Скандална нощ

20

Над имението Оукуайлд бушуваше леден вятър.

Той свистеше над тресавището, над комините и отравяше дъха на всеки със своята неумолимост. С невидимите си пръсти изтръгваше листата на дърветата и те оставаха да стърчат голи. Изтриваше всеки полъх на лятото, докато този кратък сезон не остане само хубав спомен.

Някои твърдяха дори, че ако излезеш пред вратата и наклониш глава в подходящ ъгъл, можеш дори да чуеш камбаната, с която преди сто години разбойниците примамвали към гибел върху насечените скални рифове нищо не подозиращите капитани и техните кораби. Други шепнеха, че това е същият вятър, който духал в онази съдбоносна нощ, когато загина първата съпруга на господаря, същият вятър, който довява до ушите отчаяния й вик.

Слугите бързаха да се приберат в стаите си и заключваха вратите веднага щом се стъмнеше. В прииждащия мрак те се страхуваха да срещнат не призрак, а един мъж. Въпреки че по цял ден той стоеше барикадиран в кабинета си, през нощта с часове бродеше по пустите коридори и мрачното му лице с горящи очи не приличаше на човешко.

Въпреки че, след като отпрати жена си, а после и дъщеря си, от музикалния салон вече не звучеше музика, призрачна или реална, слугините избягваха да прекрачват прага на стаята. Никоя от тях не можеше да се отърси от неприятното чувство, че е наблюдавана. Бързаха да напуснат салона, а сърцето им биеше лудо, когато се окажеха сами пред портрета на първата лейди Оукли. Едно младо момиче се кълнеше, че докато бършело праха от рояла, от клавишите се разнесъл такъв отровен дъх на жасминов парфюм, че то едва успяло да напусне стаята, за да не се задуши. След като една порцеланова статуетка падна от перваза на камината и едва не улучи главата на Меги, нито щипането на Марта, нито заплахите на мисис Кавендиш за моментално уволнение бяха в състояние да накарат някоя наплашена до смърт слугиня да се върне в музикалния салон.

Лакеите се кълняха пред Джил, че в някои коридори има леденостудени места, където започвали неконтролируемо да тракат със зъби и тичали в кухнята, за да се стоплят на печката.

Когато Марта нерешително докладва на Хейдън за нарастващия страх у слугите, той предложи да назначат други, по-малко суеверни. Самият той вече не вярваше в призраци. Те го бяха изоставили, когато копнееше за тях.

След като преди повече от четири месеца изпрати Алегра в Лондон, Хейдън настояваше слугите да оставят запалена лампа в стаята й през цялата нощ. Понякога отваряше вратата, надявайки се да я види заспала с поруменели от съня бузи, прегърнала куклата на Лоти. Но леглото беше празно.

В ранните часове на утрото той стоеше пред салона и се надяваше да чуе тракането на чаени чаши, смях или последните ноти на някоя смешна шотландска песничка. Но от там вееше само тишина.

Неговото безцелно бродене завършваше винаги на третия етаж на дома в спалнята на Лоти. Когато първият път отвори вратата, остана изненадан, че тя е оставила повечето от нещата си. Навярно много е бързала, казваше си горчиво той, водена от отчаяното желание да избяга най-после от него. Хейдън бе видял страха в очите й онзи ден на скалите, когато сложи ръце на раменете й. Това беше страх, който никога повече, докато е жив, не искаше да види в очите на жена. И особено в очите на Лоти.

Той бавно се разхождаше из стаята й, преследван не от призраци, а от спомени. Виждаше я как бърчи носа си, когато се смее, как блести косата й, когато се спуска с колелото по склона, чуваше тихите сподавени звуци, когато с устните си я хвърли в сладката пропаст на страстта. Въпреки че искаше да помоли Марта и мисис Кавендиш да опаковат нещата й и да ги изпратят в Лондон, всяка нощ Хейдън затваряше зад себе си вратата и оставяше всичко на място, както го беше оставила тя.

В първите седмици след смъртта на Жюстин Хейдън бе опознал опасността да потърси забрава с помощта на бутилката. Въпреки това една нощ излезе навън през един френски прозорец на кабинета си, стиснал в ръце отворена бутилка портвайн.

С несигурни крачки потърси път през скалите, докато накрая, клатушкайки се, не се отзова на самия ръб и се заслуша в рева на вълните, които се разбиваха в рифовете — така както се бяха разбили и мечтите му. Вятърът бе раздухал облаците и бе открил трептящия кръг на луната, която заливаше вълните със сребърна светлина. Хейдън опи голяма глътка от портвайна, затвори очи и изпъна рамене, като че ли се молеше природните сили да го вземат при себе си.

Тогава изведнъж чу от далечината една мелодия, която вятърът довя. Мелодията беше болезнено сладка, покоряваща с простотата си. Кръвта застина във вените му, той бавно се обърна и погледна към къщата. Този път знаеше, че нито Лоти, нито Алегра оживяваха клавишите.

— Проклета да си! — прошепна прегракнало Хейдън, докато песента бавно, но сигурно го отдалечаваше от пропастта.

Без да оставя бутилката, той тръгна по тъмните коридори на дома и с всяка измината крачка музиката ставаше все по-силна, както и гневът му. Когато отвори вратата на музикалния салон, той беше тъмен и празен, както и очакваше. Отиде до рояла и сложи ръка на капака. Усещаше фините вибрации на струните и ехото на горчиво-сладката мелодия във въздуха.

