Шепотът на розите

Глава 8

Сабрина се събуди от ръката на Морган в косите си. В хватката му нямаше нищо насилническо, само мека решителност да я държи притисната във възглавниците и да попречи на бягството й, макар че тя изобщо не искаше да бяга. Бронзовият загар на лицето му се беше върнал и беше заличил следите от отравянето. Само зачервените очи издаваха безсънната нощ. Плащът му беше безупречно надиплен, устата му ухаеше на канела и карамфил.

Тя се усмихна, искрено зарадвана, че го вижда в добро здраве. Но веднага усети подозрението в меланхоличния му поглед и се разколеба. Изпита чувството, че се плъзга по ръба на опасна пропаст.

— Прощавай, че те разочаровам, момиче. Боя се, че още не си станала вдовица.

— Не съм имала такова намерение.

— Тогава готварското ти изкуство явно не е на висота.

Той нави един кичур от косата й на ръката си, но не го дръпна, само засили усещането й за присъствието си.

— Какво беше намерението ти?

Съненият му поглед задържа нейния. Устните им бяха само на сантиметри едни от други. Сабрина успя да произнесе само една полуистина.

— Аз… уплаших се… да остана насаме с теб…

Морган се намръщи още повече.

— За чудовище ли ме смяташ?

Неочакваната му сериозност увеличи смущението й.

— Давал ли си ми основание да те смятам за нещо друго?

Той наклони глава.

— Но онези дни отдавна отминаха.

Устните му се сведоха върху устата й и се насладиха на копринената и мекота. Пръстите му помилваха бузите й и я накараха да отвори уста и да отговори на езика му. Свежият му аромат замая сетивата й и езикът му безпрепятствено нахлу навътре.

В коридора се чуха равномерни стъпки, последвани от зарадвано кучешко скимтене, което бързо заглъхна. Морган рязко вдигна глава, погледът му потъмня. Притисна ръка към устата на Сабрина и задуши вика й.

Той знаеше, че времето му е изтекло. Взря се в страхливата синева на очите над ръката си и разбра, че му оставаха само секунди за да направи избор, който може да му донесе вечната омраза на жена му. Тя сигурно вече му беше простила, че бе потопил плитките й в шишето с мастило и бе използвал първия й корсет като прашка, но да я изнасили в непосредствена близост до собствения й брат — това беше грях, който не се прощаваше толкова лесно.

Той свали ръка от устата й.

— Опитай се да стенеш! — пошепна умолително той. — Охкай, пъшкай!

— Ти да не си си загубил ума?

— По дяволите, жено, казах ти да стенеш! — изсъска вбесен той. Сабрина произведе някакъв звук, който беше по-скоро квичене, отколкото вик от удоволствие. Морган примирено сведе глава.

— Даже когато бях на дванайсет години, момичетата викаха в прегръдките ми много по-силно…

Това беше грешка. Разбра го в момента, когато видя блесналия гняв в очите й. Тя стисна здраво устни, очевидно решена никога вече да не ги отвори.

Морган се поколеба. Навън беше спокойно. Прекалено спокойно. Някой подслушваше на вратата.

Той разтърси глава и изрече решително:

— Е, добре, момиче. Щом не ми остави друг избор.

Трябваше да използва всеки трик, който му беше познат за да изтръгне от гърлото на Сабрина страстен вик. Вплете пръсти в нейните, вдигна ръцете й над главата и се раздвижи между бедрата й, имитирайки любовен акт, докато леглото заскърца жално и тя наистина започна да издава звуци.

Мекият матрак не й оставяше възможност за бягство. Имаше чувството, че потъва под огромното, неумолимо тяло. Успехът на необмислената му акция дойде неочаквано бързо. Задъхан хленч излезе от устните й, когато очевидното доказателство за желанието му се отърка между бедрата й. Той я милваше и се триеше в нея и нито плащът му, нито нощницата й бяха в състояние да спрат вълните на желанието, които заливаха долната част на тялото и замъгляваха разума й.

