Шепотът на розите

Глава 17

Сабрина беше първата Камерън, която завладя Макдонъл Касъл без нито един оръдеен залп.

Окрилена от усърдието, с което съпругът й изпълняваше задълженията си, и ревностно защитавана от Фъргъс, Сабрина наблюдаваше с радост как мъжете от клана Макдонъл падаха един по един в краката й. Онези, които все още се осмеляваха да й се подиграват или да я обиждат, се излагаха на опасността да претърсват залата за избитите си зъби.

Само Ев не се поддаваше на чара на Сабрина, но изглеждаше толкова потисната, че нито Фъргъс, нито Морган имаха сърце да й се скарат.

Самият Фъргъс имаше нужда от чести напомняния, че в Макдонъл Касъл се беше настанило цивилизованото поведение. Когато една сутрин влезе в залата, Сабрина го завари да се кара с грозни думи на едно хлапе, което беше разляло по тартана му козе мляко. Морган беше готов да напердаши и двамата, но Сабрина само вдигна вежди и Фъргъс веднага се укроти.

— Какво красиво момче! — засмя се широко той и погали хлапето по косата, сякаш никога не беше имал намерение да го бие. — Би могло да бъде мой син! Има хубавата ми руса коса, как мислите?

— И трапчинките ти — кимна сериозно Сабрина и го ощипа по небръснатата буза.

Морган скри усмивката си зад голямо парче джинджифилов сладкиш, опечен от Сабрина специално за него. Не можеше да й каже, че повечето деца от клана имаха същия цвят на косата. От друга страна обаче, поне половината от тях можеха да бъдат деца на Фъргъс.

Една вечер, когато Морган вървеше към покоите на жена си, изпълнен с радостно очакване за вълнуваща партия шах и още по-вълнуваща нощ, до ушите му достигна весело кискане. Той отвори вратата с очакването да завари вътре Енид и Сабрина, увлечени в някой от женските ритуали, непонятни за мъжкия ум. Вместо това видя жена си да държи високо голямото огледало, в което се оглеждаше… Алуин. Бившата му любовница видя слисаното лице на господаря си в огледалото, нададе тих вик и виновно сведе глава.

Морган отдавна беше престанал да се впечатлява от дългите крака и пищната гръд на Алуин, но този път трябваше да признае, че има от какво да се възхити. Алуин носеше чиста рокля от син сатен. Опънатият до пръсване корсаж и полата, която й стигаше едва до глезените, му показаха, че Сабрина беше преправила една от старите си рокля за слугинята. Лицето на Алуин беше прясно измито, косата грижливо сресана и сплетена на плитка.

Сабрина хвана Алуин под ръка и Морган усети присвиване в стомаха. Сигурно така става с всеки мъж, като види две жени, които е дарявал с благосклонността си, каза си недоволно той. Но когато едната от тях е собствената ти съпруга…

— Добър вечер, скъпи. Помагам на Алуин да си направи косата. Не е ли възхитителна?

Даже Алуин да беше по-прекрасна от Троянската Елена, Морган щеше да бъде заслепен от намигването на жена си. Неспособен да намери подходящ отговор, той се покашля, промърмори нещо и накрая изръмжа одобрително. За негово учудване Алуин почервеня — нещо, което до вчера изглеждаше невъзможно. Тя се обърна към господаря си и направи тромав реверанс.

— По-добре да си вървя, милейди. Обещах на мистър Фъргъс да вечеряме заедно. — Широката усмивка я направи с години по-млада. — Много ви благодаря за хубавите панделки, милейди, наистина. — Тя мина покрай Морган, стремейки се да не го докосва. Морган влезе в спалнята на жена си и затвори вратата зад гърба си.

— Много мило от твоя страна, да се сприятелиш с момичето. Алуин може да научи много от теб.

— Обратното е по-вярно. Твоята Алуин може да ме научи на доста неща.

Лицето на Морган помрачня.

— Тя не е моята Алуин. И никога не е била. Освен това не съм сигурен дали трябва да знаеш онова, което знае тя.

Невинното мигване на Сабрина накара кръвта му да закипи.

— Не прекалявай!

Подигравателната усмивка бе смекчена от нежността на погледа. Тя го хвана за колана и го потегли покрай приготвената дъска за шах към леглото.

