Скандална нощ

11

Два дни след като Лоти изпрати писмото на Хариет, късно следобед между облаците се показаха слънчеви лъчи, нещо, което рядко се случваше тук. Тъй като мечтаеше за пролетта, Лоти реши, че е време да се откъсне за малко от Алегра и от дома. Точно минаваше край оборите, когато усети познато дращене по петите си. Обърна се с твърдото намерение да даде на малкото чудовище да се разбере.

Едно котенце вървеше след нея и плетеше крака. Лоти отстъпа и го загледа, като че ли беше бенгалски тигър.

— О, не! Последното, от което се нуждая, са нови котки в живота ми. Най-добре се върни, откъдето си дошло — тя размаха ръце, за да го прогони.

Без да се впечатлява от отказа й, котенцето ускори крачка и с всички сили се мъчеше да върви до крака й. Въздишайки, Лоти вдигна животното на ръце. С прегракналото си скимтене и мека жълта козина то повече приличаше на пиле, отколкото на коте.

Едно слабо момче с черен перчем забързано излезе от обора. Когато я видя с котенцето в ръка, то спря и свали вехтата си шапка.

— Извинете за неудобството, милейди. Майка му изчезна и го изостави с трите му братчета. Не знам какво да ги правя.

Лоти с мъка потисна един стон.

— Още три ли има, Джем?

— Страхувам се, че да, милейди — поклати съчувствено глава момчето, — при това бедните мъничета току-що са отбити.

За да подчертаят думите му, трите останали котенца, различни по цвят и форма, излязоха от обора. Когато жълтото се помъчи да се покатери на рамото й, Лоти въздъхна примирена със съдбата.

— Дай ми една кошница.

За да пренесе незабелязано котенцата до стаята си, Лоти реши де се прехвърли през един френски прозорец откъм морето. Известно време се бори с тежките кадифени завеси. След като се освободи от тях, установи, че се намира срещу огромно махагоново писалище, върху което бяха натрупани подвързани с кожа счетоводни книги.

Зад бюрото по някаква случайност седеше съпругът й. Той я наблюдаваше с интерес, като че ли беше екзотичен червей, току-що издълбал пътя си през дървото. Тя прегърна кошницата и се благодареше на съдбата, че бе поискала да я завият с кърпа.

— О, здрасти — извика тя, като се надяваше да заглуши мяукането на котетата. — Прекрасен ден, нали? Бях на разходка и… — Тя отчаяно се мъчеше да си спомни името на някой плод или зеленчук, който расте в тази бедна местност — … събрах орехи. Да, събрах орехи.

Приятелски усмихнат, Хейдън посегна към украсения с пискюл звънец зад стола.

— Ще повикам Марта да ги занесе на готвачката.

Лоти не можа да скрие уплахата си.

— О, не! Моля ви се, недейте. Ще ги ям пресни от черупката.

— Както желаете — измърмори Хейдън и отново се зае със сметките.

Тя тръгна към вратата.

— Карлота?

— Да?

Без да я поглежда, той каза:

— Те определено са гладни. Идете най-добре в кухнята и донесете сметана и херинги.

Лоти замря. Алегра имаше право. Мъжът беше непоносим. Тя изгледа кърпата, която леко се движеше над кошницата. Какво й бяха казали Даяна и Лора в нощта преди сватбата? Че този, който обича, обикновено изразява внимание чрез малки подаръци, за да разположи партньора си.

— Трябва да се засрамите, милорд — извика тя и се обърна към Хейдън.

Най-малкото този път имаше благоприличието да вдигне поглед от работата си.

— О, така ли?

— Да, защото ми развалихте изненадата. — Тя пристъпи към писалището, изключително доволна от себе си, че бе успяла да събуди някаква реакция у него. — Надявах се да завържа хубава панделка на подаръка, преди да ти го връча.

Тя остави кошницата на бюрото и махна кърпата. Котенцата изскочиха във всички посоки и се затъркаляха с несигурни крачки по плота. Ако това беше кошница с отровни змии, Хейдън навярно нямаше да изглежда така потресен. Едно шарено котенце започна да се катери по перото му, черното напираше към мастилницата. Той спаси в последния момент мастилото, а котето падна в кошчето за хартия и силно замяука.

— Вижте — посочи Лоти към жълтото. То бе скочило в скута на Хейдън и блажено смучеше копчето на сакото му, а мъркането му беше по-силно от мяукането на другото. — Малкото глупаче мисли, че това е майка му.

