Родена във вторник

Пета глава

Когато най-сетне се добрах до апартамента в неделя вечер, се чувствах смазана. Слава богу, Оли и Виктория ги нямаше. Оставих куфара, който бях взела назаем, в стаята си и разгледах съдържанието му. Вътре имаше рокли и поли от някаква хлъзгава материя. Избрах една, грабнах чифт тъмносини обувки с нисък ток и чорапогащник и бях готова.

Нямаше нужда да се занимавам с останалото. На другия ден трябваше да си търся нова квартира, така че не си направих труда да разопаковам багажа си.

В понеделник небето бе надвиснало, сиво и облачно. В седем часа вече бях напълно будна и зяпах все още голите клони на кестена през прозореца. Така, това беше големият ден.

Чувствах се нервна. Скочих от леглото и се запътих към банята, но чух, че вътре има някой. Оли си тананикаше тихичко под душа.

Потропах на вратата и извиках тихичко, като истинска дама:

— Оли, извинявай.

Никакъв отговор.

— Оли — опитах с тъничко гласче като Виктория. — Ехооо!

Той продължи да си тананика малко по-силно.

— Оли, размърдай си задника и излизай от душа, по дяволите! — изкрещях аз с нормалния си глас.

Водата спря да тече и вратата се открехна леко, след което насред облак пара се показа лицето му с грейнали сини очи.

— Добре, добре, успокой топката — каза той.

— Трябва да си взема душ. Чака ме важен ден.

— Чух. Както и цялата улица.

— Ти си направо глух — оплаках се аз. — Бездруго сигурно вече си подгизнал като жаба.

Той затвори вратата и след миг се появи, загърнат в кърпа, която не скриваше страхотните му бицепси. Извърнах поглед.

— Надявам се, че не съм събудила Виктория.

— О, няма я. Оставих я у тях. Трябва да се наспи добре, за да е красива в понеделник сутрин. Влизай вътре да се накиприш — очите му светеха закачливо. — Аз ще направя закуска.

— Добре — умилостивена, се съгласих аз. Оли правеше страхотна закуска.

Измих си косата, като не забравих да сложа балсам, после я напръсках с нещо от един скъп на вид флакон, който Виктория държеше в банята, и си измих зъбите. Проверих дали хоризонтът е чист и изтичах до стаята си, загърната в старата си кърпа — малко посивяла и с дупки, но какво от това? Нали все пак вършеше работа? Кърпите бяха, за да се изсушиш, нали? Не можех да разбера защо Виктория толкова се суетеше за това. Изсуших косата си със сешоара и я сресах с четката от „Мейсън-Пиърсън“, която Катрин ми беше дала. Не изглеждаше зле. Замислих се дали да се гримирам, но не разбирах нищо от грим. Страхувах се, че ще стана като Бриджит Джоунс и ще се окажа с оранжево лице и спирала, размазана по челото или нещо такова.

Добре, сега трябваше само да се облека като момиче.

Огледах избрания от мен тоалет. Определено ми се струваше подходящ. Не разбирах защо Катрин се притесняваше. Със сигурност изглеждаше женствен и официален. И консервативен. Дълга синя рокля на „Лора Ашли“ от осемдесетте с малка кадифена панделка отзад на талията, широка пола и дълги ръкави. Успях да се напъхам в нея и после се заех с чорапогащника. О, по дяволите, колко мразех тези неща. Пфу! Гадост! Наистина ли другите жени го носеха всеки ден? Доброволно? Мразех го като момиче, мразех го и сега. Едновременно ме стягаше и ме караше да усещам сърбеж. Мразех го. Искаше ми се да го дръпна с новите си нокти, така че да му пусна хиляди бримки. Но прехапах устни и се насилих да го преглътна. Налагаше се, нали? Нямаше смисъл да хленча.

Напъхах обутите си в чорапогащник крака в официалните обувки на Ан. Така! Липсваше ми само тупирана прическа и вероятно щях да заприличам на Нанси Рейгън.

Запътих се към кухнята, където Оли тъкмо слагаше чиниите на масата, и се завъртях да ме огледа.

— Е?

Очите му се разшириха и той изпръхтя така, че кафето бликна през носа му. Лицето ми помръкна.

— Какво ми има?

— О, нищо — внимателно отговори той. — Абсолютно нищо.

Явна лъжа. Опрях ръце на кръста си. Предизвиквах го с поглед да даде воля на потиснатия си смях.

— Чудесна е — каза той. — Почти колкото и плакатът с котенцето.