Може би Сабрина управляваше Макдонъл Касъл през деня, но владетел на нощта беше Морган. Никога не бе съществувала толкова доброволна робиня от рода Камерън. Той я държеше в плен на страстта и удоволствието, които се засилваха с всяка нощ и подчиняваха тялото й на властта му.

Всичко, което жените си шепнеха за силата на Макдонълови, беше вярно. Морган неумолимо я докарваше до ръба на екстаза и я запращаше в празното пространство, стараеше се да задоволи и най-дребното й изискване, изтръгваше й сладостни викове и я караше да се моли за онова, което беше готов да й даде.

Единствено в ранните утринни часове, когато лежеше с глава върху голите му гърди и изтощено от удоволствията тяло, Сабрина се осмеляваше да мисли за утрешния ден. Морган изпитваше перверзна радост да й изтръгва нежни любовни клетви, но самият той не произнасяше думите, които Сабрина така копнееше да чуе. Никога не губеше контрол над себе си, очевидно научен от живота, който беше водил досега — живот на отговорност и грижа за другите. Той й отдаваше щедро тялото си, пилееше силата си за нея, но сърцето му беше стегнато в броня и оставаше недостижимо за нея. С времето, утешаваше се тя, сърцето му ще се размекне. Тя щеше да спечели доверието му и един ден той щеше да й каже, че я обича. За момента трябваше да се задоволи с равномерния ритъм под ухото си.

Късно следобед Морган се върна с наболяващи мускули и приятно изтощен от свършената работа в гората. Заедно с няколко мъже през последните две седмици беше свършил работата на цял голям клан. Днес белязаха последните говеда и ги откараха в гората, където щяха да намерят богата паша.

Северният вятър го удари в лицето, но Морган не му обърна внимание. Изкачи височината до замъка и отърси снега от краката си. Време е да дойде истинската зима, каза си доволно той.

Някога мразеше зимата, която протягаше костеливата си, мразовита ръка и затваряше планините за света. Циничният шепот на снежния й глас предвещаваше на Макдонълови само глад и беди. Но тази година обещаваше да бъде друга. Той разполагаше с прясно месо, за да храни хората си. Скоро хлътналите им бузи щяха да се издуят, а тъгата да изчезне от очите им.

Оборът беше пълен с пилета, овцете бяха затворени в кошарите, мечът на Камерънови висеше над камината в стаята на Сабрина. Само една задача беше останала неизпълнена, за да си уреди отношенията с Камерънови. Но дългите зимни нощи бяха идеални за постигането на заветната цел. През пролетта Сабрина със сигурност щеше да носи под сърцето си плода на страстта им и тогава всички щяха да я признаят окончателно за негова съпруга.

Морган тайно желаеше да си имат момиче и съвсем беше забравил прибързаното си, глупаво обещание да върне Сабрина на баща й веднага щом му роди син. Ако зависеше от него, господ трябваше да ги дари с дузина красиви дъщери. Представи си купчина чернокоси деца, хванати за плаща му, и се ухили като малко момче.

Когато изкачи хълма, той разбра защо повечето от мъжете го бяха напуснали малко по-рано. Увита в палтото си, Сабрина се беше разположила насред двора върху купа гниещо сено. Заобиколена от почти всички мъже от клана Макдонъл, тя свиреше на арфата си. Фъргъс отмерваше с тока си веселия ритъм, а Раналд й акомпанираше с астматичната си гайда. Когато сбърка, публиката зарева неодобрително. Енид, чиито бузи бяха зачервени от студа, му изпрати въздушна целувка, за да го утеши.

Морган се облегна на стъблото на една стара ела и се заслуша. Радваше се, че Сабрина бе постигнала толкова лека победа над клана му. Можеше да заповяда на хората си да се отнасят с уважение към нея, но нямаше да постигне нищо освен една победа без стойност. Горчивият опит го беше научил, че заслужената победа е много по-сладка.

Сладкият сопран на Сабрина поде весела песен:

— Конници! Конници от Камерън! — Дрезгавият вик сложи край на веселата песен. В двора се втурна високо, мършаво момче, задъхано от дългото тичане. — Камерънови идват!