Родена във вторник

Втора глава

„РС геймс юнивърс“ не разполагаше с офиси, които да отговарят на името. По-скоро „РС геймс — три стаи и обща тоалетна“. Една от многото причини да не се оплаквам от жълтите стотинки, които получавах — е, освен факта, че много обичах работата, — бе, че очевидно парите не стигаха за никого. Бяхме независимо малко списание, което много разчиташе на феновете си и оцеляваше благодарение на абонатите си и чудодейното благоволение на У. Х. Смит.

На теория това означаваше, че бяхме независимите царе на игрите. Бил Гейтс и „Електроник артс“ не можеха да ни уплашат!

На практика означаваше, че сме наели така наречения „апартамент“ от три стаи в „Оувъл“, Южен Лондон, над забутан бар със стари и отчаяни постоянни клиенти и в съседство с мизерен шивашки цех, където още по-отчаяни жени по цял ден се превиваха над машините си и не приказваха с нас. Боята се лющеше, в тоалетната нямаше прозорец и беше доста тясно.

Собственикът Кен имаше постоянно измъчен вид и си гризеше ноктите по-зле и от мен. Прекалено много му съчувствах, за да го притеснявам с искания за увеличение на заплатата. Все пак човекът не обядваше през ден в „Куаглино“ с Рупърт Мърдок. Непрекъснато висеше на телефона, мъчейки се да намери нови рекламодатели или да накара снабдителите ни да изчакат с плащанията. Беше ми мъчно за него. Вярно, че името му стоеше под заглавието на корицата, но той съвсем не се забавляваше като нас. Нямаше никакво време да пише рецензии за интересни нови игри или забавни прегледи за предстоящите големи премиери.

Но тази сутрин се налагаше да го направя. Да го тормозя за увеличение на заплатата, имам предвид. В крайна сметка бяха минали четири години, а и всички харесваха най-много моите рецензии. Бях си направила сметката, докато пътувах, притисната в консервената кутия, на която приличаше Северната линия на метрото в пиковите часове; не бих могла да живея никъде в Лондон с това, което ми плащаше, дори и ако си делях апартамента с друг!

Горкият Кен. Изпробвах мислено различни начини да го помоля. Но щях да му се отплатя, щях да работя двойно повече. Дори можех да му предложа да му помагам и за рекламите. Или нещо друго.

Съвсем разумно, нали?

Слязох от метрото на спирка „Кенингтън“ и се озовах под сивото, облачно утринно небе. Времето бе влажно, но меко. Бях взела назаем чадъра на Оли и носех един от най-елегантните си тоалети — най-новите си джинси и стара тениска с дълги ръкави на „Бон Джоуви“ от осемдесет и шеста година с надпис „Хлъзгав, когато е мокро“, което си беше класика. Излъсках туристическите си обувки с мазилото за моментален блясък и дори бях подбрала най-хубавия си черен ластик за коса, за да вържа косата си на конска опашка. Беше от кадифе. Едва ли можех да се издокарам повече, нали?

Бях сигурна, че изглеждам делова като за човек от света на медиите.

Ето че пристигнах. Тясната уличка покрай Колоната на адмирал Нелсън изглеждаше особено мръсна днес. Поизпънах рамене и натиснах звънеца.

— Кой е? — обади се бодро Кен.

— Луси е.

Не каза нищо, само ми отвори да се кача. Но ми звучеше необичайно весел. Може би все пак нямаше да е толкова трудно.

Изкачих се нагоре, покрай шивашкия цех, който жужеше от обичайната си окаяна заетост, и влязох в тесните ни офиси. Кен седеше на стола си до мръсния и напукан прозорец. Беше с изцапана тениска и ухилен до уши.

Озърнах се. Нямаше никой друг. Идеално!

— Здрасти — обърнах се аз с най-дружелюбния си тон.

— Как си, Луси? — озари ме с усмивката си той. — Прекрасен ден, нали?

