Родена във вторник

Трета глава

Прекарах следващия ден в разчистване на стаята си. Депресията тегнеше върху ми като гъста мъгла, но не можех да й се оставя. Оли беше прав. Светът не се интересуваше дали на някого му е забавно. Не, човек трябва да си намери мястото в мъничките му кутийки, за да стигне донякъде. Защо при мен да е различно?

Опитвах се да съм доволна, че щастливите ми дни бяха продължили толкова дълго. Но не можех. Огромни сълзи все се събираха в очите ми и се търкулваха по бузите ми на равни интервали. Слава богу, наблизо нямаше никого, за да ги види.

Стараех се да съм заета с нещо. Оли щеше да се гордее с мен. Грижливо свалих програмата с изпълненията на „Оейзис“ и плаката на „Умирай трудно“ от стената и ги прибрах в кашоните, които бях взела от съседния голям магазин. Последва ги колекцията на „Керанг!“, палката за барабан от „Металика“, която Ларс Улрик лично беше хвърлил в моята посока, всичките ми игри и повечето от дрехите ми. В петък щях да се обадя на баща си и да го помоля да дойде с колата от Кент. Можех да складирам всичко на тавана при родителите си.

Отне ми цял ден, но накрая в стаята не остана нищо, освен компютъра ми, няколко обикновени тениски „Гап“ и джинси „501“. Дори намерих прахосмукачката и щом открих как работи, почистих цялата стая. Когато приключих, килимът изглеждаше по-различен.

Определено можех да се справя. Излязох от апартамента и се запътих към порутения магазин „Всичко за един долар“ на ъгъла. Там имаха плакат с пухкаво котенце сред маргаритки. Идеално! Взех пухкавото котенце у дома, внимателно отлепих малко от тиксото от програмата на „Оейзис“, сложих го на новия плакат и го залепих над леглото си.

После нямаше какво друго да правя, освен да чакам.

Ключът се превъртя в бравата в пет и двайсет и вътре нахълта Оли, следван от Виктория. Беше помъкнал няколко пазарски чанти от „Маркс и Спенсър“, пълни със скъпи готови храни и бутилки. Виктория ме изгледа кисело, преди да изкриви лицето си в усмивка.

— Здравейте — обадих се аз. А после, понеже се налагаше, продължих: — Виктория, поздравления! Не съм те виждала, след като научих новината. Великолепно! Браво — преглътнах. — Сигурна съм, че двамата ще сте невероятно щастливи.

— Разбира се, че ще бъдем — Виктория се усмихна самоуверено, за да прикрие заядливостта си. — Но мисля, че Оли е този, който заслужава поздравления, нали? Задето е спечелил ръката ми — обясни тя.

— Мислех, че ти си спечелила неговата.

Оли се засмя, но Виктория изглеждаше така, все едно е глътнала оса.

— Напротив. Стара традиция е булката да предложи на жениха на двадесет и девети февруари. Оли трябваше много да се старае, за да е сигурен, че ще го направя. Планирал си всичко, нали? — тя стисна собственически ръката му. — Толкова е пасивно-агресивен — измърка накрая.

— Разчистих стаята си — съобщих аз с най-веселия си тон. — Напълно съм готова да се изнасям.

— Наистина ли? — Виктория звучеше съвсем леко умилостивена. — Е, това е добра новина, Луси. Мислех, че никога няма да се изнесеш! Откровено казано.

— Я да видим — обади се Оли. Влезе в стаята ми, с Виктория по петите му.

— Много добре — отбеляза изненадана Виктория. — Плакатът всъщност е хубав.

Оли погледна новия плакат и го напуши смях.

— Килимът придоби странен цвят — притеснено се обадих аз. — Вече не е бургундскочервен. По-светъл е. Надявам се, че не съм го съсипала.

— Не мисля — нежно каза той. — Било е заради мръсотията.

— О!

— Както и да е, страхотно си се справила — целуна ме по бузата, а Виктория ни изгледа накриво. — Всички ще си останем у дома тази вечер и ще празнуваме.

— Ще празнуваме ли?

— Определено — Оли измъкна две бутилки шампанско от едната торба. — Ще празнуваме новата ти кариера, Луси. Тод каза, че е съгласен да ти даде работата. Можеш да започнеш в понеделник.

— О! Ами… чудесно — отново се усмихнах насила. — Много благодаря.

— Дотогава ще можеш да си намериш нови дрехи, нали? — попита той, внезапно притеснен. — Имам предвид рокли и други такива?

— О, да. Баща ми ще дойде да ме вземе за уикенда. Сигурна съм, че сестрите ми са оставили вкъщи дрехи, които мога да взема назаем.

Бях най-малката от пет момичета и всичките ми по-големи сестри бяха като Виктория, без да са такива проклети по характер. Имам предвид, че носеха поли и чантите им подхождаха на обувките.

Предчувствах, че ще се върна в апартамента без съкровищата си, но пък с куп кашони, пълни със скучни и досадни момичешки дрехи.

— Великолепно — облекчено въздъхна Оли. — Виктория, мила, ще заведеш ли утре Луси да й оправят ноктите?

