Родена във вторник

Девета глава

Следващият ден в офиса беше ужасен.

Тод го нямаше и аз трябваше само да седя там, да отговарям на телефона и да записвам съобщения. О, и да правя кафе. Момичетата явно не си говореха една на друга, а на Джеймс му харесваше да ми се сопва на висок глас.

Бях прекалено изнервена дори да редя пасианси на компютъра си.

Прекарвах си времето в мечти, когато в три часа Джеймс и Джейд се изнесоха заедно на някаква среща. Мелиса вече беше във вътрешния кабинет и разговаряше с клиенти от Тексас, които искаха „някой мъничък палат“ някъде в централната част на Лондон, така че останахме само двете с Бъфи.

— Искаш ли кафе? — любезно предложих аз. В това се изразяваше цялата практика на новите ми офис умения за днес.

— Още кафе ли? Вече ми идва да захапя собствената си ръка — горчиво отвърна тя.

Бъфи отново беше облечена скъпо и красиво. Носеше къса жилетка на цветя от муселин върху розова рокля от шифон, с копринена подплата; розови чехли, сребристорозова чантичка „Шанел“ и бяло копринено шалче около врата.

— Има и без кофеин — отбелязах услужливо.

— В действителност никога не е напълно безкофеиново — мрачно заяви тя. — В него има почти толкова кофеин, колкото и в обикновеното кафе.

— Откъде знаеш?

— Правено е проучване. В родината ми. Показаха го по новините — Бъфи въздъхна. — Нещата никога не са толкова хубави, колкото изглеждат. На това поне можеш да разчиташ.

Леко се обнадеждих. Бъфи май искаше да се сприятелим.

— Искаш ли да станем приятелки? — попитах я аз.

Тя ме зяпна изненадано.

— Какво?

— Няма нищо. Беше глупава мисъл.

Но Бъфи вече бе извила леко устни в почти незабележим жест. Всъщност приличаше на леко трепване. Това ли се броеше за усмивка в изисканите кръгове на американското общество?

— Не може просто така да питаш — каза тя. — „Искаш ли да станем приятелки“.

— Защо не?

— Трябва да положиш усилия. Да го внушиш на другия. Да го заинтригуваш с разговор — продължи тя. — Имаш ли много приятели, Луси? Всички англичанки ли са като теб?

— Имам цял куп приятели — отвърнах. — Но всички са мъже. И разбира се, не всички англичанки са като мен. Да не би всички американки да са като теб? Има и други, нали, например Кортни Лав. Тя изобщо не прилича на теб.

— И Опра — услужливо допълни тя.

— Точно така. И Хилари Клинтън.

— Тина Търнър.

— Мадона — поклатих глава. — Но тя напоследък прилича малко на теб, нали? Стана много почтена — въздъхнах. — Преди я харесвах повече.

— Но тогава имаше косми под мишниците — ужасено промълви Бъфи. — Сигурно не харесваш косми.

— Това беше нищо — носталгично отбелязах аз.

— Англичаните не харесват косми под мишниците, нали? — попита тя. — Или това се отнасяше за французите.

— И французойките нямат косми. Всъщност на тях никак не им е лесно — мислех си за гаджето на сестра ми и думите му: „Всички французойки си затварят очите за изневерите на съпрузите си“, при това подхвърлени в разговор, преди да й предложи брак.

Точно така! Сестра ми. Страхотна идея. Можех да се обадя на Катрин! Вече трябваше да се е върнала в Лондон. Изпитах огромно облекчение; тази вечер поне нямаше да съм самотна.

— Едва ли им е по-трудно, отколкото на американките — горчиво се обади Бъфи.

— Какво имаш предвид? — попитах.

Тя ме погледна с присвити очи.

— О, американците са толкова глупави. Всички са дебели. Убиват заради петрола. Президентът е идиот. Искат да завземат целия свят. Каква е разликата между един американец и киселото мляко? В киселото мляко има някаква култура — тя въздъхна. — Това всъщност ми се стори смешно първия път, когато го чух.

