Шепотът на розите

Глава 4

В продължение на един дълъг миг Сабрина усети как хватката около китките й се затегна. Очевидно и смъртната заплаха не беше достатъчна да го накара да се предаде.

Ако замъглените зелени очи не я държаха в пълно подчинение, тя щеше да види как Макдонълови си размениха отчаяни погледи. Раналд можеше да свали господарката на дома с един изстрел, но тя щеше да натисне спусъка и кланът им щеше да загуби единствения мъж, който можеше да ги държи в подчинение. Висока цена за едно празненство, колкото и вкусна да беше храната на Камерънови.

Морган взе решение вместо тях.

Устремил поглед право пред себе си, той пусна китките на Сабрина и вдигна ръце. Изправи се бавно, с отмерена елегантност. Вцепенена от наглото му поведение и потрепването на устните му, Сабрина остана да лежи на пода. Вече беше започнала да се пита дали пък не й е съдено да прекара живота си в краката на този мъж. Най-после видя украсения със седеф пистолет които беше опрян в шията му.

— Както желае дамата — проговори проточено Морган и рискува една разкаяна усмивка.

Баща й опря ръце на масата и въздъхна облекчено. Сабрина го погледна и го намери остарял. Сивите кичури по слепоочията подчертаваха изпъкналите, обезкръвени скули.

— Алекс, Брайън, отведете госта ни в подземието, преди майка ви да ни изпозастреля всичките. — Гласът му потрепери от потискан гняв. — А останалите да напуснат къщата ми. Веднага!

— Уби господаря на клана, преди да са поднесли десерта — измърмори Раналд и мушна пистолета в колана си. Грабна от масата едно агнешко бутче и продължи: — Ако питате мен тези хора нямат никакви маниери. Така ли се постъпва с гости?

— Прав си — отзова се най-близкият Макдонъл и грабна кана бира и няколко сребърни лъжички. — Ангъс беше мъж и половина. Заслужаваше да срещне смъртта в лицето, вместо да бъде коварно пронизан в гърба от някакъв си жалък Камерън.

Ръмжейки като разочаровани хлапаци, които са били лишени от желаното кръвопролитие, Макдонълови се изнесоха навън, техните жени ги блъскаха грубо в леглата или се нахвърляха върху тях с пистолети, затова поведението на Елизабет Камерън не ги изненада. Пък и нямаше да жертват живота на Морган заради гордостта си или сладкия пудинг на Камерънови.

Един от по-едрите нарами трупа на Ангъс. Когато тялото на баща му мина покрай него, Морган дори не трепна. Все пак Сабрина повярва, че е видяла как по изсечената му от гранит брадичка пробягва тръпка. Тя си представи как собственият й баща би могъл да умре по този недостоен начин и се разтрепери от ужас.

Брайън и Алекс хванаха Морган за китките и извиха ръцете му на гърба. Все още подвластни на гнева, братята действаха по-брутално от обикновено. Бронзовите мускули на ръцете му й напомниха болезнено, че той се подчиняваше на братята й само заради пистолета, опрян в шията му. Лицата на Алекс и Брайън тъмнееха от гняв. Без да се бавят, те вързаха ръцете на бившия си приятел на гърба.

Когато го изведоха от залата, Морган си позволи опит за бунт. Обърна се и хвърли към Сабрина дълъг, неразгадаем поглед.

Очите му я белязаха с много по-голяма сила, отколкото кръвта по нощницата й. Те й обещаха онова, което не бяха изрекли устните му.

По-късно…

Тръпки разтърсиха тялото й. Брайън блъсна Морган и тримата излязоха. Родителите й коленичиха до нея. Баща й я загърна с жакета си, майката я заключи в парфюмираната си прегръдка.

— Причини ли ти болка този коварен негодник? — попита Елизабет и приглади косата й назад.

— Не — отговори с отсъстващ вид дъщерята, загледана като хипнотизират към празния коридор.