Виктория му се усмихна колебливо.

— Бих направила всичко за твоите приятели, скъпи — заяви тя. После ми хвърли многозначителен поглед. — Ще е чудесно да си поприказваме откровено с Луси.

О, божичко, не!

— Шампанското е чудесна идея — отчаяно се обадих аз. — Но най-добре да изпия една чаша набързо с вас и после да изляза до бара или някъде другаде. Сигурно двамата искате да прекарате една романтична вечер.

— Ами… — започна Виктория, но Оли я прекъсна.

— Категорично не — възмутено заяви той. — Всички ще вечеряме заедно. Виктория ще ни приготви нещичко набързо. Тя е отлична готвачка.

Значи можеше и да готви. Не можеше да яде, но пък готвеше.

— Не съм отлична — скромно протестира тя.

— А ти си почетният гост на вечерта, Луси. Не само ние двамата започваме нов живот — той обгърна с ръка тънката талия на Виктория. — Ти също започваш съвсем нов етап.

Виктория се отправи със ситни крачки към кухнята, измъкна отнякъде розова кухненска престилка с къдрички, извади няколко пакета с риба от торбите и преди да се усетя, оттам долетя звукът от бързото и ритмично рязане с нож по гранитния кухненски плот. Видях как Оли напълни една висока чаша с шампанско и й я занесе, целувайки я леко по бузата. Тя му се усмихна ослепително; сърдечна, сияеща усмивка. До нея всички продукти — риба, подправки, зеленчуци — бяха подредени в идеални спретнати купчинки като за някое телевизионно готварско шоу. Водата в тенджерата кипеше и ухаеше вкусно.

Въздъхнах. Виктория очевидно бе Идеалната жена. Можех ли да се меря с нея? Нищо чудно, че Оли никога не бе искал да излиза с мен. Изобщо не би ми минало и през ум да купя розова престилка с къдрички, камо ли да използвам подобно нещо. Моята представа за готвене бе претопляне на пица в микровълновата фурна.

— Е, развълнувана ли си? — Оли дойде и се отпусна на дивана до мен. Бях се излегнала както обикновено, но сега се стегнах, опитвайки се да си представя, че на главата ми има купчина книги и че съм с обувки на висок ток. Така беше по-добре. Вече седях много неудобно на ръба на дивана, също като Виктория.

— О, да — опитах се да докарам най-бляскавата си усмивка. — Много съм развълнувана. Наистина.

— Разбирам — той ме смуши в ребрата. — Всичко се случва прекалено бързо. Донякъде е като културен шок за теб.

Отпих от шампанското.

— Донякъде — признах си.

— Ще се справиш. В един момент на всички ни се налага да пораснем. Няма да е толкова зле, колкото си мислиш — после заключи: — Знаеш ли, сигурен съм, че ще изглеждаш добре в рокля.

Погледнах към Виктория. Под розовата престилка носеше кашмирен костюм с пола в много бледосиньо. Изглеждаше много нежна и женствена. Просто не можех да си представя себе си такава.

Но ако бях, щях ли да задържа мъж до себе си?

Никога досега не се бях питала. Изобщо не ме вълнуваше. Излизах с някой мъж, нещата се объркваха. Излизах с друг, нещата пак се объркваха. Бях изгубила няколко приятели, но го бях преживяла. Винаги можех да разчитам да се разведря, като убия малко извънземни. Или като изям шоколадово десертче с ягодов пълнеж. Просто не се разстройвах прекалено. Чувствах се достатъчно щастлива и без мъж до себе си, така че защо да си търся белята?

А сега… не бях толкова сигурна. Май започвах да се притеснявам. Малко. Всичко се срутваше наоколо ми и изведнъж ми се прииска да имам гадже. Поне щях да имам с кого да си поговоря.

— Виктория е много стилна жена, нали? — завистливо отроних аз.

Оли погледна годеницата си с възхита.

— Определено. Не мисля, че някога съм срещал по-стилна жена от нея. Независимо къде отиваме, тя винаги се облича перфектно. Сякаш има някакъв вътрешен радар — засмя се. — За разлика от мен, трябва да отбележа. Отсега нататък ще я оставям тя да ми купува дрехите, така че нещата сигурно ще се подобрят.

Знаех си!

— Аз те харесвам какъвто си — осмелих се да кажа.

— Да, но… — той ме побутна леко по рамото. — Ти не си особено голям експерт по мъжката мода, нали?

Предполагах, че намеква за предишните ми гаджета. Последният, Майк, работеше като охранител в един клуб. Беше огромен като танк и харесваше тениски с щампа от филми на ужасите.

— Мисля, че това е една от причините Вики да се справя толкова добре в работата си — размишляваше Оли. — Всички уважават човек, който се облича добре. Може би с нейна помощ ще успея да стигна по-високо в службата. Всичко е въпрос на това да изглеждаш подобаващо за поста си.

— Добре, добре — намусих се аз. — Разбрах те.

Той наведе глава.

— Знам. Деликатен съм като носорог. Но горе главата, казвам аз. Има и добри страни в цялата тази ситуация.

— Например?

