върху работата си, да се старая да правя добро впечатление. Може би ще получа повишение. Ще постигна нещо.

Казват, че за всеки влак си има пътници, но е общоизвестен факт, че на света има много самотници, нали? Може би някои хора трябва да свикнат да бъдат щастливи сами.

Поглеждам например четиринадесетгодишния хлапак, който упорито се притиска към хубавицата пред мен.

Вдига глава.

— Какво зяпаш? — пита той и се изчервява.

— Не мислиш ли, че трябва да направиш малко място на момичето?

— Млъквай, дебелано — казва той с чаровна усмивка.

Явно не е прочел лозунга, издигнат от Ванна: „Анна е огън-момиче“. Вдигам крак и го стоварвам с все сила върху неговия.

— Ооох! — изкрещява той.

Всички извръщат глави към нас. Хубавицата се обръща.

— Този тук се търкаше в теб — обяснявам й аз.

Хвърля му гневен поглед.

— Малък извратеняк!

— Не е вярно. Тая повлекана си измисля — злобно просъсква хлапакът.

— Как смееш! Жената може да ти бъде майка — казва тя и ми кима с благодарност.

Влакът спира и слизам. Денят е адски горещ и когато най-сетне се измъквам от метростанцията, сякаш преминавам от пещ в сауна.

„Да“, мисля си. Страхотно начало на страхотна седмица!

— Здравейте — казвам на Шарън и Джон, другите двама асистент-продуценти и роби. Всеки от нас има малко бюро, сбутано в кабина точно пред офиса на Кити Симпсън, до секретарките. На книга не сме помощен персонал като тях, а както Ванна често изтъква, ние сме ръководни кадри. Все пак ни се плаща много по-малко и сме длъжни да правим каквото ни наредят.

Шарън и Джон ме поздравяват еднакво вяло. Шарън е оперено двадесет и две годишно момиче, което върши тази работа само защото е за предпочитане пред сервитьорската, докато усъвършенства актьорските си умения. Очевидно е решила, че ако флиртува с достатъчно от мъжете, заемащи ръководни длъжности тук, може би някой от тях ще й даде роля (не каквато предполагате), ще й намери импресарио или нещо подобно. Тя няма нужда от съвети как да търси романтична близост с някого от офиса. Шарън е професионалистка в това отношение. Светлокафявите й къдрици винаги подскачат, а луничките по нежната й кожа сияят. През лятото носи къси ефирни рокли и красиви жилетки с бродерии на цветя. През зимата избира много тесни панталони и плътно прилепващи якета. През цялата година предпочита обувки с тънък висок ток и големи обици.

Джон е на двадесет и осем и се смята за пълен неудачник, но за разлика от мен, гледа на това като на личен избор. Вярва, че благородната мисия на киноизкуството е опорочена от Холивуд и само истински сериозни творци като него могат да я спасят. Мечтае да режисира. Изненада. Междувременно изпитва перверзно задоволство да чете лоши сценарии и да ги предава по-нататък. Винаги ходи с кафяв кадифен костюм и оранжева или тъмносиня риза на карета, защото е луд по всичко от седемдесетте (освен най-ценните неща, например уомблите3). Джон харесва джаз, литературата на бийт поколението и френското кино. Харесва и Кити, която е долна кучка, но, изглежда, това го възбужда.

Джон все още не е загубил работата си, защото е лицемер и подмазвач от световна класа.

Шарън никога няма да бъде уволнена, защото мъжете в офиса няма да позволят на Кити да я пипне.

Аз съм тук, защото върша всичката работа.

— Как мина уикендът? — пита ме Шарън. Играе на минички, смръщила вежди и съсредоточена върху екрана. Никога не е печелила нивото „Експерт“, но не се отказва. — Срещна ли интересни хора?

— Не.

— Чудесно — казва разсеяно. — О, мамка му.

— Може би трябва да играеш само на трето ниво — предлагам.

Шарън ме поглежда с пренебрежение.

— Преминах на следващото… А аз срещнах някого — добавя тя и халките на ушите й подскачат.

— Така ли? Кого?

