Шепотът на розите

Глава 31

Конят на Морган хвърчеше по зеленото торфище и обкованите с желязо копита почти не докосваха земята. Морган затвори очи и за миг изпита чувството, че отново се носеше на гърба на Поках с вятър в косите и аромат на свобода в носа.

Но Поках беше мъртъв, а той бе разбрал, че има неща, по-скъпи от свободата. По-скъпи дори от собствената гордост. Гордостта му заповядваше да се върне в Макдонъл Касъл и да събере клана си за нападение срещу коварните Камерънови.

Вместо това той препускаше съвсем сам към Камерън, за да завладее окончателно сърцето на проклетата жена, която обичаше повече от всичко на света. Единствено новият яркоцветен тартан беше компромис към гордостта му.

Над хоризонта бяха надвиснали виолетови облаци. Небето бавно потъмняваше. Сапфиреното синьо беше точно като очите на Сабрина. Пълната луна висеше над планините като замръзнала перла. Морган насочи коня си към нея и се помоли да не закъснее. Трябваше да улови луната, преди да се е изплъзнала завинаги от ръцете му.

Това трябваше да бъде една от многото приятни, мирни вечери в салона на Камерън Мейнър.

Брайън и Алекс играеха шах пред огъня. Пъгсли мирно дремеше на мястото си. Елизабет бродираше парче жълт лен, кошничката за шев беше отворена в краката й. Дугъл седеше зад писалището си от орехово дърво, разтворил пред себе си подвързаните с кожа регистри. В стаята се чуваше само хъркането на кучето.

Когато някой почука настойчиво на вратата, всички изненадано вдигнаха глави. Пъгсли живо се изправи и замаха с опашка.

Дугъл сведе глава към книгата си и бавно я затвори. Елизабет направи възел и прехапа конеца със зъби. Алекс удари офицера на Брайън и го махна от дъската с мрачно изражение.

По масивното дърво на вратата се посипаха удари и тя затрепери. От кухнята изскочи лакей, но Дугъл го спря с едно движение на главата. Пъгсли заподскача към вратата с ентусиазъм, какъвто отдавна не бяха забелязвали у него, и залая възбудено.

Дугъл приглади брадата си и в челото му се врязаха дълбоки бръчки. Не беше сигурен, че семейството му ще преживее още една обсада от Макдонълови. Във всеки случай не и дъщеря му.

Старата дървена врата се счупи с жален трясък. Когато господарят на клана Макдонъл прекрачи остатъците и влезе в залата, Пъгсли се втурна да го посрещне. Морган успокои кучето с едно-единствено движение на ръката. То падна тежко на пода и скри муцуна между лапите си.

— Искам да видя жена си — изгърмя гласът на Морган сред напрегнатата тишина.

Дугъл стана от мястото си. Елизабет продължи да прави акуратни шевове върху лена, без да вдига глава. Брайън се взираше в шахматната дъска, сякаш животът му зависеше от следващия ход.

— Сабрина вече не ти е жена — отговори спокойно Дугъл.

Вкамененото лице на Морган се сгърчи от болка, но веднага се разкриви от бесен гняв.

— Може би не според законите на англичаните. Но пред лицето на бога аз все още съм неин законен съпруг.

Алекс стана и отиде при баща си.

— Чуй ме, приятелю, нямаш причини да беснееш така…

— Не съм ти приятел — прекъсна го ледено Морган. — И не се интересувам от аргументи. Не и когато Камерънови ги извъртат за своите цели. Единственото, което ме интересува, е Сабрина.

Дугъл кимна примирено.

— Добре тогава. Брайън, донеси сестра си.

— Не!

Резкият глас на Морган ги стресна до смърт. В ръката му се появи пистолет, който попречи на Брайън да скочи и накара Елизабет рязко да поеме въздух.

— Не — повтори Морган. — Няма да допусна отново да се намесите. Особено Дугъл. Омръзнаха ми вашите проклети игрички. Стигат ми за два живота, не за един!

Дугъл застана пред съпругата си.

— Не прави нищо, за което после ще съжаляваш, момче.

Морган се прицели в гърдите на тъста си и дулото на пистолета заблестя под светлината на свещите.

