Скандална нощ

1

Лондон, 1825 година

Карлота Ан Фърли се промъкна навън. За нещастие, тя не само се измъкна от прозореца на втория етаж на елегантната градска къща на леля си в Мейфеър, но също и от корсета на елегантната бална рокля. Това й се бе отдало без усложнения, тъй като копринените връзки, които украсяваха корсета се бяха закачили на един пирон върху перваза.

— Хариет — шепнеше отчаяно Лоти, — Хариет, къде си? Спешно се нуждая от помощта ти!

Тя протегна врат и погледна в уютния салон, където преди няколко минути бе седяла удобно. Котка с пухкава бяла козина дремеше пред камината, а Хариет като че ли бе изчезнала, заедно с щастието на Лоти.

— Къде ли се е скрила глупавата гъска — мърмореше тя. Докато се мъчеше да освободи връзките от пирона, тя се подхлъзна с гладките подметки на тънките си обувки от ярешка кожа, падна върху един хлъзгав клон и отчаяно се помъчи да се задържи върху него. Тайно поглеждаше през рамо надолу, а ръцете я заболяха от напрежение. Каменните плочи на терасата под нея, които преди няколко минути изглеждаха лесно достижими, сега като че ли бяха отдалечени на мили разстояние. За миг помисли да повика лакея, но се страхуваше, че с него ще дойде брат й и ще я види в това неприятно положение. Въпреки че беше само две години по-голям, Джордж, който току-що се беше върнал от обиколка на континента, при всеки удобен случай бе готов да поучава малката си сестра с новопридобития си житейски опит.

От френския прозорец на северната страна прозвучаха нестройни звуци на струнен квартет, който настройва инструментите си. Лоти знаеше, че скоро ще чуе шум от карети, примесен с тихи гласове и шеги, когато каймакът на лондонското висше общество се събере, за да отпразнува дебюта й. Никой нямаше да се сети, че виновникът за събитието виси от прозореца на втория етаж.

Лоти нямаше да бъде в това положение, ако Стърлинг Харлоу, неин зет и настойник бе организирал дебюта й в Девънбрук Хаус, просторната градска къща в Уест Енд. Но братовчедката Даяна изтръгна от него обещанието, да й предостави тази част.

Не беше трудно да си представи как важните гости заобиколят тялото й, лежащо изпочупено върху терасата. Дамите щяха да притискат устни с напарфюмираните си дантелени кърпички, за да подтиснат риданията, а мъжете щяха тъжно да клатят глава, да цъкат съжалително с език и тихо да отбелязват колко жалко е да се лишат завинаги от очарователното присъствие на Лоти. Тя отправи тъжен поглед към виолетовия поплин на вечерната си рокля. Ако не я похаби при падането, сигурно щяха да я погребат с нея.

Не бе трудно да си представи какво ще се случи. Сестра й Лора щеше да положи върху гърдите на мъжа си подпухналото си от плач лице и нежното й сърце щеше за последен път да се сломи от лекомислието на Лоти. Най-неприятно обаче ще бъде горчивото разочарование, изписано върху красивото лице на зет й. Стърлинг бе употребил твърде много време, търпение и пари, за да я превърне в изискана дама. Днес беше последният й шанс да докаже, че усилията му не са били напразни.

Навярно Лоти още щеше да седи пред огледалото на тоалетката, ако най-добрата й приятелка Хариет не бе влязла точно когато камериерката на леля й довършваше прическата й.

Забелязала нервниченето на приятелката си, Лоти се надигна бързо.

— Благодаря, Целеста, приключихме.

След като камериерката излезе, Лоти се приближи до приятелката си.

— Какво има, Хариет? Какво те мъчи?

Въпреки че Хариет Дъмуинкъл не беше всъщност дебела, всичко в нея я правеше да изглежда закръглена — бузите с трапчинки, стъклата на телените очила пред кафявите й очи на кошута, раменете, които висяха надолу, въпреки безкрайните часове с атласа върху главата. Самото й име предизвикваше безпощадни подигравки от страна на съученичките. Освен това се говореше, че момичето всъщност малко… все пак… изглежда глуповато.

