Шепотът на розите

Глава 19

Сабрина подготви Макдонълови за посещението на семейството си с безскрупулността на шотландски водач в състояние на война. Правеше се, че не забелязва враждебността, защото се беше научила да разпознава страха, който дебнеше зад ръмженето и тихите проклятия. Страх, който богатият господар на клана Камерън не познаваше. Страхът да не им се присмеят; страхът, че ще им се подиграват за бедността, невежеството и грубите маниери.

Макар и неохотно, тя благодари на майка си за предвидливостта, отвори куфарите, грижливо напълнени от Елизабет, и намери за всекиго подходящ талисман.

Красиво увеличително стъкло с рамка от слонова кост за Фъргъс; месингов напръстник за Алуин, която веднага го пусна в употреба и строго почукваше Фъргъс по челото, щом той си позволеше да погледне към друго момиче.

От страх, че куфарите ще се изпразнят бързо, Енид и Сабрина опустошиха гардеробите си и се захванаха да шият. Фустите се превърнаха в рокли, дългите гащи станаха прекрасни дантелени бонета, а от балната рокля на Енид ушиха десетина чифта платнени обувки.

Даже мършавата старица, която управляваше с желязна ръка кухнята, гордо носеше в оредяващата си коса розова панделка, направена от връзките за чорапи на Сабрина. Единствено Ев остана безразлична към опитите за сближение. Сабрина намери златния гребен, който й беше подарила, върху купчина мръсен сняг. Това я накара да поклати глава и да коригира мнението си, че Морган е най-упоритият между Макдонълови.

Подовете бяха почистени от наслоената мръсотия, паяжините по таваните изметени, поставките на факлите възвърнаха стария си блясък. Излинели килими бяха извадени от сандъците, за да прикрият дупките в стените.

Късно вечерта Морган влезе в спалнята на Сабрина, след като цял ден беше чистил купищата мазилка от коридорите, и трябваше да си пробие път през нахвърляните по пода платове. Накрая намери съпругата си заспала пред огъня с игла за шев в ръка. Върху фината кожа под очите се виждаха виолетови сенки.

Тя не прави това за себе си, опита си да си внуши той. Не е длъжна да доказва нищо на баща си. Жена му работеше до изтощение, защото искаше съпругът й да гледа Дугъл Камерън спокойно в очите, без да се срамува и без да завижда.

Обзе го нежност, която го ядоса. Откакто знаеше за предстоящото посещение на Дугъл Камерън, любеше жена си с мрачна безогледност, тласкан от примитивна воля за притежание и решен да й докаже, че тя вече не е Камерън, а е само негова. Накъсаните й викове, когато се пръскаше от удоволствие под него, бяха музика в ушите му. Доказателство за нерушимостта на съюза им. Той копнееше да посее семето си в покорното й тяло и чакаше с нетърпение деня, когато бъдещето щеше да изгрее в очите на дъщеря му.

В желанието му се промъкваха угризения на съвестта. Любеше жена си с нежно насилие, но не можеше да преодолее себе си и да й каже думите, които щяха да разгалят сърцето му и да изобличат гордостта му като жалка лудост. Срамуваше се от страхливостта си, но не можеше да я победи.

Искаше да я остави да спи, а и беше толкова изтощен, че не можеше да я занесе в леглото. Затова я прегърна предпазливо, настани я на гърдите си като дете. Тя се сгуши в него и въздъхна доволно.

Морган зарови брадичка в косата й.

— Ти ще се гордееш с мен, момиче. Бог ми е свидетел, че ще го направя. — Целуна я леко по челото и пошепна думите, които Сабрина напразно чакаше да чуе.

Когато облак сажди засипа лицето й, Сабрина изруга ядно. Хвърли метлата, отдалечи се на четири крака от камината, закашля се и изтри очите си. Пъгсли се скри под леглото и кихна няколко пъти. Вратата се отвори с трясък и Морган претърси стаята с поглед.

— Извинявайте, търся жена си.

— Морган! — Ужасеният й писък предотврати оттеглянето му.

Той прекоси помещението и я изправи на крака. За момент в очите му светна паника.

— За бога, момиче! Баща ти може да се появи всеки момент! Ще си помисли, че съм те направил чистачка!

Сабрина опря ръце на хълбоците.

— Ако беше благоволил да почистиш камината поне веднъж през последните десет години, сега нямаше да съм толкова мръсна.

