Родена в понеделник

Девета глава

През следващите две седмици имам достатъчно време за размисъл. Марк Суон заминава за Ел Ей, за да редактира последния си филм, а аз оставам в офиса да се грижа за спокойствието и прехраната на Триш Евънс. Доволна, че отново може да ме държи под око, Кити ме кара да й докладвам подробно, а после се втурва да четка егото на Грета и всичките й партньори. Почти всеки ден излиза около дванайсет, за да обядва с някой актьор или импресарио и да го обсипва с комплименти, докато пийват минерална вода „Пелегрино“ и хапват салата с пармезан, а аз неуморно преглеждам сценарии и набирам бележки от нея до Ели Рот. (Твърди, че са твърде лични, за да ги възложи на Клер, но моята теория е, че просто ми показва къде е мястото ми.)

Това не ме притеснява. В четвъртък пристига пакет за мен, изпратен чрез куриерска служба. Отварям го, а Джон любопитно се върти около бюрото ми.

От Суон е. Софтуерен продукт за сценаристи.

— „Файнъл Драфт“? — пита той. — За какво й е това на Триш? Нали вече е написала сценария си?

Да, но не и аз своя, а това струва цяло състояние.

— Е, нали знаеш какви са режисьорите? — отвръщам му уклончиво и хвърлям плика с емблемата на „Федерал Експрес“ в кошчето, за да не види, че е адресиран до мен.

Откривам неподписана бележка:

Притискам пакета към гърдите си и се предавам на емоциите. Слава богу, че той не е наблизо. Няма опасност да се унеса в щурите си фантазии за него, докато съм с Чарлс. Явно не ме е забравил, щом ми изпраща „Файнъл Драфт“.

В съзнанието ми изплува образът му, както изглеждаше в кръчмата. Сякаш лицето му се е запечатало в паметта ми като на кинолента.

Поглеждам кутията. Струва ми се по-романтичен подарък от букет рози или кутия шоколадови бонбони…

Разбира се, че не го е изпратил от подобни подбуди, а защото вярва, че мога да постигна успех като сценарист. Оглеждам офиса и изведнъж осъзнавам колко невзрачно и жалко е всичко тук. За миг съзирам купчината блудкави сценарии на бюрото си.

Мога да се справя по-добре. Щом Марк Суон вярва в мен, и аз ще повярвам в себе си.

Да видим. Почти веднага ми хрумват няколко идеи. Определено комедия. Това са любимите ми филми. Нещо нискобюджетно. Евтино, но необичайно, с оригинална концепция. Например за призрак. Обичам призраците…

Шарън се надвесва над мен.

— Върна ли се най-сетне? — пита ме лукаво.

— Да — отвръщам и се преструвам, че внимателно чета един от скапаните сценарии. Защо не се разкара и не ме остави да помисля върху своя? В ума ми се въртят безброй идеи, които напират да излязат на белия свят. Изведнъж отново съм заредена с ентусиазъм и енергия. Не съм се чувствала така от години. Не мога да мисля за интригите на Шарън!

— Знаеш ли, очаквах да ми се обадиш — казва тя.

— Така ли?

Преструвам се, че не разбирам за какво говори.

— За Марк Суон. Да ми кажеш дали вече си е намерил нова приятелка.

— А, това ли? Не съм го питала.

— Защо? — присвива очи. — Много егоистично от твоя страна, Анна. Мисля, че можеше да ми направиш тази услуга.

— Неудобно ми е да му задавам лични въпроси — оправдавам се аз. — Но нямаш шанс — добавям.

— Защо?

— Всички са луди по него.

— Аз съм нещо повече от всички — сопва се тя с безкрайна самоувереност. Снишава глас, за да не ни чуе никой, но ме поглежда право в очите. — Всеки би помислил, че искаш да го запазиш за себе си!

— Преследват го актриси — казвам й. — Модели. Студентки от филмовата академия. Обикновени момичета. Хвърлят се на врата му, където и да отиде.

— Е, и? — злобно пита тя.

— За какво му е още една хубавица от филмовия бизнес, която да застава на пътя му? Слушай, Шарън, не съм се виждала с него извън работно време… Всъщност само няколко пъти. Но живее сам. Никога не е споменавал за приятелка.

— Може да е гей.

Избухвам в смях, щом чувам тази глупост.

— Уверявам те, че е стопроцентов мъжкар.

— Тогава защо твърдиш, че не би ме пожелал? — просъсква Шарън. Изправя стройните си рамене и изпъчва не особено забележителните си гърди срещу мен. — Защо да не иска да получи това?

— Марк Суон значи — засмивам се. Толкова е глупава!

— Бих могла да стана модел, ако исках — яростно изръмжава Шарън. — Просто завиждаш. Затова се опитваш да провалиш шансовете на друга жена за връзка с идеалния мъж.

— Защо мислиш, че е идеалният? — питам я, без да обръщам внимание на гневните искри, които хвърчат от очите й. — Не знаеш нищо за него. Дори не сте се запознали, за бога. Нали каза, че не го намираш за привлекателен? Единственото, което те привлича в него, е това, че е богат и влиятелен.

Ехидно се засмива.

— О, да бе, а ти си истинска светица! Защо ходиш с оня книжен червей? Заради сексапила му? — захапва ме саркастично. — Не можеш да устоиш на хилавото му тяло?

— Млъкни — изкрещявам. — Знаеш ли, ужасна кучка си.

— Така си и знаех — тържествува Шарън. — Да видим какво у Чарлс Доусън може да те привлича. Не е завидното му състояние и голямото му имение, а?

Дълбоко в себе си потръпвам. Говори също като Лили.

— Или просто се задоволяваш с каквото падне, защото момиче като теб никога не би могло да има мъж като Марк Суон — добавя тя със злобен блясък в очите.

— Нито пък такава като теб — казвам. — Ти не би привлякла интереса и на Чарлс Доусън. Той е страхотен човек и не би те докоснал дори с триметрова пръчка.

— Никога не би получил този шанс — отвръща тя, но това е лъжа, и двете го знаем.

— Довиждане, Шарън — вземам сценария и продължавам да го чета толкова отблизо, че папката закрива лицето ми.

Но думите й ме карат да се замисля. Колкото и да не ми се иска, трябва да призная, че има право. И Лили го каза. Не че Шарън е направила разумен извод със собствената си глава, просто изрече на висок глас това, което навярно всички си шушукат. Че излизам с Чарлс, защото е богат. Боли, особено защото постъпвам нечестно с него.

Поглеждам страхотната картонена кутия с дискове на бюрото си. Вече имам цел в кариерата си, имам мечти. Не желая да използвам Чарлс само защото се страхувам да си проправям път към върха сама. Трябва да скъсам с него. Този път наистина ще го направя. Колкото и да ми е мъчно.

— Какво ти е? — пита Лили, когато влизам през входната врата и тежко се отпускам на дивана. — Блестящата ти кариера се е провалила?

— Не.

Поглеждам кутията с „Файнъл Драфт“ в чантата си. Тази вечер ще инсталирам програмата в лаптопа си. Ще започна да пиша нещо и то няма да бъде сладникава любовна история. Комедия за призраци, в която няма да има душевни терзания. Тези в реалния живот са ми предостатъчни.

— Чарлс? — продължава да любопитства тя.