Тъй като не можеше безропотно да понася несправедливости, Лоти се обяви за защитничка на Хариет. Дори и пред себе си, тя не си признаваше, че поради духовна тромавост добродушното момиче вземаше участие в скитанията на Лоти, без да се интересува от последствията. Хариет хвана Лоти за ръка.

— Току-що минах покрай две слугини, които си шепнеха. Не можеш да си представиш, кой от две седмици живее до нас, практически под носа на леля ти.

Лоти погледна през прозореца. Тъмната къща, граничеща с елегантния площад, почти не се забелязваше в мрака.

— Не бих казала, че някой живее там. Толкова е спокойно, като в пещера. От вторник сме тук и не съм виждала жива душа.

Хариет отвори уста.

— Стой! — Лоти вдигна отбранително ръце и отстъпи назад. — Все ми е едно! Изобщо не ме интересува. Не искам Лора да ми натяква, че си пъхам носа в нещо, което не е моя работата.

— Няма да направиш нищо? — учуди се Хариет и очите й засвяткаха като на кукумявка зад кръглите стъкла на очилата. — Ти си писателка! И винаги си казвала, че сестра ти не прави разлика между изследване и вмешателство. Трябва да ти кажа…

Лоти отново я прекъсна.

— Знаеш ли кого покани за днес леля по молба на Стърлинг? Мис Агата Търлигър.

Хариет пребледня.

— Ужасната мис Търлигър в цялото си величие?

Лоти кимна с глава.

— Самата тя.

Мис Агата Търлигър беше единствената учителка при мисис Лайтълтън, която отказваше да отдаде склонността на Лоти към скитане само на вродената й палавост или на пъргавината й. Тя много повече се интересуваше да оформи характера на своята питомка, отколкото да укротява гнева на нейния луд, влиятелен настойник, дук Девънбрук.

— Стърлинг иска да докаже на мис Търлигър, че вече не съм буйната дивачка, която заши пръстите на ръкавиците й или вкара пони в спалнята й. Когато тази вечер сляза по стълбите, тази съсухрена коза — Лоти трепна при явно недостойния начин на изразяване — тази очарователна стара госпожица ще види само една млада дама, достойна да бъде въведена във висшето общество. Млада дама, която е осъзнала, че добродетелта има висока цена.

Хариет направи умоляваща физиономия.

— Но и най-добродетелната дама понякога предизвиква скандал. Затова трябва да разбереш кой живее в къщата. Това е…

Лоти запуши двете си уши и запя втората част от Петата симфония на Бетовен. За нещастие годините на подслушване бяха развили умението й да чете по устните.

— Не! Тя бавно отпусна ръце. — Не може да бъде! Самият ужасен маркиз убиец!

Хариет кимаше толкова силно с глава, че къдриците й се разлетяха и заприличаха на клепналите уши на кокер шпаньол.

— Точно той. Прислужничките се кълняха, че днес е последната му нощ в Лондон. Утре се връщал в Корнуол.

Лоти крачеше все по-нервно по избелелия килим.

— Утре? Навярно днес е последният ми шанс да го видя. О, да знаех по-рано! Щях да се спусна по дървото пред прозореца и да скоча в градината му, без някой да разбере.

Хариет я погледна.

— А какво ще стане, ако разбере, че го шпионираш?

— Няма от какво да се страхувам — отговори Лоти по-убедена, отколкото всъщност беше. — Доколкото ми е известно, той убива само тези, които обича. — Изведнъж й хрумна нещо. Доближи се до раклата, започна да рови вътре и да хвърля по пода обувки, копринени чорапи, рисувани на ръка ветрила, докато не извади малкия оперен бинокъл, който търсеше. — Мисля, че няма да навреди, ако погледна, нали?

Лоти прекоси стаята, а Хариет я следваше толкова плътно по петите, че почти настъпваше шлейфа на вечерната й рокля. Когато дойде до прозореца, тя се показа навън и насочи малкия бинокъл към отсрещната къща. Добре, че нежните пъпки на липата още не се бяха разлистили. Въпреки че между двете къщи имаше само един каменен зид, те като че ли бяха в два различни свята. За разлика от ярко осветената къща на леля й, всички прозорци отсреща бяха тъмни. Не се забелязваше никаква прислуга, не се чуваха нито весели гласове на тичащи деца, нито тревожен лай на кучета.

