Родена във вторник

Десета глава

Когато най-сетне дойде петък, направо не можех да събера мислите си. Бях приготвила всичко. Катрин бе минала предната вечер и шумно бе изразила възторга си от апартамента ми, което ми се отрази много добре. Предложи да сложим свежи цветя, така че излязохме заедно да купим рози. Сега имах половин дузина бели рози във ваза на ниската масичка, цветовете им прекрасно подхождаха на килима и изглеждаха направо прелестно с тъмните си лъскави листа. Намалих осветлението със специалния ключ и сложих няколко свещи на кухненската маса, в много големи свещници, за да избегна петната от разтопен восък. Шампанското се изстудяваше. Катрин ми беше дала някои напътствия за грима и бях облякла красивата си рокля от шифон и обувките от „Л. К. Бенет“. Беше ми заела и разкошно колие от „Бътлър и Уилсън“ с фалшив диамант, който изкусително насочваше вниманието към подплатеното ми с „Уондърбра“ деколте.

Вече бе седем и половина, така че ми оставаше само да чакам. Телефонът звънна. Скочих към него.

— Тод — измърках аз.

— Не е Тод, а Оли.

— Здрасти, Оли.

— Какво правиш?

— Нищо особено. Седя си вкъщи.

— Може ли да намина? И да видя новото ти жилище? — с надежда подхвърли той. — Не съм те чувал, откакто се изнесе.

— Знам, съжалявам. Бях заета.

— Толкова заета, че нямаш време за стария си приятел? — настоя Оли. — Колко бързо забравят жените.

— Ха-ха!

— Както и да е, да мина ли сега? Нямам какво да правя и ми е много скучно.

— Къде е Виктория?

— Излезе с приятелки. Планира сватбата.

— Много ще се радвам да се видим, но не мога тази вечер. Имам среща — казах аз и усетих как ме обзема вълнение. Беше си нещо като среща, нали? Поне Тод би искал да е такава. И се зарадвах, че мога да го кажа на Оли.

Реших да запазя частта, че с Тод сме само приятели, за себе си.

— С кого? С Тод ли?

— Разбира се, че с него — отвърнах. — Да не мислиш, че водя някакъв двойствен живот като Джеймс Бонд?

— Много смешно, Евънс.

— Наистина харесвам Тод — беше най-добре да му го набия в главата. — Ти не потърси мнението ми за Виктория. Нито за Рианон. Или за Фей. Аз приемам Виктория, нали?

— Така е.

— Значи и ти трябва да положиш усилия и да харесаш Тод — май вече прекалявах. Определено му внушавах, че двамата с Тод излизаме. Но какво да направя? Злобните подмятания на Виктория много ме нараниха. И че Оли ме е обсъждал с нея — от това ме болеше още повече. Исках и двамата да си мислят, че излизам с милионер. Бих могла, стига да поискам.

Тод не бе най-подходящият за мен. Не си представях да се срещам сериозно с някого, поне докато не преминеше болката.

Потръпнах. Не исках да мисля за това. Оли беше зает. Обичаше Виктория. Край.

— Слушай — смилих се аз. Не можех вечно да играя игрички. — Виктория искаше да излезем заедно, нали? Какво ще кажеш да уговоря вечеря за четиримата? Ако тази вечер мине добре, разбира се. Може пък да повърна върху него — размишлявах на глас. — Или да се препъна и да му покажа бикините си. И бездруго — признах си накрая — с Тод сме само приятели.

— Живях с теб три години и дори за миг не съм зървал бикините ти! — подразни се Оли.

— Е, не си ми бил гадже, нали?

— Да — намуси се той. — Новата Луси изобщо не е забавна. Знаеш ли го?

— Да, добре. Забавленията не ми донесоха кой знае какво, нали? — върнах му го аз.

Внезапно тонът на разговора ни бе станал различен. Замислих се за всички минали години, през които не бях имала истинско гадже, нито пък някакъв успех. Защо съм била щастлива? Била съм отхвърлена от мъжете и изобщо не ме е интересувало.

Е, с това вече бе приключено. Щях да стана като Катрин и Емили. И Виктория. Момиче, което заслужава истински романс, дори и да не е с Тод.

— Трябва да затварям — казах аз, ядосана, че Оли ми е развалил настроението. — Ще ти се обадя по-късно, става ли?

Затворих телефона, оставайки с мрачните си мисли. Щеше ми се хората да престанат да ми се бъркат в живота и просто да се радват на успехите ми.

Исках Тод да се обади!

Чух нисък мелодичен звук. Бим-бам.

Озърнах се и после осъзнах, че е входният звънец. Скочих с разтуптяно сърце, за да отворя, но вратата се отвори сама и влезе Тод.

— Тод! Здравей.

Чувствах се нервна. Направо треперех. Тод изглеждаше много елегантен, което не ме изненада. Ами аз? Вярно, беше ми отнело два часа само да си оправя косата и грима, и то без да броя нежното напръскване на дрехите с парфюм, почистването на зъбите, отскубването на излишните косъмчета и лакирането на изкуствените ми нокти, но всичко това не беше достатъчно.

Само като го зърнах! Стилен костюм, меко кашмирено палто. Лекото ухание на скъп афтършейв. Огромен „Ролекс“.

Чувствах се леко замаяна. Как да се представя за преуспяваща млада дама, след като само палтото му вероятно струваше колкото шестмесечната ми заплата?

— Здравей — каза той. — Радвам се да те видя. Нетърпелива ли си?

И да, и не. Всъщност си беше истинско изпитание. Но поне Тод ми се усмихваше приятелски.

— Искаш ли… мога ли да ти предложа питие? — казах аз, след като си спомних за добрите обноски. Гласът ми внезапно бе изтънял и станал леко писклив. — Имам шампанско — добавих аз с лека нотка на гордост.

— Какво?

— „Бьов Клико“ — постарах се да прозвучи изискано.

— „Гран Дам“? — обърках се.

— Не, „Бьов Клико“ — обясних. — Френско е.

Тод леко се засмя.

— Скъпа, питах дали е „Бьов Гран Дам“. Дали е от добра реколта.

— Ами… не мисля.

— Пия само вино от добра реколта — каза той. — Животът е прекалено кратък, за да пие човек лошо вино.

„Бьов Клико“ лошо ли беше? Засрамих се. Бях похарчила тридесет и пет лири за него.

— Ще го запомня за следващия път.

— Не се притеснявай — усмихна ми се широко Тод. — Имаш ли линийка?

— Моля?

— Кока. Прахче. Боливийска пудра.

— Искаш да кажеш кокаин?

— „Искаш да кажеш кокаин?“ — имитира ме той и аз се изчервих. — Не, така ли?

— Съжалявам — извиних се аз. Явно изобщо не бях изискана. Заля ме огромна вълна на разочарование. Вече не бях в свои води. Сигурно вече нямаше да ме харесва толкова.