— Запознахме се на премиерата на „Професия блондинка 2“ — продължава, твърдо решена да ми разкаже подробно.

— Красив ли е? — питам. — Секси? Забавен?

Шарън махва с ръка, сякаш това са несъществени подробности.

— Работи в „Метро Голдуин Майер“ — казва тя.

— Вълнуващо — отбелязвам.

— В Ел Ей — тържествувайки добавя Шарън.

Мечтата на живота й е да покори Холивуд и да стане следващата Катрин Зита-Джоунс. За свое съжаление няма талант, а и не е чак толкова красива.

— Там би постигнала нещо — окуражавам я аз.

Свива рамене.

— Е, разбира се. Притежавам необходимите качества. Талантлива съм.

— Имаш хъс.

— Точно така.

— Решителна си. Амбициозна — добавям.

Усмивката на Шарън става по-широка. Кръстосва дългите си стройни крака под бялата мини рокля, с която е днес.

— Именно — съгласява се тя. — Наистина имаш дарба да откриваш таланти, Анна.

— Мислиш ли, че би трябвало да отида в Ел Ей? — питам. — Може би това липсва в кариерата ми. Просто не съм попаднала на подходящото място.

Шарън ме оглежда критично. Облечена съм със семпла памучна пола, бяла риза с дълъг ръкав и ниски обувки. Струва ми се подходящ тоалет за работа, а и не привлича твърде много внимание.

— В Ел Ей не е за теб — отсича тя. — Просто съм откровена.

Въздъхвам.

— Тук напредваш — лъже тя. — Кити разчита на теб.

— Добро утро, банда — казва Майк Уотсън.

Всички вдигаме погледи. О, каква радост. Той също е изпълнителен продуцент и голям гадняр. Ненавижда Кити, но това е единственият му плюс. Майк е мрачен човек. Пада си по американския жаргон, ходи на фитнес и вечно намира недостатъци на жените. Всяка актриса е или „много дебела“, или „много стара“. Майк има само един асистент — Роб Станфорд, русокос деветнадесетгодишен младеж от богато семейство, който се облича по последна мода. По-важното е, че е племенник на известния импресарио Макс Станфорд, на когото Майк се подмазва. Не мисля, че някога съм виждала Роб наистина да чете сценарий. Просто отмята всичките и ги предава на шефа си. Майк одобрява само тези, които са му препоръчани пряко от приятели импресарии, и отхвърля останалите.

Има сериозно основание да ме мрази. На едно съвещание Макс Уитърс, директорът на „Уининг“, се обърна към мен с въпрос за сценарий, който Майк се опитваше да пробута, и аз отговорих, че според мен не струва. Проектът не беше одобрен и Майк никога няма да ми го прости.

Поздравявам го. Джон отегчено кимва.

Шарън завърта глава, халките й заблестяват, както и чаровната й усмивка към Майк.

— Хей, Майк — глезено казва със звънливия си момичешки глас. — Да ти донеса ли чай с лед? Зная, че обичаш.

— Нямаме чай — казва Майк и приятелски докосва рамото й.

— Мога да отскоча до „Старбъкс“ заради теб — задъхано предлага Шарън. — Не е проблем.

— Благодаря, скъпа — отвръща той, — но Роб вече се погрижи.

— О — промълвява разочаровано Шарън.

— Но можеш да ми донесеш малко бисквити — усмихва се, сякаш това е голям жест от негова страна.

— Разбира се, Майк! — Шарън съблазнително примигва.

Струва ми се, че ще повърна.

— Какво ти е? — пита той, щом вижда изражението ми. — Не обичаш понеделниците?

— Нещо такова — смотолевям.

— В „Уининг“ с нетърпение очакваме понеделника — строго казва Майк. — Мразим петъците.

Телефонът звънва. Шарън веднага скача.

— „Уининг Пръдакшънс“ — казва тя. — Добър ден. С нас всеки печели. Какво има? Сега? Добре. Добре, Кити. Да, веднага — драматично става и поклаща дългите си бедра със загар срещу Майк. — Беше Кити. Иска веднага да отидем в офиса й.

— За какво? — любопитства Майк.

— За съжаление не каза, Майк — отговаря Шарън и начупва устни.