Хариет опря брадичка в рамото на Лоти и трепна уплашено.

— Мислиш ли, че чичо ти го е поканил на бала?

— Мисля, че няма да дойде, дори и ако чичо лично му е занесъл поканата. Знаем, че живее като отшелник — обясни търпеливо Лоти. — А отшелниците са известни с това, че отхвърлят всички покани.

От устните на Хариет се изтръгна мечтателна въздишка.

— Мислиш ли, че е невинен? Може би клюкарските вестници го клеветят, а той всъщност никога не е бил съден.

Лоти пропъди с ръка една любопитна червеношийка, кацнала на клона над главата й.

— Какви още доказателства искаш? Една нощ се върнал в дома си и открил хубавата си жена в прегръдките на най-добрия си приятел. Предизвикал на дуел любовника, застрелял го и принудил жена си да го придружи в дивия Корнуол, където само след няколко месеца тя паднала от скалите и умряла.

— Ако бях на негово място, щях да я застрелям вместо любовника й — отбеляза Хариет.

— Господи, Хариет, ти си очарователно кръвожадна! — извика радостно Лоти. — Миналата седмица вестниците писаха, че духът на мъртвата се появил в голямата къща на Оукуайлд, оплаквайки съдбата на загиналия си любовник. Тя няма да намери покой, докато справедливостта не възтържествува.

— Тази история може да развали настроението на всеки. Сигурно затова е решил да прекара две седмици в Лондон.

— Проклятие! Може ли така плътно да пуска завесите! — Лоти пусна бинокъла. — Възнамерявам да го използвам в първия си роман като прототип на злодея. — Тя с въздишка затвори прозореца. — Няма значение. От тази вечер официално ще бъда на брачния пазар, което означава, че по цял Лондон ще се разчуе кога съм използвала неправилно вилицата или как съм кихнала, без да използвам кърпичка. Докато се усетя, ще бъда погребана в някое имение със скучен съпруг и банда сополанковци, хванати за полата ми.

Хариет седна на една отоманка и протегна ръка да погали котката, която дремеше върху нея.

— Това не е ли мечтата на всяка жена? Да се ожени за богат мъж и да заживее спокойно?

Лоти се поколеба, докато намери отговор, нещо, което й се случваше рядко. Как да опише неприятното чувство, което я обземаше при тази мисъл? Тъй като дебютът й приближаваше, все повече си мислеше, че животът й свършва, още преди да е започнал.

— Разбира се, че всяка жена желае това — отговори тя и се опита да успокои и себе си, и Хариет. — Само човек с мозък на врабче сериозно би мечтал да стане известна писателка като мисис Радклиф или Мери Шели. — Отпусна се на стола пред тоалетката, натопи парче оризова хартия в една кутийка с пудра и започна да пудри носа си. — Не мога да разочаровам Стърлинг. Той и Лора ме приеха в дома си, грижеха се за моето възпитание и ме освободиха от безброй трудности. За мен той повече е баща, отколкото зет. Когато тази вечер сляза по стълбите, искам лицето му да грее от гордост. Искам да види в мен благопристойната млада дама, за която винаги е мечтал.

Тя въздъхна и си пожела младата дама, която я гледаше от огледалото, да не изглежда като непозната. Съмнението, което хвърляше сянка върху лицето й, правеше сините й очи да изглеждат прекалено големи.

— Трябва да се примирим със съдбата си, мила Хариет. Свободните дни са минало. След тази вечер няма да има никакви приключения за никоя от нас.

Лоти срещна погледа на Хариет върху огледалото.

— След тази вечер — прошепна тя. И без да осъзнава, скочи, прибра полите на роклята си и метна крак през прозореца.

— Къде отиваш? — извика Хариет.

— Ще хвърля поглед на нашия скандален съсед — отговори Лоти и прехвърли и другия си крак. — Как мога да опиша някой злодей, ако не съм виждала такъв?

Загрижеността на приятелката й накара Лоти да спре. Не беше присъщо на Хариет да се колебае, затова Лоти предположи, че намерението й е възмутително.

— През остатъка от живота си ще имам време да реша дали това, което правя сега, е разумно. Остават ми само няколко минути свобода.