Погледнах неуверено към ситния дъждец, който бе започнал да се сипе в уличката навън, и към надвисналите облаци в небето.

— Хм… да!

— Наистина прекрасен, чудесен ден.

— Само дето е малко влажно — не се сдържах аз. — И е някак мрачно.

— Влажно! Мрачно! — Кен размаха ръце, сякаш да отблъсне подобни дребни неприятности. — Така е през март, нали? Такъв е сезонът. Човек трябва да обича сезоните.

Зяпнах, го. Какво ставаше? Кен обикновено бе потиснат и мрачен като магаренцето Йори, приятеля на Мечо Пух, в някой особено лош ден.

— О, Луси, радвам се да те видя — стана, тръгна към мен и преди да се усетя, се озовах в прегръдките му.

Хм. Това вече бе прекалено. Моята фея кръстница явно се беше събудила от дългия си сън и сега беше в настроение да изпълнява желания.

Реших да използвам момента.

— Кен, питах се дали не можем да си поговорим за бъдещето?

Много се гордеех със себе си. Стараех се да избягвам конфронтацията. Леко загатвах за темата.

— Бъдещето! — радостно извика той. — О, да, можем да поговорим за бъдещето. Всъщност ти ще си първата, която ще научи!

— Какво да науча?

Кен седна и направо засия насреща ми.

— Аз — бавно започна той — продадох списанието.

— Какво? — възкликнах аз.

— Продадох списанието.

Строполих се тежко на най-близкия стол.

— Продал си „РС геймс юнивърс“?

— Съвсем вярно. На „Асошиейтид мегазинс“.

— Но ние нямаме никакъв тираж.

— Явно сме имали достатъчно, че да ги притесним — злорадо се обади Кен. — Достатъчно, че да искат да ни няма. Искат да наложат своето име.

— „РС геймс галакси“.

— Точно така.

Ние мразехме „РС геймс галакси“ и всичко, което то символизираше. Беше рупор на корпоративната компютърна журналистика и никога не критикуваше игри от големите компании.

— Но ние мразим…

Кен вдигна ръка.

— Знам какво се каниш да кажеш, Луси. Но човек не може да мисли по този начин, когато трябва да ръководи собствен бизнес. „Асошиейтид“…

— Те са врагът, нали така?

— „Асошиейтид“ ми направиха щедро предложение — отвърна Кен. — Само за да прекратя дейността. Не можехме да продължаваме вечно така, Луси.

— Но…

— Време е да пораснем — заяви той доста строго. — Да бъдем зрели хора. Да се държим разумно.

Погледнах многозначително към тениската му, на която имаше надпис „Кой се изпусна“ с огромни червени букви.

После се сетих за нещо.

— Какво имаш предвид с това за прекратяването на дейността? Не им ли продаде списанието, за да стане… — не бях сигурна — сливане или нещо такова?

— О! — лицето му леко помръкна. — Не точно.

— Не точно ли?

— По-скоро става дума за… елиминиране.

Огледах се наоколо.

— Но…

— Явно вече си имат всичко необходимо като съдържание в „РС геймс галакси“.

— Ами нашите рубрики…

— Не ги харесват.

— Нашата графика…

Той поклати глава. Връхлетя ме и друга лоша мисъл.

— Ами моите рецензии?

— Опитах се, приятел — извинително измърмори Кен. — Дори им изпратих изрезки. Виж.

Подаде ми тънка сива папка, която наистина бе пълна с изрезки на някои от най-добрите ми работи.

Някой ги бе задраскал със син маркер. Рецензията ми за „Империя Земя“ падна от папката на земята. Върху нея бе написано „Боклук“ със същия син маркер.

— Не се засягай — каза той. — Не те оценяват като мен.

Но аз се засегнах, и то много!

— Виж, не се отчайвай, Луси — продължи Кен. — Написал съм ти две чудесни препоръки.

— Две ли? — почувствах се напълно вцепенена.

