Родена във вторник

Четвърта глава

Когато се качих на влака, вече се чувствах много по-добре. Като начало си бях взела една от онези големи цилиндрични кутии със солено-кисел чипс „Прингълс“ и две кутии оранжада, а това можеше да разведри всекиго. Апетитът ми се беше върнал — бездруго не ме напускаше задълго. Дори и когато съм потисната. Много е трудно да мислиш колко си депресиран, докато гледаш как претоплят кифличката със сирене и доматен сос в една от онези малки фурнички в кафенето на гарата. Ммм!

Както и да е, отивах си у дома. А това беше прекрасно. Вярно, трябваше да взема назаем малко досадни и неудобни дрехи от сестрите си, а и всички щяха да ми се подиграват за ноктите и прическата. Но какво от това? Поне щях да ги видя. Ан нямаше да е там, тя бе при съпруга си, с когото бяха заети да правят още бебета. Дори и зайците имаха повече разум в семейното планиране от Ан и Джо. А Лора живееше в Щатите, погълната от бляскавия си живот в Чикаго; от години се опитваше да пробие в телевизията и от една местна телевизионна станция й бяха дали да прави десетминутно предаване на тема „Европейски стил и елегантност“. Нямах представа защо точно Чикаго, но поне се чувстваше щастлива.

Мама обаче бе споменала, че Катрин и Емили ще са у дома. Били се върнали за няколко седмици или месец, нещо такова.

Всички в семейството ми бяха такива; не можеха да стоят разделени. Не беше нормално. Винаги когато имахме време, се връщахме у дома. Някога си мислех, че с всички семейства е така. Сега вече знаех каква късметлийка съм.

Е, разбира се, не беше особено модерно. Би трябвало човек да има тъжно детство и да бъде поетично нещастен през пубертета. А не просто да си живее щастливо.

Питах се какво ли е семейството на Виктория?

Татко наду клаксона, когато ме забеляза на гарата в Тънбридж Уелс. Не знаех защо го прави, сякаш нямаше да позная старото му кафяво „Волво“. Караше същата кола още от осемдесет и шеста. Понякога си мислех, че ако ненадейно забогатея и му купя някое турбо „Порше“, само ще си стои в гаража и ще ръждясва.

Настаних се на предната седалка и го целунах звучно по бузата.

— Скъпа! — прегърна ме той. — Радвам се да те видя — после се дръпна назад. — Какво й е на косата ти?

Подръпнах я притеснено.

— Не ти ли харесва?

— Перука ли е? — попита татко.

— Не…

— Или от онези кичури за удължаване? Майка ти ги гледа в някакво предаване по телевизията. Изкуствена коса — продължи той. — Страхотна идея! Това ли е?

— Косата си е моя, татко — отвърнах аз.

Той превключи на скорост и потеглихме към Груумбридж.

— Харесва ми — бодро заяви той. — Просто изглеждаш малко необичайно, това е.

Значи не я харесваше. Измъкнах ластик от джоба на джинсите си и бързо я вързах на опашка. Сега вече изглеждах нормално.

— Гледала ли си скоро някой хубав мач, скъпа? — попита татко. — „Уосп“ играха срещу „Лондон Айриш“, оказа се много вълнуващо. Ходихте ли с Оливър?

Татко винаги го наричаше Оливър.

— Аз… не — заекнах аз. — Той беше зает.

Татко се впусна в подробно описание на играта на защитниците на „Уосп“. Не ги щадеше, а аз обичах да споря с него. Но днес нямах настроение. Надявах се, че няма да забележи.

— Кой друг е у дома?

— О! — лицето му отново светна. — Емили се канеше да иде до Лондон по обяд, но когато ти се обади, размисли и остана да пренощува.

— Страхотно.

— А и Катрин е при нас и ще остане цял месец. Трябва да бъдеш мила с нея, скъпа.

— Винаги съм мила с Катрин — наскърбено отвърнах аз. Тя беше малко по-голяма от мен и двете бяхме много близки, макар и ужасно различни по характер.

— Знам, скъпа. Но е скъсала с гаджето си. Нали се сещаш, онзи Пърси.

— Питър ли?

— Както и да е — презрително заяви татко.

Татко беше страхотен. Винаги говореше много въодушевено за всичките ни гаджета и направо не можеше да спре да хвали Джо, след като всъщност беше стигнал до самия олтар, макар Джо да беше най-скучният човек, когото познавах. Но ако някоя от нас се разделеше с гаджето си или, още по-лошо, ако то я изоставеше, тогава този човек за него се превръщаше в най-долното мекотело и срам за човешкия род.

— Той е глупак — заяви татко. — Пълен идиот. Безнадежден тъпак.

— О… да — съгласих се аз.

Всъщност Питър бе най-младият партньор в историята на проспериращата си фирма, която се занимаваше с намиране на перспективни мениджъри за бизнеса, и изкарваше над половин милион лири годишно. Освен това караше „Ферари“ и почти всяка седмица изпращаше на Катрин дузини рози „просто ей така“.

