Родена в понеделник

Шеста глава

На следващата сутрин се чувствам леко отпаднала. Не е точно махмурлук, но не съм и нетърпелива да скоча от леглото и да приветствам новия ден. Измъчвана от жажда, залитайки стигам до банята и пийвам малко вода с шепа от чешмата. После влизам под душа.

Докато водните струи ме обливат и отмиват шампоана, вчерашните събития изплуват в съзнанието ми. Най-хубавият ден в живота ми! Разговорът с Марк Суон. А после думите на Джанет.

Излизам, увита в огромната хавлия, която си купих, за да не започвам деня разстроена, след като съм видяла някоя невзрачна подробност от анатомията си в огледалото, но изведнъж ми хрумва да сторя нещо друго.

Оглеждам критично тялото си.

Странно е, след като години наред не съм заставала пред огледалото, освен за да проверя дали по зъбите ми няма червило. Изработила съм си сложни и изпитани методи да избягвам гледката. А ето ме сега, лице в лице с истината.

А тя е доста тъжна.

Това съм аз. Дебела ли съм? Относително е. Не е нужно укрепване на пода, за да не счупя дъските, или кран, за да ме пренася от стая в стая, но този корем…

Поглеждам едрото си тяло и пълните, мощни ръце. Краката ми не се виждат от тук, но не мога да скрия носа си, както и косата, сега влажна и залепнала за главата ми, плачеща за разресване. Кожата ми е бледа, но не като порцелан, а сякаш не е видяла слънце.

Казано накратко, не съм никак привлекателна. Имам и някои добри страни. Задникът ми не е голям, а краката ми са прави и атлетични. Не намирам и ръцете си за толкова грозни. Развила съм мускули от носенето на тежки папки със сценарии всеки ден.

Част от мен повтаря това, което си казвам всеки ден — че щом никога няма да бъдеш красива, каквото и да правиш, най-добре е да ядеш каквото искаш и да се обличаш така, че да бъдеш незабележима. Но тази сутрин се обажда другата част, която иска нещата да бъдат малко по-различни. Вече ще имам повече пари. Заслужих повишение. Кити вярва в мен.

Бих искала да следвам примера на Ели Рот. Мечтая да стана като него, но в женски вариант. Бих се обзаложила, че не се тъпче с млечен шоколад и чипс със сол и оцет по цял ден. Може би се храни със соево сирене и пие сок от житни кълнове.

„О, това са глупости — обажда се едно гласче. — Не. Няма да ядеш соево сирене!“

Разбира се, че няма. Но може би… поне ще пробвам. Започвам да се чувствам виновна пред себе си, защото наистина се самозаблуждавам, че е възможна промяна. Но просто на шега ще понамаля вредната храна.

— Много е вълнуващо — споделя Триш, когато пристигам, за да я взема. Сплела е дългите си руси коси на лъскава плитка и е избрала сребриста риза, черна плисирана пола, обувки с висок ток и мрежест чорапогащник. Прилича на неустоима сладурана от шести клас. Представям си изражението на Кити, когато я види. Или на Марк Суон. Застанала до нея, ще изглеждам женствена колкото Ленъкс Луис10.

Но тя наистина е в еуфория. Създава впечатлението за лъчезарно дете, подскачащо по пътя към Евродисни, което би събудило симпатия у всеки.

— Не мога да повярвам — казва. — Ти си истински гений.

— Все още не е напълно сигурно — предупреждавам я.

— Но ще бъде — уверява ме тя. — Щом Грета Гордън и Марк Суон са се навили. Гледа ли „Заподозрени“?

— Да.

— Страхотен филм, мамка му. Що за човек е той? — изважда цигара и запалва клечка. — Искаш ли една?

— Не, благодаря.

— Страхотно средство за потискане на апетита — любезно казва тя. — Наистина ли е самовглъбен гений?

Усмихвам се.

— За самовглъбен — не зная, но безспорно е гений.

— Тази Кити ми се обади — споменава Триш. — Вчера намина да се види с мен.

Примигвам.

— Какво?

— Да, следобед. Свястна жена — неуверено казва тя.

Боря се със себе си. Отишла е при Триш, докато аз бях в Хампстед Хийт.

— Може да се каже — съгласявам се най-накрая. Какво ли е целяла? Отишла е без мен… Нали искаше да се срещне със сценаристката, а аз не бях в офиса… Може би е щяла да ми каже, но покрай обаждането на Суон е забравила.

„Нали увеличи заплатата ти? — напомням си. — Излишно е да ставаш параноичка“.

— Каза ми, че е привлякла Грета да изиграе ролята и че ще продуцира филма — споделя Триш и ме поглежда с крайчеца на очите изпод тъмните си мигли. — Твърди, че тя е човекът, на когото мога да имам доверие.

— Е, значи е така — уверявам я лоялно.

— Не спомена за теб — изтъква Триш.

— Не е нужно. Увеличи заплатата ми — чувствам се задължена да го кажа. — Позволява ми и аз да работя по проекта. Актьорски състав, режисьори, всичко.

— Няма да издребняваме — Триш разтърсва крехките си рамене. — Стига ти да си доволна.

— Напълно — отговарям. — Кити представи сценария пред Ели Рот и привлече Грета.

Изчервявам се и се питам защо говоря, сякаш се опитвам да убедя себе си. Спирам такси.

— Скачай в колата — казвам. — Предстои ни важна среща.

— Ммм — весело мърка Триш, докато се настанява на изтърканата кожена седалка. — Самовглъбените гении Марк Суон и Триш Евънс. Мислиш ли, че би ме харесал?

Поглеждам я и си представям малкото й крехко тяло до едрата фигура на Марк Суон, като балерина до Арнолд Шварценегер (какъвто беше, когато се снима в „Зов за завръщане“).

— О, да — отвръщам с леко огорчение. И кой би ме упрекнал? — Не се и съмнявам.

Явно ще бъде съдбоносна среща. Кити се цупи, защото няма да се състои в нейния офис. Ели Рот е наредил всички да отидем на четвъртия етаж. Все пак е твърдо решена тя да командва парада.

— Триш, скъпа — бърза да я приветства Кити, когато пристигам, следвана от сценаристката. — Изглеждаш фантастично, просто зашеметяващо. Ели много ще те хареса.

Днес самата тя е особено издокарана, с жълт вълнен костюм, перли колкото орехи, пръстена с диамант, лимоновожълти обувки с много високи токчета, тънки като игли, и мека бяла чанта „Шанел“, окачена на рамото й. Прилича на разцъфнала жълта маргаритка.

— Грета ще бъде тук всеки момент — обещава, докато чакаме пред асансьорите, и се оглежда като момиче в клуб, хвърлящо око наоколо за някой богаташ. Триш е чудесна, но днес няма да бъде обект на голямо внимание. — Марк Суон също — чудя се чий задник ще целува по-напред, ако пристигнат заедно? — Анна, бъди така добра да вземеш записките си. Джон, донеси бележника ми.

— Джон? — питам. Какво ще прави Джон на тази среща, по дяволите?

— Разбира се, Анна — казва Кити с познатата престорена любезност, която означава, че ако отново отворя устата си, ще ме убие. — Той също е част от екипа!

Джон ми се усмихва със злорадство и не пропуска да се подмаже:

— Веднага, Кити.

Опитвам се да се усмихна. Може би просто съм параноичка. Джон наистина работи за Кити. Може би е намерила някаква задача за него. Може би търси специалисти по декори, дизайнери на костюми…

— Триш, върви с Анна, скъпа. Тя ще те представи на Ели — нетърпеливо казва Кити. Явно иска да се отърве от нас, за да посрещне Грета сама. И Марк.

Завеждам Триш в разкошния кабинет на Ели Рот на четвъртия етаж. Едва сега започвам да вярвам, че съм на път да превърна един филм в реалност. Защото обстановката тук е на светлинни години от малките офиси долу, в които цари безпорядък. Всичко говори за невъобразими корпоративни суми. Рот вече е свалил емблемата на „Уининг“ и е сложил страхотно лого на „Ред Крест“. Мекият бял мокет заглушава стъпките, от огромния японски водоскок се носи успокояващо шуртене, а бонзаите в керамични саксии са подрязани и оформени като малки скулптури. И тук телефоните непрестанно звънят, но звукът им е приглушен, а секретарките не са изтормозени и плахи като Клер, а уверени тридесетгодишни жени със сака и равни обувки.

— Е — Рот ни посреща на вратата. Офисът му е със затъмнени стъкла от пода до тавана и обзаведен е в стил, характерен за Ел Ей. Без да обръща внимание на двама ни с Джон, се усмихва на Триш. — Значи това е сценаристката. Имате невероятно въображение.

Детегледачката поглежда ангелски красивото му лице и се усмихва.

— Добре съм се справила, нали? — пита го. — Много мислих върху този сценарий.

— Разбира се — спокойно я уверява Рот. — Имаме само няколко забележки…

Сърцето ми се свива. Ще го съсипе, а е почти идеален. Защо продуцентите постъпват така? Влюбват се в един сценарий, откупват го, а после го променят, докато стане неузнаваем и ужасно блудкав.

— Няма проблем — Триш ме поглежда с израз на доверие. Кокетно се усмихва на Рот, но той сякаш не забелязва.

„Бизнесът си е бизнес“, предполагам.

Кити блъсва вратата, без да почука, и се отдръпва, за да стори път на жена, облечена в черно от главата до петите, с извити тъмни очила.

— Грета! — Рот приветливо й се усмихва. Прекосява стаята със скоростта на светлината, подава й ръка и я повежда към дивана. Кити се намръщва. — Искрено се радвам да те видя. За нас е голяма чест.

Целува й ръка.

— Бих пийнала кафе — пожелава достолепната дама малко надменно.

— Разбира се — Рот щраква с пръсти. — Донесете на госпожа Гордън едно кафе.

Никой не помръдва.

— Какво чакаш, Анна? — подканва ме Кити. — Чу Ели.

Тъкмо ставам на крака, за да вляза в ролята си на слугиня, когато вратата отново се отваря и влиза Марк Суон.

— Извинявайте за закъснението — казва той.

— Пристигате тъкмо навреме — уверява го Кити с топлота, втурва се към него, протегнала напред ръката си с нокти като на орел, украсена с бляскав диамант. — Аз съм Кити Симпсън. „Майката на булката“ е моето бебче — добавя с чаровна усмивка. — Това е Триш Евънс, авторката на великолепния сценарий. Разбира се, ще направим няколко мънички промени. А това е Грета Гордън, която — сигурна съм, познавате…

— Не сме се запознавали — отвръща Суон и кимва на актрисата. — Но винаги съм ви се възхищавал.