С тези думи тя се измъкна бавно през прозореца. Увисна на ръце и краката й достигнаха клона под нея. През ученическите години беше събрала забележителен опит да се катери по дърветата.

— Какво ще правя, когато дойдат да те потърсят? — извика Хариет след нея.

Всичко щеше да мине добре, ако връзките на корсета не се бяха закачили за глупавия пирон, а Хариет не беше изчезнала внезапно.

Все още висяща между дървото и прозореца, Лоти дръпна за последен път плата. Неочаквано връзката се скъса. За миг Лоти се поколеба дали да посегне към прозореца или към клона. Това наруши равновесието й и тя падна назад към короната на дървото. Вик на ужас заседна в гърлото й.

За щастие не падна лошо.

Приземи се върху бодлива възглавница от клони, ухаеща на пролет и свежа зеленина. Зави й се свят и помисли, че лондонските клюкари трябва да почакат, преди да обсъдят преждевременната й смърт. Изведнъж главата на Хариет се показа на прозореца.

— О, там ли си! — извика радостно тя. Лоти я изгледа мрачно.

— Къде се скри? Навярно отиде да пиеш чай?

Сарказмът на Лоти не засегна приятелката й. Без да се вълнува въобще, тя показа един тъмен вързоп.

— Донесох ти пелерината. Навън е хладно, а ти не искаш да пипнеш пневмония, или?

— Летяла съм четиридесет крачки надолу, а може и повече — осведоми я мрачно Лоти. Като огледа съжалително горната част на роклята си, извика. — Хвърли я. Май имам нужда от нея.

Пелерината падна на главата й, така че не можеше да вижда нищо. Лоти отметна от лицето си меката вълнена материя, смачка я и я хвърли през зида.

Хариет загрижено я следеше от прозореца.

— Какво да правя, докато те няма?

— Бъди така добра и ми намери игла и конец.

Лоти натика обратно едната си гърда, която се беше освободила от деколтето, и обясни:

— Не мисля, че Лора е имала точно това предвид, когато казваше, че дебютът ми ще бъде основната тема за разговор във висшето общество.

И като хвана големия клон над себе си, Лоти се изправи на крака. Сега, когато отново можеше да пази равновесие, не се затрудни да слезе по дебелия клон, който стърчеше от другата страна на зида. Точно тогава чу тропота на една каляска и приглушените гласове на седящите в нея.

Имаше много по-малко време, отколкото се беше надявала. Първите гости вече влизаха. Когато се наведе да вдигне наметалото, до ушите й достигна остър познат глас от другата страна на зида.

— Цяло чудо е, че момичето празнува своя дебют. Винаги съм предупреждавала Карлота, че някой ден може да изпадне в положение, от което не би могла да се измъкне с помощта на чара си.

— Някой ден, мис Търлигър — прошепна Лоти и наметна мекото си наметало. — Но не и тази нощ.

Хейдън Сент Клер седеше сам в библиотеката на градската си къща и четеше в светлината на свещите. Полугласно промърмори едно изречение от последния брой на „Газет“: Обвитият в тайна маркиз убиец бе забелязан вчера на Бонд Стрийт, когато влизаше в един клуб.

— Голямо постижение — промълви тихо. — Не знаят ли, че от понеделник не съм напускал тази къща. — Той отвори следващата страница на вестника и потърси колоната с продължението. Предполага се, че е планирал пребиваването си в Лондон така, че да съвпадне с началото на сезона, за който в града са пристигнали на лов за съпрузи внушителен брой изчервяващи се красавици.

Хейдън потрепера, когато си представи вълк в елегантно вечерно облекло, с плячка от тълпа кискащи се дебютантки.

Ако маркизът убиец наистина е решил да си търси жена, пишещият тези редове би посъветвал булката да избере като най-подходяща за случая черната сватбена рокля.

Той изфуча полуразвеселен, полуядосан.

— Много смешно, нещастници такива!