— Права е да го зареже — продължи татко. — Негодник…

— Значи… тя го е зарязала? — това ме смая, понеже си мислех, че непременно ще има сватбени камбанки. Ходеха от четири години.

— О, да, направо го изритала на улицата — твърдо заяви татко. — Не иска някакво безполезно чучело да й се мотае в краката.

Питър беше висок, красив мъж, който нямаше грам излишни тлъстини където и да е по тялото си.

— Точно така.

— Но — поклати глава татко — тя го изживява доста тежко. Унила е. Може би ти ще успееш да я поразсееш — с надежда подхвърли той.

— Ще се опитам.

— Научи я да играе компютърни игри — предложи той неочаквано. — Ти си толкова добра в тях, скъпа. Може би така ще си намери нова работа…

Катрин работеше във фирмата на Питър.

— Нали не са я уволнили?

— Не, но не мисля, че тя иска да остане. Това не е подходяща кариера за моята Катрин. Да моли разни нахални младоци, на които бездруго им плащат прекалено много, да се местят в нова компания.

По-рано татко смяташе, че намирането на ръководни кадри за бизнеса е много отговорна работа.

— Би могла да пише рецензии за компютърни игри като теб, скъпа. Ти се справяш толкова добре — продължи татко. — И си прекарваш чудесно, нали? Никакъв стрес в работата.

— Ами да. Колкото до това… — подхванах аз, но после забелязах въодушевеното изражение на баща си.

Винаги аз бях дъщерята с вкус към приключенията. Като момче, като сина, когото не бе имал. Щеше да бъде съкрушен, ако го разочаровам. Все ми казваше, че от всичките си деца именно мен смята за най-преуспяла. Защото винаги се чувствах щастлива.

— Беше хубаво — внимателно продължих аз. — Но реших да опитам… в друга сфера.

— Каква друга сфера? — попита татко. — Но защо? Ти обичаш компютърните игри. „Донки Конг“!

Защо всички повтаряха все „Донки Конг“?

— „Космически нашественици“! — подсказа ми той. — „Пак Ман“! Все страхотни неща.

— Ами да. Но нали разбираш, малко детински — подхвърлих аз.

— Детински ли? Глупости. Това е голям бизнес и ти го знаеш. Хората вече не си купуват дългосвирещи плочи, купуват си „Донки Конг“ — убедено заяви татко.

— Да, но искам да опитам нещо ново.

— Не могат да те задържат на едно място, нали, Луси? — попита той. — Какво ще правиш сега?

— Ще започна в една агенция за недвижими имоти — изтърсих аз.

Татко ме изгледа притеснено.

— Ето я отбивката, татко! — напомних му аз и добре че трябваше да завие, защото така успя да избегне един камион, който идваше насреща. Боже, разминахме се на косъм! И не ставаше дума само за камиона.

Отбихме по пътя за нашето село и аз се поинтересувах как е мама. Само и само да сменя темата. После щеше да се вдигне шум около пристигането ми, всички щяхме да идем в стаята ми, а после и до магазина, за да си купя четка за зъби. Каквото и да е, само да не се налага отново да се връщаме на този въпрос. И бездруго денят бе тежък и не мислех, че ще мога да понеса разочарованието върху лицето на татко. Прекалено много го обичах.

— Луси! О, ето я Луси! — извика мама.

Звучеше безкрайно щастлива. Излезе от кухнята, цялата в брашно и със зачервено лице; сигурно пак бе стояла надвесена над фурната. Майка ми имаше натрапчивия навик непрекъснато да отваря фурната, за да провери дали яденето вътре няма да изгори. Вероятно затова всичките й ястия бяха полуизпечени.

Прегърнах я.

— Какво готвиш?

— Наденички — тя се намръщи. — Но ги изгорих.

— Може ли да си взема една? — много обичах наденички. А и това сигурно означаваше, че са целите розови и сурови по средата.

— Е, щом искаш — мама изглеждаше доволна и се появи с голяма табла с наденички, златистокафяви и, идеални на вид. — Само че направо са изгорели.

Взех си една и я погълнах наведнъж.

— Изгоряла ли е? — притеснено попита мама.

— Не. Прекрасни са. Може ли да си взема още една?

— Взимай колкото искаш — мама направо почервеня от удоволствие.

— Това е моето момиче — възхитено отбеляза татко. — Хапваш като мъж, нали, Луси?

От горния етаж се чу трополене и оттам се появи Катрин.

— Катрин! — станах и я прегърнах.

Изглеждаше ужасно. Съвсем не беше мърлява обаче. Никакви размъкнати панталони, безформени блузи или мръсна и мазна коса. Това просто не беше в стила на Катрин, както и на която и да е от сестрите ми. Ако някога видех Катрин по анцуг, щях да си помисля, че е обладана от зли духове. Носеше спортна тъмносиня рокля с голяма обърната яка, разкроена пола и елегантни обувки с нисък ток. В нейния свят това сигурно се смяташе за удобно облекло. Освен това беше гримирана, съвсем леко, но пък Катрин не беше се появявала без грим от деня, в който бе навършила седем. Сега имаше с малко по-тъмен фондьотен и кафеникав руж, бежови сенки върху клепачите и съвсем малко спирала на миглите.