— Не се притеснявай — каза той. — Даже мисля, че това е много мило. Ти наистина си една „английска роза“, съвсем невинна и сдържана — тъмните му очи ме огледаха от глава до пети. — Намирам това за много привлекателно. Човек може да си намери палави момичета навсякъде, но тях не може да ги заведе при майка си, нали?

Усмихнах му се с благодарност.

— Не се забърквай с наркотици — поучително продължи той. — Ако наистина не употребяваш нищо.

— Наистина нищо — признах си аз.

— И сам мога да си набавям тази отрова — Тод кимна одобрително, сякаш бях издържала някакво изпитание.

— Къде ще излезем на вечеря?

— Мислех да те заведа в „Ескарго дор“ — отвърна той. — Нов ресторант, категория три звезди, препоръчван от Мишлен7, до Бонд Стрийт. Изключително дискретно място.

— Звучи добре — опитвах се да използвам лаконичните американски фрази на Бъфи. Или Джейд.

— А какво ще облечеш? — попита той. — Сигурно възнамеряваш да се премениш в нещо по-удобно? — намекна ми Тод, като вдигна вежди.

— Аз… мислех да дойда така — тихичко отвърнах аз.

— Така ли? — той примигна. — Но тази рокля… това е дневен тоалет.

Погледнах роклята си. Беше най-хубавият ми тоалет, а очевидно не беше достатъчно добра.

— Много съжалявам — побързах да се извиня. — Просто нямам много дрехи.

— Но защо?

Какъв срам. Бузите ми пламтяха.

— Защото нямам много пари — измърморих.

— О, Луси! — възкликна Тод. — О, Луси, Луси — устните му бавно се разтегнаха в усмивка. — Това не бива да продължава, нали? Не и за приятелка на Тод Мейл. Познаваш ли някой, който разбира от мода? — попита той. — Имам предвид, наистина да разбира.

— О, да — отвърнах, като си мислех за Виктория.

— Добре, обади й се. Иди на пазар утре и използвай това — той извади портфейл от крокодилска кожа от вътрешния джоб на сакото си, измъкна кредитна карта и нареди: — Не се прибирай, докато не си купиш страхотен гардероб. Всичко, от палта — огледа ме ухилен, — до бельо. Не се връщай вкъщи, докато не похарчиш, да кажем, десет хиляди лири.

Стаята май леко се завъртя. Но Тод изглеждаше напълно сериозен. Личеше си.

— Десет… хиляди лири? — с пискливо гласче попитах аз.

— Разбира се — потвърди той. — Едно прилично портмоне струва петстотин. И повече. Ако се наложи, похарчи петнайсет хиляди.

— Не мога да похарча петнайсет хиляди от твоите пари — успях да кажа аз.

— Съкровище… — Тод протегна ръка и ме потупа по дупето. — Парите не са мои, това е корпоративна сметка. Момичетата на „Мейл акомодейшънс“ трябва да са облечени прилично. Става дума за корпоративен имидж, нали разбираш?

— Но петнайсет…

— Ако това ще ни помогне да привлечем клиент, който ще ни донесе комисиона от сто и петдесет… — логично изтъкна шефът ми.

— Аз… сигурно си прав — не откъсвах очи от платинената карта.

— И не забравяй за бельото — закачливо се подсмихна той.

Изчервих се. Не можех да срещна погледа му.

— Няма да си купувам бельо с твоите пари — заявих аз. — Искам да кажа, че приятелките не правят така. Така постъпват гаджетата.

— Ммм! — измърмори Тод. — Ти си невероятна. Наистина си костелив орех, знаеш ли?

— Съжалявам — извиних се. — Но както ти казах…

— Знам какво каза — сега в погледа му се четеше любопитство. — Май просто не бях сигурен дали говориш сериозно. Вероятно ще прозвучи самонадеяно от моя страна, но… Не съм свикнал.

Изпитах лека гордост.

— Може би изобщо не трябва да приемам парите — погледнах го. — Наистина ли става дума за корпоративен имидж? Бъди честен. По-скоро е опит да ме свалиш, нали?

Тод примигна, смаян. После избухна в лудешки смях и извика:

— Господи! Никога не съм срещал човек като теб. Поне не и жена. Добре, добре… — разпери ръце. — Вероятно е по малко и от двете. Няма да играя игрички с теб. Искам да излизаш с мен и може би — каза той със сериозни очи, — може би нещо повече. Но ти си старомодна, трябва да бъдеш ухажвана.

— Не е нужно да ме ухажваш с купища пари.

— Не е нужно да правя каквото и да било. Но искам — сега усмивката му бе направо чаровна. — Както казах, сметката е корпоративна. А и те наехме специално за да създаваш добро впечатление у клиентите, така че ако си купиш дрехите и продължаваш да ме мразиш, „Мейл акомодейшънс“ не губи нищо.

— Не те мразя — възразих аз.

— Дай ми шанс — каза Тод. — Нека те ухажвам като истинска дама. Реагираш така, сякаш никой досега не те е глезил.

Ами… щом представяше така нещата. Замислих се за всички стари гаджета, с които се беше срещала предишната Луси. По-скоро бяха приятели, всъщност…

— Не са ме глезили — признах си.

— Значи и двамата сме наясно по въпроса — заяви Тод. — Просто моля за шанс да те накарам да промениш решението си. Обещай ми да го направиш. И че ще излезем на истинска романтична среща. Не като приятели, а на среща.

Поколебах се.

— Това е ново преживяване — каза той. — Мисля, че харесваш приключенията.

Не можех да кажа „не“, нали? Имах странното чувство, че са ме подлъгали. Но не разбирах точно как. Изражението му бе напълно сериозно и искрено. А и молеше единствено да му дам шанс. Все пак бях излизала с толкова много негодници. Честно казано, не знаех защо изобщо се колебая.

— Добре — кимнах най-сетне. — Истинска среща. Защо не — опитах да се усмихна. — Можем да започнем още сега, ако искаш.

Тод се усмихна в отговор.

— С удоволствие. Много бих искал.

Да. Това се казваше живот.

Наистина никога не бях ходила на подобно място, дори и онзи път, когато Кати ме бе завела на обяд в един лъскав ресторант в Сити, близо до работата й. Всичко тук изглеждаше бляскаво. Не лампи, а полилеи.

Дори и в тоалетната. Приборите за хранене май бяха позлатени. А чашите — уотърфордски кристал. А храната, ами… никога не си бях представяла, че нещо има такъв вкус. Опитах мънички гъши дробчета с тънки ивички задушено зеле и черен хайвер и нарязани на ситно яйца — без блини, защото в тях имаше въглехидрати. А после невероятна топла салата с омар.

Сервитьорът непрекъснато стоеше наблизо и продължаваше да пълни чашата ми с шампанско. От добра реколта.

Тод ми разказа за себе си. За живота си тук и за Америка. За къщата си в Хемптънс, за яхтата и апартамента на Пето Авеню. Приличаше ми на Ричард Гиър в „Хубава жена“. И беше също толкова добре облечен.