Господи, огромен е. Със сигурност е над метър и деветдесет. И има толкова широки рамене. Чертите му не са съвършени като на Ели Рот, но са въздействащи. Ъгловата челюст, тъмни очи и гъсти вежди. Забелязвам, че всички жени в помещението, без изключение, сме изправили гърбове след влизането му и го гледаме със страхопочитание.

— А вашият сценарий наистина е фантастичен — обръща се Суон към Триш.

— Радвам се да се запознаем, Марк — казва Рот и му подава ръка. Личи си, че не му е приятно Суон да го гледа отвисоко, но се примирява. — Обожавам всичките ви филми. Гласувах за вас в Академията.

— Много благодаря — казва режисьорът.

Поглежда крадешком към мен и ми намига.

Навеждам глава и се опитвам да скрия усмивката си. Той ми намигна! Марк Суон ми намигна!

Кити забелязва, разбира се. Нищо не й убягва.

— Вече сте се запознали с Анна, която работи за мен, а това е колегата й Джон — Кити отново се усмихва. — Анна тъкмо щеше да отиде за кафе, искате ли и вие?

Изчервявам се. Представят ме като слугиня, каквато съм всъщност. Струва ми се нечестно. Какво ще кажете за следния вариант: „Това е Анна, която откри сценария“? Но, разбира се, не можем да разкрием истината. Трябва да бъде лансиран от по-влиятелен продуцент, както ме увери Кити.

— Е, тъй като прочетох сценария и реших да режисирам филма само благодарение на Анна — непринудено изтъква Суон, — мисля, че тя заслужава някой да й донесе кафе.

Не мога да повярвам, че го каза! О! Обичам го.

— Няма проблем — прошепвам с пламнали страни.

Ели и Кити се надпреварват да изразяват съгласие.

— Ха-ха, разбира се — казва Кити. — Донеси на всички ни кафе, Джон.

— Веднага — угоднически отвръща той. — Как го предпочитате, господин Суон? Аз съм ваш голям почитател. За мен ще бъде удоволствие да ви донеса кафе.

— Без захар — отговаря Суон.

Отново ме поглежда, сякаш едва се сдържа да не завърти очи.

Забивам поглед в бележника си. Полудявам ли, или Марк Суон наистина се опитва да флиртува с мен? Виждам, че Ели и Кити са забелязали и вибрациите, които долавям, не са одобрителни.

— Е, добрата новина е, че тази сутрин обсъдих проекта с „Парамаунт“ — припряно заговаря Рот и привлича вниманието на Суон. — Съгласни са да го поемат.

— Много мило от тяхна страна — казва Суон със сарказъм.

Той е най-нашумелият режисьор в британската киноиндустрия и го знае. Разбира се, всяка студия би се възползвала от шанса да представи поредния му филм.

— Реших, че би било полезно да повикам двама ви с Грета, за да запознаем сценаристката с вижданията си — казва Рот. — Да й обясним какво желаем да промени.

— Имаш ли бележник? — попита я Кити. — Заповядай, ако нямаш. Добре е да водиш подробни бележки.

— Ролята на Елси трябва да бъде малко по-положителна — казва Грета. — Да буди повече симпатии в първите две части.

— Сценарият е твърде дълъг. Ще се наложи да съкратиш десет страници. И запомнящите се реплики да бъдат на равни интервали — казва Рот. — На всеки десет минути смях, това е формулата. Десет страници, ключова реплика. Десет страници, ключова реплика — повтаря той, сякаш не забелязва ужасеното изражение на Триш. — Ще добиеш представа за ритъма.

— Елси трябва да бъде по-добра. И много по-привлекателна — обажда се Грета. — Нещо като модел за подражание за по-възрастните жени. Преуспяла. Филантропка. И с впечатляваща кариера. Какво ще кажете за съдия? Зная, че изглеждам добре в черно — замислено казва тя.

— Кафето — напевно съобщава Джон и внася поднос с чаши, чинийки и малки канички с мляко. Всички са от един сервиз, за разлика от пластмасовите лъжички и големите очукани чаши, от които пием долу, с надписи като: „Ако искам мнението ви, ще ви дам думата“, или „Старите играчи на борсата не умират, само замразяват активите си“. — Пийте, докато е горещо — продължава да пее той, завърта китката си, за да налее млякото с пяна, и слага от онези бъркалки за коктейли с вградени кристалчета захар. Днес е необичайно сръчен.

— За тези промени… не зная — колебливо заговаря Триш. — Анна каза, че сценарият й харесва такъв, какъвто е.

— Каквото и да мисли Анна, винаги се налага сценаристите да правят промени — настоява Рот.

— Да, но толкова съществени за Елси? Тя е цялостен образ. Ще го съсипя.

— Ще направиш промените, Триш — отсича Кити с усмивка на крокодил. — Задачата ти е да прилагаш нашите възгледи.

— Аз ще играя ролята. Мисля, че зная кое е най-добро за Елси — царствено заявява Грета.

— Но Анна каза…

— Анна не е човекът, който взема решенията тук. Аз ги вземам — изтъква Кити със заплашителна нотка, която Триш не долавя. Ели Рот прочиства гърлото си. — И Ели, разбира се.

— Всъщност — намесва се Марк Суон — ги вземам аз.

Кити, Ели и Грета извръщат глави към него.

— О, разбира се — прочувствено се съгласява Кити, — когато започне заснемането.

— Не, по време на целия процес. От предварителната работа до последните подробности — Суон свива рамене. — Не работя по друг начин. Всички промени в сценария трябва да бъдат одобрени от мен, както и актьорският състав, снимачният екип, всичко. Аз съм шефът на продукциите си. На филма се изписва моето име. Когато се появи надписът „Филм на Марк Суон“, държа това да бъде истина. Аз поемам вината в случай на провал или обирам лаврите, ако филмът има успех. Това означава или пълен контрол, или се отказвам. Ако не сте съгласни, радвам се, че се запознахме, но си тръгвам.

Грета нервно поклаща глава. Явно не желае да загуби симпатиите на човека, който може с един замах да съживи кариерата й.

— Не възразявам — казва припряно. — Вие сте маестрото!

— Точно така — веднага се съгласява Кити. — Както кажеш, Марк.

Споглеждат се с Рот, който сковано кимва и се усмихва насила.

— Няма проблем, няма проблем — разперва ръцете си с оформен маникюр. — Триш, ще се изразя по друг начин. Твоята работа е да прилагаш възгледите на Марк.

Не зная накъде да погледна. Атмосферата е напрегната като във Флорида по време на избори. Негодуванието зад фалшивите усмивки на Кити и Ели е почти осезаемо. От Грета Гордън лъха страх, а Триш изглежда озадачена и ядосана.

Единственият, който остава напълно спокоен, е Суон.

— Приех проекта само защото ми харесаха възгледите на Триш — казва той. — Макар и да не разбирам какво кара всички ни да говорим за възгледи. Става дума просто за един филм.

Триш не може да сдържи смеха си и виждам как Кити и Рот потръпват.

— Мамка му — провиква се тя, — приятел, ти си почти нормален!

Суон се засмива.

— Е, честито.

— Мислех те за самовглъбен гений — добавя Триш. — Но Анна каза, че не си такъв. Че изобщо не си самовглъбен.

Суон насочва вниманието си към мен и ми се иска да се свра под масата. Едър е като скала. И е истинска легенда.

— Така ли? — пита той. — Е, не съм и гений, Бъд Фокс.

Не смея да го погледна.

— „Уолстрийт“ — изведнъж казва Кити. — Страхотен филм! Толкова интересни въз… ааа… сцени.

— Първите две трети са върхът — отбелязва Суон. — Коя е любимата ти сцена?

Кити започва да се изчервява.

— Аз…

Безпомощно се озърта. Не е гледала филма. Запитвам се откога не е гледала филм, който не е наша продукция.

— Каза ми, че обичаш онази, в която Бъд Фокс влиза в офиса на Гордън Геко — притичвам й се на помощ.

— Да! — възкликва тя. — Обожавам я! Толкова е смешна! Забележително чувство за хумор.

— Смешна? — пита Суон. Очевидно му е забавно.

Незабелязано поклащам глава към Кити.

— Толкова… драматична, че ме разсмя — отчаяно казва.

— Кити намира тънката сатира за много остроумна — обяснявам.

— Именно — потвърждава тя.

— Разбирам — отвръща Суон. Питам се дали отново ще ми намигне. За щастие този път се сдържа. — Както и да е, искам главната роля, на Елси, да остане както е в сценария. Изненадан съм, че настояваш за промени — обръща се към Грета. — Щом искаш да се завърнеш на екрана, не бива да се придържаш към познатия си идеализиран образ. Елси е алчна, стисната, жалка… Но с такива роли се печелят Оскари.

— Наистина ли мислиш, че аз… — плахо пита Грета.

— Само ако положиш много усилия и приемаш режисьорски забележки — прямо отговаря Суон. — Имаш лоша репутация, Грета. Аз съм шефът на снимачната площадка и не обичам примадони. Няма да получиш специална гримьорна и никой няма да избира само червени бонбони „Ем енд Ем“ за теб. Разбрано? Ще съставим писмен договор и ако изпаднеш в истерия или се опиташ да възпрепятстваш заснемането, ще заведа дело.

Грета изглежда поразена, но бързо се опомня. Представям си как в съзнанието й се завърта малка въртележка и хамстерчето в нея затананиква: „Оскар, Оскар, Оскар“.

— Ти си шефът, Марк — прошепва тя.

Ели Рот и Кити изглеждат впечатлени. И с право.

Триш отново се усмихва.

— Същото се отнася и за теб, скъпа — предупреждава я Суон. — Няма да искам много промени, но без мрънкане по повод онези, за които настоявам. Ще изслушам мнението ти, но аз ще имам последната дума. Ако не ти харесва, ще наемем друг сценарист. Честно е, нали?

— Не особено — отвръща Триш с усмивка. — Но предполагам, че нямам голям избор, а?

— Никакъв — шеговито отговаря Суон. — А вие — обръща се към Ели и Кити. — Бюджетът е нисък. Всичко е наред, няма да искам хонорар. Ще работя за удоволствие.

— Възхищавам се на хъса ти за работа — учтиво отбелязва Ели Рот, съвсем на място.

— Но уловката е, че всичко ще става с моето одобрение, и може би няма да приемам много предложения от „Уининг“.