Очевидно спиралата беше водоустойчива. Защото явно бе плакала. Това имах предвид, когато казах, че изглежда ужасно. Очите й бяха зачервени и имаше големи тъмни кръгове, които коректорът не можеше да прикрие. Кожата й под фондьотена беше бледа. Имаше измъчен вид, сякаш не е спала цяла седмица.

— Здравей, братко — това беше обръщението, с което ме наричаше още от времето, когато престанах да играя с кукли и вместо това се занимавах с крепости. — Толкова се радвам да те видя!

Прегърна ме и усетих под ръцете си ребрата й. Искаше ми се веднага да я дръпна настрани, за да си поприказваме, но моментът не бе подходящ.

— Къде е тя? — Емили нахлу откъм градината.

И тя изглеждаше също толкова елегантна, колкото и Катрин, но стилът й бе по-скоро градски шик. Катрин я наричаше жертва на модата. Направо грейнах, когато я видях. Ем беше облечена както винаги. Не беше ли чудесно, че някои неща никога не се променят? Носеше прилепнали черни панталони с колан от крокодилска кожа на „Гучи“, черна кашмирена тениска и висящи обици с някакви зелени камъни, обковани с черно злато3. Естествено кестенявата й коса сега имаше наситено кестеняв цвят с гарвановочерни кичури. Беше подстригана асиметрично и много късо, като започваше много високо над тила й и се спускаше диагонално към брадичката й. Почувствах се ужасно горда. Виктория никога не би могла да изглежда толкова добре.

Ем се втурна и ме прегърна. Сграбчих дясната й ръка.

— Какво е това?

— Харесва ли ти? — скромно попита тя. Огромен като бокс пръстен от наситено оранжево злато, в което бяха инкрустирани розови перли със странна форма.

— Да. Страхотен е.

Емили беше дизайнер на бижута. Изкарваше си прехраната, като продаваше уникатите си на ограничен кръг фанатично предани й клиенти — например богатите момичета, с които се запознаваше в нощните клубове. Не много доходен бизнес, но гаджето й Джордж беше някаква голяма клечка — инспектор земемер, и обичаше да я отрупва с подаръци, така че тя си живееше добре.

— Няма значение, а какво е това? — възкликна Емили на свой ред.

Сграбчи ръката ми и огледа новите ми изкуствени нокти. Дори и Катрин прояви интерес.

— Истински ли са? — попита тя. Поклатих глава. — Уха! Чудесни са.

Емили сложи ръка на челото ми.

— Зле ли ти е? Да не си леко замаяна?

— Какво е станало с ръката ти? — разтревожи се мама.

Засмях се притеснено. Ноктите ми се струваха малко глупави.

— Имам нова работа. Реших, че може да ми е от полза.

— Каква нова работа? — попита мама. — Какво й беше лошото на старата?

Въздъхнах.

— Ще ви разкажа всичко на вечеря.

— Къде са ти куфарите? — попита татко, който чак сега забеляза, че нямам такива.

— Не нося нищо. Реших го в последния момент. Ще взема назаем някоя твоя пижама.

Трябваше да е някоя от татковите, защото момичетата нямаха пижами. Нито един чифт. Носеха само къси нощнички с къдрички и секси дантелени потничета или комплекти от камизолка и боксерки като Виктория. Кой би могъл да спи с подобно нещо? На мен ми се струваха адски неудобни. Предпочитах огромната памучна пижама на татко.

— Трябва да ида до магазина да си купя четка за зъби — погледнах втренчено Катрин. — Катрин, ще дойдеш ли с мен?

Тя ме изгледа така, сякаш се канеше да откаже, но после въздъхна и каза:

— Отивам да си взема палтото.

На лицето й бе изписано същото изражение, каквото имах и аз сутринта. По-добре да приключваме с това.

— Искаш ли да поговорим? — попитах аз, докато вървяхме по главната улица към магазина.

— Добре — съгласи се тя. — И бездруго е по-добре така, докато съм навън, не мога да плача.

Прегърнах я през кръста.

— Какво е станало?

— Имахме малък разговор.

— Трябва да е било нещо страшно.

Тя въздъхна; или по-скоро потръпна.

— Заради онова момиче в офиса. Естер. От Ню Йорк е. Еврейка е и наистина е много красива, освен че е умна.

— И ти не си нито грозна, нито тъпа, Катрин.

Сестра ми се усмихна, а по миглите й се появиха сълзи.

— Благодаря ти. Е, тя прекарва много време край бюрото му. Повече от нужното. Аз го дразнех само на шега за това, нали разбираш. Подхвърлях за новото му гадже и разни такива.

