Скандална нощ

2

Въпреки че светлината на свещите засенчваше лицето, беше изключено да сбъркаш този мъж с някой слуга. Над изтърканите си кожени ботуши носеше тесни прилепнали панталони, тясна жилетка и кремава риза без яка, отворена на врата. Само един джентълмен би могъл да си позволи това небрежно облекло. Аромат на лавър обгръщаше кожата му и се примесваше с опияняващата топлина на виното в дъха му. Беше една глава по-висок от Лоти и широките му рамене закриваха погледа й към огряната от луната градина.

— Да го вземат дяволите този Нед! Предполагам, че това е представата му за дискретност, като те е пратил зад къщата и те е накарал да се промъкваш като крадец в храстите.

Гласът му беше мек като коприна, макар да говореше грубо. Това едновременно успокои и развълнува възбудената душа на Лоти.

— Слава богу, че слугите са навън тази вечер.

— Т-така ли — заекна тя, като установи, че никога досега не е оставала сама с мъж, който не й е роднина или слуга. И никой досега не беше си позволявал да се отнася към нея с такава ужасяваща интимност. Хватката му се разхлаби, но той не пусна ръката й.

Палецът му бавно галеше ръката й над ускорения пулс.

— Поне няма да има свидетели.

— Няма? — повтори Лоти като папагала на леля й Даяна, Живата й фантазия рисуваше мрачни предположения за това, какво един мъж би направил, когато няма свидетели. Повечето от тях включваха удушаване или друг жесток край на живота й, както и една отчаяна Хариет, надвесена над трупа й.

Пръстите му не бяха дълги и аристократични, както си въобразяваше, а груби, силни и леко мазолести. Когато взе нейните леденостудени ръце в своите, тя се мъчеше да не мисли за това, как те ще се впият в шията й.

— Трепериш. Не е трябвало да стоиш дълго на този студ, глупаче.

Обикновено Лоти би протестирала силно, ако поставят под въпрос нейната интелигентност, но в този момент и тя самата силно се съмняваше, че такава съществува.

— Не забелязах карета на улицата. Вероятно Нед те е изоставил тук.

Тъй като не получи отговор, той поклати глава:

— Знаех си, че този подлец крои нещо. А има претенциите да смята, че аз съм бил с лоши маниери. Е, нищо не помага, нали? Ела с мен. Ще запаля камината в библиотеката.

Той затвори прозореца, пусна резето и взе един сребърен свещник от масичката от черешово дърво. Лоти позна треперливата светлина, която бе забелязала през прозореца. Когато стигна до вратата, осъзна, че това навярно е последната й възможност за бягство. Но може би и последният шанс да изживее някакво приключение, преди да започне безкрайно скучният живот. Ако останеше, щеше всичко да разкаже на Хариет. Разбира се, ако оживее.

Когато той изчезна зад един ъгъл, тя го последва, като че ли вързана с невидимите нишки на неговата воля. Не беше от сорта мъже, които търпят възражения.

Докато навлизаше все по-дълбоко в къщата, тя тайно се оглеждаше и се мъчеше да запомни нещо. Не би могла да докладва много на Хариет как изглежда жилището. Мъждукащата светлина на свещта засилваше тъмните сенки. Всички мебели бяха лакирани в бяло и придаваха призрачен вид на помещенията. Стъпките й отекваха върху дъбовия паркет и бяха единственият шум.

Господарят на дома й хвърли любопитен поглед през рамо.

— Не си от най-приказливите?

Лоти трябваше да прехапе устни, за да не се изсмее на глас. Защо го нямаше Джордж да чуе тези думи! Брат й навсякъде твърдеше, че тя млъква понякога само за да си поеме дъх.

— По-добре така. И аз не съм особено бъбрив. По-точно едва издържам и собствената си компания.

Той отново я погледна.

— Всъщност си е чудо да намериш жена, която може да си държи езика зад зъбите.

Лоти наведе глава и стисна зъби, за да не се съблазни да отговори.

Когато домакинът я преведе през една врата с арка, раменете й докоснаха гърдите му. Тя остро си пое дъх, изненадана колко е неподготвена за вълната от сладки усещания, които предизвика у нея краткото докосване. Това накара бузите й да поруменеят.