— Заплатата, като начало — бръкна в джоба на сакото си и ми подаде един плик.

— Какво е това? — изтръгнах го от ръката му аз.

— Отвори го.

Така и направих.

Вътре имаше договор за назначаване на работа, в който пишеше, че ще получавам осемнадесет хиляди годишно.

Зяпнах от изумление. Не ми се вярваше. Щях да съм богата!

— Уха! — преглътнах с мъка.

Оли ме смуши с лакът в ребрата.

— Видя ли? Не е чак толкова лошо да пораснеш.

— Не — замислено отроних аз. — Предполагам, че мога да опитам.

— Вечерята е готова! — изчурулика Виктория.

Преместихме се в кухнята. Тя бе подредила масата много красиво, с чаши за вода и за вино, както и салфетки, сгънати на ветрило. Дори не знаех, че имаме салфетки. Освен това имаше и ваза с бледорозови рози и малки бели цветенца върху специална салфетчица. Сервирала бе чиния с филии топъл хрупкав хляб, от онзи, който изпичаш сам от готово тесто, а купичките ни бяха пълни с най-възхитително ухаещата рибена яхния.

Оли изгледа масата с гордост. Приближи се до Виктория да я прегърне и целуне по бузата, но тя се извърна с лице към него и целувката му се озова върху устните й.

— Целувка за готвачката! — пропя тя, много доволна.

— Истинско вълшебство — въздъхна Оли.

Май беше по-добре от хамбургера с пуешко и пържените картофи, който му бях приготвила за рождения ден. Като се замисля, май бях изгорила картофките.

— Да — искрено се съгласих аз и седнах, за да не се налага да ги гледам как се целуват. Опитах ястието. — Рибената яхния е много вкусна. Благодаря, Виктория.

— Рибена яхния ли? — тя сбърчи деликатно нослето си. — Това е були-бейз, Луси.

— Добре, буябес — опитах да се усмихна. — Каквото и да е, много е вкусно.

Виктория се засмя на произношението ми. Изчервих се и отново вдигнах лъжицата си, за да го прикрия.

— Буябес всъщност е френската дума за рибена яхния — любезно се обади Оли. — Не си далеч от истината.

Виктория го изгледа намръщено и Оли потръпна. Въздъхна лекичко и мен направо ме присви стомахът. Горкият Оли. „Стига, Луси, не трябва да му усложняваш живота. Добре, скастрих се аз сама, операция «Бъди мила с Виктория» започва още сега.“

— Е, може ли да видя пръстена? — попитах любезно.

Виктория ми протегна ръка в царствен жест. Там се мъдреше скромен диамант.

— Този е само временен — заяви тя. — Купих го за двадесет и девети.

— Казах на Вики, че искам аз да й купя пръстен — обади се Оли. — Искам аз да й го дам.

Виктория омекна и му се усмихна топло, като не откъсваше очи от неговите.

— Ще го върна обратно в магазина.

— И аз сам ще избера новия пръстен. Ще бъде изненада — заяви Оли.

— Колко романтично — съгласих се аз.

Макар че нямаше нужда да се обаждам, бездруго изобщо не ме забелязваха. Пфу! Беше ужасно. Искаше ми се все още да се срещах с Пол. Или с Джон. С когото и да е. Тогава щях да се взирам прочувствено в моето гадже, а не да се чувствам кисела като лимон.

— Така… — обади се след малко Оли. — Днес Луси получи договора си за назначаване на работа, Вики.

Беше решен да ме включи в разговора.

— Да. Страхотно е. Ще печеля по осемнадесет хиляди — допълних аз.

— Е, да — съчувствено пророни Виктория. Протегна идеално поддържаната си длан с перфектен бледорозов лак на ноктите и леко стисна лакътя ми. — Всички трябва да започнем отнякъде, Луси. Сигурна съм, че ако работиш упорито и се стараеш достатъчно, ще постигнеш повече.

— Но осемнадесет хиляди са много пари.

— За кого? — засмя се тя. — Скъпа моя, имаш да учиш ужасно много. За някои хора вероятно осемнадесет хиляди на година са много пари. За онези, които са преуспели в живота, това дори не е стартова заплата.

— Но както вече каза, Луси трябва да започне отнякъде — намеси се Оли с равен глас.

Вики повдигна вежди.

— Да, скъпи. И тя има голям късмет, че си готов да направиш това за нея.

— Да, благодаря ти, Оли — измърморих аз.

— Аз само се опитвам да й отворя очите — продължи Виктория. — Да й дам някаква цел. Да пробудя амбициите й. Нали искаш Луси да успее? И да постигне нещо?

— Разбира се — потвърди Оли. — Много мило от твоя страна, че мислиш за нея по този начин.

Ехо! И аз съм тук!

— А за да успее, тя трябва да се промени.

— О, да.

— Включително да промени и отношението си към парите. Но не се тревожи, скъпа Луси — заяви Виктория, като най-сетне се обърна към мен с мила усмивка. — Утре ще излезем с теб и ще ти дам някои напътствия.

— Наистина много мило от твоя страна, Вики — измърморих аз през стиснати зъби. — Нямам търпение.