— Съжалявам — сепнах се аз.

— Аз да не съм Джордж Буш? — театрално възкликна тя. — И знаеш ли какво, ако не харесваш храната в заведенията за бързо хранене, никой не те кара насила да я купуваш. Нито да ходиш на кино.

— Наистина ли ти е трудно тук?

— За всички американци е така.

— Тогава защо не се прибереш у дома? — попитах. — Ако толкова мразя някое място, не бих останала там.

Бъфи ме погледна тъжно.

— Не е така лесно — каза тя.

— Разбира се, че е. Само трябва да се обадиш в някоя туристическа агенция. Можеш да попаднеш на чудесни отстъпки, ако знаеш къде да потърсиш.

— Имам ангажименти — прошепна Бъфи. — И не съм готова да ги прекъсна.

— Някой мъж ли? — съчувствено попитах аз.

— Не просто някой — единственият за мен — отвърна тя. — Но мисля, че ми изневерява.

— Не можеш ли да му потърсиш сметка?

— Нещата не стоят така.

Реших да не споря.

— Тогава просто го зарежи — казах. — Ти си много красиво момиче, Бъфи, с това женствено излъчване и… — махнах с ръка към тоалета й в розово и кремаво. — Момиче като теб може да има всеки — промълвих завистливо.

— Но не мога да задържа никого — въздъхна тя. — Трябва да продължа напред. Но не мога, защото го обичам прекалено много.

Какво можех да кажа на това?

— Разбирам — промълвих само. — Искаш ли да излезем на вечеря?

— Едва три и половина е — шокира се Бъфи.

— Тогава ще е късен обяд. Ще кажеш, че ти помагам за нещо. Ще идем в някой бар, ще пийнем чаша вино с газирана вода и ще хапнем нещичко.

— Нещо нисковъглехидратно ли? — подозрително попита тя.

— Разбира се — опитах се да я изкуша аз.

Бъфи се поколеба.

— По-добре не — каза накрая. — Той, искам да кажа, господин Мейл, може да разбере. А не бихме искали да го ядосаме.

Кимнах.

— Точно така. Определено не искаме.

Не беше важно. Щях да се обадя на Катрин след работно време. Надявах се, че е в града. Иначе щеше да се наложи да звъня на службата за точно време, само и само да чуя нечий глас за компания.

Слава богу, Катрин отговори на позвъняването ми. И беше в Лондон.

— Не можех да понеса още една вечер да ям полусурова свинска пържола — каза тя. — Може да хвана свинска тения.

— Как си? — съчувствено попитах аз. Наистина исках да разбера как се чувства. Но освен това се надявах да имам възможност да поговоря за Тод. Да потърся съвет. Петък наближаваше…

— Добре съм — тъжно отвърна Катрин. — Искаш ли да дойдеш при мен? Или аз да дойда до апартамента на Оли.

— Вече не живея при Оли. Изнесох се.

— Къде си? — в гласа й се прокрадна лек интерес. — Да дойда ли при теб?

Огледах луксозната си и стерилна стая.

— Предпочитам да видя твоя апартамент — размислих аз. — Къде се намира?

— Близо до „Ърлс Корт“ — каза тя. — Улица „Кингстън“. Номер тридесет и две, апартамент пет А.

— Идвам — весело отвърнах аз.

Апартаментът на Кати изглеждаше точно такъв, какъвто си го бях представяла. По-уютна версия на моя; чист и спретнат, но с много цветове и особено излъчване като на самата Кати. Макар да бе съвсем стандартно луксозно лондонско жилище под наем, обзаведено с хром и светло дърво, тя бе успяла да му придаде уюта на всичките си предишни жилища: навсякъде имаше куп различни по цвят рози в стъклени вази, снимката на мама и татко, окачена на стената, розови килимчета по пода, а в тоалетната — книга с цинични вицове. В кухнята видях букетчета изсушени билки, закачени на чистите стени — изглеждаха малко не на място, което беше идеално. Човек не можеше да изличи момичешкото у Кати. Дори и когато беше с разбито сърце.

