Родена в понеделник

Четвърта глава

Събуждам се рано. Или по-точно казано, изобщо не съм заспивала. Всъщност дремнах малко, но за кратко и на пресекулки, мятайки се в леглото, а след такъв сън човек се чувства по-уморен, отколкото ако е стоял буден с чаша кафе и опаковка кофеинови стимуланти.

Във всеки случай чувах всички шумове от Тотнъм Корт Роуд, за които обикновено изключвам съзнанието си. Пиянски крясъци. Гласове на младежи, излизащи от клубовете и викащи такси. Прибирането на Джанет около четири и половина и повръщането й в тоалетната. След всичко това съм доволна, когато слънцето подава глава от изток и първите розови лъчи на зората озаряват мрачното лондонско небе. Скачам от леглото и се отправям към банята. Имам лек махмурлук, но вълнението от снощи все още не е изчезнало и бързо се разсънвам. Сякаш е Коледа и тръпна в очакване да получа голям и лъскав подарък.

Измивам косата си и я подсушавам със сешоара. Шест сутринта е. Друг път фотомоделите биха се разкрещели, но Лили не се е свъртала у дома от няколко дни (навярно гостува на поредното си гадже футболист), а Джанет спи като пън. Както и да е, не ме е грижа. Предстои ми вълнуващ ден, изпълнен с възможности.

Когато съм готова с косата си, влизам в кухнята, открадвам от кафето с ванилия и лешник на Лили, специално донесено от Сиатъл, и си приготвям от него чаша с неустоим аромат. За съжаление не си струва да крада от храната й, нискокалоричен и безвкусен боклук, така че се задоволявам само с кафето, докато препрочитам „Майката на булката“. Отначало ме обзема страх, че може би съм била под въздействието на алкохола и сега историята ще ми се стори блудкава. Това се случва често на асистент-продуцентите, точно както след порядъчно количество бира някои мъже си лягат с красавица, а се събуждат с плашило.

Но не и на мен днес. Тази сутрин сценарият е също толкова вълнуващ. Дори при втория прочит ми харесва още повече. Бързо се обличам и не вярвам на късмета си. Бежов панталон, евтина бяла тениска, посивелият ми сутиен, който не би очаровал никой мъж, но е стегнат и леко прибира гърдите ми. Когато една жена стърчи над околните толкова много, не би желала две огромни дини да привличат още повече внимание, нали? Добавям дълга плетена жилетка, която прикрива всички недостатъци на тялото ми. Бързо слагам фон дьо тен и тъмен руж в жалък опит да направя носа си малко по-незабележим и съм готова за тръгване. Осмелявам се да се спра за миг пред огледалото. По зъбите ми няма червило, косите ми не са разрошени. Не мога да направя нищо повече за външността си. Грабвам сценария и хуквам към метрото.

Когато стигам в офиса, Кити вече ме чака.

— Уау! — казвам. — Добре изглеждаш.

Стрелва ме с поглед, като че ли думата „добре“ далеч не е най-уместната.

— Е — изсумтява. — Някои от нас полагат усилия.

И то какви. Кити е избрала идеално скроена рокля, яркочервена като домат, вероятно „Версаче“, с дискретни перлени копчета отпред, тъмнобежов чорапогащник „Улфорд“ и обувки с цвета на роклята. Този стил беше най-въздействащ през осемдесетте, но все пак изглежда модерна: роклята й е с три-четвърти ръкави, плътно прилепнала, с леко изпъната пола. Малката й черна чанта е от еластична кожа, а гримът й е съвсем дискретен, в шоколадови нюанси. Би могла да мине за тридесет и пет годишна.

— Дано поне ти си спомниш, че днес пристига Ели Рот — казва тя и се озърта из полупразния офис. — Явно всички други са забравили.

— Аз… не — казвам и приглаждам жилетката си, но опитът ми да изглеждам по-представителна е напразен.

— Още е едва осем и трийсет.

— Да, Шарън и Джон трябваше да бъдат тук преди часове — сопва се Кити, явно забравила, че винаги пием първото си кафе след десет. — Но поне ти си тук. Защо си дошла толкова рано? — подозрително пита и присвива очи. — Надяваш се първа да посрещнеш господин Рот, а? Пристигнала си преди всички, за да направиш добро впечатление?

— Не, разбира се — отговарям. — Едва ли ще бъде впечатлен точно от мен, нали?

Кити ме оглежда от главата до петите, изпъвайки шия, сякаш погледът й не достига достатъчно високо, за да ме види.

— Малко вероятно — съгласява се накрая.

— Мисля, че имам нещо за теб — казвам.

Нетърпеливо ококорва очи.

— Така ли?

— Предполагам.

— Онзи сценарий? На детегледачката?

— Всъщност се оказа доста сполучлив — споделям. — Струва ми се подходящ за Грета.

Кити буквално се завърта на палци като балерина.

— Какво чакаш? — пита тя. — Влизай в офиса ми. Не, почакай, първо ми донеси кафе. Ако искаш, направи и за себе си, и ела — добавя великодушно.

Подавам й сценария и се втурвам към кухнята. Коледното вълнение не ме напуска, докато зареждам машината за еспресо и слагам джезвето за моето капучино. Кити е подранила с два часа. Явно пристигането на бъдещия собственик наистина е важно за нея. И сме само двете!

Офисът е изцяло на мое разположение. Мога да вляза и да я впечатля, без Джон или Шарън да ми се пречкат. Няма документация за подреждане, няма тичане по задачи. Това е шансът ми. Докато внимателно отрязвам парченце лимонова кора и я слагам в чинийката й, виждам, че ръцете ми треперят.

— Заповядай — поднасям й любезно чашата.

— Благодаря — Кити посяга с костеливата си ръка и диамантът на пръстена й проблясва, когато кокетно хваща дръжката от фин китайски порцелан, а моите груби лапи сграбчват голямата ми очукана чаша, на която пише: „Който пази диета, не умира, но и не живее“. — Къде е рецензията ти?

— В главата ми — отговарям, но осъзнавам, че това е дежурната реплика на Шарън, и припряно добавям: — Пристигнах рано, за да я напиша тук, но щом вече си дошла, направо ще ти кажа мнението си.

— Давай — подканва ме тя.

— Романтична комедия — започвам, — казва се „Майката на булката“.

— Заглавието ми харесва — отбелязва Кити.

— Героинята завижда на дъщеря си, която се омъжва, и несъзнателно възпрепятства сватбата. Но после се влюбва в чичото на младоженеца. Той обаче изпитва неприязън към нея, защото се е държала като властна примадона, така накрая й се налага да спасява и сватбата, и своята любов.

— Не зная — колебливо казва Кити. — Не мисля, че Грета ще иска да играе такава кучка. Тя е любимката на Америка.

Е, беше, преди да си признае, че е употребявала повече наркотици от Кийт Ричардс.

— Мисля, че ще се съгласи — уверявам я. — Спомни си „Звездна светлина“ и „Аутсайдери“. Постигна голям успех с тези филми. Щом е решила да се завърне в киното, ролята е подходящо забавна, предизвикателна, енергична…

— Енергична — промърморва Кити.

— Може да получи номинация — естествено, това е наивно, но изпълнителните продуценти обичат да го чуват. — Ще можеш да се похвалиш с участие в осъществяването на две продукции, спечелили Оскар.

— Не просто участвам в осъществяването, аз съм движещата сила — гордо заявява Кити. — Казваш, че историята е забавна?

— Мисля, че притежава всичко, което липсваше на „Клуб Първа съпруга“, а филмът все пак стана хит — изтъквам и изваждам най-силния си коз. — Плюс това не се намират много страхотни главни роли в романтични филми за по-възрастни актриси.