— Вече сме „Ред Крест“ — изтъква Рот.

— Както и да се наричате.

— Но, Марк — продумва Кити с треперещ глас, — нали ще присъстваме на съвещанията? Продуцентите трябва да следят развоя.

— Досега свърши отлична работа, Кити — спокойно казва Суон. — Вече намери сценария, звездата и режисьора, без големи претенции. Останалото можеш да оставиш на мен. Нямам нищо против да присъстваш на съвещания от време на време. Но не твърде често.

— Съжалявам, но трябва да се намеся — обажда се Ели Рот малко тревожно.

Не мога да повярвам, че трансформацията, която наблюдавам, е истина. Рот, с идеално скроените костюми, калифорнийския загар и златния ролекс с диаманти, когото смятах за въплъщение на властта. Дори Кити пълзеше пред него. Излъчваше самоувереност. Човекът с безупречна външност, подобаваща на една от най-богатите и влиятелни личности в Холивуд. И този широкоплещест, скромно облечен мъж изведнъж го накара да затрепери.

Ели Рот има силно тяло, навярно плаща на личния си треньор по сто долара на час, но Марк Суон би го победил при ръкопашен бой без усилие.

— Трябва да има наш представител при всеки етап от заснемането на филма — настоява Рот. — Държа да зная как върви.

Суон си дава вид, че размишлява.

— Е — склонява накрая, — можеш да изпратиш Анна.

Примигвам.

— Анна! — избухва Кити. — Но тя е само асистент!

— Анна ме намери — спокойно казва той. — И ми харесва.

— Идеята беше моя — припряно заявява Кити.

— Не — възразява Суон. — Сериозен изпълнителен продуцент като теб би се свързал с мен чрез импресариото ми. Опитите за достигане до снимачната площадка са лудост, присъща само на младите. Дързък ход — обръща се към мен. — Ако присъстваш на обсъжданията, би могла да научиш нещо за филмите в реалния свят. Така ще стане по-добър продуцент — казва той на Кити.

— Анна не е продуцент, а само асистент по подбор на сценарии — злобно просъсква тя. — Мислим, че все още е рано за голяма крачка напред. Самата тя не бърза, нали, Анна?

Разбира се, че бързам! Но срещам погледа й, който ме предупреждава, че нямам право на възражение.

— Не — промълвявам със свито сърце.

— Имам необходимия опит. Мога да участвам — убеждава го Кити с кокетна усмивка. — Ще ти докладвам всеки ден, Ели — добавя почтително.

— Искам Анна — не отстъпва Суон.

— По-добре Кити, господин Суон — отново долавям ярост в очите на шефа си. — Спечелила е Оскар — продължавам глуповато. — Наистина е изключително добър продуцент. Аз не разбирам нищо.

— Ще разбираш, когато приключим с работата по този проект — уверява ме Суон. Отново поглежда Кити и Ели и свива рамене. — Готов съм да режисирам филма без пари. Ще бъде забавно. Анна ми харесва, така че присъствието й като ваш представител ще бъде приятно за мен. Ако това ви смущава, можем да си спестим много неприятности, като се разкарам и ви оставя да потърсите друг режисьор.

— Не, не, Марк, съгласни сме — отвръща Рот и хвърля предупредителен поглед към Кити, която отново е зяпнала. — Добре.

— Чудесно — приключва Суон. — Елате и трите в хотела ми в пет. На Парк Стрийт 47.

Триш и Грета отговарят, че ще бъдат там, аз само кимвам. Не дръзвам дори да вдигна очи. Не съм усещала такава тръпка, откакто на шестнадесет гледах концерт на „Бийсти Бойс“ от първия ред и въздишах по Ад Рок. Зная, че Кити ще обвини мен. Сигурно и Ели Рот. Но не мога да сторя нищо. Марк Суон иска аз да представлявам компанията и само това е от значение.

Той се изправя и всички скачат на крака. Обикаля стаята и подава ръка първо на Грета. Накрая стига до мен.

— Радвам се, че отново се видяхме — хваща ръката ми в огромната си длан.

— Ще се видим следобед, господин Суон — казвам делово.

— Разбрахме се да ме наричаш Марк — напомня ми. Леко стиска ръката ми. — Ще бъде забавно — обещава ми. И излиза.

Седя на дивана в офиса на Ели Рот и нервно кърша ръце в скута си. Чувствам се виновна, макар и да няма за какво. Аз съм от хората, които стават неспокойни винаги, когато видят полицай, или преминават през коридора „Нищо за деклариране“ на митницата.

Кити и Рот не изглеждат никак доволни от обяснението ми. Трябваше да се очаква, но ме гледат така заплашително, сякаш съм военнопленник от база „Гуантанамо“.

— Как ти хрумна тази идея? — злобно пита Кити.

— Не зная — отговарям плахо. — Просто се сетих за него.

— И случайно се сблъскахте в магазина — добавя Рот. Приветливо се усмихва, но позата му издава недоверие. — Кажи ми отново, какво правеше там?

— Просто влязох, за да си купя нещо сладко.

— Правдоподобно — ехидно отбелязва Кити.

— И се е съгласил да прочете сценария.

— Да — потвърждавам. — Честна дума, беше просто случайност.

— Сигурна ли си, че не си имала други контакти с него? — пита Рот, повдигайки вежди, които — едва сега забелязвам, са оскубани и изписани. Като на момиче. Повече ми харесват буйните вежди на Марк.

— За какво намеквате?

— Дали не си била… в интимни отношения с него.

„Интимни отношения“. Не, освен ако броите това, че хвана списанието, което изпуснах. О, почакайте, под „интимни отношения“ американците имат предвид „сексуални“.

— Аз? С Марк Суон?

Толкова съм нервна, че не сдържам смеха си. Тази мисъл е лудост. Искам да кажа, Марк Суон би могъл да има всяка жена.

Кити става малко по-спокойна.

— Само в най-смелите й фантазии — казва подлата кучка. — Едва ли Марк Суон би поддържал връзка с Анна, Ели.

— Изглежда, много те харесва — продължава Ели, сякаш това е неразгадаема мистерия, която е в противоречие със здравия му разум.

— Знаете какви са режисьорите — казвам плахо.

Рот рязко кимва.

— Творческите личности са големи ексцентрици — съгласява се той. Приемам това като послание с холивудски код, което означава: „Разбира се, всичките са откачалници“. Научила съм основното правило в киноиндустрията, според което човек не бива да говори нищо лошо за когото и да било, защото един ден обектът на злословието може да му бъде полезен. Ели Рот би намерил добра дума дори за филм като „Трудна свалка“, ако някой поиска мнението му.

— Помни само едно, Анна — строго продължава той. — Това е мой проект. И на Кити — добавя, когато среща погледа й. — Ти не си продуцент. Ще бъдеш изпратена като наш представител по молба на режисьора, за да докладваш на продуцентския екип как върви предснимачната подготовка.

— Разбирам — отвръщам кротко.

— И трябва да бъдеш наясно на кого дължиш лоялност — казва Рот. Предупреждава ме. — Работиш за „Ред Крест Пръдакшънс“, а не за Марк Суон. Ще водиш записки за всичко, което видиш и чуеш, и ще ни го съобщаваш. Особено ако възникнат проблеми.

— Особено проблеми със самия Марк — добавя Кити с огорчение.

— Разбира се — обещавам.

— Ти ще бъдеш очите и ушите ми — заключава Рот. — Поемаш тази отговорност, въпреки че си само асистент. Очаквам да оправдаеш доверието ми. Настоявам да научавам всичко, дори неща, които актьорите и екипът не биха искали да узная.

— Ще ви съобщавам всяка подробност — обещавам. — Надявам се да получа повишение — добавям плахо и Кити смръщва вежди.

— Нека видим как ще се справиш с това — казва Рот. — Бъдещето ти зависи от тази задача, Анна.

— Благодаря, господин Рот — искрена съм. — Няма да ви разочаровам.

— Това е всичко — казва той. Изражението му добавя: „В противен случай лошо ти се пише“.

Ставам, грабвам чантата си и слизам долу.

Когато влизам в офиса, Джон е струпал върху бюрото ми огромна купчина сценарии.

— Какво е това?

— Домашното за уикенда — отговаря злорадо.

— Но…

Вратите на асансьора изсъскват и излиза Кити.

— Никакво „но“ — казва Джон.

— Естествено, ще изпълняваш и обичайните си задължения, Анна — заявява тя. — Искам да разбереш, че този каприз на Марк не променя нищо… освен че той излага продукцията ни на риск, като се доверява на човек без опит.

Поглеждам купчината папки.

— Добре — отвръщам. — Кити, може ли да поговорим за малко насаме?

— Каквото имаш да ми казваш, можеш да го кажеш пред Джон — сопва се тя.

— Моля те — мънкам жално.

Кити отстъпва.

— Тридесет секунди.

Посочва към офиса си. Влизаме и затварям вратата, докато тя намества костеливото си тяло зад бюрото. Заставам срещу нея като ученичка, повикана при директорката.

— Виж — започвам, — уверявам те, че не съм планирала това. Нямам нищо общо… нямах представа, че ще поиска аз да представлявам компанията.

— Хм — промърморва Кити.

— Можеш да разчиташ на мен — продължавам припряно. — Искам това повишение, а зная, че няма да го получа от Марк Суон. Ще бъда дясната ти ръка. Ще ти докладвам за всичко.

Кити ме поглежда и леко отпуска рамене.

— Знаеш, че можеш да ми имаш доверие, Анна — казва тя. — Увеличих заплатата ти.

— Да, много съм ти благодарна.

— Е, наистина казах, че вероятно ще получиш повишение, но в подходящ момент, така че очаквам да свършиш добра работа за нас при Марк… — махва с ръка. — Може би когато приключи предснимачният етап…

Усмихвам се. Поставя срок, което означава, че говори сериозно. Наистина ще ме повиши.

— Когато се издигнеш — продължава, сякаш прочела мислите ми, — няма да бъде формално повишение като на Шарън. Ще имаш свой офис и асистенти и ще обявим това в специализираните издания.

Фантастично! Иде ми да заподскачам от радост.

— Само недей да таиш злоба срещу мен — казва Кити. — Трябва да бъдеш на наша страна, а не на страната на Марк.

— Зная — уверявам я. — Благодаря, Кити, няма да съжаляваш.

