Родена в понеделник (Луиз Бегшоу) читать бесплатно онлайн полную версию книги

Пета глава

На следващата сутрин все още съм развълнувана. Страхотно е. Събуждам се с невероятното чувство, че се е случило нещо прекрасно. Само да можех да си спомня какво.

Сценарият. Филмът.

Изскачам от леглото — е, достатъчни са ми по-малко от пет минути, за да се разсъня и да отметна завивката — и тръгвам към банята. Докато разресвам косите си, мисля за актьори и режисьори. Рейчъл Уейс… дали би проявила интерес? Или Сейди Фрост може би за булката. Непознати лица за главните мъжки роли. С единствената цел да излезе евтино…

Толкова е вълнуващо. Кити наистина цени мнението ми. Иска да предложа състава, да бъда част от всичко важно. Подсушавам косите си, измивам зъбите си с малко от пастата на Лили „Рембранд“, доста по-добра от моята „Аква фреш“. Избирам равни обувки (разбира се), черни джинси с ниска талия и една от онези къси тениски с три-четвърти ръкави в различен цвят, в стил „Бон Джоуи“ през осемдесетте. Дори слагам грим, този път „Шу Умера“, откраднат от Лили. Тя има толкова много, че дори няма да забележи, а днес наистина искам да изглеждам добре.

Не „добре“, естествено. По-скоро… приемливо.

Грабвам чантата си и се отправям към вратата, отбивайки се само да добавя две лири към спестяванията си за пластична операция на носа.

Може би ще получа голяма премия, когато „Майката на булката“ бъде заснет, и вместо да я пропилея за апартамент на изплащане, разумно ще я инвестирам в малко нежно носле като на Мишел Пфайфър. За съжаление, хирургията не е толкова напреднала, че да може да превръща високите, грубовати момичета в стройни хубавици с нормален ръст. Но ще почакам!

Джон вече се мотае край бюрото ми, когато излизам от асансьора.

— Кити иска да те види — перчи се той.

— Веднага отивам.

— Иска предложенията ти за актьорски състав още сега — сякаш ме заплашва. Не зная защо се вживява в ролята на личен говорител на Кити. — Дано си се постарала.

— Разбира се — отвръщам троснато. — Надявам се, че и ти си се постарал да потърсиш нов проект за Кити.

— Засега нищо, което си струва да бъде разработено — изсумтява. — Има доста по-високи критерии за проектите, които й предлагам. Знаеш, че тя е носителка на Оскар, Анна.

— Да, зная.

Като че ли някой от нас би могъл да забрави.

— Малко се намръщи, когато видя цветята — злобно добавя Джон.

— Какви цветя?

Посочва бюрото ми.

— Не е желателно да пренасяш личния си живот в офиса. Не бива да се разсейваме.

Проследявам жеста му и зяпвам от изненада. Какво е това на бюрото ми, за бога? В ъгъла е сложен най-големият букет рози, който съм виждала, и заема почти цялата ми работна площ. Навярно са най-малко тридесет. Жълти и розови рози, а между тях бръшлян и клонки със ситни плодове, явно от много изискан цветарски магазин. Всеки, който мине, се заглежда. И нищо чудно. Божественият им аромат се долавя отдалеч.

Не мога да повярвам. Това не ми се е случвало никога. Момичета като Лили, Джанет и Ванна получават цветя, но не и такива като мен. Не си спомням някой да ми е подарявал букет, освен боядисаните карамфили, които Брайън купи тази година от една бензиностанция на „Шел“ в последния момент, защото бе забравил за Свети Валентин.

Шарън ме съзира от другия край на етажа и се приближава.

— Обожател ли имаш, Анна? — пита. — Провери картичката, сигурно е надписана с брайлово писмо.

— Много смешно — отивам до бюрото си и търся малкия плик сред огромния облак от цветове. Ето го най-сетне, кремав и обемист, с името на цветарски магазин в Челси, напечатано с лъскави букви.

— „Лайла Стърджън“ — казва Шарън с насмешка, но не може да скрие, че е впечатлена. Зная, че прави същите изчисления като мен, за да отгатне цената. Във всеки случай, луксозните букети в Лондон струват около двеста лири. Може би повече.

Преглеждам картичката.

„Благодаря за чудесната вечер. Ще ти се обадя днес.

С обич, Чарлс“.

Е, определено е много мило от негова страна. В интерес на истината, не е толкова лош.

Кити подава глава през вратата.

— Шарън — просъсква, — защо не отидеш да занесеш кафе на Майк? Анна, за мен ли са тези цветя? Можеш да ги внесеш.

— Всъщност не, за мен са — отговарям и леко се изчервявам.

— За теб? — пита Кити с широко отворени очи. — Е, кажи на приятеля си да не прави това друг път. Вредно е да държим цветя в офиса, някои хора страдат от алергии — добавя злобно.

Нямаше нищо против, докато мислеше, че са за нея, нали?

— Чарлс? — Шарън наднича над рамото ми.

Веднага закривам картичката от погледа й.

— Не е твоя работа — отвръщам с пламнали страни.

— О, много забавно — отбелязва тя подло. — Крачун и Малчо! Разбира се, това е онзи с книгата. Може би се опитва да те подкупи — добавя.

— Не, не е така — започвам да го защитавам. — Много е мил, а ти просто завиждаш.

— О, позеленяла съм от завист — подхвърля иронично. — Наистина мечтая да получа цветя от такова нищожество.

— Не е нищожество — възразявам. — Чарлс е милионер.

Шарън се засмива с презрение.

— Анна, трябва да престанеш да фантазираш. Никога няма да свалиш милионер, приеми истината!

— Защо не? — макар да зная отговора, нали?

Свива рамене, сякаш не иска да нарани чувствата ми.