— Отдавна съм го направил. Доверих се на един Камерън.

Вземайки по три стъпала наведнъж, Морган тичаше нагоре по стълбището. Когато влезе в галерията, стъпките му отекваха така зловещо по дървения под, сякаш господарският дом никога не беше чувал човешки смях или весела песен. Пред него се отвори тъмен коридор.

Без да се колебае, той тръгна по него и потърси стаята, която помнеше от момчешките си години. Вратата, покрай която толкова често беше минавал, за да чуе музиката на момичешкия смях.

Отвори с трясък добре познатата врата и установи, че времето беше продължило да тече за всички, само не за него. Стаята беше пуста, завивката на леглото изпъната и недокосната като лицето на парцалената кукла върху възглавницата. Миниатюрен чаен сервиз стоеше върху масичка от розово дърво. Морган взе една чашка и за кой ли път се засрами от огромните си, тромави пръсти.

Изведнъж малките столове се оживиха от призраците на нечистата му съвест: Сабрина с искрящи очи и подскачащи къдрици; куклата без лице, паднала върху чашката си; шарено котенце, което ближеше сметана от чинийката и изглеждаше ужасно с кукленската шапка, вързана под брадичката му.

В тишината отекна умолителният глас на малко момиче. „Ела да пиеш шоколад с нас, Морган! Изабела, Пюпи и аз сме приготвили специално за теб джинджифилов сладкиш.“

Чашката се изплъзна от сгърчените му пръсти и падна на пода.

Морган тихо затвори вратата след себе си, за да остави спомена недокоснат. Обиколи тъмните коридори на господарската къща, отваряйки врата след врата, но зад всяка намираше само нови призраци и угризения на съвестта. Накрая се върна в галерията със стиснати юмруци, кипящ от възмущение.

Беше останала само една неотворена врата. Дишайки тежко, той се приближи до нея. Отмерваше всяка крачка, като че му беше последната. Полираната дъбова врата на музикалния салон охлади горещата му длан и се отвори безшумно под натиска на пръстите му.

Трябваше да се сети, че тя го чакаше тук, окъпана в лунна светлина като в онази есенна нощ, която се беше случила в друг живот. Беше се разположила удобно на пейката под прозореца и бялата й нощница светеше ослепително. Тя се взираше като хипнотизирана в стъклото и четкаше косата си с равномерни движения.

Морган застана колебливо под рамката на вратата. Имаше чувството, че ще омърси свещена земя. Че ще разруши светилището на живота без него. Живот, изпълнен с мир, лишен от горчиви и сладки радости. Живот без риск, без мъка. Без загуба, защото нямаше какво да се губи. Той знаеше какво трябваше да направи, защото собствената му загуба щеше да разбие сърцето му.

Птичките в кафеза го поздравиха с песен, но Сабрина дори не се обърна. Четката продължи да се движи през косата й.

— Не беше особено умно от твоя страна да затвориш близките ми в църквата. Слугите са много уплашени.

— Дяволски добре знаеш, че аз не се бия честно. Ако непременно искат да излязат, могат да разбият проклетите прозорци.

— Мама никога не би позволила. Прозорците са на повече от сто години. Дошли са тук чак от Хайделберг.

Морган застана зад нея, устремил поглед към осветената от безброй свещи църквица, залепена за външната стена на господарската къща. Ала виждаше единствено блещукащите вълни от коприна, които падаха по раменете на жена му. Тя се приведе и отвори прозореца, за да го улесни.

Когато отметна глава назад, изглеждаше напълно отделена от него и от света, по-далечна от далечната луна.

— Много са тихи вътре. Сигурно се молят за душата ти.

— По-скоро за твоята, ако все още имаш душа.

Сабрина затвори прозореца, за да прогони нощния вятър, и в стаята се възцари тишина, много по-потискаща от постоянните крясъци и искания на сънародниците му от клана.

— Ако си дошъл да ни ограбиш… — изрече тя и остави четката. — Бисерите на мама са в ковчеже, скрито под една разхлабена дъска на пода. На масата ще намериш златна табакера. О… а старинният меч на Камерънови виси над камината. Той и без това ти принадлежи.