— Кажи, че ме искаш, Сабрина — заповяда дрезгаво Морган и още повече я обърка.

Тя поклати безмълвно глава, опитвайки се да събере остатъците от разума си.

— Кажи го!

Той нахлу в ухото й с влажен, грапав език; думите изскочиха само от устните й, последвани от пресекващ вик.

Морган не престана да я измъчва. Сълзи напираха под ресниците й, докато чакаше играта да свърши и сладкото изкушение да отстъпи място на грубата действителност. За да я остави прекършена и захвърлена, като пребита от бой. Но той само се вслуша навън и след като Пъгсли се разскача пред вратата, се отдели от нея и извади от гънките на плаща си мъничка кама. Очите й се разшириха от изненада.

Тя се опря на лакът и проследи с нямо възхищение как той стисна ръка в юмрук, прокара острието на камата по вътрешната страна на ръката си и остави дълга рязка в кожата, без дори да мигне. Вдигна ръка и опръска снежнобелия чаршаф с кръвта си. Погледите им се срещнаха.

— Това е доказателство, че си загубила девствеността си. Няма да им позволя да те отнемат от мен. Щом женитбата за принцесата е цената на мира, тогава не ми остава нищо друго, освен да я платя. Даже ако трябва да пролея и последната си капка кръв. — Той спря кървенето с крайчето на чаршафа и взе брадичката й между пръстите си. — Ако посмееш да ме изобличиш пред баща си или някого от вашите, ще те завлека в най-близкия ъгъл и ще го направя, кълна се! Тогава никой вече няма да се съмнява — включително и ти, — че принадлежиш на Морган Макдонъл.

Студената му пресметливост я отврати. Сърцето и тялото й още пулсираха в завладяващия му ритъм. Неравното дишане издаваше възбудата й.

Той подреди диплите на тартана си, хладен и безразличен като зеленоок глетчер.

— До обед да си събрала багажа си, защото потегляме. Няма да остана нито час повече под покрива на баща ти. — Той я погледна пронизващо. — Не се притеснявай толкова, момиче. Щом ми родиш син, ще те пратя обратно в Камерън. Даже Дугъл Камерън не би се осмелил да рискува живота на собствения си внук, нали?

В гнева й се примеси див ужас.

— Нима очакваш от мен да ти родя дете, да го захвърля и да се върна при баща си? Аз не съм кучка, Морган! Никога ли не си помислял, че детето има нужда от майка?

Морган вдигна рамене, но избегна погледа й.

— Аз нямах майка. Ще позволя на сина си да прекарва летата в Камерън, както беше някога с мен.

— Много си великодушен, браво! Ами ако те опозоря, като родя момиче? Какво ще правиш тогава? Как Макдонъловата ти гордост ще преодолее този удар?

Без да си направи труда да й отговори, той се обърна рязко и излезе от стаята. Останала сама, Сабрина се взря невярващо във вратата.

Треперейки с цялото си тяло, тя се отпусна във възглавниците. Той си бе отишъл и я бе оставил сама — изпълнена с копнеж, празна и жадна за близост, която нямаше да дойде. Какво по-добро наказание от това да запали пламъците на удоволствието, което тя нямаше да му позволи да задоволи? Нали се беше заклела, че няма да го дари дори със секунда наслада! И всичко това само за да разбере, че трябваше да се бои не от неговото желание, а от своето.

Тя погледна омърсените чаршафи и изпита омраза към грозната лъжа, която трябваше да потвърди. Може би той се отвращаваше от нея и затова бе предпочел да се самонарани, вместо да сподели леглото с нея? Веднага след това й заяви кратко и ясно какво искаше — син, но не и тялото й. Тя притисна една възглавница към гърдите си и напразно се опита да успокои лудо биещото си сърце и да забрави пулсирането между бедрата си. В крайна сметка от мъж като Морган не можеше да се очаква нищо друго, освен жестока пародия на сватба и още по-жестока пародия на любовен акт. Акт, който би трябвало да свърже завинаги един мъж и една жена.