— О, по дяволите! — проплаках аз и седнах на мястото си. От чинията се носеше уханието на гъби, пържени домати и бекон. — Няма да се получи, Оли! Не мога да се справя.

— Разбира се, че можеш — сериозно каза той, седна отсреща и напълни с ароматно черно кафе голямата ми американска чаша, която си бях донесла от една екскурзия. На нея с големи черни букви пишеше: „Не закачайте този голям задник“. Сигурно трябваше да я сменя с малка чашка от костен порцелан с подходяща чинийка. — Яж си закуската. Вече не можеш да се откажеш.

Мрачно се заех с превъзходните гъби.

— Страхотна закуска, благодаря ти.

— Не казвай на Виктория. Тя иска да мина на нискокалорична диета. Да отслабна малко преди сватбата.

— Да отслабнеш ли? — зяпнах го аз. Оли нямаше и грам излишно тегло. — Но ти не си дебел.

— Е, тя смята, че трябва да сменя вида на тренировките си. По-малко вдигане на тежести и повече бягане. Казва, че мускулите вече не са на мода.

— Не са ли?

— Тя харесва Джони Деп — малко тъжно сподели той. — И Леонардо ди Каприо.

— Но той прилича на момиче.

— Това е модерно напоследък.

Не посмях да кажа нищо, например: „Виктория е тъпа анорексичка“. Само се намръщих.

— Ти не си експерт. Харесваш Арнолд Шварценегер — отбеляза Оли.

Свих рамене.

— Че кой не го харесва?

— Е, не всички го харесват — отвърна Оли. — Аз например не бих го погледнал втори път.

— Не си забавен, да знаеш — мрачно измърморих аз.

— Не — той помълча. — Тази рокля, от друга страна…

Ударих го.

— Слушай, нали е рокля? Дълга е. Тъмносиня. Подхожда на обувките ми. Не разкрива нищо. Оставила съм си косата пусната и съм обула чорапогащник. И обувки с нисък ток. Имам и маникюр — преглътнах огромна хапка от невероятно вкусния бекон и домат. — Какво повече искаш? Кръвта ми ли? — настоях да знам и посегнах за кафето си.

— Права си — Оли се постара да запази сериозно изражение. — Това е чудесно начало. Убеден съм, че много скоро ще се научиш да се справяш.

Какво искаше да каже?

— Само помни, че не бива да ругаеш. Както и да правиш останалото.

— Добре — съгласих се.

— Няма ли да се гримираш?

Поклатих глава.

— Не се чувствам достатъчно уверена с грима засега.

— Прекалено много нови неща ти се струпаха — мъдро се съгласи Оли. — Мога да помоля Виктория да ти даде няколко съвета.

— О, не, няма нужда — побързах да откажа аз. — Не искам да й досаждам.

— За нея ще бъде удоволствие. Тя те харесва.

Да бе!

— И аз имам нещо предвид — казах. — Трябва да… да си изградя собствен стил. Ще се заема с това утре.

Оли не изглеждаше особено убеден, затова му обещах да си сложа поне малко коректор и фондьотен.

— Може би е добра идея — съгласи се накрая той. — Сега изглеждаш така, сякаш не си се наспала добре.

Много окуражително от негова страна.

— Всичко ще бъде наред — добави той, забелязвайки изражението ми. — Просто си напомняй, че това е едно ново приключение!

През отворената врата на стаята ми можех да видя компютъра, тих и безжизнен. В Австралия моят падуански ученик Кса-Ту сигурно вече бе платил няколко хиляди кредита на Междугалактическата пътническа агенция и сега часове наред щеше да се забавлява с играта.

Въздъхнах завистливо.

— И гледай да идеш по-рано — сериозно ме посъветва Оли. — Първите впечатления са най-важни.

Имаше право, разбира се. Можех да се справя. Отидох до спирката на метрото и се качих на линията до „Нотинг хил гейт“. Бях разучила подробно картата и уверено тръгнах по улица „Маршъм“.

Или поне се опитвах да вървя уверено. Всъщност на няколко пъти се препънах. Обувките ми се струваха странни. Човек не можеше да тича с тях. Имаха заострени върхове. Стъпалата ми бяха притиснати и все се спъвах, така че доста хора се обръщаха след мен.