— Грета не е възрастна — възразява тя.

— Но не е и на годините на Кейт Хъдзън — казвам. — Или на Натали Портмън. Знаеш как е на кастингите, Кити.

— Ммм — отвръща уклончиво, но поне не ме отпраща.

— Майката, която се казва Даян, е единствената централна роля, а всички останали ще бъдат просто типажи. Действието не се развива на различни места, така че заснемането ще излезе евтино. Може да се получи нов „Време за мъже“ или „Четири сватби“.

Кити преплита костеливите си пръсти.

— Напиши рецензия — настоява. — Постарай се да бъде впечатляваща. Осигури ми нещо, с което мога да привлека внимание. Направи я интригуваща за Грета. Може би ще постигнем нещо.

Иска ми се да попитам дали това означава, че получавам повишение, но погледът на Кити е смразяващ.

— Побързай — изръмжава тя. — Разполагаме само с няколко часа.

След четиридесет минути й занасям листовете, прихванати с телбод. Пръстите ми са схванати от писане. Офисът е пълен с хора, макар все още да е рано. Очевидно никой не иска да закъснее, когато новият шеф е тук.

— Благодаря — казва Кити, докато се въртя около бюрото й. Закрива телефонната слушалка с длан. — Нещо друго?

— Аз… не, но…

— Какво?

Надявах се да го прочете или да ме накара да почакам, докато се обади на Грета Гордън. Да направи нещо.

— Нищо — отговарям.

— Отскочи до „Старбъкс“ и ми донеси обезмаслено фрапучино — заявява нехайно и това е всичко.

Честно казано, не зная защо си въобразявах, че ще бъде различно. Никога не съм имала късмет, нали?

— Не унивай, Анна — раздразнително казва тя, когато тръгвам към вратата с наведена глава.

Връщам се от „Старбъкс“ в ужасно настроение. Чувствах се толкова потисната и отчаяна, че си поръчах малинов чай с лед и питка със сирене и лакомо ги излапах, преди да свия зад ъгъла. Не помогнаха, а само ме накараха да се почувствам още по-дебела. Винаги, когато се тъпча, става така, но продължавам, което е признак на лудост, нали? Бих могла да създам своя версия на онази песен на „Върв“, „Drugs Dont Work“7 и да я нарека „Тестените изделия не действат“.

— Имаш посетител, в приемната е — тихо съобщава Клер, когато й подавам фрапучиното на Кити. Не обича да чува гласовете на секретарките.

Посетител? Никой не идва при мен.

— Кой е?

— Някой си Чарлс Доусън. Казва, че е донесъл романа, който си поискала.

— А… о… добре — въздъхвам.

— Знае, че си тук, защото му казах — услужливо добавя тя. — Да го повикам ли?

— Да — отвръщам с примирение. Не мога да откажа, нали? Все пак той ме свърза с Триш, а и е приятел на Ванна. Най-важното е, че обещах да прочета глупавата му книга.

Мога да я взема и да го изпратя по живо по здраво. Тогава и той, и Ванна ще бъдат доволни. А и може би е добре да ме видят как приемам ръкопис днес, щом Кити ми крещи и настоява за „още проекти“. Не е нужно някой да разбира, че книгата не струва. Кой знае, може да предположат, че е творба на новия Джон Гришам.

Посрещам Чарлс с дежурната си изкуствена усмивка, когато излиза от асансьора. Господи, нима е било абсолютно наложително да облече този старомоден костюм от три части и да носи златен часовник с верижка? Липсва му само монокъл. Хората в коридора започват да го зяпат и да се подсмихват.

Пристъпвам към него с увереността на бизнес дама и здраво хващам ръката му.

— Чарлс, благодаря ти, че дойде — казвам високо. Може би ще го вземат за ексцентричен импресарио. — Оценявам жеста ти да предоставиш това копие от ръкописа специално за мен.

— Да го предоставя специално? — недоумява той и за мой ужас гласът му се извисява силно и ясно. — Не съм направил нищо подобно. Все още не съм намерил издателство.

— Предпочитаме свеж материал — обяснявам и едва не се изчервявам. — Обичаме да изненадваме пазара. Впрочем благодаря ти, че намина. Скоро ще ти се обадя — приятелски обвивам ръка около раменете му и го изпращам. Готово. Не мина зле, нали?

— Здравееейтеее — глезено проточва някой. О, супер.

— Аз съм Шарън! — представя се с ослепителната си усмивка. Днес е надминала себе си. Облечена е с рокля, която макар и малко безвкусна, има страхотно въздействие. Изработена е от фина тъмносиня вълна, с доста изрязано деколте, паднал ръкав и подгъв точно над коленете. Подчертава плътно всяка извивка на тялото й, но не изпъкват нито бикини, нито дори прашки. Навярно не носи бельо. Явно е посещавала солариум. Дългите й крака са обути в елегантни бели сандали с тъмносини ивици на каишките. Пренебрежително ме поглежда и му подава изящната си малка ръка.

— Много ми е приятно — провлачено казва Чарлс, ококорил очи.

Шарън издърпва ръката си и кокетно я изтрива в роклята си. Явно дланите му са леко запотени.

— Донесли сте проект за Анна? — пита тя.

Изумена съм. Не може да се примири с отказа ми да й дам сценария на Триш и сега иска да докопа ръкописа на Чарлс само защото е мой. Изглежда, тази сутрин всички са настроени за битка.

— Точно така — потвърждава Чарлс и изпъчва хърбавите си гърди като изпосталял гълъб в опит да привлече женска. — Изключителен шанс да прегледа един съвсем нов роман.

Натъртва на „изключителен шанс“ и едва не умирам от срам.

— Е, благодаря, Чарлс, засега само ще взема книгата — казвам му.

— Не съм съгласна — възразява Шарън шеговито, но категорично. — Нали разбирате — обръща се тя към него, — аз заемам по-висша длъжност. Тя само чете сценарии, а хора като мен вземат решенията.

— Истина ли е? — пита ме той.

Преглъщам.

— Може да се каже.

— Може да се каже? — повтаря Шарън. — Аз съм младши изпълнителен продуцент, а Анна е просто асистент. Получих повишение — добавя тя и разтърсва къдриците си.

Наистина боли. Поглеждам Чарлс, над когото стърча убедително, със семплия си панталон и безформена, размъкната жилетка, а до мен е застанала Шарън, висока почти колкото него, стройна и нежна, с малката си елегантна рокля и пружиниращи къдрици. Тя притежава по-голяма власт от мен. Очаквам господинът да даде на нея скапаната си книга.

Той се обръща към Шарън и много учтиво казва:

— Съжалявам, но мисля, че е редно да я дам на Анна.

— Защо? — намръщено пита малката злобарка.

— Защото помежду ни има специална връзка — заявява Чарлс.

Усмихвам му се. Не мога да повярвам. Застава на моя страна!

— Не знаех, че Анна поддържа специални връзки с талантливи хора — опитва се да ме клъвне милата ми колежка и съблазнително облизва устни.

Той се поколебава, но не отстъпва.

— Не — отсича. — Обещах да дам книгата на Анна и ще удържа на думата си.

— Благодаря, Чарлс — злорадствам аз и здраво сграбчвам ръкописа.

— Доскоро! — долавям в погледа му надежда. — Какво ще кажеш да се видим довечера? Свободна ли си?

Сърцето ми се свива.

— Е, не знаех, че излизате заедно — просъсква Шарън с презрение. — Мислех, че е истински писател.

— Чарлс е много талантлив писател — уверявам я, за да отвърна на жеста му. Лицето му засиява. Шарън се оттегли несъмнено за да потърси някой друг, чиято идея да открадне. Възползвам се от възможността. — Слушай, Чарлс, за довечера…

— Между седем и половина и осем — казва той, качва се в асансьора и натиска бутона.