Той ми подаде два плика.

— В тази се казва какъв страхотен рецензент си и как винаги предаваш работата си навреме.

— Добре — разбирах го.

— А тази… — Кен леко се изчерви. — Тази те описва като отлична секретарка, споменава за уменията ти в печатането и компютърните програми, както и за приятния ти и… — леко колебание. — … много женствен характер.

— По дяволите! — избухнах аз. — Аз не съм секретарка, Кен! Никога не съм била такава!

— Да, но реших, че може да се замислиш за това.

— Какво си решил?

— Луси, поразпитах наоколо — искрено заяви той. — Имам контакти. Нали разбираш. Казаха ми, че повечето списания за компютърни игри си имат сътрудници, че даже са им в повече. Използват журналисти на свободна практика и им плащат съвсем символично, а и повечето в момента уволняват хора, а не наемат нови — усмихна ми се измъчено. — Реших, че ще имаш по-голям шанс да си намериш работа като секретарка. Съчинил съм нещо наистина хубаво — Кен кимна към плика, който стисках с палец и показалец, сякаш е нещо заразно. — Написал съм страхотни неща за теб.

— Да. Благодаря — зяпнах го втренчено. — Значи, в основни линии, искаш да кажеш, че оставам без работа.

— Не — поправи ме той, — оставаш без тази работа. Сигурен съм, че ще си намериш нещо. Ще стъпиш на краката си.

Плеснах се с длан по челото.

— О, слава богу! — засмях се облекчено.

— Какво? — попита Кен.

— Шегуваш се, нали? Страхотен майтап при това. Наистина ме хвана, негодник такъв.

— Луси…

— Помислих си, виж го ти егоиста, продал е душата си на врага и ме изритва на улицата — поклатих глава. — И при това тъкмо когато наистина ми е нужно увеличение на заплатата.

— Но това не е…

— Знаеш ли, може и да си един грозен дебелак с чаровните маниери на пиян бабуин1, но си забавен. Не мога да го отрека — продължих аз.

— Не е шега! — извика той.

Угаснах.

— Не е ли?

— Не, не е.

— Но как можеш да ни причиниш това? — за мой ужас сълзите бяха започнали да напират в очите ми и гневно ги избърсах с длан. — Просто ни изхвърляш?

— Женен съм, забрави ли? Имам семейство. Бях вложил сърцето и душата си в това списание цели шест години и мисля, че заслужавам някаква награда — заяви Кен с влудяващо голяма доза логика.

— Ами Тим и Ричард, и Иън? — това бяха колегите ми рецензенти. — И на тях ли им даде препоръки, че са чудесни секретарки!

Кен не беше лош човек и не биваше да приемам ситуацията толкова зле. Но си беше точно така. Бях безкрайно огорчена и кисела като лимон.

— Нямат нужда от тях. Ричард е квалифициран счетоводител. Той и бездруго щеше да напуска. Бащата на Иън притежава много доходна пивоварна в Глазгоу. А Тим има отлична диплома по математика от университета в Бристол, няма да му е трудно да си намери работа — Кен ме изгледа съчувствено. — Исках само да ти помогна с препоръката за секретарка, Луси.

Преглътнах с мъка.

— Знам. Благодаря, Кен — измърморих аз, без да изпитвам голяма благодарност.

— Имам предвид, че все пак нямаш завършено образование, нито диплома.

— Да.

— И всъщност не си квалифицирана за каквато и да е работа.

— Аха…

— Трябва да се запишеш на някакъв курс, да се научиш да печаташ — пишех рецензиите си само с три пръста. — Вече имаш компютърни умения. Една добра секретарка винаги може да си докара прилична заплата.

— Но аз не искам да ставам секретарка. Искам да си изкарвам прехраната, като играя компютърни игри.

— Трябва да помислиш за алтернативни варианти, Луси.

— Мога да се хвана да свиря в някоя рок група — с надежда подметнах аз.