Погледнах надолу и забелязах голямо бяло охлузване точно на върха на лявата обувка. По дяволите! Дали това щеше да съсипе първото впечатление? Мислено си отбелязах да се постарая да го прикрия някак. Роклята беше доста дълга. Може би ако внимавах повече…

Във витрините на скъпите на вид магазини забелязах, че лицето ми е почервеняло и съм се запъхтяла. Не биваше. Нали се опитвах да създам впечатление за „английска роза“. Затова влязох в едно магазинче за вестници и списания и си купих списание „Вог“. Това щеше да ги впечатли, нали? „Вог“. Взех си и бисквити със сирене, но те очевидно трябваше да остана скрити. В старата синя чанта на Ан имаше достатъчно място; всъщност мисля, че при добро желание и повече старание можех да скрия цял лековъоръжен полк вътре.

Така беше по-добре. „Трябва да съм спокойна и уверена“, казах си. Щях да пристигна цялата облечена консервативно синьо, с подхождащи по цвят обувки и чанта, оправени нокти и коса и понесла брой на „Вог“.

Щях да ги впечатля!

Стигнах. Маршъм Стрийт. О, наоколо беше красиво; прекрасни къщи в пастелни цветове и черешови дръвчета, нацъфтели в разкошно бяло и розово. Всичко изглеждаше чисто и изключително скъпо. Настроението ми леко се повиши; щеше да е по-приятно да идвам на работа тук, отколкото всяка сутрин да минава край онзи мизерен шивашки цех в „Оувъл“, нали?

Открих номер седем. Щастливо число. Оли ми беше казал да гледам внимателно, иначе може и да го пропусна. И наистина, на пръв поглед това беше поредната красива къща, боядисана в пастелнозелено и с цветни сандъчета на первазите. Но после забелязах дискретната месингова табела „Мейл акомодейшънс“, а под името на фирмата пишеше „Живот в лукс“.

Тук беше. Погледнах си часовника. Едва осем и четиридесет и пет. Изпънах рамене и влязох през входната врата.

Сивият килим под краката ми беше изключително мек и когато влязох, звънна малка златна камбанка като в старите книжарници. Само че вместо книги, по стените имаше окачени акварелни пейзажи. Видях огромен мек диван и няколко фотьойла с много дебели възглавнички и тапицирани с кретон, ниска дъбова масичка, върху която бяха подредени броеве на „Кънтри лайф“ и „Икономист“, а срещу приемната — няколко старинни бюра. Модерните компютри жужаха тихичко и зад тях седяха три жени и един мъж.

Мъжът беше млад и спретнат на вид, с тъжни кафяви очи и гъсти мигли. Реших, че жените са някъде около трийсетте.

Вече не се чувствах толкова добре облечена. Като гледах тези жени! Дрехите и аксесоарите им не просто си подхождаха по цвят. Едната наистина имаше лента за коса като на Алиса в Страната на чудесата, но всичко по тях изглеждаше… изискано. Много по-елегантно от моя тоалет. Носеха дискретни бижута и поли от туид. Дали бяха от „Шанел“? Май „Шанел“ имаха такива в колекцията си. И огромни перли. Истински. Дощя ми се да не бях си слагала старите изкуствени перли на Ан. Всички бяха със затворени обувки с равна подметка и копринени блузи. И напълно гримирани. Никоя не беше с пусната свободно коса, всички ги бяха вдигнали високо. Едната имаше френска плитка, другата — елегантен кок, а третата — сложна прическа, прихваната с диамантена шнола.

Младият мъж ме погледна без особено въодушевление.

— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожице? — попита той.

Гласът му бе ужасно плътен. В сравнение с него и принц Чарлс звучеше като Дейвид Бекъм.

— Хм, да — обадих се аз. По-уверено! — Тук съм за среща с Тод Мейл.

Лицето му поомекна.

— А имате ли уговорен час за срещата с господин Мейл? — попита той.

— О, да — отговорих аз и стиснах по-здраво списанието си. Бях много нервна. — Аз съм… изпраща ме Оли Маклауд? — заявих високо. — Тук съм за мястото на рецепционистка? — защо всичко, което излизаше от устата ми, звучеше като въпрос?

Той примигна.

— Вие ли?

— Самата аз — шеговито отвърнах.

Той изобщо не изглеждаше развеселен. Отново се звънът на камбанката и вратата се отвори. Влезе един японец. Младият мъж ме избута бързо настрани и ми просъска:

— Седнете тук. И не казвайте нито дума. Господи Окинсака, коничиуа. Много се радваме да ви види отново, сър — произнесе той с нормалния си глас, като се поклони ниско. — Проучихме няколко имота в нашето портфолио и подбрахме…

Изчервих се още по-силно и се запътих към мек диван. За нещастие, списанието ми реши да се разтвори. За мой ужас, куп лъскави картички и рекламни брошури изпаднаха отвътре и се разпиляха навсякъде по мекия сив килим. Наведох се рязко, за да ги вдигна, но токчето на обувката ми се закачи за крака на масата, преди да разбера какво става, се препънах и ударих глезена си в дървото. Паднах по лице на дивана, а пола ми се вдигна над кръста, като разкри дебелия, поделен на дупето чорапогащник, обут върху чифт снежнобели бикини от „Маркс и Спенсър“. Или поне някога са били снежнобели.