Искаше ми се веднага да започна с Тод, но не биваше, нали? Не и когато сестра ми се опитваше да забрави голямата любов в живота си.

Седнахме с подвити крака и чаши диетичен топъл шоколад в ръце върху големия й мек диван, където бе метнала бледосиня покривка с малки бели цветенца. Катрин се смая, когато казах „да“ на диетичния шоколад, но какво ли знаеше тя. Дни наред не бях слагала нищо сладко в уста. Вече дори не ми се струваше толкова противно.

— Значи си се върнала на работа? — започнах аз.

Катрин кимна.

— Няма да позволя онзи негодник да ми провали шансовете за добра кариера — храбро заяви тя. — Тази година със сигурност ме очаква голяма премия. И не искам никой да си мисли, че съм преживяла нервен срив — тя потрепери. — Клишето е съвсем вярно, знаеш ли, наистина са като акули. Усещат кръвта.

— Е, видя ли се с него?

— О, да — мрачно потвърди Кати. — Видях го.

— И?

— Казах: „Добро утро, Питър. Забелязах, че банковият коефициент пак е скочил“.

Усещах, че има и още.

— Той се съгласи с мен и се разминахме.

— И? — притиснах я аз.

— И — въздъхна тя — беше с новото си гадже.

— Какво? — направо изкрещях.

— Аз скъсах с него. Има право да е с ново гадже. Защо да ме интересува? — каза Катрин и очевидно отчаяно я интересуваше.

— Новото му гадже — попитах аз — беше…

— … Естер. От Ню Йорк. Да, тя беше.

Прегърнах я, но тя ми отговори само с леко докосване. Усещах, че не иска да ме прегърне здраво, защото иначе ще се разплаче.

— Виж, може да не му е гадже. Нали каза, че работят заедно. Може да са само колеги.

— Държаха се за ръце.

— О!

— И той каза: „Катрин, познаваш гаджето ми Естер, нали?“

— Ох!

— Болезнено беше — призна тя.

— Ти какво направи?

— Усмихнах се и казах: „Разбира се! Как си, Естер?“. Тя се чувстваше ужасно неловко.

— Аз щях да кажа: „Много бързо се намърда на моето място“. Или: „Всички познават Естер, повечето в библейския смисъл“. Или просто: „Разкарайте се и двамата, негодници“.

— Много деликатно — иронично се съгласи Кати. — Следващия път може да пробвам — тя опита да се вземе в ръце. — Както и да е, разкажи ми какво става с теб.

— Както знаеш, изнесох се от апартамента на Оли.

— Сигурно си се чувствала ужасно.

— Горе-долу — свих рамене. — С Досадната Виктория там вече не е същото. Както и да е, започнах работа в агенция за недвижими имоти.

— Да — Кати опита да се съсредоточи. — Всъщност направи ми впечатление тоалетът ти. Много е хубав, далеч по-добре от старите дрехи на Ан.

— Но още трябва да се постарая. Другите момичета в офиса се справят много по-добре. Имат си копринени ризи и неща от този род. Можеш ли да ми помогнеш? Да ме заведеш на пазар имам предвид. Трябва ми нещо за петък. Рокля. Нещо женствено, с воланчета или къдрички.

Когато изтърсих това, Катрин повдигна вежди.

— За какво говориш? — попита тя. — Къдрички? Това не си ти, Луси!

— Трябва да изглеждам елегантна — проплаках. — И много женствена и прекрасна.

— Ти и без това си прекрасна.

— Трябва да ми помогнеш! — примолих се аз.