— Разкарай се, Лили — казвам.

— Заряза ли те? — пита с престорена загриженост. — Е, знаех си, че няма да трае дълго. Твърде различни сте.

— Не ме е зарязал.

— О… — въздъхва разочаровано.

Не й обръщам внимание. Сядам на малкото си бюро и пъхвам диска в лаптопа си. Вече имам идея. История за призраци… предмет, обитаван от дух…

Раздвижвам пръсти и започвам да пиша.

Страхотно е. Създавам сцена след сцена, спирам и препрочитам всяка, харесва ми и продължавам. Сякаш нищо не може да ме спре!

Когато Джанет излиза от банята, увила стройното си тяло в прекрасен кашмирен халат, вече съм написала петнадесет страници. Със завист поглеждам халата й. Моделите винаги получават най-хубавите неща.

— Хей, момиче! — подвиква ми тя. — Какво става?

— Нищо особено — отвръщам мрачно. — Джанет, какво да облека за… — поглеждам Лили. — … важна среща с човек, когото уважавам?

— Хм. Делова вечеря?

— Не точно. Просто не искам да бъда твърде секси.

— О, не! — възкликва Лили. — Твърде секси. Ама че го каза.

Старая се да не й обръщам внимание.

— Нещо консервативно — размишлява Джанет на глас, — но женствено, елегантно. Дълга пола, стегнат корсаж…

— Ще дойдеш ли отново с мен по магазините? — умолявам я. — Наистина имам нужда от нещо такова — мисля за работата си и Марк Суон. — И може би няколко ежедневни тоалета. За по-нататък.

— С удоволствие — казва тя. — За кога ти трябва?

— За довечера или утре вечер…

— Трудно ще намеря време преди уикенда, но ще ти изберем нещо прилично — обещава. — Нещо от „Джоузеф“. Трябва да ти покажа какъв тип облекла са подходящи за теб, Анна, за да можеш да пазаруваш сама. Когато знаеш какво да носиш, винаги ще изглеждаш стилно.

Лили се подсмихва.

— Не се подигравай — укорява я Джанет. — Какво ще кажеш за Клое Севини?

— Анна не може да изглежда като теб — възразява Лили. — Престани да пълниш главата й с глупости, Джанет. Жестоко е — добавя тя, преструвайки се, че изпитва състрадание.

Плахо поглеждам Джанет.

— Да — отвръща тя. — Но Анна може да изглежда страшно. Всеки може. Имаш достойнства, които трябва да започнеш да подчертаваш, и фигурата ти ще бъде преобразена, както косата ти.

Усмихвам й се. Защо не? Последния път направи удивителни неща с мен.

Телефонът звънва и Лили се втурва да вдигне.

— Ало. Резиденцията на Лили Вийнъс — казва в слушалката. — О, здравей, Чарлс. Как си, скъпи? О, това е чудесно. Анна? Да, тук е — неохотно ми подава слушалката. — За теб е.

Гласът й издава разочарование.

— Здравей, скъпа — казва Чарлс. — Как мина денят ти?

Отново ме обзема чувство за вина.

— Добре. Слушай, искаш ли да вечеряме заедно някъде? Трябва да ти кажа нещо.

Подбирам думите си, внимавайки Лили да не долови скрит подтекст.

— С удоволствие — отговаря той. — Какво ще кажеш за утре? Има един нов ресторант „Веспачи“. На Ню Бонд Стрийт. Страхотни препоръки.

— Идеално — съгласявам се и изпитвам облекчение, защото зная, че постъпвам правилно. Ще му причиня болка, разбира се, но след време ще ми бъде благодарен.

От друга страна, ми става тъжно и се питам дали ще бъда благодарна на себе си…

— Здравей! — Чарлс леко ме целува по бузата, отдръпва се крачка назад и ме оглежда с възхищение. — Изглеждаш зашеметяващо.

— Благодаря — постарала съм се да се облека така, че да не си личи колко потисната се чувствам. С Джанет сме направили най-сполучливия избор на консервативен тоалет за скъсването ми с него. Облечена съм с изключително елегантна рокля от бледожълта коприна с трапецовидна пола, която се спуска под коленете, кремава дантелена жилетка и обувки с цвят слонова кост. Парфюмът ми отново е „Шанел № 5“. Предполагам, че „Веспачи“ е безбожно скъп ресторант, и не искам да го разочаровам.

Ще скъсам с този мъж. Не е зле преди това да повдигна самочувствието му. Нали?

— Ти също изглеждаш страхотно.

Всъщност видът му е сравнително приличен. Не може да скрие напълно колко е кльощав, но поне има добър шивач.

Ресторантът е чудесен. Никога не бях чувала за него, но явно доста заможни хора вече са го открили. Човек би могъл да ослепее само от блясъка на скъпоценните камъни на полилея. Сервитьори в безупречни униформи дискретно се придвижват покрай масите, сякаш са призраци. Има достатъчно пространство между сепаретата, всичко е от махагон и кожа с цвят на бургундско вино, а храната е несравнима. Чарлс си поръчва пушена сьомга и суфле със сирене, а за мен салата и бифтек.

— Да пием шампанско — предлага той. — Върви с всичко.

— Нали нямаме повод за празнуване? — питам го тревожно.

— Всеки ден с теб е празник, Анна — казва той с лек поклон.

О, това е ужасно. Как да скъсам с него в такъв момент? „Моля те, не говори подобни неща“. А сервитьорите… Отнасят едни блюда, носят нови…

Нямам никакъв опит с прекратяването на връзки. Досега винаги аз съм била зарязаната. Опитвам се да си спомня как постъпваха бившите ми приятели. Първият беше Роби Колдуел в четвърти клас. Мисля, че обяснението му беше: „Ти си дебела и грозна“. После Пит Вила в колежа. Каза, че искал да види как би се чувствал в обятията на друг мъж. Кевин Федърс заяви, че и двамата трябва да се срещаме с нови хора. „Но не и един с друг“, добави той, в случай че не съм го разбрала правилно. А Брайън, последният и най-жалкият, говореше нещо за свеж стимул и позитивност. О, да, освен това външността също била от значение за него.

Не мисля, че някоя от тези реплики би била уместна. Чарлс не заслужава нежеланата сърдечна операция, на която мъжете явно са свикнали да подлагат жените, да бъде извършена без упойка.

— Предпочитам червено вино — казвам на сервитьора. — Само една чаша. По-добре върви с бифтека — обяснявам на Чарлс, който изглежда малко разочарован.

— За мен „Пуи-Фюсе“ — поръчва той.

„Бързо, смени темата“.

— Радвам се, че отново работя в офиса — подемам весело да лъготя. — Не беше зле да се откъсна от Марк Суон за известно време. Затрупана съм с работа. Реших да се опитам да напиша сценарий.

— Така ли? — откликва Чарлс с топлота. — Ти си звезда, Анна. Трябва да ми дадеш съвет за кариера. Аз съм пълен неудачник. Не ме бива за нищо.