През останалата част от деня сякаш летя. Преглеждам новите сценарии (всички до един са ужасни) и нахвърлям няколко стандартни бележки. Но през повечето време гледам часовника, очаквайки да стане четири и трийсет, за да изляза от офиса и да тръгна към Парк Стрийт. Нямам търпение. Ще мога да благодаря на Марк, че ми даде шанс да участвам в истинско предснимачно обсъждане. И да се докажа пред Кити. Зная интереса си и ще им давам толкова подробни записки, че и двамата с Рот ще имат чувството, че са присъствали лично.

Сякаш съм спечелила от лотарията! Удава ми се възможност да впечатля всички. Шефовете си, Марк Суон, Триш и Грета. Впускам се във фантазии за кариерата си. След пет-шест години бих могла да стана голям холивудски магнат. И да бъда богата колкото Ели Рот!

Всички в офиса ме зяпат. Шарън и Джон стоят до кухнята толкова близо един до друг, че челата им се докосват, и си шушукат. Майк Уотсън ме гледа навъсено през стъклените стени на своя офис, но когато го хващам, извръща глава. Сякаш прочитам мислите им: „Не и Анна“. Но истината е, че щастието се усмихна именно на мен.

Дължа благодарност за това на Марк Суон!

Шарън се приближава. Бързо спирам да играя на минички, за да не ме издаде в „Личен състав“.

— Здравей! — усмихва ми се приятелски.

— Здравей — отвръщам подозрително.

— Искаш ли кафе? — пита любезно. — Или билков чай?

— Не, благодаря — чай, в който се е изплюла?

— Мога да отскоча до „Старбъкс“ и да ти донеса капучино или топъл шоколад, ако желаеш — явно е намислила нещо.

— Какво искаш, Шарън?

— Не бъди такава — упреква ме. — Какво те кара да мислиш, че искам нещо? Просто сме приятелки, нали?

По-рано поне се държахме учтиво една с друга, но откакто получи повишение, явно си е втълпила, че мисията в живота й е да ме тормози безмилостно. Не казвам нищо.

— Страхотен заговор сте спретнали с Марк Суон — подхвърля ласкателски. — Всички в офиса говорят за това.

— Просто се сблъсках с него.

— Изглежда истински те харесва.

— Много е мил — признавам.

— Чух какво е казал Ели Рот. „Тук има нещо подозрително“ — цитира Шарън, снишавайки гласа си до заговорнически шепот. — Не си спала с него, разбира се.

— Не съм.

— Марк Суон не би легнал с теб. Очевидно.

— Очевидно — въздъхвам. Мечтая за милион лири, които да похарча за пластични операции на цялото си лице и тяло, но дори тогава…

— Впрочем ти вече си заета — добавя подигравателно. — Ходиш с добродушния дребосък, който ти изпрати цветя.

Разбира се, че не съм заета. Просто излизам с него.

— Не е дребосък — защитавам го.

— Е — припряно казва Шарън, — сигурна съм, че има и по-ниски мъже, а и размерът няма значение, нали?

Замислям се за проклетия си висок ръст и си представям как стърча над Чарлс.

— Точно така, няма значение.

— И двамата притежавате вътрешна красота — успокоява ме тя. — Впрочем… колко добре познаваш Марк?

— Съвсем бегло.

— Има ли си приятелка? — пита уж нехайно.

Аха. Трябваше да се досетя.

— Нямам представа — отговарям. Но предполагам, че има. Впечатляващо красивите милионери рядко остават самотни, нали?

— Не е впечатляващо красив — изрича Шарън смаяна. — Прилича на огромна горила. Би било голям късмет да си намери приятелка. Видях го, когато влезе. Разбира се, външният вид не ме интересува. Просто се възхищавам на таланта му.

— Сигурна съм, че ще бъде поласкан да го научи.

— Ще се опиташ ли да разбереш нещо повече за него? — мрънка Шарън с умоляващ тон.

— Ще го попитам — отвръщам й с неохота.

— Благодаря — тя засиява. — Ти си истинска приятелка, Анна.

— Марк Суон? — пита Клер, която досега е слушала внимателно. — Защо да си правиш труда да го преследваш, когато Ели Рот работи в тази сграда?

Въздъхва замечтано.

Шарън оглежда новия й, секси имидж с презрение. Явно няма високо мнение за жените, които боядисват косите си сами и носят къси кожени поли.

— Ели Рот няма да ти върже — троснато заявява тя.

— Откъде знаеш? — пита Клер и настръхва.

Шарън уверено мята къдрици.

— Два пъти му занесох кафе, когато дойде при Майк.

— Е, и? Аз също — споделя Клер.

— Не ме покани да излезем — уточнява Шарън. — Значи или е гей, или си има приятелка.

Клер изсумтява.

— Не е поканил и теб — изтъква новоповишената.

— Това не означава, че няма да го направи. Може би чака удобен момент — сопва се секретарката. Гневно се взират една в друга, а аз се подсмихвам. Хубавици! Чудя се какво ли е да си вадиш заключение, че нещо не е наред с мъжа, който не проявява интерес към теб. Бих се радвала да притежавам такава самоувереност. Поне веднъж. Поне за пет минути.

— Теб никога няма да те покани — злобно подхвърля Шарън. — Все едно да покани Анна.

Разсмива се. Приповдигнатото ми настроение започва да се изпарява. Опитвам се да мисля за Марк Суон и за новата си впечатляваща кариера, но не мога. Една злобна реплика и отново съм дългучката Анна, грубовато момиче с голям нос.

В мен нахлува вълна от тъга. За свой ужас осъзнавам, че в очите ми напират сълзи. Може и да съм станала звездата на деня с шанса си за бъдещ успех, но като жена все още съм посмешището на офиса. Зная, че нито Ели Рот, нито Марк Суон биха излезли с мен, но какво смешно има в това, по дяволите?

— Извинявай — казва Шарън, когато вижда изражението ми. — Не исках да прозвучи така, разбира се.

— Нещо влезе в окото ми — изтърсвам най-тривиалното обяснение. Телефонът ми звънва и веднага го грабвам. — „Уининг Пръдакшънс“, с нас всеки печели — машинално казвам, преглъщайки огромната буца в гърлото си.

— Анна? — Чарлс е.

— О, здравей!

— Как, е най-красивото момиче в Лондон? — пита учтиво.

Усмихвам се въпреки сълзите, които вече се стичат по бузите ми. Изтривам ги, но Шарън ги е видяла. Чарлс винаги успява да каже това, което имам най-голяма нужда да чуя. Усещам прилив на топлота и благодарност.

— Откъде да зная, не познавам Кейт Мос — шегувам се.

— Онова кльощаво създание? — пренебрежително пита той. — Прилича на стик за голф на диета.

Това наистина ме разсмива.

— Е, тогава тръгвам — казва Шарън с облекчение. — Но после ще ми кажеш за какво сте си говорили, нали?

Кимвам и отново насочвам вниманието си към телефона.

— Ще излезем ли тази вечер? — пита Чарлс с надежда.

Нямах подобни планове, но защо не?

— Разбира се — отвръщам. — С удоволствие. Имам делова среща след работа. Какво ще кажеш за седем и половина?

— Чудесно, ще те взема.

— Не, недей — на път съм да изпадна в паника. Не искам да го запознавам с Лили, преди да се наложи. Дори с Джанет, която е доста по-добра. Няма да се сдържи и ще започне да го разпитва за сестра му и аристократичната и титла. — Аз ще дойда при теб. Какъв е адресът ти?

— Итън Скуеър четирийсет и осем, апартамент дванайсет.

О, да, разбира се. Итън Скуеър.

— Добре. Ще се видим там в седем и половина.

— Страхотно. Нямам търпение — казва той.

Престанала съм да плача.

— Аз също — отвръщам.

Сградата на Парк Стрийт четирийсет и седем е хотел. Много дискретен, прилича на частна къща, на крачка от метростанцията до Мраморната арка е и на хвърлей разстояние от Хайд Парк. Идвала съм много пъти, главно за да изпълнявам поръчки на Кити да донеса нещо на някоя филмова звезда. Оставям малки кошнички с подаръци на рецепцията и изчаквам да видя дали има отговор, също като иконом от деветнайсети век. Не може да се каже, че съм се докоснала до блясък на славата, освен когато видях на живо Хю Грант махмурлия. В действителност изглежда много по-атлетичен, дори с премрежен поглед.

За първи път ще вляза по-навътре от фоайето.

— Марк Суон? — плахо питам.

— Името ви, ако обичате, госпожо.

— Анна Браун — казвам.

Администраторът проверява в някакъв списък.

— Бихте ли почакали тук, госпожо?

Вдига слушалката на телефона и дискретно казва нещо.

— Ще дойдат да ви посрещнат — обръща се към мен.

Неспокойно изчаквам, но след минута на стълбите се появява ексцентрична млада красавица. Разбира се. Точно такова момиче би взел Марк Суон за своя асистентка. Има най-прелестните червени коси, които могат да се купят с пари, стряскащо изрязани дънки, безопасна игла на носа и никакъв задник или гърди. Завършила е киноакадемия. Може би е била отличничката на класа, а сега работи за великия гений.

— Ти ли си Анна? — пита ме.

— Виновна по отправеното обвинение.

Момичето не се усмихва.

— Казвам се Мишел Рос, асистентката на Марк. Отсега нататък, ако искаш да разговаряш с него, обаждай се на мен. Ясно ли е?

— Добре.

— Радвам се, че се запознахме — енергично разтърсва ръката ми. — Ела с мен.

Суон е наел апартамент на четвъртия етаж. Когато стигам, Триш и Грета вече седят на дивана, с чаши пред себе си. Грета пие минерална вода, а Триш голям джин с тоник. Трябва да си поговоря с нея за пиенето на алкохол пред звезди, които доскоро са били подложени на рехабилитация.

Марк Суон надига бутилка „Хайнекен“. Трябва да разменя няколко думи и с него. В някое друго измерение, където ще имам смелост да го критикувам.

— Здравейте!

Той хвърля поглед към часовника си.

— Закъсняваш.

Виновно поглеждам своя. Показва и пет.

— О, да, съжалявам, метрото закъсня.

— Тогава ще останеш допълнително — заявява Суон. — Работя едновременно по два проекта. Държа всички да идват или навреме, или по-рано.

Опитът му да се прави на страшен шеф от света на киното ме кара да се засмея.

— Какво толкова смешно има, мамка му?

— О, нищо — казвам аз, но ми просветва, че не се шегува. — Няма да се повтори.

— Постарай се — нарежда ми строго.