— Тод… — подхванах аз. Шампанското ми даваше смелост. — Ти ли си… нали се сещаш?

— Какво? — попита той.

— Ти ли си най-богатият човек на света? След Бил Гейтс, имам предвид.

Той се засмя.

— Господи, не! Дори не съм милиардер — сви рамене. — Е, поне не още — и ми намигна.

— Звучи чудесно — въздъхнах.

Какво ли е? Никога да не се тревожиш колко струва каквото и да било. Като кралицата.

— Мога ли и аз да те попитам нещо лично? — продължи Тод.

Шампанското препускаше по вените ми.

— Давай — внимателно произнесох аз, за да не забележи Тод влиянието на шампанското. Огледах се за чашата си с вода.

— Ти си красиво момиче — каза той. — И много секси. Много гаджета ли си имала?

— О, не, съвсем не — отвърнах. — Не и гаджета.

— Това е добре — кимна той. — Нямаш минало. И си от старо английско семейство, нали?

Кимнах. Ами да, мама и татко вече остаряваха.

— Името ти не се е появявало в пресата, не си правила някакви политически изявления?

Засмях се.

— Кой, аз ли?

— Да си вземала участие в протестни шествия? — настояваше Тод. — В колежа например?

— Тогава исках само да обиколя Европа.

— Интересуваш се от култура! — възкликна той, сякаш бе отметнал поредната графа в списъка. — Това е добре. Отлично. Значи няма твои снимки, на които, да речем, гориш американското знаме?

— Не.

— Или по бельо? Позирала ли си като модел?

Поклатих глава. Аз — модел?

— Всъщност не съм направила нищо особено — извинително поясних аз. — Просто живях спокойно и играех на компютърни игри. И пътувах. Докато ти не ми даде шанс в агенцията. Но бих могла… — гордо продължих. — Бих могла да водя по-интересен живот и… политически включително. Да участвам в демонстрации. Срещу… войната или нещо подобно.

Тод поклати глава.

— В никакъв случай. Не искам да променяш нищо. Харесвам те, Луси Евънс. Харесвам те точно такава, каквато си.

Засиях.

— И аз те харесвам.

Нямах никакви съмнения. Беше много хубаво да получаваш комплименти, особено когато си малко потиснат, защото съквартирантът ти излиза с някаква си кукла Барби.

Тод се усмихна.

— Съкровище, много си сладка. Добре, кажи ми какво е важно за теб в живота?

Замислих се.

— Обичайните неща.

— Какво например?

— Любовта.

— О, разбира се. Любовта. И какво още?

Помислих още.

— Забавленията.

— Забавленията — изглеждаше доволен. — И аз харесвам забавленията. Да пазаруваш е забавно, нали? Да идеш на фризьор и на маникюр? Такива забавления.

— О, да — излъгах аз. — И други неща. Като игрите.

— Тенис? Крикет?

По-скоро „Дуум“ и „Томб райдър“. Но нещо ме спря да го кажа на глас.

— Предполагам, че харесваш шах или може би дама. Това е по-малко натоварващо, нали? — любопитстваше той. — А балет, театър?

— О, разбира се.

— И секс — по-тихо продължи той. — Сексът е важен за теб, нали?

— Мислех, че той върви с любовта — обадих се аз.

Тод се засмя.

— О, добре. Господи, колко си сладка. С малко повече напътствия… — погледна ме. — Всичко е възможно.

Потреперих, незнайно защо.

— Знаеш ли, Луси — продължи Тод, вече с по-различен и по-сериозен тон. Набързо отпих три глътки от водата си, за да поизтрезнея. — Имам големи планове.

— Разбира се — насърчително пророних.

— Скоро ще напусна Англия. Вероятно след около шест месеца.

— О! — лицето ми помръкна. Тъкмо беше започнало да ми харесва.

— И си търся подходящата жена, която да взема със себе си — посегна през масата и хвана ръката ми. — Единствената, Луси. Единствената. Моята съпруга. Бъдещата госпожа Тод Мейл Джуниър III.

Замръзнах. Наистина го беше казал! Никакви намеци повече. Не знаех как да реагирам, затова се усмихнах широко.

— Тази жена ще стане мой партньор за цял живот. Ще трябва да се облича и държи като дама. Да бъде образована и изискана. Да знае как да накара всеотдайния си съпруг да я глези непрекъснато. Да приема всички онези прекрасни неща, които ще й дам.

Кимнах най-сериозно.

— Възнамерявам — тържествено заяви Тод — да се кандидатирам за сенатор.

Явно трябваше да реагирам по някакъв начин, затова сепнато поех дъх.

Той се усмихна скромно.

— Да, Луси. Моята жена ще стане съпруга на сенатор. А по-късно може би и първа дама на щата Ню Йорк. А после… — описа широк кръг с ръка. — Кой знае?

— Кой наистина?

— Разбираш ли, Луси, време е. Време е да избера. Да се върна у дома с идеалната жена. Но това е избор, с който не бива да се прибързва.

— О, не — съгласих се аз. — Не бива.

Бързо, трябваше ми още вода.

— Разбира се, все още е рано — каза Тод. Огледа се за сервитьора и надраска нещо върху дланта си; сервитьорът се поклони ниско. — Но знам, че ти ще бъдеш дискретна в офиса. Докато напредваме с теб — усмихна ми се нежно. — След като се съгласи да ми дадеш шанс.

— Но… но, Тод — опитах се да кажа аз. Чувствах се замаяна. — Това е лудост. Имам предвид, че ти можеш да имаш всяка жена.

— Казах ти вече, не искам коя да е — вдигна чашата си с шампанско. — Нямам търпение да видя как ще изглеждаш, след като си купиш малко дрехи.

О, да! Представих си как се обаждам на Виктория за това. По лицето ми бавно се разля широка усмивка.

— Няма да ме познаеш — казах. И изведнъж наистина изпитах нетърпение да се заема със задачата!

Събудих се с усещането, че се е случило нещо прекрасно. И после си спомних какво.

Тод ми беше дал кредитна карта и искаше да си купя дрехи за петнадесет хиляди лири. Наистина искаше да ги похарча.

Освен това искаше да ме ухажва.

Лежах в луксозното си легло и опитвах да си представя Тод до мен. Честно казано, ми беше малко трудно, затова се постарах да мисля за петнайсетте хиляди и къде да отида с тях. Нямах представа. Очевидно трябваше да си купя обувки на „Маноло“ и чантичка „Прада“ или пък по-добре „Шанел“? И къде, за бога, бяха тези магазини?

О, да, щях да питам Виктория. Отлична възможност да опозная по-добре годеницата на Оли. Което очевидно беше единственият ми мотив…

— Виктория!

— Кой се обажда? — сопна се тя.

Очевидно сладкото ми гласче не беше свършило работа.

— Луси.

— Коя Луси?

Стиснах зъби.

— Не се ли сещаш, Вики. Приятелката на Оли.

