Родена във вторник

Единадесета глава

През следващите няколко седмици се опитвах да се радвам на живота. Това бе нов етап за мен. Излизах с Тод три пъти седмично, макар че през деня той се държеше резервирано. Но определено се стараеше много. Често излизахме на вечеря, понякога ходехме на театър. Аз не харесвах особено експерименталните постановки, но той очевидно не си падаше по мюзикли. Но срещата си беше среща, нали? А и поне когато ме водеше на опера — скука — имах отлична възможност да се облека по-официално. Хората ме заглеждаха. Особено мъжете. Което много ме ласкаеше, макар повечето да бяха над петдесетте.

Живеех си царски, всеки ден влизах в офиса облечена безупречно. Джейд, Бъфи и Мелиса вече се държаха малко по-мило с мен, но Джеймс все още ме гледаше отвисоко.

И това беше. Вдигах телефона. Изглеждах прекрасно. Когато влизаха клиенти, използвах престорено любезен глас, подходящ за рецепционистка. Сега, след като вече се срещах с Тод, не излизахме заедно от офиса в работно време. Часовете се точеха един след друг невероятно досадни — от осем до пет, без никакво прекъсване.

По цял ден си мислех за Тод и как ще се държа на срещата същата вечер. Той влизаше и излизаше, без дори да ме погледне. Затова и аз се опитвах да не се издавам. Макар все още да не правехме секс, това сякаш не бе толкова важно. Той не ме притискаше. А най-хубавото бе, че изглеждаше толкова красив и изискан, и всички говореха за него с приглушен глас. Другите три момичета очевидно го обожаваха.

Бъфи най-много от всички, според мен. След като той престана да ме извежда на обяд и аз само си седях зад бюрото, тя очевидно се отпусна. Явно смяташе Тод за суперзвезда, макар че бе сдържана като добро американско момиче. Не вярвах някога да е гледала дори и един епизод от „Сексът и градът“. Май не бяха толкова открити и дружелюбни, колкото англичанките. Американките, имам предвид, истинските момичета. И не излизаха просто така с мъжете. Май това бе най-голямата разлика. В Америка мъжете и жените май не можеха да бъдат приятели. Не и както бяхме ние с Оли.

О, момент. Точно така — и аз не биваше да поддържам много близки отношения с Оли. Виктория ми бе обяснила всичко, макар и не толкова надменно, колкото първия път. Дори ми се бе извинила за онова, което ми бе казала по време на онзи обяд. Сега се държеше много мило, идваше ми на гости по няколко пъти седмично и ме водеше в някое модерно кафене, мароканско бистро или салатен бар. Опитваше се да ме научи как да живея в света на Тод.

— Различно е, когато става дума за излизане по двойки, разбира се — каза тя, отпивайки от студената си вода.

Седяхме в „Кафе де палм“, очевидно най-шикозното ново заведение в „Хемпстед“. Предлагаха пресни горски плодове с натрошени ледени кубчета, което бе нисковъглехидратно, но и много освежаващо. Макар че понякога само горските плодове не ми стигаха, ако трябва да съм честна. Щеше ми се да изхитрувам и да си взема сладолед. Ванилов например, с какаова заливка…

— Не си ли съгласна? — попита ме тя, прекъсвайки мечтите ми.

— О, напълно — гузно отвърнах аз.

— Имам предвид, че никога не можеш да си абсолютно сигурна, че момичето, което е само, няма някакви планове за твоя мъж — Виктория отметна меката си тъмна коса. Твърдеше, че иска да я пусне по-дълга, но според мен явно растеше много бавно, защото ми изглеждаше съвсем същата. — Но когато си част от двойка, всичко е различно. Можеш да имаш доверие на другите жени, които си имат партньори. Нали разбираш, те не са заплаха — усмихна се. — Направо е фантастично, че четиримата можем да излизаме заедно.

Да, само дето Оли все го нямаше. Много се постарахме да организираме вечеря и с него, но явно все нещо се объркваше. Какъв график имаше само този човек! Сигурно имаше повече ангажименти и от известен пластичен хирург в Лос Анджелис. Толкова време бе минало, а той все отсъстваше.

Затова пък Виктория бе винаги насреща. Непрекъснато се оказваше наблизо и често излизаше с мен и Тод, ако Оли е зает. Радвах се, защото така всичко бе много по-забавно. Да има и друг наоколо, който няма нищо против, ако Тод пак заговори за Конгреса на Съединените щати. Понякога беше ужасно трудно да се представяш за идеалната приятелка, но според Виктория той правеше всичко съвършено. Можех да се отпусна и да я оставя тя да изпада във възторг от всичко вместо мен. Въпреки новите ми тоалети, грим и всичко останало, тя все пак беше много по-добра в това.

Никога не бих си го признала, но още не харесвах високите токчета. Нито чорапогащниците. Или неудобното хлъзгаво бельо.

Всъщност тази вечер носех един от най-хубавите си и хлъзгави комплекти бельо. Тод бе направил резервации в ресторант, някакво изискано и модно местенце в „Нотинг Хил“, наречено „Фрайд Ферет“. Изглеждаше много шикозно. Декораторът бе комбинирал месинг и конски подкови, типични за провинциалния английски стил, с много хромирани повърхности и розови кожени седалки на столовете. Всички сервитьори бяха с невероятни униформи — черни панталони и бели ризи, на които отпред бе пришито английското знаме.

— Толкова е модерно! — отбеляза Тод, докато ни водеха към масата ни.

Виктория му се усмихна ослепително.

— Избираш най-прекрасните заведения, Тод. Нали е страхотно, скъпи? — тя собственически стисна ръката на Оли.

— Интересно е — каза той безизразно, но по тона му разбрах, че смята мястото за ужасно, само дето не може да се насили да бъде груб.

— Определено — каза Вики. По американски. Понякога говореше така, когато Тод е наоколо. Сигурно беше подсъзнателно.

— Настанете се и вашият сервитьор незабавно ще ви обслужи — любезно заяви салонната управителка и безшумно се оттегли.

Всички седнахме малко сковано. Тод и Виктория бяха един срещу друг, както и ние с Оли.

— Е — бодро подхвана Виктория, — не е ли чудесно!

Оли беше вперил очи в масата, а аз отпих глътка вода.

Беше хубаво. Или поне трябваше да е така. Оли беше тук, а не бях го виждала от сто години. Но той изглеждаше доста притеснен. Явно му беше толкова неловко, колкото и на мен.

Не само заради бельото (оскъдни дантелени бикини в цвят капучино и сутиен със силно изрязани чашки). Нито заради осемсантиметровите токчета. Изведнъж се почувствах крайно неловко. Спокойната атмосфера на срещите ни с Виктория някак си се бе изпарила.