Мишел седи в ъгъла, самодоволно се усмихва и се преструва, че води записки.

Сядам на свободния стол и се изчервявам. Тази сутрин се държа толкова мило с мен. Защо сега трябва да бъде такъв тиранин? Лицето ми е пламнало, сякаш съм изпила осем джина като този на Триш, но не от приятна полусексуална възбуда, както след похвалата му тази сутрин. Сега се чувствам като непослушно дете, извадено пред класа. С укор поглеждам Марк, но той остава равнодушен.

Явно не може да бъде манипулиран.

Би трябвало да му се сърдя за забележката, но всъщност изпитвам нещо странно. Изпитвам… уважение. Да, това е. Отначало не бях сигурна. Отдавна не бях срещала човек, който да събуди у мен уважение.

— Поводът, по който ви събрах тук, е да ви дам указания — поглежда Триш и Грета. — Грета, ще ти кажа какво искам да видя в Елси. Триш, ще ти обясня какво да промениш. Добре е всяка от вас да слуша какво казвам на другата, защото, ако Грета познава добре историята, това ще й помогне да изгради ролята си, а ако Триш има представа как ще режисирам главната роля, ще бъде улеснена при пренаписването на сценария. Следите ли мисълта ми?

Грета и Триш послушно кимват.

— А аз защо съм тук?

Суон ме поглежда и събира буйните си вежди, като че ли му е неприятно да го прекъсват.

— Тук си, за да слушаш.

— Имам няколко страхотни продуцентски идеи — предлагам въодушевено.

Свива рамене.

— Е, запази ги за себе си.

— Значи просто ще седя, без да казвам нищо? — леко повишавам тон.

— В общи линии си разбрала какво имам предвид — отвръща той. — Е, мога ли да продължа?

Не е отстъпчив.

— Да, разбира се — смотолевям. — Съжалявам.

Той остава загледан в мен няколко мига и горната му устна трепва. След това отново се обръща към другите две жени.

— Ще започнем с Грета. Идеите ми за Елси са…

Втренчвам поглед в жълтия си бележник, докато той описва характера на героинята и как иска да бъде изиграна ролята. Изтъква като примери други филми, с други актриси и добавя технически подробности за кадрите и осветлението. Грета кима на всеки две секунди, като механична кукла. Иска ми се да ми бе дал възможност и аз да допринеса с нещо. Разочарована, лениво нахвърлям бележки. „Ключова сцена“. „Сложна“, „себична“, „обезпокоена“, „надменна“. Достатъчно, за да не ме хванат да пиша нещо от рода на: „Обичам Джейсън Конъри“, отново и отново, както веднъж в час по френски при госпожица Уилсън.

— Да, да, разбирам — замърква Грета, когато той свършва. — Забележително. Да, мога да пресъздам всичко това, вече виждам героинята по съвсем нов начин.

Колко сладникаво. Всички ме зяпват. Да не би да съм издала звук, сякаш преглъщам слюнка? Смутено се покашлям.

— Ментов бонбон — казвам. — Заседна на гърлото ми.

— Не искам твърде много промени — обръща се Суон към Триш, след като ме гледа строго около две секунди. — Но наистина мисля, че трябва да ускориш действието във втората част, особено сцените с организаторката на сватбени тържества.

Триш кимва.

— Мислиш ли, че трябва да има повече сцени, в които Джема се кара с нея?

— Може би — отвръща Суон. — Диалогът е малко скован. Твърде много напомня за „Бащата на булката“ със Стив Мартин. Трябва да бъде различен.

Прехапвам устни. Не, това е напълно погрешно! Зрителите не биха искали да гледат повече сцени с булката Джема, а с майка й — Елси. Тя е главната героиня във филма, а не дъщеря й.

Суон продължава да обяснява на Триш какво иска. Тук върви твърде мудно, там става скучно. А Триш не престава да дава идеи. Но всичките ми се струват погрешни.

Изгарям от желание да кажа нещо. Но сценарият не е мой, нали? В края на краищата, дошла съм да се уча на продуцентски умения, а не как се твори за големия екран.

— Джема би могла да заяви, че ако цветята не бъдат в бяло и синьо, цялото тържество ще бъде съсипано — Триш свива ръце в юмруци и тропва с крак. — Съсипано!

Колебливо поглеждам към Марк. Не, за нищо на света. Една опърничава булка би била забавна, но характерът на Джема не е такъв. Джема е мила и кротка, докато Елси е майката чудовище. Ако бъдат включени шеги, неприсъщи на героя, цялата история отива по дяволите. По-добре би било, ако Елси каже…

Нахвърлям няколко остроумия. Просто си драскам и си представям, че сценарият е мой. Но се старая да седя така, че никой да не види какво пиша. Всеки си въобразява, че става за сценарист, нали?

— Страхотно — казва Суон накрая. — Нямам търпение да поговорим отново след няколко дни.

Триш и Грета стават едновременно. Актрисата прави опит да целуне Суон по бузата, но дори на пръсти, достига едва до брадичката му. Триш му подава ръка. Аз учтиво изчаквам да излязат. Питам се колко време ще ми бъде нужно, за да се прибера у дома и да се преоблека за излизане и какъв тоалет да избера. „Господи, благодаря ти, че ме запозна с Чарлс“, мисля си. Беше дълъг ден и се чувствам смазана. Дойдох тук тържествувайки, а сега изпитвам само разочарование, че не мога да сторя нищо. Дори не възникна интрига, за която да докладвам на Кити. Никакви изгледи за превишаване на бюджета или звездомански изблици от страна на Грета. Покорно приема всички забележки на Марк Суон, а това е в пълно противоречие с репутацията й.

Може би просто знае, че номерата й няма да минат пред него.

Поглеждам го крадешком. В стихията си е. Държи се непринудено и се забавлява. От цялото му тяло струи хъс. Когато им говори, често се навежда към тях и ги гледа право в очите. А аз сякаш не съм там. Вниманието му е изцяло съсредоточено върху хората, към които са отправени думите му, и енергията, която излъчва, е като електричество. Целта ни е „Майката на булката“ да бъде малко над средното ниво романтични комедии. Забавна история, подходяща за актрисата, която Кити е успяла да привлече. Но докато стоя тук, имам чувството, че Марк Суон ще я превърне в нещо повече. Дори в комедийна класика.

Иска ми се да гледаше мен така…

„О, не ставай глупава, Анна!“ Покашлям се, за да прочистя гърлото си. Двете си тръгват. Опитвам се да се опомня. Не искам Марк Суон да заподозре идиотското ми момичешко увлечение.

— Чао, Анна, доскоро — усмихва се Триш.

— Довиждане — властно казва Грета. — Удоволствие е да се работи с вас — куртоазничи с тон, подобаващ на холивудска кралица.

Суон хвърля поглед към мен, очите му заблестяват и се втурва след тях да ги прегърне за довиждане.

— До следващата ни среща, скъпи дами — казва той. — Мишел ще ви изпрати.

Хрумва ми, че трябва да бъда доволна от това, че трите красавици излизат от стаята. Писано ми е да стърча сред стройни, крехки жени, но осъзнавам, че този следобед това не ме безпокои. Досега бях така съсредоточена върху думите на Марк Суон, че напълно бях забравила. Но докато гледам как прегръща Триш и високото му, силно тяло напълно закрива изваяните й форми, реалността се връща. Не искам да оставам насаме с него. Чувствам се уязвима, изложена на показ. Точно сега ми се иска да се прибера у дома и да изляза с един дребничък и слаб човек. Макар и да не е мой тип, Чарлс поне се старае да ме кара да се чувствам добре и това го прави рядък и специален в списъка на мъжете, които съм срещала.

Впрочем, нима момиче като мен може да има претенции за определен тип? Мъжете не се надпреварват да излизат с мен. Би било лудост да търся типаж, по който си падам. Единствените ми изисквания би трябвало да бъдат мъжки пол и възраст някъде между пубертета и смъртта, нали?

— Добре — казвам припряно, имитирайки донякъде Ели Рот. — Беше много полезна и… поучителна среща. Ще докладвам на продуцентите.

Суон ме гледа втренчено. Импулсивно понечвам да погледна надолу, за да видя дали не съм облякла тениската си наопаки. По пътя хапнах шоколадче с орехи, дано устните ми не са изцапани. Трескаво ги изтривам. Но все още не откъсва очи от мен. Може би очаква да му се подмажа. Режисьорите обичат това, нали? Може би сте чували вица: „Колко режисьори са необходими, за да сменят една крушка? Един. Просто я държи, а светът се върти около него“.

— Много се радваме, че се зае с този проект — осмелявам се да заговоря. — За нас е голяма чест.

— За бога, Анна, защо трябва да се правиш на откачалка?

Примигвам.

— Моля?

Нехайно махва с ръка.

— Престани. Това, че работиш в продуцентска къща, не ти дава право да говориш като големите холивудски шефове. Или както си мислиш, че говорят те.

— Сигурна съм, че говорят точно така — промърморвам обидено.

Суон се усмихва широко.

— Е, всъщност си права за доста от тях. Но на теб не ти отива. Хареса ми, защото не си като всички други.

— Кои други?

— Нима си въобразяваш, че си единствената, дошла да ме търси? Всяка седмица при мен идват най-малко по двама-трима студенти от филмовата академия.

— Заради онова, което казах за Стивън Спилбърг ли? — питам съкрушена. Тогава мислех, че е дързък и хитър ход.

— Да — отвръща Суон. — Охранителите по целия свят проклинат деня, в който това се разчу.

— Е… какво ти хареса в мен? — любопитствам.

Свива рамене.

— Не зная. Реакцията ти, когато подхвърлих онази забележка за диетичната кола — отново се усмихва. — Знаеш ли, че отказах цигарите? Всеки път, когато понеча да запаля, си представям лицето ти и те чувам да ме предупреждаваш, че така ще хвана рак.

— Ха-ха! — тържествувам. — Вече знаеш как се чувства човек.

— Е, добре. Развали удоволствието ми от пушенето веднъж завинаги.

— Заслужи си го — отбелязвам.

Накланя глава встрани.

— Да. Права си.

Изведнъж си спомням с кого разговарям. Трябва да внимавам. Това е Марк Суон, богът на филмовото изкуство и единственият човек, на когото дължа този шанс.

Не мога да си обясня как успява да ме накара да забравя това.

— Сигурно студентите от киноакадемията не подхвърлят подобни реплики — предполагам плахо.

— Така е. Първо, веднага ме познават.

Изчервявам се.