— Разбира се.

— Тази були-бейз е фантастична — каза Оли. Вече бе изпразнил купата си. — Има ли още?

— Заповядай, скъпи — Виктория му сипа още една порция.

— И прясно изпечен хляб — той посегна да си вземе още една филийка. — Направо си невероятна, съкровище. Не знам как успяваш. Изглеждаш прекрасно, правиш жилището ми красиво, имаш страхотна кариера и освен това можеш да готвиш! Направо си Супержена!

— О, Оли! — Виктория го удари закачливо по ръката, но беше се изчервила от удоволствие.

— Не знам как извадих такъв късмет — заяви Оли. Очите му блестяха от възхита.

— Господи! Кое време стана? — възкликнах аз. — Забравих, че имам среща. С един приятел. От работата.

— Мислех, че вече нямаш колеги — изтъкна Вики. — Нали си уволнена.

— Точно така. Хм… бивш колега. И него го уволниха. Ще идем да удавим заедно мъката си. Трябва да тръгвам, но благодаря за шампанското, Оли — канех се да го целуна, но размислих. — И на теб, Виктория, за вкусната була-бейз.

— О, боже — покровителствено се усмихна тя. — Може би е по-добре да я наричаш „рибена яхния“ все пак.

Усмихнах се неуверено и тръгнах към вратата. Ако имах гадже, сега щях да ида при него. Вместо това вариантите бяха да седя сама в бара или да седя сама в някой ресторант.

Завих на ъгъла и се озовах пред кино „Одеон“. О, супер. Филмов маратон с Одри Хепбърн. Мразех Одри Хепбърн. Въздъхнах и се затътрих към киносалона. Така щях да убия поне четири часа и с малко късмет, докато се прибера, двамата щяха да са приключили с любовните си закачки…

Филмите свършиха чак в един след полунощ, когато ме събуди някакъв ядосан чистач и ми се развика да се омитам. Замъкнах се обратно до апартамента в студа, отключих си и се строполих върху леглото.

А сега някой пак ме разтърсваше за рамото.

— О, Оли, разкарай се и ме остави на мира — простенах аз.

— Не е Оли — отворих с мъка едно око и забелязах Виктория, приседнала внимателно на ръба на леглото ми, сякаш се опасяваше, че ще се зарази с нещо от смачканата ми завивка. — Аз съм.

Носеше разкроена пола от шифон на няколко пласта с флорални мотиви. Зелените листенца изпъкваха още по-ярко заради масленозелената й копринена жилетка; кльощавите й крака, без всякакви мускули, бяха в тесни обувки на висок ток, а на ушите й висяха сладководни перли, които се полюшваха деликатно под елегантния кок на прическата й.

— Вече е почти осем — каза тя. — Бързо под душа и се обличай възможно най-бързо. Имаме запазен час при Мими точно в девет и петнайсет.

— Какво?

— О, за бога, Луси — сопна ми се Виктория. — При Мими. Маникюристката. Обещах на Оли да се погрижа за теб в най-основното. И нямам цял ден на разположение, затова ставай.

Дръпна завивката и откри старата ми и много удобна мъжка пижама, която бях отмъкнала от баща си. Беше много студено.

— Какво очарователно бельо — отбеляза тя. — Хайде! Хайде!

Не можех да я пратя по дяволите. Макар че много ми се искаше. Затова стъпих на пода и се запътих към банята, където едва бях постояла под душа пет минути и тя се развика през вратата да престана да се размотавам.

Избърсах се възможно най-бързо, обух джинсите си и туристическите обувки, нахлузих тениска на военната академия „Уест Пойнт“, която си бях купила в Щатите, прокарах четка през косата си и бях готова.

— Готова съм! — рапортувах послушно.

Виктория ме зяпна.

— О, боже мой — отвратена измърмори тя. — Е, както и да е, нищо не може да се направи. Да тръгваме.

Прехапах здраво устни. Операция „Бъди мила с Виктория“. Не трябваше да забравям! Не трябваше да забравям!

— Ще е забавно — подхвърлих аз.

— За теб може би — тя погледна часовника си. — Аз съм зает човек.

— О, да. Е, не се чувствай задължена — отвърнах аз. — Просто ми дай адреса на тази Мими и сама ще се оправя.

— Представям си — каза Виктория и ме измъкна от апартамента. — Черен лак на ноктите с малки бели черепчета отгоре и подстригване за пет лири в „Супер прически“. Признай си, Луси, не можеш да оцелееш в света на истинските жени. Освен това обещах на Оли — тя тръсна леко глава. — А каквото и да поиска от мен моят скъп мъж, ще го направя — изгледа ме втренчено.

— Вие двамата си подхождате — отбелязах аз, тъй като явно се очакваше да кажа нещо.

— О, не само си подхождаме. Ние сме сродни души — отново ме изгледа. — Всъщност двете с теб трябва да си поговорим на тази тема. Но ще го направим по време на обяда. Сега по-важните неща. Ръцете ти плачат за спешна намеса.

Приближи се леко до бордюра, махна едва-едва с ръка и изведнъж едно такси се появи изневиделица и послушно спря, за да ни качи.