След което доближи памфлета до пламъка на свещта и търпеливо изчака огънят да обхване хартията. Наведе се от тапицираното с брокат кресло, хвърли вестника в студената камина и с удоволствие загледа как се превърна в пепел заедно с днешните броеве на „Таймс“, „Сейнт Джеймс Кроникъл“, „Куриер“ и „Спай“. Много по-лесно щеше да се освободи от вестниците, ако си бе направил труда да запали дървата в камината. Но в сравнение с яростните ветрове, които духаха над Бодмин, влажният лондонски студ изглеждаше приятно мек. Беше само от две седмици в Лондон, но вече мечтаеше за соления морски въздух и за грачещите чайки, които кръжаха над покритите с пяна вълни.

Той си помисли какво ли биха написали клюкарските вестници, ако знаеха, че е дошъл в Лондон да търси жена, а не съпруга. Навярно би успял, ако вестникарите с техните опити да го очернят не се стараеха толкова.

„Тетлър“ беше отишъл още по-далече, твърдейки, че Хейдън е отпътувал от Корнуол, за да избяга от духовете, които го преследвали в имението му. За разлика от професионалните клюкари той не беше толкова глупав да вярва, че духовете се подвизават само в прорязаните с пропасти стръмни морски скали или сред брулените от вятъра блата. Те биха могли да дебнат също толкова добре и в една меланхолична пиеса за пиано от Шуберт, която звучеше от прозореца на Бедфорд Скуеър. Спотайваха се в полъха на ухаещия на цветя парфюм, дълго след като притежателката му е преминала покрай него в тълпата по улицата. Криеха се и в хубавите млади момичета със свежи лица и весело трептящи къдрици, които минаваха, бърборейки, покрай витрините на Риджънт Стрийт и предизвикваха усмивката на всеки мъж покрай тях, на всеки мъж, който не беше в състояние да разбере, че радостта на един може да се окаже нещастие за друг.

Дори днес сутринта Хейдън видя едно такова същество — една русокоса горска фея. Тя слезе от карета с герб, закачливо извика нещо на момичето, което я придружаваше, и влезе в съседната къща. Той я наблюдаваше от спалнята на горния етаж. Остана като вцепенен, вдигнал ръце да завърже възела на връзката си. Въпреки че бързо затвори прозореца и плътно дръпна завесите, видяното за един мъчително кратък миг лице го преследваше през целия ден.

Стана и приближи до елегантното кожено сандъче на писалището. Днес му го бяха доставили. Внимателно отвори капака и погледна съдържанието, лежащо върху копринената подплата. Мислеше си, че всичко това е само мизерен заместител на съкровището, което мечтаеше да намери. То можеше спокойно да остане в Корнуол, но съдържанието му беше много важно, за да го повери на грижите на секретар, адвокат или друг посредник, колкото и дискретни да бяха те. Започна да спуска инкрустирания с месинг капак, за малко спря, като че ли се колебаеше дали да скрие съдържанието на сандъчето.

Все още беше зает да опакова книгите и документите си в пътната чанта от едната страна на писалището, когато на вратата се почука. Хейдън не обърна внимание, тъй като знаеше от опит, че не след дълго посетителят ще си отиде. Веднага след чая той освободи прислугата, за да може да се наслади на последната вечер в Лондон.

Но месинговото чукче не млъкваше, напротив — звукът стана по-силен и по-настойчив. Хейдън нетърпеливо сложи последните книги в чантата, с бързи крачки мина през фоайето и рязко отвори входната врата.

Това, което видя, прогони моментално всяко съмнение, което може би таеше по отношение на призраците.

Един дух от миналото се беше подпрял на железните перила и в оскъдната светлина на уличния газов фенер русата му коса приличаше на сребърен ореол на светец. Хейдън не беше виждал сър Едуард Таунсенд от онзи ветровит есенен ден преди четири и половина години. Това беше денят, в който Хейдън отдаде на жена си последна почит в семейната гробница в Оукли. Въпреки че погребението на Жюстин трябваше да се състои без гости, Хейдън нямаше сърце да изгони Нед. В края на краищата и Нед я беше обичал.

Не отказа на Нед да се прости с нея, но напусна гробището, без да размени и дума с приятеля си.

По-рано навярно той щеше да го прегърне и да го потупа приятелски. Сега сдържаното поведение на Хейдън забраняваше подобен жест.

— Нед — каза той потиснато.

— Хейдън — отговори леко иронично Нед.