— Второ, в първия момент са като вцепенени. Сякаш съм Джордж Бест или някой от същата величина. Понякога искат да поседят до мен в някоя кръчма и ако им позволя, просто скръстват ръце и ме зяпат. Гледат ме, без дори да мигнат. Без да проронят думичка.

— Сякаш си маймуна в зоопарк — казвам шеговито.

— Точно така.

Усмихва се и настъпва мълчание. Извръщам глава. Не бива да показвам колко ми допада компанията му. Поглеждам часовника си.

— Време е да тръгвам.

— Почакай! — изражението му отново става сериозно. — Какво беше това?

— Кое?

— По време на срещата седеше като на тръни. Неприятно ли ти беше?

— О! — възкликвам уплашено. Дали няма да ме изрита? — Не, напротив. Много се радвам, че ме покани. С удоволствие те слушах — опитвам се да лъжа, но след миг се изчервявам. Не биваше да казвам това. Не искам да долови възхищението ми.

— Тогава какво има?

— Стараех се да слушам внимателно.

— Но не каза нито дума.

— Ти говореше на Грета и Триш.

— Това не означава, че не искам да чуя и твоето мнение. Не те поканих на срещата само за украса.

За украса! Ха-ха.

— Но аз съм само представител на продуцентите.

— Ако питаш мен, не е така — възразява Суон. — Слушай, не бях длъжен да каня някого от „Уининг“…

— „Ред Крест“.

— Добре де. Бих могъл просто да откажа. Нима мислиш, че не биха се съгласили с всичко, което им кажа?

Поклащам глава. Зная, че биха отстъпили.

— Ценя мнението ти. Затова те повиках тук — поглежда ме. — Когато обсъждахме сцените с организаторката, ти се мръщеше, сякаш си захапала лимон, но пак не каза нищо.

— Не мислех, че имам право да се меся — страните ми пламват.

Усмихва се.

— Аз ти казвам, че имаш. Някакви предложения?

— Амм… — чувствам се глупаво и не виждам смисъл да си мълча. — Според мен тези сцени с Джема са неуместни. Действието не се върти около нея, а около Елси, която прави всичко възможно да възпрепятства сватбата. Би могла да си измисля неизпълними прищевки, за да създаде хаос, или организаторката да вдигне ръце.

— Хм… Продължавай.

— Но Елси трябва да говори разумно. А трябва да бъде и смешно. Ако изброява трудно постижимите неща, които иска, с лукава усмивка и… се разтапя от любезност…

Замълчава за миг. Не се осмелявам да го погледна. Усещам как сърцето ми започва да препуска.

— Мога ли да погледна това?

Посяга към жълтия бележник, в който съм нахвърляла диалога. Страните ми пламват и смутено дръпвам бележника.

— О, това е нищо — възразявам.

— Дай ми го — настоява той и го грабва.

Нервно пристъпвам от крак на крак, докато погледът му се плъзга по страниците и прочита всичко, което съм написала. Изглежда изумен.

— Ти ли съчини това?

— Кое? — питам, за да печеля време.

— Тези реплики.

— Да, но те слушах, кълна се.

— Анна. Никак не са лоши — препрочита ги по-внимателно. — Доближават се до това, към което се стремя. Хуморът, общото настроение.

— О…

Не зная какво да кажа. Облива ме вълна на задоволство.

— Имаш страхотен усет за диалог — добавя той. — Мислила ли си някога да се захванеш с писане на сценарии?

— Кой? Аз?

— Тук няма никой друг — изтъква трезво.

— Не ставам за сценарист. Аз съм само продуцент. Уча се за продуцент — поправям се припряно.

— Можеш да постигнеш много повече като сценарист — настоява Суон. — Поне помисли върху идеята.

— Наистина ли смяташ, че мога да пиша сценарии? — питам развълнувано.

— Глуха ли си? Колко пъти трябва да го повторя?

— Е, благодаря. Много благодаря.

— Пак заповядай, сладурче.

Изведнъж помръквам и извръщам глава. Досега го гледах, изпълнена с радост и благодарност. Неотразим е и се държи толкова мило с мен. Но това „сладурче“ е подигравка, която не мога да понеса. С мъка преглъщам буцата, която изведнъж е заседнала на гърлото ми. Глупаво е, разбира се.

— Къде изчезна усмивката? — пита, ухилен до уши. — Имаш ли планове за вечерта? Какво ще кажеш да отидем да пийнем по нещо? По това време с Мишел обикновено пием бира.

О, разбира се. С удоволствие бих седяла на една маса с него, докато много по-красиви жени го зяпат и са готови да се хвърлят на врата му, а кльощавата Мишел ми се присмива. Твърде опасно е да бъда на обществено място в компанията на Марк Суон.

— Имам планове — отговарям, без да го погледна.

— Отмени ги — предлага Суон.

— Имам среща — признавам и ме обзема чувство на благодарност към Чарлс. Отново ме спасява, без дори да го знае. Поглеждам Суон. Очаквам на лицето му да се изпише познатата насмешка и недоверие, но това не се случва.

— О… С кого?

— Казва се Чарлс Доусън — отвръщам спокойно, доколкото мога.

Той леко се намръщва.

— Чарлс Доусън, онзи, който те е насочил към сценария? Братът на работодателката на Триш?

— Откъде знаеш това?

— Днес следобед се обадих на Триш. Старая се да опознавам хората, с които ще работя. Ако им вляза под кожата, успявам по-лесно да ги накарам да покажат най-доброто, на което са способни.

— Да, с него.

— Хм — уклончиво промърморва Суон.

— Какво, мислиш, че това ще попречи на работата по филма ли? — питам неспокойно. — Защото е брат на лейди Картрайт?

— О, не! Впрочем Триш е напуснала работа.

— Така ли? — чувствам се виновна. Сега осъзнавам, че не отделих достатъчно време, за да се сближа с нея след срещата ни за сценария. Бях толкова заета. Суон я познава от няколко секунди, а вече е новият й най-близък приятел. — Не е ли малко рисковано? Никой не знае как ще потръгне филмът, а и тя ще получи незначителна част от приходите.

— Филмът ще стане голям хит — уверено заявява Суон. — Щом аз съм го поел.

— Много си скромен — усмихвам се.

Свива рамене.

— И двамата знаем, че това е истината — убедена съм. — Впрочем, един ден ще разбереш, че най-опасно е да няма какво да рискуваш.

Отново поглеждам часовника си.

— Ако нямаш нищо против, наистина трябва да тръгвам — казвам му. — Да се издокарам.

— Няма проблем. Сигурно и Чарлс не обича да го карат да чака. До утре. Точно в десет.

— Ще дойда — уверявам го. — Благодаря за шанса.

Не ме поглежда, само кимва. Вече се е заловил отново със записките си. Излизам, сдържайки желанието си да хвърля поглед назад към него.

Не искам да изпитвам такива чувства. Толкова силни. Това, че един мъж има внушителна външност и все пак е забавен и непринуден, не е достатъчно, за да хлътна по него, нали?

Или може би е.

Но никога няма да имам Марк Суон. Не съм в категорията му. Той се състезава в първа лига, а аз съм аутсайдер. Ето една основателна причина да се опомня. Няма смисъл да храня илюзии. Важното е, че каза чудесни неща за дарбата ми да пиша сценарии като потенциал за бъдеща кариера. Трябва да мисля точно за нея, а не да се увличам по красивия, известен и влиятелен режисьор.

Твърдо се заричам, че няма да се влюбя в Марк Суон. Добре. Тази вечер няма повече да мисля за него.

Но е необходимо голямо усилие да се отърся от това чувство, когато излизам на улицата, претъпкана с бързащи към домовете си хора. Не бива да се увличам по Марк Суон. Не мога да стана по-близка с него. Много е мил, но все пак той е шефът и трябва да внимавам да не го ядосам. Какво би станало тогава? Никакви неразумни постъпки. Няма да проявявам глупава и непрофесионална ревност, когато е близо до Триш или някоя друга хубава жена. Та той работи с Мишел всеки ден.

Жена! Забравих да го, попитам дали има приятелка, както обещах на Шарън. Е, ще почака. Но сигурно има някоя късметлийка, нали? Известните, богати и привлекателни мъже не стоят без компания. Шарън не го намира за красив. Или е луда, или си пада по изнежени типове. Суон е огромна маса от тестостерон. Безспорно е привлекателен. Невероятно, неустоимо привлекателен…

„Анна. Престани. Имаш Чарлс и това е чудо“.

Мисля си за него и хубавите цветя, докато стигам до метростанцията и си проправям път сред потните, уморени човешки същества. Поне съм само на две спирки разстояние и часът е едва шест. Трябва да успея да си направя прическа и да поискам съвет от Джанет за грим, прикриващ недостатъците ми, и подходящ тоалет. Искам да изглеждам добре заради Чарлс тази вечер, поне веднъж. Искам да се чувствам хубава. Зная, че това е невъзможно, но бих се задоволила да се чувствам нормална.

— Влизай, влизай — кани ме Чарлс и широко отваря вратата. — Толкова се радвам да те видя.

Усмихнат е до уши. Очаквам комплимент и съм малко разочарована, че не го получавам, след като доста се постарах. Първо измих косата си, намазах я с укрепващ балсам и я подсуших със сешоар с опустошителната въздушна струя на ураган. (Какво ли са правили жените, когато не е имало балсам за подхранване?) Джанет ми помогна с грима. Използва неутралните ми сенки и руж, но направи така, че очите ми да се открояват. Надявам се поне малко да отклоняват вниманието от големия ми нос, но по-важното е, че това придава изисканост. Облечена съм със същата тъмносиня рокля, с която бях на вечерята у Ванна, когато се запознахме.

Джанет поклаща глава, когато ме вижда с нея.

— Задникът ти изглежда огромен — много е тактична. — А не е такъв. И коремът ти изпъква — добавя и щипва тлъстините ми, за да покаже какво има предвид. — Гърдите ти са сплескани, а краката ти не се виждат.

— Какво от това?

— Трябва да ги показваш — съветва ме тя и красивото й мургаво лице става сериозно. — С тази рокля нямаш никаква талия.

— Аз нямам талия.

— Можем да направим така, че да имаш — уверява ме.

— Да не си Господ? — сопвам се. — Слушай, това си е моето тяло. Най-добре е да нося нещо консервативно.

— Демоде.

— Класическо.

— Скучно.

— Неутрално.

— Грозно — казва Джанет със съжаление. — Анна, знаеш, че разбирам от мода. Не си правиш услуга. В петък ще те заведа в „Харви Никс“ и ще ти купим нещо шик за танците.