— Дааа — неохотно призна тя. — Но нямам време за приказки. Чао.

— О, колко жалко! — побързах да кажа аз. — Тод толкова ще се разочарова.

— Тод? — незабавно повтори тя.

— Не се притеснявай, щом нямаш време.

— Но мога да намеря малко — измърка тя. — За теб и за скъпия Тод.

— Трябват ми няколко модни съвета.

— Какви съвети? — гласът й потрепери. — За… сватбена рокля ли?

Ха? Странно, че бе стигнала до подобно заключение. Но навярно в главата й се въртяха само сватби.

— Не ставай глупава, излизали сме само на една среща.

— О! — отчетливо долових облекчение в гласа й.

— Но — добавих, забавлявайки се — обсъждахме и това. И Тод смята, че неговата приятелка трябва да се облича по подобаващ начин…

Също и неговите служителки, но това не го споменах.

— Ами да — обади се Виктория, вече възвърнала доброто си настроение. — Но това не е съвсем постижимо с твоята заплата, нали?

— Точно заради това ми даде петнадесет хиляди лири — подметнах небрежно. — Да ги похарча за дрехи. Реших, че може би ти ще ме посъветваш какво да си купя.

Последва ужасяваща тишина.

— Луси — обади се Виктория и се засмя звънливо, — сигурно полудявам. Стори ми се, че каза, че Тод ти е дал петнадесет хиляди, за да си купиш дрехи!

— Така е — насладих се на потреса й. — Надявам се, че ще са достатъчно, но той каза, че мога да похарча и повече, ако има нужда.

Трябваше да й го призная, съвзе се много бързо.

— Е, това е прекрасно — каза тя. — Разбира се, че ще дойда веднага.

Озърнах се наоколо самодоволно.

— Точно така, още не си видяла новото ми жилище, което Тод ми осигури, нали?

— Не — гласът й потрепери. — Наистина ли е… прекрасно?

— Ела да видиш сама — измърках също като нея и добавих адреса.

— Веднага — и затвори.

Крачех гордо из апартамента.

— Това е кухнята… доста прилична е… а това е една от спалните за гости…

Нямаше нужда да казвам много. С безпогрешно око Виктория се спираше на всеки луксозен детайл. Огледа дискретните вградени лампички, гранитните плотове, каменните плочи на пода. Зяпна при вида на големите телевизори с плосък екран, погали с идеално поддържаните си ръце дългите кадифени завеси.

— Много е хубаво — сдържано отбеляза накрая.

— Това е само апартамент, който се дава под наем — побързах да обясня. — Тод има много по-хубави къщи в Америка.

Виктория въздъхна.

— И излиза с теб!

Намръщих се.

— Исках да кажа, излиза с теб! — насили се да се усмихне широко тя. — Това е прекрасно.

Нямаше нужда да й отговарям, нали? Да си мисли каквото ще. Извадих от чантичката си кредитната карта, която Тод ми беше дал.

— Имаш ли някакви предложения?

— О, хиляди, скъпа — каза тя и внезапно ми отправи най-дружелюбната си усмивка. — Ще бъде толкова забавно. Да си викнем ли такси?

Виктория не беше чак толкова лоша. Сигурно не бях я преценила добре. Определено знаеше как да похарчи малко пари. И беше невероятна с роклите и другите подобни.

Обиколихме целия град. Заведе ме в „Хародс“, в „Селфриджис“, „Ню Бонд Стрийт“ — всъщност навсякъде. Нямах представа, че пазаруването може да е толкова забавно. Накупих си купища дрехи. Не изглеждаха нещо особено на закачалките, но когато ги обличах, очертаваха тялото ми на съвсем подходящите места. Вики наистина беше гений по отношение на стила. И не се наложи да нося нищо с мен. Щяха да ги доставят направо в апартамента.

— Онзи смешен малък слуга може да ги разопакова и прибере в гардероба — каза тя.

— Тоби.

— О, наричаш го на малко име, така ли? — вдигна вежди Вики. — Какво пък. Още не си свикнала с всичко това.

— С кое да съм свикнала?

— С всичко — отвърна тя и ме стисна леко за ръка.

Вярно, не бях.

Всъщност изобщо не бях подозирала, че животът може да е и такъв. Всички да са мили с теб и да се отнасят с респект. Всички ме наричаха „госпожо“ и ми се покланяха. Винаги бях смятала, че в тези магазини са много надути и префърцунени, но изобщо не се оказаха такива! Направо не знаеха с какво още да ми угодят. Носеха ми стол, поднасяха чай, дори и изстудено шампанско. И наистина се вслушваха в мнението ми. Например, когато казах, че според мен най-много ми отива синьото, човекът от новия френски бутик „Латак“ напълно се съгласи; просто добави, че може би люляковото ще ми стои още по-добре или може би розовото, или дори мораво.

Цял живот се бях държала по-скоро като момче и не бях разбирала женската си същност. Или поне така казваше Виктория.

— Трябва да изразиш себе си, скъпа — заяви тя. — Трябва да свикнеш да те глезят.

— Хубаво ли е? — попитах аз, радостно нетърпелива.

— О, глезенето е моята специалност — каза тя.

И наистина, където и да отидехме, към нея се отнасяха като към истинска богиня. Държаха се изключително вежливо с мен, но старанието им да угодят на Виктория беше направо фантастично. Вероятно защото тя изглеждаше толкова самоуверена. Аз никога не бих се осмелила да се оплача от нещо, особено на подобни скъпи места. Какви цени имаше само. Разбира се, бях виждала подобни във „Вог“, но дотогава не вярвах, че наистина съществуват такива места. Очевидно имаше хора, които плащаха хиляди лири за една чантичка. Хиляди! И дори без да им мигне окото. И макар да не вярвах, че Виктория е една от тях, тя се държеше така, сякаш го прави всеки ден. Неизменно и с презрително изсумтяване връщаше първата партида дрехи, които ни показваха.

— О, как можахте да си помислите… Опасявам се, че това изобщо не става…

Сигурно беше един вид изпитание. Просто за да ги накара да разберат с кого си имат работа. Освен това се оплакваше много и от предложените напитки, като заявяваше, че шампанското не е добре охладено или че не е от добра реколта („Това е смес. Нима очаквате да пием подобно нещо?“). Или че са ни го поднесли с неподходяща закуска („Шоколадови трюфели? Да не искате да затлъстеем? Приятелката ми консумира само пресни плодове. Имате ли диви ягоди?“). С удоволствие бих опитала шоколадовите трюфели, но не бяха нисковъглехидратни, нали? И знаех, че Тод би одобрил дивите ягоди.

Както и да е, Виктория се държеше изключително царствено. И никой не я скастри. Извиняваха се. И обещаваха да се постараят да й донесат каквото желае. А когато си тръгвахме, се разтапяха от усмивки.