Чух собствения си глас, който отекна в тишината, макар и леко приглушен от тъмносинята рокля, затъкнал устата ми:

— О, мамка му! — е, вярно, не беше най-блестящото представяне на света. Но затова пък се съвзех много бързо и оправи нещата. Дръпнах надолу полата си и седнах много изискано на ръба на дивана. Жените и младият мъж ме зяпаха с ужас.

Какво би направила Виктория?

— О, божичко! — възкликнах аз и се усмихнах мило. — Колко съм непохватна.

Също като на Уимбълдън, всички глави се обърна едновременно към клиента японец. Той се усмихваше широко. Дори можеше да се каже похотливо. Поклони се към мен и се усмихна, така че и аз отвърнах на поклона му.

Това, изглежда, не впечатли особено жената, която седеше най-близо до мен — слабичка брюнетка с бежова жилетка и блуза, комбинирани с пола от туид. Тя ме погледна и направи отвратена физиономия.

— Извинете ме за секунда, сър — обади се предвзето младият мъж. Отново се поклони ниско, приближи се до мен и като се наведе до ухото ми, просъска: — Очевидно не сте подходяща за този офис, госпожице. Моля ви, напуснете.

Да напусна?

Пребледнях. Нима нямаше да ми дадат шанс?

— Вие ли сте… Тод Мейл?

— Не. Разбира се, че не съм господин Мейл — ядосано прошепна той. — Аз съм Джеймс Фосбърт-Смайт.

— Е, аз трябва да се срещна с господин Мейл.

Не помръднах изобщо, макар че почервенях като рак. Беше ужасно. Този човек не разбираше ли? Трябваше да получа тази работа. Нямах пари, нито къде да живея.

— Господин Мейл не е тук, а в негово отсъствие аз съм мениджър на офиса. Вие не сте подходяща. А сега незабавно напуснете.

Замислих се дали да не го заплаша, че ще направя сцена. Но как бих успяла да направя нещо по-ужасно от това да покажа бельото си пред важен клиент? Май вече бях изиграла този коз. Пък и Оли ме бе помолил да не го излагам. Не можех да съсипя отношенията му с тази фирма, в която работеха такива надути и безчовечни типове…

— Много добре — заявих аз с цялото достойнство, което успях да събера. — Тръгвам си.

— Опитайте се да го направите възпитано — каза Джеймс.

В очите ми напираха сълзи на унижение. Е, да, бях се спънала. Но случайно, нали? А колкото до ругатнята, просто ми се беше изплъзнала от устата, не беше нарочно. Щях ли да си навлека този ужасен стягащ чорапогащник, ако исках да дойда и да изложа всичко на показ?

Решително преглътнах буцата в гърлото си и високомерно им пожелах:

— Приятен ден на всички.

Фосбърт-Смайт отстъпи леко встрани, скръстил ръце пред гърдите си, и зачака да напусна сградата. Свели глави, трите идеални женички продължаваха да тракат по клавиатурите си, сякаш не ме забелязваха, макар да бях убедена, че редят пасианси. За тях аз бях срамна гледка, следователно — невидима, също като някой гръмогласен пияница във вечерния автобус.

Грабнах броя на „Вог“ — защо пък да остава за тях? — и вдигнах високо брадичка, после внимателно преметнах през рамо старата си кожена чанта и внимателно заобиколих опасната ниска масичка.

Камбанката над вратата се обади отново и влезе висок мъж, този път — от бялата раса. Наближаваше четиридесетте и — нямаше как да пропусна това — изглеждаше изумително. Имаше класическите черти на кинозвезда: прав нос, високи скули, надменни шоколадово кафяви очи с гъсти тъмни мигли и тъмна, късо подстригана коса, сексапилно прошарена с бели кичури. Костюмът му изглеждаше шит по поръчка, беше с тъмни обувки и носеше огромен „Ролекс“. Не можах да се сдържа и въздъхнах шумно.

Мъжът-мечта ме погледна леко развеселен. Разбрах, че често му се случва да реагират така при вида му.