— Е — казва тя след няколко мига мълчание. — Щом не се досещаш сама…

— Чарлс ме харесва — заявявам предизвикателно. Хвърлям поглед към розите и се убеждавам, че е истина. Приятно е да се чувстваш харесвана, наистина. Определено бих предпочела него пред Брайън. Или никого. Това бяха двете ми възможности за избор преди.

— Анна! — Кити отново изпъва тънката си шия през вратата. — Престани да съзерцаваш тези глупави рози и ми донеси списъците си.

Кимвам, събирам страниците на едно място и шумно ги прелиствам.

— Съжалявам, Шарън — казвам. — Трябва да вървя. Някои от нас вършат работа тук.

Мята къдрици, повдига брадичка към розите и се оттегля.

— Няма да продължи дълго — предрича тя.

Може да е права, но не ме интересува колко ще продължи, просто искам да се насладя на това преживяване, поне за известно време. Да бъда ухажвана и обградена с внимание като момиче с нормален ръст и малък нос. Защото е много приятно да получиш цветя в офиса. Ще го запомня и по-късно ще се обадя на Чарлс. Заслужава още една среща.

Кити подава главата си за трети път.

— Анна, нямам цял ден на разположение. Донеси ми кафе, умирам от жажда.

С въздишка тръгвам към кухнята. Още един вълнуващ ден в бляскавия свят на киното!

— Да… да — одобрително казва Кити и записва имената на всички актриси, които предлагам за ролята на булката. — Залавяй се за работа. Обади се на импресариите им… не, почакай, аз ще им се обадя. Все пак аз притежавам магическия подход към талантливите хора — изтъква самодоволно. — Грета се съгласи да играе.

— Наистина ли? Това е фантастична новина. Поздравления — казвам.

Кити почуква по бюрото с пръсти, обсипани с диаманти, които разпръсват разноцветни лъчи из стаята.

— Заслужавам ги — заявява. — А сега режисьорите.

Подавам й следващия си списък. Кратък е: Роджър Мичъл, който създаде „Нотинг Хил“ и „Смяна на платната“; Майк Нюъл, чиито творения са „Четири сватби“ и „Хари Потър и Огненият бокал“; Питър Катанеос с „Време за мъже“ и братя Уайс, режисирали „Американски пай“ и „Маркъс“.

— Хм, да — провлачва тя. — Много добре, но повечето са твърде заети. Кой друг?

Какво още иска? Това е целият ми списък!

— Има още едно име — казвам. — Но едва ли има начин…

— Кой? — настоява.

— Ами… Марк Суон.

Кити втренчва поглед в мен.

— Марк Суон?

— Да.

Надава кратък гърлен смях.

— Не бъди глупава, Анна! Не можем да се доберем до Марк Суон. Какво си въобразяваш?

Всъщност не зная. Какво си въобразявам? Марк Суон е известен с покъртителни драми. Нима би се съгласил да режисира романтична комедия? Само защото случайно се запознахме в гардеробната и се държа любезно с мен? Е, добре де, много любезно. Все пак това не означава, че ще мога да го придумам да се заеме с комедия. Навярно съм откачила.

— Нека поне се обадя на импресариото му — настоявам, преди да се разколебая.

Кити свива рамене.

— Действай, скъпа. Но не очаквай да постигнеш нещо. Ясно ли е?

Права е, разбира се. Импресариото на Суон, ужасно припряна кучка на име Карли Смит, ми отделя десет секунди, след което бърза да затвори телефона. („Не е неговият тип филм. Благодаря, че се сетихте за нас. Дочуване“.) Трябваше да го предвидя.

Но не преставам да мисля за него.

Толкова искам този филм да бъде заснет. Ели Рот със сигурност ще се съгласи, щом Грета е привлечена, но не мисля, че само нейното участие ще бъде достатъчно убедително, за да бъдат вложени пари. Рот държи студията да поема поне половината от разходите, за да може да претендира за по-голям дял от приходите. Име като Марк Суон би ни дало солидно основание, че си струва. За първи път в така наречената си „кариера“, имам чувството, че съм близо до нещо голямо.

Надничам в офиса на Кити. Щорите са спуснати. Може би разговаря с Грета. Няма да усети отсъствието ми, ако изляза за час-два. Вземам чантата си от бюрото.

— Ранен обяд, а?

Въпросът е зададен от Джон. Започва да крачи покрай бюрото ми и присвива очи. Не може да живее, без да доносничи на Кити. По-рано докладваше главно за Шарън, но откакто Майк я отмъкна, останах само аз.

— Не — отвръщам. — Просто излизам.

— Излизаш? — преструва се на шокиран. — Не можеш, Анна. Мисля, че Кити беше достатъчно ясна, когато каза, че точно сега сме й нужни в офиса. За да търсим проекти. Всички на борда.

— Излизането ми е свързано с проект — казвам.

— Така ли? — скръства ръце. — Кой по-точно?

Въздъхвам.

— Имам среща с Марк Суон във връзка с „Майката на булката“ — отговарям. — Скоро ще се върна!

Тръгвам към асансьорите и го оставям със зяпнала уста да гледа след мен.

Когато вратите се затварят, вече съм плувнала в пот, но трябваше да му кажа. Не мога да допусна да изтича при Кити. Разбира се, сега наистина трябва на всяка цена да се добера до Марк Суон. Това е посоката, в която съм се запътила.

Няма нищо страшно. Какво ще ми сторят? Най-много да ме изхвърлят. В края на краищата, той е просто един режисьор, по дяволите. Сигурна съм, че ще постъпи разумно.

— Назад, ако обичаш.

Едрият мъж с шушляково яке повдига мускулестата си ръка и едва не смачква гърдите ми под памучната тениска.

— Моля ви само да…

— Не си в списъка.