Може би се чувствах така заради дрехите. Бях с дискретна, но много секси рокля на „Емпорио Армани“ от бледосива коприна, изпъстрена с жълти пеперуди, и бледожълти обувки с тънки каишки на „Маноло“. Веждите ми бяха изписани и извити, ноктите ми — лакирани с „Шанел“ и бях отишла да ме гримира професионален стилист. Но бях направо скромна като монахиня в сравнение с Виктория. При вида на нейната рокля направо можеха да ти изскочат очите — тясна и прилепнала като втора кожа и обсипана цялата с тъмночервени пайети. Стигаше точно до коляното и сигурно имаше някакъв вграден сутиен „Уондърбра“, защото гърдите й преливаха над деколтето като на Нел Гуин, когато замеряла с портокали Чарлс II. Косата й бе вдигната нагоре и на ушите й висяха невероятно секси кристални обици. А талията й бе тънка като на оса, както винаги.

Тод не откъсваше поглед от гърдите й. Не му се сърдех, защото и аз не откъсвах. Какви гърди! Човек не можеше да извърне очи. Малко приличаше на Памела Андерсън, преди да си направи операция за смаляване на бюста. Всъщност с дългите си нокти и изрисувани в яркочервено устни и с контрастираща, напълно в стила на шейсетте години бяла чантичка, покрита с малки раковини, тя направо приличаше на героиня от сериала „Далас“.

В сравнение с нея моята елегантна копринена рокля приличаше на малък сив молец, кацнал до разкошна кралска пеперуда. Сега я виждах в напълно нова светлина. Нищо чудно, че Оли искаше да се ожени за нея. Ако бях мъж, и аз щях да го направя.

Тод се прокашля и каза:

— Изглеждаш чудесно тази вечер, Вики.

Тя ни заля със звънкия си смях.

— О, благодаря, Тод. Винаги се обличам по-специално, когато съм със скъпия ми Оли. Едно момиче трябва да бъде във върховна форма, за да задържи мъж като него — наведе се и звучно целуна Оли по бузата; демонстративна целувка. — И Луси изглежда много секси — добави тя, което ме накара да се почувствам още по-незабележима.

Зачудих се. Това истинските й гърди ли бяха? Винаги е била дребничка. Можеше ли да се получи чак такъв ефект от един сутиен „Уондърбра“? Миналата седмица имаше пет дни, през които не се виждахме. Вероятно е открила някоя клиника и е минала оттам, за да може сега да изпъква така.

— Исках да изглеждам добре за сватбата — каза тя, тъй като никой не коментира по никакъв начин.

— Казах ти, че те харесвам каквато си беше — глухо се обади Оли. Гледаше я странно и аз усетих леко трепване в стомаха си. Като пърхане на пеперуди. Или по-точно една пеперуда.

Сигурно защото не бях го виждала толкова дълго.

— Знам, скъпи — Вики отново го целуна и прокара пръсти нагоре-надолу по ръкава на сакото му. — Ти просто си такъв, никога не би поискал нищо. Трябваше аз да поема инициативата — тя засия и се обърна към Тод. — Нали разбирате, когато един мъж се жени, поема сериозен ангажимент.

Тод кимна, сякаш това бе някакво голямо прозрение. Дори успя да вдигне очи от деколтето й, макар и за миг.

— Само си помислете какво означава това — Виктория се обърна към мен. — Мъжът ти вече ще може да прави секс само с една-единствена партньорка, завинаги, до края на живота си.

И Тод, и Оли видимо се притесниха. Хм! Мъже!

— Мисля, че най-малкото, което може да направи жената, е да изглежда възможно най-сексапилна — задъхано заяви Виктория. — Това е дълг на съпругата. Да бъде стройна, но с изкусителни извивки, да опитва нови неща…

Оли я гледаше втренчено. Отново онова трепване, онази малка пеперудка. Защо? Защо пеперудка?

Изпитах ужасното подозрение, че ревнувам. А в това нямаше смисъл. Нали вече бях част от двойка. Защо да се интересувам от него?

— Аз съм изцяло „за“ пластичната хирургия — каза Виктория. — Е… — тя приглади блестящите пайети върху гърдите си. — Предполагам, че сами можете да се уверите в това! — и се засмя звънко.

— Виктория! — обади се Оли. Беше ядосан.

— Какво? — попита тя и престорено невинно запърха с мигли. — Не се срамувам от тялото си.

— Не става дума за това — тихо каза той. Погледнах към Вики, за да видя дали тя разпознава предупредителния сигнал. — Просто някои неща трябва да си останат в тайна между мъжа и жена му.

— О, скъпи — тя незабавно доби скромен вид. — Съжалявам, че се издадох за малката ни тайна. Но, нали знаеш, това са само приказки. Всичко, което имам, е единствено за твоите ръце.

Оли стисна устни и махна на сервитьора, а Виктория трябваше да замълчи, докато поднесат напитките ни. Тод поръча шампанско за всички, но Оли настоя да си вземе уиски. И никой не посмя да спори с него.

Исках да кажа нещо. Каквото и да е. Да успокоя някак Оли. Сега, когато бяхме заедно, открих, че много ми е липсвал.

Да, сигурно това беше причината за пеперудите. Липсваше ми най-добрият ми приятел.

— Добре — опитвах се да се държа естествено, но гласът ми звучеше престорено бодър. — Как вървят плановете за сватбата, Оли?

— Всъщност се надявах всичко да е малко по-скромно — отвърна той. Не ме погледна, но добави: — Може би ще поговориш за това с Виктория.

— Скромно ли? — Виктория разтвори широко очи. — Оли, много си сладък.

— Може би ще успееш да й повлияеш — сега Оли ме погледна право в очите. — Двете сте близки приятелки. Нали така?

Гърлото ми беше пресъхнало.

— Така е — постарах се да кимна ентусиазирано.

— Скромността вписва ли се в твоя стил, Виктория? — попита Тод.

— Скъпи, как мислиш? — засмя се Виктория, така че новите й пищни гърди се люшнаха към Оли и изведнъж ме обзе желание да ги отблъсна. — Оли има известно положение в обществото, което трябва да защитава. Съпругата би могла да допринесе много за това и всичко започва от сватбата. Ще бъде разкошно събитие.

— Ще е прекрасно да съберем семействата и приятелите си на остров Скай.

— О, Оли, все настояваш за онзи мрачен шотландски стил — протестира Виктория. — Нали помниш, че обсъждахме имиджа и кариерата ти. Трябва да вдигнеш малко шум около себе си, за да напреднеш в обществото.

— Подходящият шум — изтъкна Тод.

— Напълно вярно — кимна Виктория. — Всичко за тази сватба ще бъде идеално. Перфектното съчетание от традиции и модерен стил, разбира се, ще разчитаме и на най-добрите доставчици.

— При това няма предвид евтините — сухо поясни Оли.

Виктория сви рамене.

— Има много известни дизайнери на сватбени торти — важно заяви тя. — Но една е най-добрата — Кейт Епълтън.