— Да не би да е имал връзка с нея?

Катрин поклати глава.

— Само се усмихна и каза, че нямало нищо лошо да се заглежда по други жени, всички мъже го правели. А аз казах, че има лошо, зависи от обстоятелствата. Ако жена ти е бременна и дебела и те хване да зяпаш по цял ден други момичета. Би било ужасно потискащо. Не си ли съгласна, Луси?

— О, определено — подкрепих я аз. — Разбира се, че ще е потискащо. Той, какво, да не би да не се съгласи?

— Не само това. Изведнъж стана напълно сериозен и заяви, че мъжете не били биологически програмирани да са моногамни…

— Пак старата песен.

— Ами да. Каза ми, че в Европа всички имат тайни връзки и никой не вдига шум до бога.

— Ти какво му отговори?

— Че според мен това е градска легенда. Какво, да не би французойките да нямат нищо против изневерите на съпрузите си? Това са пълни глупости.

Наблюдавах я внимателно. Катрин никога не използваше груби изрази. По бузите й бяха избили малки розови петънца. Изглеждаше като в треска.

— Жените навсякъде по света имат сърца — каза тя. — А после той ми заяви, че съм била наивна и с буржоазни разбирания.

— И…

— Попитах го дали е имал връзка и с друга. А той каза, че не е. Но ме погледна право в очите и ми заяви, че не е сигурен дали ще е винаги така. Искал да ми бъде верен. Но не бил убеден, че ще може да удържи на обещанието си през целия си живот.

— О, Катрин!

— Когато забеляза израза на лицето ми, ме увери, че иска да се оженим. Някой ден. Но че трябвало да е откровен. Каза ми… — сълзите напираха в гърлото й и тя с мъка преглътна. — … че сексуалната вярност не била толкова важна, колкото приятелството и истинската любов… и че трябва да се отнасяме зряло към тези неща.

— Разбирам.

Сърцето ми се сви на топка. Не бях прекарвала много време с Питър. Няколкото пъти, когато го бях виждала, ми се бе сторил съвсем нормален. Но знаех, много добре при това, какво изпитваше сестра ми към него. Беше влюбена, влюбена до уши, от първия миг. Направо бе полудяла от любов.

— И какво направи ти? — прошепнах аз.

— Заявих му, че ще постъпя много зряло и още същата нощ ще се изнеса от апартамента. Той само каза да не си играя на глупави игрички. Пратих го да върви на майната си.

Зяпнах. Катрин да използва такива думи?

— После отидох при изпълнителния директор на фирмата и помолих да ми дадат едномесечен отпуск, който да започне веднага. Питър имаше среща, от която не можеше да се измъкне, а аз си взех такси до вкъщи.

— Но ти имаше толкова много неща там.

— Когато искам, мога да действам много бързо — сухо отбеляза Катрин. — Намерих си луксозен апартамент под наем в Уест Енд още същия следобед; платих с кредитната си карта, а после извиках екип от носачи. Когато Питър се е върнал у дома същата вечер, мен вече ме нямаше — гордо заяви тя. — Не беше останало нищо, нито следа. Нито дори пакет тампони в шкафчето в банята.

— Уха.

— Поне разбрах какъв е, преди да се оженим — нещастно отрони Катрин. — След четири години за пръв път споменава за брак. И то за да ми каже, че ако се оженим, ще ми изневерява.

— И това ли е всичко? Не се ли е обаждал повече?

— Как? Не знае къде съм се преместила. А едва ли би посмял да звънне тук — усмихна се едва. — Представяш ли си, ако татко вдигне телефона?

Засмях се.

— Нещата ще загрубеят.

Бяхме стигнали до магазина. Влязох и си купих четка за зъби, шоколадово десертче с орехов крем, списание „Хийт“ и вестник „Кент енд Съсекс Куриер“.

— О, страхотно, взела си „Куриер“ — възкликна Кати. Разбирах напълно какво има предвид. Нямаше как да изпитваш самосъжаление, да мислиш за Средния изток, глобалното затопляне или подобни ужаси, докато четеш заглавия от рода на „Празнична томбола събира рекордна сума“.

След като платих и съчувствах на госпожа Хадъм, собственичката на магазина, че някои хора оставят кучетата си да се изхождат точно до изтривалката на входа й, а после не си почистват мръсотията, излязохме навън.

— Е, какво ще правиш след края на месеца?

— Ще се върна на работа — отговори тя.

— Но там е Питър.

— Заплатата е много добра. А и той работи на друг етаж — Кати сви рамене. — Няма да се откажа от мястото си само за да не го притеснявам — погледна ме със зачервените си очи. — Трябва да взема пример от теб, Луси. Трябва да се науча да бъда самостоятелна, а не да живея с мъж и да бъда издържана от него, трябва да съм щастлива сама.

— Не е чак такава голяма радост — отвърнах аз, като си мислех за Виктория и Оли и за пълната липса на любовен живот от моя страна. — Няма пари. И мъже.