Тази тема ме спасява, докато хапваме предястието. Не преставам да бърборя за Кити, Джон и Шарън и между другото го уверявам, че не е неудачник, а просто все още не е открил призванието си. Виното също помага. Убедена съм, че ако не съществуваше алкохолът, планетата отдавна щеше да е гръмнала. Отпивам спокойно, на големи глътки, поръчвам още една чаша и почти започвам да се забавлявам. Чарлс изглежда истински доволен от това. Харесва ми като човек. Жалко, че бих предпочела да отхапя собствения си крак и да го глътна цял, отколкото да си представя как ръцете му докосват гърдите ми.

Но нищо не трае вечно и идва моментът, когато преполовяваме основното ястие, сервитьорите безшумно се отдалечават към други маси, восъчната свещ предупредително намалява, а все още не съм заговорила по важния въпрос. Чарлс споделя, че възнамерява да засади нов жив плет около Честър Хаус и че му е трудно да намери майстори.

Отпивам още една голяма глътка за кураж и решително го прекъсвам.

— Разбирам защо толкова държиш да има жив плет.

— Важно е за микроклимата.

— Да… Слушай, Чарлс, трябва да поговорим.

Изглежда озадачен.

— А какво правим сега?

— Имам предвид за връзката си. Мисля, че си изключителен човек, но двамата с теб не сме един за друг.

На лицето му се изписва изумление, сякаш току-що съм казала, че работя за ЦРУ.

— В романтичен план ли?

— Да — отвръщам плахо.

— Но защо? — пита Чарлс с недоумение. — Разбираме се, нали?

— О, безспорно — съгласявам се. — Ти си страхотен.

— Отначало се държах доста арогантно. Но мислех, че си ми простила.

— Да, уверявам те. Напълно.

— Тогава какъв е проблемът?

„Ррр!“ Мислех, че няма по-лошо нещо на света от това да бъдеш зарязана от някой себичен слабоумник, но явно съм се лъгала. Навярно има десети кръг на ада, в който наказанието на грешниците е по двадесет и четири часа в денонощието да скъсват с невинни свестни хора.

— Ценя те като приятел и компанията ти ми е безкрайно приятна — продължавам. — Но помежду ни просто няма искра.

— О! — гласът му издава облекчение. — Това ли? Зная. Но за мен не е проблем.

— Хм… как е възможно да не го смяташ за проблем?

— Както, навярно, си чувала — подема Чарлс между хапките суфле, — искрата изчезва. Така казват всички. Няколко години страст, която отшумява и остава само приятелството. Тайната на сполучливия дългогодишен брак се крие във взаимното разбиране. В доверието.

— Но аз изпитвам нужда от страст.

— Грешиш — тежко въздъхва той. — Имаш нужда от семейство. За да не бъдеш самотна. Да изживееш дните си с човек, когото харесваш. Иначе животът е ужасен. Страст? Какво е страстта? С всички онези други жени търсех страст — признава той с дяволит блясък в очите. — Но не задълго. Скоро се опитвах да намеря начин да ги разкарам от живота си.

— Не зная — казвам колебливо.

Доводите му звучат много разумно. Тогава защо ми се иска да избягам?

— Колко твои познати са се отдавали на страстта и след по-малко от шест месеца са стигали до дъното?

Сещам се как Джанет тичаше след Джино. Както и за още няколко момичета.

— Може би една-две — спестявам истината.

— А познаваш ли двойки с дългогодишен брак? Каква страст има помежду им?

Е, не мога да си представя мама и татко да клатят спалнята. Слава богу. Но познавам възрастни двойки, които ходят хванати за ръка. И други, които просто не се понасят.

Но не съм доловила страст у тях.

— Почти никакви — отговарям. — Но не мислиш ли, че поне в началото между двама души трябва да има страст? Която затихва постепенно, докато остаряват заедно.

— Да, в идеалния случай — съгласява се Чарлс. — Но ние просто ще пропуснем този етап. Не изпитвам силно влечение към теб — признава откровено.

— Е, добре. Благодаря — сега си обяснявам много неща. На първо място вкусната храна. Какво каза веднъж за пазенето на диети? „Какъв смисъл има?“ Явно подтекстът е бил, че ме харесва заради това, което съм, а не заради външността ми.

Не искам много. Зная как изглеждам. Не е логично да очаквам нещо в това отношение. Но е факт, че ме боли от пълното му безразличие към мен.

От друга страна, ако толкова държа да чакам, докато срещна мъж, който истински ме желае, ще мине цяла вечност, нали? И ще си остана сама. Чарлс вижда изражението ми и се опитва да го разгадае.

— Но бих могъл да изпитам влечение — успокоява ме той. — Възможно е. Винаги си много елегантна — добавя тактично. — Не би било трудно да започна да те харесвам, Анна, колкото повече се сближаваме. Откакто промени прическата си, изглеждаш доста по-добре. Онази вечер на бала беше почти красива.

Толкова е искрен, че не мога да му се сърдя.

— Зная, че и аз не те привличам. У коя жена бих разпалил страст?

— У много момичета — уверявам го без капчица срам.

— Да, нали знаеш, в полутъмна стая и след няколко бутилки шампанско всичко би било наред — въодушевено бърбори той. — Сигурен съм, че ще бъдеш страхотна майка. А аз мога да бъда добър съпруг, да те подкрепям в кариерата ти, да имаш хубави неща.

— Това няма значение за мен.

— Зная — уверява ме той с усмивка. — Ето една от главните причини да те харесвам толкова. Можем да бъдем много щастливи. Да сме близки приятели. Да създадем прекрасно, заможно семейство. Мога да ти дам всичко, което пожелаеш.

Свеждам поглед към чашата си с вино. Да ме убият, не мога да измисля основателна причина да кажа „не“.

Колкото и неприемливо да е за мен, звучи много практично. Пред очите ми изплуват тъмнозеленият под и великолепните картини в апартамента му. Представям си как Лили и Шарън идват на тържеството по случай годежа ни там. Сякаш виждам лицата им. Просто са бесни! Глуповато се усмихвам при тази мисъл.

— Казваш, че искаш да се занимаваш с писане на сценарии. Мога да те подкрепя в това начинание — сериозно предлага той. — Няма да бъдеш прохождащ с мъка творец. Аз ще ти осигурявам спокойствие и сигурност толкова време, колкото ти е нужно, за да постигнеш успех.

Усмихвам му се. Страхотни думи. Не иска от мен да се откажа от кариерата си. Знае точно какво да каже.

— Ще бъде страхотна сватба — обещава, добил кураж.

Примигвам.

— Сватба?

— Разбира се — потвърждава той. — Нали момичетата обичат сватбите? — добавя със самочувствието на експерт. — Представи си нашата. Ще оставя на теб да я планираш така, както желаеш. Разбира се, трябва да бъде в Честър Хаус — изтъква припряно. — Никакви тайни венчавки. Държа всичко да стане както подобава. Но ще можеш да избереш цветя и рокля, каквито ти харесват. Вера Уонг е много популярен дизайнер, нали? Приятелките ти могат да бъдат шаферки. Джанис и Лайла.

— Джанет и Лили.

— Да де — махва с досада с ръка.

Засиявам. Ха! Запознах го с две млади манекенки, а той дори не е запомнил имената им. Шаферки, да, биха могли да бъдат шаферки. Джанет да се усмихва истински радостна за мен, а Лили, изпълнена с гняв, намръщено да пристъпва по пътеката в църквата. Много вероятно е да разлее червено вино върху роклята ми, модел на Вера Уонг, така че може би е най-добре да не я каня.