— Тогава ще трябва да почакам за бисквитките — примирява се той. — После ще дойдеш да ми ги донесеш.

Да, разбира се, и без съмнение, да му разкаже за съвещанието с Кити.

Усмихва му се със съжаление.

Джон се изправя.

— Кити е казала веднага — настоява той и отваря вратата на офиса й. Пронизва Майк с поглед. — Извини ни, Майк.

— И аз трябва да поговоря с помощния си персонал — отвръща Майк и го поглежда с презрение. — Чао засега.

Първа прекрачвам прага на специално проектирания офис. Навярно Кити намира типичната обстановка на модерна закусвалня за много оригинална и затова е решила да обзаведе прекрасната си викторианска ниша в ъгъла със сложни гипсови орнаменти по тавана като американско заведение от петдесетте. Има диван, две табуретки, облицовани с винил, неработещ автомат за газирана вода и плакати на филми с Джеймс Дийн и Рок Хъдзън. И разбира се, Оскарът.

Кити наистина е спечелила един Оскар за най-добро продуциране на чуждестранен филм — „Questa Sera“4 през седемдесетте, и оттогава използва това като реклама. Говори се, че е спала с режисьора, за да й бъде оказана тази чест, но не вярвам. Нима има човек на света, който би легнал с Кити? Освен Джон, естествено. Кити плаши хората.

Никой не може да отгатне възрастта й. Четиридесет и девет? Петдесет и една? Кожата й е изпъвана толкова пъти, че вече не може нито да се мръщи, нито да се усмихва нормално. Но все още може да крещи. Дребничка е и слаба, облича се в стил „Доко Шанел“ и има благия нрав на Мусолини. Макар да е едва метър и петдесет и пет, винаги успява да ме накара да се почувствам, сякаш се смалявам пред нея.

В офиса си Кити е като питбул, но в обществото пърха като пеперуда. Попадне ли в една стая с известен актьор, режисьор или импресарио, напълно се преобразява и започва да се държи като ангелче. Почти виждате как кожата й на отявлена кучка се смъква и от нея излиза симпатична, остроумна жена, която, очарована от събеседника си, слуша думите му в захлас. Кани всеки, който я интересува, на дълги, разточителни обяди, изпраща цветя за рождените им дни и по два пъти в месеца се обажда на всяка важна клечка, чийто номер е записан в бележника й, само за да попита как е. Името й е известно в киносредите. И може да се похвали със завидни връзки сред по-старото поколение звезди. Макар и да не са участвали в продукции с голям касов успех, все пак са впечатляващи имена: Джуди, Хелън, Шон…

Кити уважава преуспелите и презира неудачниците.

Държи ме на работа поради две причини. Едната е, че все някой трябва да пише рецензии за сценариите, а другата — че това дразни Майк.

Настаняваме се на неудобния твърд диван (Кити мрази на гостите й да им бъде удобно) в напрегнато очакване. Това не е в стила на шефката ми. Обикновено влиза в офиса си и затръшва вратата. Плахата й, кротка секретарка Клер й донася графика за деня и след малко свиква съвещание, по време на което ни мъмри и хока, защото не сме намерили следващия „Титаник“ или поне „Хари Потър“.

После ме натоварва със задачи за целия следобед, докато тя обядва с някоя зашеметяваща звезда, а Джон води записки за нея. Шарън се мотае из офиса и се преструва, че чете сценарии, но през повечето време носи кафе на шефовете или разменя клюки с някого в кухнята.

Това е добре усвоена рутина.

За какво ли ни вика Кити? Дали ще уволни някого? Не бих го понесла. Замислям се за банковата си сметка. В момента в нея има точно сто и три лири и четирийсет и седем пенса. А автобиографията ми? Какво бих могла да кажа за себе си? „Тридесет и няколко годишна асистентка по подбор на сценарии търси престижна работа като изпълнителен продуцент. Постижения във филмовия бранш: никакви. Скорошни изяви: никакви. Препоръчани сценарии, по които са заснети продукции: никакви“.

Поглеждам към Шарън и Джон. Никой от двамата не изглежда притеснен.