— Не ставай глупава, разбира се, че ще ти помогна — отвърна Кати. — Но не пропуснахме ли нещо? Какво ще става в петък? Пък и щом си получила работата, какво значение има как са облечени другите момичета? Не се престаравай, Луси. Вече имаш по-елегантен вид, добре, вероятно имаше нужда от това, но в момента си облечена съвсем прилично за делова обстановка.

— Трябва ми нещо повече от прилично облекло. Искам да направя силно впечатление — отчаяно заобяснявах аз. — Да изглеждам стилна. А ми трябват и дрехи в най-различни стилове. Подходящ тоалет за нощен клуб и за… за кънтри клуб.

— Кънтри клуб? — Кати ме зяпна, сякаш съм се побъркала. — Ще ходиш в кънтри клуб ли? Но тук няма такива. Освен ако не броиш аматьорския драматичен клуб в Груумбридж.

— Имам предвид тоалетите да стават за всякакви случаи — обясних аз.

— А какво е подходящо за… да речем, рок концерт — подозрително попита Катрин.

Отметнах глава и презрително възкликнах:

— О, това ли? Вече не се интересувам от такива неща. Харесвам… „Ковънт Гардън“ и театъра.

— Театър?! — изпръхтя Катрин. — Кажи ми поне една пиеса в Уест Енд.

— „Котки“ — бодро отвърнах аз.

— От години не се играе — поправи ме тя. — И никога през живота си не си слушала опера. Какво става?

— Има един мъж — признах си.

— Знаех си! — възкликна тя. — Оли ли е? Да не е скъсал с Виктория?

— Не, не е. И е много по-красив от Оли — натъртено отговорих аз. — Има най-страхотните тъмни шоколадови очи и изглежда страхотно в костюм.

— Продължавай.

— Много е щедър. И мил. Другите в офиса ме тормозеха и той ме защити.

— Нали не става дума за шефа ти? — попита Катрин.

— Хм, да.

Тя се плесна по челото.

— Скъпа, тази работа ти е нужна. Не бива да излизаш с шефа си!

— Не излизам с него — засегнах се аз. — Само приятели сме. Приема нещата такива, каквито са. Покани ме на вечеря в петък, това е. И наистина искам да го впечатля. Да се изкатеря по корпоративната стълбица.

— Корпоративната стълбица ли? Това не си ти — констатира отново Катрин.

— Но мога да бъда — упорито настоях аз. — Щом Виктория изкарва по шейсет хиляди годишно, защо и аз да не мога?

— А този мъж… Щом не се срещате, защо те кани на вечеря в петък?

— Той иска да се срещаме — признах си. — Но вече му казах, че не се интересувам от връзка. Така че сме само приятели.

Кати поклати глава.

— Разбира се. Стига, Луси! Едва ли го вярваш — погледна ме проницателно. — Не искаш да му направиш добро впечатление само заради работата, това ми е ясно.

— Ами… чувствам се поласкана — толкова можех да си призная. — Само да го видиш, Кат! Невероятно богат и преуспял е и прилича на кинозвезда. А иска да излиза с мен.

Кати ме погледна, сякаш съм луда.

— Разбира се, че иска да излиза с теб, кой не би искал? Ти си невероятна, Луси.

Да, много хубаво. Но не бях стигнала доникъде с Оли.

— Но въпреки това работиш с него. Опасно е да се флиртува с колеги.

— Не мога да променя факта, че работим заедно. И ти работиш с Питър.

— И виж само каква каша стана — въздъхна тя.

— Е, Тод харесва новата Луси. А той е имал милион гаджета и аз просто искам да изглеждам стилна, като… като Марта Стюарт.

— Онази стара повлекана? Тя накрая се озова в затвора — предупреди ме мрачно Кати.

— Знаеш какво имам предвид — проплаках. — Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се. Но, Луси, надявам се, че той те харесва заради самата теб. Че не става дума само за външността и маниерите ти.

— Преди две седмици всички ме уверяваха, че са важни точно външността и маниерите — пригладих полата си. — Все едно, очевидно ме харесва заради самата мен, тъй като не съм нито богата, нито с аристократична титла. А той ми намери апартамент, в който да живея, и ми плаща куп пари. Оценява ме — казах аз. — И е мил.

