Родена във вторник

Тринадесета глава

Прекалено късно. Джеймс вече бе там, когато пристигнах. По дяволите! Но не биваше да допусна това да ме спре.

— Направи ми кафе, ако обичаш, Луси — нареди ми той по обичайния си заядлив начин. — А после искам да се заемеш с досиетата.

— Няма проблем — усмихнах се.

Негодник! Сега трябваше да се занимавам и с папките само за да изглежда всичко нормално. За да се получи ефектът, нещата трябваше да са както обикновено. Напълно. Иначе Тод щеше да заподозре.

Направих кафето на Джеймс точно както го харесваше. Щеше ми се да имам от онези специални захарчета на клечки. Или каквото и да е, за да му угодя.

— Времето е чудесно! — бодро казах аз.

— Днес изглеждаш особено весела — отбеляза той начумерено. — Има ли някаква по-специална причина?

Тогава разбрах. Той знаеше. Знаеше за мен и Тод. Нищо чудно, че се държеше толкова гадно с мен! Вероятно вършеше всичко сам. Единствено той не излизаше с шефа!

— Да, има — отговорих. — Джеймс, можеш ли да пазиш тайна?

— Надявам се, че не се каниш да ме отегчаваш с някакво сълзливо откровение — безизразно заяви той.

— Не точно — усмихнах му се аз. — Ще скъсам с гаджето си.

— Така ли? — очите му направо щяха да изскочат.

— О, да. Виж, излизах с един много богат мъж. И красив при това. Проблемът е, че е голям глупак. Затова ще го зарежа.

Джеймс се опита да преглътне новината.

— Има ли вероятност да е някой, когото познавам? — попита той.

— Може би — казах само. — Но трябва да пазя тайна. За да не загубя работата си.

— За да не загубиш… работата си — бавно повтори той.

— Да. Разбираш ли, той заплашва приятелките си — обясних аз. — Не само мен. Мисля, че е имало и други. И тях е заплашвал. Наистина не е много добър човек.

— Защо ми казваш всичко това? — попита Джеймс.

— За да те накарам да погледнеш малко по-различно на нещата — отвърнах аз. — Понякога момичетата просто нямат избор. Или поне така си мислят.

— Разбирам — каза Джеймс. И аз му повярвах, че най-накрая е разбрал.

Реших все пак да го пробвам.

— Когато дойде Бъфи, дали двете можем да пийнем кафе за малко? — попитах го. — Имаме да обсъдим нещо.

Той ми се усмихна.

— Можете да се забавите колкото си искате.

Супер. Нещата можеха да се окажат дори по-лесни, отколкото си бях представяла.

Бъфи се появи след няколко минутки, безукорно облечена както винаги — бледобежова жилетка, копринена риза с цвят шампанско, колие от чисто злато и чанта от крокодилска кожа. Донякъде я разбирах. Когато сърцето ти е разбито, поне ти се иска да изглеждаш добре.

Следващия път, когато се срещам с Оли например, и аз щях да изглеждам добре.

— Здрасти — приближих се аз до нея. — Имаш ли време за едно кафе?

— Разбира се — каза тя, — една чашка няма да ми навреди.

— Не тук. Наблизо има „Старбъкс“.

Бъфи кимна леко към Джеймс.

— Не можем да се измъкнем, той ще ни забележи.

— Едва осем без четвърт е — опитах се да я убедя аз. — Джеймс каза, че може. Няма да се забавим. Ще се върнем след десет минути.

Което си беше истина. Не е нужно много време, за да се промени животът ти напълно. Цялата онази сцена с Тод сутринта сигурно бе траяла по-малко от пет минути.

— Наистина не бива — разколеба се тя.

— Моля те, Бъфи. Много е важно.

— Добре, добре. Само за пет минутки — погледна ме подозрително. — Много си загадъчна.

— Хайде — побутнах я към вратата. — Ще си вземем безкофеиново кафе и ще ти разкрия всичко.

В „Старбъкс“ беше доста оживено, но по някакво чудо имаше една свободна маса. Седнахме на яркоцветните столчета и аз се зачудих как да й съобщя всичко.

Може би имаше някакъв тактичен начин. Вероятно ако само можех да…

— Е — леко нетърпеливо започна тя, — за какво става дума?

Поех си дълбоко въздух.

— За Тод — казах.

Бъфи пребледня. Права бях.

— Тод е, нали? Мъжът, в когото си влюбена.

Тя кимна нещастно.

— Как позна?

— О… ще стигна скоро и до това.

— Той е влюбен в Мелиса — измъчено продължи тя. — Знам го. Затова тя все ходи на онези „делови срещи“. Той я води навсякъде.

— А Джейд?

— Имал е връзка с нея, но мисля, че е приключила. Поне той ми каза, че всичко е свършило. Не си говоря много с нея — Бъфи мрачно отпи от кафето си. — Макар че тайничко съм се питала дали именно там не ходи нощем.

— Какво? — възкликнах аз.

— О, да — кисело потвърди тя. — Не е с мен поне пет вечери в седмицата. Чудех се дали пак не се среща с Джейд, освен с Мелиса. Това е напълно в стила му — завърши тя.

Поех си дълбоко въздух.

— Виж, Бъфи, ще те заболи…

— Наистина е влюбен в Мелиса — с болка в гласа възкликна тя. — Мелиса ти е казала!

— Не. Не мисля, че е влюбен в някого, освен в себе си — преглътнах тежко. — Знаеш ли, нямах никаква представа, че се срещаш с него — че той изобщо излиза с някого. Но Тод излизаше и с мен. И аз си мислех, че съм единственото му гадже.

Бъфи ме зяпна. После опита да стане от стола си, сякаш се кани да изхвърчи навън. Но коленете й се разтрепериха, тя се срина отново на мястото си и заплака.

— Бъфи — уплаших се аз, — не плачи. Моля те. Не го заслужава, той е негодник. Не знаех, иначе никога нямаше да изляза с него. Моля те, повярвай ми.

Тя подсмръкна силно и си издуха носа.

— Вярвам ти — каза. — Просто… чувствам се толкова глупаво.

— Но ти наистина си го обичала — продължих аз, защото виждах, че сърцето й е разбито. — Обичала си го. Макар да си знаела, че ти изневерява?

— Ти не разбираш — промълви тя накрая. — Никога не би разбрала.

Облегнах се назад в червения си стол.

— Пробвай.

Бъфи въздъхна.