Той ме изгледа продължително.

— На двайсет и четири си. Прекалено стара си, за да си в някоя група. Това е за ученици. А и без заплатата си тук с какво ще се издържаш?

Нямах абсолютно никаква представа.

— Ще се оправя — излъгах бодро. — Радвай се на… — канех се да кажа „на трийсетте си сребърника“, но се спрях. — … парите си — довърших накрая.

— Луси… — Кен се изправи тромаво и тържествено се ръкува с мен. — Това е за добро. Ще видиш.

Когато слязох с препъване по тясното стълбище и се озовах на уличката, където дъждът вече валеше с пълна сила, нямаше как да не си помисля, че доброто в случая явно е скрито много надълбоко.

Понеже нямаше какво друго да правя, се прибрах у дома. Отначало се самосъжалявах няколко часа. Имах страхотно добри парчета за тази цел. „Пърл Джем“, „Крийд“ — няма по-добри от тях в окайването. Но след това вече не издържах, изключих касетофона и отидох до близкото магазинче.

Търсех си шоколадово десертче с орехов крем, което винаги ми оправяше настроението. Още помнех онзи случай, когато бях малка и трябваше да избирам между сладкиш с орехов или с яйчен крем — татко ми беше казал, че мога да си взема само един. О, каква мъка беше само. Спрях се на яйчения крем. Това, разбира се, се оказа грешният избор и след като го бях изгълтала наведнъж, седнах тъжно в стаята си и си помечтах за онова шоколадово изкушение с хрупкава коричка и орехов крем…

Но малко се увлякох. Нямаха орехови десертчета. Всъщност изобщо нямаха никакви хубави сладкиши. Трябваше да се задоволя с вафличка. Денят се очертаваше като най-скапания в живота ми, така че не се изненадах особено.

Но после видях щанда с вестници. Просветна ми пред очите. Беше понеделник, нали? В понеделник излизаше „Медия гардиън“. Знаех това, защото веднъж, съвсем за кратко, имах гадже актьор и той все го преглеждаше и търсеше обяви за прослушвания и разни такива.

Пребърках джобовете си и изрових няколко лири на монети. Супер. Щях да занеса вестника у дома, да прочета обявите и да си намеря нова работа. Все пак нали и досегашната си я бях намерила без особени усилия?

Настроението ми леко се повиши. Може би всичко щеше да се оправи.

След три часа вече ме болеше глава.

Ама хората не искаха кой знае какво за тези работни места, нали? Само разни неща от сорта на „поне три години опит в радиостанция с национално покритие“, или „задължителен опит в редакторския състав на голям регионален вестник“. А пък предлагаха шестнайсет хиляди лири на година.

Беше много потискащо. И макар по природа да съм оптимист, май започвах да се чувствам леко притеснена.

От думите на Кен — онези, че момчетата си имали богати родители или отлична квалификация. А аз — не. Някъде се търкаляше броят на „Луут“ от миналата седмица и докато се чудех какво да пиша в скалъпената си автобиография за работа, погледнах какви са наемите.

Истинска лудост. Човек трябваше да е милионер, за да живее в някой свестен квартал на Лондон, или поне да изкарва над трийсет хиляди. Трябваше да утроя заплатата си само за да мога да преживявам някак. Какво щях да правя?

Чух превъртане на ключ в бравата. Замръзнах. Сигурно Досадната Виктория идваше да ми покаже годежния си пръстен, който сама си бе купила, и да тържествува, задето ме е изгонила на улицата. А не можех дори да се държа грубо с нея! Нали щеше да се омъжва за Оли.

— О, здрасти.

Не беше тя, а Оли. С облекчение се усмихнах, зървайки русата му коса.

— Как си? — попита ме той с леко виновна усмивка.

— О, много добре — отвърнах аз. Гласът ми звучеше странно задъхано като на някое малко момиче от групата на мажоретките. — Много добре — повторих и сега прозвуча като на котенце, стиснато за гърлото.