Дугъл вдигна китките й към светлината, сякаш очакваше да види нещо много по-лошо от сини петна. Ала кожата беше безупречна, нежна и кремава, като че Сабрина изобщо не бе излизала от спалнята си. Странна смесица от триумф и загриженост го накара да смръщи чело.

— Е, малка моя принцесо, достатъчно ли ти бяха вълненията за една вечер?

Макар че продължаваше да трепери, тя се засмя.

— Достатъчни за цял живот, бих казала. Откъде имаш този пистолет, мамо?

Елизабет погледна намръщено оръжието в ръката си, сякаш го виждаше за първи път.

— Един немски часовникар го изработил за баща ми. За благодарност, че направил голямо дарение на лютеранската църква.

— Тя се прицели в тавана и натисна спусъка. От дулото експлодира букет от разноцветни пера.

От гърлото на Сабрина се изтръгна странен звук — наполовина смях, наполовина хълцане.

— Победен от рози и пера в една и съща вечер. Бедничкият…

Над главата й родителите се спогледаха угрижено. Дугъл протегна ръка да я помилва по бузата, но грозните кървави петна го спряха.

— Кой посмя да извърши това безбожно дело? — попита Елизабет.

Дугъл решително стисна ръце в юмруци.

— Не знам, но ще го намеря.

— Може би някой стар враг на Ангъс, който не е нито от нашите, нито от Макдонълови, се е промъкнал незабелязан в къщата — предположи Сабрина.

Родителите й я зяпнаха, сякаш бе говорила на китайски.

— Не си блъскай хубавата малка главица над този проблем принцесо — заповяда енергично Дугъл.

— Баща ти е прав. Не беше редно да говорим за това в твое присъствие. — Майката й помогна да се изправи. — Ела с мен агънцето ми — продължи нежно тя. — Ще те отведа в леглото и ще ти направя горещ чай.

Сабрина изненада и родителите си, и себе си, като се изтръгна от прегръдката на майка си и тръгна сама по стълбата макар че коленете и трепереха.

— Благодаря, мамо, но ще се справя сама. Напълно съзнавам, че ако си бях останала в леглото, щях да ви спестя куп проблеми.

Сабрина не искаше да я глезят. Не искаше да се пъхне между колосаните чаршафи, да потъне в топлия пухен дюшек и да мисли за Морган, който лежеше в студения, влажен затвор зад дебелите стени от камък и дърво.

Родителите я проследиха с поглед, докато се изкачваше Крехката фигура беше скрита под бащиния жакет. Вроденият оптимизъм на Дугъл отново победи. В гнева и мъката от смъртта на Ангъс проблесна искрица надежда. Може би старият грубиян не бе умрял напразно. Може би смъртта му даваше шанс на Дугъл Камерън да осъществи плановете си за бъдещето на клана Камерън и за любимата си дъщеря.

Той поклати глава и се замисли над иронията на съдбата.

— По тялото и няма нито една драскотина. Странно…

Елизабет присви очи. И преди беше виждала този израз в очите на мъжа си и имаше всички основания да се съмнява в него.

— Тези драскотини не се виждат — проговори глухо тя.

Преди да стигне до галерията, Сабрина се олюля. Вкопчи се в парапета и когато зави зад ъгъла, едва не се спъна в проснатата на пода фигура на Енид.

Братовчедка й седна и разтърка зачервените си очи.

— Божичко, как така съм заспала! Пропуснах ли нещо?

Минаха цели три дни, докато Сабрина събра смелост да извърши онова, което беше замислила. Три дни, през които майка и непрекъснато я глезеше. Три дни, през които баща й, братята й и старейшините на клана ходеха из къщата и ругаеха, търсейки решение. Три дни, през които Макдонълови надуваха гайдите си отвъд стените на крепостта. Дано поне стените на затвора са заглушили безкрайния вой, каза си измъчено Сабрина.