— Невинаги съм била такава — започна тя, като махна към красивия си тоалет и скъпия часовник. — Исках да бъда. Четях списание „Таун енд кънтри“ в градската библиотека, разглеждах „Вог“ и всичко останало. Но бях просто Бетси-Ан Мос, едно обикновено момиче от съвсем обикновено градче в Средния запад. Обличах се с каквото имах и носех най-евтините дрехи, а най-доброто, на което родителите ми се надяваха за мен, бе да си намеря работа като касиерка в банката или нещо подобно — тя се усмихна тъжно. — Знаеш ли, по-скоро бих си прерязала вените.

— Сигурно.

— Както и да е — въздъхна Бъфи. — Баща ми имаше сестра в Ню Йорк, леля ми Лу. На двайсетия си рожден ден получих разрешение да ида при нея през лятото и, разбира се, си намерих работа в Манхатън, така че повече не се върнах, освен на гости за кратко.

— Хубава ли беше работата? — попитах насърчително.

— Ужасна — отвърна тя. — Печатах чужди материали в едно издателство. Заплатата ми стигаше колкото за наема и за едно кафе сутрин от магазина. А работех до късно. Но все пак бях в Манхатън, нали? Беше вълнуващо. Всеки ден си мислех, че може да ми излезе късметът, да ме забележи някой — отново отпи от кафето си. — Само че не стана така и един ден се събудих и вече бях на двайсет и пет, бедна и изтощена. Помислих си, че може би работата на касиерка е много добра, поне има осигуровки, а и със заплатата си в Канзас бих могла да си взема къща с двор, вместо да се тъпча в някакво мръсно студио със собствена колония от хлебарки.

Потреперих.

— И тогава, един ден, той влезе в издателството. Имаше среща с някой от редакторите, искаше да напишат голям материал за него. Аз им поднесох кафе. Той ме покани на среща — Бъфи сви рамене, опитвайки се да си придаде небрежен вид. — Можеш да се досетиш за останалото.

Кимнах.

— Той беше всичко, за което бях мечтала — каза тя. — Заведе ме в къщата си в Хемптънс. Купи ми дрехи. Вече не се налагаше да търся най-евтините универсални магазини, а можех да пазарувам в „Сакс“, имах сметки по цялото Пето Авеню. Обеща да ми покаже света. А когато основа компанията си в Англия, ми купи самолетен билет за първа класа. Първа класа! За мен! — Бъфи отново си издуха носа. — Наистина го обичах — тъжно каза тя. — Исках да бъда идеална за него. Затова се нарекох Бъфи. Тод Мейл не можеше да излиза с някоя си Бетси-Ан от Уичита, Канзас. Мислех, че съм се справила добре — тя огледа прекрасния си тоалет. — Предполагам, че не е било чак толкова добре. Никога не е имал намерение наистина да се ожени за мен. Просто се е забавлявал.

— И по-рано те попитах защо не си напуснала — напомних й аз. — Защо просто не си се върнала в Америка.

— Тод не ми позволява — кратко отвърна тя.

— Какво искаш да кажеш с това, че не ти позволява?

— Каза ми, че ще ме уволни и ще ме изхвърли от апартамента. Той плаща наема. Отвърнах му, че няма проблем, че ще си намеря друга работа — Бъфи опитваше да се държи смело при разговора. — Поне още можех да печатам, така му казах. Но Тод ми заяви, че ще докладва за мен в полицията. Че всички пари, които съм харчила и които той ми беше давал — добави възмутена тя, — са били фирмени средства и той ще свидетелства, че съм ги откраднала. „Няма да стигнеш далеч, ако влезеш в затвора за присвояване на фирмени средства“, заяви ми той. После се засмя.

Вторачих се ужасено в нея.

— Знаех си, че тормози хората по някакъв начин, но нямах представа, че е толкова ужасно.

— О, напълно сериозно го каза — отвърна Бъфи и допи кафето си. — Всяка дума. Ако се опиташ да го зарежеш, и на теб ще ти го каже.

— Но ти не си присвоила нито пени. Ако парите са на компанията, той е човекът, който злоупотребява със средствата.

— Мислиш ли, че не се опитах да му го кажа? — изглеждаше огорчена и в акцента й се промъкнаха следи от говора на Средния запад. Отиваше й. — Казах му го със същите думи. А той ми отвърна, че има пари за цял куп адвокати и че може да скрие каквото си пожелае. Баща му притежава счетоводна къща. Заплаши ме, че ако се опитам да направя нещо, ще ме обвинят в какво ли не. Че когато адвокатите му приключат с мен, ще се опитат да ми припишат и убийството на Кенеди — Бъфи ме погледна. — Ти не го познаваш — каза тя.

— О, срещала съм и преди такива като него.

— Къде?

— На детската площадка, когато бях на десет. Знаеш ли, има само един начин да се разправиш с грубияните — казах й аз. — Да ги нараниш в отговор.

Бъфи примигна.

— Да го нараня ли?

— Не може все още да си влюбена в него! — възкликнах възмутено.

— Но е така — каза тя и сега акцентът й беше съвсем отчетлив. — Обичам го.

— Не е вярно — погледнах часовника си. — Тод скоро ще се появи, трябва да побързам. Била си влюбена в идеята за рицаря спасител. Обичала си го, защото те е измъкнал от пълния с хлебарки апартамент. Но ти си можела и сама да го направиш, Бъфи, и някой ден щеше да успееш. Имаш страхотен подход към клиентите!

— Наистина ли мислиш така? — попита тя.

— Да. Телефонът ти непрекъснато звъни. Аз би трябвало най-добре да го знам, защото те свързвам с тях. Винаги с теб искат да говорят. Всяка агенция за недвижими имоти в Лондон ще те вземе на работа.

— Ами съдебните дела? — мрачно попита тя. — Ами адвокатите му?

— Ако ми помогнеш — уверих я аз, — няма да има никакви съдебни дела. И всичко ще се нареди прекрасно. Но ще трябва да отвърнеш на удара му.

Бъфи се поколеба.

— Хайде, Бетси-Ан! — възмутих се аз. — Той е просто един негодник и изнудвач, който спи едновременно с пет жени!

— Пет ли? В офиса сме само четири.

Въздъхнах.

— Дълга история. Е, ще ми помогнеш ли или не?

Тя си пое дълбоко въздух и леко тръсна глава.

— Ще ти помогна — каза накрая.

Нямаше защо да се тревожим. Тод не бързаше да се появи в офиса; до десет все още го нямаше. Мисля, че се опитваше да ми даде урок. Което беше съвсем справедливо, тъй като и аз се канех да му дам един!