— Чувал съм за нея — каза Тод.

— С положението, което заемам в „Стайлиш“, аз имам уникалния шанс да знам кой стилист и дизайнер е точно най-подходящият за всеки аспект от сватбеното тържество — звучеше ужасяващо делово. — Както за обичайните неща, като доставката на цветя, роклите на шаферките, украсата на сватбената шатра, така и за по-малко познатите. Кой направи свещите за лейди Давина Уиндзор? Къде отива маркизът на Лотлониън, когато му трябва гайдар? Няма маловажни детайли — заяви Виктория. — Всичко, от панделката на поканите до конфетите от розови листенца и белите гълъби, ще бъде подготвено под мой контрол.

— Много внушително — обади се Тод.

— И „Стайлиш“ ще напишат статия за сватбата.

— Не, няма — каза Оли.

Виктория се обърна и го изгледа втренчено.

— Но, съкровище, нали се разбрахме…

— Не сме се разбрали — Оли изглеждаше съвсем спокоен, но тонът му бе непоколебим. — Никакви журналисти на сватбата ми.

Страните на Виктория леко порозовяха и тя преглътна с мъка.

— Както кажеш, съкровище — изгука тя. — Големите и силни мъже все искат да се налагат, нали, Луси?

— О, да — измърморих аз.

Слава богу, напитките ни пристигнаха. Поръчахме храната. Аз си взех салата със скариди, а Оли ме погледна, наистина ме погледна сериозно, за пръв път тази вечер.

— Стига за нас — каза той.

Но в това време Виктория го хвана под лакътя. Отново усетих онова неприятно потръпване.

Погледнах към Тод, за да се успокоя. Да, той все още бе много по-красив от Оли. А това беше важно! Протегнах ръка и нежно го стиснах за лакътя; но той се държеше малко сковано.

— Какво става с вас двамата? — очите на Оли пробягаха по лицето ми и направо ме заболя. Бяха толкова… безизразни. Направо безразлични. Сякаш изобщо не му бях липсвала, помислих си тъжно. Сякаш всичките години на нашето приятелство можеха напълно да се заличат. Просто така. — Как вървят нещата при вас?

Тод се усмихна.

— Чудесно. Луси е страхотна малка дама.

— О, да — чух се да казвам със странно изтънял глас. — Станахме изключително близки. Тод ме научи на толкова нови неща.

— Да — хладно се съгласи Оли. — Виждам.

— Тази рокля например — продължих объркано, опитвайки се да го впечатля. — Струва над петстотин лири. Подарък е от Тод. Както и обувките. На „Маноло Бланик“ са. Нови, а не купени от разпродажба по интернет. Имам шест чифта от тях!

Тод изглеждаше много самодоволен. Но Оли не каза нищо, което ме подтикна към още приказки.

— Той направо не спира да ме глези — казах. — Не си виждал разкошния ми апартамент. И ходя на фризьор и маникюр три пъти седмично. И всичко в гардероба ми си подхожда по цвят и материя.

— Определено си по-различна от първия път, когато се появи при мен — доволно отбеляза Тод.

— Напоследък изобщо не докосвам шампанско, ако не е от добра реколта — заявих аз. — Не мога да понасям онези евтини вина — и отметнах косата си, която бе дълга и гъста, а Виктория не можеше да повтори жеста, понеже нейната бе прибрана на тила й.

— Съгласен съм — с равен глас каза Оли. — Различна си.

— Ами да — сгуших се по-близо до Тод и го целунах леко по бузата. — Ти ме подтикна към това, Оли. Показа ми, че трябва да се променя. И разбира се, ти ме запозна с Тод, за което ще съм ти вечно благодарна.

— Е — напрегнато продължи Оли, — да очакваме ли вече сватбени камбанки?

Погледнах Тод.

— О, засега изобщо не мислим по тази тема, нали, скъпи? — попитах аз. — Ние просто… се наслаждаваме взаимно на връзката си.

Тод се ухили многозначително.

— Аз определено се наслаждавам — нарочно натърти той и разпери длан върху талията ми.

Това би трябвало да е много секси. Незнайно защо, не ми хареса. И определено не засили желанието ми да се озова в леглото с него.

— Да. Чудесно е да си част от двойка! — възкликнах аз. — Тод е истински джентълмен. Държи се с мен като с дама. Не е като онези негодници, с които съм излизала преди.

— Точно това изпитвам и аз към Оли — заяви Виктория. — Не е ли прекрасно да си влюбен?

Опитах да се усмихна доволно.

Сервитьорът пристигна с поръчката ни. Май нямах особен апетит. Тод се наслаждаваше на пържолата си, като дъвчеше всяка хапка по трийсет пъти, както бе правилно; беше ми казвал, че това помага за храносмилането. Освен това пиеше сок от магданоз заради червеното месо. Много държеше на здравословното хранене!

Виктория, също като мен, побутваше зелените листа в чинията си; а Оли се тъпчеше с храната си като изгладняло куче. Е, добре, явно не тъгуваше чак толкова, задето не ме е виждал дълго.

— Не е ли прекрасно? — обади се Виктория. — Трябва да излизаме заедно по-често.

— Разбира се — кимна й Тод.

— Мисля, че ще трябва да изчакаме малко — каза Оли, докато преглъщаше огромна хапка от рибата и картофите си. — Много съм зает в момента. С подготовката за сватбата и всичко останало.

Не исках разочарованието ми да проличи, затова го прикрих с голяма глътка вода. Очевидно той не държеше особено да ме вижда. Очевидно…

— Но ние трябва да поканим Луси на гости — обади се Виктория, сякаш прочела мислите ми. — Не си я виждал от месеци.

Оли ми се усмихна сковано и безлично. Стана ми криво. Така сигурно се усмихваше и на клиентите си, които се развеждат.

— Нали сега се видяхме — каза той. — А и както вече казах, много съм зает. Сигурен съм, че и тя е заета.

— О, да — потвърдих аз с пламнало лице. — Направо не мога да се обърна. В работата…

— Скъпа — развеселено се усмихна Тод и поклати глава наляво-надясно, — за какво говориш? Съвсем не я товарим с много работа в „Мейл акомодейшънс“ — обясни той на останалите на масата. — Общо взето си седи на бюрото и посреща клиентите.

— Не е честно! — разгорещено възразих аз.

— О, да, точно така, вдигаш и телефона — той се засмя, гърлено и много секси, и Виктория се присъедини към него.

— Не се ядосвай, скъпа — каза Тод и сложи перфектно поддържаната си ръка върху моята. — Само се шегувам с теб.

Вътрешно кипнах. Но после осъзнах, че откровено казано, той е прав. Само това правех. И скучаех до смърт.

— Никога не бих оставил приятелката ми да се съсипва от работа — каза Тод. — Какъв смисъл би имало? Мога да се грижа за нея — Тод стисна ръката ми. — Ти си прекалено скъпоценна, за да се претоварваш с подобни неща.