— Но…

— Не е нужно да казваш нищо, Анна — заявява великодушно. — Заслужаваш една вечеря. Ще се видим довечера!

Вратите изсъскват и го скриват от погледа ми. Оставам неподвижна, със стиснати зъби. Защо? С какво съм заслужила вечеря с него? Какво лошо съм сторила?

Чета книгата на Чарлс, когато Ели Рот се появява на етажа. През офиса, където обикновено всичко е замряло, сякаш преминава електрически импулс. Изведнъж всички евтини романи и клюкарски списания изчезват в чекмеджетата, секретарките оправят прическите и грима си, сядат с изправен гръб и си дават вид, че усърдно печатат. Оставям ръкописа, благодарна на повода за заслужена почивка.

В интерес на истината, не е трудно да откъсна очи от „гениалното“ творение. Неведнъж си намирах далеч по-интересни занимания, например да сортирам съобщенията в електронната си поща, да променям фона на екрана на монитора, да подреждам бюрото си. Искам да му дам шанс, наистина, но книгата е толкова безинтересна. В един момент осъзнах, че съм прочела едни и същи десет страници два пъти, а нищо не се е запечатало в съзнанието ми. Донякъде напомня за стила на Пруст, но е далеч по-глуповато. Предпочитам да чета обяви. Поне мога да си поръчам пица.

Около Рот се е събрала малка групичка. Едва различавам висок мъж с тъмносив костюм. Майк Уотсън стиска ръката му, Шарън поклаща бедра и тръска къдрици, Роб Станфорд се суети наоколо, а Джон се подмазва…

Поглеждам към офиса на Кити. Нейно кралско височество все още не е благоволила да излезе. Чака той да отиде при нея. Кити е като Ледената кралица. Иска ми се да приличам на нея в професионално отношение, вместо да се свивам и непрекъснато да се чувствам неловко. Откъде ли черпи безграничната си самоувереност?

Най-сетне Рот се измъква и тръгва към офиса й. Провира глава през вратата. Висок е метър и седемдесет и осем, точно колкото мен. Това е нещо, което винаги забелязвам у мъжете — над повечето от тях стърча смешно. Сигурна съм, че дори и да бях хубава, мъж като Рот не би проявил интерес към жена, към която не може да погледне от горе.

Чарлс е метър и шейсет, най-много и шейсет и пет. Не мога да повярвам, че иска да се появи на обществено място с мен. Може би е извратен или нещо подобно. Потръпвам при мисълта, че ще изляза с него. Ще изглеждаме ужасно нелепо. Може би ще се съгласи да поръчаме нещо за вечеря в квартирата ми, но тогава ще трябва да споделя преживяването с двете красавици Лили и Джанет. Иде ми да се гръмна.

Кити му казва нещо и той влиза в офиса й. Затваря вратата. Поглеждам крадешком към Майк Уотсън. Стои вцепенен и изглежда ядосан. Но и Кити си я бива: такава ловка манипулаторка, не допуска никой да й се пречка. Сега Рот е изцяло на нейно разположение.

Лампичката на телефона ми започва да примигва.

— Да?

— Анна? — Кити е. — Би ли дошла в офиса ми, ако обичаш! Искам да те запозная с един човек.

Недоверчиво примигвам. Никога не е правила подобно нещо. Плахо ставам и почуквам на вратата й. Усещам погледа на Джон, завистливо вперен в гърба ми.

— Влез — покани ме тя.

Открехвам леко вратата. Седят на дивана. Кити изглежда напълно спокойна и безкрайно великодушна. Дали не е дрогирана?

— Ели — усмихва се широко, — искам да те запозная с Анна Браун, едната от асистентите ми. Анна много ми помага при подбора на материал.

— Приятно ми е — казва Рот.

Млад и внушителен е. Широки рамене, очертани мускули, без да са напомпани със стероиди, тъмен костюм „Хюго Бос“, златен „Ролекс“ (естествено). Всъщност, ако човек иска да си представи типичен холивудски шеф, достатъчно е да добави слънчеви очила.

— Кити казва, че сте много ценен човек от екипа й — отбелязва Рот. Гледа ме в очите.

— А… да — запелтечвам. — Благодаря, господин Рот.

— Ако се обръщаш към мен така, скъпа, винаги ще се оглеждам за баща си — казва той. — Наричай ме просто Ели. В „Ред Крест“ не държим на официалностите.

Кити ме поглежда. Очевидно звездният ми миг е свършил. По този начин без думи ми казва „разкарай се“.

— Искате ли… кафе?

— Не, благодаря — отвръща Кити.

— Вече пих, скъпа — казва Рот.

— Радвам се, че се запознахме, господин… Ели — поправям се бързо. Оттеглям се, затварям вратата и пристъпвам важно към бюрото си. Кити ме представи на шефа! Наистина! Преливам от благодарност. Най-сетне гледа на мен сериозно.

До обяд не се случва нищо. Отново прелиствам книгата (пълен боклук), пиша още бележки и върша важна работа, като да редя пасианси на компютъра, докато най-сетне идва време за почивка и звънвам на Клер.

— Искаш ли да излезем?

— Не мога. Не съм прегледала дори четвърт от съобщенията за Кити — звучи унило като магаренцето Йори.

— Просто зарежи най-досадните. Няма да забележи.

— Адски ми се пуши — признава Клер.

— Чудесно. Ела тогава. Ще отидем в „Прет а Мейнджър“, аз черпя.

— Добре — съгласява се доволно тя.

Излизаме през главния вход, изчаквам я, докато изпуши две „Марлборо Лайтс“ една след друга, и се отправяме към „Прет“. Хапва ми се сандвич с пилешко и къри, но от него остава лош дъх в устата ми, така че се задоволявам с пакетче зеленчукови сухари, моцарела, домати и фокачия8, които преглъщам с пресен сок от портокал и малини. От тях не се пълнее твърде много, нали? Може би и Ели Рот ги харесва.

Клер си поръчва само суши и бутилка минерална вода. Не е скъпо гадже. Настаняваме се на две свободни места до прозореца и тъкмо се каня да й разкажа какво е станало със сценария, но тя ме изпреварва.

— Шарън е доста сърдита — промърморва.

— Какво искаш да кажеш?

— Сърди ти се. Мисли, че нарочно си нагласила идването на онзи човек с книгата, за да я поставиш в неудобно положение.

— Това е лудост — уверявам я. — Шарън е идиотка, не биваше да получава повишение.

Клер изглежда поразена.

— Все пак сега наистина е изпълнителен продуцент. Трябва да внимаваш какво говориш за нея.

— О, глупости — възкликвам и когато срещам ужасения й поглед, добавям: — Стига, Клер. Те са просто хора. Доникъде няма да стигнеш, ако им позволяваш да те тъпчат.

— Е, и ти не си получила повишение — възразява тя с лека насмешка.

— Може би ще получа — споделям. — Намерих добър сценарий. Кити обеща, че ако от него излезе нещо сполучливо, и аз ще стана младши изпълнителен продуцент.

— Да — мрачно казва Клер. — На мен също ми обеща увеличение на заплатата и още една седмица отпуск.

— Може би нещата ще се променят, щом Ели Рот е тук.

— Или всички ще бъдем уволнени — изтъква тя. — Страхотен е, нали? — въздъхва. — Виждала ли си някога толкова красив мъж? Имам предвид на живо…

— Изглежда като актьор от сапунена опера — признавам.