— Добре — Кати остави чашата си. — Стига да е свестен човек, предполагам, че няма да ти се отрази зле. Ще те заведа на пазар. От много време искам да ти купя нови дрехи.

— Сама мога да си купя дрехи — гордо заявих аз. — С парите, които ми дава, задето ще се грижа за апартамента, и тези за пътните разноски сега разполагам с доста допълнителни средства. Дори не се налага да пипам заплатата си.

— Няма да ти стигнат за такива дрехи…

— Шестстотин на седмица — поясних.

Кати примигна.

— Определено е щедър.

Да. Такъв беше. И твърдо бях решила да му дам шанс поне като приятел.

На другия ден след работа тръгнахме да обикаляме магазините. Този път ми беше по-интересно, бях мотивирана.

Казвах на Катрин точно какво искам и тя избираше дрехите за мен: копринени ризи от „Емпорио Армани“, разкроена рокля от шифон от „Гоуст“, черни обувки с тънки каишки и високи токчета от „Л. К. Бенет“, две поли в тъмнозелено и сребристосиньо от „Дона Карън“, къса коктейлна рокля от „Уеърхаус“ и разкошна лека черна пелерина от „Джоузеф“. На закачалката пелерината изобщо не ме впечатли, но правеше всичко, което носиш под нея, да изглежда много официално и стилно.

После отидохме на вечеря. Катрин си поръча агнешка пържола и пресни картофи, а аз — салата с печено пилешко.

— Нямаш апетит ли? — учуди се тя. — Къде е огромната чиния спагети или риба с картофки? Има ги в менюто, да знаеш. Маскирали са ги като „солена треска и салата от едро нарязани картофи“, но общо взето си е риба с картофки.

— Спазвам нисковъглехидратна диета — отвърнах кратко.

Кати повдигна вежди.

— Защо?

— Просто реших да променя някои неща. Да се храня по-здравословно.

— Но това не е здравословно за човек, който не спира да танцува. И който тича сутрин!

Въздъхнах.

— Отказах се от спортуването — отвърнах лаконично. — Вече не намирам време.

Катрин се пресегна и ме разтърси за рамото.

— Ти да не си някой демон? — възкликна тя. — Какво си направил със сестра ми, изчадие такова?

Засмях се.

— Катрин, всичко е наред.

— Да видим — каза тя. Обърна се към сервитьора: — Бутилка „Шардоне“, моля. Ако откажеш да пиеш, ще знам, че си станала анорексичка, и ще съм принудена да се обадя на мама.

— Е, това не бива да става — признах аз и се съгласих сервитьорът да ми налее в чашата.

Виното всъщност се оказа много приятно. Втората бутилка — също. Катрин отказа да се включи и аз трябваше да я довърша сама. По дяволите! Тод нямаше да разбере. Много се забавлявах с Катрин и когато тя реши да си вземе пудинг за десерт, и аз не се възпротивих. Струваше ми се, че не съм яла цяла седмица. Тук имаха страхотни плодови пити с джинджифилов сладолед, така че си поръчах. И чаша бренди, което изгори гърлото ми, но какво пък? Беше ми доста весело. На Катрин — също.

— Истинска прелест! — възкликнах аз, докато тя подписваше чека за сметката. Не бях се забавлявала толкова, откакто Виктория бе предложила на Оли. — Да идем на бар.

— Претъпкани са — изтъкна Катрин.

— Тогава да си вземем шампанско и да идем в моя апартамент! — предложих аз ентусиазирано и леко завалено. — Не искаш ли да го видиш?

— Определено — съгласи се Катрин, взе всички торби с покупките ми и внимателно ме подкара към вратата. — Идеята ти е много добра. Но да пропуснем шампанското. Утре съм на работа, а и ти също.