Преди Хейдън да успее да възрази, Нед влезе покрай него в къщата и застана вътре, като въртеше бастун между пръстите си. Изглеждаше точно като онова дванадесетгодишно момче, с което Хейдън се запозна преди много години в Итън — едно дългокрако същество, което изглеждаше безупречно от главата до петите, от модната прическа до блестящо лъснатите обувки на краката си.

— Влез — сухо процеди Хейдън.

— Благодаря. Ще вляза. — Нед се завъртя и затропа с края на бастуна по дъбовия паркет. — Не можех да допусна да се измъкнеш незабелязано от Лондон, без да сме се видели. Може би слугата ти не е сметнал за необходимо да те осведоми, но тази седмица се отбивах всеки ден. За съжаление не получих никакъв отговор от теб. — Погледът му се спря върху една масичка със сребърна купа, препълнена с неотворени визитни картички и покани на луксозна хартия. — Ясно, слугата не е виновен, а аз. Заложих на добрите маниери, на които майка ти, мир на душата й, се мъчеше да те научи.

Хейдън се облегна на вратата и скръсти ръце пред гърдите си. Страхуваше се да не изглежда виновен.

— Моята майка ми е внушила, че не бива да се месиш в делата на другите.

Нед не му обърна внимание, взе една купчина визитни картички и започна да ги разглежда.

— Лейди Солсбъри, лейди Скифингтън, дукеса Баркли — Той изгледа Хейдън с повдигнати вежди. — Всички тези дами принадлежат към най-аристократичните кръгове. Кажи ми, какво е да си един от най-търсените ергени в Лондон?

Хейдън взе картичките от ръцете му и отново ги захвърли в купата.

— Не се интересувам от обществото на хора, които парадират с добрите си маниери, а не с приятелство и доброта. Те не търсят четвърти за играта на карти или партньор за валса на дъщеря им. Те ме канят, за да могат гостите им да шушукат зад ветрилата или пурите. Забележителност, която да зяпат любопитно и да клюкарстват.

— Ах да, „маркизът убиец“, който подхранва вестниците и жълтата преса. Учудващо е, че имам смелостта да го посетя. — Нед погледна изпитателно пръстите си с грижливо поддържан маникюр. — Тъй като не възнамерявам да спя с никоя от бъдещите ти съпруги, не трябва да се страхувам, че ще ме предизвикаш на дуел или така ще се ядосаш, че ще се нахвърлиш върху мен с лъжица от мармалад в ръка.

Засегнат от грубите думи на приятеля си, Хейдън каза:

— Бъди спокоен, няма нужда. Не възнамерявам да се женя отново.

— Съжалявам. — В хладните сиви очи на Нед се четеше съжаление, а не съчувствие. — Ти беше най-преданият и любящ съпруг, за който може да мечтае една жена.

Известно време и двамата мълчаха. Тогава зъбите на Нед блеснаха както по-рано, когато се усмихваше:

— Ела с мен тази нощ, Хейдън! Дук дьо Бофор се е разплатил с Хариет Уилсън и тя се е установила в Париж, откъдето тормози света с мемоарите си, но сестрите й са тук и знаят добре как да вдигат купони. Можем да се напием, да си намерим женска компания и въобще да правим всичко, като че ли сме осемнадесетгодишни момчета, току-що излезли от Итън. Ела с мен! Ще видиш, че ще бъде като в доброто старо време.

Въпреки шумните уверения на Нед и двамата добре знаеха, че миналото никога няма да се върне. От тримата буйни и красиви млади мъже, опияняващи си от непозволените удоволствия на големия град, бяха останали само те двамата.

Далечните спомени извикаха усмивка по лицето на Хейдън.

— Страхувам се, че тази нощ ще трябва сам да ухажваш очарователните сестри Уилсън. Мисля скоро да си лягам, тъй като утре рано заминавам за Корнуол.

Нед гледаше в тъмното пространство зад себе си.

— Няма да понеса мисълта, че в последната нощ на цивилизацията ще клечиш сам в този мавзолей. Позволи ми поне да ти изпратя едно малко удоволствие, което да те стопли.

— Не е необходимо. Готвачът ми е оставил на печката един задушен заек, а на масата — бутилка мадейра. Това са удоволствията, от които се нуждая. — И Хейдън отвори входната врата.

