Шепотът на розите

Глава 25

— Няма да се върна при нея! Все ми е едно, ако негова светлост ме изхвърли на улицата! Няма да преживея втори път този ужас! — Момичето захълца отново и скри лице в бялата си престилка.

— Моля те, Беа, не говори такива неща. Знаеш, че майка ти зависи от парите, които припечелваш. Не забравяй, че всеки ден носиш на малките си братчета и сестричета хубави неща за ядене.

— Но тя е чудовище! — изплака момичето и падна в прегръдката на дебелата готвачка.

Готвачката я потупа утешително по гърба и размени безпомощни погледи с останалите прислужници. Всички бяха избягали в кухнята и цяла сутрин обсъждаха възбудено коя ще бъде следващата нещастна душа, която ще бъде хвърлена за плячка на младата лъвица. Даже отпуснатите от херцога извънредни суми не бяха достатъчни да се намерят доброволци.

Когато звънчето за слугите отново иззвъня настойчиво, готвачката погледна обвинително към тавана. Макар че не беше злобна жена, тази сутрин тя искрено си пожела сакатата племенница на работодателя им най-сетне да увие златния шнур на звънчето около тясната си, бледа шия. Без да знае, че пронизителният звън ще преследва прислужниците дори и в съня, макар че повечето се спасяваха с бягство, мистър Стивън бе инсталирал устройството в деня на пристигането на Сабрина.

След снощния бал мъчителката на слугите беше в необичайно добра форма. Цяла нощ ги бе държала будни, като на всеки пет минути звънеше за компреси, масаж на краката или хладни кърпи срещу главоболието си. Добродушният й вуйчо се оттегли дипломатично в библиотеката, а Енид и мистър Стивън се разхождаха от часове в градината.

Звънецът отново зазвъня настойчиво и готвачката се разтрепери. Никой от треперещите слуги не чу чукането на входната врата. А после се случи чудо: изведнъж настана тишина, благословена, скъпоценна тишина.

Обектът на страха лежеше самотен на дивана в салона и кипеше от гняв.

Сабрина дръпна шнура на звънеца с все сила — и изведнъж той се озова в ръката й. Тя се взря като замаяна в блестящото въженце и бе обзета от паника. Отникъде не се чуваха бързи стъпки или шумолене на сатенена ливрея. Никой не идваше да й помогне. Сигурно щяха да я оставят цял ден сама със страховете и съмненията й.

И с безполезните й крака.

Отвратена, тя отвърна поглед от тялото си. Позлатените амурчета на камината се подхилваха насреща й. Макар че в стаята беше потискащо горещо, тя бе заповядала на слугите да запалят огън. Сутрешното слънце падаше безпрепятствено през прозорците и между гърдите й се стичаха вадички лепкава пот. Тя задърпа сърдито яката на халата си, но скоро отпусна примирено ръце.

Съзнаваше, че бавно, но сигурно губи контрол над себе си и околните. От месеци насам манипулираше всички без изключение — очевидно искаше по този начин да компенсира онзи ужасен момент, когато бе полетяла в пропастта, но без тази защитна маска тя щеше да се разтроши на хиляди малки парченца и пролетният вятър щеше да ги разнесе на всички страни.

— Върви по дяволите, Морган Макдонъл — изсъска вбесено тя.

Морган имаше наглостта да проникне отново в живота й и да я извади от равновесие както някога. Той непрекъснато я тласкаше към необмислено постъпки, но никога не беше наблизо, за да я хване, когато падаше.

Сабрина погледна одеялото, с което бяха завити краката й, после отправи поглед към вратата. Докато все още беше обкръжена от хора, които изпълняваха безпрекословно желанията й, тя бе предпазена от изкушенията, които й предлагаше Морган, дори от предизвикателната подигравка в искрящия му поглед.

Тишината притисна раменете й. В салона се чуваше единствено шумното тиктакане на бронзовия часовник на камината. Скоро Сабрина не издържа.

Пое дълбоко въздух, хвърли одеялото, отвори халата и огледа босите си крака, сякаш не бяха част от нейното тяло, а принадлежаха на друга жена. Челото й се набръчка. Морган май имаше право. Краката й бяха бледи и тънки, но иначе изглеждаха напълно нормални. Тя размърда пръстите си и изпита детинско възхищение от това просто движение.

— Ето, миличка, готови сме. Нося ти компрес за бедните ти гърдички.

Леля Хонора, следвана от дърпащо се момиче, влезе забързано в салона. Сабрина побърза да завие краката си с одеялото и скри облекчението си, че вече не беше сама, зад пренебрежително изпухтяване.

— Надявам се, че е с борова зеленина. От ментата получавам обрив.

Лелята съчувствено цъкна с език.

— За съжаление боровата зеленина свърши, мила моя. Взехме нещо друго.

Уплашеното момиче побърза да отдръпне димящата купа от фурията на дивана.

— Къде е шалът ми? — попита ледено Сабрина. — В този салон е адски студено.

Леля Хонора обърса потта от челото си.

— Но, съкровище, тук е толкова топло…

— Не и когато някой страда от лошо кръвоснабдяване и ден и нощ го оставят на течение.

В този миг на вратата се появиха Енид и Стивън и леля Хонора въздъхна облекчено.

Стивън поднесе на Сабрина букет лавандулово-сини цветя.

— Виж, мила братовчедке, какво откъсна сестра ми специално за теб. Надявам се тези красиви цветенца да те зарадват.

Енид кимна сияещо, но усмивката й бързо угасна, когато Сабрина се разкиха.

— Махни ги от мен! Знаеш, че не понасям зюмбюли.

Енид и майка й се спогледаха изнервено, а Стивън напъха цветята в една ваза, като мърмореше неодобрително. Ала дори враждебното изражение на момичето отстъпи място на искрена загриженост, когато кихането на Сабрина премина в задавено пъшкане.

— Велики боже! — изхърка тя. — Гърлото ми се затваря! Усещам го. Помогнете ми. Моля, помогнете ми!

Леля Хонора се разпищя уплашено, салонът се напълни със слуги. Стивън тупаше братовчедка си по гърба, майка му изпрати един от пажовете за доктора. Момъкът се втурна да изпълни поръчката и се сблъска на вратата с господаря си. Перуките им се изкривиха.

— Но моля ви се! — извика сърдито вуйчо Уили. — Какъв е този дяволски шум?

Никой не забеляза иконома и едрия му придружител, които стояха в позлатената рамка на отсрещната врата. Без да се впечатли особено от бъркотията, икономът оповести с висок глас:

— Граф Монтгарей!

Никой не им обърна внимание. Херцогът се караше, херцогинята и Енид хълцаха, слугите тичаха като подплашени пилета в различни стадии на паника.

Икономът хвърли извинителен поглед към посетителя, покашля се и отново оповести:

— Граф Монтгарей!

Сабрина се бореше да си поеме въздух, хъркаше и размахваше ръце, бузите й се оцветиха почти като зюмбюлите. Докато близките й я гледаха втрещено, графът успокояващо потупа иконома по рамото, прекоси помещението, извади цветята от вазата и изля студената вода върху лицето на Сабрина.