— Какво ли е намислила?

— Едва ли Кити е „намислила“ нещо — процежда Джон през зъби. — Според мен като неин екип сме длъжни да я изчакаме и да чуем какво има да ни каже.

— Може би е подала оставка — казва Шарън с надежда.

— Защо да го прави? — сопва се той.

Дяволитата й усмивка няма никакво въздействие върху него. Дори не трепва.

— Може да е получила по-съблазнително предложение — предполага Шарън.

— Това да. Възможно е. Кити е невероятно талантлива — Джон ме поглежда предизвикателно, явно очаквайки да изразя несъгласие.

— Идвам, идвам — гърми познат глас в коридора. Обръщам се и виждам Кити да крачи важно през общото помещение. Жалко, че няма кой да я види. Явно й е все едно. Мобилният телефон е долепен до ухото й.

— Да, да, да, да. Разбира се. Да, много жалко — замърква тя. Успокоявам се. Очевидно е, че новините са добри.

Кити приключва разговора, влиза в офиса и затваря вратата с трясък. Като вярно пале, Джон я поглежда с възхищение. Днес има вид на ултрамодерна кучка. Първо, жълт костюм „Долче“ с вензел DG на копчетата. Второ, продълговата чанта „Луи Вутон“ в пролетен цвят. Трето, пръстен с голям яркожълт диамант, който блести ослепително. Косите й са прихванати в неизменната френска прическа, може би за да се виждат малките двукаратови диаманти на обиците й.

Кити държи на марката. Ако не е очевидно чии модели носи, защо да си прави труда да се издокарва?

— Тук ще настъпят известни промени — тържествено заявява тя.

Изпадам в паника. Ще ме уволни.

— Ще си поставим по-високи цели. На всяка цена трябва да открием онзи ключов проект, който ще ни даде тласък.

Господи, говори като Майк.

— Някой трябва да изпревари всички други в „Уининг“ и възнамерявам този някой да бъде екипът на Кити Симпсън — казва тя. — Жизненоважно е да бъдем забелязани.

— Напълно съм съгласен — подмазва се Джон. — Притежаваш страхотен усет, Кити.

Удостоява го с хладна усмивка.

— Да — продължава да разсъждава на глас. — Трябва да бъде усет на целия екип, подходът на отбора „Кити Симпсън“ — описва кръг във въздуха с ръка и диамантът на пръстена й заблестява. — Като моя запазена марка!

— Искаш да кажеш, като наша запазена марка — чаровно се усмихва Шарън.

Кити присвива очи. Мрази Шарън, което е глупаво. Шарън не може да я изненада с нищо. Човек знае точно какво да очаква от нея в офиса.

— Можем да започнем с общите усилия на екипа, като донесеш на всички ни кафе — срязва я тя. — Изглежда, много те бива за това.

— Разбира се — любезно казва Шарън. — Особено ще се постарая, докато приготвям твоето.

Очевидният подтекст е: „Ще се изплюя в него“.

— Всъщност защо не отидеш ти, Анна? — размисля Кити след секунда.

— За мен капучино — казва Шарън с широка усмивка. — С обезмаслено мляко.

— А за мен индийски чай — обажда се Джон, загледан в Кити с обожание. — За енергия! Изглежда, ще ми бъде нужна.

— Вече знаеш как обичам кафето — нехайно казва Кити. — Еспресо. Двойно. С парченце лимонова кора.

Мрачно излизам. Фактът, че имаме кухня в офиса, ясно говори за доброто състояние на продуцентската ни къща. Ако бъда уволнена като асистент по подбор на сценарии, винаги мога да си намеря работа в някое от кокетните кафенета в Сохо. Разбира се, Кити е сигурна, че аз няма да се изплюя в кафето й. Убедила се е, че не съм способна.

Заставам пред машините, разбърквам млякото, за да се получи пяна, и отрязвам парченце кора от пресен лимон. Дори поръсвам малко какао в чашата на Шарън. Зная, че е прекалено мило от моя страна, но не мога да постъпя другояче. Предполагам, че това има нещо общо с грозотата. Понякога хубавите момичета са добри, но не е задължително да бъдат такива. Достатъчно е да развеят коси и да се усмихнат, за да очароват всички, и мъже, и жени. Невзрачните не могат да си позволят нелюбезно държане. Винаги трябва да бъдем мили и приветливи.