Кървавочервеният рубин на годежния пръстен й намигна знаещо. През всичките тези години се беше мамила. Морган Макдонъл беше по-жесток от чудовище.

Морган едва успя да стигне до пустата градина, преди цената, която бе платил за леденото си самообладание, да избие навън. Той се затътри слепешката до най-близката пейка и падна тежко върху камъка, докато във вените му бушуваше нов прилив на кръв. Дугъл нямаше нужда от убийци, за да се справи с Морган Макдонъл. Сабрина беше достатъчна отрова — сладка, силна и смъртоносна, тя изтръгна от него примитивно, треперещо желание само с едно-единствено произнасяне на името му.

„Искам те, Морган.“

Викът й отекна в главата му, без да е загубил нищо от магията си. Собственото му тяло го наказваше жестоко. Искреността на думите й го засегна много по-дълбоко от невинната й реакция на атаката му върху чувствеността й. Беше очаквал тя да лежи неподвижно под него, да извърне отвратено лице. Вместо това тя се вкопчи в него с треперещи устни и очи, препълнени с блясък. При всяка друга жена този блясък щеше да означава сълзи, но Морган беше виждал това изражение и друг път и не го бе забравил.

Веднъж, когато го завари да шинира крилцето на едно паднало от гнездото си птиче, и още веднъж, когато се хвърли да спре един от оборските ратаи, решил да убие окуцялата кобила, която според него имаше нужда от топъл компрес, не от куршум. Погледът, с който го беше дарила Сабрина, изпрати по тялото му топли и студени вълни едновременно. Неспособен да понесе представата, че може би е нещо повече от един жалък Макдонъл, Морган беше положил максимални усилия да изтрие от лицето й този израз.

Още тогава той беше разбрал, че Сабрина е единствената Камерън, способна да преодолее непробиваемата му броня от гордост и да посегне към сърцето му. Единствената Камерън, който имаше сили да разбие сърцето му.

Когато му изкрещя, че може да му роди не син, а дъщеря, той бе принуден да избяга, защото желязната му маска щеше да се стопи. Не можеше да понесе неочакваната жажда, която изпита при възможността един ден да носи на раменете си хихикащо момиченце с абаносовочерни къдрици — момиченце като Сабрина, каквато я видя за първи път. Преди неговото презрение да помрачи блясъка в красивите й очи. Вторият шанс да се сдобие с такова съкровище беше повече, отколкото заслужаваше мъж като него.

Той вдигна косата от лицето си и остави студените пръсти на утринната мъгла да охладят челото му. Когато беше още момче, успя да устои на неустоимата детска усмивка и очарованието на Сабрина, но сега се опасяваше, че това ще му струва много повече, отколкото беше в състояние да плати.

Точно тридесет и три минути след дванадесет Сабрина се появи в предния двор на господарската къща, следвана от потиснатата, разплакана Енид и редица натоварени с куфари и сандъци слуга. Тя беше загърната в кадифено палто с качулка. Подходящ маншон се люлееше на кралскосин шнур на китката й. Вирнала дръзкото си носле, тя отмерваше крачка след крачка, както я беше научила майка й. Май беше забравила само да помоли камериерките да носят подплатения с хермелинови кожи шлейф.

Щом Морган Макдонъл твърдеше, че се е оженил за принцеса, значи трябваше да си я получи.

През нощта се беше спуснал леден вятър и бе прогонил окончателно есента. И сега вееше около каменните зидове, замяташе полите на палтото й и извика ярка червенина по бузите й. Над двора бяха надвиснали калаеносиви облаци с издути коремчета, лоши предвестници за предстоящото пътуване. Бледото небе отразяваше зимния студ в сърцето на Сабрина като огромно огледало.