— Не, много е секси — възразява тя. — Толкова е мъжествен. Красив е, но не сладникав. Може би защото е толкова мускулест. Или има нещо в очите му — леко приглажда косите си. Примигвам. Това е Клер Едуардс, най-кроткото и незабележимо създание на света. — Мислиш ли… че би имало полза да отида в някой салон за красота? Или да си купя рокля като на Шарън?

— Дали Ели Рот би ти обърнал внимание?

— Възможно е — казва тя и се изчервява.

— Разбира се — съгласявам се припряно. — Напълно. А и ти си доста по-хубава от Шарън — това е благородна лъжа. — Но е доста вероятно да има сериозна приятелка в Калифорния. Един богат красавец не би стоял дълго свободен, нали?

— Сега не е в Калифорния, нали?! — лукаво изтъква Клер. — Когато котката я няма, мишките пируват.

Безспорно! Погледнете я! Развява коси и критично оглежда лицето си в малкото огледалце на пудриерата си (тя е от момичетата, които все още ги използват). Нищо чудно утре да я видя с грим и обувки с висок ток.

— Е, желая ти успех!

— Благодаря — снишава гласа си. — Обзалагам се, че и Шарън му е хвърлила око.

— Много момичета ще ти бъдат съперници — предупреждавам я.

Явно вече се е примирила с мисълта за конкуренцията.

— Е, ако е писано, ще стане. Que sera sera9.

— Разбира се.

— И ти имаш нов приятел! — напомня ми тя. — Онзи писател, Чарлс. Това е чудесно, нали?

— Ммм — отвръщам, колебливо.

— Поне ти няма да преследваш Ели Рот — добавя със смях.

Примигвам.

— Какво смешно има?

Закрива устата си.

— О, нищо. Не исках…

— Не си искала да ме засегнеш — въздъхвам. — Всичко е наред. Свърши ли? — питам, когато виждам празната й пластмасова чинийка. — Време е да се връщаме в офиса. Може би точно сега Ели Рот обикаля из нашата територия.

— Може би — съгласява се тя и изпада в паника. — Хайде, да тръгваме.

На компютъра ми е залепено листче с кратка бележка от Роб, който е длъжен да приема съобщенията ми, докато Клер отсъства. Гласи: „Съвещание в 14:00 в конферентна зала 3“.

Поглеждам часовника си. Мамка му! Вече е два и петнадесет. Че кога сме провеждали съвещанията си преди три? Кити никога не бърза да се върне от среща с някоя важна клечка, която се опитва да придума за участие в проект. И защо в конферентна зала номер три? Винаги обсъждаме находките си в офиса й, а после тя представя препоръките ни на заседание на ръководството, когато се решава кои от тях да бъдат разработени. Да бъда поканена на някое от тези заседания, е също толкова вероятно, колкото да спечеля „Мис Америка“.

Грабвам бележките си за „Майката“ и хуквам натам. Надниквам през прозорчето на вратата на конферентната зала. Около масата седят много хора. Всички ще забележат закъснението ми. За миг ми се иска да избягам, да се прибера у дома и да кажа, че ме е заболял стомахът…

Отварям вратата възможно най-безшумно. Тук са четиримата изпълнителни продуценти — Кити, Майк, Карл Смит и Пол Уокър. В другия край са асистентите им, сред които и Шарън, явно недоволна от мястото, на което е настанена. На председателския стол седи Ели Рот.

Карл Смит излага идея за две играчки, които оживяват, стават зли и започват да нападат хората. По зачервеното му лице е избила пот. Явно прекъсването е добре дошло за него и той прави драматична пауза, докато аз заемам последното свободно място — до Джон, и вече няма да преча на никого.

— Здравей, Анна — злобно се обажда Майк. — Радвам се, че успя да дойдеш.

— Съжалявам — промърморвам засрамено. — Загубих представа за времето.

— Обикновено всички сме много дисциплинирани — обръща се Карл Смит към Ели. Кити ме поглежда укорително. — Времето е пари — добавя той.

— Сигурен съм, че няма да се повтори — любезно казва Ели Рот.

— Искрено съжалявам, Ели — смутено се извинява Кити.

— Карл, да продължим, ако обичаш — подканва го Ели и поглежда към подиума, докато аз се изчервявам като рак.

— Е, според мен сюжетът е интересен — високо заговаря Карл. — Сценарият се разгръща ето така… — изважда някаква диаграма. Схема! На сценарий за игрален филм! — Хиксовете сочат къде всяка ключова точка от сюжета представлява етап от митологичното пътуване на героя, използвано за първи път от Кристофър Воглър, а…

— Струва ми се забавно — прекъсва го Рот. — Но мисля, че вече е правено.

— Доста отдавна — изтъква Карл в своя защита. — „Пътешествията на Гъливер“…

— Не, наскоро — казва Рот. — „Малки войници“.

Карл го гледа с празен поглед, но едва ли ще каже: „За какъв се мислиш?“. Вместо това кимва и прочиства гърлото си.

— Бихме могли да пренесем елементите в нова обстановка — казва той и сяда.

Поглеждам останалите около масата. Всички зяпат Рот с недоумение. Естествено. Това е, защото обръщат внимание само на филмите, които се прожектират в най-близкото кино. Не си правят труда да следят какво става в Америка.

— Спомняте ли си „Малки войници“? — пита той. Явно през ума му минава същата мисъл. Очите му плъзват из стаята и забелязвам, че изразът им вече не е така приятелски, а по-суров.

Всички започват да си водят записки, за да избягнат погледа му. Настъпва гробна тишина.

— Разбира се, че си го спомняме — обаждам се. Някой трябва да каже нещо!

Рот вдига глава и насочва вниманието си към мен. На устните му заиграва лека усмивка.

— Анна Браун. Запознахме се тази сутрин, нали?

— Да — потвърждавам и страните ми отново пламват.

Той се обляга назад и скръства ръце.

— Кажете ми какво помните за филма.

— Беше проект на Елиът Росио — отвръщам. — Играчки, които оживяват. Зли кукли Барби.

— Не познавам тези режисьори — рязко казва Карл.

— Не са режисьори, а сценаристи — поправям го.

— О, да, сценаристи — промърморва той с пренебрежение. — Нищо чудно, че не съм чувал за тях! — самодоволно поглежда другите около масата, търсейки подкрепа. Неколцина от шефовете се засмиват. Истина е, че сценаристите не са на голяма почит в Холивуд. Има цял куп вицове за тях: „Чухте ли онзи за блондинката? Била толкова тъпа, че отишла в Холивуд и преспала със сценарист, за да получи роля“.

Изчервявам се. Защо се държи толкова подло? Филмите ни щяха да бъдат малко по-добри, ако проявявахме повече уважение към сценаристите! В един филм може да участва най-нашумялата звезда и да има най-големия бюджет, но когато сценарият е слаб, просто не се получава. Вижте Арни в „Последният екшън герой“.

— Малко съм изненадан — равнодушно казва Ели Рот на Карл. — Анна, можеш ли да изброиш и други техни филми?

— Да — отговарям. — „Шрек“, „Аладин“, „Маската на Зоро“…

— И „Карибски пирати“ — добавя той. — Един от най-великите филми на всички времена.

Тихият смях секва. Карл отваря уста като риба на сухо, но размисля.

— Други идеи? — пита Рот и съвещанието продължава.

Седя там, слушам изложение след изложение и забелязвам как клепачите му натежават. Явно не е впечатлен. Майк Уотсън предлага два високобюджетни научнофантастични филма с нескопосани сюжети и римейк на култово тв шоу от шестдесетте. Ели едва сдържа прозявката си.

— Кити? — пита той.

Тя е последният по ред изпълнителен продуцент. Става, тръгва към подиума и златните й гривни подрънкват.