Унасям се в мечти за няколко секунди. Представям си каменната селска църква и терасата, украсена с цветя. „Бели и жълти“, мисля си. Голяма бяла шатра сред тревната площ, звън на чаши с шампанско и шаферки с все още неясни лица и тъмнозелени рокли, а аз (с творението на Вера Уонг, която присъства лично и върви след мен с безопасни игли в ръце, в случай че се наложи доизпипване в последния момент) гледам всички от високо, защото дори във фантазиите си не съм нежна, красива булка с нормален ръст.

О, хубаво видение. Храната също ще бъде вкусна, а не пилешко от годината на коронацията и студена сьомга, която никой не яде. Бих могла да поканя Брайън и новата му приятелка. Да, с удоволствие бих го направила. Всъщност бих могла да издиря всичките си бивши приятели и когато пристигнат с гаджетата си, нехайно да им изпратя по една въздушна целувка…

Никога не съм предполагала, че ще се омъжа. Освен за някой нещастник като Брайън. Би уредил скапана гражданска церемония, на която дори не е задължително булката да бъде с рокля, а после всички отиват да се почерпят по случая в някой долнопробен ресторант. Мразя гражданските бракове. Какъв смисъл има от тях, освен да знаеш, че ще получаваш издръжка, ако съпругът ти реши да те зареже? Тези сватби ми се струват толкова романтични, колкото да гледам как водопроводчикът поправя сифона. Естествено, това очаквах да получа, ако някой отчаян глупак реши да се обвърже с мен.

— Сериозно ли говориш? — питам. — Наистина ли искаш да се ожениш за мен?

— Не се шегувам, Анна. Имам сериозни намерения към теб. Ти си идеалната жена — заявява той и хваща ръката ми. — Умна си, имаш собствени амбиции, не ме преследваш заради парите ми, добра си и те намирам за доста интересна личност.

— Чарлс… не зная какво да кажа.

„Поласкана съм, но не, благодаря. Това е чест, която не мога да приема“. Такъв би трябвало да бъде отговорът ми, но замълчавам. Не мога да изрека тези думи, защото се страхувам да не остана сама, а той ми предлага избавление от този кошмар.

— Тогава не казвай нищо — съветва ме. — Помисли си. Откакто се запознахме, не съм преставал да мисля по въпроса. Може би една нощ няма да ти бъде достатъчна да решиш.

— Не мога да обещая нищо — казвам.

Чарлс свива рамене и доизяжда последните хапки от суфлето си.

— Не съм обезпокоен. Както отбелязах, ти си изключително умна.

— Много мило, но какво общо има това?

— Е, как… След като поразмишляваш, ще проумееш, че съм прав. Приемаме за даденост, че решенията за любовта и брака се вземат със сърцето, но това е глупаво. Твърде важни са и трябва да ги вземаме с ума си.

Замислено се взирам в него няколко мига.

— Не искам да бързаш — успокоява ме той. — Ще ти дам време.

Знаете ли, ужасно е да бъдеш самотна толкова дълго. Да излизаш с неудачници, които се отнасят с теб като с боклук, да ги търпиш само и само за да имаш гадже. Да мечтаеш за различна външност, а всяка сутрин да се будиш със същото високо, грубовато тяло и невзрачно лице с голям нос. Всички да мислят, че не можеш да си намериш нещо по-добро от отрепка като Брайън… и дори той да те зареже. Шегувам се с това, разбира се. Човек трябва да се надсмива над болката, за да оцелее, нали? Мислех си, че сега, когато ми потръгна в кариерата, ще се избавя от любовните терзания. Просто ще се откажа от романтиката и ще намеря удовлетворение в работата си.

Но кой знае защо, не се получава. Все още търся любов. Виното и приглушеното осветление в ресторанта ме карат да изпитвам известна нежност към Чарлс. Както каза той, след няколко бутилки шампанско, на угасени лампи… сигурна съм, че бих се справила. Освен това го харесвам, а той иска семейство и е готов да ми осигури охолен живот. В главата ми зазвучава песента от „Четири сватби“. Онази, в която се пее, че бракът е край на самотата.

Точно това искам. Да се избавя от самотата. И мога да го получа. Поглеждам Чарлс и усещам силен прилив на благодарност, искрена благодарност. Мисля си: „Обичам те, защото ти си моето спасение“.

— Няма нужда — чувам се да казвам. — С радост ще се омъжа за теб, Чарлс. Много ти благодаря.

Навеждам се над масата и го целувам по устните.

— Господи! — промълвява той и примигва като бухал. — Наистина ли? Това е фантастично. Ще бъдем толкова щастливи.

— Зная — съгласявам се и отпивам още една голяма глътка вино.

Чарлс плаща сметката и се качваме в такси.

— У дома ли искаш да се прибереш? — пита той.

Поклащам глава. Щом ще се женим, ще трябва да спя с него, така че е най-добре да свикна с това още сега. И аз мога да разсъждавам логично.

— Да отидем в апартамента ти — предлагам, снишавайки глас.

Усмихва ми се.

— Разбира се.

Галантно целува ръката ми. За миг ми се завива свят, но опирам чело на стъклото и се заглеждам в дъждовните капки, които проблясват като скъпоценни камъни. Опитвам се да не мисля за това, което предстои. Чарлс, изглежда, разбира как се чувствам. Отмества ръката си и се заглежда през другото стъкло. Благодарна съм му, че не е твърде настойчив.

Когато спираме пред кооперацията, дава щедър бакшиш на шофьора и ми подава ръка да влезем заедно във входа, което е или кавалерски жест, или просто хитър начин да ми помогне да вървя изправена. Залитайки, влизам в апартамента и той ме завежда право в спалнята, която изглежда както очаквах: уютна, със светлобежови чаршафи и етажерки за книги, но нищо секси.

— Ще отида да се освежа — казвам нехайно.

Има малка самостоятелна баня с вана, без душ. Отчаяно започвам да ровя в аптечката за паста за зъби. Не откривам, така че се налага да използвам само вода. Изплаквам устата си с ментов лосион за свеж дъх и приключвам с ритуала. Събличам се и със стиснати зъби се връщам в стаята, полагайки неимоверни усилия да не изглеждам изплашена. Все пак ще бъде просто секс. Правила съм го и преди. Никога не ми е харесвало, но какво от това? Ходенето на зъболекар също е неприятно, но е неизбежно, нали?

— Идвам, дори и да не си готов — казвам шеговито и съблазнително пристъпвам напред. Но в стаята е тъмно като в рог и се препъвам в ръба на килима, който се затъва леко, и в резултат тупвам на пода.

— По дяволите, добре ли си? — пита Чарлс някъде в мрака пред мен.

— Да — отвръщам, но се чувствам като пълна глупачка.

— Ще светна лампата — казва той.

— О, не, недей — умолявам го. За нищо на света. Не зная каква е причината за ужаса, който ме обзема. Вероятно е мисълта, че ще ме види гола и възглавничките от тлъстини около кръста ми ще го отблъснат, или опасенията за моята реакция при вида му такъв, какъвто майка го е родила. Толкова е нисък, особено в сравнение с мен. И съм сигурна, че ребрата му се броят, щом е толкова кльощав…

— Добре — обажда се той с облекчение. — Върви направо. Да… да… Ето тук.