Опитвах да се държа както обикновено. Джеймс ми каза, че няма нужда да се занимавам с папките с досиетата, но аз реших да се заема все пак. Така правех нещо и стоях далеч от Бъфи, която все ме поглеждаше нервно. Това момиче май не го биваше за агент под прикритие. Макар че, за щастие, планът ми не беше особено сложен.

Както и да е, докато пъхах разни листове в кафяви хартиени пликове, имах прекрасната възможност да помисля спокойно за няколко минути. Не за Тод, за Оли. И Виктория.

Приключих с папките, взех една писалка и начертах права линия по средата на един бял лист. Не исках да се издавам, затова използвах шифър. „Да кажа на Оли“, а после написах само „З“ и „П“. „За“ и „Против“. Много хитро, нали?

В колонката под „З“ вписах:

1. Виктория е пълна глупачка.

2. Виктория му изневери.

3. Той ще се ожени за нея и така ще се направи на глупак.

4. Виктория може да носи детето на Тод, а Оли ще трябва да го отгледа, без да знае, че е изчадие на злото.

Хм. Дори и само като си мислех за последното, ми се гадеше. Но едва ли беше възможно. Тод беше прекалено загрижен за себе си, за да рискува с бебе.

5. Бракът им ще започне с лъжа.

6. Ако не му кажа, Виктория никога повече няма да ми позволи да го видя.

После задъвках замислено химикалката и написах под „П“:

1. Оли обича Виктория.

По дяволите! Ето, това беше. Той наистина я обичаше. Щеше ми се да не е така. Щеше ми се да има по-добър вкус. Исках…

Добре. Нямаше да мисля за останалото. Нямаше смисъл.

Въпросът бе, че преди Досадната Виктория имаше Досадната Фей и Досадната Рианон. Оли харесваше определен тип жени, а аз определено не бях от тях. Неговият тип бяха жените, които не се дразнеха от хлъзгавото бельо и не смятаха високите токчета за садистично оръдие. Бях му дала безброй възможности да ми каже, че я мрази. Но единственото, което той бе направил, бе отново да се върне на темата за сватбата.

Виктория беше права. Ако ставаше дума за еднократна изневяра, не можех да съсипя живота на Оли, като му кажа. Нищо че много исках.

Смачках листа. После го разгънах и методично се заех да го късам първо на четири парчета, после на осем, после на съвсем малки конфетки.

— Луси.

Вдигнах очи и забелязах Бъфи, застанала неуверено до бюрото ми, която ме гледаше как късам невинното парче хартия.

— Мисля — нервно започна тя, — че искаше да се видиш с господин Мейл, нали? Е, той току-що пристигна.

Изобщо не бях забелязала да влиза. Позвъних в кабинета му.

— Да? — обади се Тод. Звучеше неимоверно самоуверен. Нямаше никакви грижи на този свят.

— Господин Мейл — започнах аз, влагайки в тона си точната доза от подчинение и съблазън. — Питах се дали не бихте желали… кафе!

Последва пауза и той се засмя.

— Кафе — повтори той. — Разбира се. Донеси ми го.

Отидох до машината и направих капучино. Странно, но ръцете ми трепереха. Докато хапвах сандвича със сирене на гара „Виктория“, всичко ми се бе струвало толкова просто.

Джейд скочи на крака.

— Аз ще го занеса на господин Мейл — собственически заяви тя.

Бъфи настръхна и видях как зад бюрото си Джеймс вдигна очи към тавана. Стиснах здраво чинийката под чашката.

— Няма нужда — мило възразих. — Той изрично помоли мен. Мисля, че иска да… хм… да ми даде някаква задача.

— Обади ми се веднага щом свършите — сопна ми се тя. — Имам среща с него извън офиса след двайсет минути. Затова не губи от ценното време на господин Мейл.

Усмихнах й се.

— Джейд, мога да ти обещая, че няма да му губя времето.

Всъщност тя още повече затвърди решимостта ми. Успях да занеса капучиното чак до кабинета на Тод, без чашата да затрака в чинийката, и дори успях да затворя вратата зад себе си с една ръка.

— Здравей, Тод — поздравих го с най-съблазнителния си, дрезгав глас.

— Луси — той се ухили. — Съвзе ли се след сутрешния си сблъсък с реалността?

— О, да — отвърнах. Оставих чашата на дъбовото бюро. — Ето ти капучиното, точно както го харесваш. С обезмаслено мляко и щипка канела.

— Ммм! — измърка той и се обърна да го вземе. Пъхнах ръка в сутиена си и порових там. Опитвах се да го направя скришом. Но за съжаление Тод долови движението ми и се обърна. По дяволите!

— Е, Луси — подхвана той с онзи дрезгав глас, който преди ми се струваше страшно съблазнителен. Какво ли съм си въобразявала? Беше толкова изтъркан номер. — Май си доста палава, а?

— Ммм, много палава — казах аз. Стараех се да не изпадам в паника.

Не биваше да идва до мен! Не биваше да ме прегръща. Или още по-зле, да пъхне ръка в сутиена ми или нещо подобно!

— Малката ми афера тази сутрин май те възбужда, а? — стана от бюрото си и с отвращение забелязах не особено внушителна подутина отпред в панталона му. — Сигурно цяла сутрин си се чудила как се е представила Виктория. Да не би да си нетърпелива за собственото си прослушване?

О, господи!

Усмихнах се безпомощно, като се надявах да не извърша някоя глупост. Например да го замеря с някоя от саксиите.

— Ела насам, съкровище, да видим какво имаш — сладострастно се ухили той.

— Ще дойда — чух се да отговарям. — Само секунда. Ще ти покажа какво имам. Ще ти дам всичко!

Тод се засмя доволно.

— Браво, момичето ми! Дълго чаках.

— Има само още нещо, което искам да изясним — задъхано се обадих аз. — Нямам представа как да реша проблема, но съм сигурна, че ти можеш да намериш решение.

— Какво има? — попита той. — Дано не е нещо важно. Готов съм за малко забавление.

Гадост!

— Става дума за Бъфи — успях да запазя спокоен тон. — Заплашва да ни създаде неприятности.

— Не, не си разбрала добре — усмихна се самодоволно. — Бъфи знае, че не трябва да ми върти номера.

— И аз така си мислех — отвърнах аз. — Но тази сутрин тя ми заяви, че й е дошло до гуша. Знае за теб и Джейд… и за Мелиса.

Тод сви рамене.

— Нищо не може да направи.