Охо. Изправям гръб. Ще бъде интересно, защото никога не съм я виждала да докладва. Обикновено аз съм тази, която докладва пред нея.

Излага две банални идеи, предложени от Джон, и всички поклащат глави. Тя свива костеливите си рамене в сако „Шанел“, съвършено спокойна.

— Имам още една идея — казва после. — Нещо, което открих сама. Заглавието е „Майката на булката“.

Открила го сама? Какво става тук? Поглеждам я, но тя избягва да срещне очите ми.

— Интересни, добре организирани ситуации — уверено почва тя. — И няма да струва много.

Цитира моята рецензия!

— Главната героиня е светска дама — продължава Кити, — която е на път да провали сватбата на собствената си дъщеря…

Просто седя мълчаливо, докато преразказва моите думи. Дори прелиства сценария и прочита няколко реплики, които съм отбелязала с жълт маркер.

— Това е интересно — заключава Ели. Едва сега очите му засияват. — Наистина е забавно. Отдавна не съм гледал добър филм с по-възрастна главна героиня. Къде го намери?

Кити прави артистичен жест и диамантът на пръстена й проблясва.

— Лични контакти — казва тя. — Възложих на Анна да напише рецензията.

Ели отмества поглед към мен. Изведнъж застивам. Дали да кажа нещо? Очите на Кити изпращат ледени стрели.

— Нали, Анна? — пита ме любезно.

Вяло кимвам.

— Да.

Видимо се успокоява и ме удостоява с усмивка.

— Е, в това има потенциал — казва Рот. — Изпрати копия от сценария на всички. Нали не представлява проблем?

— Разбира се — изчуруликва Кити.

— Добре си се справила — поздравява я той. — Е, мисля, че ще падне доста работа. Благодаря на всички.

Докато излизаме от залата, Кити слага властно ръка на рамото ми.

— Ела веднага в офиса ми — нарежда тя.

Влизам, сядам и чакам. Нервите ми са обтегнати до крайност, а по кожата ми като паяци пропълзяват малки адреналинови иглички.

Кити нахълтва след секунда и затваря вратата.

— Надявам се, че разбираш какво стана там — казва тя.

— Не напълно — покашлям се. — Аз намерих сценария…

Тя раздразнително свива рамене.

— Работим като екип. Искам твоят филм да бъде реализиран, Анна, а това означава, че трябва да получи солидни препоръки. Ако Ели мисли, че е избран от изпълнителен продуцент, ще се вслуша, ще го обмисли по-внимателно… Освен това, ако проектът бъде осъществен, нима някой ще се интересува как е станало?

— Но на мен няма да ми бъде призната никаква заслуга — изтъквам плахо.

— Нямаш нужда от признание — бавно заявява тя, сякаш обяснява на малко дете. — Разбирам те. Аз съм твоят закрилник в тази фирма. Майк Уотсън се опита да поиска уволнението ти миналия месец, нали знаеш това? Аз се застъпих за теб.

— Но как ще постигна напредък в кариерата си?

— Като за начало всички ще прочетат отличната ти рецензия — казва Кити. — Дори Ели Рот ще те забележи. Запознах те лично с него, нали?

— Да — признавам.

— И това беше само началото — продължава Кити. — Ще се погрижа да се изкачиш по стълбицата. Нали сме екип?

Подава ми напечатан лист. Нареждане до „Личен състав“ за увеличение на заплатата ми.

Чета го три пъти и не мога да повярвам, че Кити наистина го е направила. Зная, че обеща, но никога не съм й имала доверие. Явно съм от хората, които виждат само най-лошото у другите.

— Страхотно — продумвам смаяна. — Б-б-благодаря.

— Моля — отвръща ми самодоволно. — Естествено, договорката ни е, че аз съм открила сценария. Много е важно да не го забравяме, за да не станем за смях.

— О, разбира се.

— Доведи сценаристката да поговорим — настоява Кити. — По-добре ми дай телефона й. Трябва да се свържа с нея.

Изпълнявам нареждането.

— Благодаря, Анна — казва Кити с топлота. — Предстоят ти вълнуващи дни. Ще видиш успеха на тази продукция.

Обръща се към бюрото си, което е знак за края на разговора.

Спирам се на прага.

— Какво има? — пита ме малко нетърпеливо.

— Благодаря за увеличението на заплатата — казвам. — Наистина е чудесно, но какво стана с повишението? Ще го получа, нали?

— Разбира се — уверява ме Кити. — Но точно сега моментът не е подходящ, поне докато Ели не реши кого да задържи на работа. Твърде рано е да настоявам пред него. Ако проектът е успешен, ще стигнем далеч. Стига да се държим една за друга.

— Добре.

— Отдавна търся млада жена, на която да предам опита си — замислено споделя Кити. — Не сме много в този бизнес, Анна, и мисля, че ти можеш да бъдеш следващата.

— Благодаря, Кити — казвам, опиянена от похвалата й. Може би досега съм я преценявала погрешно. Все пак, наистина е спечелила Оскар.

— Държа да бъдеш плътно до мен при разработването на този проект — продължава тя. — Имаш ли идеи за актьорския състав, освен Грета?

— О, разбира се — отговарям, доста учудена. — Цял куп.

— Гледаш много такива филми, нали? — замислено пита тя. Има предвид касови филми с голям успех.

— Да — потвърждавам. Нима го е забелязала едва сега?

— Състави ми списък с предложения. Режисьори, актьори, кинематографисти. Знаеш за какво става дума.

Засиявам от щастие. Не мога да повярвам, че ми възлага толкова отговорна задача. Това наистина е продуцентска работа!

— Няма проблем — уверявам я.

— Донеси ми ги утре. Рано сутринта — разпорежда ми наставнически, вдига слушалката на телефона и ме отпраща.

— Имаш ги.

Отварям вратата и почти прекрачвам прага, когато Кити закрива слушалката с ръка.

— Можеш да си починеш следобед — снишава глас. — Браво.

По дяволите. Това е чудо!

Прибирам се и заварвам Лили седнала с кръстосани крака на пода, в поза „Тантра“. Мразя увлечението й по йога, защото докато седи така и монотонно повтаря мантрата си, не можем да гледаме телевизия. Нито пък да си направим кафе, да препечем филийки или каквото и да било.

— Оммм, оммм, оммм — продължава Лили, преструвайки се, че не ме е забелязала.

— Върнала си се — казвам аз.

Повдига единия си клепач.

— Да, Анна. Опитвам се да се концентрирам. Важно е да пречистя съзнанието си.

— Няма да бъде трудно — отбелязвам. — Няма много за чистене.

— Причината за твоята злоба е, че не си пречистила тялото си — заявява Лили. — Трябва да пробваш с йога. Аз го използвам, за да контролирам апетита си.

— Виж ти, мислех, че използваш кокаин.

Лили широко отваря очи. Честно казано, не зная какво ме прихваща днес.

— Не говори глупости — сопва се тя. — Никога не бих приела вредни вещества.

— А тютюнът?

Махва с ръка.

— Вредата от него е преувеличена. Във Франция всички пушат. Буквално е задължително. А са толкова здрави.

— Няма ли да ходиш на купон? — питам. — Предупреждавам те, че искам да гледам „Ийстендърс“.

— Е, и без това концентрацията ми отиде по дяволите — промърморва Лили, изправя се и се протяга. — Да, имам безброй покани, но ще си остана у дома, за да си почина.

Хвърля поглед към телефона.

— Обаждане ли очакваш?

— Не! — отрича гневно. — Разбира се, че не. Не стоя до телефона да чакам.

— Кой трябва да ти позвъни?

Вратата се отваря и влиза Джанет, малко умърлушена.