— Второто е бонус — горчиво отбеляза Кати.

Прегърнах я, но си мислех, че тя поне има любовен живот, който да се обърка.

Когато се върнахме, на алеята имаше и друга кола. Намръщих се. Надявах се да прекарам една приятна и спокойна вечер със семейството си. Кой ли можеше да е? Колата бе „Ягуар“, лъскава и нова. Мислено изброих приятелите на родителите си. Повечето караха същите стари возила като татко.

— О, не! — възкликна Катрин.

— Чия е колата?

— На Джордж.

— О, не! — повторих и аз.

И двете не харесвахме особено Джордж. Струваше ни се прекалено мекушав и обикновен за Емили. Според мен навикът му да й купува скъпи подаръци, включително и кола, беше подозрителен. Обичаше да я води навсякъде по скучните си корпоративни партита и да се хвали с нея, сякаш казваше: „Вижте каква елегантна и модерна приятелка си имам. Аз може и да съм скучен, но вижте гаджето ми!“. Сякаш се опитваше да я купи.

— Какво прави той тук? — попита Катрин. — Ем и бездруго заминава за Лондон утре. Можеше да я остави поне за една вечер, за да си поприказва тя с теб.

— Може би просто не е могъл да издържи далеч от нея — предположих аз. И на мен ми беше станало неприятно, но не исках да се цупя.

— Или пък да е дошъл само да й даде някой нов подарък.

— Или иска да я води на конференция на лицензираните земемери.

Катрин се ухили. Още не бе забравила онзи път, когато Джордж носеше значка, на която пишеше „В джунглата на недвижимата собственост търсете лицензиран земемер“ и имаше картинка на боа удушвач.

— Ами да — съгласих се аз.

Емили го обичаше, така че какво да направим? Задънена улица в общи линии. Реших, че в крайна сметка може и да не е толкова лошо. Поне щеше да разсее Катрин, макар и да ставаше дума за противния Джордж Грийн.

Хванахме се за ръце и влязохме вътре заедно.

— Здравей, Джордж — поздрави Катрин с похвално бодър тон.

Той стоеше прав — с целия си ръст от метър и деветдесет, — надвесен над Емили, която бе приседнала на ръба на стола пред него. На лицето му имаше самодоволна усмивка.

А после и двете забелязахме, че Емили е със зачервени очи. Като Катрин, само че подпухнала, сякаш скоро е плакала. А мама се суетеше наоколо. Татко пък стоеше до отворена бутилка „Вьов Клико“ и държеше две високи чаши.

— Ето ги и тях, ето ги и тях! — възкликна мама. — Скъпи мои, Емили има новини!

— Познайте! — извика Емили, макар че и двете вече се досещахме. — Джордж току-що ми предложи! Ще се женим!

Протегна лявата си ръка. Вместо модерния оранжев пръстен с розови перли там се мъдреше обикновен еднокаратов диамант. — Не е ли най-прекрасният пръстен на света! — възкликна Ем без капка ирония.

Но все пак погледна притеснено към Катрин. Нямаше защо да се тревожи. Катрин никога не би развалил празника й.

— Така е! — излъга Катрин. Втурна се и сграбчи ръката на Ем, преди да се впусне във възторжени излияния колко е красив. — Много се радвам за теб, Ем, толкова съм щастлива… Джордж, пръстенът е прекрасен.

— Добре дошъл в семейството, Джордж! — сърдечно го поздравих аз. Бих го прегърнала, но реших, че ще го изплаша. Затова само здраво стиснах ръката му. Той явно се зарадва на жеста ми и измърмори:

— Да, благодаря.

Красноречието не беше сред основните социални умения на Джордж.

— Шампанско! — лицето на татко направо грееше. — В чест на Емили и нейния чудесен мъж!

— Да, моля — едновременно се обадихме и двете с Катрин. Грабнахме чашите си като удавнички и си разменихме тайничко многозначителни погледи.

— Чудесно е, скъпа — обърна се татко към Емили. — Джордж е най-добрата сделка на пазара. Нали така, Джордж?

Той само пристъпи от крак на крак и изсумтя нещо неясно, докато Ем го гледаше с обожание. О, да, татко вече бе започнал да канонизира Джордж за светец.

— Схванахте ли? — реши да подскаже татко. — Лицензиран земемер… на пазара… нали?

Всички се постарахме да се засмеем.

— Май нямам нищо специално за вечеря — притеснено се обади мама. — Щях да предложа пиле, но го изгорих. А и бездруго нямаше да стигне за всички…

— Не се тревожи — каза татко. — Всички ще идем да хапнем в ресторанта.

Слава богу! Това бе най-добрата идея, която бях чула през този ден. И щях да си пийна бира. Цялата тази работа с отпиването на малки глътки шардоне можеше да почака до понеделник.

Вечерята в ресторанта беше същински кошмар. Джордж седеше мълчалив като пън. Емили не спираше да го хвали. Татко й пригласяше. Мама се притесняваше за организацията на сватбата. Катрин непрекъснато задаваше куп въпроси с бодър тон, за да прикрие мъката си. А аз просто си седях до тях.