До края на деня си накупих цяла планина рокли, обувки — включително два чифта от „Маноло“, които ужасно ме стискаха, но по чудодеен начин ме правеха с три килограма по-слаба, чанти — дневни и вечерни, бельо, чорапи от „Уолфорд“, сака, безкрайно меко кашмирено палто…

— Време е за чай — обяви Виктория и пъхна кльощавата си ръка под лакътя ми. Или май трябваше да кажа „тънката“. — Как мислиш?

— Не знам, трябва да се обадя на Тод. Имаме среща тази вечер — отвърнах аз. И странно защо долових в гласа си нотка на гордост. Все пак Виктория се отнасяше към мен напълно различно сега. Уважаваше ме. Като жена. Вместо да е хаплива, сега се държеше любезно.

Всъщност всички бяха много любезни с мен. Сякаш се бях преселила в някаква паралелна вселена. И какво бих могла да кажа? Чувствах се много приятно. Изпитах прилив на благодарност към Тод за това преживяване. Все още се чувствах странно, но приятно странно.

Виктория ме погледна с широко разтворени кафяви очи.

— О, ето още по-основателна причина да идем да пием чай. Трябва да идеш на срещата отпочинала и свежа. Чувстваш ли се отпочинала? — строго ме попита тя.

— Е, беше малко изморително — признах си.

— Ще се погрижим за всичко — заяви Виктория. — И едновременно с това ще пием чай. Знам едно фантастично местенце.

— Какво имаш предвид под „всичко“?

— Коса, нокти, маникюр и педикюр. Направо са невероятни, четирима стилисти едновременно изсушават косата ти, така че отнема само петнайсет минути.

Погледнах я с известно съмнение. Изобщо не ми беше харесало последния път, когато ме бе завела на маникюр, макар във фризьорския салон да беше приятно.

— Непременно трябва да дойдеш — настоя Виктория. — Тод току-що похарчи повече от десет хиляди лири за теб и ще очаква да изглеждаш в най-прекрасната си форма, нали? Там могат дори да те гримират. Само си представи — опита се да ме изкуши тя. — Ще се появиш с лъскава и пухкава коса, перфектен грим и един от новите си тоалети.

— Кой? — нетърпеливо попитах аз.

— О, скъпа, онази малка розова рокличка на „Матю Уилиамсън“ е направо божествена. Или тясната копринена рокля от „Ком де гарсон“.

— Да — съгласих се на драго сърце.

— И ноктите ти ще блестят — продължи тя. — Стъпалата ти ще са масажирани, с бледорозови нокти, за да подхождат на тоалета. Можеш да обуеш новите си сандали на „Патрик Кокс“, покрити с перлени мъниста, и да добавиш вечерната чантичка с огледални пайети на „Джудит Либер“.

Въздъхнах от удоволствие. Тод направо щеше да се смае. И още нещо. Питах се какво ли ще каже Оли, ако ме види. Чудех се дали мога да се меря с Виктория, когато съм наконтена от глава до пети.

Това не беше хубаво. Ясно беше, че нямах това предвид. Усмихнах се виновно на Виктория, но тя не забеляза нищо.

— И докато се занимават с всичко това — довърши Вики, — ти предлагат чудесен черен чай без захар, така че няма никакви калории, и заедно с това ти масажират врата и раменете.

— Добре — постарах се да проявя решителност. — Да вървим.

Сметнах, че съм сбъркала в преценката си за Виктория. Определено.

Все още се намирахме в онзи невероятно луксозен салон за красота, целия в златно и бяло и се бях отпуснала в едно ергономично кресло. Бях загърната в мек бял халат. Вики седеше до мен и се занимаваха с косите ни. Зад мен имаше четири момичета в сини униформи, малко приличащи на тези на медицинските сестри, които ме разресваха, пръскаха косата ми с нещо и редуваха топли и студени струи на сешоарите. Струваше ми се забележително. Друго момиче беше привело глава над ноктите ми и ги лакираше в искрящо нежно розово, а пета служителка се занимаваше със стъпалата ми. При това изобщо не бе мигнала при вида на мазолите ми от бягането. Макар че явно сметнаха, че трябва да се вземат някакви мерки, защото обилно намазаха ръцете и краката ми с приятно ухаещ лосион и после ги масажираха. Беше най-невероятното усещане на света, много по-добро от секса. А после Виктория поиска чай и ни го сервираха в много изискани порцеланови чашки с малки чинийки с розички по тях. Обикновено го предпочитах с мляко и две бучки захар, както и с десертче „Кит-Кат“, но всичко бе толкова приятно, че дори и това не ми липсваше. Или поне не много.

— Забавляваш ли се? — попита Вики.

— Ммм! — кимнах с блажена усмивка.

— Е, изпий си чая — продължи тя. — Когато приключат със сешоарите, ще дойдат други момичета, които ще се погрижат за почистването на лицата и грима ни.

— Охо! — възхитено се обадих аз. — Днес наистина прекарах невероятен ден. Много ти благодаря.

Виктория махна небрежно с току-що лакираните си в яркочервено нокти.

— За теб — всичко — каза тя. — О, Луси, знам, че с теб не започнахме по най-добрия начин, но мисля, че това е само защото не те познавах. Сега разбирам по-добре какъв човек си. И каква можеш да станеш — довърши тя със замечтан поглед.

— И каква по-точно мога да стана? — полюбопитствах аз. Исках да знам какъв потенциал имам според Вики.

— Ами… знаеш. Като избраница на Тод Мейл ти ще имаш определени отговорности.

— Така ли?

— О, да. Проверих какво има за него в интернет — кафявите й очи отново се спряха на мен. — Луси, имаш ли представа колко е богат?

— Той ми спомена нещо…

— Сигурно има поне… — Вики снижи глас. — Петстотин милиона. Сигурно и повече.

Чинийката в ръката ми потрепери.

— Петстотин милиона долара? — повторих с тънко гласче аз.

— О, да — Виктория отпи изискано от чая си. — И има амбиции.

— Тод иска да… — за малко щях да кажа, че иска да стане политик, но се спрях навреме. — Да служи на обществото — довърших, доволна, че знам поне нещичко за приятеля си, което тя още не е научила.

— Той е човек с призвание — кимна Виктория. — Луси, разбираш ли, че това е твоят шанс.

Примигнах.

— Шансът ти да се измъкнеш от обикновения живот. Да имаш влияние, да станеш от големите играчи.

— Аз не искам… ммм… да правя обществена кариера.

— Като негова съпруга, разбира се — обезпокоено поясни Виктория. — Застанала до него. Като негов неофициален говорител, човек, който го представлява в обществото. Организира благотворителни вечери. Поддържа определен социален статус. Знаеш ли колко много момичета биха пожертвали всичко, за да имат такъв шанс? — тя въздъхна.

— Тод ми каза, че отговорността е голяма — съгласих се смирено аз. — Но сподели, че още не е намерил подходящото момиче.

— Каква прекрасна възможност за теб — просъска тихо Вики, сякаш маникюристката можеше да ни подслушва и да реши да ми открадне Тод. — Не бива да я оставиш да ти се изплъзне. Трябва да го уловиш. Да го хванеш на въдицата си.

