Шепотът на розите

Глава 12

На следващата вечер Сабрина реши да посвети Морган в изкуството на шаха.

Тя дори не трепна, когато мъжът й удари с юмрук дъската, преобърна я и фигурите се разпръснаха по всички краища на стаята. Коленичи и търпеливо събра пешките в полата си. Той преобърна дъската още три пъти, преди най-сетне да разбере как се движат конят и офицерът.

Морган сновеше ядно по стаята, стиснал ръце в юмруци.

— Каква е тази игра? — изсъска гневно той. — Как може царят да бъде толкова безсилен? Той няма ли поне малко чувство за чест, по дяволите? Няма ли гордост? Какво славно има в това да се държи за полата на царицата?

Пъгсли протегна късите си крачета, претърколи се пред камината и се прозя.

— Ти не си разбрал най-важното. — Сабрина, коленичила пред огъня, измъкна от жарта една нещастна пешка. — Царят е най-важната фигура в шаха. Можеш да играеш без царица, но никога без цар. Ако го загубиш, губиш играта. Затова трябва да го защитаваш, каквото и да ти струва.

— И кой го защитава? Шепа жалки пешки и една глупава жена! Би трябвало да го обсипят с камъни и да го изгонят от клана. — За да илюстрира становището си, Морган запрати нещастния монарх към огъня. Пъгсли го улови във въздуха и безмилостно го загриза.

Докато Морган с отсъстващ вид й помагаше да обърнат тежката дъска, Сабрина тихо се кискаше.

— Една глупава жена значи! Историята познава много жени, които са жертвали живота си за своите. Например твоята собствена кралица Мери!

Морган удари с длан по масата, лицето му помрачня още повече.

— Тя загуби главата си само заради твоята скъпа кралица Елизабет!

Сабрина тресна един офицер върху дъската.

— Тя не е моята кралица Елизабет! Ако случайно не знаеш, Морган Макдонъл, аз съм шотландка!

— Защо тогава говориш като проклета англичанка?

Опрели ръце на дъската, двамата съскаха един срещу друг като разярени котки. Морган беше толкова близо до нея, че Сабрина се уплаши. Погледът му падна върху устните й и очите му засвяткаха като ментовото зелено на дъждовна капка върху младо листо. Той задържа погледа си върху пълните устни и след няколко безкрайни секунди сведе глава към шахматната дъска. Вдигна черната царица и гласът му омекна.

— Жените са крехки същества. Нежни. Кротки. Бог ги е създал, за да ги пазим от лошото в този свят.

Сабрина беше запленена от движенията на ръцете му. Невероятно големи, те милваха с нежност прозрачния яспис. Тя си спомни как същите тези ръце бяха милвали със същата замечтаност розата на Белмонт — само миг, преди да я строшат.

— Дълг на мъжа е да закриля жена си. Да се грижи за нея.

Сабрина си припомни Ев и другите жени от клана Макдонъл и се учуди безкрайно, защото думите на Морган идваха направо от сърцето. Понятието му за чест и гордост беше съвсем различно от онова, което й бяха втълпявали досега за клана му.

— Сигурен ли си, че не си чуждо дете? — попита тихо тя. — Може би феите са те оставили в кошничка пред вратата на баща ти?

Той се усмихна уморено.

— Татко ми казваше същото. Но аз съм имал майка. Умряла е при раждането.

Палецът му милваше надиплената пола на царицата. Сабрина усети в сърцето си нещо като ревност и потрепери при мисълта, че бронзовите му ръце можеха да милват кожата й със същата нежност.

Неспособна да понася дори секунда по-дълго това сладко мъчение, тя изтръгна царицата от ръцете му и започна да подрежда фигурите.

— Това е само игра, Морган.

Той се отпусна в стола срещу нея и скръсти ръце.

— Да, но не е истинска. Няма да играя повече.

Сабрина се отпусна в своя стол и също скръсти ръце. Двамата поседяха известно време мълчаливо, докато Пъгсли загуби интерес към царя и го пусна шумно на пода. Най-после Морган се наведе през дъската.

— Боя се, че всичко това не помага — промълви той. — Време е да ме целунеш за лека нощ.

Сабрина затвори очи и издаде напред устни с чувство за изпълнен дълг. Когато не се случи нищо, тя отвори очи и видя, че Морган я наблюдава с лениво любопитство. Той взе лицето й между ръцете си, както бе постъпила тя миналата вечер. Сърцето й веднага ускори ритъма си, когато палците му помилваха долната й устна, насладиха се на мекотата и чувствеността й и изпробваха готовността й да се подчини.