— Знам — казах аз. — Ще трябва просто да се нареди на опашката като всички останали.

— Сега вече говориш разумно.

— Тя направо полудя, когато разбра за нас. Каза ми, че ще ти докара проблеми, ако не скъсаш с всички, освен с нея.

Тод присви очи.

— Какви проблеми?

— Вече от няколко години е в Лондон — обясних аз. — Каза, че познава журналисти от жълтите вестници. Хора от медиите — снижих глас. — Знае и разни неща, които могат да навредят на политическата ти кариера.

Това май свърши работа. Тод започна да крачи напред-назад и малката подутина в панталона му изчезна, макар че само опитно око би забелязало разликата.

— Просто се тревожа за теб — убедено заявих аз.

— Недей. Ще оправим това — намигна ми. — Луси, сега ще видиш как действа Тод Мейл.

Отиде до бюрото си и натисна копчето на телефона.

— Бъфи на телефона — обади се тя. Зарадвах се, като чух, че акцентът на фермерското момиче отново е заменен с произношението на светска дама. Не биваше да буди подозрение.

— Бъфи, Тод е — сопна се той. — Ела тук! — и затръшна телефона.

Само след секунда Бъфи влезе в кабинета. Затвори вратата зад себе си и забелязах, че трепери. Нямаше значение, нормално беше да е нервна, нали?

— Бъфи — подхвана Тод, — чувам за някакви заплахи от теб.

— Просто ми дойде до гуша, Тод — каза тя. На висок глас. Господи, това трябваше да свърши работа.

— Недей да ми крещиш! — изрева той. — Просто си спомни кой ти плаща заплатата.

— Това означава само, че трябва да си върша работата — отвърна Бъфи и отметна глава.

— Работата ти е да правиш каквото ти се каже. Аз ти плащам наема. Забрави ли?

— Беше ми казал, че го плащаш със средства на компанията — каза тя.

За миг спрях да дишам.

— Аз плащам за него, само това трябва да знаеш — заяви Тод. — Плащам и за скъпите дрехи, които носиш, и издръжката ти всяка седмица. Платил съм дори и за тези перли.

— Както плаща и за моите дрехи и моя апартамент — добавих аз. — Нали, скъпи?

— Кого го е грижа, че са фирмени средства? Чула ли си Луси да се оплаква? — Тод поклати глава. — Стига си хленчила и си ме заплашвала, скъпа.

— Не ти вярвам — каза Бъфи.

Той зяпна.

— Какво?

— Каза, че ще ме съсипеш — заяви тя. Съвсем ясно и отчетливо. Господи, дано свършеше работа. — Каза ми, че имаш адвокати, които могат да представят всичко така, сякаш аз съм присвоявала фирмени средства, макар всички да знаят, че гледаш на тази компания като на лична спестовна касичка.

— Компанията е на семейството ми.

— Но ти харчиш всичко за себе си и за гаджетата си — извика Бъфи. — Това е незаконно.

— Не бъди толкова наивна, Бетси-Ан — сурово я скастри Тод. — Законите са за малките хора. Мен никой няма да ме хване, че бъркам в касата. Но ако им кажа, могат да хванат теб.

— Няма да спя с теб повече — отсече Бъфи. — Ти си негодник! — и цялото й лице порозовя от удоволствие.

— Всъщност, Тод — започнах и аз, придвижвайки се към вратата, — тя е права. Ти наистина си негодник.

Цялото му тяло се скова, когато разбра какво става. Просто остана със зяпнала уста.

— Лъжеш, мамиш, изнудваш жените. И си въобразяваш, че щом имаш пари, всичко ти е позволено.

— Добре, Луси — сопна се той. — Взимай си нещата и се махай. И си дръж устата затворена, ако не искаш и ти да се озовеш в съда!

— О, и между другото Бъфи каза, че си най-лошият любовник, който някога е имала — добавих аз. — Било цяло мъчение.

— И двайсетте секунди — обади се Бъфи.

Спогледахме се и избухнахме в смях.

— Кучки! — изръмжа Тод.

— Стига, спокойно, Тод — казах аз. Отворих вратата на кабинета му и погледнах зад гърба си, за да не би да опита физическа разправа. Имах свободен изход към външната врата. Пък и Джеймс стоеше отвън, точно до вратата, със скръстени ръце. — Не е хубаво да използваш такива думи пред полицаите.

После пъхнах ръка в сутиена си и измъкнах диктофона.

Всички впериха очи в него. Особено Тод.

— Тод — извика Джейд, — какво става? Какво са ти наприказвали тези двете, скъпи? — вторачи се в нас напрегнато. — Мисля, че и двете трябва да знаете — извика тя, отмятайки дългата си руса коса, — че двамата с Тод имаме сериозна връзка — тя загледа влюбено Тод. — Трябваше да им кажа. Сега всичко е ясно. Защо да крием любовта си?

— Млъкни! — извика Тод.

— Ти! — кресна Мелиса, зяпнала Джейд. — Ти ли си тази, която се среща с моето гадже? А аз през цялото време си мислех, че е Бъфи!

— Тод се е срещал с всички в този офис — спокойно обясних аз. — И едновременно с това поне с още една друга жена, извън офиса.

Мелиса остана с отворена уста.

— По-важното е, че той е изнудвач и негодник, който тормози сексуално подчинените си. И трябва да иде в затвора — тържествуващо вдигнах диктофона нависоко. — Ще направя няколко копия за пресата, а после ще изпратя това в полицията.

Тод скочи напред, но Джеймс прегради пътя му, като сложи ръка на вратата.

— На ваше място не бих го направил — каза той.

Тод се озърна диво из стаята. Пет чифта очи го гледаха с враждебност.

— Вижте какво — каза той след миг, — всички ме чуйте. Никой не знае за това, освен нас. Сигурен съм, че можем да измислим нещо — прокара ръка през косата си, опитвайки да се съвземе. — Някакво финансово споразумение. В замяна на подписване на обвързващ документ за поверителност…

— Нека се изясним — каза Джеймс. Изисканото му произношение изведнъж прозвуча много делово. — Искате от нас да подпишем нещо, в което да заявим, че няма да разкрием пред никого, че присвоявате средства от компанията, така ли?

— Или че ме изнудваше за секс? — обади се и Бъфи.

Тод сви рамене. Наистина беше невероятен. Не можех да повярвам, че се надява да се измъкне от цялата каша.

— Всеки си има цена — отсече той. — Всички тези момичета имат. И така, ще се споразумеем ли за милион лири на човек?