Залитам напред и усещам допира на пухения юрган.

„Не е кльощав — казвам си. — Само е слаб. Не е нисък, просто… дребничък“. Иска ми се да попитам дали можем да започнем с двете бутилки шампанско сега, но не се осмелявам. Би прозвучало твърде жестоко. Освен това съм замаяна достатъчно. Не искам да изпадна в пълно умопомрачение и да му се нахвърля. Едва ли би се заблудил, че е от страст.

Пропълзявам в леглото. Чарлс е отметнал завивките, протяга костеливата си ръка (да, наистина е костелива) и я плъзга около закръглената ми талия.

— Не се тревожи за нищо — успокоява ме. За миг ми хрумва дали не може да чете мисли, но осъзнавам, че просто е усетил как цялата съм скована от напрежение. — Всичко ще бъде наред.

Старае се, нежно ме докосва, гали ме и не е толкова неприятно, колкото очаквах. Поне не ми причинява болка. Но ме кара да се чувствам гузна и засрамена и единственото, което искам, е всичко да приключи по-скоро. Не трае дълго. Чарлс не говори, само сумти. Всичко свършва за две минути, през които, макар да ми се струват безкрайно дълги, си повтарям, че това няма да бъде проблем и ще свикна.

После ме кара да се обърна, целува ме по рамото и почти веднага заспива. Леко похърква, а аз си мисля, че няма да мога да мигна цяла нощ, но скоро тялото ми се отпуска и се унасям.

— Добро утро, поспаланке.

Примигвам. Не съм сигурна къде се намирам. Изведнъж си спомням. Чарлс се е надвесил над мен като Ричард Гиър над Джулия Робъртс в „Хубава жена“. С известна разлика в размерите. Би изглеждал жалък пред Ричард Гиър.

О, не, да не би да иска едно бързо за добро утро? Инстинктивно се загръщам с мекия юрган, но виждам, че той е напълно облечен — сив костюм, бяла риза с ръкавели и смешна розова вратовръзка. Не предприема агресивни ходове към голото ми тяло.

— Колко е часът?

— Девет и петнайсет.

— О, по дяволите, закъсняла съм — скачам от леглото, светкавично се втурвам към малката баня и затръшвам вратата, за да не му дам възможност да огледа голата ми плът на утринна светлина.

— Не можеш ли да си вземеш свободен полуден? — пита, почуквайки тихо на вратата.

Леко я открехвам, за да види само лицето ми.

— Не мога. Ужасно съжалявам. Трябва да отскоча до вкъщи да облека чисти дрехи. Ще стигна най-рано в десет и половина. Кити ще ме убие!

— Кажи, че си на среща със сценарист — предлага той. — Всъщност, това е истина.

Замислям се за миг.

— Струва си да опитам.

— Искам да отскочим до един магазин — изтърсва Чарлс…

Примигвам.

— За какво?

— Е, нали ще се женим, за бога — напомня ми той. — Не мислиш ли, че е редно да ти подаря пръстен?

— Добър ден — поздравявам весело и приглаждам кичур коса зад ухото си. — Прекрасен ден, нали? Не твърде горещ, просто съвършен — добавям и правя широк жест с лявата си ръка, уж въодушевена заради хубавото време. След това хващам чашата си с кафе и нехайно започвам да барабаня с пръсти по бюрото.

Два следобед е и току-що съм влязла в офиса след обяд с Чарлс. Казах на Кити, че съм на разузнаване по молба на Марк Суон. Ще трябва да прекарам следобеда в писане на измислени доклади за подходящи места за снимки, но напълно си струва. Цяла сутрин обикаляхме бижутерски магазини, в които обикновено се страхувах дори да надникна, а сега размахвам ръка като телевизионен проповедник с надеждата някой да забележи огромния скъпоценен камък на пръста ми…

— Какво е това? — внезапно пита Шарън. „Забелязала е!“, мисля си със задоволство. Е, може би го е видяла още преди пет минути и оттогава се бори със себе си, за да не ми достави удоволствието, но най-сетне се е предала.

Нима е възможно да не забележи?

— Това ли? — питам нехайно. — Годежният ми пръстен.

— Стига глупости — сопва се Шарън. — Не е истински…

— Мисли каквото искаш.

— Мили боже — казва тя и лицето й пребледнява. — Значи наистина… — хваща ръката ми, затаила дъх. — Няма начин, Анна. Няма начин!

— Какво става тук? — Кити излиза от офиса си. Опитвам се да освободя ръката си, но е твърде късно. Тя се приближава към нас като ястреб, заплашително навъсена.

— Какво има? — пита с фалшива любезност. — Анна, готови ли са докладите ти?

— Все още не.

— Какво е това? — дръпва ръката ми от Шарън. — Красиво е. „Бътлър енд Уилсън“?

Пръстенът ми е великолепен. Бляскав правоъгълен рубин с цвят на гълъбова кръв, прозрачен, четири карата, с по два стъпаловидно изсечени диаманта от двете страни.

— Не. Истински е.

Кити повдига изписаните си вежди.

— Какво? Истински?

— Да, Чарлс ми го купи от „Джерардс“.

— Сгодила си се за Чарлс? — просъсква Шарън.

— Кой е Чарлс?

— Онзи с книгата! — осведомява я Шарън. — Случайно се оказа, че е гадже на Анна.

— Не можеш да лансираш личните си приятели, Анна — строго казва Кити. Изглежда скована цялата.

— Не зная защо си прави труда да пише, няма нужда от пари — изтъква Шарън. — Притежава голямо имение и какво ли не — въздъхва. — Браво, Анна — добавя злобно.

— Наистина удари голямата печалба.

— Така е, защото Чарлс е страхотен човек — казвам и поглеждам пръстена си.

— Хубав е, макар и малко претрупан — изсумтява Кити. Явно само тя има право да размахва ръце и да показва скъпите си бижута в офиса. — Поздравления — изведнъж очите й светват. — Да кажа ли на Марк, че вече няма да работиш с него?

— Какво? — изпадам в паника. — Защо?

— Е, вече няма да има нужда, нали, скъпа? — пита тя. — А и ще бъдеш твърде заета да планираш сватбата. По-късно ще се появят и децата и кой знае дали изобщо ще се върнеш на работа.

Очите й се превръщат в съвсем малки процепи. Има по-закостенели разбирания и от дядо ми.

— Ще продължа да работя, Кити — заявявам с цялата решителност, на която съм способна. — Искам да правя филми.

Усмихва се насила.

— Може би ще убедиш съпруга си да спонсорира някой от тях.

Давам си вид, че не съм я чула.

— Донеси ми докладите най-късно след час — нарежда и се оттегля с пъргавата си походка.

Думите й помрачават донякъде светлия ми ден. Зная какво ще последва. Ще отиде при Ели Рот, ще изкара, че се омъжвам по сметка и че скоро ще се откажа от света на киното. Но няма да й се оставя да ме изрита.

— Прекрасен пръстен — подмазва се Шарън. — Винаги си имала добър вкус, Анна… Нямам търпение да видя булчинската ти рокля. Нали ще ме поканиш на сватбата?

Долавям нетърпението й и не мога да откажа.

— Разбира се — отговарям.

