Шепотът на розите

Глава 1

— Макдонълови идват! Макдонълови идват!

Крясъкът отекна като оръдеен залп в заспалия Камерън Глен. Развълнуваните селяни изскочиха на калдъръмените улици, питайки се дали трябваше да скрият добитъка и децата си. Един циничен дребосък се облегна удобно на стола си, пое дълбоко дим от лулата и мрачно заяви, че за похотливия Макдонъл е все едно дали в ръцете му ще падне овца или нечия дъщеря.

Малкото, които можеха да си позволят лукса да имат завеси, побързаха да ги спуснат. Няколко отчаяни мъже набързо заковаха прозорците и вратите на къщите си с дъски. Войната между Камерънови и Макдонълови се водеше толкова отдавна, че вече никой не помнеше причината. За селяните врагът на господаря им беше повече мит, отколкото реална личност. От десетилетия насам Макдонълови грабеха и позоряха под защитата на нощта. Когато някое момиче от селото се върнеше разрошено и объркано от планината, клюкарките кимаха премъдро, защото знаеха, че след девет месеца ще се роди още едно русо хлапе.

Един мършав старец клекна пред къщата си и събра около себе си няколко селски деца.

— Бях още малко момче, но никога няма да забравя как Макдонълови минаха през Камерън Глен. Великани са те, над два метра високи, а бедрата им са като стъбла на стари дървета. — Едно обсипано с лунички момиченце скри треперещото си личице до крака му. Старецът понижи глас в шепот: — А на хълбоците им бяха окачени ужасни трофеи — отсечени глави на Камерънови.

Децата изпискаха от ужас. Развълнуван от собствения си разказ, старецът погледна гневно към господарската къща на хълма. Каменната кула на старинната крепост се издигаше като гъба между дървените отбранителни стени. Той знаеше, че Макдонълови бяха поканени в Камерън на банкет, не за битка. Но защо Дугъл Камерън бе поканил враговете в своя дом, след като Макдонълови предпочитаха да се нахранят със семейството му, вместо с угощението, което им беше приготвил?

Без да съзнава какво прави, той приглади със сбръчканата си ръка рошавата коса на едно момченце.

— Откачил е — прошепна уплашено той. — Нашият господар не е наред с главата…

Обитателите на Камерън Мейнър сигурно щяха да се съгласят с него, поне в този момент. Цяла армия слуги и членове на рода тичаха напред-назад като обезумели. В салона цареше хаос. Заразена от атмосферата на трепетно очакване, Сабрина изскочи от стария килер, където бе скрила чайния сервиз на майка си. Спъна се в малкото сиво куче, което се беше свило на кълбо пред огнището, и едва не падна. Животното оголи зъби и се опита да я ухапе.

— Съжалявам, Пъгсли — пошепна тя и намести огърлицата на шията си.

— Няма да позволя тези тромави планинци да стъпчат килимите ми — обяви тържествено Елизабет Камерън. Без да се притеснява за копринените си поли, тя коленичи на голия каменен под и започна да навива дебелия персийски килим.

— Не се страхувай, мамо. — Брайън се отпусна на позлатения стол в стил Луи XIV и се направи, че не вижда Алекс, който мъкнеше към вратата красиво резбован елизабетиански скрин и искаше помощ. — Макдонълови сигурно няма да стигнат дотук. Вече цял месец между клановете цари мир. След като не могат да разпарят нашите гърла, сигурно се избиват помежду си. Очаквам да измрат след… — той извади от джоба на извезания си жакет златен часовник… точно след три часа и седемнадесет минути.

— Учудвам се как още не са измрели от кръвосмешение — изфуча Алекс и изпусна скрина в опасна близост до излъсканите обувки на Брайън. — Чувал съм, че си делят жените като други мъже…

— Алекс! — Елизабет се покашля многозначително и посочи с глава заслушалата се Сабрина.

Големият син замлъкна. Макар да надвишаваше майка си с цяла глава, той знаеше кога трябваше да си държи езика зад зъбите. В стройната фигура на Елизабет се криеше гръбнак от най-добрата английска стомана. Няколкото сиви кичура явно не бяха успели да укротят темперамента, който издаваха огненочервените й къдрици.

Сабрина грациозно вдигна рамене.

— Не му се карай заради мен, мамо. Знаеш ли, тази сутрин научих от слугинчетата нова песен. — Тя сложи ръце на гърба си, поклони се пред въображаемите гости и невинно запя:

— Сабрина! — изсъска заплашително майката.

— Днес явно си в лошо настроение, мамо. — Момичето се поклони отново и се обърна настрана.

Алекс, който едва сдържаше смеха си, плесна с ръце.

— Я иди да донесеш арфата си, мамо. Не би било зле сестричката ми да позабавлява гостите след вечеря.

— Ако зависеше от мен, щях да я заключа в стаята й, докато онези похотливи типове си отидат — отговори мрачно майката.

Ако зависеше от майка й, тя щеше да прекара заключена в стаята си цялото време до отиването й в Лондон, което беше планирано за следващата пролет. Най-голямото желание на майка й беше лондонският й вуйчо Уили да запознае Сабрина с някой кротък селски свещеник, който не можеше да намери шотландските планини дори на картата.