Въпреки че мебелите в тази стая не бяха с калъфи, малката библиотека имаше същия негостоприемен вид като останалата част на дома. Лавиците бяха празни и покрити с дебел слой прах. Маркизът остави свещника върху писалището и светлината огря тясното кожено сандъче. Проследил погледа на Лоти, бързо се отправи към сандъка, затвори капака със загадъчна физиономия и го заключи. Това само засили любопитството й. Какво ли бе скрито там? Може би прясно написани страници, в които описваше ужасяващите си дела? А може би отрязаната глава на поредната жертва?

Лоти стоеше като закована, обхваната от страшни мисли, а той се доближи до камината, наведе се и запали купчината наредени дърва. Усилията му с огнивото и ръжена скоро се увенчаха с успех и пламъците запращаха върху решетката и засветиха с уютна светлина в тъмнината на къщата.

Огънят освети очертанията на широките му рамене и тесни бедра. Едва когато се доближи до писалището и влезе в светлината на свещите, Лоти за пръв път можа ясно да го разгледа.

Чрез настойника си, брат си и чичо си Лоти през целия си живот беше заобиколена от красиви мъже и когато на улицата край нея минеше мъж, тя едва го удостояваше с поглед. Но ако някога бе срещнала този мъж, вероятно би хукнала след него. Лицето му не беше красиво, а по-скоро завладяващо. За пръв път в живота й въображението й я напусна. Въпреки че я гледаше подозрително, нямаше сардонични искри в очите му, нямаше цинична усмивка на устните му. Беше много по-млад, отколкото си го представяше. Имаше масивна и волева брадичка и широки скули. Разрошената му коса беше тъмнокафява, почти черна. Остро се нуждаеше от подстригване. Лоти едва се сдържаше да не отметне една къдрица от челото му.

Най-привлекателни бяха зелените му очи под тъмните вежди. Те бяха дълбоки и ясни, пламваха и застиваха, осветени от трептящата светлина на свещите.

На Лоти й се зави свят. Това ли е маркизът убиец? Това ли е безсъвестният мошеник, убил жена си и най-добрия си приятел?

Той се закашля и посочи към маса с едва начената храна и половин бутилка вино, които говореха за самотна вечеря:

— Кочияшът ми навярно ще се върне скоро. Искаш ли нещо за ядене? Или чаша мадейра, за да прогониш студа от костите?

Лоти поклати глава, не смееше да проговори от страх, че ще се издаде.

Той я изненадваше. Но може би виното е отровно?

— Тогава позволи ми да взема пелерината ти.

Докато се реши да откаже, той преодоля малкото разстояние между тях. С неочаквана нежност смъкна качулката от главата й.

Лоти стисна очи и се молеше той да не разбере, че тя не е жената, която навярно чака.

Ръката му остана неподвижна върху косата й. Тя рискува и отвори очи. Между палеца и показалеца той нежно държеше една руса къдрица, изплъзнала се от прическата й, и я гледаше очарован.

Замислен, отбеляза тихо:

— Все пак, Нед е постъпил разумно като не ми е изпратил брюнетка. — Той вдигна поглед и я погледна в очите. — Къде те намери? Да не би да си братовчедка на Фани Уилсън? Или е посетил мисис Гоуън?

Лоти смътно беше чувала тези имена, но тъй като докосването му смути чувствата й, тя се помъчи да си спомни собственото си име.

Той махна ръка от косата й и нежно обгърна бузите й. Погали нежната кожа и достигна опасно близо до устните.

— Кой би помислил, че дявол като Нед може да открие такъв ангел.

През живота си Лоти беше наричана с различни имена — лудетина, скандалджийка и проклетница. След като запали римски огън във вилата в Хертфордшир, Джеремайа Дауър, градинарят, я нарече „подпалвачка“. Досега обаче никой не я беше свързвал с божествено създание.

— Със сигурност не съм ангел, сър — промърмори тя и го погледна с полуотворени очи.

Ръката му се плъзна по врата под меките й къдрици, а топлите му пръсти докосваха чувствителната й кожа и като че ли трябваше да бъдат точно там.

— Навярно не си ангел, но се обзалагам, че с теб всеки мъж може да вкуси небето.

Когато погледите им се срещнаха, той се откъсна от нея и тихо изруга. Отправи се към камината и прокара пръсти през косата си.