Но аз все още се чувствах засрамена. Погледнах към Оли. Той не отвърна на погледа ми. Беше се вторачил в картофките си, сякаш е крайно отегчен.

О, боже! Изведнъж гърлото ми се сви. С такова нетърпение бях очаквала вечерта, а всичко така се бе объркало.

— Знаете ли — казах, като се опитвах да преглътна сълзите си. — Чувствам се малко странно. Мисля, че някоя от скаридите може да е била развалена.

— Развалена? Това е един от най-реномираните ресторанти в Лондон — възмути се Тод.

— Знам и е направо фантастичен — излъгах аз, докато един сервитьор със знамето върху гърдите си минаваше покрай нас, понесъл табла с ордьоври. — Но мисля, че трябва просто да си полегна.

Тод сви рамене.

— Разбира се, скъпа, прибирай се. Аз ще дойда след малко.

Виктория се усмихна, стана и ме прегърна и аз потънах в мекия силикон на новите й пищни гърди.

— Почини си, скъпа, наспи се, за да си красива утре — каза тя. — Ще се чуем. Чао-чао.

— Чао-чао — измърморих аз. — Хм, чао, Оли.

Завъртях се на пети и бързо се отправих към вратата, а една огромна сълза бавно се търкулна по бузата ми. Избърсах я с ръка и излязох навън. Слава богу, имаше такси. Бързо вдигнах ръка и то веднага спря; всички таксита спираха, откакто Виктория бе избрала новите ми дрехи.

— Накъде, скъпа? — попита шофьорът, преструвайки се, че не забелязва зачервените ми очи.

Тъкмо щях да кажа: „Найтсбридж“, но нещо ме накара да спра. Може би мисълта за Тод, развеселен от шампанското и вероятно настроен романтично. Имах ужасното предчувствие, че търпението му навярно вече се е изчерпало.

А изобщо нямах никакво желание да спя с него. Всичко беше толкова ужасно. Дори не исках да правя секс с гаджето си.

— „Ърлс Корт“ — чух се да казвам на шофьора. — Кингстън Стрийт.

Трябваше да се видя с Катрин. Дано да си беше вкъщи.

Беше си у дома. Вътре светеше, сестра ми отвори вратата и много се стресна, като ме видя разплакана.

— Луси! Какво има? — дръпна ме навътре тя.

— Извинявай, че ти се изтърсвам така — изхлипах аз. — Има ли някой при теб?

Тя ме погледна гузно.

— Всъщност не съм сама.

— О! — изпаднах в още по-дълбоко отчаяние. — Е, няма нищо, ще си ида у дома.

— Не ставай глупава — Катрин ме задърпа да вляза. А вътре на дивана й се бе разположил… Питър!

Питър. Беше се върнал! Погледнах Кати.

— Питър, познаваш сестра ми Луси, нали — спокойно каза тя.

— Здрасти, Луси — махна ми той.

Изгледах го гневно. „Върви по дяволите, негоднико, нали именно ти заряза прекрасната ми сестра заради някаква си лукава мацка от Ню Йорк?“

— Тя ще спи в стаята за гости. А ти ще си вървиш у дома — твърдо заяви Катрин. — Извинявай, но имаме нужда да се наприказваме насаме, по женски.

— О, да, добре — каза Питър, като стана от мястото си и доби леко объркан вид.

Не казах нищо, когато той си взе палтото и се измъкна навън. Супер, надявах се да го прегази кола, докато се прибира.

— Е, сядай — подкани ме Кати, щом вратата се затвори зад гърба му. — Искаш ли чай или нещо друго? Изглеждаш ужасно. Какво е станало?

— Заради гаджето ми. Заради Оли — изтърсих аз.

Катрин повдигна вежди.

— Оли ти е гадже?

— Не, не, просто… вечеряхме заедно четиримата…

— С Оли и Досадната Виктория ли?

— Тя вече не е досадна — подсмръкнах. — Всъщност си я бива, когато я опознаеш.

Катрин ме погледна скептично.

— Както и да е, с такова нетърпение очаквах да видя пак Оли, а той се държа като пълен негодник — казах аз.

— Какво имаш предвид?

— Беше много мълчалив през цялото време. А и каза, че е прекалено зает, за да се види с мен. Говореше само за сватбата и за Виктория. Единствените му думи към мен бяха молба да склоня Виктория на по-скромна церемония — оплаках се аз. — Сякаш изобщо не го е грижа. Едва ме погледна — Катрин ми подаде салфетка и аз шумно си издухах носа. — Мисля, че е заради новите гърди на Виктория. Наистина са огромни. Предполагам, че мисли само за нея и за новите й гърди.

Катрин се помъчи да сдържи смеха си. Направо видях как си хапе устните.

— Предполагам, че е смешно донякъде — признах си. — И Тод ги беше зяпнал. Ако трябва да съм честна, и аз също.

— Искаш ли чай? — предложи тя. Отиде в кухнята и сложи чайника, без да дочака отговор. В нашето семейство пиехме чай дори и когато не ни се пиеше особено. И ни действаше някак успокояващо. — Нали знаеш — обади се Кати от кухнята, — че още си влюбена в Оли?

— Какво?

— Чу ме — продължи да трополи с чашите, сякаш е казала нещо съвсем обикновено, а не напълно щуро твърдение.

— Разбира се, че не съм влюбена в Оли — възмутено отрекох аз. — Излизам с Тод. И той е много по-красив.

— Може и така да е, но все още харесваш Оли — безпощадно повтори Катрин. — Иначе нямаше да си толкова засегната. И преди си изгубвала връзка с приятели. Какво ще кажеш за момчетата, с които работеше в „РС геймс галакси“? Разговаряла ли си скоро с тях?

— Изобщо не съм — признах си.

— Но не ти е особено мъчно за тях, нали?

Тя се върна с чая и шоколадово десертче „Маквитис“. Бонус!

— Май не — съгласих се с нея.

— Мъчно ти е за Оли, защото си влюбена в него. А това е фатално. Винаги е било. Не може да изпитваш еднакво силни чувства към двама мъже едновременно — отпи от чая си „Ърл грей“ и попита: — Наистина ли държиш на Тод?

— Разбира се! — настръхнах.

— И той те прави щастлива?

Кимнах.

— Е, добре — Кати сви рамене. — Няма да ти хареса това, което ще ти кажа, но мисля, че трябва да забравиш за Оли. Годеницата му ти е приятелка сега. А ти искаш да бъдеш с Тод — ако си сигурна за това, разбира се.

— Но с Оли беше различно. Вярно, не поддържам връзка с всичките си приятели, но той беше най-добрият ми приятел през целия ми живот — умолявах я да разбере. — Аз… харесвам Виктория, но я познавам отскоро, а с Оли винаги ми е било толкова спокойно и приятно…

— Сега не изглеждаш спокойна.