На фона на всичко това загубата на работата и най-добрия ми приятел някак не изглеждаше толкова значителна. Но поне нямаше да ме разпитват. Последвах примера на Джордж и изядох чилито си с месо в относително мълчание, като от време на време подхвърлях някоя добра дума за Джордж или за пръстена, в зависимост от случая.

Беше много егоистично от моя страна — нелепо егоистично. И много се срамувах, че мисля така. Но цялата тази емоционална буря наоколо ме караше да изпитвам ревност. Разтърсващата болка на Катрин, както и сияйното щастие на Емили. Сестрите ми, моите стилни, добре облечени, женствени сестри водеха такъв живот — живот, в който те сполетяват голяма любов и големи нещастия.

А аз просто се мотаех и си живеех като ученичка, която никога няма да порасне. О, и приятелите на Оли ми се присмиваха зад гърба ми.

Беше неописуемо потискащо. Сръбвах от бирата си и се питах дали мога да променя нещата. Вероятно да. Вече имах изкуствени нокти и дълга филирана коса. Сигурно можех да взема назаем от дрехите на сестрите си и това щеше да е достатъчно; да започна нова работа да стана различен човек. По-добър човек. Да се превърна в жена, която мъжете харесват повече, отколкото един приятелски разговор пред спортния канал на телевизора…

Емили и Джордж си тръгнаха заедно на сутринта, слава богу. Мама ги изпрати с много сълзи, а Катрин и аз с безброй прегръдки. Татко потупа и двамата няколко пъти по гърбовете, което накара Джордж да се закашля измъчено. Емили настоя и двете да й станем шаферки.

— Нали няма да ме караш да облека някоя противна рокля, с която да приличам на сметанова торта? — притесних се аз.

— Моля те, Луси — Емили отметна елегантната си късо подстригана коса. — Говориш за мен. Сигурно и двете ще сте облечени с масленозелени костюми с панталон от „Клои“.

— Коя е Клои? — попитах аз. — Някоя от твоите приятелки ли?

Емили добродушно вдигна очи към небето и се качи при Джордж в ягуара, след което потеглиха по алеята сред много махане, сълзи и викове.

Мама направо щеше да си изплаче очите, макар да не разбирах защо, освен ако не я тормозеше мисълта, че ще трябва да търпи Джордж на коледния обяд на семейството през следващите трийсетина години. Но татко я прегърна и я поведе навътре в къщата.

— Е? — Катрин успя да ми се усмихне немощно. — Оставаме само двете.

— Така изглежда — съгласих се аз.

— Искам да знам какво става с теб — продължи тя. — Нещо важно е — проницателно добави. — Знам го.

— Откъде знаеш?

— Ноктите — посочи тя. — И макар да си я вързала назад, личи, че си направила нещо с косата си.

Протегна ръка и издърпа ластика от косата ми и виж ти… Новата ми руса, филирана под ъгъл, коса се разстла послушно по гърба ми, също като във фризьорския салон.

— Аха! Така си и мислех — присви очи Катрин. — Не можеш да ме заблудиш, Луси. Какво става?

Направихме си чай (ако нещо се случеше с майка ми, цената на чая на световния пазар щеше да се срине — в нашата къща се пиеше повече чай, отколкото в цяла Великобритания през осемнадесети век) и й разказах цялата тъжна история.

— Ммм — измърмори само Катрин, когато свърших. — Откровено казано, мисля, че е разумно да смениш имиджа си.

— Така ли?

— Скъпа, дори и в най-изключителни случаи тениските на „Мегадет“ не стават за носене в корпоративните офиси.

— „Металика“ — намусено възразих аз. — „Мегадет“ не струват.

— Разбираш какво имам предвид.

Кимнах.

— А и заплатата ми се струва добра — добави Катрин насърчително. — И бездруго се канех да си поговоря с теб за онова компютърно списание.

— Така ли?

— Като се има предвид колко ти плащаха, това си беше по-скоро хоби, отколкото работа.

Подритнах стола с туристическите си обувки и с нежелание се съгласих:

— Предполагам — не исках всички да са на едно мнение. „Луси трябва да продължи напред. Луси трябва порасне“. — Бях щастлива, знаеш ли — обадих се аз.

— Знам — Катрин ми се усмихна. — Но докога? Още колко време щеше да се радваш на такъв живот?

— Както и да е — казах си, че няма смисъл да се самосъжалявам. Трябваше да се изправя срещу реалността. Да се събудя и да тръгна напред. Все в този дух. С нетърпение очаквам новите предизвикателства, важно заявих аз. Нали така говореха професионалистите? — Все пак наистина ли е толкова трудно? Ще нося поли и обувки на висок ток.

— И няма да правиш обичайното за теб.

— И това също. Имам четири сестри. Нали съм ви виждала какво правите. Всъщност това е причината да съм тук — казах аз. — Трябва да взема назаем малко дрехи.