Тънкото токче на обувката й пропадна в дупката между два камъка и тя се залови за влажната стена, за да не полети по извитата стълба. Много добре си представяше ужаса на родителите си, когато намереха безжизненото й тяло в подземието. Накъсаното й дишане отекваше оглушително в тишината, прекъсвано само от равномерното капене на вода върху камъка. Студеният въздух нападна пламъчето на свещта й и тя отдели ръка от стената, за да го предпази. По-добре да се хвърли с главата надолу в затвора, вместо да остане без светлина в този непроницаем мрак.

Макар че зъбите й тракаха, тя смело стъпваше от стъпало на стъпало. Точно сега ли трябваше да открие, че беше по-голяма страхливка от Енид!

След последното стъпало дойде ред на коварно извиващ се ходник. Въздухът беше застоял и ужасно студен. Сабрина скри ръка в джоба на роклята си и почерпи малко смелост от топлото, увито в ленена кърпа пакетче, което носеше там.

Лабиринтът от коридори я преведе покрай безброй завои. С всяка извивка слизаше все по-дълбоко под земята. Мина покрай празни килии, чийто под беше покрит с изгнила слама и нечистотии, покрай железни врати, увиснали на ръждясалите си панти, покрай люлеещи се от таваните окови, целите на ръждиви петна, които обаче не бяха от ръжда. По стените се стичаха мазни сълзи, които се събираха на локви в краката й и намокриха копринените й обувки. Шумолене и цвъркане придружаваше всяка нейна крачка. Нечие съскащо движение я накара да вдигне края на роклята си и за миг да спре като закована.

Десетилетия наред затворът бе дрямал необезпокояван под кулата на крепостта Камерън. Сабрина си припомни подигравателната забележка на Морган и се запита дали последният му обитател също е бил Макдонъл — може би дядото на Морган или онзи свадлив пра-пра-чичо, наричан и от приятелите, и от враговете си Грозния Халбърт заради отвратителния си навик да одира враговете си живи. Леден полъх се плъзна по тила й и тя потрепери.

Отново направи завой и беше готова да се закълне, че току-що беше минала оттук. Не знаеше с колко време разполага. Беше успяла да се измъкне само защото мъжете бяха излезли на бегом от къщата, за да попречат на един пиян Макдонъл да подпали селската черква.

Цял един свят отделяше мрачния затвор от изискано обзаведените крила на господарската къща. Коридорът се стесни. Роклята й, драпирана върху широк кринолин, замиташе стените. Масивните каменни зидове бяха толкова потискащи, че тя постоянно чуваше призрачни тежки стъпки и нечовешките писъци на измъчваните. Все пак успя да се пребори със страха и не поиска да си признае, че ако свещта й угаснеше, с нея беше свършено. После си припомни погледа на Морган на излизане от залата и си каза, че наистина си е загубила ума. Да тръгне сама да го търси в подземието…

Тъкмо когато беше готова да падне на мръсната земя и да се разхълца безпомощно, тунелът пред нея се разклони. От зейналата дупка повя леден въздух. Свещта й трепна и угасна.

Сабрина присви очи. По-добре пълен мрак, отколкото пристъпи на паника. Но много бързо разбра, че не може вечно да стои със затворени очи. Беше не само безсмислено, но и досадно. Отвори едното си око, после другото. Угасналата свещ падна от ръката й.

Слабата светлина на свещта беше достатъчна да я направи сляпа за мъждукането в края на тунела. Сега дълбокият мрак направи светлинката видима. Опипвайки предпазливо хлъзгавия под краката си, тя се промъкна напред, търсейки утеха в каменните стени, уплашена, че никога няма да намери Морган. А може би трябваше да се страхува повече от срещата им…

Светлинката я отведе пред желязна решетка, която стигаше от пода до тавана. Мъжът зад нея стоеше толкова спокойно, като че беше изсечен от същата масивна скала, която го заобикаляше. Върху дървена поставка гореше дебела свещ и оскъдната й светлина си играеше с дълбоките сенки. Облекчението на Сабрина, че баща й не е проявил жестокостта да остави затворника без светлина, отстъпи място на бесен гняв, като видя дебелите вериги, с които ръцете и краката му бяха вързани за железен кол в каменния под. Нищо чудно, че Дугъл Камерън не беше поставил постове.