Гневно се доближи до портрета на Жюстин.

— Надявам се, че най-после си щастлива — извика той и хвърли бутилката с всичка сила върху портрета. Тя се разби върху лененото платно и червеното вино, подобно на кръв заля бялата дреха на Жюстин. — Навярно винаги си целяла да ме докараш до лудост, за да не си сама в смъртта.

Жюстин продължаваше да го гледа с недостъпния си ироничен поглед.

— Хейдън?

Той се обърна и откри на прага един мъж, чието лице оставаше в сянка.

Замръзнал от ужас, за момент помисли, че това е Филип, който стои там — млад, предизвикателен и пълен с надежди. Докато чакаше старият му приятел да излезе от сянката с все още димяща огнестрелна рана в сърцето, Хейдън си помисли, че наистина е полудял.

— Хейдън? — повтори мъжът и гласът му прозвуча малко подозрително. — Да не би да си изгонил всички слуги с това намръщено лице, с тази грубост и лошо настроение? Чуках на вратата, но никой не отвори, така че обиколих около къщата, намерих отворен прозорец и влязох през него.

Когато гостът пристъпи и косата му заблестя като сребро на лунната светлина, Хейдън отстъпи крачка назад и седна на дивана, замаян от облекчение. Закри главата си с ръце със сподавен смях.

— О небеса, Нед, никога не съм си представял, колко ще се зарадвам, че си тук, нечакан и без покана.

— Това със сигурност се дължи на радостното посрещане, което ми устрои последния път. Музиката беше прекрасна. Не знаех, че и ти свириш на пиано.

Хейдън бавно вдигна глава и погледна рояла с учудване е неверие.

— И аз също не знаех.

— Ще те помоля да ми предложиш нещо за пиене, — каза Нед, като гледаше развеселен портрета, — но предпочитам да пия от чаша, вместо да хвърлиш бутилката по главата ми.

Хейдън замислено прокара пръсти през косата си.

— Жюстин изобщо не понасяше портвайн. — Той намръщи чело и за пръв път осъзна колко е хубаво, че приятелят му е тук. — Какво те води посред нощ в Корнуол? — попита той.

Нед веднага стана сериозен.

— Трябва да се извиня, че идвам толкова късно, но нося подарък от жена ти, нещо, което тя мисли, че трябва да видиш колкото се може по-скоро.

— Какво е то? — попита Хейдън с горчив глас. — Навярно молба за анулиране на брака?

— Не съвсем.

Нед извади от пътната си чанта една тънка книжка с кожена подвързия и му я подаде.

Хейдън разгледа книгата от всички страни и установи, че става дума за първата част от трилогия. Още преди да вземе книгата на лунната светлина и преди да прочете украсения със злато надпис върху яркочервената подвързия, знаеше какво е написано: „Жената на Господаря на смъртта“ от лейди Оукли.

Заля го вълна от разочарование и един ужасен вкус в устата, по-горчив от жлъчка. Въпреки че сам каза на Лоти да допише романа, никога не бе вярвал, че тя наистина ще го направи. И съвсем определено не беше си представял, че ще бъде толкова безсърдечна, да му поднесе отпечатаната книга.

Той я подаде на Нед.

— Благодаря, но не е необходимо да я чета. Добре познавам историята, както и края й.

Като игнорира протегнатата ръка на Хейдън, Нед хвърли останалите два тома в скута му, а в ъглите на устата му се появи загадъчна усмивка.

— Аз на твое място щях да ги прочета въпреки всичко. Понякога и един предвиден край може да поднесе изненади. — Затвори пътната си чанта и се прозя. — Въпреки че мразя да те лишавам от присъствието си, трябва след няколко часа да отпътувам за Съри. Обещал съм на майка си едно дълго отлагано посещение. Ако ме извиниш, ще си потърся легло и хубаво момиче да ме стопли.

— Можеш да събудиш Марта. Тя винаги е изпитвала слабост към теб.

Нед си надигна.

— Благодаря, но мисля, че вместо нея май предпочитам една затоплена тухла.

След като Нед си отиде, Хейдън стоя известно време, загледан в книгите в скута си. Не можеше да упрекне Лоти, че го е предала, но беше трудно да повярва, че жена му толкова малко се интересува от чувствата на Алегра. След като тя потвърди най-лошото, което светът предполага за него, Алегра изгубваше всички шансове да се освободи от греховете на родителите си, да се омъжи за почтен мъж и да влезе в живота и обществото.

С все по-нарастващ гняв Хейдън реши да хвърли книгите в отъня. Когато се изправи на крака, все още омекнали от портвайна, една от книгите падна на земята и се разтвори върху едно огряно от луната място. Той се наведе да я вдигне и когато видя надписа на заглавната страница, разбра, че това е първият том. Почеркът на Лоти беше все така екстравагантен, какъвто го помнеше.

Той прокара пръст по смелите завъртулки и прочете полугласно: За теб от цялото ми сърце.

Неспособен да издържи подигравката й, Хейдън искаше веднага да затвори книгата, когато противно на волята му очите му се плъзнаха към първото изречение на първата страница:

Никога няма да забравя онзи момент, когато за пръв път видях мъжа, който щеше да ми спаси живота.