— Супер. Благодаря ти, Анна — казва прочувствено. — Сватбите са идеалното място за запознанства с нови хора. Може би ще си намеря съпруг като твоя — добавя замислено.

А наричаше Чарлс „дребосък“ и твърдеше, че жена като мен не би могла да очаква нещо по-добро. Иска ми се да й го припомня, но се въздържам. „Не бива да допускам нищо да развали чудесния ми ден“, давам си кураж.

Най-сетне оставам сама на бюрото си. Зареждам „Файнъл Драфт“, за да довърша първата част от сценария си.

Настроението ми отново се повишава. Кипя от енергия и трескаво започвам да печатам, хвърляйки поглед към вратата на Кити от време на време. За нищо на света не бива да види какво правя.

Чарлс упорито се старае да заслужи наградата „Гадже на годината“. Следобед изпраща двадесет и четири кървавочервени рози в офиса ми, които предизвикват въздишки на искрена завист у повечето момичета (новината се е разчула тридесет секунди след като Шарън се отдалечи от бюрото ми). После се обажда, за да ми съобщи, че е направил резервация в „Айви“ за вечеря, защото е шик и е близо до работата ми. Пита дали „Джейн и Люси“ биха искали да дойдат. Отказвам от тяхно име.

— Ще трябва да съобщим на всички — въодушевено настоява той. — Мислех да започнем от приятелките ти. След родителите ти, естествено.

Мама и татко! Изведнъж започвам да се чувствам виновна, когато осъзнавам, че бях забравила за тях. Разбира се, че трябва да им кажа.

— А твоите?

— И двамата са покойници — отговаря. — Ако бяха живи, нямаше да бъда собственик на Честър Хаус.

— Да, вярно.

— Но сега имам теб! — казва го със задоволство. — Ти ще бъдеш моето семейство.

— Разбира се — уверявам го.

— Искам да пусна съобщения в пресата. Трябва да направим тържествен годеж. Ванна много ще се зарадва.

— Несъмнено — съгласявам се.

— Бихте могли да го планирате заедно — предлага Чарлс. — Тя умее да организира тържества. Ще бъде голям прием с много гости. Всички твои приятели.

— Точно така — повтарям. Всички мои приятели? Кои са те? Джанет и Ванна със сигурност. Лили и Шарън… може би. Клер Едуардс. Хм, няма други.

Е, освен Марк Суон. Побиват ме хладни тръпки при мисълта да го поканя. Не мога да си обясня защо. Лили и Шарън няма да го оставят на мира, но така или иначе вече е свикнал с подобен род държане.

Не зная защо, но определено не искам да присъства на сватбата ми. Не ми се струва добра идея да смесвам професионалния и личния си живот. Вече имам сериозна кариера. Като сценарист. Да, аз съм бъдещ сценарист. Излишно е да обърквам живота си. Точно това е.

— Ще отидем да се видим с тях в неделя на обяд. Около единайсет.

— Какво?

— С родителите ти — търпеливо казва Чарлс. — И по-добре да използваш „моля“ вместо „какво“, скъпа.

— О, да, разбира се — отвръщам, опитвайки се да изразя повече ентусиазъм.

— Нямаш нищо против, нали? — пита плахо.

— Нямам. Просто ми се струва, че нещата се развиват твърде бързо. Но е страхотно — добавям веднага. — Пусни съобщения в пресата.

— Добре. Предупреди родителите си да ги изрежат и да ги запазят — съветва ме. — Вдругиден. Доскоро, скъпа.

— Доскоро, скъпи — отвръщам покорно. Ще трябва да свикна с това обръщение. Изведнъж се виждам след десет години — достолепна провинциална дама с румено лице, загрубяло от вятъра и слънцето, с шуба и гумени ботуши, която крачи през земите си, за да нагледа конете или нещо друго. И често употребява думи като „чин-чин“.

Малко е потискащо и свеждам поглед към рубина и диамантите, за да повдигнат настроението ми. Това помага. Толкова са ярки и бляскави, сякаш на пръста ми искри фойерверк.

Телефонът звънва отново. Очаквам да чуя Чарлс, но този път е Ванна. Познавам я по пронизителния радостен вик, носещ се на честота, която улавят само кучешките уши.

— Скъпааа! — успява да произнесе, след като писъкът заглъхва. — Страхотна си! Невероятна! Фантастична! Великолепна!

— Говориш, сякаш току-що съм добила свръхестествена сила — отбелязвам.

— Така е! — крещи приятелката ми. — Рентгеновите очи са нищо в сравнение със силата да се сдобиеш с огромно имение само с една-единствена дума: „да“ — въздъхва. — Гордея се с теб, Анна. Знаех си, че ще успееш. Толкова години просто си чакала идеалния мъж. Сигурно си ми благодарна, че те излъгах за онази вечеря у дома.

— Значи си признаваш — промърморвам.

— Е, малка невинна лъжа. А виж до какво доведе! Ще намина да те видя.

— Все още съм на работа.

— Ще те взема.

Почти пет и половина е. Поглеждам към офиса на Кити. Вътре е, с Ели Рот, и вероятно обсъждат скалъпените ми доклади. Обикновено се мотая в тук до шест или по-късно, но с моя късмет Рот ще излезе, с неизменния си шикозен костюм, ще ми зададе твърде много неудобни въпроси и ще ме хване с моя сценарий. Суон смята, че направо се побърква при мисълта, че не той взема решенията за „Майката на булката“.

Питам се какво ли прави Марк в Ел Ей сега. Както и да е, няма значение.

— Добре, но побързай — казвам на Ванна.

— На една пряка от теб съм, скъпа — отвръща ми глезено. Офисът й се намира в Ковънт Гардън. — Тръгвам веднага.

Пристига след десет минути. От нея лъха безкрайна самоувереност. Или по-скоро „Шанел“ № 19. Трудно ми е да преценя. Излиза от асансьора, неотразима с тясната си черна рокля, вероятно „Азедин Алая“, страхотна чанта „Прада“ — имитация на крокодилска кожа, невероятни сандали с висок ток в стил петдесетте и големи шикозни очила. Въпреки ниския й ръст — дори с осемсантиметров ток достига едва метър и шестдесет и пет — хората се отдръпват да й сторят път. Вдъхва такова страхопочитание, че пред нея Кити би изглеждала като Антея Търнър.

Бързо вземам няколко сценария за прикритие, но вероятно надушила присъствието на съперница, Кити изскача от офиса си. По дяволите. Ели Рот се промъква зад нас.

— Хайде да тръгваме — казвам припряно, но е твърде късно.

Кити вече е застанала до бюрото ми и се взира във Ванна със смразяващ поглед, сякаш е полумъртва птичка, довлечена от някоя ужасно жестока котка. Но Ванна не трепва. Очите й отвръщат със същите ледени стрели. Поглеждам я със завист. Колко ми се иска и аз да можех да гледам така!

— Мога ли да ви помогна с нещо? — пита я Кити.

— Не мисля — спокойно отговаря Ванна. — Имам среща с Анна.

— О, така ли? — Кити се споглежда с Ели Рот и злорадо се ухилва. Избягвам да гледам към него, но с периферното си зрение виждам как стиска съвършените си устни в израз на неодобрение. — Приятелка, която е поканила, за да си говорят в работно време.