Примитивният гняв я тласна напред. Мястото на Морган не беше в тази гадна дупка. Той трябваше да препуска в галоп през долината и вятърът да развява русата му коса. Трябваше да спи под ясната мрежа на звездите под шумолящите клони на пиниите.

Морган седеше на една скална издатина. Дълбоките сенки не бяха в състояние да помрачат блясъка на косата, скрила лицето му. Той вдигна бавно глава и това движение разсея образа на прекършения пленник.

Под лявото му око се виждаше голяма синина. Пълната долна устна беше сцепена, сякаш ударена от пръстен. Сабрина си припомни с каква ярост го гледаха братята й и предположи, че след затварянето бяха побързали да му отмъстят.

Но вместо да събуждат съчувствие, раните го правеха още по-опасен. Сабрина стисна здраво устни. Не биваше да забравя нито за миг, че този мъж нито се нуждаеше, нито искаше съчувствието й.

Морган се изправи и тясното помещение се превърна от килия в кафез. Тартанът му бе стегнат около хълбоците. Голите гърди блестяха като излъскана стомана. Когато пристъпи към нея, във всяко движение се усещаше укротена животинска сила. Съвършеното олицетворение на варварски воин, макар че не крещеше и не дрънчеше с веригите си. Когато се приближи към желязната решетка, Сабрина инстинктивно се отдръпна назад.

Отначало Морган мислеше, че затворничеството ще го подлуди. Беше обходил всяко ъгълче на килията, преди да се отпусне върху скалната издатина. След това обаче в миришещия на гнило затвор се промъкна аромат на рози и друг, още по-необясним — на канела и карамфил. Слабините и стомахът му се свиха от глад.

Не можеше да повярва, че Сабрина наистина е тук, чиста и свежа, ухаеща на рози, с кожа, която и в мрака блестеше като алабастър. Ясното чело беше увенчано с венец от плитки. Ето я пак малката принцеса, каза си ухилено той и потръпна от болка в сцепената си устна.

Без да се притеснява от стърженето на веригите, той обхвана с две ръце дебелата решетка.

— Идваш да позяпаш, а? Да се насладиш на красивия звяр, който та е погодил безброй жестоки номера, и да се порадваш на отмъщението си…

Веригите не му позволяваха да я докосне, но самото му присъствие беше достатъчно да лиши Сабрина от цялата й войнственост. Съвсем забравила за плана си, тя изтърси истината.

— Страхувах се, че страдаш.

— Наистина страдам. Носът ме боли адски. Ти ми го счупи.

Тя наклони глава и го огледа внимателно. Счупеният нос не беше в състояние да развали сухата, асиметрична привлекателност на лицето му.

Мъжът вдигна рамене и се отърси от питащия й поглед.

— Не му е за първи път. Вероятно не е и за последен. Разбира се, ако ми е съдено да живея още известно време. Което скъпият ти баща вероятно е решен да предотврати.

— Не говорех за носа ти, а за баща ти.

Блясъкът във влажния му поглед се засили, но той отново вдигна рамене.

— Какво да правя? Старият негодник умря.

Сабрина очакваше да го намери полудял от болка, кипящ от гняв. Но това ледено спокойствие беше по-страшно. Неволно се запита дали той потискаше така безмилостно всичките си чувства.

Тя се откъсна от погледа му и направи няколко крачки покрай решетката, внимавайки да не се доближава много.