Вбесяващо е. На снимачната площадка кипи усилена работа, а не мога да стигна до там. Стоя под дъжда в проклетия Хампстед от четиридесет минути. Типичен английски летен ден.

— Само десет секунди — умолявам го.

— Не си в списъка.

Изглежда отегчен.

— Но аз съм от офиса на Карли Смит — казвам в прилив на вдъхновение.

Поглежда ме със съчувствие.

— Не, не си — отсича равнодушно.

Така е, не съм.

— Добре, добре — промърморвам с въздишка на отчаяние. — Тръгвам си — поглеждам, за да видя дали няма да се смили. Явно не.

Обръщам се и бавно поемам по улицата. Не извиква след мен. Всичко е наред, не очаквах да се случи нещо друго. Свивам зад ъгъла и влизам в едно магазинче, за да си купя нещо сладко. Може би „Баунти — Вкусът на рая.“ Дозата рафинирана захар ще ми помогне да се примиря с мисълта, че днес няма да постигна нищо. Пълно е с примамливи лакомства. Грабвам по един вестник „Сън“ и „Мейл“, новия брой на списание „Хийт“, голям пакет „Куейвърс“, „Баунти“, „Снежинка“, крем карамел и диетична кола и уверено се отправям към касата.

— Извинете — списанието се изплъзва от ръцете ми. — Може ли да оставя тези неща тук, докато вие…

— Разбира се.

Хваща го и предотвратява неизбежното му падане на пода. „Уау. Какъв красавец“. Широкоплещест и мъжествен като по-младо копие на Тед Хюз. Не знаех, че на света все още има такива.

— Благодаря — мънкам смутено.

— Диетична кола — казва той с насмешка.

— Извинете ме — сопвам се. Нагъл тип! Само защото съм си купила чипс. И няколко захарни изделия. Силно се изчервявам.

— Четири и двадесет — казва касиерката.

Мрачно изравям банкнота от пет лири.

— Навярно осъзнавате, че току-що развалихте удоволствието ми — обръщам се към него. — С коментара си.

— О… Имате предвид… — посочва купчината лакомства.

— Да. Надявам се знаете, че цигарите причиняват рак. Защо не си напомните това, когато се каните да запалите поредната? При всяко дръпване си казвайте: „Ще се разболея от рак“ — злорадствам. — Едва ли ще пушите с удоволствие, ако сте принуден да мислите за последствията.

Има доблестта да се засмее.

— Права сте, съжалявам. Освобождаване от стреса?

— Да — отговарям, докато прибирам рестото. — Опитах се да достигна до онази снимачна площадка.

— Почитателка на Джони Деп ли сте? — пита ме със съчувствие.

— Не. Е, да. Разбира се. Хареса ми в „Карибски пирати“. Страхотно имитираше Кийт Ричардс, нали?

— Безспорно.

— Исках да се срещна с режисьора — въздъхвам.

— Актриса ли сте?

— О, не. Нищо подобно. Работя в продуцентска фирма, имам сценарий, който исках да му дам да прочете. А импресариото му не прояви интерес.

— Затова сте решили да пробвате с директния подход.

— Не ме допускат до снимачната площадка — казвам. — Нали знаете, че Стивън Спилбърг е пробил, като е успял да се промъкне в „Парамаунт“, но навярно тогава охраната им е била скапана.

Зяпва ме. Има неустоими очи с дълги мигли, но ме гледат като извънземно. Смутено се отдръпвам назад.

— Това ли са истинските ви намерения?

Започвам да се чувствам неловко. В него има нещо познато. В гласа му, в очите.

— Какво искате да кажете? Нали не сте от охраната? Само помолих да ме пуснат. Не съм направила нищо незаконно.

Поне досега. Следващият ми ход е да се промъкна незабелязано. Но все още не съм опитала.

— Значи не сте ме познали?

Изведнъж ми светва. Побиват ме тръпки от ужас. Стаявам дъх, изпускам останалите си покупки на пода и краката ми така се подкосяват, че падам на колене и с пламнало лице започвам да ги събирам.

Навежда се да ми помогне, без да ме гледа подигравателно, и се изправям.

— Не… Едва сега ви познах, господин Суон — засрамено признавам. — Бяхте с брада. Обръснали сте я! — едва не се разплаквам. Не е честно! Защо мъжете могат да се обръснат и да изглеждат съвсем различни? — Слушайте, наистина беше глупава идея. Моля ви да забравите за нея. Съгласен ли сте? Довиждане.

— Чакай малко — казва Суон. — Не се ли познаваме?

— Ннеее — отричам плахо.

— Напротив. Напротив — възразява. — Сетих се. Вие сте момичето от гардеробната. Нали?

Не исках да му казвам. Какво ще стане, ако се обади на Кити и се оплаче?

— Да — признавам.

— Със злата шефка, която носи сухарска чанта „Прада“.

Усмихвам се леко.

— Да. А… не, искам да кажа, не е зла. А чантата е класически модел.

Отдръпва се.

— За мен е сухарска. Но поне шефката ви не е смахната отшелничка, а?

Продавачката отмества поглед ту към мен, ту към него като зрителите на „Уимбълдън“.

— Знаете ли… — заставам с достойнство срещу него в цял ръст: — Достатъчно беше да кажете „не“, господин Суон.

— Марк — настоява. — А вие сте Анна Браун, нали?

Примигвам изненадано. Запомнил е името ми?

— Да.

— За коя компания работите?

— „Уининг Пръдакшънс“.

Замисля се.

— Които създадоха „Танц на лунна светлина“? Преди около две години.

— Да, но наскоро фирмата бе закупена от „Ред Крест Пръдакшънс“ — казвам. — Ели Рот.

— Голямо име — отбелязва Суон.