Двамата се погледнаха мрачно, знаейки, че този ден щеше да докаже дали новооткритите им чувства един към друг бяха в състояние да преодолеят враждебността между клановете. Устните на Морган затрепкаха. Сабрина грабна ръчното си огледало и се огледа. С изключение на гневно бляскащите очи лицето й беше абсолютно черно, а нощницата беше покрита с дебел пласт сажди.

Тя се закиска и се опита да почисти лицето си с мокра кърпа.

— Имам по-добра идея. Ще му кажа, че си ме затворил в подземието и слизаш долу само за да ме насилваш.

— Не ме предизвиквай. — Той вдигна едната си вежда. — Щом баща ти си тръгне, ще обмисля много внимателно тази идея.

Сабрина остави огледалото и се обърна към съпруга си. Сърцето й ускори ритъма си. Плащът му беше изпран и грижливо надиплен. Даже беше обул обувки и се бе постарал да ги излъска. Мъжката му суетност и желанието му да се понрави на баща й я трогнаха до сълзи.

Очите им се срещнаха.

— Доволна ли си от мен? — попита с привидна небрежност той.

Ако Сабрина беше научила нещо от съпруга си, то беше, че понякога делата казват повече от думите. Тя се хвърли в прегръдката му и той падна в близкия стол. Тъкмо се бе заела да му покаже колко е доволна от него, когато на вратата се почука.

Морган скочи, пусна Сабрина на пода и намести плаща си.

— Исусе, да не би гостите да са пристигнали?

Раналд провря глава през вратата. Черната му коса беше разрешена, а лицето под нея беше смъртно бледо.

— Морган, имаме проблем с овцете! Едно от дебелоглавите зверчета избяга и проби леда на езерото. Хвърлих му въже, но не мога да го измъкна.

Днес Раналд се държи наистина странно, каза си Сабрина, но после реши, че само си е въобразила. Може би вината беше в нея — вчера му бе заявила, че не би било зле да помоли баща й за ръката на Енид. Вероятно тази перспектива го изнервяше.

— Проклятие! — Очите на Морган се разшириха от ужас. — Исках да съм тук, когато пристигне баща ти, а не да се боря с някаква си глупава овца.

Раналд го погледна умолително и се разбъбри трескаво:

— Бедното животно блее така жално, да ти се скъса сърцето. Най-добре да дойдеш с мен. Аз отивам да му държа глупавата глава над водата, докато измислиш как да го измъкнеш.

Раналд изскочи от стаята, а Морган се обърна неспокойно към Сабрина. При мисълта, че навън имаше животно в нужда, лицето му се разкриви от болка.

— Хайде, върви — подкани го Сабрина и успокоително сложи ръка върху неговата. — Ако татко се появи, преди да си измъкнал глупавата овца, ще му обясня. Той винаги е държал много на спасяването на заблудени овце.

— Сигурна ли си? Знам, че посещението му означава много за теб. — Той претърси лицето й за признаци на разочарование и Сабрина можеше само да се надява, че ги е прикрила успешно със сияещата си усмивка.

— Върви — повтори тя и го бутна към вратата. — Нали ние, Макдонълови, сме известни с това, че се грижим за своите.

Надяваше се да получи поредната нежна усмивка, която все по-често разведряваше каменните му черти. Но не беше подготвена за сериозния, меланхоличен поглед.

Той сложи ръце на тила й завладя устните й в пламенна целувка.

— Да, момиче. И те моля никога да не го забравяш.

— Със сигурност няма да го забравя — пошепна тя, след като той бе излязъл. Трябваше да изчисти камината и да се преоблече, но не можа да устои да не се порадва на щастието си. Примамена от блещукащия бял свят под прозореца си, тя огледа виещия се под скалите път и се запита дали тя щеше да бъде първата, която щеше да нададе ликуващия вик: „Камерънови идват!“ В стаята нахлу леден студ, но сладката тайна, която носеше в сърцето си, я стопли.

Морган излезе от къщата и се запъти с бързи крачки към поляната, която граничеше с пътя. Подхлъзна се на леда и за малко да загуби равновесие. Сабрина се засмя на цветистите проклятия, които бързо замръзнаха във въздуха. Неочаквано очите й се напълниха със сълзи. Мъжът, когото обичаше, не беше изискан джентълмен с лъскави ботуши, а планински великан, който лично отиваше да спаси давещата се овца.