Един милион лири. На всеки. Над цялата групичка сякаш за миг се спусна някаква магия.

Но Бъфи първа се окопити.

— Аз нямах цена — каза тя. — Обичах те. Толкова по-зле за мен. Но сега искам само да те видя зад решетките!

— Почакай — намеси се Мелиса с много решителен вид. — Почакайте. Бъфи, може би всички ние заслужаваме някаква компенсация. Няма защо това да излиза оттук.

— О, има — заяви Джеймс.

Всички се обърнаха към него.

— Госпожице Евънс — каза ми той. — Аз ще взема касетата, ако обичате.

Поклатих глава.

— Тя ще отиде право в полицията.

Той бръкна в джоба на двуредното си сако и извади нещо. Малко портмоне. Отвори го.

— Джеймс Фостър — представи се той. — Отдел за злоупотреби в особено голям размер. Господин Мейл, вие сте арестуван.

Мелиса извика тихичко и стисна здраво бюрото си. Бъфи и Джейд го изгледаха с мрачно задоволство. А Тод само изправи рамене и ми се сопна гневно:

— Мислиш се за много хитра. Страхотната Луси Евънс. Вече не си онова хлапе, което трябваше да бъде научено да носи обувки с висок ток и да се държи като момиче. О, не, сега си истински Шерлок Холмс в къса пола, така ли? Е, нека ти кажа нещо. Имам адвокати. И те ще ме измъкнат. Ще се махна от този противен малък остров, където слънцето никога не грее, и ще се върна в Съединените щати — гласът му бе изтънял и станал писклив. Струваше ми се, че ще изпадне в истерия. — И ще стана сенатор, докато ти ще седиш завряна в някоя дупка като нещастна секретарка! И ще имам истинска дама до себе си. Можеше да си ти, Луси. Но Виктория ми каза всичко. Че си толкова женствена, колкото и руска състезателка по вдигане на тежести. Че си просто една мъжкарана, която съсипва мъжете!

Джеймс грубо го завъртя на другата страна — не му беше нужна много сила. Как не бях забелязала досега какъв слабак е Тод? В честна борба сигурно и Виктория можеше да го победи.

— Но сега постъпвам като жена, Тод — мило се усмихнах аз. — Такава бях и преди да те срещна. Проблемът е, че ти си толкова женствен, че не можеш да се справиш с нещо по-сериозно от някоя кукла Барби. А дори Барби в наши дни вече е астронавт и учен. Свиквай, Тод. Никога не съм имала нужда от уроци по женственост от теб. Но ти трябва да се научиш как да бъдеш мъж.

Всички момичета, освен Мелиса, ме аплодираха.

— Е, ще има достатъчно време — мрачно обяви Джеймс. — От пет до десет години, предполагам. Ще се свържем с вас, госпожице Евънс, госпожице Колвърт…

— Не забравяйте и мен! — извика Джейд. — И аз искам да свидетелствам!

— Отлично — каза Джеймс. — Наши служители ще ви посетят в дома ви. Приятен ден, дами — весело се сбогува с нас той и побутна настоятелно Тод към вратата.

Погледнах към Бъфи. А тя вдигна високо длан, за да я плесна за поздрав по американски, което бе съвсем на място. Затова я плеснах по дланта и тя извика радостно.

— Какво ще правиш сега? — попитах я аз.

Бъфи сви рамене.

— Нямам представа. Ще се изнеса от апартамента му. Не че имам къде да отседна.

Записах й телефона си.

— Обади ми се довечера. Ще ти намеря къде да останеш, поне за известно време. Сестра ми има свободна стая за гости или пък един приятел… — гласът ми заглъхна. — Е, поне у сестра ми има място.

— Благодаря, Луси. Ти си истинско съкровище — каза Бъфи.

— Не мога да повярвам какво направихте вие трите! — долетя пронизителен вик. Погледнах натам и видях Мелиса, която се бе отпуснала на дивана в приемната. Цялото й тяло бе напрегнато като струна и гледаше и трите ни с безкрайна омраза. — Ще го пратите в затвора! Не знаете ли кой е той? Той струва…

— Едно голямо нищо — заяви Джейд. — Безполезен глупак — това е той.

Мелиса отметна грижливо сресаната си руса коса.

— Е, аз ще го защитя. Вие трите явно никога не сте изпитвали това, което съществува между нас. При нас става дума за истинска любов. Ще застана на страната на Тод. Ще го подкрепям. Може да се обърне към мен за утеха…

— Мелиса, не мисля, че е искал теб повече от някоя от нас — обади се Бъфи. — Спеше с всяка, която му беше подръка. Просто въпрос на удобство.

— Вие го предадохте! — изпищя Мелиса. — Всичко е само ревнив опит да съсипете съвместното ни бъдеще! Никога няма да разберете нашата свята връзка!

— Не мисля, че и Тод я е разбирал особено — сухо я прекъснах аз, — ако се съди по това, че го сварих в леглото с една брюнетка тази сутрин, или по предложението, което ми направи преди… — погледнах часовника си. — … около двайсет минути.

Мелиса отново изпищя.

— Лъжкиня! — извика тя. — Кучка!

След тези мили думи махнах за довиждане на Бъфи, а после си взех такси обратно до „Пелъм хаус“.

Лицето на Тоби се набръчка от смях, когато му разказах цялата история.

— Диктофон — каза само той. — Великолепно, по дяволите, ако ме извините за израза.

— Не беше много добре изпипан план.

— Най-добрите никога не са. Е, предполагам, че това е краят за мен. Ще изгубя работата си и пенсията ми ще отиде… — остарялото му лице се набръчка още повече. — Но си струваше — каза след малко.

— Не е така. Няма да загубиш работата си.

— Ще затворят агенцията. Отдаването под наем и поддържането на имотите — въздъхна. — Няма да има кой да ми плаща заплата.

Поклатих глава.

— Виж, Тод никога през живота си не е свършил нещо полезно. Мога да се обзаложа, че всичко е било уредено от мама и татко, които са в Кънектикът. Някоя по-голяма компания е собственик на „Мейл акомодейшънс“ и можеш да ги съдиш.

— Нямам пари за адвокат — каза Тоби. — Законът не е за обикновените хора, госпожице Луси. А за онези, които могат да си го позволят, като Тод Мейл, О. Джей Симпсън и други такива.

Тонът му бе толкова сериозен, че едва се сдържах да не се разсмея. Не исках да наранявам чувствата му.

— Ще ти намеря адвокат — заявих уверено. — Един… мой добър приятел.