— Охо! — впечатлих се аз. Не че можех да си позволя таксита, но в редките случаи, когато се бях опитвала да спра някое, ми отнемаше поне петнайсет минути. — Как го направи?

Виктория въздъхна.

— Нарича се класа, Луси. Не очаквам да го разбереш.

Кучка!

В салона на Мими се оказа точно както си го бях представяла. Голяма досада. Куп натруфени момичета, облечени в черно и ухилени до уши, се мотаеха наоколо и възклицаваха шумно за ноктите ми.

— Какво се е случило! — учуди се едната. — Да не си претърпяла злополука!

— Ако продължаваш така, ще си съсипеш кожичките.

— Може би просто е подложена на голям стрес — заяви една блондинка с голямо съмнение в гласа.

— Уф! — беше ми дошло до гуша. — Всъщност не харесвам маникюр. Драска. А и не става за джойстик. Пречи на клавишите.

Зяпнаха ме все едно съм от друга планета.

— Какво казва тя? — попита блондинката, като се обърна към Виктория за превод.

Тя само сви рамене.

— Направете каквото можете — изнурено отрони. — Изкуствени нокти. Просто най-необходимото. Къс френски маникюр. Няма да се оправи с лак.

Подсмихнаха се деликатно и нацупено се заеха с ръцете ми. Започнаха да побутват ноктите ми с малки пръчици и да носят малки бурканчета с лепило. После измъкнаха отнякъде изкуствени нокти, прецизно ги подрязаха, така че да ми паснат добре, и ги залепиха отгоре. Отне им безкрайно дълго време. А не можех дори да прелистя някое списание. Не че имаше нещо свястно. Бих чела дори „РС геймс галакси“, но и него нямаха.

Наложи се да се взирам в отражението си час и половина. И за да станат нещата противни докрай, от радиото звучеше лека танцова музика.

Виктория седеше насреща ми, пред очите ми, но не казваше нито дума и нарочно ме пренебрегваше. Маникюристките се въртяха около нея като пеперуди, бъбреха дружелюбно, занимаваха се с нежните й ръце и деликатните й стъпала.

Тя си прекарваше страхотно. Утешавах се с мисълта, че колкото по-дълго продължи всичко тук, толкова по-малко време ще ми остане да си приказвам с нея.

— Нали така е по-добре? — каза Виктория, когато излязохме от салона. Грабна ръката ми и я вдигна към светлината. Върху пръстите ми бяха залепени напълно реалистични на вид и много неудобни изкуствени нокти.

— О, наистина.

— Вече не си опърпана като скитник. А сега прическа.

Напъха ме отново в такси.

— Къде отиваме?

— „Видал Сасун“ — отвърна Виктория. — Искам нещо класическо и лесно за поддържане — очевидно е, че няма да положиш никакви старания.

— Но аз не мога да си го позволя.

Докато прекрасната ми нова заплата не се озовеше в банковата ми сметка, не можех да си позволя дори и „Супер прически“, на които тя се бе присмяла. А честно казано, точно такъв беше планът ми. Леко подкъсяване на косата в „Супер прически“. Какво лошо имаше?

— Безплатно е — отговори Вики. — Като моден редактор получавам специално внимание.

— Хей, това е супер.

— Да — съгласи се отегчено Вики.

„Трябва да я накарам да ме харесва“, помислих си аз. Засега очевидно не се справях със задачата. Ако не успеех да го постигна, нямаше да запазя приятелството си с Оли. А това бе ужасна, ужасна перспектива.

— Толкова ти завиждам за успехите в работата — излъгах аз възторжено. — Оли непрекъснато говори за това. Направо боготвори земята под краката ти.

Виктория изпъна леко рамене.

— Ами да. Доста съм преуспяла. Изкарвам по шейсет хиляди — заяви тя и отметна назад тъмната си коса.

Шейсет хиляди?

Примигнах. Преди бях излъгала, не ме беше грижа как се справя с кариерата си Досадната Виктория. Но шейсет хиляди лири! Нямах никаква представа. Нищо чудно, че носеше чанта „Луи Вютон“. Тръснах глава, помръкнала. Тя, разбира се, беше истинска напаст. Но, освен това, беше толкова идеална. Оли и тя с нейните подхождащи си по цвят тоалети, перфектно подредена маса, огромната й заплата и проклетата й були-бейз.

Преглътнах мъчително, опитвайки се да скрия зачервените си очи. Започвах да се чувствам като някакво недоразумение. Виктория съвсем явно ме презираше. Тя имаше всичко, докато аз имах само работа, която не желаех особено, и то само защото най-добрият ми приятел бе използвал връзките си.

Но трябваше да го преглътна. Виктория беше идеалната жена. Трябваше да го призная, а не непрекъснато да си повтарям, че е глупава и злобна кучка.

— Това е чудесно — смирено се обадих аз.

— Всъщност мисля, че не ми плащат достатъчно — отвърна тя спокойно. — Ще си поискам много по-висока заплата, когато дойде ред за раздаване на премии. Ето че стигнахме.