— Какъв е проблемът? — пита я Лили с престорена загриженост. — Нещо, свързано с работата ли?

Очевидно изгаря от нетърпение да чуе за провала на Джанет като модел, за да усети превъзходството си.

— Тъпият ми импресарио — оплаква се Джанет. — Каза ми, че снимките ще бъдат за „Горещо“, а когато отидох, се оказа, че са за „Добра домакиня“. Накараха ме да облека ужасна карирана риза. Имаше още три момичета, и когато започнаха да снимат в близък план, казаха, че повече нямат нужда от мен. Били ме повикали само за груповите снимки.

— Боже мой! — Лили закрива уста и облещва очи. — Не те искат за снимки в близък план. Това наистина е лошо.

Понякога едва се сдържам да не я ударя. Очите на Джанет се замъгляват, сякаш отново ще заплаче.

— Особено след като Джино те е зарязал — продължава Лили. — Ужасно. Страшно унизително.

— Здрасти, Джанет — казвам аз. — Лили трябва да стои до телефона, защото очаква обаждане.

— Глупости — рязко възразява тя.

— Така ли? — невинно питам. — Тогава ще вляза в интернет, нали нямаш нищо против? Може би за няколко часа.

— Не, не можеш — заявява припряно. — Няма да стоя до телефона, но наистина е възможно да ми се обади един приятел.

— Кой? — любопитства Джанет.

Лили мята дългите си руси коси, сплетени на плитка, както е било модерно през шейсетте.

— Много влиятелен човек — казва тя. — Клод Рание.

Джанет зяпва.

— Клод Рание, финансистът? Онзи с огромната яхта?

— „Триксабел“, да.

— Клод Рание… деветдесетгодишният? — питам аз.

Не мога да повярвам. Всички са чували за Клод Рание, той редовно е на страниците на „Хелоу!“ и в класацията на най-популярните светски личности. Корабен магнат от френско-гръцки произход, който започна да влага парите си в недвижими имоти, когато корабният бизнес западна. Има огромна яхта, къща в Кан, замък във Венеция и имение в Нотинг Хил. Както и слава на похотлив стар козел. Можете да видите безброй снимки на дядката, мяза на сбръчкана сушена слива. На повечето е седнал в шезлонг на скапаната си яхта сред цяла тайфа двайсетгодишни мацки по бикини. Впрочем неговите гърди са по-големи от тези на доста от тях.

— Не е на толкова — сопва се Лили.

— Тогава на колко? Шейсет? — пита Джанет.

— Най-малко — уверявам я.

— Толкова сте повърхностни — отбелязва Лили. — Клод е чаровен мъж. Изключително…

— Богат? — питам.

— Мъдър — рязко отвръща тя. — Възрастта е просто някакво число. Както и да е, ще ме покани да го придружавам на филмовия фестивал в Кан.

— Не може да бъде — казва Джанет със завист.

— Ще плаваме край Лазурния бряг с „Триксабел“ — замечтава се Лили. — Може да се отбием в Монте Карло да поиграем в казиното или да погледаме състезание за „Гран При“. Разбира се, той има запазено място в ложата. А на фестивала ще се запозная с истински звезди. Имам предвид актьори. Ще мога лично да дам автобиографията си на няколко импресарии. Може би е време да помисля за промяна в кариерата си — размишлява тя на глас. — Клод казва, че имам голям потенциал. Обещава да ми помогне да намеря подходящ проект. Разбира се, има предостатъчно пари да спонсорира заснемането на филм — поглежда към мен. — Всички продуцентки от независими компании искат да преспят с него.

— Да — казвам, — но ти искаш да спиш с него, нали?

— Какво говориш? — цупи се обидено. — Нищо подобно.

— Напротив — възразявам. — Той те иска на яхтата като поредната сладурана за развлечение, Лили. Момиче трофей.

— Е — признава тя, разплита плитката си и разпусна русите си коси като водопад. — Джентълмените обичат да гледат привлекателни жени, но такава е природата им, нали? Нямам намерение да правя нищо.

— Мислиш, че те е поканил само за украшение? — питам.

— Грешиш — сопва се Лили. — Както и да е, няма повече да обсъждам това с теб. Той е просто приятел. Всъщност… и обожател. Нещо, за което ти нямаш никаква представа!

Телефонът звънва и Лили грабва слушалката.

— Да? — лицето й помръква. — За теб е — казва тя, сякаш не вярва на ушите си.

Вземам слушалката.

— Ало?

— Здравей, Анна — чувам нечий весел глас. По дяволите. Бях забравила. — Обажда се Чарлс. Готова ли си за една страхотна вечер?

Мисля светкавично. Забравих да му се обадя и вече няма начин да се измъкна!

— Идвам след пет минути — казва той. — Най-горният звънец, нали?

— Да — потвърждавам. Не мога да направя нищо. — Ще сляза, когато позвъниш.

Край с „Ийстендърс“ и пицата.

— Кой беше? — любопитства Лили. — Някой от работата ти, предполагам.

— Всъщност, ще излизам — заявявам й.

— Оо. С кого? — настоява да узнае Джанет. — Някой специален?

— Не говори глупости — сопва се Лили, все още сърдита. — Нали знаеш с какви се среща Анна? Бедни като църковни мишки и напълно безлични. Може би е социален работник, който живее с майка си.

— Не ходи на работа — осведомявам я.

— Ето. Значи безработен. Сигурно Анна ще трябва да плати вечерята — злобно подхвърля Лили.

— Всъщност Чарлс работи за себе си — заявявам аз. — Живее в собствен апартамент до Итън Скуеър. А сестра му е омъжена за аристократ — добавям и виждам как цялата помръква.

— Наистина ли? — развълнувано се обажда Джанет. — Това е чудесно! Много ли е изтънчен?

— Учил е в „Итън“ заедно със съпруга на Ванна — свивам рамене.

Лили казва:

— Е, сигурно е луд.

— Поне не страда от склероза — отвръщам.

— Стига! — промърморва сърдито тя, гневно влиза в стаята си и затръшва вратата.

— Не й обръщай внимание — успокоява ме Джанет. — Просто умът й не може да побере, че ти ще излизаш с такъв мъж… не искам да те обидя… — запелтечва смутено. — Няма значение. Браво!

Знаете ли какво? Най-ужасното е, че изпитвам известна гордост. Не че харесвам Чарлс. Не намирам и че е интересен. Но Лили и Джанет, хубавите момичета, преценяват мъжете, с които се срещат, първо по банковите им сметки, а после по социалното им положение. Всичко останало е към края на списъка. Макар и да е старомоден и малко невзрачен, Чарлс определено изглежда по-добре от Клод Рание. И е червив с пари. С такъв приятел една жена може да уреди бъдещето си или поне така си мислят. Лили напълно побесня, а Джанет за първи път ме гледа с възхищение, а не със съжаление.

Това е… чудесно!

Чувствам се много по-добре, отколкото докато с Брайън бяхме гаджета. Защото той беше неудачник. Чарлс е богат. В техния свят това означава значим. Не мога да отрека, донякъде съм доволна, че ще изляза с богат мъж. Затова тази вечер ще бъда любезна и благоразположена към кавалера си.

— Няма ли да се понагласиш? — пита Джанет.

— Ще пристигне всеки момент — отговарям нехайно. — Ще изляза така.

— Дума да не става! — заявява Джанет. — Така няма да завъртиш главата му.

— Може би не искам да завъртя главата му — възразявам.

— Ела — навежда се над мен и оправя прическата ми, а после грабва чантичката си с козметични принадлежности и нанася нещо с четка на скулите ми.

— Стига! — спирам я.

— Не… — чуваме звънеца. — Твърде късно е — въздъхва. — Е, добре.