Трябваше да се видя с Оли поне още веднъж. За да си вземем сбогом. Сигурно можеше да излезе и нещо добро от цялата ситуация, освен пак да вдигна цената на хартиените кърпички за нос още щом изляза от апартамента му.

— Е — с нотка на съмнение каза Тоби, — това ще е много хубаво.

— Не се тревожи — отвърнах. — Всичко ще се нареди. Ето телефонния ми номер — написах му го. — За всеки случай. И не си прави труда да почистваш апартамента ми. Скоро ще дойдат от полицията. Всичко вътре е веществено доказателство.

Лицето му се набръчка от смях.

— Грижете се за себе си, госпожице Луси — пожела ми той.

— Довиждане, Тоби.

— Довиждане, госпожице — каза той. — И, госпожице… Браво на вас.

Седях в разкошната дневна на Кати, пиех чай и се опитвах да овладея усещането, че всичко се върти бясно около мен.

Обадих й се в офиса и тя каза да ида направо у тях. Щяла да позвъни на портиера да ме пусне. Каза, че и Бъфи може да остане да преспи тази нощ, ако иска. Не знам какво бих правила без Кати.

Щях да си ида у дома, вероятно щях да се прибера у дома.

Това всъщност беше отлична идея.

Диванът беше голям и мек и свита на него пред телевизора, се почувствах много приятно и уютно. Вероятно заради шока. Знаех, че това няма да продължи дълго.

Не можех да повярвам, че само допреди два дни все още бях гадже на Тод — е, поне едно от гаджетата му. Не ми се вярваше, че изобщо съм се познавала с Тод. От сутринта бяха изминали само няколко часа, а вече всичко сякаш избледняваше. Струваше ми се като нещо, случило се с някой друг. От самото начало трябваше да усетя, че е прекалено хубаво, за да е истина. Кой би взел напълно неподготвена рецепционистка и изведнъж би й дал луксозен апартамент и петнадесет хиляди за дрехи? Да, вярно, бях му приятелка. Или поне една от многото. И докато отпивах от чая си, обзелите ме топлота и спокойствие постепенно се изпариха и се почувствах просто глупава.

Разбира се, Тод беше негодник. Но и страшно красив, сладкодумен, богат негодник, а такива като него могат да излизат с когото си искат. Какво ме бе накарало да си въобразя, че ще иска да се среща с момиче като мен?

Та аз не можех дори най-добрия си приятел да накарам да излиза с мен.

Всъщност тотално бях оплескала живота си.

Бях на двадесет и четири. Нямах работа, нито гадже, нито жилище и никакви спестени пари. Дори и целият екип, поддържащ имиджа на Тони Блеър, да работеше за мен, автобиографията ми пак нямаше да изглежда добре. За когото и да било.

По дяволите всичко! Нямаше да седя така и да се самосъжалявам. Дори животът ми наистина да бе пълна катастрофа, самосъжалението нямаше да го оправи. Щях да изляза и с парите на Тод да си купя някакви модерни и скъпи маратонки, широки и удобни за бягане спортни панталони и спортно бельо; щях да си ги приспадна от заплатата за последната седмица. След това щях да занеса останалото в полицията. А после щях да се върна, да се преоблека и да изляза да тичам.

Върнах се в апартамента след четиридесет и пет минути. Косата ми бе залепнала за главата, дишах учестено, цялото ми лице плуваше в пот, фондьотенът се бе разтекъл на малки ручейчета, а бузите и челото ми пламтяха.

И се чувствах направо фантастично.

О, божичко! Беше толкова хубаво. По-добро от виното, по-добро от всякакви наркотици. Когато тичаш, сякаш няма нищо около теб. Никакви страхотни най-добри приятели, които предпочитат нафукани кукли Барби. Нито самодоволни, богати лъжци, които излизат с теб и с още четири други момичета същевременно. Никакви фалшиви приятелки, които всъщност те мразят и само искат да те държат настрана от годениците си.

Нищо, освен мен, пътя и слушалките на ушите ми.

Всичко беше по-различно, докато тренирах. Цветовете изглеждаха по-ярки. Гневът ми сякаш се изпаряваше. И дори Мадона ми се струваше безкрайно мъдра. „Татко, не ме поучавай“, пееше тя. Само ако я бях послушала, когато Тод бе започнал с поучителните си лекции!

Свалих мокрите си от пот дрехи и влязох в банята на Катрин. Измих косата си, сложих й балсам, подсуших я. Облякох джинси и тениска, обух единствения си чифт прилични мокасини. Ммм! Направо ми идваше да умра от удоволствие. След толкова месеци на високи токчета, сега все едно ми правеха масаж на краката!

После небрежно изсуших косата си със сешоара и я пригладих с четката. Тръгнах към банята да…

Само момент. Какво щях да правя?

Вдигнах ръка към лицето си и изведнъж спрях сепната. Канех се да си сложа грим. А вече нямаше нужда да го правя, нали? Нямаше го Тод, нито пък Оли. Щях да се обличам както си искам. Може отново да бях стигнала дъното, но поне си бях върнала личната свобода.

Точно така!

Но ръката ми май продължаваше да се движи.

Гримирах се. Само леко. Откраднах си от бронзиращия фондьотен на Кати. Вероятно и съвсем мъничко руж на бузите не би ми навредил.

Така.

Направо се смаях от себе си. Току-що съвсем доброволно си бях сложила грим!

Хмм, можеше пък и да ми харесва да се кипря. Не цялата процедура, разбира се; не харесвах бельото и високите токчета, нито пък проклетите чорапогащници. Но малко бронзиращ фондьотен нямаше да ме убие. Лек коректор за торбичките под очите. Дори и малко парфюм…

Когато изглеждах добре, се чувствах по-добре. А днес това си струваше усилията, нали?

Щеше да ми е нужна цялата подкрепа, която можех да получа. Трябваше да се обадя на Оли. И се налагаше да го направя, докато е на работа, защото не исках да рискувам Виктория да вдигне телефона, ако му се обадя у дома вечерта.

— Оливър Маклауд — обади се той.

Странно колко различни са хората, когато са в офиса. Какъв глас само. Беше си Оли и все пак не беше той. Говореше отсечено и рязко, защото очевидно бе важен човек. Но освен това звучеше изтощен и някак измъчен.

— Луси Евънс — представих се аз. Също се опитвах да бъда делова. По-добре, отколкото да се разплача, нали?

— Луси! — възкликна Оли. Поне не се подразни особено. — Как си?

— Трябва да те видя отново — казах само.