Тя усети как устата й се разтопи като восък под зашеметяващата интимност на докосването му, усети как устните й се отвориха и безсрамно му позволиха да проникне навътре. Топлият му дъх докосна кожата й, сладък и замайващ. Той продължи да я милва с широките си, грапави пръсти.

Сабрина се раздвижи неспокойно в стола си, докато в скритите части на тялото й се разгаряше огън. Гърдите й се напрегнаха, а слабините й овлажняха. Едва сега, нито секунда по-рано, Морган мушна езика си в устата й и продължи целувката с едно-единствено плъзгане надълбоко, което я докара до ръба на екстаза.

Без да обърне внимание на измъчения й стон, той се отдръпна назад и бързо я целуна по носа.

— Лека нощ, хлапенце.

Боейки се гласът да не я издаде, Сабрина го изчака да стигне до вратата.

— А аз си мислех, че вие, Макдонълови, не сте особено опитни в изкуството да целувате за лека нощ.

— Точно затова трябва грижливо да се упражняваме. — Той й намигна дяволито. — Спи сладко, момиче.

Когато Морган изчезна, Сабрина изтощено отпусна глава върху ръцете си. В тялото й бушуваше такава буря, че нямаше да й позволи да заспи.

На третата вечер Сабрина реши да запознае съпруга си с Омир. Надяваше се гръцкият бард да прикове вниманието му и в същото време да се окаже достатъчно умерен, за да не възпламени страстта му. Защото тази страст имаше опустошителни последствия и за съня, и за душевния й мир. Цяла нощ бе лежала будна, мяташе се неспокойно в леглото, докато накрая се уви в чаршафите като в силната прегръдка на Морган.

Тя приседна на пода пред огъня и започна да чете. Чувстваше се почти като Шехеразада, която забавлява своя султан. Само дето рискуваше не главата, а сърцето си.

Страхът й се оказа необоснован. Морган се приведе напред и изслуша с нарастващо възхищение как безстрашният Одисей надхитрил и победил всичките си врагове и успял да се върне при любимата си Пенелопа. Затвореното му лице бе огряно от момчешко учудване. Когато Одисей ослепи ужасния циклоп Полифем, той се наведе толкова силно напред, че Сабрина се уплаши да не падне от стола. Самата тя беше толкова погълната от древната история, сякаш я чуваше за първи път.

Обзета от въодушевление, тя зачете епизода за Одисей и магьосницата Цирцея. Морган се облегна назад — първият признак, че нещо не беше наред. Издайническите бръчки на челото станаха по-дълбоки. Сабрина зачете по-бързо, запъваше се на прости думи, мислите й все по-често се връщаха към предстоящата целувка за лека нощ.

— Глупак! — Морган удари с юмрук по масата.

Сабрина стреснато затвори книгата.

— Този Одисей е бил невероятен глупак! Аз никога не бих допуснал такава грешка. Коварната вещица превръща хората му в свине, а той й позволява да го вкара в леглото си! Този човек няма ли капчица гордост!

Вманиачената му гордост вече започваше да я изнервя. Сабрина срещна хладно погледа му.

— Цирцея го омагьосва с красотата си. Вероятно с готовност се е отказал от гордостта си, за да я има.

— Мъжът, който жертва гордостта си заради жена, е проклет глупак!

Сабрина видя ясно предупреждението в гневния му поглед. Ако му позволеше, Морган щеше да я дари със син, но никога нямаше да й отдаде сърцето си. За неин ужас очите й се напълниха със сълзи.

Тя хвърли книгата на масата и отиде до прозореца, надявайки се вятърът да изсуши сълзите й. Хладният въздух предвещаваше ранен сняг.

— Може би си прав. Това решение е струвало скъпо на Одисей. Ако можем да вярваме на Омир, той е бил убит от плода на тази връзка — от собствения си син. — Със сухи очи, доверявайки се на гнева си, тя се обърна отново към него. — Ако ме беше оставил да прочета историята до края, може би щеше да разбереш смисъла й. Одисей влиза в леглото на Цирцея само за да спаси моряците си. Животът им е по-важен за него от собствената му жалка гордост. Ако изобщо има мъж, способен да разбере такава постъпка, това си именно ти.

Морган наистина разбираше. Цирцея не беше и наполовина толкова добра магьосница като жената, която стоеше насреща му. Меденосладкият й глас го държеше в плен; всяка плаха, скрита усмивка и всяка дума, оформена от меките устни, го омагьосваха. В момента не беше в състояние да каже от какво всъщност се възмущаваше: от невероятната глупост на Одисей или от своята собствена.