— Луси… — Оли изглеждаше загрижен. Остави куфарчето си на пода и се приближи към мен. — Станало ли е нещо?

„Дали е станало нещо? Не, какво да е станало. Само дето ще се жениш за Марта Стюарт2 и ме изрита от дома си“.

— Не, добре съм…

— Сигурна ли си? Прекалено често повтаряш, че си добре.

— … ако не броим факта, че днес ме уволниха. Но всичко е наред — уверих го аз, обаче после развалих впечатлението, като избухнах в сълзи.

Оли остана на мястото си и явно се чувстваше неловко, а после измъкна от джоба на сакото си бяла ленена кърпа. Никога не ме беше виждал да плача. Едва ли имаше представа какво да прави.

— Хайде — каза той след малко. — Ще те заведа на индийски ресторант.

— Не мога, нямам пари — отново зароних сълзи в кърпичката му.

— Аз имам. Тази вечер аз плащам, за всичко. И за пиенето.

— Ами… — бях гладна. Но когато човек тича, винаги огладнява.

— Даже ще си вземем и такси.

Сега вече ме беше убедил. А и бездруго официално бях призната за бедна. Не можех да отказвам безплатна храна. „Кой знае дали някога пак ще мога да си купя храна“, мислех си мрачно аз.

Настроението ми се подобри малко, когато донесоха питките. Оли ме заведе в „Сапфирът на Калкута“, много изискан ресторант на Кингс Роуд. Всъщност дотолкова изискан, че изгледаха много накриво тениската ми на „Бон Джоуви“ и рокерското ми кожено яке, и за миг си помислих, че няма да ме пуснат вътре. Но Оли даде двайсетачка на салонния управител и всички се разтопиха от усмивки.

Ммм! Направо умирах от глад. Тук предлагаха всичките ми любими ястия. Поръчах си от специалните хлебчета, както и питки и патица по бомбайски, направо обожавах патица по бомбайски.

— Дали да си поръчам скариди със специален сос или агнешко със зеленчуци? — все едно отново бях изправена пред дилемата за сладкишите с ореховия и яйчен крем. Измъчваше ме мисълта, че ще направя грешния избор.

Оли ми се усмихна широко.

— Ще вземем и двете и ще си ги поделим.

— О! — усмихнах му се с облекчение. — А може би и малко от пилешкия специалитет?

— Разбира се, че ще поръчаме и от него.

— А пикантно пюре от леща?

— Няма проблем.

Накрая развълнувано си поръчах поне шест различни блюда.

— Ама и ти имаш един апетит — Оли поклати глава.

— Какво? Мислиш, че съм лакомо прасе ли?

— Ни най-малко. Няма мъж, който да не харесва жена, която обича да си похапва.

— Това значи ли, че Вики яде като нормален човек? — бях любопитна; никога не бях я виждала да яде каквото и да е. Веднъж бе подметнала, че си носи целина, за да хапне, ако огладнее.

— Да — отвърна той. — Нормално като за момиче. Нали знаеш, не много. Предимно си бодва от всичко по малко.

Оставих патицата по бомбайски, от която тъкмо бях отхапала голямо парче.

— Харесвам те точно такава, каквато си, приятел — отбеляза Оли.

Сините му очи блестяха закачливо; трябваше да призная, че усмивката му е разкошна. Някак си набръчкваше цялото му лице. Той по принцип изглеждаше леко небрежен, което ужасно много ми харесваше у него. Виктория вероятно щеше да промени това. Вече нямаше да има омачкани костюми и прекалено дълга руса коса.

— Днес си вторият мъж, който ме нарича приятел.

Оли повдигна вежда.

— С теб сме приятели, нали така?

Държах се глупаво.

— Разбира се, че сме. Извинявай, просто имах тежък ден.

— Бракът няма да ме промени — каза Оли. — Пак ще си останем приятели, да знаеш.