Подреждам всичко върху поднос и се отправям обратно към офиса на Кити. Изведнъж изневиделица изниква Роб Станфорд и препречва пътя ми.

— Пак ли ти носиш кафето? — пита ме с ужасния си превзет говор. Обзалагам се, че е усвоен съзнателно. Навярно майка му е светска дама. — Адски много те товарят.

— Подносът тежи, така че по-добре да побързам.

— Майк е любопитен да узнае за какво е това „строго секретно“ съвещание — настоява Роб.

Побиват ме тръпки от отвращение.

— Нима? — и аз го владея този тон.

Роб стиска устни.

— Всички сме в един и същ екип, нали знаеш — просъсква. — От известно време Майк смята, че ти не си подходяща за работа в екип, Анна. Наистина.

— Щом иска да знае за какво е съвещанието, защо не попита Кити?

— Аз питам теб — продължава да упорства Роб.

— Не мога да ти кажа.

Това е самата истина, нямам и най-малка представа.

— Хм — изсумтява. — Ще го запомня, да знаеш.

— Аз пък няма — отвръщам. — Чао, Роб.

Преминавам край него с тежкия поднос в ръце с пъргавина, която би ми донесла успех в новата ми работа като сервитьорка в кафене.

Кити ме стрелва с поглед, когато влизам. Нетърпеливо почуква с химикалката си по бюрото. Струва ми се, че няма нужда от нова доза кофеин.

— Загуби ли се? — пита ме злобно.

— Не, Роб Станфорд ме спря — отговарям невинно. — Започна да разпитва за какво е съвещанието.

— Така значи — мрачно просъсква Кити. Очите й, очертани с черен молив, поглеждат и трима ни. — За да каже на Майк Уотсън, без съмнение. Новината, която ще ви съобщя, трябва да си остане между членовете на този екип. Разбрано?

— Разбира се! — заявява Джон. — Никога не бих предал доверието ти, Кити. Надявам се, знаеш, че…

Махва с кървавочервения си маникюр и го прекъсва:

— Анна?

— Добре — свивам рамене. И без това не понасям Майк.

Тя приковава поглед в Шарън.

— Ако изтече информация, Шарън, ще зная, че вината е твоя. Трябва да остане абсолютно поверително.

— Е, добре — казва Шарън с неохота.

Кити бавно отпива глътка кафе, само за да нажежи напрежението.

— Тази компания ще бъде купена — казва най-после. — Моят източник е разбрал, че е проявен интерес както от Ню Йорк, така и от Ел Ей. Сериозни играчи. Искат да превземат проектите ни, хората ни и потенциала ни.

— Някой от Ел Ей? — пита Шарън и очите й засияват. В главата й танцуват видения как някой ще я открие.

— Разбира се, който реши да наддава, ще направи подробно проучване за „Уининг“ — строго казва Кити. — Ще търси нов, свеж подход. Ще се освободи от излишната плява.

— Ще отсее само най-доброто — добавя Джон с възхищение.

— Аз… ние няма да допуснем да ни изхвърлят. Искам обещаващ проект. Нещо мащабно и амбициозно, бъдещ хит, който да представя — казва Кити. — Намерете ми достоен сценарий. Искам да засенча Хю. Или Катрин. И дори Джуд. Искам да надскоча…

— Колегите? — пита Шарън.

— Конкурентите ми! — сопва се Кити. — Знаеш, че първото, което прави новото ръководство на една компания, е да уволнява, нали, Шарън? Тези, които не се представят добре и отзивите, за чиято работата са лоши.

Шарън сухо преглъща.

— Попаднахте ли на нещо сред сценариите, които прочетохте през уикенда?

Всички поклащаме глави.

— Нищо? — Кити изглежда силно разочарована. — Не желая да чувам това. Къде са рецензиите ви?

Джон и Шарън глуповато ококорват очи.

— Написах една страница бележки — запелтечва Джон.

— За двадесет сценария?