Трябва да действам. Отварям магнитната закопчалка на старата си чанта „Прада“, за която преди пет години платих петстотин лири и все още не съм изхвърлила, макар да е издраскана, и изваждам сценария за „Майката на булката“.

— Заповядайте — подавам му го. — Само прочетете първите десет страници. Моля ви…

— И защо? — пита Суон.

Не посяга към страниците. Те печално висят от ръката ми.

— Ами… — поемам си дъх и думите изведнъж започват сами да излизат от устата ми. — Добър е. Забавен. Не прилича на нищо, което сте правили преди, но си помислих… нали разбирате… че може би ще пожелаете да пробвате нещо различно… романтична комедия с по-възрастна главна героиня… „Майката на булката“… Тя едва не съсипва сватбата на дъщеря си… Привлякохме Грета Гордън…

— Така ли? — очите му засияват. — Мислех, че се е оттеглила от киното.

— Иска да се завърне.

— Ще си помисля — взема сценария. — Не обещавам нищо. Написали ли сте телефонния си номер?

— Да — казвам му с благодарност.

— Наистина е доста различен от сценариите, по които съм работил досега — отбелязва тактично. — Не стой до телефона в очакване, Анна.

— Като Бъд Фокс в „Уолстрийт“ — засмивам се тихичко.

Суон се усмихва широко.

— Да. Тази сцена ми харесва. Както и да е, не възлагай големи надежди.

Обръща се и тръгва към вратата.

— Изненадана съм — подвиквам след него. — „Уолстрийт“ не е особено стойностен филм.

Суон се обръща и повдига вежди.

— Кой си пада по стойностни филми? Не си ли съгласна, че „Междузвездни войни“ е най-добрият филм на всички времена?

Когато излиза, оставам неподвижна — на ръба на еуфорията, притискайки пакета „Куейвърс“ към гърдите си.

— Мислиш ли, че „Междузвездни войни“ е най-добрият филм на всички времена? — питам Джон, когато се връщам в офиса.

Поглежда ме с изпепеляващо презрение.

— Моля?

— „Междузвездни войни“.

— Да, чух какво каза — отвръща язвително. — Помислих, че се шегуваш. Може би не си чувала за „Гражданинът Кейн“, „Казабланка“ или „Крадци и велосипеди“?

— Според мен „Междузвездни войни“ е страхотен.

— Е, добре — подигравателно сумти Джон. — Веднъж май призна, че харесваш и „Скорост“.

— Да.

— И „Хубава жена“.

Сърцето ми се разтуптява. Питам се дали Марк Суон е оценил „Хубава жена“. Дали харесва всичките ми любими филми, на които един амбициозен млад продуцент не би трябвало да обръща внимание. Нали се досещате — „Умирай трудно“, „Добри момчета“, „Смяна на местата“…

Истинска ерес е да харесваш комерсиални филми. А аз мога да ги гледам безброй пъти, без да ми омръзнат, докато „Гражданинът Кейн“ едва не ме приспа. Изтърпях го до сцената, в която подрежда пъзела на пода, и го изключих. Кога щеше да започне действието? Не, би трябвало всички да бъдем като Джон и да си падаме по кинокласика, film noir и творения, спечелили „Златна палма“ в Кан, които никой не би пожелал да гледа. Знаете ли какво наричам класика? „Похитителите на изчезналия кивот“, ето кое. Никога не ми се е искало да бъда сценарист на някой стойностен филм. Но ми се ще идеята за „Свалячът Хал“ да бе хрумнала на мен. Или „Шесто чувство“. Опитвала съм се да харесам стойностните филми, наистина. Веднъж Дейвид Патнъм ми каза, че „Гражданинът Кейн“ е променил живота му. Но какво бих могла да кажа аз? Просто не го разбирам. Не можах да изгледам и „Закуска в «Тифани»“, не изтраях дори първите двадесет минути.

Бих искала и аз да пиша. Най-хубавото в работата на един асистент по подбор на сценарии е, че добива представа кое е добро и кое не. Въпреки че попада на много ужасни неща. Така ги сривам в рецензиите си. Не се чувствам доволна, но нямате представа колко скапани са повечето от тях. Кога хората ще престанат с безсмислените си опити да копират филми, които са гледали преди седмица? Наистина не искам да чувам повече за крадци, решили да започнат нов живот, заговори за обири и детективи пред пенсия, на които е поставена една последна задача. Слабо ме интересува дали някой иска да ограби Форт Нокс. И моля ви, не ми изпращайте сценарий за екшън с главна героиня момиче в кожени одежди, експерт по бойни изкуства с магическа сила…

Понякога ми се струва, че бих се справила по-добре. Но си напомням, че аз съм просто Анна Браун, кого заблуждавам?

Веднъж Кити успя да уреди изпращането ми на семинар по писане на сценарии, за който плати компанията. Искаше да се запозная с триактовата структура и някои често използвани похвати, за да мога да пиша по-професионални рецензии. Никой не очакваше да се опитам сама да създам нещо, така че не го направих. Искам да кажа, за кого се мисля? Аз не съм сценарист, а просто почитателка на киното.

Но признавам, че понякога се питам дали това, което бих сътворила, би било по-лошо от нещата, които чета всеки ден.

Отдавна съм открила, че харесвам филмите най-вече заради интересните сюжети. Човек може да събере група неизвестни актьори и ако историята е вълнуваща, би постигнал нещо истински значимо и без специални ефекти, само с един средно добър режисьор. Нали се сещате — „Четири сватби и едно погребение“. Или „Телефонна кабина“. В него главният герой почти не излиза от кабината. Едва ли някога е бил заснет филм с по-нисък бюджет. И независимо от това е велик трилър.

Изведнъж се опомням и прогонвам тези мисли. Отново се залавям с голямата купчина пред себе си.

— Ти не би забелязала добрия филм дори ако те захапе отзад — казва Джон. — О… Кити иска да поговори с теб.