Сабрина го гледаше втренчено, великолепна в надменността си. Крехките й крайници бяха напрегнати; нощният вятър бе измъкнал от венеца от плитки фини кичурчета. Той си я представи върху самотна скала насред развълнувано море, с блестяща от морската пяна коса, да устоява безстрашно на всяка опасност. Сигурно Одисей не е бил чак толкова глупав, като се е отдал на Цирцея. Може би е постъпил глупаво, като я е напуснал.

Когато Морган я помами с пръст, Сабрина се изкуши да му се противопостави. Ала любопитството победи и тя отиде при него. Той се потупа по коляното и след кратко колебание тя прие поканата. Седна сковано, чувствайки се като марионетка, танцуваща по волята му.

Топлите му пръсти помилваха открития й тил и тя потрепери от удоволствие.

— Сигурно хитроумният Одисей е успокоил гордостта си, като си е внушил, че прави жертва.

От човек като Морган не можеше да се очаква по-добро извинение. Той я привлече към себе си, докато устните им се докоснаха и запалиха чист, горещ пламък, от който Сабрина се боеше и за който копнееше. Тя се плъзна по бедрото и се озова в скута му. Морган нежно облиза устните й, помилва ги с език и ги загриза, докато тя се отвори и помоли за още.

Този път той не й отказа. Езикът му проникна в устата й като течна коприна, описа всяка вдлъбнатина и гънка и изтръгна желания отговор — езикът й намери път към неговата уста и се плъзна по равните бели зъби. Сабрина се сгуши на гърдите му като доволно котенце и без да забележи, се намести по-удобно в скута му. Той изохка дрезгаво и тя изпита едновременно страх и наслада. Страхуваше се единствено дали ще бъде достатъчно жена, за да му даде всичко от себе си, ако успееше да пробие бронята на самообладанието му.

Тя притисна парещото си чело към врата му и си пожела той да вземе решението за двама им. Да се изправи, да я отнесе на леглото и да я накара да забрави глупавата си клетва, че няма да му се отдаде. Не знаеше дали да се чувства облекчена или разочарована, когато той стана и внимателно я изправи на крака.

— Утре вечер ще ми почетеш ли пак, хлапенце?

С надеждата дяволитата усмивка да скрие безпомощността й след изпитаната наслада тя се протегна и дръпна една дълга руса къдрица от косата му.

— Но разбира се! Вече съм избрала историята — тъкмо като за теб. За смелия воин на име Самсон и за прекрасната Далила.

Следобед на следващия ден Сабрина излезе от стаята си с решителна крачка. Тя беше новата господарка на клана Макдонъл и нямаше право да прекара остатъка от живота си в покоите си в очакване кога съпругът й ще благоволи да я посети. Омръзнало й беше да се отнасят към нея като към екзотично животно — колкото и да го глезеха.

Когато слезе по ронещото се каменно стълбище, възбудени гласове привлякоха вниманието й. В Макдонъл Касъл не беше нещо необикновено да чуеш гневни крясъци, след които задължително следваха юмручни удари и избити зъби. Тези гласове обаче бяха приглушени и съскаха злобно, което беше много по-опасно от обичайните спорове. Сабрина се поколеба, припомнила си последиците от първото си недоброволно подслушване, но следващите думи я накараха да спре като закована.

— Как можа да бъдеш толкова несръчна, жено? Той не биваше да възлага тази работа на теб.

— Да ми я възлага? Всъщност идеята беше моя, забрави ли вече! Небесата знаят, че глупак като теб никога не би могъл да изпълни подобен план. Той го нарече майсторска работа.

— И какво му донесе това? Даже слепият стар Гевин щеше да го направи по-добре! Знаех, че кракът ти е куц, но си мислех, че поне с очите си добре.

— Върви по дяволите!

Преди Сабрина да е успяла да се оттегли, към стълбището забързаха мъжки стъпки. Тя се стресна, когато от тъмния ъгъл излезе Раналд. Той я забеляза веднага и тъмното му лице побледня.

— Милейди — промърмори той, свали шапката си и побягна като подплашен заек навън.

След него се появи Ев и се облегна на стената с презрително изкривени устни. Беше без качулка и Сабрина с учудване установи, че бившата слугиня на Ангъс съвсем не беше толкова стара, колкото си я представяше. Вятърът и дъждовете бяха обрулили кожата и измили златото от косата й, но тя в никакъв случай не беше по-възрастна от собствената й майка.