— Заради високите токчета.

Кати се замисли.

— Добре тогава, иди при него. На това в Америка му казват „завършек“. Просто поговори с него, пожелай му всичко добро. Може би после ще можеш да го забравиш.

— Добре.

Внезапно се почувствах много по-бодра. Да се видя с Оли. Брилянтна идея. Трябваше да се срещна насаме с него. Тогава всичко щеше да е постарому, без неловко мълчание. Нямах намерение да прекъсвам приятелството ни, а само да си го върна. Но нямаше защо да го казвам на Катрин.

— И така — Питър — строго подхванах аз. Сега беше мой ред да давам нежелани съвети. Ура! — Какво правеше този грозник в апартамента ти?

— Не е грозник.

— Гадина? Червей? Тлъст и космат паяк?

— Отново се събрахме — каза Кати.

Въздъхнах.

— Защо, Катрин?

— Той ми се извини.

— Е, голяма работа.

— Не е само това. Зарязал е Естер. И ми каза, че не е бил прав, когато е говорил така за брака, и че наистина иска да ми бъде верен. И че Естер е била само незначителна връзка, защото се е паникьосал — погледна ме срамежливо. — Каза ми… нали се сещаш… Помоли ме да се омъжа за него. Както си му е редът.

— А ти какво каза? — настоях аз.

— Отговорих му, че ще трябва да почака една година и отново да ми предложи. Ще видя какво ще реша — Кати се ухили. — Питър заяви, че е готов да ме чака вечно, ако трябва.

— Е… — опитах се да измисля още нещо строго и сурово, но дотук всичко ми звучеше съвсем разумно. — В такъв случай — поздравления.

Приближих се до нея и я прегърнах. А после се разплаках наистина.

Останахме будни до късно и си приказвахме. Кати ми обеща, че наистина ще го накара да почака. „Той трябва да се докаже пред мен“, заяви тя. Но очите й така блестяха, докато говореше за него, че се съмнявах дали ще издържи дълго.

Имах си страхотно оправдание за плача. Наистина бях много щастлива, че всичките ми сестри са влюбени и ще се женят. Такъв беше животът, нали? Не може вечно да висиш на врата на родителите си.

Но в същото време усещах огромна празнота. Отчасти заради това, че нещата никога повече нямаше да са същите. Катрин беше любимата ми сестра, винаги сме били най-близки с нея. А сега щеше да се налага да я деля с Питър, както щях да деля Емили с Джордж. Винаги когато се върнат у дома в Кент, за да хапнат от полусуровите наденички на мама, съпрузите им също щяха да са там. Никога вече нямаше да сме само ние, момичетата. Нямаше да сме сами.

Изведнъж започнах да разбирам всички онези груби шегички за роднините на младоженците. На кой му трябваха нови роднини? Само щяха да се пречкат.

Но имаше и още нещо. Същото, което бях усетила и при Емили. Исках това за себе си, това прекрасно чувство, което изпитваше тя. И аз исках някой да ме обожава. И аз исках да се омъжа!

Май трябваше да взема категорично решение относно Тод.

Останах да спя у Кати, на сутринта си взех душ и облякох една от нейните рокли. После хукнах към апартамента си. На телефонния секретар имаше съобщение от Тод.

Ура! Супер! Нямаше да е сърдит, че съм го зарязала предната вечер — дори нямаше да разбере. Грабнах си чантата и хукнах към метрото. Трябваше да се видя с Оли. И да поговоря с Тод.

Нещата щяха да се променят.

Тод вече бе излязъл, когато аз отидох в офиса. Слава богу. Все пак той беше втората част от плана ми. Да говоря сериозно с Тод. Да престана да увъртам. Ако наистина искаше да излиза сериозно с мен, трябваше да започна да си правя планове. Да помисля за бъдещето. А дори и днес не бях особено сигурна.

Трябваше да поговорим.

Но той беше на второ място в списъка ми. Най-напред щях да се видя с Оли. И да го накарам пак да станем най-добри приятели. Ако Виктория може да го направи, защо не и той?

Огледах се небрежно из офиса. Джеймс пак бе залепнал на телефона, прикрил лице с ръка, за да не го чуе никой какво говори. Сякаш някой го беше грижа. Джеймс си имаше някакви проблеми. Никой не е толкова враждебен безпричинно. Джейд тъкмо се канеше да излезе, а Мелиса бе на някаква среща с Тод. Оставахме само двете с Бъфи, която бе вперила очи в монитора с нещастен вид.

Почувствах угризение. Не бях продължила с опитите си за сприятеляване с нея. Тъкмо бяхме започнали да се сближаваме, а след това Тод ме покани на среща, после трябваше да си купувам дрехи и покрай всичко направо забравих за нея.

Предложих на Джеймс кафе. Той прие. Не бе голяма изненада. Май му харесваше, когато му се подмазвах. Но така поне си имах оправдание да се приближа до Бъфи.

— Кафе?

— Благодаря — мрачно каза тя. — Макар че не би трябвало да пия, защото от него потъмняват зъбите.

— Но човек все трябва да има някакви удоволствия — изтъкнах аз, опитвайки се да я развеселя.

— Предполагам — въздъхна тя. — Послушай съвета ми, Луси, никога не се влюбвай.

— Лошо ли се получи? — попитах съчувствено. — Кой е мъжът?

— Не ми се говори за това.

Кимнах с разбиране.

— Но е долен мръсник, който ми изневерява — заяви тя. — И ме тормози. А най-противното е, че все още го обичам. Дори и когато го виждам с другата. Той си мисли, че не знам какво става, но аз знам. Всички знаят — усмихна ми се горчиво. — Тя не е първата. Той спи с всички наред и се държи така, сякаш е напълно в реда на нещата.

Завъртях в ръка лъжичката за кафе, напълно потресена.

— Но защо още го обичаш?

— Нямам представа — отвърна Бъфи. — Разумът ми си е на място, но сърцето ми е глупаво. Май това е истината.

— Може би трябва да се срещаш с други мъже. Да се опиташ да го забравиш. Няма как да срещнеш някой подходящ мъж, докато не изриташ този негодник от живота си — охо, от устата ми се лееха само мъдри слова. Направо останах впечатлена от себе си. — Той е минало — заявих аз. — Останки някакви. Отърви се от него. Рециклирай го.

Бъфи ми се усмихна леко.

— Хей, това ми харесва. Да го рециклирам!

— Другата жена ще получи твоите рециклирани отпадъци — продължих аз. — Изхвърленото от теб. Нали и бездруго той ще разбие и нейното сърце?

— Така е. Тя ще страда — доволно потвърди Бъфи. — Благодаря, Луси. Много си готина, нищо че си надута европейка.

— И ти не си чак толкова глупава, макар да си янки.