— За работа ли?

— Да. Имате купища такива неща, нали? Костюми с поли на тънко райе и всякакви подобни? — малко ми беше неясно.

Кати се засмя.

— Жените не носят костюми с тънко райе. А и повечето мъже също. Нито пък чадъри или бомбета на главите си.

— О!

— Така или иначе няма да се вмъкнеш в моите дрехи. Нито пък в тези на Емили.

— Защо не? Не съм дебела — засегнах се аз.

— Не, но имаш мускули. Бедрата ти са по-здрави. А и фигурата ти е с класическата форма на пясъчен часовник, докато двете с Ем сме като клечки.

Това определено беше вярно.

— Май трябва да вземеш някои от старите дрехи на Ан — притеснено каза Кати.

— Е, и какво лошо има в това?

Всичките ми сестри отговаряха на различен тип женски образ. Емили беше градски тип модерно момиче; Катрин беше красива с флоралните си мотиви; Лора — енергична и забързана по американски; а Ан… Ан беше земно момиче. Тя беше най-голямата, цели дванайсет години по-възрастна от мен, и никой не се изненада, когато се ожени на двайсет и пет и започна да ражда деца.

Спомних си какво ми каза Оли за онзи Тод.

— Мисля, че стилът на Ан е точно това, което търсят.

Ан харесваше роклите на „Лора Ашли“ и широки панделки за коса, както и комплекти от обици и колие с изкуствени перли; сега вече имаше истински. Носеше винаги обувки с равна подметка и почти никога не обуваше панталон. Типично провинциално момиче.

— Трябва да се опитаме да открием собствения ти стил — предложи с надежда Катрин. — Ще ти покажа някои списания. „Космо“, „Ел“, „Ин Стайл“, „Вог“…

Колебаех се.

— А и „Стайлиш“, което е най-модерното заглавие напоследък.

„Стайлиш“ беше списанието на Виктория. За мой огромен ужас Катрин бе измъкнала отнякъде последния му брой и го разлистваше.

— Трябва да си купиш следващия им брой — подхвърли ми тя. — Ще има обширен материал на тема „Какво означава женствеността“. Трябва да го погледнеш.

— О, благодаря — обърнах гръб на купчината списания. — Мисля просто да се кача горе и да преровя гардероба на Ан.

— Добре — прие Кати, — но веднага щом изкараш малко пари, гледай да си купиш нови дрехи. Тези тук са ужасни. Отпреди двайсет години са. Слушай, ако искаш, мога да ти купя някои неща. Защо не идем до Тънбридж Уелс и да обиколим магазините? На площад „Виктория“ има няколко добри магазина.

О, господи, не! Косата и ноктите ми бяха повече от достатъчни. Представих си ужасно досаден следобед с Кати, колкото и да я обичах. Щях да меря пола след пола и да умирам от скука.

— Всичко е наред. Сигурна съм, че ще ми свършат работа. Трябват ми само няколко рокли. А и не мога да взема пари от теб — прегърнах я. — Нали цялата работа е в това да порасна и да се науча да стоя на собствените си крака. Нали?

— Сигурно си права — съгласи се Катрин.

Татко се върна в кухнята.

— Мама вече се чувства много по-добре — съобщи ни той. — Смята да отиде до градинския център. Кой иска да я придружи?

— Ооо, аз ще ида — извика Катрин. — Искам да си купя цветя за новия апартамент.

— И аз! — опитах се да покажа малко ентусиазъм.

Купища растения в саксии, все едно. Харесвах цветята. В градината и стига да не се налага да правя нещо с тях.

— Ами добре, щом така искаш, скъпа — каза татко. — Но съм сигурен, че мама ще се оправи и само с Катрин. Мислех да ида долу до реката да ловя риба, но щом не си в настроение…

— О! Да, да! — подскочих от радост аз. Направо обожавах риболова. — В настроение съм. Имаш ли резервен чифт ботуши?

Татко ме изгледа така, все едно съм си изгубила ума.

— Твоите са си тук, скъпа. Нали не мислиш, че ще ги изхвърлим.

Натоварихме такъмите в багажника на колата и татко подкара към полето, което стигаше до реката. Седях си кротко и сияех. Харесвах да стоя край мама, разбира се, но двамата с татко имахме специална връзка. Обичах родителите си еднакво, но с него бяхме близки открай време, още откакто бях съвсем малка.

— Много се радвам за Емили — обадих се аз.

— Да — грейна татко. — Прекрасен човек е този Джордж. Идеален е за нея — погледна към мен. — Ами ти, съкровище? Кога ще дойде и твоят ред?

— О, не знам — засмях се аз. — Не съм романтична натура.

— Всички са романтични дълбоко в себе си — заяви татко. — Какво става с онзи шотландски момък? — попита той.

— Оли ли? — примигнах аз.

— Оливър. Точно така. Мислех, че вие двамата вече сте определили датата.