Когато Морган изчезна зад хълма, тя устреми изпълнения си с очакване поглед към пътя от равнината. Днес двамата мъже, които обичаше с цялото си сърце, щяха да положат ново начало. На единия бе дарила сърцето си, а другия щеше да дари с прошката си. През седмицата беше започнала дузина писма до баща си, но беше скъсала всичките. По-добре беше да погледне в сините му очи, толкова прилични на нейните, и да му каже, че е разбрала трудния избор, който той беше направил вместо нея. Той беше предал своята малка принцеса не на звяр, а на принц в одежди на дивак.

Внезапно й се дощя да сподели щастието си с някого и трескаво се захвана за работа. Измете камината и запали огън. Изтърка ръцете и лицето си и облече скромна рокля от коприна с цвят на слонова кост. Подреди полите си и се огледа с надеждата, че баща й и братята й нямаше да се ядосат, като я видеха без корсет и фусти. Фъргъс обаче щеше да си има ядове с Брайън, който непременно щеше да хареса пищната Алуин, облечена в долните дрехи на сестра му.

Тъй като беше подарила и последната си панделка, Сабрина реши да потърси Енид и да я помоли да й заеме една от нейните. Морган обичаше да милва разпуснатата й коса, но поне днес трябваше да си направи фризура, подходяща за омъжена жена. Засмяна, Сабрина отвори вратата на стаята си.

На пътя й стоеше Ев, скръстила ръце под гърдите, с триумфално блеснали сиви очи.

Гледката беше толкова необичайна, че Сабрина се уплаши. Отстъпи крачка назад и си пожела поне беззъбият Пъгсли да дотича в нейна защита. Ев се възползва от уплахата й и влезе в спалнята.

Миризмата на гнило, която се носеше от плаща й, беше непоносима, но Сабрина не се отдръпна. Отметна глава назад и смело издържа погледа на по-възрастната жена.

— Нямам нито време, нито търпение за поредното ти мрачно пророчество, Ев. И няма да ти позволя да развалиш този толкова важен за мен и за Морган ден.

Ев оголи зъби в усмивка.

— Нищо не може да развали деня на Морган. Това е ден, какъвто не се преживява втори път.

— Радвам се да чуя, че поне по тази точка сме на едно мнение. Имате късмет, че мъж като Морган ще поведе клана към бъдещето.

— Това ще бъде славно, великолепно бъдеще. Жалко, че Ангъс не доживя да го види. — Празните очи на Ев отразиха още по-празна душа.

Осенена от внезапно прозрение, Сабрина потрепери. Един въпрос я измъчваше от седмици и този път не можа да го задържи.

— Знаеш ли кой го уби, Ев? — попита внимателно тя. Това щеше да бъде най-прекрасният дар за Морган и баща й. Камерънови щяха да се освободят от вината, а Морган — от неизвестността.

Ев вдигна рамене и пристъпи към прозореца, влачейки сакатия си крак.

— Стана неволно. Ножът се изплъзна от ръцете ми. Направих го бързо и чисто. Не му причиних болка.

Сабрина преглътна надигащото се в гърлото й гадене.

— Да кажа ли на Морган?

— Ти да не мислиш, че той не знае? — изграчи Ев. — Не видя ли лицето му, когато Ангъс падна? Изненадан ли беше или само ужасен, че ножът улучи не когото трябваше? Този нож беше предназначен за баща ти, момиче. И не ме гледай така с невинните си сини очи, малка мръснице! Морган има видение за своя клан. Страшно и прекрасно. Негова беше идеята да убием могъщия господар на клана Камерън и днес той ще довърши започнатото.

Стаята се завъртя около Сабрина. Тя протегна ръка, търсейки опора, но не намери нищо, за което да се хване. Нищо. Само четири века, изпълнени с подозрения и коварство. Няколко минути преди убийството на Ангъс беше изненадала Морган в музикалния салон на майка си. Наистина ли търсеше спокойствие или искаше да си създаде алиби, когато долу убиваха баща й?

Спомни си необичайното поведение на Раналд преди малко, трескавия му поглед. Тя и Морган възнамеряваха да посрещнат баща й в двора, застанали един до друг, както подобава на брачна двойка. А сега Морган го нямаше и Сабрина беше сама с лудата Ев.

„Все пак ние, Макдонълови, се грижим за своите“ — беше го подразнила тя.

„Да, момиче. И никога не го забравяй.“

Обещание ли бяха думите му или предупреждение?

Още усещаше вкуса на устните му върху своите. Не беше възможно целувката на Юда да е толкова сладка, толкова нежна и жадна. Тя се изправи като свещ. Някой трябваше да се довери пръв, да забрави предразсъдъците на миналото и да защити бъдещето, макар и основано само върху сляпо доверие.