— За какво?

— Може би за голямата ти среща с Марк Суон — подхвърля той със значителна доза сарказъм.

— О — мятам коси а ла Шарън. — Няма проблем, всъщност мина доста добре.

Присвива очи.

— Не е възможно да си се срещнала с Марк Суон.

— Така ли? — питам невинно.

— Измисляш си — просъсква Джон, явно поразен. — Защо човек като него би се съгласил на среща с някоя като теб?

— Може би, за да режисира филма ми?

— Филмът на Кити! — сопва се, но с половин уста и лицето му пребледнява.

Отивам до офиса на Кити и тихо почуквам на вратата.

— Влез.

Прекрачвам прага, но преди да затворя, не мога да устоя на изкушението да намигна на Джон, който ме гледа с ужас.

— Какво чувам? — изръмжава тя. — Наистина ли беше на среща със Суон? Ако е така — барабани с маникюрите си по махагоновия плот, — защо не ме уведоми? Не е твоя работа да преговаряш с режисьорите и актьорите, Анна. Аз се срещам с тях.

— Не съм се опитвала да правя това — възразявам припряно. Кити ме гледа намръщено. Мисълта, че някой й е отнел възможността за среща с Марк Суон, я влудява. — Просто отскочих до Хампстед Хийт, където снима, и помолих да ми позволят да му дам сценария.

Яростта, изписана на лицето на Кити, преминава в ужас.

— Какво си направила? Това е толкова непрофесионално, Анна! Как можа! Нали не е разбрал, че работиш в „Уининг“? — пита тя. — Че работиш за мен?

— Не, разбира се. Няма представа.

— Едва ли си се срещнала с него — поуспокоява се тя.

— Всъщност успях — казвам предпазливо. — Реши да вземе сценария и да му хвърли един поглед. Но се съгласи, че е много различен от тези, по които е работил.

— Разбира се! — крещи Кити в нов прилив на гняв. — Ако ме бе послушала, щеше да спестиш на всички ни голям срам.

Телефонът й звънва и тя нервно натиска бутона за тонколоната.

— Какво има, Клер?

— Обаждане за Анна — кротко отвръща безплътният глас на секретарката.

— Какво от това, по дяволите? — тросва се Кити ядно. — Ще отговори, когато има време.

— Човекът… твърди, че се казва Марк Суон — плахо промълвява Клер.

С Кити се споглеждаме.

— Ще отскоча до бюрото си — предлагам.

— Никъде няма да ходиш — процежда през зъби и пъхва слушалката в ръката ми. — Ще говориш от тук. Свържи го — нарежда на Клер.

Поемам слушалката с разтуптяно сърце. Кити натиска бутона за заглушаване на странични шумове, за да може да подслушва, без Суон да чува тежкото й дишане. Проклятие. Дано не каже нещо, заради което да загазя.

— Анна Браун — казвам.

— Добре, Бъд Фокс — уверено заговаря Суон с плътния си баритон. Представям си усмивката му. — Искам да купиш двадесет хиляди акции на „Блустар“…

Онемявам. Очите на Кити ще изскочат. Явно не схваща.

— Господин Суон…

— Ако ще работим заедно, по-добре ме наричай Марк.

— Значи ви е харесал? — притаявам дъх. Вътрешностите ми се разтапят. — Харесал ви е?

— Браво, Шерлок — поздравява ме. Господи, колко секси звучи. — Импресариото ми ще припадне, но мисля, че ще бъде забавно. През есента имам малко свободно време в графика си. Ти ли ще продуцираш този филм?

Кити размахва ръце като обезумяла.

— Не — казвам, — шефката ми, Кити Симпсън.

— Е, кажи й да се обади на асистентката ми Мишел и да уреди нещо — разпорежда се той. — Но държа и ти да присъстваш на срещата, малката.

Бог да го благослови. Обичам го!

— Както кажеш, шефе.

— Аз имам последната дума — предупреждава именитият режисьор. — Не подлежи на обсъждане.

Поглеждам Кити, която енергично кима.

— Няма проблем — казвам. — Много благодаря.

— Няма за какво — отвръща. — Вече съм твой господар. Ще те карам да работиш здравата, докато останеш без дъх.

— Харесва ми как звучи — отбелязвам.

— Кажи й да се обади. Чао, Бъд Фокс.

Затваря, както и аз.

Кити ме зяпа, сякаш не може да повярва.

— Кой е Бъд Фокс, по дяволите? — пита.

— От „Уолстрийт“. Нали се сещаш?

— Аха! — проехтява звънливият й смях. — Онова наивно филмче. Този Марк, толкова е забавен. Браво, Анна. Ще се обадя на „Личен състав“ по-скоро да увеличат заплатата ти.

По-скоро? Мислех, че увеличението вече е факт.

— Не е зле да позвъниш на сценаристката… онази Триш — казва Кити. — Нека бъде готова за среща с режисьора утре сутринта. Ще се обадя на Ели Рот. И на Карли Смит — усмихва се лукаво като котка и се заглежда в жълтия диамант на пръстена си. — Филмът ми наистина започва да става реалност — поглежда ме и кимва, сякаш е кралицата, а аз току-що съм спечелила златен медал от състезанията за наградата на единбургския херцог.

Излизам от офиса й и виждам Джон да подскача обратно към бюрото си. Нима наистина е подслушвал с ухо, долепено до вратата?

— Е, какво стана там вътре? — пита нехайно.

Удостоявам го с усмивка.

— О, побъбрих си с Кити и Марк — отговарям със същото нехайство.

— Наистина ли? — явно е вбесен, направо съска. — Поздравления.

За нищо на света няма да поискам да ми донесе кафе в обозримото бъдеще.