— Не заслужаваха повече внимание, Кити, уверявам те — оправдава се той.

Тя въздъхва.

— Остави ги на бюрото ми. Шарън?

Тя се изчервява.

— Водила съм записките си главно наум…

— Искаш да кажеш, че изобщо не си чела сценарии — заключава Кити. — Само заемаш място тук. Най-добре веднага се залавяй за работа, Шарън. Иначе дори няма да дочакаш новия собственик.

— Добре — покорно казва Шарън.

— Анна?

— Нямаше нищо ценно — отвръщам. — Но написах по две страници за всеки сценарий. Ще ти ги донеса.

— Не, за бога — отсича Кити, загубила интерес. — Много тъпо. Намери ми нещо, Анна. Намерете нещо. Първият ще получи награда.

За първи път през този ден долавям нещо необичайно. Лъч надежда. Това е.

— Каква награда? — питам, стараейки се да прозвучи съвсем нехайно.

— Крачка напред в кариерата — казва Кити с най-сериозния си тон. — Шанс за голям пробив.

О! Защо не?

„Не е невъзможно“, мисля си, докато си седя на бюрото. Бих могла да бъда асистент-продуцентът, който ще намери този единствен бисер и ще го лансира. Кити ме подкрепя и заедно започваме да вземаме участие в обсъжданията за нови продукции, на които, естествено, говоря толкова красноречиво и разпалено, че убеждавам всички да прегърнат проекта ми. Назначават Кити за вицепрезидент на продуцентския отдел, а аз заемам мястото й на изпълнителен продуцент. С преместване в Лос Анджелис. Подбирам свои асистенти и се настанявам в луксозен апартамент в кооперация с охранителна система, старателно окосени тревни площи, плувен басейн…

Е, може и без басейн. Не съм натъпквала шкембето си в бански костюм, откакто бях на четиринадесет и плуването беше задължително. Но не бих се отказала от хубава кола. Кабриолет. Не се и съмнявам, че тогава Брайън с удоволствие би излизал с мен.

Хвърлям поглед към Шарън и Джон. Вече са отскочили да вземат папките си. Шарън е домъкнала повече сценарии от обикновено. И двамата са струпали пред себе си големи купчини и старателно ги преглеждат.

Телефонът ми звънва.

— Ало — Кити е. — Ела пак при мен.

— Всички ли да дойдем?

— Да съм казала всички? Само ти. Веднага — повтаря раздразнително. — Без да те видят.

Господи, днес е вълнуващ ден. Почти като на Уолстрийт. Пъргаво ставам и отивам до кухнята за чинийка бисквити. Нисковъглехидратни, с овесени ядки, любимите на Кити. Според мен се заблуждава, че са диетични. Как е възможно бисквити да бъдат с ниско съдържание на въглехидрати?

Промъквам се обратно към офиса й с подноса в ръце за претекст, но нито Шарън, нито Джон ме поглеждат. И двамата са непривично съсредоточени върху задачата наистина да четат.

Затварям вратата след себе си и сядам на дивана.

— Разполагай се — казва Кити.

— О, благодаря — отговарям. — Бисквитка?

— Какво? Не съм те молила да ми носиш бисквити.

— Не ми хрумна друг повод — обяснявам аз.

— Аха. Много хитро. Не, благодаря. Внимавам за фигурата си — добавя многозначително. Ясно намеква, че свободно падащата ми пола не може да заблуди никого, нито пък широките ръкави на ризата, които прикриват тлъстините по ръцете ми. — Анна, ти си единствената, на която разчитам и имам пълно доверие.

Това е новина.

— Така ли? — питам с надежда.

— О, разбира се. Ти си дясната ми ръка — потвърждава Кити. — И държа да споделя най-сочното парче от пая с теб.

Едва се сдържам да не кажа: „Извинявай, това някакъв нов американски израз ли е?“.

— Супер — отбелязвам плахо.

— Кандидатът, който проявява интерес към компанията — казва тя, — е Ели Рот.

Леко изправям гръб.

— Ели Рот? От „Ред Крест Пръдакшънс“?

— Знаеш кой е Ели Рот? — Кити присвива очи. — Откъде?