Баща й нямаше да избере нея за тази тежка задача, ако не я считаше достойна да я изпълни.

Тя погледна Ев право в очите и заговори с тих, но твърд глас:

— Ти лъжеш. Ти и онзи хитрец Ангъс може би сте възнамерявали да извършите такава подлост, но моят съпруг никога не би паднал толкова ниско, че да прониже своя домакин в гърба или дори да замисли нещо подобно. Ако иска да види някого мъртъв, той има достатъчно гордост, за да го гледа в очите, докато го убива. Морган е човек на честта.

— Морган е глупак! — Сабрина беше готова да се изсмее триумфално, но следващите думи на Ев я уплашиха до смърт. — Морган е заслепен от онова, което криеш под хубавата си поличка. Но аз пожертвах толкова много за този клан, че няма да го предам без борба на проклетите Камерънови. И аз не съм единствената, която мисли и чувства по този начин. Може някои от мъжете да са доволни, че се грижат за пилета и овце, но ние сме родени за битка и ако Морган го е забравил, ние сме длъжни да му го припомним. Той има право на избор. Или ще извади оръжие с нас, или ще бъде застрелян.

Сабрина рискува бърз поглед към прозореца. Дъхът й спря, когато забеляза наближаващите ездачи. Баща й и братята й бяха като тъмни лалета на фона на заснежения хоризонт.

Тя се втурна като обезумяла към вратата. Но разпуснатата дълга коса осуети бягството й. Ев я сграбчи грубо за косите и се опита да я свали на колене. Сабрина стисна здраво зъби, за да спре болезнения вик, и се залови за перваза на прозореца. Нямаше да се унижи пред тази злобна фурия.

— Искам да гледаш, момиче. Искам да видиш как мечтите умират пред очите ти. Както аз съм гледала през целия си живот. — Сабрина стискаше отчаяно дървената рамка, но Ев неумолимо я изтласка навън. Калдъръмът в двора се приближи застрашително. Пред очите й причерня. — Морган няма да се учуди, че крехката му женичка е сложила край на живота си, след като е видяла безславния край на семейството си.

Студеният вятър ослепи Сабрина и тя стисна здраво очи. Ев беше луда. Фактът, че беше убила Ангъс по погрешка, и робската преданост към клана Макдонълд бяха причинили лудостта й. Сега беше решена да пожертва всичко, дори Морган, за да си отмъсти на Камерънови.

В паметта й изникнаха ужасяващо ясни картини от миналото. Баща й, който я подхвърляше във въздуха. Брайън, който я гъделичкаше. Алекс, който й закопчаваше наметката, защото пръстчетата й бяха още несръчни. Трупове в снега, облени в кръв. Морган сред страшното клане, което щеше да последва извършеното от Ев убийство. Морган, който намираше изтерзаното й тяло на калдъръма и се убеждаваше, че се е усъмнила в честността му, че повече се е страхувала от него, отколкото го е обичала.

— Не — пошепна дрезгаво тя и отвори очи.

Без да обръща внимание на силния натиск в тила си, тя направи гърбица. За да не падне, Ев трябваше да я пусне. Сабрина профуча покрай нея и дори не се огледа, когато един стол се счупи под тежестта й и Ев изпрати подире й гневен вик.

Тя полетя надолу по стълбите. Каменните стени, напоени с кръвта и потта на предците, сякаш се подиграваха с доверието й, с вярата, че любовта на една жена може да донесе обрат там, където столетия наред беше властвало безсмислено насилие.

Макар че дробовете й се пръскаха, тя прекоси залата на бегом, без да чува смутените, тревожни викове на мъжете. Никой не можеше да й помогне. Как можеше да знае колко от тях бяха посветени в злокобния план на Ев? Нямаше време за обяснения, а и не знаеше дали щяха да й повярват, когато нейната дума се изправи срещу тази на жена от клана.

Поемайки с мъка въздух, тя изскочи в заснежения двор. Трябваше да предупреди Морган. Единствен той имаше силата да предотврати катастрофата, която ги заплашваше. Тя знаеше, че ще стигне по-бързо до езерото, ако тръгне по пътеката покрай поляната, вместо да поеме през горичката, както беше направил Морган. Стигна до оборите, захвърли обувките си и отвори с трясък голямата врата.