Зная, че е детинско, но се чувствам чудесно. Ще се отбия в магазинчето за алкохол и ще си купя бутилка евтино шампанско. А после ще мина през видеотеката за касета с „Уолстрийт“…

Телефонът звънва, докато вървя към вратата.

Ръцете ми са натоварени с покупки. Купила съм си скариди с пикантен сос от „Маркс енд Спенсър“, голям млечен шоколад, естествено узрели праскови (доста скъпи, но какво от това, по дяволите). Нищо не ме интересува. Тази вечер имам повод за празнуване, а Джанет и Лили не биха отказали шампанско (Лили си е внушила, че е нискокалорично), така че трябва да има достатъчно. Взех и шест пакета чипс със сол и оцет, ще изям най-малко два. А може би три.

Преди да тръгна от офиса днес, след като всичките ми файлове бяха незабавно прехвърлени в компютъра на Кити, от „Личен състав“ ми съобщиха каква ще бъде новата ми заплата.

Ще печеля по тридесет хиляди!

Тридесет. Хилядарки. На година!

Предвидена е и премия, ако „Майката на булката“ наистина се осъществи, но сумата не е уточнена. Кого го е грижа? За пет минути доходът ми скочи от шестнадесет на тридесет хиляди годишно! И вече имам собствено място за паркиране в подземния гараж!

Това би ме зарадвало, ако имах кола. Но не мога да си я позволя при тези цени на бензина и на паркирането. Къде бих могла да я държа тук? Месечната такса е почти колкото наема ми. Роб е богаташки син, кара порше „Бокстър“…

„Разбира се, няма да пожелае да наеме моето място“, мисля си. Би било под достойнството му! Ха-ха-ха!

Телефонът все още звъни, така че стоварвам чантите и вдигам слушалката.

— Ало?

— Анна?

— О, здравей, Чарлс — изричам с престорено въодушевление. Сякаш ми се обажда зъболекарят. Но зная, че трябва да го изтърпя. — Мм, благодаря за чудесните цветя.

Чувствам се малко виновна. Преди да започне днешната фиеста, той ми изпрати онези рози и бях адски поласкана, нали?

— Харесаха ли ти? — пита с явно задоволство.

— Страхотни са. Държа ги на бюрото си.

— Е, дано са направили утрото ти по-приятно — казва малко сковано.

Струва ми се някак плах. Познавам това чувство. Веднага се опитвам да го накарам да се отпусне.

— Бяха идеалното начало на деня — уверявам го. — По-късно получих увеличение на заплатата. Мисля, че са ми донесли късмет.

— Увеличение?

— В момента съм асистент по един проект — пояснявам. — Мога да изиграя ключова роля за осъществяването му.

— Страхотно — радва се Чарлс. — Значи ще превърнеш романа ми във филм!

Проклятие. Чувството, че разговарям със зъболекаря, се прокрадва отново. Как да го накарам да разбере, че книгата му е скапана, по дяволите? Би трябвало да проявя смелост и да му кажа истината, като професионален продуцент.

— Все още работя по твоя роман — лъжа, като се преструвам на спокойна. — Искам да помисля върху идеята.

Така е по-лесно. Разбира се, че трябва да му кажа. Но друг път. След като имам време да помисля как.

— Нали отново ще излезем заедно тази седмица? — пита нетърпеливо.

— О, разбира се — отговарям му малко вяло.

Нямам желание да мисля след колко време ще се наложи да легна с него. Мразя секса. Повечето жени го мразят, нали? Искам да кажа, истинските жени, а не кльощавите хубавици като Лили и Джанет. Толкова е смущаващо. Защо мъжете настояват да те гледат гола, макар да имаш коремче, и всъщност биха предпочели да го правите на тъмно?

Лично аз мисля, че дори на Лили и Джанет не им харесва. Излизат с такива нещастници. Може би и за тях е досадно задължение, както за мен. Всички се преструват, че сексът е нещо страхотно, а всъщност е ужасно неприятно изживяване. Понякога се налага да го правиш, за да задържиш приятеля си. Брайън все ми го напомняше. Иска ми се да се бях родила във викторианската епоха, но не като бедна проститутка, естествено.

Може би има нещо общо с факта, че не съм изпитвала никакви чувства към повечето мъже, с които съм била. Никой от тях не е карал сърцето ми да се разтуптява, както става с Брус Уилис или Брад Пит. Или дори Марк Суон. Но това не са истински мъже, а фантастични образи и вероятността да изляза с някого от тях е нищожна, нали? Зная, че са хора от плът и кръв, но сякаш не са. Споменът за Марк Суон в магазина се връща. Стои срещу мен, силен като лъв, висок и широкоплещест.

Отърсвам се от това видение и си напомням каква късметлийка съм, че Чарлс разговаря с мен. За бога, за момиче като мен дори той е гадже-мечта. Даже ми изпрати красиви истински цветя в офиса. Докато ходех с Брайън, бях готова да умра за подобен знак на внимание. Опомням се и се съсредоточавам върху думите му.

— Е — казва Чарлс. — Този уикенд организирам малко тържество, което отдавна планирах. Извън града.

— В загадъчния замък Честър Хаус? — питам, но си представям унилото му изражение и припряно добавям: — Искам да кажа, би било чудесно, ако е в Честър Хаус.

— Всички ще бъдат там — обявява. — Бинки и Джейкъб, Шарлът и Оливия.

— Не ги познавам, Чарлс — напомням му тактично. Но намеренията му са добри.

— Е, добре, разбира се… Впрочем Ванна и Рупърт също ще дойдат. Ще сме много хора. Ще бъде с преспиване. Ще има танци, а на сутринта — риба с ориз, варени яйца и шампанско. Ще се радвам, ако и ти дойдеш — добавя с надежда.

Вратата се отваря зад мен и влиза Лили, забързана право към спалнята си.