— Да, аз съм нейна приятелка — потвърждава Ванна. — Че кой в Лондон не е? — издавам нечленоразделен звук на удивление, но успявам да го прикрия с престорена кашлица. — Но съм тук по делови въпрос.

— И какъв по-точно? — учтиво пита Ели Рот с фалшива усмивка.

— Във връзка с една книга — отвръща Ванна. — Тя търси подходящ материал за разработване. Нали така?

— Да — потвърждавам плахо.

— Мили боже — казва Кити с досада. — Още един неиздаван автор. Трябва да престанеш, Анна. Губиш ценното си работно време. Дано не си решила да излезеш от офиса за тази среща или да я черпиш с кафе за сметка на компанията.

— Не съм неиздаван автор — в гласа на Ванна се прокрадват заплашителни нотки. — Изобщо не съм писател. Аз съм главният редактор на издателска къща „Артемис“. Разбира се, ако „Уининг“ не желае да обсъжда никое от нашите заглавия…

— Името на компанията е „Ред Крест“ — Рот буквално побутва Кити с лакът да се отдръпне. Лицето й пламва, докато той се опитва да замаже положението, като очарова Ванна с ослепителната си холивудска усмивка. — Значи вие сте Ванеса Кебът.

— Точно — хладно потвърждава Ванна.

— Старая се да запомня имената на всички важни хора — самодоволно казва Рот. — Значи ще дадете на Анна своя книга за прочит и преценка?

— Разбира се. Чух, че работи с Марк Суон.

— Новините се разпространяват бързо — отбелязва Рот и сърдечно ме потупва по рамото. — Добре, Анна. Тръгвай с госпожата.

Поглежда Кити малко навъсено, а тя, на свой ред, ме стрелва с убийствен поглед. Потръпвам, но Ванна се усмихва и ме издърпва настрана. Слава богу.

— Можеше да бъдеш малко по-любезна — упреквам я.

Отвръща ми с жест на досада:

— Не, скъпа. Тя ме предизвика, а следователно и теб. Не може да се държи другояче, защото се бои от теб.

Избухвам в гръмогласен смях. За щастие все още не съм отпила от обезмасленото си безвкусно капучино. Бих опръскала всичко наоколо.

— Понякога си толкова сляпа — въздъхва Ванна. — Представи си, че си на мястото на… как се казваше?

— Кити.

— Кити. Жена на средна възраст в индустрия, в която се ценят само младите. Страдаш от параноя, че възрастта ти ще проличи, и при появата на всяка бръчка се подлагаш на пластична операция. Наскоро компанията, в която работиш, е била закупена, и единственият човек, предложил ценен сценарий, е младо момиче, което работи за теб. Открадваш го и си приписваш заслугите, но момичето привлича прочут режисьор и става негова предпочитана партньорка от продуцентския екип. Какво е направила тази Кити? Нищо. И се досеща, че големият шеф навярно е наясно.

— Каза на Рот, че тя е открила сценария.

Ванна изсумтява.

— Нима мислиш, че не се е досетил? Акула като него?

— Явно не е. Нито веднъж не ме е похвалил.

— Това не означава, че признава заслугите на Кити, скъпа — цинично отбелязва тя. — Знае. Не е глупав. Единствената причина да не е започнал с уволненията е, че все още търси финансово ефективен начин.

— Но Кити е спечелила Оскар.

— За какво?

— Най-добър чуждестранен филм.

— Не се брои — нехайно казва Ванна. И е права. — Рот няма да те уволни, защото буквално си открила игла в копа сено за него. Но не очаквай нито похвала, нито премия, ако не отстояваш своето.

— Но защо не?

— Защото не е длъжен — пояснява Ванна. — Помниш ли какво са ти казвали като малка? Че с думата „искам“ не можеш да получиш всичко.

— Хм, да.

— В реалния живот обаче можеш — заявява тя.

— Уау! — възкликвам. Наистина съм впечатлена. Иска ми се да бях като Ванна, ниска и все пак страховита, грациозна и свирепа като прелестна сиамска котка.

— Но на кого му пука за скапания бизнес? — казва тя. — Покажи ми пръстена! Оо, рубин — хваща ръката ми и внимателно оглежда камъните отблизо. — Скъпа, зашеметяващ е. Рубините все по-рядко се намират, особено съвсем прозрачни, колкото и пари да имаш… Толкова е изящен. Избран е с вкус.

— Чарлс наистина има добър вкус — признавам. — Не мислиш ли, че ще изглеждаме смешно като двойка?

— Смешно? Защо, заради разликата в ръста ли? Не говори глупости — изсумтява. — Никой не би се осмелил да нарече двойка за милиони „смешна“. Ще бъдеш господарка на близо сто акра превъзходна английска земя, огромна къща, за която всеки от познатите ми би дал едното си око и зъбите си, включително и самата аз, прекрасен апартамент в Лондон…

— За апартамента няма спор.

— Гарантиран достъп до висшето общество.

— Висшето общество не ме интересува.

— Зная, но ще започне да те интересува — уверява ме Ванна. — С всички е така. Твърдят, че не ги вълнува, разбира се, но дълбоко в себе си знаят, че това е лъжа. Чарлс няма благородническа титла, но родът му е толкова стар… Май имам едно ранно издание на именника на богатите провинциални фамилии.

— Ванна, престани.

Кокетно свива рамене.

— Но, скъпа, толкова се радвам за теб! Всички ще позеленеят от завист. Всички. Толкова години са говорили… — замълчава, осъзнала, че е на път да издаде нещо, което като че ли не зная — … питали са се защо все още не си омъжена, а сега това! Не би могло да ти провърви повече. Освен ако се бе сгодила за принц Андрю, разбира се. Чудя се… — замислено поклаща глава. — Не, твърде късно е. Анна вече не е свободна!

Усмихвам й се леко.

— Не е за вярване. Но не искам да се омъжа за Чарлс заради парите му.

— Разбира се — веднага се съгласява Ванна. — Срещнала си истинската любов. Сигурно ще ми се смееш, но на онази вечеря си помислих, че не си допадате.

— Така беше — лицето ми пламва. — Но постепенно започна да ме привлича — няма как да не излъжа. — Освен това е свестен, като го опознае човек.

— И се държи страхотно с теб, нали? Не се скъпи за нищо!

— Много е щедър — потвърждавам, поглеждам огромния искрящ рубин и си спомням за всички превъзходни ястия, за такситата и цветята.

— Кара ли те да се чувстваш добре?

— Да.

— Подкрепя ли те в кариерата?

— Така е — казвам. — Въпреки че попарих надеждите му за книгата.

С мъка преглъщам при мисълта колко съкрушен изглеждаше тогава и дори пророни няколко сълзи в градината в Честър Хаус. Почувствах се толкова засрамена. Дали Чарлс изпитва негодувание сега, когато аз се опитвам да пиша? Ни най-малко. Готов е да ме подкрепи, докато работя върху диалозите и комичните ситуации от третата част.

— Значи е идеалният партньор — тържествувайки заключава Ванна.

— Предполагам.

Тя поклаща глава.

— Би трябвало да подскачаш от радост, Анна. Не разбираш ли? Ти спечели голямата награда от лотарията! — явно се чувства длъжна да добави: — Както и той, разбира се.