— Добро утро, сър — угоднически поздрави Фосбърт-Смайт.

— Здравейте — мъжът имаше плътен глас с американски акцент.

Това сигурно е той, помислих си отчаяно аз. Тод Мейл. Как изобщо си бях въобразила, че някога мога да работя за човек като него? Той изобщо не беше от моята класа. Беше прекалено красив и преуспял. Приличаше на водещите от новините в големите американски телевизии, а не на човек, когото можеш да срещнеш на живо в Лондон. Притесняваше ме. Макар че и без това вече бях ужасно смутена.

Мейл се поклони на клиента си и заприказва гладко на японски. Клиентът, след като отново се поклони — нищо чудно, че всички японци бяха с такива стегнати кореми, при цялото това навеждане — се засмя и му отговори нещо, кимвайки към мен.

Мейл повдигна едната си вежда.

— О, имахме лек инцидент — обади се Фосбърт-Смайт. — Но вече обясних на младата дама, че не отговаря на високите стандарти на „Мейл акомодейшънс“, и тя тъкмо си тръгва. Погрижил съм се за всичко — бързо добави той. Явно отчаяно се мъчеше да убеди Мейл, че не е изгубил контрол над ситуацията.

Отворих уста, но оттам излезе само отчаяно скимтене. Опитах се да го замаскирам с покашляне.

— Да, съжалявам, господин Мейл — казах аз. — Стана случайно. Моля ви, не се сърдете на Оливър Маклауд. Сега си тръгвам, довиждане.

— Не бързайте толкова — каза Мейл. — Вие сте госпожица Евънс, нали?

— Да. Луси Евънс.

— Кабинетът ми е ето там. Влезте вътре и седнете, а аз ще дойда след минутка.

— Но… — възмутено започна Фосбърт-Смайт.

Тод Мейл се обърна спокойно към него.

— Да, Джеймс?

Фосбърт-Смайт преглътна.

— Няма нищо, сър. Съвсем нищо.

Поколебах се само за миг, след което се скрих в кабинета. Този път успях да се задържа на крака.

Стаята изглеждаше много хубава, нещо средно между библиотека и офис. Имаше махагоново бюро с компютър, но стените бяха покрити с етажерки, отрупани с томове в кожени подвързии, а там, където нямаше от разкошните стари книги, се виждаха скъпи тапети. Фотьойлите тук бяха тапицирани с бургундскочервена кожа и имаше няколко малки марокански масички, покрити със седеф. Едната от стените представляваше огромни стъклени плъзгащи се врати, които водеха към очарователна малка градинка, грейнала от цветовете на лалета и нарциси; имаше дори и мъничка, идеално поддържана зелена морава, както и каменна стена, по която пълзяха най-различни растения. Диви рози и глицинии, предположих аз. Бях сигурна, че Мейл е поръчал да я направят така, че да цъфти през цялата година.

Всичко беше прекрасно и въпреки притеснението си, усетих как кръвното ми налягане се нормализира. През вратата чувах Мейл и клиентът да си говорят приглушено на японски. И нищо друго; онези надменни жени и Фосбърт-Смайт явно се бяха върнали към задълженията си, сякаш нищо не се е случило. Унижението ми полека се утаяваше.

След пет минути Мейл се появи.

— Извинете, че ви накарах да чакате — каза той и затвори вратата. — Не, няма нужда да ставате.

— Безкрайно съжалявам, че се спънах — побързах да кажа аз. — Няма да се повтори. Имам предвид, ако решите да ме назначите на работа.

— Хей! — той ми намигна и се усмихна обиграно. — Забравете го. Аз вече забравих. Искате ли кафе?

— С удоволствие.

Той натисна едно копче на телефона си.

— Джеймс, би ли дошъл, ако обичаш?

Вратата се отвори.

— Да, господин Мейл?

— Госпожица Евънс иска кафе. Как го предпочитате, госпожице Евънс?

Фосбърт-Смайт изглеждаше така, сякаш току-що е захапал лимон. Успя да разтегне устата си в усмивка, но очите му ме гледаха гневно. Почувствах се едновременно тържествуваща и ужасена.

— Черно, без захар — осведомих го аз и побързах да добавя: — Ако обичате. И благодаря.

— Разбира се — любезно отвърна той. — А за вас, господин Мейл?

— Аз не искам нищо — Мейл му кимна с глава. — Донеси само кафе за госпожица Евънс, Джеймс. Това е всичко.

— Веднага — отвърна мъжът, хвърли ми унищожителен поглед и излезе от стаята.