Слязохме на площад „Слоун“ и тя ме побутна пред себе си, за да влезем в светилището от хром и мрамор, което ухаеше на шампоан и много пари.

— Виктория, скъпа! — една пълничка червенокоса жена със страхотна прическа се приближи и целуна въздуха встрани от двете й бузи. — Точно навреме.

— Бърнис, това е благотворителният случай, за който ти говорих — заяви Вики и ме побутна напред. — Просто отрежи всичко и й направи обичайната къса прическа.

— Не! — извиках аз.

Прекалено високо, както осъзнах със закъснение. Всички се бяха обърнали и ме зяпаха.

Виктория направо ме убиваше с поглед.

— Престани да правиш сцени — просъска тя. — Получаваш безплатно подстригване. Струва стотици лири. Кой е специалистът тук, ти или аз?

— Но аз харесвам косата си дълга — възразих.

— И какво от това? Ти не разбираш нищо. Къса прическа, Бърнис — сопна се тя. — В момента изглежда така, сякаш са я влачили през плет. Ще се върна след час. Ще се отбия в „Питър Джоунс“.

Виктория решително се запъти към вратата, а гърбът й бе скован от яд. Обърнах се към стилистката със свито гърло.

— Вижте, моля…

— Спокойно — намигна ми тя. — Косата си е твоя, нали? Не е нейна.

Бърнис ме заведе до голям черен кожен фотьойл и изми косата ми на мивката. Всъщност не беше зле. Все едно да ти почешат гърба.

— Имаш много хубава коса — каза тя.

— Но Виктория смята, че е прекалено дълга.

— Вероятно иска и нейната да е такава. Ти направо можеш да седнеш върху нея. Как е пораснала толкова дълга?

— Ами… — реших да бъда откровена. — Мразя фризьорите. И освен това обичам да разтърсвам коса по рок концерти.

Тя се засмя, развеселена.

— Това е нещо ново. Както и да е, ще отрежа само десетина сантиметра, изобщо няма да забележиш и така ще се отървеш от изпокъсаните връхчета. Не ти трябва никакво оцветяване. Никога не позволявай да боядисат косата.

— Така ли? — попитах аз, заинтригувана.

— Ти си естествена блондинка. Няма много такива. А ти, скъпа, си блондинка. Използваш ли много стилизиращи продукти?

— Не кой знае колко.

— Не, така си и мислех. Не се тревожи. Не се тревожи, ще я филирам леко. После трябва само да използваш малко лак за коса и да престанеш с ластиците. Косата ще се стеле по гърба ти. Ще изглежда наистина добре. Използвай балсам под формата на спрей.

— Добре — мислено си водех записки.

— Косата ти е много женствена — каза Бърнис и аз се засмях. — Какво има?

— Не го чувам често — отвърнах аз.

— Не разбирам защо не — сериозно отбеляза тя. — Такова хубаво момиче като теб. Както и да е, чакай само да свърша. Искаш ли някакво списание?

— Имате ли някое с компютърни игри?

Тя поклати глава.

— Не се ли интересуваш от мода?

— Не особено.

— Имаме „Хийт“.

Леко ми просветна.

— Супер. „Хийт“ е страхотно.

„Видал Сасун“ беше чудесно място. Бърнис беше мила и забавна. Каза, че ми завижда за косата. Обясни ми, че когато си фризьор, все ти се иска да опиташ новите прически, така че собствената ти коса става все по-къса и по-къса. Отрупа ме с куп комплименти, но реших, че просто се старае да бъде мила. Дори не забелязах как мина времето и когато тя свърши, просто ме завъртя с лице към огледалото.

— Трам-та-там! — гордо обяви Бърнис.

— Ооо! — усмихнах се. Косата ми беше малко по-къса, но все пак достатъчно дълга, и стигаше поне десет сантиметра под раменете ми. Някак си се спускаше под ъгъл отстрани, а връхчетата бяха внимателно оформени в идеална права линия.

— Завърти я насам-натам — подкани ме Бърнис.

Тръснах глава няколко пъти, все едно съм на концерт на „Металика“. Тя се засмя, а косата ми се разлетя на всички страни, но после, като по чудо, отново зае предишната идеална форма.

— Да ме вземат мътните. Това е супер! — възкликнах аз. — Хиляди благодарности.

— Пак заповядай. Само подрязвай връхчетата веднъж месечно.

Обърнах се към вратата и видях Виктория на прага. Беше помъкнала куп найлонови торби и изглеждаше ядосана.

— Виктория… — Бърнис ме побутна към нея. — Реших да не я скъсявам съвсем. Така изглежда по-добре, не мислиш ли?

Виктория ядно сви устни.

— Не мисля, че е практично. Като се има предвид стилът й на живот.

Какво имаше предвид?

— Но тази прическа е толкова елегантна — каза Бърнис. — Всъщност бях вдъхновена от теб.

— От мен ли? — Виктория изпъна рамене и отметна собствената си лъскава кестенява грива.

— Да. Всички бихме искали да подражаваме на суперженствения ти стил — продължи Бърнис.