Изважда парфюма си, напръсква ме цялата, едва не се задушавам. Кашляйки, включвам домофона.

— Идвам веднага — обръщам се към Джанет. — Воня като уличница!

— Бързо изветрява — успокоява ме тя. — Остава нежно ухание на гора. Специално го направиха за мен в Париж. Беше подарък от Джино — изведнъж помръква. — Е, добре — казва смело. — Върви и се забавлявай!

Грабвам чантата си и слизам по стълбите. Не се чувствам, сякаш вървя към гилотината, както очаквах. Може би наистина ще бъде забавно!

— Здравей — превзето ме поздравява Чарлс, когато излизам от входа. — Намерих място за паркиране точно отпред.

Тръгваме към колата му, лъскав черен ролс-ройс. „Разбира се, какво друго да кара?“, питам се.

— Проклетници! — Чарлс посочва към книжарницата за феминистична литература. — По-скоро ти трябва да ги ненавиждаш, отколкото аз. Не ти ли е писнало от тези лесбийки?

— Не.

— Сигурно много от тях се опитват да те свалят.

— Не съм получавала предложения от лесбийки — премълчавам, че и предложенията от мъже също не изобилстват.

Чарлс забързва към колата и учтиво ми отваря вратата.

— Сигурно сега ще ме нападнат — опасява се, — защото отварям вратата на една дама. Ха-ха.

Послушно се правя на дама, докато той сяда зад волана. Облечен е с тъмен костюм, леко загрозен от розовата му риза. Отначало ми се струваше пораснал, но крадешком поглеждам към краката му и виждам, че обувките му са с ток. Пак стърча над него, но навярно повечето жени, с които е излизал, са били по-високи.

Усещам леко свиване в стомаха от срам. Толкова съм огромна, че Чарлс е решил да си купи такива обувки само за да не изглеждаме смешно заедно. Разтърсвам рамене, опитвайки се да се освободя от това чувство. Колкото по-скоро започне тази среща, толкова по-скоро ще приключи.

— Е, къде отиваме? — питам. Старая се да изглеждам въодушевена. Горкият човечец направи нещо толкова мило за мен в офиса.

— Какво ще кажеш за „Веселата костенурка“? — предлага Чарлс. — Разкошен нов ресторант до Кенсингтън Хай Стрийт. Трудно е да си уредиш резервация, но аз винаги успявам — добавя самодоволно. — Познавам някои хора.

— Звучи страхотно. Какво предлагат?

— Морски деликатеси.

Риба. Ужас. Мразя риба. Освен ако не е панирана, сервирана в хартиено пакетче и с пържени картофи. Иначе ми се струва блудкава и противна и ми напомня за разлагащи се трупове.

— Страхотно — повтарям колебливо.

— Имат най-превъзходните омари — уверява ме дребосъкът, докато умело си проправя път през натовареното лондонско движение. — Не само можеш да си избереш кой точно да ти приготвят, а и да гледаш как го правят! Кухнята има голяма стъклена стена, през която се вижда как се опитват да изпълзят от тенджерите. Много са смешни.

Забелязва изражението ми.

— Нали не си от онези откачени защитници на правата на животните?

— Не съм вегетарианка, но… да ги варят живи…

— Те са просто скапани гадини — навъсено казва той. — Не разбират какво става с тях.

— Не мога да гледам такова нещо. Съжалявам, но бих повърнала.

Поглежда ме с явно раздразнение.

— По дяволите — промърморва. — Задействах връзките си, за да уредя тази резервация.

— Зная един китайски ресторант — предлагам, — цените са много разумни.

— Разумни цени? — повтаря Чарлс, сякаш недоумява за какво говоря. — Мили боже, не. Е, добре, ще отидем в „Савой“. Там ме познават. Ще намерят маса за нас.

Убеждавам се в това веднага щом пристигаме и служителят от паркинга откарва колата ни. Безупречно облеченият персонал посреща Чарлс с леки поклони.

— Добър вечер, господин Доусън.

— Много се радваме да ви видим отново, сър.

— Добър вечер, госпожо — поздравяват и мен.

Оо. Всичко е шикозно. Малко съм неспокойна, питам се колко ли ще ми струва само да дишам въздуха тук.

— За съжаление обичайната ви маса е заета — казва оберкелнерът. — Но ще намерим друга, разбира се.

— Добре — отговаря Чарлс с примирението на човек, който няма избор. Обръща се към мен, докато чакаме. — Идвала ли си друг път?

В „Савой“? Доволна съм, когато мога да си позволя да отида в „Белла Паста“.

— Не — признавам.

— Аз обядвам тук всеки ден — казва той. — Превъзходна храна и много любезен персонал. Ето, вече са готови.

Повежда ме между множеството елегантно облечени хора, които тихо водят учтиви разговори. Сервитьорите ни настаняват на маса за двама и оставят менюта.

— В моето има грешка — казвам.

Чарлс ме поглежда учудено.

— Каква грешка?

— Няма цени — отговарям.

Той примигва.

— Скъпа моя, разбира се, че в менюто за дамата няма цени. Къде си се хранила досега?

— О… — готова съм да потъна в земята от срам.

— Да поръчам ли и за теб? — пита Чарлс, когато внезапно се появява сервитьор. — Гостенката ми ще започне с пъдпъдъчи яйца. Няма ги в менюто, Анна, но са божествени. После…

Изрежда списък, който явно знае наизуст, а аз не се осмелявам да проговоря.

— Това е всичко! — завършва гордо. — Кажи ми сега, Анна, четеш ли книгата ми?

Мамка му. Какво да кажа? Не мога да споделя, че е ужасно глупава, нали?

— Хм… — започвам и усещам как се изчервявам.

— Не казвай нищо повече — прекъсва ме той, забелязал реакцията ми. — Изневерявам на добрите маниери. Извини ме. Не бива да говоря за работа с… красива млада жена — добавя след кратка пауза. — Не искам да си помислиш, че съм те поканил само от професионални подбуди.

Леко му се усмихвам.

— Няма за какво да се тревожиш — успокоява ме. — Не бих те упрекнал, ако ти е хрумнало, като се има предвид…

Замълчава.

— Като се има предвид какво? — питам.

— А, нищо — казва припряно, свел поглед към салфетката си.

Като се има предвид големият ми нос като на Гонзо от „Кукленото шоу“ и задникът ми, който би трябвало да има собствен пощенски код? И фактът, че единствената жена, по-висока от мен, е Статуята на свободата.

— А защо ме покани? — питам с напразна надежда да подхрани самочувствието ми.

— Ами… забелязах, че си толкова добър слушател — казва Чарлс. — А и защото ти не ми отправи покана.

— Моля?

— Нямам доверие на жени, които ме канят да излезем — внезапно споделя той с огорчение.

Поглеждам го. Достига едва метър и седемдесет с токовете на обувките си, козята му брадичка е безупречно оформена, носи розова риза, а косата му е започнала да оредява…

— Често ли се случва? — отпивам глътка вино, за да прикрия учудването си.

— Непрекъснато — отвръща. — Момичета, с които се запознавам на приеми, нали разбираш. Когато им дам визитката си, предлагат да се видим и да хапнем някъде заедно. После искат да се срещнем отново.

— Аха! — озадачена съм. Може би се дължи на феромони. От онези, които рекламират на задните корици на клюкарските списания и „Прайвит Ай“. Напръскваш се с тях и изведнъж започваш да привличаш мацките като магнит. Подушвам въздуха. Не долавям нищо друго, освен все още неизветрелия парфюм на Джанет.