— Знаех си, че всички онези риболовни съвети на татко ще ми бъдат от полза — пошегувах се аз.

Тя ме погледна обидено.

— Положението изобщо не е смешно, Луси. Надявам се, че никога не си споменавала за риболов пред Тод.

— Ами…

— Или за кикбокс, както и за диско танците.

— Танците ми липсват — обадих се аз.

Виктория вдигна очи към тавана.

— Нито пък за така наречения „хевиметъл“ или футбол на малки вратички и особено за компютърни игри. Тези неща — студено заяви тя — нямат място в света на Тод.

Кимнах, стараейки се да й покажа, че мога да съм сериозна.

— Днес ми помогна безкрайно много. Толкова съм ти благодарна.

— О, няма защо — Вики се пресегна и съвсем леко докосна ръката ми. Предполагам, че това трябваше да се брои за стискане на ръка, когато лакът на ноктите ти не е изсъхнал добре. — Искам да съм до теб докрай. Да те напътствам през цялото време. Трябва да ти кажа, че не е никак лесно.

— Така ли е и с Оли? — попитах аз.

Виктория сви рамене отегчено. Искаше ми се да я разпитам повече, но тогава пристигнаха момичетата за масажа на лицето. Махнаха чашките ни за чай и внимателно ме побутнаха назад, за да ме подложат на поредната порция разкрасяване.

Виктория ме придружи обратно до апартамента. Имах среща с Тод в седем, а вече бе седем без двадесет. Усещах едно приятно гъделичкане в стомаха си, като от пърхане на пеперуди.

— Ще вляза да ти помогна с избора на тоалет — каза Виктория.

— О! — усмихнах й се, но времето на срещата вече наближаваше. Исках да съм насаме с Тод. Поне да видя първата му реакция. — Мислех да облека роклята от „Ком де гарсон“.

— Има толкова различни възможности — махна с ръка тя. — Ще изберем най-подходящата.

Почувствах се ужасно гузна при вида на широката й дружелюбна усмивка, все пак наистина бе посветила целия си ден на задачата да ми помогне да пазарувам.

— Това ще бъде последният щрих — в гласа й се появи умолителна нотка. — Вярваш ми, нали? Наистина смятам, че изглеждаш красива…

— О, да — с благодарност отвърнах аз. Определено имаше право за онзи салон за красота.

Гримьорките се оказаха фантастични; вече не приличах на обикновеното момиче Луси Евънс, което обича живота на открито. Вместо това имах огромни като на кошута очи, обрамчени с плътни черни мигли, устните ми блестяха леко от гланца, скулите ми изглеждаха подчертани изискано и въобще имах вид на модел. Русата ми коса блестеше и се стелеше гладко по гърба ми, като че ли всеки миг щях да погледна нацупено към някоя камера и да прошепна дрезгаво: „Защото го заслужавам“.

— Освен това — добави Виктория, сякаш четеше мислите ми — много бих искала да пийна нещо набързо с Тод, преди двамата да идете на някое прекрасно и романтично място. Така ще видя с очите си двамата влюбени и няма да ви отнема повече от десет минути.

— Но Тод иска да бъдем дискретни.

Кафявите й очи се разшириха.

— Скъпа, няма да кажа на никого. Ще съм супердискретна. Това е моя отговорност като представител на пресата. Знаех за пускането на новите модели на „Хермес“ два месеца преди всички останали, но не казах дори на нашия редактор в отдел „Аксесоари“.

— Ами…

— Не е заради мен, разбираш ли — благородно изтъкна Вики. — Заради Оли е. Като негова бъдеща съпруга трябва да се грижа за него. Той не харесва особено Тод, затова аз трябва да предприема съответните мерки. Оли трябва да се научи да го харесва, за негово добро е. Тод има достъп до определени кръгове, до места, в които Оли няма как да стигне сам. Познанството му с Тод Мейл може да бъде безкрайно полезно за кариерата му.

— Но те вече се познават. Именно Оли ме свърза с Тод.

— Това е само бизнес. Трябва да го познава лично. В обществения живот. Така се създават истинските връзки — Вики се усмихна. — Знам, че няма да ми откажеш; четиримата трябва да се опознаем добре, ако искаме да запазим приятелството си.

Изпитах вина.

— Разбира се — промърморих.

— Спри! — нареди Виктория на таксиметровия шофьор. Намирахме се пред магазин за алкохол, така че човекът изчака с леко отегчен вид, докато тя скочи от колата и след малко се върна с голяма бутилка, заявявайки: — Отлежало шампанско „Крут“. Деветдесет и девета, отлична реколта. Четох за това в притурката за стил на „Съндей таймс“. Тод Мейл очаква само най-доброто — погледна към мен. — Не се тревожи. Изглеждаш зашеметяващо и всичко ще е наред.

Щом пристигнахме, ме дръпна покрай объркания на вид Тоби, като му се сопна, че се надява всичките ми чанти да са разопаковани, и не му обърна никакво внимание, когато той опита да отговори. Исках да кажа нещо, може би да се извиня, но Вики ми се намръщи зловещо и направо ме задърпа към асансьора.

— Държиш се прекалено свободно с прислугата — рязко заяви тя.

Роклите и останалите дрехи наистина бяха разопаковани и прилежно окачени в гардероба. Виктория само изсумтя, за да ми покаже, че не би трябвало и да очаквам друго, макар че Тоби не ми беше личен слуга или нещо подобно. Реших да сляза после и да му дам бакшиш от двайсет лири. Или трийсет. След като Тод си тръгне и не може да ме види. Все пак не исках да го ядосвам, нали?

Виктория впери преценяващ поглед в зашеметяващата ми колекция от нови тоалети и отхвърли идеята за „Ком де гарсон“ в полза на тясна копринена рокля на „Армани“ в много бледосиньо, комбинирана с безумно високи розови обувки на „Маноло“ и малката подплатена розова чантичка „Шанел“.

— Аз ще отида в кухнята да подготвя всичко — каза Вики. — И да се поосвежа.

Когато отидох при нея, тя седеше до масата и изглеждаше… различна. Тъмносинята й пола явно се бе скъсила с около пет сантиметра. А кремавата й копринена блуза беше с разкопчани копчета, даже се виждаше част от бялата дантела на сутиена й.

— Май си пропуснала едно копче — подхвърлих аз.

— О, не — тя отметна току-що фризираната си коса и се усмихна; зъбите й бяха невероятно бели, навярно трябваше и аз да си уговоря час при зъболекаря за лазерно избелване. — Това е последният писък на модата. Бельото като връхна дреха. Пийни си шампанско, Луси — добави Вики и отвори бутилката. На масата имаше три високи кристални чаши и тя умело наля в две от тях, като ги наклони леко, за да не разлее нито капка.

— Благодаря.