Размърдах се притеснено на мястото си.

— Така… — започна Мейл. — Значи сте приятелка на Оливър Маклауд?

— Да — потвърдих аз. Гласът ми бе станал дрезгав. Изкашлях се.

— И откога го познавате?

— От пет години.

— Наистина ли? — той ме огледа заинтригувано. — Значи двамата сте…

— Гаджета ли? — поклатих глава отрицателно. — Просто близки приятели. Всъщност Оли ще се жени.

— О, да. Спомням си, че спомена нещо такова — Мейл ми се усмихна сухо. — И той смята, че искате да работите като рецепционистка при нас.

— Да. Много бих искала.

Това поне е вярно, помислих си аз.

— Значи се интересувате от недвижима собственост? — попита той, вперил в мен пронизителните си тъмни очи.

— О, да. Страшно много.

— Е, винаги е хубаво човек да влага страст в работата си. А каква е точно сферата на интересите ви, госпожице Евънс?

— Къщи.

— Къщи?

— Да. Харесвам ги повече от апартаментите. Нали разбирате, има повече място.

— Имах предвид по-скоро възвръщаемостта на вложенията, кредитния рейтинг, ипотечните деривативи, запълването на пазарни ниши.

— О! — бавно отроних аз. Нямах никаква представа какво бе казал току-що. — Ами, разбира се, нишите трябва да се запълват. И точно затова съществува „Мейл акомодейшънс“! — отправих му най-сияйната си усмивка.

— Разбирам — отвърна той, без да се впечатли особено.

Джеймс се върна с кафето. А аз дори се зарадвах да го видя. Божичко, деривативи? Това не беше ли нещо, свързано с борсови акции и дялове?

Мейл не се усмихваше.

— Разбирате ли, обичам красивите къщи — като тази — отчаяно се стараех аз. — Но по отношение на техническата страна на нещата не съм толкова добре запозната. Обаче Оли ми каза, че вие сте истински гений, господин Мейл, и че ако работя за вас, мога да науча много.

— Наистина ли? — Мейл леко се усмихна. — Значи искате да се учите от мен, така ли?

— Абсолютно вярно.

— Няма нищо лошо в това. Определено сте красиво момиче — отбеляза той.

— Благодаря — засиях от удоволствие. И се поздравих мислено, задето не изтърсих: „Виж кой го казва“.

— Джеймс ме осведоми, че сте използвали доста цветист език в офиса. В бъдеще това ще ви донесе уволнение.

Увесих нос, но после осъзнах, че беше казал „бъдеще“.

— Това означава ли, че мога да остана?

— Готов съм да ви предложа мястото на изпитателен срок.

Помръкнах.

— Ако успеете да изпълнявате задълженията си на нужното високо ниво и без злополучни инциденти два месеца, тогава ще преразгледаме нещата.

— Да.

Преди да прекъсна колежа, ни бяха изнасяли лекции със съвети за успешна кариера. Помъчих се да си спомня някой.

— За да ми бъде от помощ… — какво биха казали американците? — … Хм, за да изпълнявам задълженията си на максимално високо ниво, може ли да очертаете какви са очакванията ви за максимално високи постижения? — погледнах го. Имаше резултат! Май обърканото ми слово му бе харесало.

— Вие ще сте лицето на „Мейл акомодейшънс“ пред клиентите, затова е естествено безукорните маниери да са от най-голямо значение. Безпределно уважение към всички клиенти, наистина имам предвид всички. Разказвали са ми ужасната история на агент по недвижима собственост, който се държал грубо с някакъв господин с вид на хипи, който влязъл в офиса му по сандали. Това хипи се оказало вокалист на рок група.

Отворих уста, за да покажа колко съм шокирана.

— Точно така — продължи Мейл. — Имал повече от двайсет милиона. Този агент изтървал страхотна сделка заради късогледството си. След любезните маниери много важен е и добрият външен вид. Никакви разголени тоалети. Облеклото за дамите тук е строго и женствено при всички случаи. В бъдеще ожулени обувки и износени дамски чантички са недопустими.

Изчервих се като домат. Нямах представа, че е забелязал обувките или чантата ми. „Дамска чантичка“, както ги наричаха в Америка, където на портмонетата викаха портфейли.

— Вече видяхте дамите отвън. Това са помощничките ми Джейд, Бъфи и Мелиса.

Засмях се, но после, макар и късно, усетих, че той не се шегува, и прикрих смеха си с покашляне.