— Както стана ясно, нашите скъпи Макдонълови са известни не само с безразсъдната си смелост в битките — установи сухо Брайън.

— Също както и ти, скъпи братко — пошепна в ухото му Сабрина. — Разбира се, ако приказките за малката млекарка от селото са верни. — Брайън посегна да я дръпне за къдриците, но тя ловко се изплъзна. — Наистина ли старият Ангъс Макдонъл те е ухажвал, мамо?

Усмивка трепна по устните на жената.

— Наистина, детето ми. Този галантен негодник ми предложи половината от едно откраднато говедо, вероятно принадлежало на Камерънови, и собственото си черно сърце в добавка. Винаги съм се чувствала малко виновна. Когато предпочетох баща ти, сложих край на една от мирните фази в отношенията между двата клана. Все пак тя бе продължила… — Тя преброи на пръстите си. — …почти шест часа.

Енид, братовчедката на Сабрина от Лондон, която гостуваше в Камерън Мейнър, излезе от салона с две прекрасни вази от епохата Мин, които бяха устояли на бурното море и лошите пътища и бяха стигнали до Елизабет чак от Пекин. Чу се удар, последван от звън на счупен порцелан и задавен вик: „О, божичко!“ Сабрина се разтрепери.

Майка й въздъхна тежко, отпусна се на пети и огледа салона. Без екзотичните си съкровища залата беше като празна черупка и напомняше за старите времена, когато кулата е била сърцето на примитивна крепост, а не салон на елегантна господарска къща.

Всички знаеха, че в този момент Дугъл Камерън беше събрал хората си долу в двора и ги посвещаваше в тънките нюанси на вежливостта, за да преживеят днешната вечер. Преобърнатата чаша с вино или разсипаната солница щяха да бъдат достатъчни да започне клане и да разсеят самоизмамата на Елизабет Камерън, че всички тук водеха цивилизован живот. Досега енергичната господарка на клана съумяваше да държи наследниците си — също като фините си английски рози — далече от суровата земя на високата планина. Но днес това щеше да се промени и всички го съзнаваха.

С надеждата да развесели майка си Сабрина се надигна на пръсти и извади от вазата на камината кристална роза.

— Забравихме розата на Белмонт, мамо. Да я скрия ли при другите неща в килера?

Майката я удостои с усмивка.

— Не, принцесо. Крал Джеймс я подари на баща ми, задето му спаси трона в битката при Седжмор. Занеси я горе в музикалната стая. Там никой няма да я пипне. — Обхваната от нов прилив на смелост, тя изтри ръце в полата си и започна да дава нареждания. — Раздвижи се, Брайън, и помогни на Алекс да изнесе скрина, преди да съм смачкала колосаните ти рюшове! Енид, престани да подсмърчаш зад паравана, иначе ще пиша на Уйлям каква глупава гъска е дъщеря му.

Ободрена от поведението на майка си, Сабрина изтича по витото стълбище към галерията, въртейки розата между пръстите си. Това беше любимото й украшение.

Ръчно изработеното стъкло блестеше под слънчевите лъчи, които падаха през еркерните прозорци. Пръстите й нежно се плъзнаха по листенцата, по-фини дори от сълзите, които никога не беше изплакала заради онзи Макдонъл. Когато влезе в чудесната музикална стая, тя усети как в гърлото й заседна буца, която беше смятала за окончателно изчезнала.

В продължение на пет лета сянката на Морган Макдонъл тегнеше над живота й. Цели пет лета беше чакала той да пъхне следващия мъхнат паяк в отвора на роклята й. Цели пет лета се беше спъвана в силния крак, който внезапно изникваше пред нея. Най-лошото дойде през лятото, когато тя стана на осем, а той най-сетне се сдружи с братята й и ги накара да участват в номерата му. Сабрина постепенно погреба привързаността и копнежа по високото, гордо момче дълбоко в сърцето си.

Когато Морган стана на шестнадесет години, баща му си го прибра, защото някой от глупавите му роднини бе позволил да бъде пронизан, след като откраднал от Камерънови една овца. Сабрина го изпрати до градинската порта, смутена от напиращите в очите й сълзи. Тайното желание на сърцето й се бе осъществило: Морган Макдонъл никога вече нямаше да се върне в Камерън. Нито през следващото лято, нито когато и да било. До тази вечер.

Сабрина внимателно положи розата върху кадифената подплата на маминото чембало. Сигурно негодникът отдавна е мъртъв, каза си злобно тя, пронизан от някого от своите или застрелян в леглото от ревнив селянин. Той беше само на петнадесет години, когато слугинчетата започнаха да въздишат по широките му рамене и дръзкия блясък в зелените очи, които я гледаха винаги със студено презрение.

Сабрина отиде до прозореца. Безпомощният й поглед обходи скалистото било. Върховете бяха забулени в облаци. Може би Макдонълови вече бяха излезли от бърлогите си и трополяха надолу към Камерън. Дали единственият син на Ангъс Макдонъл беше сред тях?

Тя се отърси от внезапния студ, който изпита, и се помоли мирът, на който баща й толкова държеше, да не струва твърде скъпо на господаря на клана и на единствената му дъщеря.