— Трябва да излезем заедно някой път — каза тя. — Как си с времето тази вечер?

— Не мога тази вечер — предстоеше ми важната среща с Тод, макар той още да не знаеше за нея. — Но утре? Веднага след работа?

— Добре.

Ухилих се. Щеше да е хубаво да си имам и друга приятелка, освен Виктория. Колкото повече, толкова по-весело, нали така казваха? Виж ти, какво само се получи, щом започнах да си говоря с другите, нищо че бяха страховити американки с идеални зъби, ленти в косите и прически като на телевизионни говорителки.

— Слушай, Бъфи — малко ми беше неудобно да я моля за услуга веднага, но нямах избор; Джеймс едва ли би ме пуснал. — Мислиш ли, че мога да си взема малко по-дълга обедна почивка? Искам да се срещна със стар приятел за обяд. Малка изненада.

— Няма проблем. Аз ще вдигам телефона — тя сви рамене. — И бездруго не се задава някой прекрасен мъж, който да ме отведе на обяд.

— Благодаря ти — казах искрено.

Побързах да се върна на бюрото си и се обадих на Оли, като прикрих уста с ръката си. Дори Джеймс да заподозреше нещо, нямаше как да го докаже, нали? И аз можех да играя по неговите правила.

— „Хамилтън Бърнс“ — сдържано обяви момичето на рецепцията. Правеше го по-добре от мен.

— Мога ли да говоря с Оливър Маклауд, моля? Обажда се Луси Евънс от „Мейл акомодейшънс“.

— Изчакайте, моля — каза тя.

Паузата ми се стори прекалено дълга и в един ужасен миг си казах, че той няма да вдигне. Но после чух гласа му, студен и далечен.

— Да, Луси — каза го така, сякаш бе ужасно нахално от моя страна да му се обаждам.

Нямаше да позволя да ме откаже от решението ми.

— Оли, трябва да те видя.

— Казах ти, много съм зает.

— Не може да си толкова зает, че да не се видиш с един от най-добрите си приятели — настоях аз.

Той само попита:

— Такава ли си?

Ох! Знаех си, че нещо не е наред.

— Оли, не бъди мелодраматичен! — разсърдих се аз, макар всъщност да се чувствах леко уплашена. — Ще дойда при теб на обяд и по-добре не се преструвай, че имаш важна среща или някакъв ангажимент.

Той изчака секунда, после каза:

— Добре — съвсем ясно си представих как свива рамене по навик. — Ела в един без четвърт и да знаеш, че имам само един час.

— Чудесно — тържествувах. — Ще се видим след малко.

Значи имал само час?

Добре. Никакви проблеми. Можех да бъда изобретателна. Месеците, през които бях седяла зад бюрото си, без да казвам друго, освен „Добро утро, Мейл акомодейшънс“ и „Веднага ви свързвам, господине“, не бяха затъпили съвсем ума ми.

Нямаше да го оставя да му се размине просто така. Нямаше да му позволя да сложи кръст на приятелството ни с лека ръка, сякаш не го е имало изобщо. Разбира се, сега животът ми бе много по-добър. Имах фантастичен гардероб, пари в банката, луксозен апартамент и богат приятел. Но ми липсваше Оли.

Виктория беше чудесна, вярно. Не исках да си кривя душата. Само че с нея съвсем не беше същото. А напоследък ми хрумваха странни мисли. Като например толкова ли ужасно ще е, ако понякога гледам ръгби мач по спортния канал? Само когато Тод не е наблизо, разбира се.

Нямаше да се върна към старите си навици. Едва ли. Харесваше ми маникюрът. И щях да се науча да харесвам високите токчета и чорапогащниците, по дяволите, дори и да ми струваше скъпо. Имах предвид, колкото и да ми беше трудно.

Никакви ругатни.

Но някак си този обяд с Оли, само двамата, ми се струваше най-важното нещо, което ми се беше случвало от месеци насам. Откакто се бях изнесла от апартамента му. Явно това означаваше, че губех реална представа за нещата, защото през тези месеци си бях намерила нова работа, бях се подложила на пълно преобразяване и бях започнала да излизам с прекрасен човек.

Но сега не исках да мисля за това. Прекалено много се задълбочавах. Направо щях да се побъркам. Просто исках да си върна стария приятел и както Тод казваше, нямаше защо да правя „федерален проблем“ от това.

Отбих се в „Маркс и Спенсър“ и се отправих към храната. Всъщност, докато живеех при Оли, винаги си бях представяла как ще го направя. Как щях да имам толкова много пари, че да си позволя обяд от „Маркс и Спенсър“! Тук например имаха малки пластмасови кутийки с бели череши, всяка от които струваше по четири лири.

Четири лири. Едната! Но сега това не беше нищо за мен, тържествуващо си казах аз. Дори можех да си купя всичко, което продаваха, и изобщо да не се замисля за цената!

Взех от сандвичите, които знаех, че Оли харесва, едро нарязани пържени картофки със сол и оцет, четири праскови — на опаковката пишеше, че са узрели на дървото — и диетична кока-кола.

Имаха и готови салати, така че взех нещо, което не изглеждаше много калорично. Пролетна зелена салата с диетичен сос и варени яйца. И кутийка ягоди, защото бяха сред най-нискокалоричните плодове на щанда.

После платих и се качих в едно такси. Щях хубавичко да му покажа аз!

Офисите на Оли изглеждаха като излезли от страниците на лъскаво списание за аристократичните традиции в бизнеса. Бяха разположени в прекрасна стара градска къща на „Линкълнс Ин“, навсякъде крачеха жени с вид на представителки на заможните класи, малко страшни в строгите си поли от туид и колосани бели блузи, както и мъже в костюми, които се мъчеха да изглеждат изключително заети и важни.

Отметнах важно косата си, спокойна, че съм била при професионален стилист едва предния ден, и изпънах рамене. Смятах, че видът ми е съвсем като на момиче с кариера и ще компенсира донякъде двете найлонови торби от „Маркс и Спенсър“, които влачех със себе си.

— Оливър Маклауд, ако обичате — обърнах се надменно към момичето на рецепцията. Освен това я изгледах студено и строго. Виктория ме бе научила на това. Беше много важно да дадеш на всеки да разбере, че ти си шефът, иначе щяха да се възползват от добротата ти. „Тод очаква именно това“, казваше ми тя. И сигурно имаше право, макар че не бих могла да погледна така Тоби Роджърс и ми беше много неловко, когато тя го правеше.

— Третата врата вляво — каза момичето и погледна накриво найлоновите ми торби. Явно още не бях усъвършенствала надменния поглед. — Но той има ангажимент за обяд.

— С мен — тържествуващо заявих, аз. — Ще бъде работен обяд — вдигнах торбите. — Само лентяите се оправдават с обяда.