Посрещна я топъл дъх на конски тела. Претърси трескаво редиците, проследена от десетки меки очи. Повечето коне в обора бяха недохранени — не от жестокост, както знаеше Сабрина, а от нужда. Морган по-скоро щеше сам да умре от глад, отколкото да умори дори един кон.

Тя се стресна, когато двойка обковани в желязо копита се удариха със звън в задната страна на обора, за да привлекат вниманието й.

Поках разтърси отдавна невчесаната си грива и предизвикателно завъртя очи. Мускулите и жилите под блестящата, набраздена от белези кожа се напрегнаха. От издутите му ноздри се издигаше пара, която го правеше да прилича повече на дракон, отколкото на кон.

Сабрина решително присви очи. Не даде време на страха да я завладее, а прекоси на бегом обора и се метна на гърба на Поках, боса и без седло. Вкопчи се в гривата му, нададе див вик и притисна пети в хълбоците му.

Поках се отпусна напълно. Застана като статуя, престана да се върти и да трепери, даже спря да диша, доколкото Сабрина можеше да прецени. Стана кротък като дебелите, сърдечни понита, които беше яздила като момиченце по заповед на майка си. Сабрина не можеше да повярва, че бе стигнала толкова далеч, за да загуби накрая заради поредния упорит Макдонъл.

— Проклето животно!

Тя го изрита ядно, но нито ритниците, нито проклятията й му оказаха някакво въздействие. Усети как бъдещето й се изплъзваше и се върна в миналото, което неизбежно се повтаряше.

Тя и Морган, разделени от желязна решетка. Морган, който я хвърли на земята в бащината й къща, окуражаван от виковете на роднините си. Ангъс, който се стовари върху масата и от гърба му щръкна кама с кехлибарена дръжка. Едно момче със златни коси и гневни зелени очи, което я бутна в купчина шума.

Тя спря да проклина, краката й увиснаха уморено. Приведе се и зарови лице в острата грива на коня. По лицето й потекоха сълзи.

— Моля те, мили боже, моля те, не отново…

Оказа се, че Поках е чувствителен към сълзите й точно колкото господаря си. Той изпръхтя тихо и отметна глава назад. Без да смее да се надява, Сабрина го прегърна през шията и го насочи към отворената врата. Конят препусна и под копитата му се разхвърча сняг. Мъжете от клана изскочиха на двора, но Сабрина не забеляза ужасените им лица, когато Поках премина покрай тях в галоп.

Обградена от облаци сняг, тя не виждаше почти нищо, докато препускаше по заледения път, за да намери единствения човек, който можеше да промени съдбата й.

Морган стоеше до кръста в ледената вода на Лох Макдонъл и държеше уплашената овца в безчувствените си ръце. Не намери на брега нито Раналд, нито обещаното въже. Прокле бавността на братовчед си и веднага се зае да строши дебелия лед, който покриваше езерцето.

Вдигна главата на овцата над водата и я изнесе на брега. Тя блееше оглушително и се опитваше да се изтръгне от ръцете му, а ритащите й крака издраха бедрата му.

— Спокойно, малката, спокойно — говореше й той и се опитваше да върви по-бързо. — Още един ритник, и тъстът ми ще получи за вечеря овчи котлет.

Тартанът му висеше на кръста мокър и тежък. Щом излязоха на брега, Морган коленичи в снега и притисна треперещата овца до гърдите си, за да стопли и двамата.

— Няма нищо — опита се да я успокои той. — Вече си на сигурно място. Скоро ще изсъхнеш, което не може да се каже за мен. — Той я пусна на земята и животното бързо се отдалечи, без дори да се обърне за благодарност.

— Такива са жените — установи примирено Морган и развеселено поклати глава. Изправи се и се опита да раздвижи вкочанените си пръсти. Единствените му обувки бяха абсолютно мокри, стъпалата бяха безчувствени. Той се намръщи и се обърна към далечния път от юг, по който се приближаваха няколко ездачи.

Морган Макдонъл се почувства по-зле от всеки друг път в живота си. Беше далече от дома си, мокър до кости, с разрошена коса и покрит с тиня тартан. Много скоро обаче гневът се превърна в смях и той се закиска развеселено. Камерънови със сигурност щяха да се зарадват, че зет им принадлежеше към работещото население — макар и отскоро. Собствената красива дъщеря на Дугъл се беше погрижила за това.

Мисълта за Сабрина му вдъхна сили. Той изтърси плаща си и забърза към пътя, за да посрещне гостите. Гръмотевичен тропот на копита отекна като плющене на камшик в ледения въздух. Морган смръщи чело. Камерънови идваха от грешната посока.