— Красива коса имате — отбеляза тихо Сабрина. — Би трябвало по-често да я носите пусната.

— Така ли? Но не бива. — Ев се усмихна като дива котка, подушила плячка. — В битката дългата коса е като примката на палача. Веднъж докопах една глупачка от клана Грант за косите и я разцепих на две равни половини.

Сабрина нервно попипа стегнатия кок на тила си.

— Разкажете ми.

— О, да — отзова се гордо възрастната жена. — Ангъс винаги казваше, че съм в състояние да разпоря гърлото на врага и той ще ме усети едва когато застане пред портите на ада.

— Наистина съжалявам за Ангъс. Морган каза, че двамата сте били много близки.

Ев вдигна рамене. Реакцията й напомни на Сабрина за Морган. Стана й неприятно.

— Той умря, както живя. Бе от стомана.

— Права сте, но чие беше оръжието? — попита Сабрина.

Стъписа се, когато Ев прокара пръст по бузата й със смайваща мекота.

— Какво хубаво момиче. Каква мекичка кожа. Морган те харесва нали? Мека кожа и мек глас. Също като майка ти. Също като Бет, любимата на Ангъс.

Очите на Ев потъмняха и за Сабрина не беше трудно да се досети коя беше истинската причина за омразата й към Камерънови. Обзеха я противоречиви чувства. Гняв срещу глупостта на Ангъс. Съчувствие към момичето Ев — обикновена саката селянка, принудена да живее в сянката на изисканата дама, която Ангъс напразно беше ухажвал.

Преди да е успяла да отговори, чертите на Ев отново се вкамениха.

— Момчето влезе ли най-после в леглото ти, или още се мотае? Морган прилича на баща си повече, отколкото признава. Предпочита да копнее за онова, което не може да получи. А накрая ти ще се окажеш само бледа имитация на жената която и двамата искаха.

Сабрина отстъпи крачка назад с отчаяното желание да избяга от подигравателния поглед. Очите на Ев проникваха в най-интимната и същност, разгадаваха тайните й страхове.

— Какво казахте?

— Казах повече, отколкото трябваше. Но ти скоро ще разбереш сама.

Съчувствие, по-страшно от всяко презрение, сгря очите й.

— Не му давай сърцето си, момиче. Иначе ще ти го връща парче по парче, докато те задави.

Тя се отдалечи с неравномерни крачки, като тътреше сакатия си крак по неравния каменен под.

Сабрина дълго стоя загледана след нея. Загадъчните думи не излизаха от ума й. Не беше забравила, че Ев и Раналд бяха единствените Макдонълови, които не бяха в залата при убийството на Ангъс. Би ли посмяла да сподели подозренията си с Морган? Той сигурно нямаше да й повярва и щеше да я обвини, че търси виновни, за да изчисти името на Камерън. Сабрина въздъхна. Беше твърде рано да отправя обвинения. Представата че би могла да забие нов клин между Камерънови и Макдонълови беше крайно неприятна.

Тя разтърси глава, за да прогони неприятните усещания и тръгна да изпълни мисията си.

Когато влезе в задимената зала, Сабрина тайно потри ръце от радост. Омир я беше навел на тази идея. Щом Цирцея беше съумяла да превърне мъжете в свине, защо тя да не направи от свинете мъже? Но дори магьосницата Цирцея би се затруднила да избере най-достойния кандидат между толкова безнадеждни случаи.

Беше учудващо просто да си представи, че върху широките рамене на Макдонълови стоят свински глави. Трима мъже клечаха на пода пред огъня и играеха на зарове. Когато единият изплю в сплъстената коса на другаря си струя тютюн за дъвчене, се стигна до сбиване. На една от масите се сборичкаха за парче печен дивеч и боят завърши с това, че един едър селяк разби в главата на съседа си стомна, пълна с уиски, и го просна на пода.

На средната маса се смееха оглушително. О, да! Там беше предизвикателството, достойно за истинска магьосница.

Там седеше негово благородие мистър Фъргъс Макдонъл, наливаше се с евтино уиски и разправяше неприлични вицове, а мръсните му пръсти ровеха в деколтето на кискащата се жена в скута му. А дебелият му, къс нос приличаше досущ на свинска зурла.