Шумна глъчка събуди вниманието й. В един ъгъл Брайън и Алекс се караха ожесточено. Стиснатите юмруци и зачервените им лица свидетелстваха, че сблъсъкът много скоро щеше да премине в обичайното сбиване.

Раналд чакаше на портата и държеше за юздите едър кон на бели петна. При появата на Сабрина животното извъртя очи и оголи зъби. Масивните му хълбоци бяха целите в белези. Никога не съм виждала по-грамадно и по-отблъскващо същество, каза си отвратено Сабрина. Освен съпруга си.

Като видя чакащия до стената Морган, в сърцето й нахлу топла вълна и за миг прогони студа. Скръстил ръце и събрал заплашително вежди, той представляваше болезнено позната гледка. Баща й изглеждаше също така мрачен. Майка й, прегърнала Пъгсли, стоеше между двамата и се усмихваше като котка.

Морган забеляза съпругата си и се запъти към нея, подигравателно ухилен.

— Добро утро, най-прекрасно цвете на Шотландия. — Меденосладките думи я поляха с киселина. — Щастлив съм, че благоволяваш да се присъединиш към нас. Семейството ти вече се пита дали не съм те убил в леглото.

Енид пребледня и изпусна кутиите с ръкавици, които носеше. Раналд връчи юздите на един ратай и се втурна да й помогне. Ратаят огледа подозрително нервно потрепващия кон и застана по-далече от зъбите му.

— Глупости — отговори небрежно Сабрина. — Ти беше олицетворение на деликатност и въздържание.

Морган стисна предупредително китката й.

— Не виждам пречки да отложим пътуването, скъпа, за да ти дам още едно доказателство за така нареченото ми въздържание.

Погледът му спря върху устните й. Дяволските искри в очите му й показаха, че е готов веднага да осъществи заплахата си.

— Не е нужно — побърза да го увери тя и сведе поглед. Беше събрала целия си кураж, за да застане пред семейството си, което трябваше да повярва, че през нощта между нея и Морган се е случило точно онова, което е трябвало да се случи.

Докато вървяха към близките й, Морган заговори с новоизбликнал гняв:

— Както изглежда, баща ти е забравил да обяви последното от условията си. Един от вашите ще дойде с нас в Макдонъл Касъл. Дугъл иска да е сигурен, че ще има кой да набучи главата ми на кол и да му я отнесе, ако някой път ти се скарам заради вечерята.

Ако се съдеше по изтощеното лице на баща й и тържествуващата усмивка на майка й, Морган не беше единственият в Камерън, който беше прекарал безсънна нощ.

Елизабет милваше меката козина на Пъгсли. Бледа ивица на ръката й показваше къде беше стоял годежният й пръстен.

— Не ставай драматичен, Морган! Просто искам дъщеря ми да има добра компания.

Морган се изправи с измъченото достойнство, което винаги проявяваше пред Елизабет Камерън.

— Уверявам ви, милейди, че жена ми няма да страда от липса на компания. Но естествено се прекланям пред желанието ви.

— Той протегна ръце към чакащите братя на Сабрина. — Е, драги мои, каква отрова сте ми приготвили?

Енид повторно изпусна кутиите с ръкавици. Пронизващият поглед на Морган я накара да се олюлее. Раналд я хвана за лактите, за да не се строполи на земята.

Сабрина разбра за какво се бяха карали братята й. Когато се запъти към тях, двамата изпънаха рамене като войници, очакващи генерала си. Брайън пръв развали войнишката си поза, като й намигна. Явно никога нямаше да порасне достатъчно, за да престане да я дразни. Сабрина обичаше остроумието и вечната му жажда да прави бели.

Когато се обърна към Алекс, брат й пламна като смутено момче. Неговите стъпки пред вратата на брачната спалня ли бяха накарали Морган да се държи по този странен начин? Сериозният, надежден Алекс. Когато бяха деца и тя падаше, той веднага се притичваше да я вдигне и почистваше рокличката й.