Препънах се на тротоара и застанах пред „Пелъм хаус“, стиснала лакътя на сестра си.

— Охо! — бавно произнесе Катрин. — В тази сграда ли живееш?

— Чакай само да видиш — позвъних и Тоби Роджърс отвори вратата.

— Добър вечер, госпожице — поздрави той.

— Здрасти, Тоби — казах аз. — Тоби, т’ва е сестра ми Катрин. Катрин, т’ва е моят приятел Тоби Роджърс. Не Тони. Не му викай Тони, щото т’ва не е името му.

— Здравей, Тоби. Аз съм Катрин — извинително произнесе тя.

— Добър вечер и на вас, госпожице — тихо каза той.

— Ключовете ти у теб ли са? — попита ме Катрин. — Помниш ли в кой апартамент живееш?

— Госпожица Евънс остави ключа си при мен, госпожице — спокойно отвърна Тоби, — и обитава мансардния апартамент на последния етаж. Да ви придружа ли догоре?

— Знам къде живея — възмутено се обадих аз.

Катрин взе ключа от Тоби.

— Много благодаря — после погледна към мен. — Извинете я.

— Хей! — възразих аз.

— Няма за какво да се извинявате, госпожице — отвърна Тоби.

— Точно така. Абсолютно правилно — казах аз. — За нищичко!

Исках да бъда като Виктория. Затова отметнах косата си отново. Или поне се опитах. За съжаление обаче движението не ми се удаде съвсем. Никак даже. Само почувствах леко гадене и…

— О, боже! — успях да изфъфля.

После се наведох напред и повърнах върху мраморния под.

Събудих се, без да знам къде съм.

Всъщност не ме интересуваше особено. Кой го е грижа за точното място, когато главата му пулсира от болка, а в устата си има вкус на оцапан под в клетката на папагалче?

Лежах кротко и се опитвах да не мърдам, за да не си докарам по-голяма беля. Но за съжаление усещах и изгаряща жажда. Изпъшках, свалих крака на пода и се запрепъвах към банята, където пъхнах глава под чешмата и започнах да пия на големи глътки. Това ми помогна за около минутка; после отново повърнах.

О, господи!

Погледнах се. Кожата ми изглеждаше посивяла като косата на Барбара Буш. Имах торбички и очите ми бяха кървясали. Бях само по сутиен и бикини. Имах и часовник, който показваше… десет без десет!

О, по дяволите!

Спомних си всичко. Изстенах отново и се заех да търся мобилния си телефон. Беше върху леглото, до бележка от Кати.

Не бях сигурна дали някога отново ще се чувствам добре. Обадих се в офиса и обясних, че е починал близък на семейството ми.

— Съжалявам да го чуя — подозрително каза Джеймс. — Кой?

— Чичо ми Джимбо — изпъшках аз. — Голяма загуба — вярно си беше. Беше умрял близък роднина, който се казваше чичо Джимбо, и вероятно е било голяма загуба за някого. Не можех да знам за кого, понеже беше починал през осемдесет и девета.

— Кога да те очакваме на работа?

— Утре, надявам се — изграчих пресипнало.

— Добре — Джеймс малко поомекна. — Моите съболезнования, Луси. Определено не ми звучиш добре.

И със сигурност не се чувствах добре. Но когато натиснах копчето за край на връзката, изпитах известно облекчение. Един свободен ден! И може би с повечко сън и няколко аспирина…

Тогава се сетих. Фоайето. Бях повърнала! Дали Тоби вече ме бе докладвал на графинята? Или, още по-зле, на Тод?

Изстенах от ужас. Това съвсем не бе начинът, по който трябваше да се държи бъдещ партньор в „Мейл акомодейшънс“, нали? Нима Марта Стюарт би залитнала в кънтри клуба и би оплескала целия под?

Разбира се, че не! Свършено беше с мен.