С гримаса Хейдън отдели котето от копчето и го постави на дланта си.

— Но аз не съм! — Мрачният му поглед премина от котето към Лоти. — Ценя високо щедростта ви, милейди, но какво да правя с тези… тези същества?

Лоти се запъти към вратата и се чувстваше, като че ли е опразнила току-що една паница със сметана.

— Не знам. Навярно трябва да позвъните на Марта.

— Не ме изкушавайте! — изръмжа той и тръсна крак, като се опитваше да се отърве от черното котенце, което най-накрая беше успяло да се измъкне само от кошчето за хартия и в момента се опитваше да се покатери по велурените му бричове.

— Дори и на сън не би ми хрумнало — извика Лоти и му подари една пленителна усмивка, излизайки от стаята.

Лоти все още се усмихваше, докато слизаше в кухнята през преддверието. Мислеше, че трябва да вземе паничка със сметана и малко херинга, като не можеше да каже на кого повече съчувства — на котетата или на Хейдън. Навярно трябваше да опита и други съвети на леля си и сестра си. Ако не се получи нищо, то поне съпругът й щеше да й обърне внимание.

Докато вървеше по коридора, водещ към кухнята, срещна Меги. Плитките й с цвят на мед стърчаха под бонето. Вместо да спре и да направи реверанс както обикновено, младата слугиня мина бързо покрай Лоти, мърморейки извинение, извърнала почервенялото си лице. Лоти я изгледа, учудено поклати глава и продължи към кухнята.

Още преди до стигне до стълбата, до ушите й достигна шум и весел смях. Тя се скри зад медните тенджери, които висяха от варосания таван, и видя група слуги, които гледаха нещо, събрани около старата дъбова маса. Нямаше ги нито Марта, нито мисис Кавендиш, нито Джил.

— Прочети го още веднъж, готвачке — предложи една от миячките като надничаше зад гърба на лакея.

— Сама си го прочети — отговори злобно готвачката и се наведе така, че носът й почти докосна масата, — не съм свършила.

— Тя не може да чете — обясни лакеят. — Майка й никога не я е научила.

Слугинята го хвана здраво за ливреята.

— Но ме е научила на други неща, нали, Мак?

След като не можа да издържи на смеховете, готвачката вдигна високо едно евтино вестниче.

— Вземете този. Има даже и снимка.

— О! — с вдъхновени възгласи те грабнаха вестника от ръцете й и той се скъса. Лоти се примъкна по-близо, тъй като и тя беше любопитна. Протегна глава, но успя да види само една груба карикатура на мъж и жена.

— Чуйте само — каза една слугиня, която очевидно можеше да чете. Беше вдигнала високо скъсания вестник и очите и развълнувано блестяха. — Преди да го омъжи за себе си, според слуховете тя е имала връзки и с други мъже, даже една кратка афера с краля. — Повечето от слугите бяха потресени. — Предишните й любовници разправят, че похотта й може да бъде надмината само от амбициите й.

Лоти направи погнусена гримаса. По-рано би изгълтала такъв род сензационни съобщения с по-голям интерес, отколкото този на слугите, сега обаче съчувстваше на оклеветената жертва. Никоя жена, дори и най-лошата, не заслужаваше така безсрамно да опетняват името й.

Готвачката продължи да чете.

— Наистина вихрено сватосване. Както паякът плете мрежата си, тя улови най-апетитната и най-тлъста муха.

— Чуйте и това. — Още един памфлет беше изваден от купа. — След нощ на позор изобретателната пасторска дъщеря откри в сладострастния благородник отговор на молитвите си.

— На картината не изглежда, сякаш се моли.

И лакеят вдигна високо вестника, за да могат всички да го видят. Там беше нарисувана жена с огромни очи, с прекомерно буйни къдри и огромен бюст, коленичила пред лукаво усмихнат джентълмен. Лакеят беше прав. Тя определено не се молеше.

Лоти притисна ръка към устата си, тъй като изведнъж усети, че й прилошава. Прибързаната й женитба беше успокоила известните вестниците, но не и тези вулгарни жълти парцали. Това тук беше точно онова, от което искаше да я предпази Стърлинг. Той бе готов да убие или сам да бъде убит, за да замлъкнат завинаги тези отвратителни гаври.

— Не е чудно защо господарят не бърза да я отведе в леглото си — забеляза един от градинарите. — Навярно се страхува да не се зарази от френската болест.