И двамата бяха наследили темперамента на майка си, но той се проявяваше по различен начин. Брайъновите пристъпи на гняв отлитаха толкова бързо, колкото се бяха появили, докато Алекс тихо мърмореше под носа си до неизбежната експлозия. Нито единият, нито другият имаха шанс да оцелеят повече от един ден при Макдонълови. Сабрина ги дари с нежна усмивка и се обърна към съпруга си.

Златнокафявата коса, развяна от вятъра, скриваше по-голямата част от лицето му. Несъмнено той беше убеден, че решението на майка й е някакво ново коварство от нейна страна. Но Сабрина не желаеше добронамерената интрига на майка й да забие нов клин между братята й. Тя погледна Морган право в очите и заяви:

— Ще вземем Енид.

Братовчедка й се свлече на земята. Раналд я хвана, преди да е ударила главата си в камъните. Сияеща усмивка преобрази лицето му.

— Чудесен избор, момиче. На този свят обичам най-много хубавките, дебелички госпожички.

— Енид не е дебела — възрази с отсъстващ вид Сабрина, защото беше като парализирана от признателните искри в погледа на съпруга си. — Тя е… — опита се да обясни тя, докато Раналд залиташе под тежестта на братовчедка й, — …приятно закръглена.

— Мога да кажа, че на мен наистина ми е приятно — съгласи се Раналд и разхлаби копринената яка на припадналата, за да погледне в корсажа й.

През това време протестиращите Елизабет, Брайън и Алекс се нахвърлиха ядно върху Сабрина. Дугъл им препречи пътя.

— Съгласихме се, че Сабрина сама ще си избере спътник. Бог ми е свидетел, че тя е човекът, който най-малко имаше думата в цялата тази история. Затова не искам да й отнема възможността сама да реши.

Добре познатото лице на баща й се разми пред очите на Сабрина. Инстинктът й подсказа, че това беше последната му възможност да се прояви като неин закрилник.

— Какво ще кажа на брат си? — изкрещя Елизабет. — Скъпи Уили, споменах ли вече, че дъщеря ти замина с банда крадци и главорези, без дори да се е омъжила — колкото и съмнителна да е тази защита! Той ще получи удар!

— Самият аз ще пиша на Уйлям — отговори спокойно Дугъл. — Енид ще остане там само докато Сабрина се устрои на новото място. Морган ще гарантира за сигурността й, докато отидем да си я вземем.

Елизабет изкриви лице в рядък пристъп на ранимост.

— А кой ще ми гарантира за сигурността на моята Сабрина?

Морган сложи ръце на раменете на жена си. Собственическият жест я накара да трепне. Дълбокият му глас изпрати силна тръпка по гърба й. Странно, но този път в него нямаше подигравка.

— Сега тя е под моя защита.

Енид отвори очи и се огледа стреснато. Когато видя, че се намира в скута на едър планинец с лице на ангел и похотлива усмивка на дявол, тя изохка и беше готова отново да падне в безсъзнание. Сабрина застана до нея и се усмихна окуражително.

— Ако не искаш, няма да те насилвам. Ти трябва да вземеш решение.

Енид очевидно се бореше със себе си. Сутринта бе говорила с братовчедка си и вече знаеше, че Сабрина се е пожертвала, за да я предпази от гнева на Морган.

Тя преглътна мъчително и на лицето й се изписа решителност.

— Разбира се, че ще дойда с теб. За мен това е голямо приключение. — Тя стисна до болка ръката на Сабрина. Сянката на Морган падна върху двете момичета и ги закри.

Предпочела известната опасност пред неизвестната, Енид се сгуши на гърдите на Раналд.

— Иди да си събереш багажа. Ще те чакаме горе на хълма — нареди меко Морган. — Раналд, остани тук и се погрижи за момичето!