— Не знам защо повярва, че баща ми е убил Ангъс Макдонъл. Ако наистина беше планирал убийство, щеше най-малкото да въоръжи собствените си хора, не е ли така? А мислиш ли, че би рискувал живота на семейството си заради някакъв жалък капан?

— Това е въпрос, на който ти трябва да отговориш.

Тя рискува един поглед, за да види реакцията му. Той се прозя и отърси гривата от лицето си като грамаден сънен лъв. Тя закрачи по-бързо, за да не му позволи да я предизвика.

— Преди да убият Ангъс, аз видях как завесите зад гърба му се раздвижиха. Някой се беше скрил зад тях, разбираш ли? Нищо не е попречило на злодея да се промъкне по страничния коридор и да избяга по същия път, по който е дошъл. Не можеш да отречеш, че баща ти имаше достатъчно неприятели. Всеки от тях може да бъде убиецът. Някой от селото. Някой Грант или Чишолм, който тъкмо е минавал през земите ни и се е зарадвал на възможността да възпламени враждата между клановете ни.

„Или някой от собствените ти хора, Морган.“ Сабрина преглътна тази забележка. Той щеше да се възползва от нея, за да вмъкне и името на баща й.

Морган опря глава на ръката си.

— Всеки, само не и ти, сладката ми. Всички видяхме къде стоеше, нали?

Подигравателният тон я засрами. Отново усети мекия натиск на хълбоците му върху своите и изпита чувството, че минава гола между цял полк Макдонълови. Горещи вълни заляха бузите и шията й.

Морган, втренчил поглед в крехката извивка на рамото й, с мъка потисна ръмженето си. Трябва да я принудят да носи косата си пусната, каза си ядно той. Откритият й тил събуждаше в сърцето му нещо, което беше по-добре да остане скрито. Предпочиташе да вижда Сабрина разгневена, отколкото крехка и ранима. Сигурно заради това през всичките тези години я беше учил да го мрази.

— Къде са хората ми? — изрева гневно той. — В тази проклета дупка никой не си дава труд да ме осведоми.

Сабрина също нямаше право да го стори. Тя го измери внимателно изпод спуснатите си мигли и отново се запита колко далеч можеше да стигне с надеждата да предотврати злото, надвиснало над двата клана, и да спечели поне частица от доверието му.

— Разположили са се на хълма срещу къщата — отговори най-сетне тя и въздъхна тежко. — Никой не знае дали замислят обсада или празнуват. Цял ден се наливат с алкохол и танцуват. Нощем тероризират селото. О, да, и свирят на гайдите си. Непрекъснато. Ако бяхме в Йерихон, стените щяха да се срутят още първия ден.

— Това е Раналд. Той не умее да свири.

— Тогава сме постигнали съгласие поне в една точка.

Морган се отдалечи от решетката и повлече веригите след себе си. Не можеше да рискува да покаже на Сабрина блесналите си от възбуда очи. Щом хората му бяха наблизо, той щеше да намери начин да избяга. Може би те чакаха само знак от него. Когато се обърна към нея, Сабрина бе обзета от паника.

Морган се усмихна.

И като че това не беше достатъчно, усмивката му беше необикновена. Напълно лишена от обичайната подигравателност, с която беше свикнала. Момчешка усмивка, завладяваща с откритостта си. Лицето му се разведри и сърцето й направи огромен скок. Това беше усмивката на Хадес към Персефона, малко преди да я отвлече в подземното царство. Усмивката, с която сатаната бе дарил Исус Христос, преди да го подложи на изкушение в пустинята. Веригите и решетките не бяха в състояние да я предпазят. За усмивка като тази една жена беше готова на всичко. Наистина на всичко. Той направи крачка към решетката и тя потрепери от ужас.

Гласът му прозвуча като дрезгаво котешко мъркане, което погали разколебаните й сетива.

— Като те видях да стоиш тук, помислих, че сънувам. Или че съм умрял и случайно съм попаднал на небето.