— Или чака да се увери, че тя не носи дете от някой друг.

Всички започнаха отново да се смеят, а кудкудякането на миячката се извиси в режещ слуха кикот. Но когато се обърна, червените й бузи побеляха като тебешир. Отначало Лоти помисли, че тя е предизвикала тази реакция, но погледът на жената бе насочен към нещо друго, което се намираше над рамото на Лоти. Слугите се сбутаха един друг, докато всички млъкнаха.

— Някой ще си направи ли труда да ми обясни какво означава това? — Думите на Хейдън отекнаха като изстрели във внезапната тишина.

Лоти трябва да бе залитнала, защото съпругът й я прегърна и я задържа. Въпреки че първото й желание беше да се облегне на него и да почувства топлината и силата му, тя си наложи да стои изправена. С него бяха дошли Марта, която гледаше мрачно, и пребледнялата мисис Кавендиш.

Вестниците и памфлетите бяха възможно най-бързо скрити под масата.

— Направихме си една малка шега, милорд — обясни готвачката полугласно. — Нищо лошо не сме си помислили.

Когато лакеят се опита да скрие зад гърба си вестника, Хейдън посегна.

— Не! — извика Лоти, отне смачкания вестник от слугата, и го направи на топка, за да не го види Хейдън.

Меко, но решително Хейдън я хвана за ръката и изтръгна вестника от безчувствените й пръсти. Когато той го изглади и видя написаното, Лоти понечи да стисне очи, но гордостта й я застави да не отклони от него погледа си.

Докато Хейдън разглеждаше вулгарната рисунка, червенина заля бавно врата й. Той я погледна и смачка вестника. Въпреки подчертано грубия му жест, гласът му беше нежен:

— Съжалявам. Надявах се да ти спестя това.

Когато се обърна към слугите, по лицето му нямаше и следа от нежност.

— Кой донесе този боклук в дома ми?

Никой не смееше да си поеме дъх.

Маркизът се запъти към готвачката и протегна ръка. След миг колебание тя извади скритите под масата жълти вестници и му ги подаде. Без да ги поглежда, той ги хвърли в огъня. Останалите слуги побързаха също да се доближат до огъня и започнаха да хвърлят в пламъците вестници, памфлети и клюкарски издания, докато в стаята не замириса на изгоряло печатарско мастило.

Когато се обърна към мисис Кавендиш, в погледа на Хейдън нямаше съчувствие:

— Смятам ви лично отговорна за действията на персонала. Бихте ли могла да назовете виновника, който е внесъл този… този боклук в дома ми?

Икономката отстъпи крачка назад.

— Но, милорд, не подозирах нищо за това, докато Меги не дойде да ме уведоми, както и вас самия. Как мога да знам кой е виновен?

Марта гледаше наведените глави на слугите и присви очи.

— Оставете на мен — обяви тя и изчезна към стаите на прислугата.

В напрегнатата тишина един от лакеите поклати замислено глава и посочи с пръст към камината.

— Всички знаем, че половината от този боклук е измислица. Не искаме да сме несправедливи спрямо нея.

Хейдън пристъпи напред и за момент Лоти помисли, че мъжът й ще удари човека.

— „Нея“? Навярно става дума за съпругата ми? — Лоти се разтрепери от искрите в очите му. — Вашата господарка? Маркизата? — С леден поглед Хейдън огледа останалите слуги. — Дамата, която има властта, да уволни цялата тази шайка без препоръки и заплата?

Всички изглеждаха толкова нещастни, че на Лоти веднага й се прииска да ги увери, че няма намерение да стори това. Но в този момент Марта се върна в кухнята, като влачеше една хълцаща слугиня. Бонето й се бе смъкнало и закриваше лицето й. Виждаха се само треперещи устни и почервенелият нос.

— Намерих виновницата — обяви триумфално Марта. Трябваше само да я ощипя малко по-силно, за да си признае, че е домъкнала в куфара си всички тези парцали. Е, неблагодарно същество, имаш ли да кажеш нещо на господарката си, преди да те изгоним? — Марта бутна слугинята към Лоти и махна бонето от лицето й.

Момичето гледаше през сълзи Лоти, гладката кестенява коса се беше слепнала около главата й, а кръглото й лице беше станало на петна от плач.

Лоти замръзна с отворена уста.

— Хариет?

— Лоти!

С един ужасяваш стон Хариет се хвърли в прегръдките й и почти я събори.