Той сложи ръка над очите си и се опита да различи ездачите сред ослепителната снежна покривка. Когато погледна към замъка на дедите си, видя нещо, което не си беше представял и в най-страшните си кошмари.

Скован от ужас, той проследи коня, който летеше като сива стрела по тесния път. Вкопчена в гривата, на гърба на едрото животно седеше оскъдно облечена фигурка и буйната черна коса се вееше зад гърба й.

Сабрина. Името на жена му излезе от устните му като безгласна молитва.

В следващия миг Морган хукна като подгонен жребец. Можеше само да се надява, че ще се хвърли навреме на пътя на Поках и ще го спре. Конят му взе завоя в пълен галоп и копитата му се хлъзнаха по ледената повърхност. Защо Сабрина не се хвърли от гърба му, помисли си объркано Морган. Защо, по дяволите, просто не се метне в снега?

Ала дори когато се надигна и се опита да насочи животното далече от скалите, тя продължи да се държи здраво за гривата му.

Размахвайки ръце и крака, Морган прекоси поляната. Сърцето му се пръскаше, но той не спря нито за секунда. Ала колкото по-бързо тичаше, толкова повече се отдалечаваше Сабрина — поне така изглеждаше. И той се върна в миналото. Беше само на дванадесет години и тичаше през ливадата, над която бяха надвиснали черни облаци, следван от едно малко момиченце.

Морган се намираше някъде между Сабрина и другите ездачи, когато Камерънови стигнаха до купчината скали в подножието на един стръмен склон. Чуха се предупредителни викове, следвани от пронизителното цвилене на подплашени коне. Ала Морган не изпускаше от очи Сабрина. Когато конят се озова на една дълга права линия, той се затича още по-бързо. Трябваше да й пресече пътя, преди да е стигнала до следващия смъртоносен завой.

Защото там пътят минаваше само на сантиметри от пропастта. При тази скорост Поках никога нямаше да се справи. Но и той самият нямаше да успее — Морган го разбра в същата секунда. Имаше само един начин да даде шанс на Сабрина.

Той падна на колене, извади пистолета от плаща си и се помоли барутът да не е овлажнял. Чуха се няколко изстрела. Камерънови стреляха по него. Конският тропот го заобикаляше от всички страни. Но ръката му не се поколеба нито миг.

— Толкова съжалявам, стари приятелю — пошепна Морган, стисна здраво зъби, за да прогони болката, прицели се в голямата глава на Поках и стреля.

Преди конят да се е препънал, Морган беше захвърлил пистолета и тичаше като луд. Поках се завъртя в предсмъртен танц на ръба на пропастта. Ревейки името на Сабрина, Морган скочи от огромната снежна пряспа.

В продължение на един безкраен миг животното увисна на ръба на пропастта. Морган беше готов да се закълне, че е усетил замайващ аромат на рози и косите на Сабрина са се плъзнали между пръстите му. Той се засили и се приземи на пътя с цялата си тежест.

Поках се обърна рязко, копитата му удариха в нищото. В следващия миг изчезна зад ръба на пропастта. За две или три секунди се възцари злокобна тишина. Последваха женски писъци и задавено цвилене, накрая страшният шум на чупещи се кости.

Морган се хвърли към пропастта, готов да полети след жена си. Силен удар го улучи в гърдите и го свали на земята само на метър от ръба. Ослепял от мъка, той се опита да отблъсне ръцете, които го притискаха към снега. Някой го възседна, други хванаха ръцете и краката му, но напразно. Едва когато някой го зашемети с добре прицелен юмрук в брадичката, той утихна.

След минута Морган примигна объркано и се огледа. Запотеният Брайън Камерън беше легнал напреки на краката му, а Алекс, чието лице беше по-бяло от снега, го държеше за раменете. Морган втренчи поглед в лицето на мъжа, който го беше ударил. Брадат мъж с подута долна устна и посиняло око, където го беше улучил ударът на Морган. Мъж с прекрасните очи на Сабрина, изпълнени с мъка, не по-слаба от неговата собствена.

Дугъл го сграбчи за яката.

— Тя е жива, Морган! Една скална издатина спря падането. Моите хора са видели, че диша. — Дугъл го разтърси. — Чуваш ли ме? Не знам колко още ще издържи, но за бога, тя е жива!

След тези думи Морган направи нещо, което си беше отказвал в продължение на дванадесет дълги години. Зарови лице на гърдите на Дугъл Камерън и се разплака като малко дете.