— С най-голямо удоволствие — промърмори младият мъж и помогна на Енид да се изправи.

Явно търпението на Морган беше свършило, защото хвана Сабрина за рамото и я повлече след себе си. Минаха покрай родителите и братята й и спряха едва пред кошмарния боен кон, който ги очакваше.

— Не мърдай, Поках — проговори тихо, успокояващо Морган и жребецът изду ноздри.

Конят изглежда точно толкова демоничен и проклет като приказното същество, чието име носи, каза си Сабрина. Когато звярът изпръхтя, тя се отдръпна ужасено.

— Мога да ви предоставя каретата си — предложи баща й и в гласа му звънна отчаяние.

— Не приемам подаяния от Камерънови. — Морган хвана Сабрина през кръста и я метна на седлото, сякаш беше лека като перце. Преди възбуденият му кон да е успял да се помръдне, той вече седеше зад жена си.

— Вземам само онова, което ми се полага по закон. Ние, Макдонълови, се грижим за своите. — Той сложи ръка на талията на жена си и собственическият му жест й напомни, че тя беше нещо като стадо овце, рояк пилета — или кобила за разплод.

Майка й се приближи съвсем спокойно до грозния кон и й подаде Пъгсли. Сабрина притисна до гърдите си топлото кучешко тяло и поклати глава.

— Не мога да го взема, мамо. Той е твой.

Елизабет се усмихна през сълзи.

— Но обича повече теб. Грижи се добре за него, обещаваш ли ми? Много съм привързана към бедното животинче и не бих го заменила с друго, даже да му се случи нещо лошо.

Тя погледна пронизващо Морган и очите й молеха за много повече, не само да остави на дъщеря й другарчето от детските й дни. Морган отговори с кратко кимване.

Сабрина се наведе и целуна майка си по ухаещата на рози буза. След нея се приближи баща й. Лицето му издаваше дълбока мъка, ръцете му висяха безпомощно.

Сабрина се вцепени. Копнееше да се хвърли в прегръдката му, да зарови лице в бодящата му брада и да го помоли да й обясни защо я бе пожертвал. Той беше човекът, който я бе поверил на този застрашителен чужденец. Ако не беше баща й, тя нямаше да напусне родния си дом, за да заживее някъде в планините с едно непредвидимо чудовище.

Баща й се надигна на пръсти, за да я целуне, но Сабрина извърна глава. Устните му намериха бузата й и останаха за момент там, след което той отстъпи крачка назад и прие отблъскването с достойнство, което разкъса сърцето й. Тя се намести на седлото, Морган я притисна по-силно към себе си и непоколебимата му твърдост й даде сили да не се разтроши на хиляди парченца.

Морган улови юздите. В този момент Дугъл излезе напред и го хвана за голия прасец. Тъмносините очи блеснаха предизвикателно.

— Грижи се добре за нея, момче, или ще си имаш работа с мен.

Морган прие заплахата, без да трепне. Подкара коня си в равномерен тръс. Сабрина се обърна точно когато минаха през портата. Родителите й се бяха вкопчили един в друг и не можеше да се каже кой кого крепеше. Тя знаеше, че с времето болката им ще утихне. Нали имаха братята й. И се обичаха. Тя беше тази, която си отиваше, лишена от детската си мечта за любов като тази на родителите й. Баща й беше разрушил мечтите й за любов с безпощадност, която нямаше равна на себе си. С един замах бе унищожил всичко, в което Сабрина беше вярвала досега.

Когато високите зидове на Камерън Мейнър останаха далече зад тях, леденият вятър спря дишането й. Една сълза се отрони по бузата й и капна като скъп диамант върху ръката на Морган.

Той се наведе към ухото й и гласът му прозвуча изненадващо меко, макар че думите бяха изпълнени с горчивина:

— За него плачеш, но за мен не. Проклета да си.

Но още докато я проклинаше, той хвана крайчето на плаща си и внимателно изтри сълзите й.