Щеше ми се да повярвам в това.

— Знам — излъгах.

Това беше лудост. Не можех да повярвам и че започвам да ревнувам от Виктория. Убедена бях, че нея никой не я нарича „приятел“ и не й казва, че няма никаква квалификация. Тя ядеше „нормално като за момиче“. За разлика от мен. Във всяко отношение. И на всичко отгоре получаваше най-добрия ми приятел. Да не говорим за апартамента ми. А имаше и страхотна кариера. Докато аз щях да получа…

О, не, само не пак сълзи!

Грабнах най-близкото нещо и си издухах носа. За нещастие се оказа ленената салфетка за маса. Оли ме зяпаше ужасен.

Пъхнах я в ръкава си.

— Не се тревожи. После ще ида до тоалетната и ще я пъхна в коша — успокоих го аз.

— Хм… добре — Оли леко тръсна глава. — Слушай. Мисля, че мога да ти помогна.

— Как по-точно?

Подозирах, че едва ли има предвид: „Ще зарежа Виктория и всичко ще стане постарому“.

— По отношение на работата — продължи той.

— Не искам да ставам секретарка.

— Секретарка ли? Можеш ли да печаташ бързо?

Поклатих глава.

— Така си и мислех — заяви Оли. — Не е толкова важна работа като секретарската. Но се заплаща добре, достатъчно, че да си намериш квартира заедно с още някого.

Значи не била толкова важна като секретарската работа? Тъкмо се канех да се намуся, когато пристигнаха основните ни блюда, а те ухаеха така божествено, че нищо друго нямаше значение.

— А и има добри перспективи — изкушаваше ме Оли.

— Перспективи?

— Можеш да научиш много за бизнеса. Да получиш повишение. Да започнеш да печелиш наистина добри пари. Накрая тези, които се докажат, си докарват шестцифрени суми. Или стават милионери.

Пилешкото замръзна на половината път до устата ми.

— Е, слушам те — благоволих да кажа аз.

— Недвижима собственост — заяви той.

— Искаш да кажеш брокер на недвижими имоти? — потръпнах аз.

— Луси… — о, не, Оли пак щеше да ме смъмри. На лицето му бе изписано онова сърдито изражение, което се появяваше, когато оставех мръсна ваната след себе си. — Скъпа, почти на двайсет и пет си. След пет години ще станеш на трийсет. И какво ще имаш зад гърба си?

Опитах се да измисля нещо.

— Пълна колекция от стари броеве на „Керанг!“ — отбеляза Оли — и няколко използвани копия на „Дюк Нукем“.

— Ако искаш да знаеш, броевете ми на „Керанг!“ струват куп пари — заявих аз с достойнство.

— Знаеш какво имам предвид — сърдитият му поглед леко омекна. — Забавно е да вършиш лудории, когато си млад. Винаги съм ти се възхищавал за това. За приключенския ти дух.

— Така ли?

— Но когато не знаеш кога да престанеш, тогава става глупаво. Не е никак забавно да си стар и беден. Не би искала да станеш на шейсет и пет и да се озовеш в някой общински приют.

— И да преживявам с котешка храна — услужливо добавих аз.

— Точно така. Ти си умно момиче. Личи си. Просто ти трябват малко напътствия. Ако започнеш работа при Тод, можеш да навлезеш в един голям бизнес. Имаш шанс да станеш професионалист. Ще получаваш по-добра заплата, накрая може да стигнеш до комисиони, дори да си направиш ипотека и да притежаваш собствено жилище.

— Ммм — измърморих аз. Разтърсващо! Но, уви, една малка и разумна частица от съзнанието ми знаеше, че е прав.

— Когато ходиш по рок концерти, не си ли най-възрастната в публиката?

Присвих очи.

— Оф!

Оли се ухили.

— Извинявай. Но е за твое добро.

Сервитьорът се появи с жадуваната бутилка бира; отпих голяма глътка, докато Оли сръбваше от виното си.