Тя повдигна едната си вежда. Реших да не й обръщам внимание и величествено закрачих по коридора. За съжаление едно от токчетата ми се запъна в мекия бежов килим, спънах се и паднах. Тогава я чух как се смее.

Честна дума!

Станах и се поизтупах от праха. Нямаше да позволя нещо да съсипе деня ми. Добре, бях стигнала до кабинета на Оли. Почуках силно на вратата.

— Влез — обади се той. И в стомаха ми отново запърхаха пеперуди.

Много странно. Сигурно от нерви. Но защо да съм нервна близо до Оли? Най-хубавото от всичко беше, че с него се чувствах толкова спокойно и комфортно. Като с онези стари маратонки, които се бе наложило да изхвърля, защото не били достатъчно женствени.

Влязох и затворих вратата. Най-сетне бяхме сами.

Кабинетът му изглеждаше много хубав. Изобщо не приличаше на този на Тод. Беше доста по-малък, на пода имаше пъстър вълнен килим, леко окалян, а на стената — картина на величествено имение. Имаше и много етажерки с документи, както и листове навсякъде по бюрото, а прозорецът беше доста мръсен.

На мен ми се стори прекрасен.

Хрумна ми, че Виктория едва ли идва често тук.

— Луси — обади се той, — здравей — и въздъхна.

Въздъхна! Сякаш бе някакво особено наказание да се види с мен.

— Здрасти, Оли — весело подхванах аз. Щях да се държа ведро. Да се усмихвам. Независимо от всичко. — Толкова е хубаво да се срещнем пак. Само двамата — завъртях се на пети. — Харесва ли ти роклята ми? Нова е.

Беше модел на „Миу Миу“ от розова вълна и с много къси ръкави, и стигаше малко под коляното. В стила на Джаки Онасис. И бях обгърната в уханието на „Коко“ от „Шанел“. А на китката ми имаше тънък златен часовник, който Тод ми беше купил, марка „Патек Филип“.

— Сигурен съм, че е нова — продължи той със същия хладен тон. — Нали всичко, което имаш сега, е ново?

Седнах насреща му, без да чакам покана. Имаше зелен кожен фотьойл, който бе много предразполагащ. За разлика от разговора ни.

— Знаеш ли, Оли — леко се намръщих, — струва ми се, че не ме одобряваш особено напоследък.

— О, значи си го усетила?

— Добре — не можах да прикрия тържествуващата нотка в тона си. — Какъв ти е проблемът? Ти ми каза да стана такава. Намери ми тази работа. Искаше да се изнеса от жилището ти. А сега ме обвиняваш, че съм последвала съветите ти?

Оли изглеждаше много нещастен и замълча за миг.

— Знаеш ли, не само ти имаш право на щастие — назидателно продължих аз. — Много се радвам, че нещата между теб и Виктория вървят толкова добре, но и при нас с Тод е така. Миналата вечер ти се държа така, сякаш пет пари не даваш за нашите… хм… отношения.

— Съжалявам — каза той след малко.

— Така и трябва — опитах се да си дам вид на строга учителка. — Нали тъкмо ти ми казваше, че всичките ми гаджета са отрепки и че трябва да се отнасям по-сериозно към живота си. И когато го направих, вместо да се радваш за мен, ти си напълно погълнат от собствената си сватба и личната си кариера!

— Добре — Оли блъсна настрани бележника, в който пишеше, и уморено прокара пръсти през косата си. — Съжалявам. Права си, разбира се. Ако си влюбена — погледна ме право в очите, — тогава се радвам за теб. Заслужаваш цялото щастие на света.

Примигнах. Не знам какво бях очаквала. Но си мислех, че ще реагира сдържано и ще направи някакъв по-лекомислен коментар, а не толкова сериозен.

Усетих как гърлото ми се свива, което беше глупаво. Не трябваше да има сълзи. Това бе просто един обяд с добър приятел.

— Какво е това? — попита той, сочейки към чантите.

— О! — зарадвах се на смяната на темата аз. — Обяд — гордо заявих и измъкнах неговата храна. — Картофки. Праскови. Сандвичи с говеждо, горчица и кисели краставички. И диетична кока-кола.

— Какво, няма ли отлежало вино? — попита той.

Лицето ми помръкна.

— Само се шегувам — каза Оли. В очите му се бяха появили познатите пламъчета. — Диетичната кола е идеална. Но не мога да повярвам, че си донесла обяд в торба!

— Защото ми каза, че имаш само един час — обясних аз, — и не исках да изгубя половината време в придвижване до ресторанта и поръчване на храна. И бездруго всичко е само скъп боклук. Това е много по-вкусно.

— Да, така е — лакомо посегна към сандвича си. — Ти какво ще хапнеш?

— О, това — извадих моята кутия и се опитах да покажа малко въодушевление. — Вкусна салата с варени яйца… — гласът ми заглъхна при вида на изражението му.

— Луси, какво правиш? — попита той.

— Какво имаш предвид? — настръхнах аз.

— Ядеш храна за зайци. Снощи също не хапна нищо. Само малко целина и някакви зелени листа.

— И едно шоколадово десертче „Маквитис“! — добавих.

— Кога?

— Ами… реших да се отбия при Кати снощи. Да си побъбрим.

— Значи си изяла шоколадова бисквитка — замислено каза Оли. — Поне не си анорексичка.

Зяпнах с отворена уста.

— Какво?

— Изяж половин сандвич — подаде ми го, но аз се поколебах. — Изяж го — нареди Оли. — Иначе и аз няма да хапна нищо. Дори и от картофките.

Отхапах веднъж. Беше много вкусно. Изпитах силно желание да изтичам и да си купя цяла франзела, да я препека и да я изгълтам наведнъж, намазана с масло.

— Луси — каза Оли, докато аз продължавах лакомо да се тъпча със сандвича, — изглеждаш ужасно.

Преглътнах наведнъж голям залък и в очите ми се появиха сълзи.

— Какво искаш да кажеш? — не повярвах аз.

— Ужасно. Знаеш какво значи това — повтори той.

— Не изглеждам ужасно! — подскочих като ужилена. — Имам страхотен грим, косата ми е пухкава и… — тайничко погледнах маникюра си, за да видя дали случайно нямам черно под ноктите, без да съм го забелязала.

— Да, но не ти отива. Не приличаш на себе си — меко поясни Оли. — Изглеждаш като кукла Барби.

— Не е честно — казах аз.

— И си прекалено слаба. Нямаше и грам излишно тегло по тялото си, а виж се сега — наведе се напред. — Наистина се притеснявам за теб, Луси. Изгубила си мускулите си и изглеждаш бледа и изтощена, а и най-скъпият грим на света не може да скрие това.

Бях абсолютно шокирана. Просто останах на мястото си, с отворена уста, но не успях да измисля нищо.

— Тичаш ли още?

Поклатих глава.

— А танцуваш ли? По-рано много обичаше да танцуваш.