Отпих малка глътка и в този момент телефонът й завибрира. Вики го вдигна към ухото си и го отвори с едно-единствено рязко движение.

— Виктория Кобхъм. Да. О, здрасти, Оли — в гласа й усетих леко разочарование. — Не, само двете с Луси сме. Прекарваме си страхотно по женски, вече сме най-добри приятелки, нали, скъпа?

— Аз ще му се обадя — нетърпеливо казах аз. Виктория понечи да ми подаде телефона, но тогава чухме звънеца на вратата. Тя веднага го допря обратно до ухото си пропя:

— Трябва да свършвам, скъпи. Ще се видим след малко. Чаоо! — после ми махна да отворя вратата. — Върви, върви — подкани ме тя и прекъсна телефонната връзка.

Горкият Оли, но сигурно, както казваше тя, бе за негово добро. Все едно, сега не можех да мисля за това, чувствах се много нервна. Отметнах коса също като Вики и се получи много по-добре; бляскава и мека като коприна руса коса на богато момиче.

Отворих вратата и видях Тод. Широко усмихнат, със скъп костюм и куфарче.

Той направо зяпна, щом ме видя. Беше много мило наистина, само дето старателно гримираното ми лице вече червенееше като домат, което никак не бе добре.

— Здравей — бодро поздравих аз. — Радвам се да те видя!

— Страхотна рокля — дрезгаво каза Тод. — Но би изглеждала много по-добре на купчинка до леглото ми.

Усмихнах се, макар вече да бях чувала репликата.

— Съжалявам — каза той. — Просто изглеждаш великолепно.

— О… Тод, в момента има някой тук.

— Какво? — намръщи се той.

По дяволите! Знаех си, че не биваше да позволявам на Виктория да остане. Въпреки че… да си призная, останах доволна от реакцията му. Може би наистина изглеждах толкова добре, колкото се надявах. Защото той наистина беше ядосан.

— Скъпа, дадох ти куп пари да си купиш каквото искаш — логично изтъкна той. — Мисля, че поне ми се полага малко време в интимна обстановка.

Интимна. Това можеше да е хубаво. Вечеря на свещи с новите ми дрехи и красиво гримирана. Малко вино, изискана храна…

— Ако се чувстваш готова — многозначително добави Тод, — бих искал да се опознаем по-добре.

О! За такава интимност ли ставало дума. Ами…

Изведнъж изпитах благодарност, че Виктория е тук.

— Просто я поздрави за няколко минутки — помолих го аз тихо и настоятелно. — А после можем да продължим с… интимността.

Или поне можехме да поговорим за това.

— Кой е? — сърдито попита Тод.

— Виктория — извиних се аз. — Годеницата на Оли. Отдели ми цял ден, за да ми помага в пазаруването, заведе ме на фризьор и в салон за красота и уреди да ми направят… как се казва?…

— Маникюр и педикюр? — предположи той, поглеждайки към ноктите на ръцете и краката ми.

Кимнах гордо.

— Е, скъпа — провлачено се обади Тод, — определено е добро начало. Тя, изглежда, е наясно с нещата.

— Заема важна длъжност в модно списание — уверих го аз. — И купи шампанско. От добра реколта — добавих бързо.

— Добре — сви рамене той. — Едно набързо — ухили ми се съблазнително, за всеки случай, да не би да пропусна намека.

— Заповядай — поканих го с малко по-висок глас аз и го поведох към кухнята. — Тод, мисля, че вече познаваш моята добра приятелка Виктория Кобхъм — дали бе забелязал колко изискана домакиня мога да бъда?

— Тод! — обади се Виктория. Използваше онова специално тъничко и гальовно гласче, с което бях чувала да се обръща към Оли, но то вече не ме дразнеше толкова. Вероятно това си беше част от сделката, която досега не бях разбирала. Нали все пак и аз си лакирах ноктите, защо пък тя да не си променя гласа? — Толкова се радвам да те видя. И какъв мил жест за скъпата ни Луси. Мога да те уверя — снижи гласа си тя и запърха с мигли, — че бях изключително впечатлена.

— Нищо особено — каза той.

— Не са много мъжете, които притежават истински стил — каза тя. — Ще пийнеш ли чаша шампанско?

Тод пое чашата, отпи и кимна леко.

— „Крут“ деветдесет и девета — побърза да каже тя. — Доста добра година, както разбирам.

Тод се настани на един от кухненските столове и протегна крака. Слава богу, раздразнението му явно се беше стопило.

— Разбираш ли от вино, Вики?

Тя засия.

— Знам нещичко — отвърна. — Не е много. Но някой път бих искала да науча повече от теб.

— Предполагам, че е полезно при всички онези партита в Шотландия — отбеляза Тод, взирайки се проницателно в нея.

— Е — подхвана тя, — Оли не е толкова богат като теб, разбира се. Но има известно влияние. И аристократични приятели от цяла Европа.

Така ли? Да не би да говореше за Свен, вечно пияния шведски футболен запалянко, с когото Оли се срещаше да пият бира веднъж на няколко месеца?

— Трябва да умея да водя разговор на всякакви теми — каза Виктория. — Изящни изкуства, вино, лов на яребици…

Лов на яребици ли?

— Определено е важно — съгласи се Тод.

— О, съпругата на един виден мъж носи голяма отговорност — тържествено заяви Виктория. — Тя го представлява. Трябва винаги да е елегантна и изискана…

Постарах се да изправя гръб и да седна изискано на ръба на стола си.

— … да умее да води разговор, да притежава светски умения и, разбира се, да знае кога да замълчи.

— Много си права — съгласи се Тод. — Няма нищо по-лошо от съпруга, която не спира да бъбри, докато мъжът й се опитва да разговаря с бизнес партньорите си. Не си ли съгласна, Луси?

— Водя си бележки! — обадих се аз с обезкуражаваща усмивка. Виктория бе изпила шампанското си. — Е, благодаря, Виктория — добавих аз, стараейки се да покажа, че това е краят. — Днес ми оказа голяма помощ, а знам, че имаш куп задължения…

— Всъщност не — каза тя. — Изцяло съм на твое разположение.

Стиснах зъби. Самообладание, самообладание…

— За съжаление, не знам дали ти споменах — натъртено подхванах аз, — но двамата с Тод сме планирали романтична вечеря. Надявам се с теб да се видим скоро.

— О! — Виктория стана и се усмихна закачливо на Тод. — Разбира се, не бих искала да задържам двамата влюбени нито секунда. Каква щастливка си ти, Луси!

— Ммм! — измърках само аз. — Ти също. Оли е прекрасен.

— Някой ден трябва да излезем заедно четиримата — възкликна тя с широко разтворени очи, сякаш идеята току-що й е хрумнала. — Да идем на вечеря.

— Разбира се — кимна Тод. — Ще се разберете с Луси.