— Предполагам… че ще мога — нямам право на отказ, нали? Какво извинение мога да измисля толкова бързо?

— Ало? — казва нечий глас. Лили е вдигнала слушалката на апарата в своята стая. — Кой е?

— Извинявай — обръщам се хладно към нея, — не видя ли, че говоря по телефона?

— Не, съжалявам — лъже най-спокойно. — Извинявай за прекъсването.

— Няма проблем — обажда се Чарлс.

— Оо, вие сте прочутият Чарлс Доусън? — пита Лили. Снишила е глас с няколко октави до дрезгавия секси тембър на заклета пушачка, който е нейна запазена марка.

— Да. Здравейте — приветливо казва той. — С кого говоря?

— Имаш ли нещо против? — питам.

— Аз съм Лили, съквартирантката на Анна — представя се тя. — С приятелката ми Джанет също живеем тук. Нямаме търпение да се запознаем с вас. Слушали сме толкова много.

— Тогава заповядайте в събота в имението ми — казва Чарлс. — Поканих Анна на парти. Има предостатъчно място. Ще ми бъде приятно, ако и вие дойдете.

— Заети са този уикенд — намесвам се рязко.

— Не, не сме! — припряно възразява Лили. — С удоволствие ще дойдем! Много благодаря за поканата, скъпи!

— Значи ще очаквам и трите ви в събота — отговаря Чарлс, преливайки от задоволство. — Аперитив в седем, вечеря в осем. Танците започват в девет. Официално облекло, естествено.

Естествено.

— Чао, Анна — обръща се към мен.

— Чао — отговарям мрачно. — Ще се видим в събота — стоварвам слушалката и нахълтвам в стаята на Лили.

Точно когато се готвя да упражня физическо насилие, вратата се отваря и влиза Джанет.

— Здравей! — посреща я Лили. — Страхотна новина! Чарлс Доусън току-що ни покани на парти в Честър Хаус! Всички с официално облекло. Обзалагам се, че ще има много други наследници на имения, които просто се къпят в пари и се чудят за какво да ги похарчат — разсмива се. — Е, може да им помогнем.

Джанет свива рамене.

— Не искам да ходя.

Изглежда много потисната.

— Защо? — любопитства Лили.

— Днес ме върнаха от снимки. Казаха, че външността ми не е подходяща. Всички други момичета бяха на осемнайсет-деветнайсет и под петдесет килограма.

— Наистина трябва да направиш нещо във връзка с теглото си — строго казва Лили. — Сама си си виновна. Липсва ти самодисциплина.

— Посредникът ми цял следобед отказва да отговори на обажданията ми — споделя Джанет с насълзени очи. — От агенцията казват, че ще ми позвъни, но напразно чакам. Решил е, че вече не ставам за нищо.

— Мислила ли си за пластична операция за изглаждане на бръчки? — пита Лили.

— О, млъкни, Лили — казвам. — Джанет е само на двайсет и осем години.

— „Само“? — подигравателно повтаря Лили. — Двайсет и осем означава старица.

Джанет изтрива насълзените си очи, а после издухва носа си, преструвайки се, че има хрема.

— Пълни глупости — заявявам. — Джанет, трябва да дойдеш на партито — присъствието и на двете там би било най-страшният кошмар за мен, а се опитвам да я придумам да дойде. — Имам нужда от приятелка — споделям. — Лили ще дойде, не можеш да ме оставиш сама с нея.

— Имаш Чарлс, поне той те харесва — изтъква Джанет.

— О, я горе главата! — успокоявам я. — Когато онези… — иска ми се да кажа „надути пуяци“, но не би прозвучало много ласкаво, затова решавам да използвам по-безобидна фраза — … момчета от провинцията те видят, очите им ще изскочат.

— Ще има много мъже от висшето общество — отбелязва Лили.

Има предвид богати мъже.

— Повечето от тях са доста добра партия — добавям изкушаващо. — Имам предвид с аристократични титли.

— Може би ще дойда — склонява Джанет. — До събота ще сваля два-три килограма. Отново минавам на динена диета.

— Твърде много захар — отбелязва Лили.

— Мислиш ли, че с пълен глад ще успея? — тревожно пита Джанет. — Само на витамини и вода?

Лили свива рамене.

— Някои от мултивитаминните таблетки съдържат по пет калории — предупреждава тя. — Най-добре провери етикетите.

— О, това е нелепо — обаждам се нетърпеливо. — Или ще ядеш като нормален човек, или няма да дойдеш. Същото се отнася и за теб, Лили.

— Вече сме поканени — отбелязва Лили и мята лъскавата си платиненоруса грива.

— Мога да се погрижа поканата да бъде отменена — заплашвам. — Не си мисли, че няма да го направя.

— Добре — казва Джанет. — Честно казано, имах ужасен ден и не бих понесла глад като капак на всичко.

Лили я поглежда със съжаление, сякаш напълно й липсва воля, но се опомня, щом среща убийствения ми поглед. Подавам й бутилка шампанско.

— Вземи, отвори я, за да свършиш нещо полезно.

— О, шампанско! Но е евтино… — отбелязва разочаровано. — Е, става за пиене. Какво празнуваме?

— Получих увеличение на заплатата — гордо обяснявам и им разказвам подробно.

Джанет искрено се радва, а Лили се преструва. Точно това очаквах. Изяждам скаридите, след като и двете отказват да си вземат (и без това няма достатъчно за всички), но се съгласяват да хапнат праскови. След като изпиваме бутилка и половина, и трите се нахвърляме на чипса със сол и оцет.

Забавно е да наблюдавам как Лили се бори с изкушението. Иска още един пакет. Сигурно не е вкусвала чипс от пет години и след всяко парченце на лицето й се изписва блаженство, сякаш е получила оргазъм. Отчаяно става, влиза в кухнята и се връща с полуувехнал стрък целина.