— Безсмислено е — възразявам. — Няма да изглеждам по-шик от Ан Уидикъм11.

— Всеки може да изглежда добре — заявява съквартирантката ми. — С удоволствие бих се заела с кралицата — добавя замислено. — Има голям потенциал.

Примигвам.

— Ти си луда.

— Само кажи „да“ — умолява ме горещо.

Поглеждам часовника си. Нямам време за това.

— Горе-долу, добре. Само ми подай обувките.

— Щом трябва — донася ми равните „Хобс“ с бели шевове, които намирах за много подходящи за тъмносин тоалет и перли. — Като ги гледам, ми се повръща.

След това насърчение се отправям към Итън Скуеър с такси, въпреки че струва дванадесет лири. Не бих понесла още едно пътуване с метрото тази вечер. Старая се да не изпитвам страхопочитание, преди да вляза в прословутия апартамент. Той е просто подслон в края на деня, какво от това, че струва цяло състояние? Нали получих повишение. Вече ще изкарвам по тридесет хиляди на година.

И ето ме тук. Сградата е внушителна. Няма нито общо фоайе с портиер и кресла с черни кожени тапицерии, нито трева, растяща в бели мраморни сандъчета като в повечето нови баровски къщи в Лондон. Тази е стара и дори боята е леко излющена. Подът на просторното фоайе е облицован с каменни плочи, а асансьорът е страховит, истинска атракция, представлява желязна клетка, чиято врата трябва да затвориш, преди да натиснеш бутона.

Според мен това говори за богатство далеч по-ясно, отколкото абстрактни скулптури и надменен портиер. И то не просто богатство, а огромно, старо състояние, с което не е нужно да се парадира.

Нищо чудно, че Чарлс не може да се отърве от златотърсачки. Съчувствам му. Много мъже в неговото положение не биха се оплаквали. Просто биха избрали най-сексапилното маце и биха си лягали с него, докато го заменят с поредния модел.

— Значи това е домът ти — казвам, когато влизам.

— Да.

Чарлс се оглежда донякъде смутено, донякъде с гордост. Жилището му е почти такова, каквото си го представях, но все пак съм впечатлена. Стените са облицовани с червена дамаска и по тях са окачени репродукции на ловни сцени и викториански картини, няколко живописни платна, рафтове, отрупани с антики, и действаща камина с жарава и метална решетка. Върху полицата над нея има безброй бели луксозни покани, повечето с гербове. Всички книги по етажерките са с кожени подвързии и изглеждат доста стари. Плетена рогозка на пода, няколко избелели персийски килима, дълбоки и леко изтъркани кресла в бургундскочервено и с месингови орнаменти по облегалките. Всичко издава изисканост, уют и разкош. Единствените модерни придобивки са последните постижения на електрониката — телевизор с огромен плосък екран и ултракомпактен лаптоп на бюрото, върху което са разпилени безброй листове, нашарени с червено мастило и маркер. Изведнъж се досещам, че са части от романа му.

— Извинявай за безпорядъка. Чистачката ще дойде едва утре.

— Трябва да видиш моята стая — за нищо на света не бих искала да надникне в нея. Опитвам се да събудя у себе си социалистически, либерални чувства и да си кажа, че Чарлс е враг. Той е паразит, живеещ на гърба на работническата класа, и в деня на революцията ще бъде изправен до стената. Тогава защо да се безпокоя, че живея в стая колкото килер в апартамент над магазин?

Но истината е, че обстановката ми харесва и не изпитвам негодувание срещу Чарлс, задето е богат. Той няма вина за това. Нито пък че е собственик на разкошен апартамент и потомък на хора с добър вкус. Питам се какво би било да живея на такова място за постоянно.

— Значи тук работиш — казвам и съжалявам на мига. Какво ме прихваща днес?

— Да, върху книгата си — поглежда ме. — Можеш ли вече да кажеш нещо за нея?

— Все още я чета. Твърде заета съм покрай „Майката на булката“, а искам да й посветя вниманието, което заслужава. Доста е сложна.

Това е истина. Обърках се още след първите два абзаца.

— А, да — стоически се съгласява Чарлс. — Сложна, многопластова. Разбирам, че ти е необходимо време, за да си изградиш преценка.

— Да — потвърждавам с лека усмивка. — Време. Впрочем апартаментът ти е страхотен.

Той подозрително се вглежда в лицето ми.

— Имам стая за гости — подхвърля. — Ако искаш да останеш…

— Не, не. Едва те познавам. Няма да се самонастаня при теб — уверявам го с раздразнение. Чувствам се ужасно, защото зная, че скоро ще се наложи да го зарежа. Би трябвало вече да съм го направила. Никак не ме привлича, колкото и да се опитвам да го харесам. Бих могла да си кажа, че излизам с този нещастник, за да му дам шанс, но всъщност е заради начина, по който се държи с мен, и старанието му да подхранва самочувствието ми. Имах лош ден и зная, че той ще ми каже нещо хубаво по време на вечеря. Кавалерски ще излъже, като ме нарече „красива жена“, и дори ще ми целуне ръка, ако му позволя.

Всичко е просто емоционална суетност. Преструвам се, че го харесвам, така както бих могла да облека колосана пола и да си представям, че съм балерина. В детството си го правех и мислех, че изглеждам крехка и ефирна като другите момичета. При срещите си с Чарлс получавам това, с което нормалните жени са свикнали, и си представям, че съм една от тях. Цветя, вечеря, комплименти, кавалерски жестове. Дори си фантазирам как някой от офиса ме вижда в ресторант с него. Шарън, Майк Уотсън или Джон…

Но това никога няма да се случи. Шарън и Джон не могат да си позволят да ходят по местата, където ме води Чарлс, а се съмнявам дали и Майк може. Но всички видяха розите.

Не бих имала нищо против отново да ми изпрати цветя. Или може би шоколадови бонбони. Би могъл и да ми се обади. Клер ще ме свърже, а после ще разкаже на всички. Все едно да ми бъде отделена цяла рекламна страница в „Стандарт“.

„Стига!“ Внезапно ме обзема чувство за вина.

— Извинявай — плахо промълвява Чарлс. — Толкова съм свикнал момичетата да искат това.

— Не и аз — отвръщам му закачливо. — Аз съм жена с кариера.

— Зная — казва с възхищение. — Мисля, че е чудесно. Повишението ти и всичко останало.

Чувствам се още по-виновна. Не бива да го използвам, както всички други момичета. Макар и да го правя за самочувствие, а не за пари, все пак е същото, нали? Трябва да кажа нещо. Да му дам да разбере, че няма да се получи.

— Похвалих се с теб пред всичките си приятели — казва ми с гордост. — Нямат търпение да ви запозная.

Потръпвам.

— Да ги запознаеш с мен? Мислех, че ще излезем само двамата.

— О, да! Говоря ти за уикенда в Честър Хаус.

— Аха… Разбира се.

Е, в безизходица съм. Не мога да скъсам с него. Щом е казал на приятелите си. Поглеждам го и изпитвам желание да го предпазя от болката, която неведнъж съм изживявала.

— Аз също нямам търпение да те запозная с моите — казвам от немай-къде.

— Така ли? — лицето му засиява. — Чудесно. Сигурен съм, че ще ти харесат.

Едва ли ще харесам някой клонинг на Рупърт на име Бинки или Криспин, но кимвам и се усмихвам, сякаш това е най-хубавото нещо, което съм чувала, и очаквам уикенда с нетърпение като безплатна двуседмична почивка в Мъстик.

Чарлс ми се усмихва. Отвръщам. Толкова е приятно да го видя доволен. Сякаш съм поляла клюмнало цвете и свежестта му веднага се е върнала. Харесва ми да му дарявам радост. Това е най-малкото, което бих могла да направя в замяна на усилията, които полага заради мен.

— Къде ще вечеряме? — питам.

— Тук.

— Тук? — оглеждам се. — Приготвил си нещо?

— Не точно — признава той. — Не можах да се науча дори да варя яйца.

Присвивам очи.

— Нали не очакваш аз да готвя?

Представата ми за добра кухня е сандвич „Мармайт“, а и не съм от жените, родени за домакини и майки. Дано не си е въобразил, че щом не съм привлекателна, ще вляза в живота му и ще започна да полагам майчински грижи за него.

— Не, разбира се — успокоява ме припряно. — Обадих се на фирма за доставки на готова храна. Реших, че е по-романтично да хапнем тук. По-интимно.

Усмихвам се, но кожата ми настръхва. Надявам се, че няма предвид „интимно“ в смисъла, който влага Ели Рот. Оглеждам се и се опитвам да позная къде се намира спалнята. Просто не съм готова да правя секс с Чарлс и не зная дали някога ще бъда. Сексът не е нещо приятно за мен. С Брайън се преструвах, че изпитвам удоволствие, докато отчаяно се молех да свърши по-бързо и да вляза под душа. Беше скучно, неудобно… и трудно да извръщам глава от лицето му, за да избягвам лошия му дъх, а в същото време да го карам да мисли, че стена от страст. Чувствах се нечиста и ми се струваше, че правя голяма грешка. След случилото се с Брайън разбирам защо.

Не зная дали бих понесла същото с Чарлс.

— Имаш ли нещо за пиене?

— Разбира се! — развълнувано скача на крака, готов да бъде на моите услуги. — Шери? Джин с тоник? Вино? Скоч? Ирландско уиски?

Разбира се, Чарлс е много по-свестен човек.

— Джин с тоник, благодаря — казвам.

Забързва към кухнята (където уредите „Смег“ и фризерът са в тон с теракотата на пода и старинния кухненски плот) и се връща с изящна кристална чаша с бучки лед, лимонови резени и шумящо газирано питие. Отпивам голяма глътка и веднага започвам да се отпускам. Беше дълъг ден и алкохолът успокоява мускулите ми като масаж на гърба и раменете. Освен това осъзнавам, че няма да се наложи да понеса още една вечеря в ресторант и подигравателните погледи на хора, които си шушукат за нас и се подсмихват. Как се изрази Шарън? „Крачун и Малчо“? Аз с равни обувки и рокля, която ме прави незабележима, а Чарлс с елегантен костюм, старателно оформена брада и висок ток.

Може би в крайна сметка е по-добре, че ще вечеряме в апартамента. Не искам да мисля за това, което ще последва по-късно. Отпивам нова голяма глътка джин с тоник.

— Да ти налея ли още? — предлага ми с усмивка.