— Ще се обличате като тях. Но ако искате, можете да изберете британски дизайнери — предложи той. — Катрин Уокър например. Принцеса Даяна носеше много от тоалетите на Катрин Уокър.

Дизайнери ли? И с какви пари?

— Никакъв проблем — заявих аз.

— Произношението ви е много шик. Чудесно е да имаме още някой с английски акцент сред нас, американците. Вие ще сте като Джеймс в женски вариант.

Наистина ли?

— Но трябва да приглушите малко английската си ексцентричност — продължи той. Махна с ръка към роклята и обувките. — Занапред ще трябва да използвате грим. И парфюм.

— Парфюм ли?

— „Шанел“ става — успокои ме Мейл. — И бъдете в офиса точно в осем сутринта. Не забравяйте, външността отразява вътрешното ви аз. Трябва да мислите за скромността, красотата и очарованието. За принцеса Даяна. Възхищавахте ли се на принцеса Даяна?

— О, да. Тя беше моят идол по отношение на стила — отвърнах аз.

— Отлично. Значи няма да имаме проблеми — заяви той. — Добре дошли в отбора, госпожице Евънс.

— Моля ви, наричайте ме Луси.

Той наведе леко глава.

— Луси. А ти можеш да се обръщаш към мен с „господин Мейл“ или „сър“.

Мейл отново ми намигна. Но не бях сигурна дали се шегува, затова почтително казах:

— Благодаря ви, сър.

— Добро момиче — самодоволно се ухили той. — Погрижи се за външния си вид и ще се видим утре.

Излязох навън възможно най-бързо, стараейки се да не забелязвам сърдития поглед на Фосбърт-Смайт, и тръгнах да се прибирам. Мислите ми препускаха бясно. Повечето бяха свързани с това колко поразително красив е Тод Мейл. Направо не ми се вярваше. Получих работата, макар отначало да бях оплескала малко нещата. Но можех да не го спомена, когато разказвам на Оли как е минало всичко.

Нямаше да се налага да се прибирам в Кент при родителите си. Нито пък да слушам как Досадната Виктория злорадства.

Но тържеството ми не трая дълго. Спомних си всичко, което Тод Мейл бе казал. Леко се паникьосах. Очевидно външният ми вид не бе това, което се очакваше. Не бях стигнала до висотата на женствеността, където се намираха Виктория и жените в офиса на фирмата. Навярно Катрин имаше право, че дрехите на Ан са остарели. Но какво да направя?

„Спокойно, Луси — казах си сама. — Това е задача, също като при компютърните игри. А ти си добра в тях“. Винаги се справях с логическите задачи за рекордно кратко време. Защо да не го направя и сега?

Взех метрото; в апартамента щях да съм на сигурно място, понеже Оли и Виктория бяха на работа, където изкарваха купища пари. Трябваше само да помисля малко. Знаех, че ще измисля нещо. Вече бях получила проклетата работа и нямах намерение да я загубя заради неподходящи дрехи.

Веднага щом затворих вратата зад гърба си и си направих чаша чай, взех чист бял лист от принтера си. Намерих химикалка в стаята на Оли — той нямаше да се сърди — и написах най-отгоре с големи сини букви: „Проблемите на Луси“.

После разделих с дебела черта листа на две половини и написах „проблем“ от лявата страна и „решение“ от дясната.

Винаги правех така. Веднъж Виктория ме бе видяла и много се смя на това.

— Проблем — решение? — подигравателно повтори тя. — Какво е това, Луси, пак ли компютърен жаргон?

— Ако напишеш на лист проблемите си, става по-лесно да откриеш отговорите — обясних й аз. — Малко прилича на това да дадеш съвет на приятел, само че в случая ти самият си този приятел. Лесно е да намираме решение на чуждите проблеми, нали? А за себе си ни е трудно.

— Добре, Луси — отвърна тя и се засмя звънко, за да я чуе Оли, — само не се мъчи да решаваш моите проблеми. Нали, скъпа?

Пфу! Като си спомних за това, стиснах зъби. Нямаше да мисля за нея. А за Тод Мейл. И как да изглеждам по-професионално. Нямаше да е толкова трудно да върша разни женски неща, например да нося чорапогащник и обувки на висок ток, ако беше в името на добра кауза — да получавам тлъсти чекове, да порасна и прочие… И да накарам Оли да ме уважава.

Добре. Беше време да започвам. В колоната на проблемите написах:

1. Не знам точно какво иска Тод по отношение на външния ми вид. Не мога да помоля Виктория за помощ.

2. Не знам как да се гримирам.