— Да, зная. Поласкана съм — изведнъж усещам умора и я прикривам с прозявка.

— Прибери се у дома и поспи, за хубост — предлага приятелката ми и оставя банкнота на масата. — Имаш нужда от сили. Предстои ни планиране на голям годеж. Чарлс иска да бъде запомнящо се събитие.

Усмихвам се.

Ванна ме оставя и тръгва към дома си, бързайки да съобщи сензационната новина на Рупърт (представям си го на годежа — с румено лице и безброй ръкомахалия тръби каква късметлийка съм, че няма да остана стара мома), а аз поемам към къщи. Рано е, а вече едва се държа на краката си, затова от време на време поглеждам рубина, за да ми вдъхне сила.

Нося годежен пръстен. При това невероятно скъп. Бляскавият скъпоценен камък, обаче, не може да заличи факта, че очаквах някой ден да се омъжа за неудачник, и то ако имам късмет. Макар да не изгарям от нетърпение да чуя как Рупърт Кебът го разгласява, вече няма опасност да остана стара мома. Докато минавам покрай няколко пияни студенти, тръгнали за ретро парти в „Астория“, и заобикалям някакъв алкохолик пред магазина за спиртни напитки, осъзнавам, че скоро вече няма да се налага да правя това. Имам предвид, да се прибирам пеша при Лили и Джанет. Ще се ширя в разкошната спалня с персийски килим в апартамента на Чарлс до Итън Скуеър. И няма да вечерям претоплена китайска храна. Ще живея като в „Риц“…

Изведнъж ми се приисква просто да прекарам една спокойна вечер в малкото ни жилище, на удобния диван, целият в петна от кафе, с убийствено красивите си съквартирантки, от които не мога да се вредя за банята. Забързвам, почти тичам и въздъхвам с облекчение, когато най-после стигам тясната уличка до книжарницата, влизам във входа и се качвам в стария асансьор с размери на ковчег.

Това е просто безпокойство, нали? Страх от промените, който е ужасно глупав, защото досега единственото, от което се боях, бе да не прекарам така целия си живот.

С широка лъчезарна усмивка на лицето, рязко отварям вратата. И двете са там. Джанет прелиства списание със слушалки на ушите, а Лили бъбри по телефона. Няколко пъти чувам „скъпи“ и „миличко“, но това не означава непременно, че разговаря с мъж.

— Здравейте! — казвам въодушевено. — Имам страхотна новина!

Не ми обръщат внимание.

— Страхотна новина! — скандирам като американска мажоретка.

— Ако обичаш… — процежда Лили през зъби.

С пръсти на слушалките, Джанет се обръща към мен. Запява фалшиво заедно със записа.

— Ти също млъкни! — изръмжава Лили. — Извинявай, скъпи — гука в телефона. — Нямам миг спокойствие…

Енергично ръкомахам и въртя пръсти като зайчето на „Плейбой“, но все още не забелязват.

— Сгодих се! — крещя.

Номерът се оказва сполучлив. Лили никога не е разбирала от намеци. Казва бързо:

— Ще звънна пак, скъпи, чао — затваря. — Какво?

Джанет сваля слушалките си.

— Какво?

— Сгодих се!

Протягам ръката си към тях, раздвижвам я. Един от последните лъчи на залязващото слънце пада върху рубина и разпръсва червени отблясъци из цялата стая.

— Боже мой — изумена е Джанет.

— Не. Не е възможно — отсича Лили.

— Но е истина — заявявам гордо. — Чарлс ми направи предложение. Приех.

— Ааа! Ааа! — разкрещява се Джанет. Скача от стола и се втурва към мен като подивяла красива маймунка. — Ааа!

— Шшт — шъткам й изплашена, че съседите ще се обадят в полицията.

— Не вярвам — мърмори Лили. — Честър Хаус. Итън Скуеър — изглежда пребледняла. — Честър Хаус — повтаря. После леко се отърсва. — Поздравления — успява да изрече, макар и с усилие. Сякаш сме били конкурентки във финалния кръг на „Поп идол“ и по някакво чудо съм спечелила аз. — Покажи ми пръстена — настоява с фалшива усмивка.

Трябва да призная, че поне се старае. Протягам ръка към нея.

— Господи — развълнувано бъбри Джанет. — Супер!

— Хубав е — Лили втренчва поглед в пръстена. Придърпва ръката ми по-близо.

— Правоъгълен рубин, около четири карата, прозрачен, два стъпаловидно изсечени диаманта, по два карата всеки, съвършена изработка, степен на яркост D, прозрачност… хм. S11-12 — рецитира тя.

— Лили разбира от бижута — обажда се Джанет. — Получавала е толкова много.

Но не и толкова скъпи. И двете го знаем. Личи си, че умът й не може да побере как се е стигнало дотук. Гледа като дрогирана. Тя, най-лъчезарната, най-прелестната блондинка, най-нежният модел, да бъде надмината от една дебелана с голям нос.

— Какво означава това? — питам невинно.

Лили преглъща.

— Цената ли? Около тридесет хиляди — заключава тя.

Тридесет хиляди лири? Завива ми се свят. Чарлс скри етикета с цената от мен, когато избирахме пръстена. Иска ми се веднага да го сваля и да го заключа в сейф.

— След сватбата ще бъде твой завинаги — продължава тя. — Ценна движима собственост — добавя замечтано.

— За какво говориш? Те няма да се разведат — застъпва се за мен Джанет. — Мисля, че е чудесен. Поздравления, скъпа — целува ме по бузата.

— Благодаря, Джей-Ми — отвръщам и обвивам ръка около тънката й талия.

— Е, браво — Лили отново полага усилие да се усмихне. — Бива си те — добавя тя и бързо извръща глава. Наистина е пребледняла. — Уморена съм, ще си легна. Поздравления — повтаря отново с половин уста.

Трогната съм, че поне проявява учтивост.

— Предполагам, че скоро и ти ще получиш такъв — казвам й. — От Хенри.

— Да — Лили отново се опомня. — Несъмнено. Той е червив с пари — по-скоро убеждава себе си. Но не изглежда сигурна. — Лека нощ, момичета.

Влиза в стаята си и тихо затваря вратата. Джанет отново ме прегръща, сякаш е в неведение за настроението на Лили.

— Това е страхотно, Анна. Разкажи ми всичко, с подробности. На колене ли застана? Каза ли ти, че си голямата любов на живота му или нещо подобно?

„Не, не и не“.

— Беше най-обикновен разговор, но ми хареса — казвам, сякаш търся оправдание, но не мога да се сдържа. — Впрочем и аз съм доста уморена, така че също ще си легна. До утре.

— Добре — несигурно отвръща Джанет. — Фантастична новина! — провиква се зад гърба ми, докато се оттеглям.

Затварям вратата на малката си спалня и усещам как учестеният ми пулс се успокоява. Слава богу, че всичко свърши. Остана само да кажа на мама и татко. Вземам моя господин Мечо, забележително име за плюшено мече, притискам го към гърдите си и се отпускам изтощена на леглото, с дрехите. Преди да затворя очи, за последен път поглеждам искрящия камък на пръста си за кураж, но в стаята е тъмно и не мога да видя блясъка му.

„Има още един човек, на когото трябва да кажа“, мисля си, докато се унасям.

Марк Суон.