— Какво е това, по дяволите? — питам я.

— Целината е страхотна — уверява ме Джанет. — Докато я ядеш, изразходваш повече калории, отколкото поемаш.

— Само от един стрък отслабваш! — потвърждава Лили, преди да го захапе. — Трябва да опиташ — съветва ме тя.

— Не изглежда никак апетитно. Млечен шоколад? — развивам станиола под носа й.

Струва ми се, че всеки момент ще припадне. Но Лили е момиче със силна воля.

— Чао! — става и пресушава чашата си. — Излизам — добавя и грабва сакото си.

— Къде ще ходиш? — пита Джанет.

— Не е твоя работа! — отговаря Лили и затръшва вратата.

— Ще си взема малко шоколад — казва Джанет, когато хоризонтът е чист. — Едва ли някой вече ще ме повика за снимки.

Отчупвам две квадратчета, давам й ги и след кратка борба със себе си прибирам блокчето. Защото, ако го изяде цялото, сутринта стомахът й ще се бунтува. Освен това мисълта, че е изяла цял шоколад, би могла да й причини нервен срив. И чия би била вината?

— Е, за партито… — опитвам се да я развеселя.

— Какво ще облечеш? — пита ме.

Свивам рамене. Все едно ми е с какво ще бъда облечена. Повече ме интересува какъв тоалет ще избере тя. Ще стана за посмешище, каквото и да сложа, нали?

— Черната си рокля с перлите — отвръщам.

— Винаги обличаш нея — чумери се Джанет.

— Подходяща е — обяснявам. — А ти с какво ще бъдеш?

Може би ще намеря някого за Джанет. Ще я сватосам. Всъщност е добро момиче, нищо, че е красива.

— Не съм решила — стрелва ме с поглед. — Но в петък ще отидем заедно да си купим по нещо. И на фризьор. Теб ще те гримира професионалист.

Изчервявам се от гняв.

— Стига, Джанет! Какъв смисъл има?

— Има смисъл, има — настоява тя. — Ще видиш.

Поклащам глава и посягам към нов пакет чипс. Не може ли просто да ме остави на мира? Аз я подкрепих, нали?

— Защо вместо това не си вземеш още една праскова? — предлага Джанет.

— По дяволите, не мога да повярвам — сопвам се. — Проявявам такова разбиране и съчувствие към теб…

— Не става дума за красота. А за здравето ти. Като изпълнителен продуцент ще имаш по-натоварен график и може би трябва да промениш начина си на хранене, поне донякъде. За повече енергия.

Мрачно оставям пакета. Отщя ми се да ям чипс.

— Харесва ли ти новият шеф?

— Ели Рот? Да, свестен е — отговарям малко разсеяно. — Искам да кажа, не го харесвам по онзи начин. Приятелката ми Клер е хлътнала по него. Но е готин.

— Искаш ли да станеш като него? Да постигнеш успех и да правиш безброй касови хитове с големи звезди?

— Разбира се — отвръщам. Както бих искала да мога да прехвърчам между покривите на високите сгради.

— Тогава трябва да следваш неговия пример — сериозно заговаря Джанет. — Почакай — отива до етажерката с книги (аз чета само сценарии, а не бих се изненадала, ако Лили се окаже неграмотна за всичко друго, освен за модни списания.) — Обожавам тази книга — „Управлявай съдбата си“.

Поглеждам лъскавото американско издание. На корицата е снимана жена със спортен екип и огърлица с големи диаманти, сякаш е забравила да я свали, преди да тръгне на фитнес.

Изглежда богата, стройна и здрава.

— Какво пише? — питам. Не е зле човек да й отдели внимание, нали?

Ще бъда честна. Въпреки презрението си към Брайън, имам тайна слабост към книгите за самоусъвършенстване. Купила съм си повечето от тях. Всички най-известни. Експерт съм по осъзнаването на страховете и преодоляването им, седемте стъпки към успеха и прочие.

Разбира се, никога не прилагам ценните съвети от тях на практика, но си обещавам, че когато имам време, ще го направя.

— Ето — казва Джанет, докато прелиства страниците. — „Седма тайна на успеха: Следвай примера на учителя си! Избери милионер, по чиито стъпки да поемеш“ — бавно чете Джанет. Вдига поглед. — Шефът ти милионер ли е?

— Мулти — отвръщам вяло.

— „Не е нужно години наред да се опитвате да изградите свои стратегии — продължава Джанет. — Можете да си спестите това, като използвате неговите. Вашият учител е стигнал там, където вие искате да бъдете. Не се страхувайте да задавате въпроси. Подражавайте на своя кумир във всичко. Мислете като него. Обличайте се като него. Бъдете като него. Като следвате съзнателно действията му, и вие ще постигнете същите резултати“.

— Ммм — въодушевявам се истински. Приятно ми е да говоря за кариерата си сега, когато вече мога да кажа, че имам такава. Иска ми се да се смея истерично, сякаш отново съм на тринадесет години.

Дали е възможно да прихвана малко от неговия успех?

— Може би има известна истина — възкликвам.

— Как изглежда той? — пита Джанет. — Струва ли ти се, че кипи от енергия?

— О, да — потвърждавам. — Висок е. С тъмни коси и мигли. Носи черни костюми и очите му се открояват още повече.

— Женен ли е? — интересува се тя.

— Има приятелка — отвръщам.

— Е, както всеки друг. А как би описала тялото му?

Изчервявам се.

— Що за въпрос? Откъде да зная?

— Все още ли не сте се изчукали в стаята на чистачките? — дразни ме тя.

Поклащам глава.

— О, извинявай, не се обиждай. Зная, че си луда по Чарлс — успокоява ме. — Просто питам дали изглежда силен и в добра форма.