Сабрина прибра полите си и съвсем спокойно стъпи върху оглозганите кости и мазните петна, с които беше покрит подът на залата. Мъжете на масата замлъкнаха при приближаването й и я загледаха несигурно. Само Фъргъс беше толкова зает да мачка гърдите на момичето, че не я забеляза. Той поднесе стомната към устата си и дръжката й се надяна на носа му. Уискито потече по посивялата му брада и изчезна в гънките на късия врат.

— Ох — изгрухтя доволно той и похотливият му поглед обходи тялото на момичето. — В студените дни няма нищо по-добро от чаша уиски и топли цици.

Когато прозрението му не пожъна желания успех, той удари канчето по масата.

— Какво ви става, другари? И за вас има женички! — Бръкна в корсажа на момичето и добави: — Последния път, когато проверих, всяко момиче си имаше по две. — И се разсмя дрезгаво на собствената си шега.

Един от мъжете на масата се покашля.

— Виж, Фъргъс…

Твърде късно. Сабрина го потупа приятелски по рамото.

— Извинете, че прекъсвам очарователното и толкова поетично описание на женската гръд, мистър Макдонъл, но имам нужда от вас в стаята си.

Играчите шумно захвърлиха заровете. Мъжът, който лежеше в безсъзнание на пода, се надигна заинтересовано. Фъргъс се обърна като ужилен и блъсна момичето.

— Имаш нужда от мен? Истината ли каза, момиче? Искаш да дойда в стаята ти?

Сабрина го помами с пръст.

— Да, и то бързо, мистър Макдонъл.

Фъргъс се обърна смаяно към другарите си. В погледа му се четеше недвусмисленото: Как съм заслужил такова щастие? Той се изправи, пъхна пръсти в колана си и закрачи след Сабрина като петел, тръгнал да разбуни кокошките.

Енид беше изпълнила съвсем точно указанията на Сабрина. Масичката беше постлана с валенсианска дантела, чаеният сервиз беше от най-фин порцелан. Върху плетена подложка беше поставена кана ароматен чай с невероятно тънко чучурче.

— Мистър Макдонъл? — Сабрина направи жест към масата.

Фъргъс очевидно не я чу и тя трябваше да повтори поканата си.

Мъжът поклати глава и поговори почти плахо:

— Тук никой не ме нарича „мистър“. Приятелите ми казват Фърджи. — Той й намигна, но в отсъствието на другите мъже жестът му загуби голяма част от наглостта си. Сабрина се направи, че не е забелязала нахалството му.

Той приседна на крайчеца на стола и се огледа, очевидно сплашен от женското излъчване на стаята. Сабрина му наля чаша чай.

— Искате ли захар, сър?

— Ами не знам — призна засрамено той. — Никога не съм пил чай. Предпочитам малц.

Сабрина сложи в чашата му три бучки. Загрубелият му език сигурно нямаше да усети необикновения вкус. Тя сложи тънката порцеланова чашка в едрата му ръка и се усмихна окуражително. Той сръбна шумно голяма глътка и се намръщи.

Сабрина скри усмивката си зад глътка чай. Когато Фъргъс остави чашата на масата, ръката му трепереше издайнически. Чинийката иззвъня, няколко капки чай преляха. Лицето на Фъргъс почервеня. Погледът му се стрелна към вратата.

Сабрина погледна в зачервените му очи и за първи път откри в дълбините им паника. Прозрението беше смайващо. Тази грамаден мъж се страхуваше от жени! Не, това не беше само страх. Той беше направо вкаменен от ужас! Криеше страха си зад мръсни вицове и славата на женкар. Сабрина изпита съчувствие към него.

Съзнавайки колко много рискуваше, тя се пресегна през масата и улови треперещата му ръка.

— Няма нищо, мистър Макдонъл. Не бива да се страхувате. Обещавам да бъда много мила с вас.

Рано сутринта от север бе дошъл студен вятър и от ниско надвисналите облаци заваля сняг. Морган едва се довлече до килера. Цял ден беше събирал подарените от Камерън овце в тясната клисура, която трябваше да им служи за убежище в студените зимни месеци. Скалните стени щяха да ги пазят от ветровете.

А през пролетта щяха да ги изкарат на пасищата — първият знак за новата надежда на клана Макдонъл.

Никога не си беше представял, че овцете са толкова объркани същества. Едва успял да хване едната, следващата хукваше в противоположната посока.