Поклащам глава.

— Не искам да бъда замаяна още преди вечеря.

— Правилно — отбелязва с одобрение. — Много разумно. Заповядай на трапезата.

Държи се толкова официално. Питам се дали роклята ми е достатъчно елегантна. Доколкото го познавам, изглежда от онези старомодни възпитаници на „Итън“, които държат на официалното облекло за вечеря.

— Къде е икономът? Няма ли да каже: „Вечерята е сервирана“?

— Нямам иконом — смутен е. — Ако искаш, ще наема.

— Не ставай глупав. Пошегувах се — направо съм удивена. — В наши дни никой няма прислуга.

Поглежда ме малко глуповато.

— Да не би ти да имаш?

— Само няколко души — признава. — В Честър Хаус. Най-елементарен персонал — извинява се. — Иконом и две чистачки. И градинар. И готвачка.

— Е, добре, значи всичко е наред — казвам.

— И личният ми камериер — добавя накрая.

— Чарлс, сигурно ти струват цяло състояние.

— Необходимо е, когато живееш извън града — заявява.

Според мен не е.

— Разбирам.

— Не, слушай, Анна — започва да се оправдава, забелязал изражението ми, — не ме смятай за богат егоманиак, който се е обградил със слуги.

Почти е отгатнал мислите ми и се чувствам виновна.

— Хей, живеем в свободна страна, нали? Можеш да правиш каквото искаш с парите си.

— Всички те работеха за баща ми — пояснява той. — Освен камериера. Но му било трудно да си намери друга работа и икономът ми го препоръча. А останалите са твърде възрастни, за да ги изхвърля на улицата.

Успява да ме трогне.

— Значи просто си задържал хората, които дълги години са работили за семейството ти?

— Може да се каже.

Изпитвам симпатия към него заради тази благородна постъпка, огромна симпатия. Мислено се упреквам за своята мнителност.

— Къде е работил камериерът по-рано?

— От петнадесет до двадесет за тежка телесна повреда в „Стрейнджуейс“ — пояснява Чарлс. — Не могъл да си намери работа след това. Но беше познат на Уилкинс и се оказа експерт по избор на вратовръзки.

Засмивам се.

— Знаеш ли какво, Чарлс, наистина ми харесваш.

Лъчезарно се усмихва.

— И ти на мен — посочва към трапезарията. — Да сядаме.

Добила кураж от джина и забавния разговор за неговия камериер-побойник, успявам да вляза в трапезарията, без да изпитвам страхопочитание. Заслужавам златен медал, защото е още по-разкошна от другите стаи в апартамента: дъбова ламперия, великолепна маса и столове, в чиито облегалки е резбован семейният герб. Струват ми се малко тесни, може би защото очевидно са на стотици години. Порцелановите съдове са бели, с посребрени ръбове, старинните прибори са от сребро, из цялата стая са поставени купички с цветове от жълти рози и свещи, а в кофа с лед се охлажда голяма бутилка шампанско. „Крут.“ Много добро.

— Дано ти хареса — смутено казва домакинът.

— Прекрасно е! — усмихвам се, за да му вдъхна кураж.

— Предлагам да започнем с хайвера. Обичаш ли хайвер? — пита ме тревожно. — Някои хора не го понасят.

— Никога не съм опитвала, но съм сигурна, че е вкусен.

— После печена токачка с плънка и пащърнак.

Звучи дяволски примамливо. Устата ми се напълва със слюнка, което не подобава на една дама.

— Има и зелен чай сорбе, а за десерт сладкиш с натурален шоколад, сладолед и джинджифилов сироп, петифури и кафе или ако предпочиташ, сирене и плодове. Поръчах една купа, в случай че не си падаш по сладки неща.

С тъга поглеждам издутото си коремче.

— Падам си — осведомявам го. — По сладки неща.

— Шампанско, а после страхотно бренди или ако предпочиташ, портвайн. Имам и други напитки за…

— Чарлс — прекъсвам го и се усмихвам с искрена топлота, — всичко е чудесно, честна дума. Никой не е правил нещо толкова мило за мен — целувам го по бузата.

— Е… — изчервява се. — Добре.

Загубил е ума и дума и се налага аз да поема инициативата.

— Да започваме с вечерята — настоявам. — Изгарям от желание да опитам хайвера.

Застава, сякаш очаква да го хвана под ръка, но зная как да реагирам в такъв момент — като Елизабет Бенет от „Гордост и предразсъдъци“ или някоя от водещите на следобедни шоу програми в неделя. Позволявам му да ме съпроводи, докато изминем двете крачки до масата, където сяда на почетното място, а аз на стола вдясно от него. За миг се сещам за Лили и Джанет и множеството бляскави кавалери, които са ги придружавали. Това е чест, която обикновено се полага на красивите жени. Значи това очакват привлекателните момичета, когато отиват на среща? Мъжете, с които излизат, да ги обграждат с внимание и отчаяно да се стараят да им доставят удоволствие.

Никога досега не ми се е случвало и не зная как да се държа. След онази дискотека в „Сейнт Джон“ при редките си връзки с мъже винаги аз съм била тази, която е полагала усилия, за да получи одобрение. Долавям в очите на Чарлс същия израз, който съм виждала в своите.

Обзема ме невероятно чувство за власт, защото мога да направя за него това, което никой не стори за мен. Мога да го накарам да се почувства щастлив. Мога да го обсипвам с комплименти, да казвам добри думи за него пред всичките му приятели, да приемам с въодушевление всичко, което ми предлага. Мога да го предпазвам от злонамерени шеги, обиди и подигравки, каквито самата аз понасям всеки ден.

— Не мога да повярвам, че не си вкусвала хайвер — Чарлс загребва с малка лъжичка с дръжка от слонова кост от лъскавите черни перлички. — Можеш да го полееш с лимонов сок или да го смесиш с натрошено яйце, но мисля, че първия път трябва да го хапнеш чист.

Опитвам. На вид хайверът не изглежда особено апетитно, но наистина е вкусен. Казвам му това.

— Не се изненадвай — отвръща ми. — Шампанско?

Умело отваря бутилката. Подавам му високата си кристална чаша и казвам:

— Защо не, по дяволите.

Прекарвам си чудесно. Не мога да си спомня кога за последен път съм се чувствала толкова добре. Храната е превъзходна. Отначало малко се смущавам преди всяка хапка, питайки се колко ли струва, но постепенно се отпускам (може би донякъде благодарение на искрящата течност) и просто се забавлявам. Харесва ми да ме глезят. Чарлс не е най-остроумният събеседник, но не е и за оплакване. Често споменава Ванна и Рупърт, защото ги познавам, и така ме предразполага. Задава въпроси за работата ми, за сценария, за Кити и Ели, за Марк. Или наистина проявява интерес, или е много добър актьор.

Както и да е, това ме ласкае.

— Значи просто си се представила — поклаща глава с удивление. — Невероятно. И си му дала сценария. Много смела постъпка.

— Реших, че нямам друг избор — обяснявам му.

— Наистина е била нужна голяма смелост — заявява. — И си била справедливо възнаградена, което доста е подразнило Кити, но тя няма право да те тормози.

Отвръщам на тоста му, напълно осъзнавайки, че се хиля глуповато, но е приятно да зная, че имам нечия подкрепа.

— Беше прекрасна вечер — казвам.

— Е, все още не е свършила — изтъква той. — Портвайн? Коняк? Бренди? Нещо…

— Не мога — побутвам последното парченце сладкиш с натурален шоколад и джинджифилов сироп в чинията си. — Вече преядох. Утре съм на работа. Представяш ли си какво ще каже Суон, ако отново закъснея?

— Поне пийни кафе — настоява Чарлс.

— Разбира се. С удоволствие.

— Петифури?

— Ммм!

Би трябвало да откажа, но ги обожавам. Тези миниатюрни сладкишчета с толкова сложно име. Това представляват, нали? Съвсем малки пастички. Част от мен се пита защо Чарлс е избрал най-висококалоричната храна. Нали на вечерята у Ванна каза на онази кльощава кучка, че уважава самодисциплината? И подхвърли хапливи реплики за теглото ми. А сега ме глези с шоколадови сладкиши и печени картофи…

Е, вече не се подиграва с мен, но може би просто е решил да ме приеме такава, каквато съм.

И все пак не мога да се отпусна напълно, защото нещо в цялата картина ми се струва нередно. Има нещо необяснимо, което не ми дава покой.

— Ще се задоволя само с кафе.

— Но трябва да опиташ поне една — настоява той и побутва сребърния поднос към мен. Петифурите са от любимите ми: с бренди, със сметана, с парченца лимон и бял шоколад, с бадемов крем върху вафлена коричка…

— Би трябвало да пазя диета — казвам.

Изглежда изненадан.

— Защо? Какъв смисъл има?

Не съм сигурна дали да приема това като комплимент.

— Какво искаш да кажеш?

— Не си дебела — уверява ме той. — Просто бъди такава, каквато си.

— Нали каза, че уважаваш самодисциплината? — напомням му.

— А, това ли? Отнасяше се за Присила — обяснява нехайно. — Но ти си Анна и не искам да се променяш.

Би трябвало тези думи да събудят романтични чувства у мен, но кой знае защо, не ми въздействат.

— Може би само една — посягам към петифурите, защото днес ми писна да анализирам всичко. — Благодаря.

Отново му се усмихвам.

Откарва ме до дома ми около единайсет, след като е отказал да ми позволи да хвана такси. Чувствал се длъжен да „съпроводи“ дамата. По пътя напрегнато очаквам да се самопокани „на кафе“ в нашия бордей и се чудя как да го разубедя. Но не го прави. Когато спираме пред кооперацията, пита плахо:

— Мога ли…

Когато кимвам, невинно ме целува по бузата.

— Прекарах чудесно — уверявам го, замаяна от облекчение. — Ще се видим в събота в Честър Хаус, нали?

— Разбира се — отвръща ми с топлота. — Нямам търпение.

Хваща едрата ми ръка и я целува.

— За какво беше това?

— О, нищо — отвръща. — Просто мисля, че ти си идеалната жена за мен.

Отвръщам на усмивката му, защото не съм сигурна какво да кажа, и може би Чарлс долавя това, защото включва на скорост и извиква:

— Чао, до събота!

Потегля към Тотнъм Корт Роуд.

Докато минавам по тясната пътека покрай книжарницата за феминистка литература, се замислям как да приема признанието му. Изглеждаше много въодушевен.

Изрази се така, сякаш иска да се ожени за мен.