3. Нямам никакви пари за Катрин Уокър, парфюм „Шанел“.

После с надежда погледнах към колонката с решенията. Не се случи нищо. Отпих от чая. Пак нищо.

О, по дяволите! Май нямаше да се окаже толкова лесно, колкото си мислех.

Огледах се наоколо, за да почерпя вдъхновение, и погледът ми попадна на омачкания брой на „Вог“.

Разбира се! Ето го отговора. Виктория можеше да си гледа работата. Човек трябваше да познава врага си. Женски списания. Това ми трябваше. Може би не точно „Вог“, понеже те бяха известни с ексцентричните си фотосесии на дрехи, които всъщност никой не купуваше. Но можех да прегледам рекламите. А имаше и други списания.

Изтичах набързо до магазинчето за вестници и си набавих най-необходимото. „Хийт“, „Мари Клер“, „Кампъни“, „Ел“ и „Ин Стайл“. Ръката ми потрепна над „Стайлиш“, но не посегнах към него. Просто защото не можех да понасям Виктория. Дали това не бе детинско поведение?

Е, какво пък. Толкова по-зле. Замъкнах всичко вкъщи, списанията бяха тежки, пълни с рекламни листовки. Седнах на дивана и се заех да ги проучвам. Всъщност се оказаха много полезно четиво. В „Мари Клер“ имаше статия на тема „Как да изглеждаш добре, независимо от фигурата си“. „Ел“ описваше какъв е подходящият стил за всяка възраст — от снимките ми стана ясно, че макар да бях на двайсет и четири, Тод искаше да се обличам като жена на трийсет и пет. В „Кампъни“ бяха описали „Най-добрите чанти и обувки за по-малко от четиридесет лири“, слава богу! А в „Хийт“ и „Ин Стайл“ имаше много снимки на знаменитости, които изглеждаха прекрасно в подобни тоалети.

Действах много делово. Най-напред си направих списък какво да купя. Очевидно се нуждаех от нещо, наречено „основен гардероб“. Независимо от скромното си име обаче, за съжаление това не бе нещо дребно, което можеш да напъхаш в куфар и после да заровиш в градината, за да не се налага повече да обличаш проклетите неудобни дрехи. Ставаше дума за сбор от дрехи, които можеш да комбинираш и разменяш, и да изглежда, че притежаваш повече тоалети, отколкото имаш в действителност.

Седмицата имаше пет дни. А очевидно панталоните не бяха допустими в „Мейл акомодейшънс“, освен ако не си мъж.

Значи ми трябваха:

Четири поли (бежова, тъмносиня, на цветя и черна) с дължина до коляното. С форма на лале, което означаваше да не се разкрояват на ширина.

Една рокля. С флорални мотиви.

Два чифта обувки с ниски токчета (черни и тъмносини).

Пет ризи. Две бежови, две тъмносини, една на цветя. Бележка, за да не забравя: всички флорални мотиви да имат по нещо синьо.

Една бежова кожена чанта.

Три къси жилетки: бежова, тъмносиня, черна.

И едно тъмносиньо сако.

Плюс малко флаконче парфюм „Шанел“.

Това май бе абсолютният минимум. Но ми се струваха прекалено много на брой неща. Значи трябваше да намеря най-евтините магазини, от които да си купя всичко. За щастие женските списания ми помогнаха и в това отношение — имаше страхотни статии, озаглавени „Пазарувай до насита, вместо да крадеш“, в които показваха някакво марково червило, което струваше четиридесет лири, а после друго, с абсолютно същия цвят, но с марката на „Мейбълийн“, което струваше две лири и петдесет пенса. Избрах си няколко евтини, но добре изглеждащи тоалета. Откровено казано, чакаше ме голямо обикаляне, трябваше да ида къде ли не — в „Уеърхаус“, „Топ шоп“, „Зара“… Но след като приключех с обиколката, щях да разполагам с основен гардероб, а да съм похарчила само около триста лири. Надявах се, че от банката ще ми позволят да надвиша малко кредита си.

Замислих се. Май можех да намеря всичко на Оксфорд Стрийт. Или поне някъде наоколо. Бях сигурна, че съм виждала такива магазини, отивайки на концерт в „Астория“.

Щеше да е убийствено скучно занимание. Пазаруване. Мразех да пазарувам. Освен когато ставаше дума за компютърни игри. От друга страна, трябваше да го направя.

Свалих роклята и чорапогащника, слава богу, и нахлузих отново джинсите и туристическите си обувки. После въздъхнах, грабнах чантата си и се запътих към вратата.