Сабрина вдигна скептично едната си вежда. Ако не беше замаяна от силата на чара му, сигурно щеше да се изсмее на дързостта му. Но хладният разум й подсказа да изчака, за да разбере докъде ще стигне играта.

Тя пристъпи смутено от крак на крак.

— По-скоро си помислил, че са те смъкнали в ада, като си видял едно грозно джудже да наднича през решетката.

Морган се хвана за сърцето, като че думите й го бяха ранили.

— Не смей да си правиш такива шегички, момиче. Даже ангелите плачат от ревност, като виждат колко си красива.

Сабрина имаше чувството, че духът на Ангъс говори с устата на сина си.

— Ангелите няма защо да се страхуват от мен. Някога едно момче ми заяви с видимо задоволство, че изобщо не съм красива. — Тя продължи да изрежда недостатъците си, като броеше на пръсти, опитвайки се да скрие мъката, която й причиняваше споменът. — Устните ми са твърде пълни, шията ми е тънка и може да се прекърши. Ушите ми са щръкнали като на елфи от нисшата класа, а носът ми е като на старото ни куче.

Разкаяният му поглед не се откъсваше от устните й.

— Как си запомнила всички глупости на едно диво момче! Но аз вече не съм момче, Сабрина. Аз съм мъж.

Името й звънна като музика от устните му. Тя не знаеше кое я бе разтърсило повече — че по изключение не я нарече „хлапе“ или че безпощадно изрече истината. С тартана, увит около тесните хълбоци, и с мрежата от мускули на гърдите мъжествеността му изпъкваше още по-ясно, отколкото ако бе свалил дрехите си.

При тази представа сърцето й веднага ускори ритъма си. Тя сведе глава и изпита омраза към себе си, че не беше в състояние да остане равнодушна към дръзката му тактика, както се беше надявала. Трябваше да сложи край на тази игра. Не искаше да знае докъде беше в състояние да стигне той, за да постигне цента си. Боеше се, че вече знаеше.

Тя наклони глава, наложи на лицето си най-очарователната си усмивка и изигра последния си коз.

— Не съм дошла да зяпам или да се наслаждавам на отмъщението си, Морган. Дойдох да ти предложа помощта си.

Той я повика с протегнат пръст. Тя се приближи и сведе очи, за да покаже, че само момичешката плахост я бе държала далече от него. Той плъзна ръце по решетките и кожата й настръхна от близостта му.

— Не искам кой знае какво, момиче. Донеси ми пистолета, които ти поверих, и баща ти много скоро ще се отърве от мен — гласът му премина в дрезгав шепот. — Моля те, Сабрина Имам нужда от теб.

Думите му отекнаха в сърцето й като ехо от забравен сън Колко пъти беше рискувала да бъде грубо отблъсната, за да чуе тези думи? И какво ли щеше да направи той, ако му донесеше скъпоценния пистолет? Сигурно щеше да простреля глупавото й сърце. Обзе я див гняв.

— Кълна се, че няма да нараня нито един от клана ви — проговори тихо той. — Ще скрия пистолета под тартана си и… — Дяволското красноречие никога не му изневеряваше.

— Бих ти предложила по-добро скривалище — пошепна сладко тя. — Може да не е толкова удобно, но мога да ти обещая че стражите със сигурност няма да погледнат там.

Морган я зяпна толкова смаяно, като че ангелът го бе ударил с крилата си и го бе оплюл с ругатни. Усмивката му угасна В челото му се вряза дълбока бръчка. Ръцете му се свиха в юмруци и очевидно бяха готови да я удушат, вместо да я помилват. Въпреки страха си Сабрина разбра, че този Морган й беше много по-скъп от ласкаещия близнак.

Тя отстъпи крачка назад и огледа подозрително напрегнатата му, пулсираща мускулатура.

— Някога, когато откри дебелите ми устни и остри уши пропусна да забележиш най-важното — че имам ум в главата си Защото аз имам. Я ми кажи, наистина ли успяваш да замаеш главите на местните дами с тези жалки ласкателства?