Внезапно това вече не ме притесняваше, дори се почувствах щастлива. Аз и Тод, Виктория и Оли. Като две двойки. Той щеше да се покаже с мен. Това си беше истински светски живот. Все пак се опитвах да проявя разбиране за дискретността…

Само че всъщност не можех да го разбера напълно — каква бе причината да крие, че излиза с някого. Не беше незаконно, нали? Но вероятно Тод си имаше основание. Нещо свързано с бизнеса и ревността между колегите в офиса например.

Все едно, сега беше различно.

— Звучи чудесно — ентусиазирах се аз. — Много ти благодаря, Виктория. Трябва да се виждаме по-често.

— О, не се тревожи, скъпа — каза тя, изправи се и ми отправи шестнадесет въздушни целувки, по осем на всяка страна. — Непременно ще се видим.

След това самата среща се оказа… ами малко разочароваща. Тод ме заведе във фантастичен ресторант и отново получихме същото невероятно ласкателно обслужване.

— Изглеждаш много секси — каза ми той и кимна за потвърждение.

Което беше много приятно. Никога не бях изглеждала толкова хубава през живота си.

През по-голямата част от вечерта той донякъде преповтаряше онова, за което бяхме говорили предния път. Бе много интересно, ала просто имах усещането за дежа вю.

Но нямаше да се оплаквам. Как бих могла? Държеше се толкова мило с мен. И беше щедър. Вече знаех, че е щедър — но толкова много пари, и то само за дрехи! Истинска мечта, нали?

— Какво мислиш за Виктория? — попитах го към края на вечерта. Вероятно отчаяно се нуждаех от нова тема за разговор.

Тод се замисли, леко накланяйки глава настрани.

— Изглежда, си разбира от работата — каза той. — Отдавна ли я познаваш?

— От няколко месеца — приведох се напред доверително. — Отначало двете не се спогаждахме, мислех, че тя не е подходящият човек за…

— Какво е семейството й?

— Не знам нищо за семейство Кобхъм. Не, всъщност знам — сетих се за татко. — Очевидно баща й не е много свестен човек.

— От долните класи значи — разочаровано се обади Тод.

— Не, не става дума затова — обърках се. — Какво общо има класата?

— Нищо — той ми отправи поредната си бляскава бяла усмивка, чарът му ме заля като вълна и усетих как коленете ми се подкосяват. — Продължавай, разкажи ми.

— Строителен предприемач е.

— Богат ли е?

— Много — отвърнах. — Но баща ми казва, че е забогатял, като е подкупвал местни политици. Баща ми не е могъл да докаже нищо, но определено е било подозрително.

— Баща ти е наивен — с леко презрение заяви Тод. — Такава е цената при правенето на бизнес. Така се работи в реалния живот.

Застинах.

— Баща ми не е наивен.

Тод изглеждаше леко изненадан.

— Успокой се, скъпа, казах го като комплимент — наистина ли? — Когато научиш малко повече за света на търговията, ще разбереш — намигна ми. — Но какво говоря? Ти не бива да се тревожиш за това.

— Но аз искам — възразих аз. — Аз се интересувам страстно от търговията.

— Така ли? — усмихна ми се лениво Тод.

Май не беше вярно. Не и сериозно. Почувствах се обезсърчена. Не се интересувах от „търговия“, също както и от политика. Не се виждах в ролята на важен търговец. И ми се щеше да открия нещо интересно в отдаването под наем на огромни апартаменти. Все пак Тод се занимаваше с това.

Обаче наистина исках да правя нещо. Да имам кариера. Явно това беше много важно.

— Искам да имам собствен малък бизнес — чух се да казвам.

— Но, Луси… — Тод ме гледаше развеселено. — Ти нямаш абсолютно никакъв опит, съкровище. Преди да започнеш да работиш при мен, не си се занимавала с някаква смехория? Писала си за някакъв каталог за продажби по домовете или нещо подобно?

— Списание за компютърни игри — измърморих аз.

Тод се засмя.

— Е, това едва ли ще притесни особено Бил Гейтс.

— Ами ако не това е целта ми? — възпротивих се аз. Но предпазливо. Все още ми беше шеф. — Ако просто искам малък собствен бизнес, без голям капитал, просто за да се грижа сама за себе си?

— О, това ли? — той сви рамене. — Предполагам, че всичко зависи от обстоятелствата. Ако мъжът ти е богат, какъв смисъл ще има? — въздъхнах, а Тод продължи: — Мария Антоанета, кралицата на Франция…

— Знам коя е тя.

— Онази, която казала „Нека ядат пасти“ — продължи той, без да ми обръща внимание, — и тя искала да „работи“. Преобличала се като овчарка, само че в действителност е била кралица и е живеела в огромен палат — отново ме погледна строго като говорител по телевизията. — Хората се чувствали обидени, Луси. Ако си един от малцината избрани, какъв е смисълът да се преструваш на друг? Може би някой би могъл да печели от този малък бизнес — намигна ми. — При това тук правя много смело предположение — че ще бъде печеливш. Но само заради спора. Искаш ли да се окажеш такава егоистка?

Поклатих глава и отпих голяма глътка от виното си.

— Умереност — загрижено ми напомни Тод. — Знаеш какво се казва в рекламите: „Моля, наслаждавайте се на виното с отговорност за последствията“. Никога не е прекалено рано да дадеш добър пример.

Незнайно защо, но усетих, че ми се доплака. Вероятно наистина бях пила прекалено много.

— Слушай, скъпа… — гласът на Тод, сладък като разтопен мед, ме обгърна цялата. — Не искам да се притесняваш за нищо — отлично поддържаната му ръка притисна моята. — Искаш да работиш? Винаги ще има място за теб в моята фирма. Сега и… каквото и да се случи — той ми се усмихна ослепително. — От понеделник отново си зад бюрото, нали? Обзалагам се, че скоро ще ти се прииска да си навън и да пазаруваш с Виктория.

Трябваше да призная, че беше много вероятно.

— Както и да е, стига приказки за скучната работа — той забеляза един сервитьор наблизо и му махна за сметката. — Мисля, че е време да се прибираме. Да видим това страхотно тяло под секси рокличката.

— Тод… — осмелих се аз — … не мисля, че съм готова.

Той се вторачи в мен за секунда, после се съвзе.

— Разбирам.

— Все пак това е едва втората ни среща.

— Да — каза той. — Права си. Едва втората ни среща — повдигна леко чашата си с вино за тост. — Все забравям, че си старомодно момиче.

Такава ли бях?

— Радвам се, че не си ядосан.

— Защо, за бога, да съм ядосан? Фактът, че съм ти купил малко дрехи, не означава, че съм купил теб — продължи той спокойно. — Ще бъдеш готова, когато сама прецениш. Мисля, че е много мило.

— Добре — планина от напрежение се смъкна от раменете ми. Въздъхнах дълбоко. — Добре.

Тод забеляза израза на лицето ми.

— Успокой се — каза той. — Нямам намерение да бързам. Стига все още да си готова да ми дадеш шанс, нали така?

— О, да! — усмихнах му се с благодарност. — Така е.