Татко паркира колата отстрани на пътя до калното поле и тръгнахме надолу към реката, нахлузили големи ботуши. Денят бе леко облачен — идеално време за риболов. Това по принцип бе представата ми за истинско блаженство. Насаме с татко, просто да си седим в приятно мълчание, да слушаме ромоленето на реката, да връзваме мухи на кордата и да се опитваме да примамим рибата. А и в Кент бе толкова красиво. Спокойно можех да оставя на другите Коста дел Сол и Швейцарските Алпи, стига да имам тези неравни влажни поля, гъсто обрасли с трева и със скупчени тук-там дървета, пресечени от поточета и зелени плетове.

Но днес, докато шляпах след татко, се чувствах само вцепенена.

— Между мен и Оли никога не е имало нищо, татко. Бяхме просто приятели.

— О, стига, скъпа — засмя се той. — Няма защо да пазиш тайната си от мен. Знам, че си влюбена до уши в него.

Всички ли мислеха така?

— Защо си решил, че е така?

— Ти непрекъснато говориш за него. Съвсем очевидно е — отвърна татко и разроши косата ми все едно съм петгодишна.

Усетих как гърлото ме стяга и се заех с пръта и кордата си.

— Не — сърдито се обадих аз, за да прикрия чувствата си. — Оли ми беше само добър приятел и никога не ме е харесвал в този смисъл.

— О, скъпа — съчувствено се обади татко. — Да не би да е от онези мъже? Гей?

— Оли? Не, по дяволите.

— Тогава, разбира се, че те харесва „в този смисъл“. Как иначе? — възкликна татко, все едно нямаше друг отговор на въпроса.

— Просто не ме харесваше. Нито пък аз него — излъгах набързо. — Както и да е — вече не можех да издържам и продължих: — Той ще се жени. За приятелката си Виктория Кобхъм — добавих за всеки случай, да не би татко да реши, че е за мен.

Той изглеждаше озадачен.

— Божичко! Предполагам, че съвсем съм се объркал. Е, все едно, тоя младеж сигурно е луд.

Леко се изненадах, че това бе най-лошото, което каза в случая. За долното си злодеяние, че не ме харесва, Оли трябваше да бъде заклеймен като най-глупавия човек на света, истинско мекотело и пълен негодник. Или нещо подобно.

— Но ти не познаваш Виктория — изтъкнах аз.

— Познавам баща й — отвърна татко.

Зяпнах смаяно.

— Клайв Кобхъм. Строителен предприемач. Противен тип — обясни татко. — Блокирах няколко от неговите проекти и посъветвах общинската управа да откаже изпълнението им. Те не ме послушаха. Предполагам, че са се разбрали под масата. Но не можах да докажа нищо, разбира се.

Преди да се пенсионира, баща ми беше общински служител; главен секретар на местния общински съвет. На някой това може да се стори скучна длъжност, но за татко не беше така. Защото той харесваше провинцията. Обичаше Кент. А дори и Източен Съсекс. Всеки божи ден отиваше с радост на работа, без да вдига много шум. Защото се радваше на възможността да направи нещо добро за хората. Да отвори нова библиотека, да спаси гора, да запази някоя болница. Беше изгубил повече битки, отколкото бе спечелил, но не спираше да се бори. И мисля, че именно това го правеше толкова щастлив. Не бих се гордяла повече с него дори и ако беше милиардер.

— Откъде знаеш, че става дума за същия Кобхъм?

— Имаше дъщеря Виктория. И син Пърси. Имаше амбицията да се изкатери високо в обществото — обясни татко. — Произлиза от най-западналата част на Есекс, но презираше корените си. Кръстил беше децата си с надути имена и ги прати да учат в частни училища — татко сви устни. — Противен тип е този Кобхъм.

Това ме разведри неимоверно много, понеже Виктория бе толкова надменна. Оли никога не се държеше високомерно, а явно той беше човекът със синя кръв. Вероятно трябваше да приема, че Вики е неуверена в себе си. Но в действителност все още я смятах за кучка.

— Значи няма да се омъжваш за Оливър — повтори татко. — Жалко. Струваше ми се свестен момък.

— Татко! — заметнах въдицата, но не се справих особено добре. — Ти дори не си го виждал.

— Не съм — съгласи се той. — Но знаех, че те прави щастлива, скъпа. А само това е важно.

— О! — опитах се да отметна косата си, както прави Виктория, но тя се разпиля пред лицето ми и побързах да я дръпна настрани. Новите ми нокти се заплетоха в нея, след кратка борба успях да ги измъкна. — Няма значение, аз съм щастлива — с престорено весел глас заявих аз. — Ще имам нов имидж и нова работа, както купища пари. И мисля, че ще ми бъде забавно! — усмихнах се бодро на татко. Не можех да понеса мисълта, че знае колко съм нещастна.

— Е, щом така мислиш, съкровище — съгласи се той и също се усмихна насила. — Сигурен съм, че всичко ще се нареди накрая.