Той въздъхна.

— Толкова скоро? Тук съм затрупан от работа. На някои хора им се налага да си изкарват сами прехраната. Нямаме си прекрасни апартаменти, получени като подарък от някого.

— Нито пък аз — отвърнах. — Скъсах с Тод.

— И той те накара да си подадеш оставката ли? — възмути се Оли. — Не те е уволнил, нали?

— По-лошо е, отколкото си мислиш — казах. — Всъщност трябва да поговоря с теб и за това. Може би имам клиент за теб.

— Няма да работя за Тод Мейл — отсече Оли.

— Ще работиш против него — обясних кратко. — Познавам един възрастен човек, който трябва да го осъди. Но няма никакви пари. Възрастният човек, не Тод.

Последва кратка пауза.

— Да не си пила? — попита той и за щастие сега гласът му звучеше като на предишния Оли. От времето преди Виктория. Всъщност от това направо ме заболя сърцето.

— Не. Но видях как арестуваха Тод и го отведоха зад решетките. За злоупотреба в особено голям размер — въздъхнах. — Много е сложно и трябва да ти обясня всичко. И да се сбогуваме.

— Какво? — възкликна той. — За какво говориш?

Само да не заплача, да не заплача.

— Напускам Лондон — казах и веднага щом го изрекох, разбрах, че е истина. — Трябва да подредя живота си. Ще се върна в Кент. И не мисля, че ще идвам пак.

Оли не каза нищо.

— И няма да дойда на сватбата — продължих аз и сега вече ми стана още по-трудно да сдържа сълзите си. Прехапах устни до болка. — Цялата тази история… ме разстрои. О, да, Тод ми изневеряваше. И не мисля, че мога да понеса нечия сватба.

— Дори и моята ли?

— Дори и твоята — казах аз, доволна, че всички онези прогнози по телевизията се оказаха погрешни и още никой не използваше видеофони. Защото така Оли не можеше да види огромната сълза, която пълзеше надолу по бузата ми.

— Мога да ти отделя малко време в три часа — каза той. — Но имам само петнайсет минути, става ли?

— Чудесно — колкото по-бързо, по-добре. Едва ли щях да понеса още силни емоции днес.

— Можеш да се отбиеш у дома довечера — предложи той. — Виктория ще ни сготви нещо. Ще ни приготви прочутата си „були-бейз“ отново — каза той и се засмя.

О, господи! Заболя ме невероятно. Прониза ме като физическа болка в гърдите. Затворих очи.

— Ще помисля — отвърнах и гласът ми прозвуча като от много далече. — Както и да е, ще се видим в три.

— О! — каза само Оли и поклати глава. — Направо…

Представих му съкратената версия. Че Тод е присвоявал средства на компанията, за да плаща на любовниците си, и че се е срещал с още три други жени, докато е излизал с мен. Дори му казах и как тази сутрин бях изненадала Тод в леглото с друга, но заявих, че момичето е било Мелиса.

— Ти наистина ли не знаеше? — за пореден път попита той.

— Разбира се, че не — отвърнах. — Ако знаех, едва ли щях да остана до него, нали?

— Предполагам — каза Оли, без да е много убеден. Това ме накара да замълча за миг. Всъщност се зарадвах. Предпочитах да се ядосвам, вместо да плача.

— Предполагаш ли? — възмутих се аз. — Какво, да не мислиш, че бих се примирила с това… защото е богат?

— Не знам — каза Оли и ме изгледа строго. — Какво друго би могло да те привлече в него, Луси? Какво изобщо би накарало момиче като теб да излиза с него?

— Красив е — отвърнах аз.

Оли небрежно сви рамене.

— Хилав слабак, ако питаш мен.

— Е, не те питам. И беше мил с мен в началото. Възхищавах се на постиженията му в компанията… — замълчах. — Онова, което си мислех, че са негови постижения, разбира се.

— Значи парите не са имали никакво значение?

— Абсолютно никакво. Имам предвид, че е приятно да те водят в изискани ресторанти и да ти дадат хубав апартамент…

— Аха! — тържествуващо възкликна Оли. — Не можеш да ме заблудиш, Луси, прекалено добре те познавам. Вие, момичетата, все се преструвате, че парите нямат значение, но те винаги имат.

— Това е нелепо.

— Наистина ли? — тъжно попита той.

— Няма нищо лошо в това да харесваш хубавите вещи. Те са допълнителен бонус. Но не е редно да излизаш с някого само защото може да ти купи разни неща. Разбираш ли къде е разликата?

Оли задъвка устните си. Лош знак.

— Освен това — предизвикателно продължих аз — е напълно редно да искаш мъжът да има добра кариера или поне да възнамерява да направи такава. Длъжен е поне да се опитва. Защо да излизаме с някой лентяй?

— Предполагам, че е така — неохотно призна той. — Макар че твоята кариера не беше особено бляскава, нали?

— Да, вярно. Но ми беше забавно — възразих аз. — И никога не съм искала от гаджетата си да плащат нещо. Но вероятно е имало — разтворих пръстите си около половин сантиметър — ей толкова истина в онова, което ти каза. Беше време да стана малко по-сериозна. Дори може би — добавих неохотно — да опитам някои чисто женски нещица. Просто отидох прекалено далеч.

— О, Луси! — въздъхна той. — Какви глупави грешки правим всички, нали?

Сърцето ми подскочи и бавно се преобърна.

— Да не би… да имаш предвид Виктория?

— Не, ти си права — каза той. — Просто съм прекалено чувствителен. Знаех каква е Вики. Тя не е като теб.

Абсолютно вярно.

— Харесва по-изтънчени неща — продължи той. — Нуждае се от повече пари, за да живее. И аз го знаех, харесваше ми. Просто… — май се чувстваше неловко.

— Не е нужно да ми казваш нищо, ако не искаш — съчувствено се обадих аз. „Да, нужно е! Разкажи ми всичко!“

— Когато започнахме да излизаме, тя можеше да си позволи да си ги купи сама. Печелеше добре. Може би не колкото мен, но…

— Виктория изкарва по шейсет хиляди — възкликнах аз. — Какво имаш предвид с това, че не печели колкото теб?

— Аз изкарвам доста повече — обясни извинително Оли.

— Не може да бъде! — примигнах насреща му. — Всичките ти пуловери са с дупки. И караш „Форд“.

— Не се вълнувам особено от материалните неща — обясни той. — Току-що изплатих ипотеката, купих си малко акции на борсата и разни такива. Не искам да работя вечно.