— Чета специализираните издания — казвам, сякаш ги преглеждам всеки ден. Кой не е чувал за Ели Рот? Основал е „Ред Крест“ още като обещаващ студент в „Станфорд“ и я е превърнал кинокомпания. Това е отговорът на Западното крайбрежие към „Мирамакс“. Известен е главно с две неща: филми — хитове и минимални разходи. „Ред Крест“ често закупува малки продуцентски къщи, запазва добрите проекти и най-талантливите кадри и уволнява всички останали.

Сега разбирам защо Кити е толкова разтревожена. Нужен ни е хит час по-скоро или загиваме.

— Анна. Анна — Кити щраква с пръсти пред лицето ми. — Слушаш ли ме внимателно? Ели Рот е човек с големи идеи. Трябва да бъдем готови, когато дойде. Възлагам ти задачата да ми помогнеш да намерим ценен проект.

— Добре — казвам. Но нямам представа как да го направя. Достатъчно се старая, нали?

— Имам добра новина за теб — Кити параноично снишава гласа си до шепот, въпреки че вратата е затворена. — Във филма ще играе Грета Гордън.

Наострям слух. Грета Гордън. Носителка на Оскар, някогашна холивудска икона, много нашумяла през осемдесетте. Грета премина през ада на наркотиците и след шест посредствени филма, когато достигна дъното, най-сетне се реши да отиде в клиниката на Бети Форд. После напълно се оттегли от киното, премести се в Англия и заживя в уединение, далеч от папараците.

— Решила е да се завърне на екрана?

— Това е поверителна информация — просъсква Кити, сякаш ми е подала папка от МИ-6, и гордо добавя: — Но да. Почти успях да я убедя.

— Чиста ли е?

— Пие само минерална вода и витамини — уверява ме Кити.

Кимвам. Наистина завръщането на Грета би било голяма реклама за нас.

— Но не е ли вече малко стара?

Кити настръхва. С нейната неразгадаема възраст за нищо на света не би признала, че която и да е жена е стара.

— Жизнена е и сияе както някога.

— Разбира се.

— Нужна й е главна роля. В романтична история — отново описва кръг във въздуха и диамантът на ръката й проблясва. — Иска нещо леко. Комедия.

— Страхооотно — отбелязвам.

Главна роля в романтична комедия за актриса, прехвърлила четирийсет и петте, която от години не се е снимала в киното. Сигурно ще бъде лесно да открия такава, а? В индустрия, в която минеш ли тридесет, вече не ставаш за нищо.

Иска ми се да й кажа, че е невъзможно. Вместо това обаче изненадвам самата себе си, като питам плахо:

— Ще получа ли повишение?

— Какво? — изръмжава Кити.

— Нали се сещаш, ако намеря подходящ сценарий — обяснявам. — Ще стана ли изпълнителен продуцент?

Тя ме зяпа учудено.

— Разбира се, ще остана твоя подчинена — уверявам я. — Защото и ти ще бъдеш повишена.

— Да — замърква тя.

— Ще бъдеш вицепрезидент. В Ел Ей. И ще имаш нужда от надежден човек за подбор на сценарии.

Кити изсумтява, прехапвайки тънките си устни.

— Ще трябва да останеш в Англия — казва най-сетне.

Господи, наистина ли ще се съгласи? Ако просто искаше да ме залъже, щеше вяло да повтаря до припадък: „Да, да“.

— Отлично познаваш британския пазар. Това е добър потенциал, който Ели ще иска да запази — отнася се замечтано. Вече го нарича с малкото му име и се вживява в ролята на негова дясна ръка.

— Добре — отвръщам, въпреки че малко съжалявам за слънчевия загар и хибискусовите цветове. Но за какво му е на момиче като мен слънчев загар? — Значи се разбрахме? Ако открия най-подходящия сценарий, получавам повишение?

— Дадено — Кити ме поглежда право в очите. — Имаш думата ми — завърта се на стола си и се взира през прозореца. Пред очите й най-вероятно вече се мержелее собствената й империя и тя гледа цял Лондон отвисоко. — Само ми намери този сценарий, Анна.