Дали само така ми се струваше, или наистина долових тайна подигравка? Погледнах неуверено към Виктория. Но вероятно бях сбъркала, защото тя съвсем не изглеждаше подразнена. Напротив, беше се разтопила от удоволствие.

— О! — засмя се звънливо. — Е, Бърни, щом ти казваш… Хайде, Луси — продължи тя и ме помъкна към вратата. — Не бива да отнемаш повече от ценното време на Бърни.

— Благодаря — успях да кажа само, докато ме избутваше към изхода.

Бърнис ми намигна и само с устни изрече: „Заповядай, когато пожелаеш“. Но не го каза на глас. И тя като мен явно се страхуваше от Виктория.

— Обяд — заяви Виктория, щом излязохме навън. Прозвуча повече като констатация, отколкото като приятелско предложение. — Няма нужда да ходим на някое специално място. „Блубърд“ ще свърши работа. Такси!

Поредното такси спря пред нас със скърцане на спирачки.

— „Блубърд“ ли? Но този ресторант е в справочника на „Конрън“. Много е скъп.

— Да — Виктория зяпаше през прозореца. Приглади новата си, прилежно подстригана коса, но тя явно нямаше да ми направи комплимент. — Ако си свикнала с храна, която е опакована в кафяв плик…

Въздъхнах. Нямаше да е лесно.

— Знаеш ли, чудесно е, че се погрижи за ноктите и косата ми.

Тя сви рамене.

— Но не е нужно да ме водиш и на обяд. Сигурна, съм, че имаш куп важни неща за вършене в списанието.

— Разбира се, че имам — Виктория се обърна към мен и ме прикова с мрачен поглед, давайки ми да разбера, че няма начин да се измъкна. — Но двете с теб трябва да си поприказваме, нали, Луси?

— Така ли?

Виктория се усмихна злобничко.

— Така мисля — заяви тя.

Хм! Значи беше най-добре да приключваме с това.

Веднага ни дадоха маса, макар ресторантът да беше пълен. Виктория мина през тълпата с надменна самоувереност, деликатно скръсти крака под масата и ми направи знак да седна.

— Да ви донеса ли нещо за пиене? — попита сервитьорът.

— За мен една… чаша вино — отроних аз.

— Какво вино?

— Бяло — отвърнах решително. Ето, не беше толкова трудно. Можех да се справя!

Виктория въздъхна.

— За нея „Пино Гри“.

— А за вас, госпожице?

— Само минерална вода — Вики му се усмихна ослепително. — Трябва да внимавам за фигурата си!

Сервитьорът я изгледа похотливо, набърчи нос към мен и се изпари.

— Избра ли си вече нещо за хапване?

— Риба и пържени картофки.

Тя само отбеляза:

— Разбира се. Аз ще поръчам зелена салата с пармезан.

— И какво друго?

— О, само това — обясни Виктория. — Всъщност пармезанът е специална почерпка. Цялата тази сол и мазнини… Обикновено не ям на обяд — осведоми ме тя. — Добрата фигура изисква много грижи.

Сервитьорът се върна с питиетата ни и взе поръчката ни. Отпих глътка от виното „Пино Гри“, беше леко горчиво и не ми хареса особено, но поне имаше малко алкохол в него. Май щеше да ми е нужен.

— Трябва да поговорим — обяви Виктория.

— Да, вече ми каза.

Тя ме изгледа гневно.

— За Оли.

— О! — престорих се на невинна аз.

— Луси — подхвана тя натъртено и с леко съжаление в тона, — всичко свърши.

Изправих гръб.

— Какво? Вече?

— Не става дума за мен — намръщи се Виктория. — А за теб. За теб и Оли. Свършено е. Край.

— Разбира се, нали се изнасям.

— Нямам предвид това. Говоря за нещастното ти увлечение по него. Онази нещастна любов, която демонстрираш, като все се мъкнеш подире му.

Примигнах.

— Мъкна се подире му ли?

— Не се ли усещаш — Виктория махна небрежно с дългите си червени нокти. — Ходиш с него на ръгби мачове, влачиш се след него в бара. Направо е жалко, Луси. Наистина.

Отворих уста.

— Но аз харесвам ръгби.

— О, сигурно — възкликна тя. — Много удобно за теб, нали? Харесваш всичко, което и Оли харесва.

Да не беше откачила?

— Затова сме приятели — обясних й аз. — Затова ме покани да живея с него. Ние сме приятели.

— Мъжете и жените не могат да са приятели — заяви тя категорично. — Не си ли гледала „Когато Хари срещна Сали“?

— Предпочитам филми с експлозии. Или със зомбита, нали се сещаш…

— Луси, Луси, Луси — тъжно отрони Виктория. — Вече си почти на двайсет и пет. Това твое момичешко увлечение трябва да престане. Оли е влюбен в мен. Ще се ожени за мен. Така само изглеждаш жалка пред хората.

— Виктория, не съм влюбена в Оли.

— О, моля те, Луси — продължи тя. — Всичките му познати са го забелязали. Те те обсъждат, да знаеш. Всичките му колеги, всички.

Усетих, че започвам да се ядосвам. Бузите ми бяха пламнали.