Стенейки, хукнах към душа и се изтърках старателно с любимия си сапун; измих косата си, по която сигурно имаше следи от повръщано, чинно изтърках устата си с четката за зъби и я изплакнах с „Листерин“. Нищо не можех да направя за ужасното главоболие, нито за изгарящата жажда, но след като изсуших косата си с професионалния сешоар, монтиран на стената в банята, и се напъхах в роклята си на цветя и тъмносинята жилетка, поне вече имах що-годе приличен вид.

Гримирах се набързо — сложих руж на бузите си, прикривайки малко бледността, която повече подхождаше на някое видение, и се качих в асансьора, за да сляза при Тоби. Надявах се да е там.

Там беше, разбира се. Разговаряше с графинята. Дали й казваше за мен? За снощи?

Останах зад нея, леко встрани.

— Да, госпожице? — Тоби ме изгледа с леден поглед. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Аз… хм, ще почакам.

Графинята, надушила скандала, се обърна и ме прониза със стоманените си очи.

— О, не се притеснявайте от мен — каза тя и отстъпи крачка назад.

— Просто исках да поговоря с теб за снощи — изчервих се аз до корените на косата си.

Графинята демонстративно вирна нос.

— Няма какво да обсъждаме, госпожице — каза Тоби. — И така, Ваша Светлост, непременно ще се обадя в службата, която се занимава с почистването, и ще ги информирам, че работата им около тоалетната на господин Снагълс е била незадоволителна…

— Аз… аз искам да се извиня — изтърсих рязко. Толкова беше унизително. — Беше наистина ужасно и неуместно от моя страна и няма да се повтори. Майка ми ще ме убие, ако разбере.

Тоби Роджърс ме изгледа. Леденият му взор леко поомекна, после той сведе очи.

— Какво? Какво е станало? — настоя да разбере графинята. — Да не би да сте съсипали нещо, млада госпожице? Да не са ви хванали с наркотици? Или сте довели тук неподходящи мъже!

— О, нищо такова, Ваша Светлост — Тоби ме предупреди с поглед да не казвам нищо. — Госпожица Евънс просто намеква за факта, че снощи се прибра малко по-късно и се наложи да ме събуди.

Погледнах го с благодарност.

— Разбирам. Е, добре тогава — разочаровано продължи графинята. — Закъснявам за часа си при шапкаря. Приятен ден, Тоби.

— Приятен ден, Ваша Светлост — ниско се поклони той.

Графинята отново вирна нос и се понесе навън. Изчаках, докато хоризонтът стане чист.

— Виж, искрено съжалявам — започнах аз. — Беше отвратително. Обикновено не правя така. Но ме накараха да мина на вино, а обикновено пия само бира.

— Кои са те? — попита той.

— Всички. Нали разбираш, трябва да бъда дама.

Устните на Тоби потрепнаха в лека усмивка.

— Разбирам.

— Никога не бих позволила някой друг да чисти, след като съм повърнала — продължих аз, изчервена до уши. — Щях сама да си почистя, но съм заспала като пън. Ужасно съжалявам.

Той ми се усмихна накриво.

— Госпожица Катрин предложи да почисти, но аз вече бях приключил, когато тя слезе. Не се случва за пръв път, госпожице. Осмелявам се да предположа, че няма да е и за последен.

— Защо не ме наричаш Луси? — помолих аз.

Тоби поклати глава.

— Няма да е редно, госпожице. А и — добави с многозначителен поглед той — на господин Мейл не би му харесало.

Тод. Вярно.

— Ти… не си му казал, нали?

Възрастният човек се ухили.

— Не, госпожице. Ще запазя подробностите строго поверителни.

— Пфу! — изпръхтях аз. — Той ще дойде тук утре вечер. На среща — споделих доверително. — Наистина искам да му направя добро впечатление.

— Сигурен съм, че ще успеете.

Обърнах се и тръгнах към асансьора.

— Госпожице Евънс?

Погледнах го.

— Да, Тоби?

Той извърна очи.

— Нищо. Няма значение. Приятен ден, госпожице.