Той смъкна наметката от раменете си и се разсъблече. Изтръпналите му мускули се възпротивиха, но той не им обърна внимание, потопи ръце в бъчвата със студена вода, напръска лицето си и приглади запотената си коса, докато водата се стичаше на вадички по гърдите му. Колкото и да беше изтощен, трябваше да се измие, преди да отиде в стаята на Сабрина. Хората, които не се осмеляваха да го погледнат в лицето, често пъти бяха съскали зад гърба му „този вонящ, мръсен Макдонъл“.

Докато бършеше лицето си, той отправи поглед към гредите на тавана. Представи си, че Сабрина го чакаше там горе, и удоволствието, което изпита, го обърка. Покоите й бяха станали приятно убежище след уморителните му опити да вкара мъжете от клана в правия път или поне да ги накара да изпълняват нарежданията му и да работят както трябва. Повечето от тях не бяха научени на земеделски труд и заспиваха, опрени на лопатите или коловете на оградата. Той се радваше не толкова на историите, които щеше да му разкаже Сабрина, а на сладката мелодия на гласа й. Не мислеше толкова за самата игра на шах, колкото за това, че умът му можеше да мери сили с нейната умна главица. Беше потърсил в покоите й мир и уединение, а вместо това се натъкна на предизвикателство, по-вълнуващо от пороя на битката.

Морган се изправи и изохка от острата болка в раменете. Може би Сабрина щеше да го разтрие с ароматно масло, за да разхлаби стегнатите мускули? Досега не му беше отказвала нищо. На лицето му изгря усмивка. Ако продължеше по този начин, щеше да й докаже, че един Макдонъл може да бъде много повече от кръвожадно животно. Тогава тя сама щеше да го помоли да стопли леглото й, не по задължение или от съчувствие, а защото щеше да го пожелае. И тогава вече нищо нямаше да му попречи да разтвори млечнобелите й бедра и да проникне в горещите й дълбини.

При тази мисъл слабините му натежаха и запулсираха в ритъма на радостно очакване. Той затвори очи и си позволи да се наслади на примамливата представа в цялата й сурова сила. Точно в този миг нечия ръка го прегърна изотзад. Мръсни, изпочупени нокти одраскаха голия корем. Другата ръка се плъзна под плаща му и затърси между бедрата.

— Алуин — изохка мъжът.

— Аз съм, Морган. Твоята сладка Алуин. — Гласът й подрезгавя от страст. — Виждам, че вече си готов. Но ти винаги си бил готов, нали, скъпи?

Морган отблъсна нахалните пръсти и се обърна. Веднага усети миризмата на друг мъж върху тялото й. Сякаш го поляха с ледена вода. Слабините му се вледениха.

Алуин вече вдигаше полите си, но Морган я спря.

— Онази вечер се изразих повече от ясно, момиче. Не ти позволявам да ме следиш по къщата и всеки път, щом ме намериш в някоя стая, да си сваляш гащите. Не е прилично. Аз имам жена.

— О, я престани, Морган! Много добре знаеш, че не нося гащи. — Подобна на грамадна светла планинска котка, тя го притисна към бъчвата и му поднесе пищните си гърди. — Имаме достатъчно време. Твоята скъпа женичка няма да ни попречи. Щом тя може да приема друг мъж в стаята си, ние също имаме право да се позабавляваме.

— Какъв друг мъж?

Заплашителният глас принуди Алуин да отстъпи.

— Аз си мислех, че знаеш. Ев ми каза, че той отишъл горе преди часове.

— Преди часове? — Пред очите на Морган падна червена мъгла. Ушите му забучаха.

Сега Алуин се уплаши истински. Тя също беше спала с други мъже, но Морган не се беше ядосвал. Откъде можеше да знае, че ще се вбеси така заради дребната си съпруга с маймунско лице?

Морган кипеше от гняв. Блъсна Алуин настрана, метна плаща на раменете си и се втурна към залата. В задименото помещение цареше гробна тишина. Велики боже! Нима всички бяха повярвали, че съпругата му му слагаше рога? Ами да, нали тя беше Камерън!

Мъжете от клана се взираха в огъня, клатеха питиетата в чашите си и се местеха неспокойно по пейките. Никой не погледна господаря си в очите. Единствено Ев, седнала между тях, вдигна подигравателно канчето си насреща му.

Морган забави крачките си, за да не загуби и последните остатъци от достойнството си. Докато прекосяваше залата, усещаше в гърба си десетки пронизващи погледи.

Щом излезе, мъжете започнаха да сключват облози. Накрая се оформиха две вражески партии: едните твърдяха, че той ще удуши невярната си съпруга, докато другите бяха на мнение, че ще прониже черното й сърце с пистолетен куршум.