— Да не би да си таен милионер или нещо подобно? Значи все пак наистина водиш двойствен живот като Джеймс Бонд.

— Не казвай на Вики — сепна се Оли. — Ще похарчи всичко за обувки!

— Устата ми е запечатана — обещах аз. Също като съдбата ми, нали? Този ден ставаше все по-добър с всяка изминала минута. Виктория изобщо не го заслужаваше.

— Както и да е… донякъде ми харесваше идеята за жена, която работи. Не става дума толкова за парите. Това просто я прави по-интересен човек. Винаги съм харесвал това у Вики, нейната амбиция, устрема й. Не е като мен. Знаеш за дупките в пуловерите ми — призна си той.

— А сега тя не иска да работи. Е, нали каза, че иска да бъде майка — стиснах зъби. Това направо ме убиваше, да проявявам съчувствие към него. — Това си е работа на пълен работен ден. Сигурно ще бъде също толкова интересна. И дори повече — излъгах аз. Горките мъничета, да имат Виктория за майка! Дано поне не са момичета. Сигурно щеше да им докара комплекси и да ги принуждава всяка сутрин да се теглят.

— Да — каза Оли. — Но… знаеш ли, тя спомена за бавачка.

— Защо? — избухнах аз. — Щом няма да работи…

— Това казах и аз. А тя отвърна, че ще й трябва време да се грижи за себе си — Оли ме погледна притеснено. — Ти си най-добрият ми приятел, Луси. Какво мислиш?

Не можех. Просто не можех. Щях да се оттегля. И това беше всичко, което можех да сторя.

— Мисля, че това е нещо, за което двамата с нея трябва да се разберете — казах аз и гласът ми прозвуча студен и далечен. — Наистина не е моя работа — погледнах часовника си. — Както и да е, останаха ни само пет минутки. А трябва да ти разкажа за Тоби, за да поемеш делото му. Ще го направиш, нали?

— Разбира се — тъжно отвърна Оли. — Бих направил всичко за теб.

Набързо му обясних ситуацията и му дадох номера на Тоби. Оли си го записа в големия жълт бележник, кимна и каза, че има отлични шансове за голямо обезщетение.

— Добре — приключих аз. — Трябва да тръгвам.

— Какво? — стресна се Оли.

— Петнайсетте минути изтекоха. Време е за следващата ти среща.

— Ще я отменя — веднага заяви той.

— Не — възразих аз. — Ще се прибирам. Вероятно няма да се срещаме често в бъдеще, откровено казано — в гърлото ми бе заседнала голяма буца. Трябваше да се махна. — Затова просто ще ти кажа довиждане.

— Какво? — възкликна той. — Не се шегувай, Луси! За бога! Ти да не си олимпийски състезател по бягане? Сякаш нямаш търпение да се отървеш от мен!

Въздъхнах.

— Наистина е много, сложно, Оли — казах. — Просто искам да се махна от града и… и да забравя Тод.

Сините му очи се присвиха.

— Да. Определено изглеждаш съкрушена. Не мислех, че си го обичала.

Нещо в мен се прекърши.

— Ти пък какво разбираш от любов? — попитах аз. — Затворен си в собствения си свят, където всичко е розово и идеално!

— Нищо не е идеално — отвърна Оли. — Няма идеални неща — прокара пръсти през русата си коса. — Слушай, ела довечера. Моля те! Просто мини за вечеря. Ще говоря с Виктория. Не заминавай така.

По-скоро бих си прегризала китките, отколкото отново да седна на една маса с нея.

— Няма да мога, Оли — отвърнах. — Ще ти се обадя от Кент. Става ли така?

Той отвори уста да възрази. Но на вратата се почука и влезе секретарката му, последвана от едър мъж в костюм и шарещи очи.

— Господин Елтън — представи го тя. — О, извинете, господин Маклауд, не знаех, че сте зает.

— Всичко е наред — обадих се аз и грабнах чантата си. — Тъкмо си тръгвах. Довиждане, Оли — и излязох, преди той да успее да каже нещо.

Бъфи беше оставила съобщение на мобилния ми телефон, че ще остане при своя приятелка. Слава богу, защото тази вечер не исках да виждам никого. Беше едва пет часът, а се чувствах толкова изтощена и потисната. Напълних ваната, после написах на Кати бележка, че имам главоболие и си лягам рано. Уж щеше да е само извинение, но когато дръпнах завесите и се пъхнах в леглото с усещането, че направо ще ми се пръсне сърцето, заспах още преди главата ми да докосне възглавницата.

Когато се събудих, наближаваше десет. Измъкнах се от леглото, разтворих завесите и видях, че денят е мрачен, макар да беше едва краят на лятото. Сивите облаци подхождаха на настроението ми.

Взех си душ и се гримирах. После събрах всичко, което имах, в една от пътните чанти на Катрин, оставих й нова бележка и тръгнах към метрото. Не беше много любезно да преспя у сестра си, без да разменя и една-едничка дума с нея, но не можех да остана повече. Лондон ме задушаваше. Исках да си ида у дома.

Стигнах до „Черинг крос“, където влакът вече чакаше на перона. Грабнах билета, едно кафе и последния брой на „Хийт“. Не че щях да чета. Но и не исках никой да говори с мен. Ако изглежда, че си заровил нос в списанието, никой няма да ти досажда.

Притесненията ми се оказаха излишни. Беше десет и половина и никой не пътуваше за Тънбридж Уелс. Седях сама във вагона, ако не броим пияния, който май бе пристигнал в Лондон заспал и сега явно щеше да се върне по същия начин в Хейстингс. Морският въздух със сигурност щеше да му се отрази добре.

Влакът потегли със скърцане, а аз проверих какви съобщения има на телефона ми. Едно от Бъфи, в което казваше да й се обадя някой път. Едно от Катрин, която се надяваше, че вече се чувствам по-добре. И пет от Оли. Изтрих всичките, без да ги прослушвам.

Слава богу, че си бях взела кафе. Прозорците на влака бяха мръсни, небето — сиво, но кафето беше горещо; и докато се отдалечавахме от Темза, усетих как някаква тежест се вдига от раменете ми. Повече никакви изискани ресторанти и изтънчена кухня, никакво отлежало шампанско от специална реколта и магазини, в които трябва да имаш определен час, за да разгледаш стоката. Никакви разглезени наследници с попечителски фондове, които ти изневеряват, и приятелки, които приличат на кукли Барби. Прибирах се у дома. И точно сега вярвах, че няма да страдам, ако никога повече не видя проклетия Лондон.