— Кой е Тод? — опитах се да покажа малко ентусиазъм аз.

— Един американец, с когото се познаваме от колежа. Помогнах му с безплатни консултации, когато прохождаше в бизнеса. Занимаваше се с недвижима собственост в Ню Йорк, но преди няколко години се премести тук, за да се установи и на пазара във Великобритания. А той е много перспективен — Оли хапна няколко скариди. — Както и да е, занимава се с настаняването на чуждестранни бизнесмени в луксозни апартаменти в Лондон. Става дума за много изискани жилища под наем. Компанията му се развива добре, а рецепционистката му излиза в майчинство. Така че има свободно място.

— Добре.

— Ще те вземе на работа, но ще трябва да направиш някои промени — Оли замълча. — Ако трябва да съм откровен, няма да са малко.

— Какви например? — подозрително попитах аз.

— Клиентите са предимно американци и японци. Има и швейцарци. Разполагат с купища пари, искат да се возят в „Ролс-ройс“ и да получат истинско английско обслужване. Тъй като Тод е янки, за него е много важно рецепционистката му да отговаря на типичната представа за английско момиче.

— О! — май ми ставаше ясно. — Искаш да се подложа на пълна промяна…

— Нямаш нужда от пълна промяна — отвърна Оли. — И така си много красива.

Изчервих се.

— Благодаря.

— Но трябва да промениш… — той помълча за миг. — … почти всичко друго.

— Какво имаш предвид?

— Начинът си на обличане. Поведението си. Грижите за външността си, ако можеш да ги наречеш така — той се засмя, когато побързах да скрия под масата ръцете си с изгризани нокти. — Никаква бира. Никакви ругатни. Никакво размотаване с тежки туристически обувки. Никаква бъркотия из стаята. Нито рок концерти. Нито плакати на екшъни по стените. Никакви опити да заинтригуваш други хора с играта „Междузвездни войни“ — Оли си пое дъх. — Никакъв футбол. Нито ръгби. Или анцузи. Никакви оръфани джинси. И програми с реда на изпълненията на някоя група.

— Никакви забавления — помръкнах аз. — Искаш да променя целия си живот!

— Не наистина — обясни той. — Само докато си на работа. Трябва ти малко по-приличен вид, скъпа. Нали разбираш. Да си по-женствена. Грациозна. Знам, че можеш да се справиш — добави насърчително. — А и Виктория ще ти даде някои съвети.

О, супер!

— Много мило от нейна страна — измърморих под нос.

— Да започнем отсега.

Да не би да се изживяваше като някакъв гуру по стила? Оли извика сервитьора с дискретно кимване с глава. Умееше такива неща. Не вдигаше шум, но когато искаше нещо, хората подскачаха да му угодят.

— Да, сър?

— Бихте ли върнали този „Хайнекен“? Донесете на младата дама чаша шардоне.

— Но аз всъщност не харесвам… — погледнах за миг изражението на Оли и притихнах. — О, исках да кажа, би било чудесно — преглътнах. — Благодаря.

— Видя ли? — усмихна ми се гордо той. — Вече започваш да схващаш.

— Не можеш да си сигурен, че този Тод ще ме вземе на работа.

— О, мога — заяви Оли. — Стига да се появиш в приличен външен вид. Както ти казах, търси се типичната „английска роза“.

Английска роза. Точно така.

— Ще използвам връзките си — поясни приятелят ми. — Но той ще го направи, за да ми върне голяма услуга от миналото. Затова ми обещай, че няма да ме посрамиш.

Сервитьорът се върна с моето вино. Канех се да отпия огромна глътка за успокоение, но се осъзнах точно навреме. Английска роза. Отпих само глътчица. Оли засия.

— Няма — казах аз. Отправих му широка усмивка, за да прикрия факта, че замалко отново да се разплача. — Много мило от твоя страна, че ми помагаш, Оли. Никога не бих те посрамила.