— Също като теб.

Бузите й се оцветиха в розово, но то изчезна също така бързо, както се беше появило, и остави лицето й още по-безкръвно и безизразно отпреди.

Морган разруши мирната тишина с очевидно удоволствие.

— Не съм тук, защото искам да открадна нещо — изрева той. — Тук съм, защото исках да ти върна нещо, което ти принадлежи. — Той извади от плаща си изсушено клонче тинтява и го хвърли небрежно в скута й.

Треперещите ръце, които посегнаха към клончето, я издадоха. Много скоро обаче тя осъзна какво прави и ръцете й паднаха в скута като прекършени криле. Долната й устна затрепери.

Морган застана пред прозореца, за да й попречи да гледа навън.

— Какво си си въобразила, момиче? Че си постъпила много благородно, като си пожертвала себе си и си ме освободила?

— Ти заслужаваш повече — отговори тихо тя и очите й се напълниха със сълзи.

Той падна на едно коляно пред тапицираната пейка.

— Абсолютно си права — произнесе той между здраво стиснатите си зъби. — Наистина заслужавам. — В думите му имаше такава страст, че тя го погледна като привлечена от магнит. — Не се заблуждавай, момиче. Не заблуждавай и мен. Ти не си нито благородна, нито смела. Ти си една жалка страхливка, Сабрина Камерън. Даже краката ти да бяха здрави и да можеха да те носят, пак щеше да ти липсва гръбнак!

Сълзите се стичаха по бледите й бузи, но Морган се стараеше да не ги забелязва, както не усещаше и собствените си мокри бузи.

— В едно обаче имаш право. Ти не ме заслужаваш. Аз искам жена с кураж, която да е до мен в добри и в лоши времена, все едно дали може да ходи или не. Не се нуждая от слабо момиче, което ще избяга при първия проблем. Да, Сабрина, аз наистина заслужавам повече от жена като теб.

Той се надигна и продължи студено, макар че болката почти го разкъсваше.

— Сбогом, Сабрина. Не ти желая нищо лошо, момиче. Аз…

Но не успя да завърши изречението. Живот, изпълнен с неосъществени желания и разбити мечти, затвори устата му. Той помилва нежно бузата й и улови гореща сълза, по-скъпоценна от всеки бисер.

Сабрина го погледна умолително. Ако беше изрекла само една думичка, ако бе казала нещо в своя защита, той щеше да остане при нея. Но тя мълчеше и мълчанието подпечата участта й.

Морган се обърна и излезе от стаята, без да каже нищо повече.

Сабрина се вслушваше отчаяно в заглъхващите му стъпки. В думите му имаше болезнена, горчива истина. Благородните й намерения не бяха нищо повече от фарс, патетична имитация на саможертва. Вместо да рискува да бъде отблъсната или да се изложи на подигравките на клана му, тя сама нанесе първия удар и отдалечи всички от себе си. Не можеше да ходи, но това не бе й попречило да избяга.

Тя помилва изсъхналото цветче тинтява и то се разпадна на прах под пръстите й. Не гордостта на Морган беше унищожила любовта им, а нейната. Същата гордост, която й беше попречила да падне за последен път в краката му, същата гордост, която сега вдигна ръката й към устата и не й позволи да го повика обратно.

Равнодушното лице на луната сякаш й се подиграваше. Едно бяло облаче, открояващо се върху тъмното небе, прелетя покрай прозореца. Сабрина изтри сълзите си и се вгледа по-внимателно, когато следващото призрачно облаче полетя нагоре и изчезна в светлата корона на луната.

Тя отвори прозореца и в очите й запари хапещата миризма на тлеещо дърво. Проследи пътя на облаците дим и видя пламъци зад многоцветния прозорец на задната стена на църквата. В пристъп на лудост тя заподозря за момент Морган в подпалвачество. Но сърцето й отхвърли абсурдното обвинение още със същия удар.

— Морган! — Любимото име излезе от устните й със силата на един цял живот, изпълнен с копнеж.

Но Сабрина не чу собствения си вик, защото в същия този момент в къщата се понесоха неземни, постоянно усилващи се звуци, които заглушиха всички останали шумове.