— Не познавам дами — призна той, без да е в състояние да крие смайването си. Това го направи още по-опасен.

— А с какви ласкателни слова ухажваш момичетата?

— Обикновено ги предупреждавам да се пазят и това е достатъчно — изграчи той.

Сабрина притисна ръка към гърлото си, сякаш искаше да спре смущаващите картини, които бяха предизвикали думите му.

— Аз не съм дошла да си играя с теб, Морган. Дойдох да ти помогна. Това не означава, че ще те снабдя с пистолет, нож или ключове. Не ти ли омръзнаха кръвопролитията? Какво ще стане, ако остатъците от клана ти слязат от планините и обсадят Камерън? Няколко битки? Десетки мъртви? Ако дадеш малко време на баща ми да ти докаже невинността си, а после убедиш хората си в правотата му, всичко ще се оправи без кръв. Те те слушат, Морган. Сега ти си господарят на клана. Само да не беше толкова упорит…

Глух гърлен звук я накара да млъкне. Морган беше скрил лице в ръцете си. Широките му рамене потреперваха. Той отметна глава назад и се изсмя като безумен. В този смях нямаше и капчица радост и Сабрина усети как косъмчетата на тила й настръхнаха. Смехът извика сълзи в очите му, но като видя безнадеждността в зелените дълбини, тя се запита дали пък тези сълзи не бяха други.

— Остатъците от клана ми? — повтори задъхано той. — О, това беше добре, момиче. Вече всички знаят, че Камерънови ще се смеят последни. Защото ние наистина сме останали малко. Лудите, които свирят на гайда отвън, са единствените Макдонълови. Другите са мъртви, сега и татко си отиде. Сигурно вече си е намерил удобно местенце в ада, където развратничи необезпокояван и се надсмива над сина си, останал да се мъчи на земята. Вярно е, сега аз съм водач на клана. Водач на една жалка сбирщина!

Сабрина не смееше дори да диша. Никога не би могла да си представи изчезването на собствения си клан. Към Камерънови принадлежаха стотици мъже. Всеки имаше парче земя, беше се заклел пред баща й във вярност и изпълняваше задълженията си. Тя си представи тържествената церемония пред бога и хората, живописна и прекрасна като сватбено тържество, и потръпна.

Планинците без свой клан са отхвърлени от сънародниците си…

Погледите им се срещнаха.

— Никога не съм и помислял, че ще се предам. Лъгал съм се. Готов съм да пълзя по корем. Готов съм да умра, но да ги спася. Те са всичко, което имам. Всичко, което съм.

Дали имаше на света друг мъж, който можеше да произнесе подобни думи с такава страст и такъв огън? Сърцето на Сабрина заби като безумно при мисълта, че Морган копнееше за мир между двата клана много по-силно от баща й. От мира зависеше животът му, душевният му мир. А дръзката ръка, забила камата в гърба на Ангъс, бе разрушила тази последна надежда.

Тя се втурна към решетката и провря пръсти между пречката. Трябваше да го докосне, да го утеши.

— Не! — изрева той.

Сабрина застина насред движението. Най-после тъгата и гневът, скрити дълбоко в сърцето му, си бяха пробили път към повърхността. Веригите издрънчаха, той опъна могъщите си ръце готов да счупи белезниците.

— Не! — повтори той. — Не се приближавай. — А после много по-меко. — Не знаеш ли какво бих могъл да ти причиня?

Сабрина пъхна ръце в джобовете, за да скрие треперенето им. Усети топлина в лявата си ръка и извади грижливо увитото пакетче.

Тя направи крачка към решетката и този път Морган остана неподвижен. Още една крачка. Третата щеше да я отведе в обсега на ръцете му.