Нед не загуби време да се прави на обиден или че не разбира. Но се спря на прага, обърна се и погледна замислено приятеля си:

— Не трябваше да отхвърляш толкова бързо предложението ми. Дори и най-апетитният заек се нуждае от подправки.

Хейдън гледаше как Нед се качи в каретата си. Обезпокои го дръзкото му намигване. В Итън това винаги означаваше неприятност, главно от женски род.

Поклати глава, затвори вратата и заключи навън както нощта, така и призраците.

Лоти внимателно избираше пътя през сенките на дървото и беше благодарна, че не позволи на Хариет да я придружи. Хариет не умееше да се движи безшумно. Тя имаше злощастния навик да тропа с крака и да стъпва тежко като товарен кон, дори когато е обута с меки обувки.

Мъглата се стелеше върху влажната земя и призрачно трептеше в оскъдната светлина на лунния сърп. Когато излезе от сянката, закри глава с качулката на пелерината, за да прикрие светлата си коса.

Тясната триетажна къща стърчеше тъмна и отблъскваща. Лоти можеше да се закълне, че ако не бяха разговорите на прислужничките, щеше да я сметне за изоставена.

Тя наблюдаваше редицата тъмни прозорци на третия етаж и се питаше кой ли от тях е на спалнята на маркиза. Беше много лесно да си представи как той лежи в копринените чаршафи с чаша фино бренди в елегантната си ръка, със сардонични искри в погледа и цинична усмивка на устните.

Когато преди единадесет години поиска ръката и се ожени за вече починалата си жена, Хейдън Сент Клер, така му беше името, беше най-желаният ерген в цяла Англия. Съобщението за годежа с най-младата дъщеря на някакъв неизвестен френски благородник, както разказваха, беше свързано с истерични припадъци и сърцераздирателни потоци от сълзи. Макар че бракът му с момичето завърши с трагедия, споменът за бурния роман можеше да предизвика носталгична усмивка по лицето и на най-строгата матрона. И въпреки бурния скандал, предизвикал сензация, Лоти не се съмняваше, че всяка матрона с удоволствие би го поканила в салона си, дори и само за да задоволи любопитството на гостите си.

Вместо това той избра заточението в дивия Корнуол. Редките му пътувания до Лондон бяха обвити в тайнственост. По ирония на съдбата усилията му да остане незабележим подклаждаха общественото любопитство и осигуряваха на скандалните вестници материал, изпълнен с предположения и полуистини.

Лоти чакаше вече доста време, нетърпеливо пристъпвайки от крак на крак, а тъмната къща не даваше никакъв признак за живот. Навярно маркизът не е отшелникът, за когото целият свят говореше. Навярно точно по това време е в някой клуб или игрален дом и се е отдал на тъмните удоволствия на града.

Тя се обърна и се накани да се покатери по дървото, за да се върне в стаята си. Точно тогава забеляза трептящата светлина зад френските прозорци в ъгъла на сградата.

Пулсът й се ускори, опитваше се да се убеди, че това навярно е някоя прислужница или лакей, проверяващ дали са затворени всички прозорци. Въпреки това се плъзна в сянката покрай стената. Когато стигна до ъгъла на терасата, светлината изчезна.

Лоти хвърли поглед към дома на леля си. Оттам все по-често долиташе тропот на пристигащите карети. Музиката на цигулките звучеше все по-отчетливо. Не можеше да си позволи да остане по-дълго. Зет й я носеше на ръце, но висшето общество не без основание му беше дало прозвището Дявола от Девънбрук. Ако пропуснеше първия танц на дебютантския си бал, адът щеше да се разтвори за нея…

Отново се появи светлина, слабо трептене, толкова съблазнително, за да бъде пропуснато, и пак изчезна. Лоти се повдигна на пръсти над терасата и се закле само един единствен път да погледне в пещерата на маркиза, преди да се върне в целомъдрените ръце на добродетелта.

Вдигна ръка, за да се предпази от лунната светлина, и се приближи плътно към прозореца.

Близката врата се отвори. Показа се мъжка ръка, която я сграбчи й и я вмъкна в къщата. Прекалено изумена, за да се разкрещи, Лоти гледаше бледа от ужас лицето на маркиза убиец.