— Кои са тези всички? — сопнах се аз. — Няма какво да обсъждат.

— Наистина ли? — покровителствено попита тя. — Бедна колежанка, прекъснала училище, се запознава с богат шотландски земевладелец по време на екскурзия, нанася се в апартамента му за символичен наем, не постига нищо с кариерата си, но навсякъде ходи след него. Следва по петите всичките му приятелки. Е, с мен няма да стане, Луси — натъртено заяви Виктория. — Знам какво да правя.

Почервенях като рак.

— Оли не е земевладелец.

— Не, но ще бъде. Баща му притежава сто акра земя в Банфшиър и прекрасно имение в стил „Крал Джордж“ — очите й се присвиха. — Не ми казвай, че не си знаела.

Не знаех. Оли единствено бе споделил с мен, че мрази баща си.

За миг си припомних онези тъжни нощи. Разказите на Оли за семейството му ме караха да плача. Представях си какво е да се чувстваш толкова самотен и необичан. Аз направо обожавах баща си. И непрекъснато описвах на Оли колко мили и чудесни са всички в семейството ми.

— Виж, ние просто се разбирахме добре. А сега, след като срещна теб, аз се изнасям. Много се радвам за вас двамата — излъгах аз.

— Да, добре — Виктория ме гледаше втренчено, докато сервитьорът поднасяше храната ни. — Съвсем честно те предупреждавам, че няма да приема никакво флиртуване с годеника ми. Оли не харесва момичета като теб, Луси — изтъкна Виктория. — Не и в романтичен смисъл. Мъжете по принцип не харесват такива, нали разбираш. Не и мъжете от висока класа. На него му е нужна елегантна жена, изискана и стилна. Търси малко женственост. Само толкоз.

— Тогава няма защо да се чувстваш застрашена от мен — обадих се аз. Не можах да се сдържа.

— О, знам. Не го казвам заради себе си. Правя го заради Оли. Той ти намери тази работа — или поне шанс да започнеш работа. И иска ти да продължиш напред.

— Оли ли го каза?

— Естествено, че сме го обсъждали.

— Обсъждали сте мен?

— Да. Цялата тази неловка ситуация с теб.

Не можех да повярвам. Вилицата замръзна в ръката ми и картофките останаха във въздуха. Оли беше обсъждал мен и несъществуващото ми увлечение по него с гадната Виктория?

Толкова се засрамих, че ми се прииска да се разплача. Това ли си мислеше той? Че се мъкна подире му като паленце, че се опитвам да проваля връзките му?

Чувствах се безкрайно унизена. И бясна. Опитвах се да си припомня всичко, което Оли бе направил за мен, и колко добър приятел ми беше.

— Е, ако Оли си мисли, че съм влюбена в него, сбъркал е — казах аз, а гласът ми звучеше тихо и много отдалеч. — Аз смятам, че винаги сме били само добри приятели. И такива ще си останем.

— Пак тази история с приятелството. О, да — въздъхна Виктория. — Е, предполагам, че той ще те покани и на сватбата.

Примигнах.

— И може би ще се срещате понякога. Няколко пъти в годината на някое парти. В това няма нищо лошо — усмихна се спокойно на ужасеното ми изражение. — Но иначе… сега, след като си поприказвахме, сигурна съм, че разбираш. Оли вече си има достатъчно приятели. Мъже. Хора от неговата социална среда. А и освен това най-добрият приятел на един мъж винаги е жена му — тя ми се усмихна и снизходително наклони глава настрани. — Надявам се, че го разбираш, нали, Луси?

— Благодаря ти, Виктория. Да, разбирам — храната бе хрупкава и вкусна, но ми присядаше. — И благодаря за всичко, което направи за мен тази сутрин. Надявам се, че двамата с Оли ще бъдете много щастливи. А сега трябва да тръгвам — казах аз, защото очите ми се замъгляваха от сълзи на срам заради цялата тази история. Започнах да ровя като обезумяла в чантата си, но вътре имах само десет лири и смачкана пътна карта. Оставих десетте лири на масата, вероятно не стигаха дори и за чашата вино, но толкова имах.

— О, боже — въздъхна Виктория. — А аз толкова се надявах, че няма да направиш поредната сцена.

Престорих се, че не съм я чула.

— Приятен обяд! — пожелах й бодро. — Трябва да вървя — и се запрепъвах слепешком към изхода.

Но бях сигурна, че е видяла онази огромна издайническа сълза върху бузата ми.

Намерих банка и изтеглих от сметката си четиридесет лири. Останаха ми само осемдесет и седем лири и четиридесет пенса, а трябваше да дам на Оли за ток и газ. И за интернет връзката.

Щеше да е чудесно, ако можех демонстративно да скъсам договора за работа. Да заявя на Оли, че изобщо не ме е грижа за него и за благотворителните му жестове. За съжаление нямах кой знае какви други възможности.

Стоях навън в мразовития следобед. Нямаше да се върна обратно в апартамента. По-скоро бих си прегризала китките, отколкото да видя отново Виктория.

Измъкнах омачканата си карта за влака и тръгнах към гара „Черинг крос“. Отивах си у дома.