Тя продължи безстрашно напред, готова да посрещне удара на веригата. След като не се случи нищо такова, тя коленичи и остави пакетчето на пода, там, където той можеше да го достигне, без да се протяга.

Разви салфетката и в килията нахлу пикантен аромат на джинджифил и захарен сироп.

— Доколкото си спомням, като момче много обичаше този сладкиш. Докарваше готвача до лудост, защото го грабваше от кухнята още преди да е изстинал.

Боейки се да види презрителното му изражение, тя се обърна към черния тунел. Първата мишка вече се бе измъкнала от дупката си, привлечена от миризмата. Изправена на задните си крачета, тя душеше и мустачките й потръпваха. Поне животинките ще спечелят от лудостта ми, каза си ядно Сабрина и изтри сълзите в очите си, преди Морган да ги е забелязал.

Морган стисна дебелите решетки и проследи отдалечаването й. Хвърли поглед към парчето сладкиш, после към края на тунела, където Сабрина бе спряла, за да огледа разклонението, преди да изчезне в мрака. Погледът му отново падна върху сладкиша.

Ароматът нахлу властно в ноздрите му и го замая. Стомахът му се сви от глад. Мишката бавно пристъпваше към плячката си.

Сабрина отново се стрелна покрай него като дух на нощта. Като я видя да минава трети път, Морган изруга тихо.

— Върни се! — изрева той.

Тишина. След малко тя се появи в края на тунела. Лицето й беше само един блед овал в мрака. Морган извади свещта от поставката й и я подаде през решетката.

— Вземи.

— Не мога! Ти ще останеш на тъмно, докато дойде някой от стражите и…

— Вземи я — прекъсна я рязко той. — Искам да се махнеш оттук по дяволите. Защото ми разваляш апетита.

Тя пое свещта и пръстите им се докоснаха. Горещият восък ги опръска, но и двамата не го усетиха. Сабрина закри с ръка пламъчето, за да не го угаси студеният полъх.

— Е, хлапе? — пошепна той, готов да й даде много повече, не само една догаряща свещ, за онова, което беше получил от нея. Свещта не беше нищо в сравнение с куража, който тя бе проявила, като слезе в този влажен ад, за да му предложи утеха.

— Да, Морган? — отвърна церемониално тя.

— Кажи на майка си, че когато следващия път насочи пистолет към някой Макдонъл, трябва да си избере истински, а не зареден с пъстри пера. Когато ви гостувах, Алекс постоянно ме нападаше с онази играчка.

Сабрина остана толкова изненадана от признанието му, че изкушението да я целуне стана непреодолимо. Той посегна през решетката и я бутна към тунела.

Тя избяга и отнесе със себе си светлината.

Преследван от съмнението, посяно от нея, Морган стисна до болка железните пръчки. Наистина ли омразата към Камерънови го беше направила по-сляп, отколкото бе постигнал мракът? Ами ако тя беше права? Ами ако убийството не беше извършено от Камерън, а от непознат престъпник? Размишлявайки, той не преставаше да проклина красотата й. Ако не се беше зазяпал в красивото й лице, непременно щеше да забележи кой влиза и излиза от залата. Нали открай време се гордееше с умението си да улавя и най-дребните детайли.

Част от него все още не можеше да повярва, че Ангъс е мъртъв. В тъгата се примесваше ожесточение. В устата му напираха думи, останали неказани цял живот. Сега, когато баща му беше мъртъв, не му оставаше нищо друго, освен да ги преглътне.

Морган клекна и протегна ръка през решетката, докато намери топлия сладкиш. Мъхесто телце попадна под ръката му и се изплъзна с жално цвъртене.

— Не се плаши, приятелче — пошепна мъжът. — Няма да те лиша от дяла ти. — Той отчупи едно крайче от сладкиша и се усмихна, като чу доволното шумолене.

Морган изяде цялото парче, както беше клекнал зад решетката. Дълго след като се беше заситил, ароматът на джинджифил се примесваше в горчивата му тъга.