— Избират най-добрите ресторанти — продължава авторът на скучни книги. — И много харесват апартамента ми. Разбира се, че е чудесен. Решават да пренощуват в него, без да съм ги канил. Случайно се оказва, че са си взели тоалетни принадлежности! — просъсква той. — И остават…

— Може би някои просто те харесват — предполагам.

Чарлс разклаща чашата си с вино и пръстите му здраво стискат столчето.

— Започват да ме харесват, щом дочуят за Честър Хаус.

— Честър Хаус — повтарям, но пристига сервитьорът с поръчката ни и трябва да почакам, докато се оттегли.

Слага пред него нещо е божествен аромат, а пред мен купчина малки варени яйца и чинийка със сивкава сол.

— Какво е това? — питам.

— Пай с козе сирене и карамелизиран лук — отговаря Чарлс, без да ми предложи хапка. — Опитай пъдпъдъчите яйца.

Енергично набождам едно и снишавам глас.

— Мисля, че солта е леко замърсена.

— Замърсена? — изглежда ужасен. — Примесена е със смляно семе от целина. Не си ли яла пъдпъдъчи яйца?

— О, да. Милиони пъти — отвръщам, уверено топвам яйцето в солта и го изяждам. Не е лошо на вкус. Като варено яйце, но по-малко. Бих могла да си сваря яйца и у дома.

— Да, Честър Хаус — връща се Чарлс на темата. — Щом узнаят, че аз съм собственикът… е, не мога да се отърва от тях.

— Не съм чувала за Честър Хаус — признавам.

— Това е семейното имение — обяснява ми. — Къщата е внушителна. От осемнайсети век. Около нея има чудесен малък парк. Намира се в Глостършир.

Едва сега получавам просветление. Чарлс е като господин Дарси от „Гордост и предразсъдъци“, който живее в огромно имение с прислуга, а из земите му пасат сърни.

— А тези момичета не са ли привлекателни?

— Някои. Но това не е от значение. Нямат желание да… — поглежда ме и замълчава. — Или много рядко. Сякаш им се приисква точно когато събера достатъчно смелост да ги разкарам.

— Разбирам.

Започвам да изпитвам известно съжаление към него. Може да е превзет негодник, но заслужава по-добра съдба.

— Е, не всички момичета са такива — уверявам го. — Има и много свестни.

— Ти не ме покани да излезем — изтъква той.

— Не можеш ли да намериш добро момиче, достатъчно богато, за да няма нужда от твоите пари?

— Ти богата ли си? — пита, явно заинтригуван.

— Никак — отговарям шеговито и от плещите ми пада голям товар. Вече няма да се налага да се преструвам, че разбирам от добро шампанско и други подобни неща.

Леко помръква.

— Все пак аз те поканих — казва Чарлс, сякаш това е страхотна новина. — И ти се съгласи. Ванна каза ли ти за Честър Хаус?

Поклащам глава.

— Може би, ако дойдеш с мен в апартамента ми, ще… — пита с надежда.

— Чарлс! Едва се познаваме — възразявам. — Няма да се самонастаня в апартамента ти. Честна дума.

Усмихва ми се широко.

— Харесваш ми — казва. — Какви са плановете ти за утре вечер?

Джанет и Лили са будни и ме чакат. Явно любопитството е надделяло над злобата на Лили. Заварвам ги седнали на дивана пред телевизора, с подвити крака и димящи чаши в ръце.

— О, какво е това? Горещ шоколад?

— Глупости — изсумтява Лили. — Топла вода с лимон.

— Създава чувство за ситост — казва Джанет. — Страхотно е! — добавя не много уверено. — Е, как мина срещата с Чарлс Доусън?

— Добре — отговарям. — Стори ми се свестен. Иска да се видим отново.

— Къде те заведе?

Свивам рамене.

— В „Савой“.

Джанет побутва Лили.

— Казах ли ти? Има забележително потекло. Дядо му е бил граф.

— Откъде знаеш? — питам.

— Обадих се на няколко места — спокойно признава Джанет.

Разбира се. Поставила си е за цел да узнае всичко за всеки с поне капка синя кръв на британските острови, както и на континента.

— Има огромен замък — разпалено продължава тя. — Наистина огромен. Той е един от най-желаните ергени.

— Тези неща не ме интересуват — заявявам твърдо. Това до голяма степен е истина. Не мога напълно да загърбя факта, че притежава имение и купища пари. Но ще се постарая.

— Глупости — казва Лили и мята коси. — Голяма късметлийка си, Анна — добавя завистливо. — Има ли необвързани приятели?

— Предполагам, че има доста.

— Впрочем, Клод ми се обади. А той наистина е червив с пари.

— Така е, доколкото зная.

— Не ми се вярва да искаш да ходиш с него — казва й Джанет.

Тя нацупва устни.

— И двете просто завиждате.

— Красив ли е? — настойчиво ме пита Джанет.

Досещам се, че става дума за Чарлс.

— Хм, не.

— Виждаш ли? — обажда се Лили. — И ти не си по-различна от… Искам да кажа — бърза да обясни тя, — че си лицемерка! Твърдиш, че не бива да се виждам с Клод заради нещо дребно като възрастта му, а самата ти нямаш нищо против да излизаш с някакъв грозник, който притежава имение за милиони лири.

В гласа й се долавя огорчение.

— И апартамент до Итън Скуеър — напомня й Джанет.

Лили се намръщва.

— Не мога да си позволя да бъда придирчива по отношение на външността — оправдавам се аз. — Нямах представа, че е толкова богат, честна дума. Мисля, че е малко уязвим.

Не мога да отрека, че искам да бъда с някого, а онези, които истински ме привличат, са недостижими за мен.

Това е жестоката истина, нали? Човек трябва да се среща с хора, с които е равен по привлекателност. Красавиците нямат нищо против, те излизат с мъже като Ели Рот. Но момичетата като мен са принудени да се примирят. Чарлс е префърцунен и непривлекателен, но мисля, че това е главно защото е тъжен и самотен. Просто защитна реакция. Както и да е, защо да не му дам шанс? Той е единственият ми кандидат. Все пак е по-добре от нито един.

Много сполучливи бракове са изградени така.

Може би звучи цинично? Помислете. Една жена може да чака Чаровния принц на бял кон цяла вечност или да се опита да си намери някого. В повечето случаи това, изглежда, означава да не бъде претенциозна. Ако отблъсква всеки, който прояви интерес към нея, е доста вероятно на тридесет и пет да се окаже неомъжена и да остане сама завинаги, намирайки утеха в компанията на някакво домашно животинче.

„Не, благодаря. Аз съм практична жена“, казвам си. Искам мъж. Нямам голям избор, така че ще се задоволя с това, което е достъпно за мен.

— Е, добре — заявява Лили. — Уязвим и за твой късмет потънал в самосъжаление. Не мога да го разбера — поклаща глава. — Би могъл да има всяко момиче.

Изчервявам се.

— Много благодаря, Лили.

— Просто съм откровена — повтаря тя за милионен път. — Като приятелка.

— Е, и аз ще ти кажа нещо като приятелка — заявявам. — Не би се спрял на момиче като теб. Излизал е с безброй красавици с тела на модели и всички са го преследвали заради парите му. Мъжете не са толкова глупави, за колкото ги смятате. Знаят какво целите.

— Не разбирам за какво говориш — рязко казва Лили. — Напоследък се държиш много странно, Анна. Хрумват ти глупави идеи.

— Мисля, че е страхотно — заявява Джанет. — Впрочем, Лил, не би ли предпочела да се запознаеш с някого от приятелите на Чарлс, вместо да се срещаш с Клод Рание?

— Може би — признава Лили, макар й с неохота.

— Аз бих се радвала — въодушевено споделя Джанет.

— Хм, ще го попитам — отправям се към банята, за да измия зъбите си.