Още обичах, но…

— Не. Вече не танцувам.

— Това не е здравословно — каза Оли. — Изгубила си свежия си вид. И блясъка в очите.

Които сега се пълнеха със сълзи. Дотук с приятния обяд с приятел.

— Държиш се лошо — заплаках аз. — Направо си жесток.

Оли скочи от стола си, заобиколи бюрото и ме прегърна здраво. И въпреки всичко аз се вкопчих в него. Сякаш „Титаник“ току-що бе потънал и той бе единствената ми здрава опора.

— Луси, Луси — мърмореше и галеше косата ми. — Казвам го само защото съм загрижен за теб. Искам да ти помогна.

Стегнах се и гневно го отблъснах.

— Е, изобщо не ми помагаш! — възразих аз. — Ти беше този, който ме посъветва да се променя. „Порасни“, така ми каза.

— Само малко — умолително промълви той. — Може би само малко допълнителен блясък. Не очаквах това, което стана с теб. Никой не го е очаквал.

— Твоята скъпа Виктория ме одобрява — изплаках аз. — Тя ми помогна, да знаеш. Както я беше помолил лично ти. И Тод ме харесва. Защо да ме интересува твоето мнение?

— Моля те — пророни Оли. — Само хапни още малко.

Усетих огромно разочарование да свива сърцето ми. Надявах се да каже още нещо. Вместо това той се дръпна и ми подаде хартиена салфетка, а на мен ми беше нужна нова прегръдка.

— Значи Тод има сериозни намерения спрямо теб? — попита той.

Настръхнах.

— Разбира се, че има сериозни намерения. Връзката ни е сериозна. Също като при теб и… — в последния момент успях да се сдържа да не кажа „скъпата ти“ със същия саркастичен тон като преди — … Виктория. Тод ми купи този часовник! — защитих го аз. — От чисто злато е.

— Надявам се, че отношенията ви не се основават само на материалния интерес — студено заяви той.

Сега вече наистина се ядосах.

— Какво искаш да кажеш?

— Само, че много често споменаваш за парите му. А не мислех, че си такова момиче.

Отново останах с отворена уста. Трябваше да престана да го правя. Сигурно приличах на пъстърва.

— Да не би… — ледено започнах аз, — да не би да намекваш, че търся само богатството му, Оли?

— Не знам — каза той. — Така ли е?

— Разбира се, че не. Споменах за часовника само защото това показва, че се интересува от мен. Нямаше да ми подари такова нещо, ако не се интересуваше, нали?

Оли сви рамене.

— Той е страшно богат, за него това не значи нищо особено. Питах се дали е сериозен! Срещал ли се е с родителите ти? Запознал ли те е с неговите? И двамата работите в един офис, какво мислят другите колеги?

— Родителите му са в Америка.

— Твоите са в Кент — напомни ми Оли.

— А в офиса се налага да бъдем дискретни.

— Защо?

Зяпнах го.

— Защо?

— Защо се налага да сте дискретни в офиса?

— За да не ревнуват останалите в офиса — обясних аз.

Пфу!

— Какво общо има това? — попита той влудяващо. — Не те е направил вицепрезидент на компанията. Все още си само рецепционистка. Защо да ти завиждат?

Предъвках чутото. Не успях да измисля добър отговор.

— Може би е време да започнем да излизаме открито — съгласих се аз. — Защото връзката ни е много сериозна.

— Така ли е вече?

— Обсъждаме брак! — сопнах му се, крайно вбесена. Не беше съвсем вярно, но скоро можеше и да стане.

— Добре — Оли отново ми се усмихна студено. — Защото снощи каза, че просто се наслаждавате на времето, прекарано заедно.

— Ами да. Но напоследък размислих — отвърнах. — И реших, че искам това, което имате двамата с Виктория. Така че ние с Тод ще задълбочим отношенията си — присвих очи. — Ти обичаш Виктория, нали?

— О, много — незабавно отвърна Оли. — Тя е жената за мен.

— Чудесно — ядосано казах аз. — Значи всичко е идеално!

— И за двама ни — каза той. — След като двамата сте идеалната двойка.

Бях изчерпала аргументите си. Затова грабнах плика с картофките и ги изядох всичките. Това щеше да му е за урок!

Но Оли не възрази. Макар много да обичаше картофки със сол и оцет. Просто ме гледаше как ям. И аз изведнъж се почувствах много зле. Всичко отново се бе объркало тотално, а не исках да е така.

— Виж, Оли… — оставих плика. — Съжалявам.

— И аз съжалявам — веднага каза и той.

— Навярно си прав.

Той незабавно изправи гръб.

— За кое?

— За онова. Дали Тод е сериозен. И за храненето, и за тичането — изтърсих всичко наведнъж. — Не съм напълно щастлива така.

— Знаех си! — възкликна той.

— Преди ми харесваше повече — продължих аз и веднага щом го изрекох, разбрах, че е вярно. — Излизах да тичам, ходех на кикбокс.

— И танцуваше диско.

— Най-вече — погледнах го. — Не знаех, че си забелязал танците ми.

— Гледах те понякога — призна си Оли. — Когато се прибирах по-рано, а ти беше усилила докрай звука на уредбата и навсякъде гърмеше Мадона, а ти подскачаше бясно из стаята си. Изглеждаше много щура.

— Вече не съм такава — обясних аз.

— Много жалко — каза той съвсем сериозно.

— Знаеш ли, преди — чувствах се малко странно — никога не си ми казвал, че имам свеж вид.

— Мислех, че го знаеш.

Гледаше ме много странно. Почти като… Не. Край. Какво правех? Нима Кати щеше да се окаже права? Влюбена ли бях в него? Явно бях ужасен човек. Виктория ми беше приятелка. Бях й шаферка, за бога!

— Сигурно си много развълнуван от сватбата — казах аз, опитвайки се да върна разговора на по-безопасна територия.

Оли се облегна назад и допря върховете на пръстите си.

— Не знам — каза той.

Това ме накара да замълча. Какво бе казал току-що?

— Не знам дали се вълнувам. Двамата с Виктория не сме на едно мнение. Не и като преди.

— О! — немощно промълвих аз.

Не можах да потисна вълнението, което ме заля цялата.

— Нали преди малко каза, че тя е жената за теб? — попитах тихо.

— Така мислех — отвърна Оли и после отклони поглед и извърна глава. Отново изглеждаше много изморен. — О, не знам — промълви той и прокара пръсти през косата си. — Сигурно защото се разприказвахме с теб. Много е странно.

— Знам.

— Двамата трябва да си говорим по-често — продължи той.

И моментът отмина. Нямаше да каже нищо повече за Виктория. Почаках, но той само ме попита нещо за Кати. И преди да усетя, часът отлетя, той ме прегърна и аз си тръгнах. Излязох, като замаяна, а навън слънцето ме заслепи и вече не можех да виждам ясно.