— Господи, какво правя? Изобщо не трябваше да те пускам в дома си.

Той стоеше с профил към нея, напълно неподвижен и само мускулите на лицето му потрепваха.

— Навярно ви дължа извинение, мис. Както и сумата, която ви е обещана. Очевидно и двамата сме жертви на безвкусна шега.

Лоти беше потресена от неговото отстъпление, както и от близостта му преди това.

— Нямате вид, че се забавлявате — отбеляза тя.

Опрял юмрук върху перваза на камината, той наблюдаваше пламтящия огън.

— О, не се съмнявам, че Нед ми желае доброто. Той още си въобразява, че ми е приятел и знае, че няма да посмея да вляза в някое увеселително заведение, където кучетата от жълтите вестници ще следят всяка моя крачка. Добре е измислил да ми изпрати жена без име и лице. — Той й хвърли поглед, от който й стана горещо. — Но не мога да си обясня защо точно теб е довел в ада.

Би трябвало да се шокира от небрежно вмъкнатата ругатня, но бе впечатлена от самотата в очите му. Вестниците не лъжеха. В душата си този мъж бе преследван от духове.

Той направи крачка към нея, после още една.

— Не мога да направя това тук — обясни разпалено той. Не се спря, докато не стигна до нея и протегна ръце за да обхване лицето й. Гласът му премина в дрезгав шепот. — Или… как мислиш?

Лоти не можеше да му отговори. Когато той наклони глава, започна да трепери. Положението беше много по-лошо, отколкото предполагаше. Този опасен непознат не искаше да я убива. Искаше да я целуне. А тя искаше да му позволи да строи това.

Неволно затаи дъх, когато устните му допряха нейните. Те бяха меки, както изглеждаха, но и достатъчно твърди, да направят устата й покорна с една единствена нежна ласка. Устните й пареха, готови бяха да се отворят, когато той упражни нежен натиск, повече молещ, отколкото настоятелен. След момент на прекрасно напрежение той се откъсна от Лоти. Очите й се отвориха точно в момента, когато изрече развеселено:

— Ако не знаех коя си, можех да се закълна, че никога преди това не си се целувала.

Докато тя се чудеше дали това е комплимент или обида, усмивката му угасна.

— Не знам какви указания са ти дали — обясни той презрително, — та се правиш на девственица. Не съм от застаряващите сластолюбци, които предпочитат млади момичета.

Лоти отговори възмутена:

— Много по-хубаво е така.

Преди да отговори, устните му отново бяха върху нейните с покана и тя не можа да продължи.

Е, добре, мислеше Лоти. Тя няма да му покаже колко глупаво и неопитно създание е. Вярно, никога досега не се беше целувала, но често бе наблюдавала сестра си и зет си, така че бе запозната с тази дейност. Без задръжки и без да помисли дали постъпката й е разумна, тя обви ръце около врата му и притисна устните си върху неговите.

Смелостта й се изпари, когато езикът му проникна в устата й. Би трябвало това да е противно, но нежният допир бе покоряващ. Той разучаваше меката й уста, а тя се вкопчи в него, не за да докаже готовността си да стане жена, а защото чувстваше, че ще се разтопи. Той не целуваше като убиец, целуваше като ангел — дълбоко, горещо и сладко, с мъка сдържайки страстта си.

Когато тя докосна с върха на езика си неговия, от гърлото му се изтръгна стон. Обви с ръце талията й и я притисна по-здраво до твърдото си мъжко тяло. Наклони я назад и коленете й опряха тапицирания гръцки диван, който се намираше в сянката. Наметката й се плъзна на пода и оголи врата и раменете й.

Лоти беше напълно забравила за повредената си рокля. Колко лесно беше за един мъж да плъзне ръце под разкъсания плат и нежно да обхване гърдите й. Когато Хейдън Сент Клер направи това, тя внезапно изтръпна, разкъсвана между ужаса и удоволствието.

Отначало Лоти помисли, че чукането идва от ударите на сърцето й. После обаче забеляза, че някой действителна чука с меденото чукче по входната врата.

Те се отдръпнаха един от друг, останали напълно без дъх. Погледите им се срещнаха: нейният — гузен, неговият — развълнуван.

Той изруга:

— Ако това е представата на Нед за шега, ще го удуша.

Лоти отвори уста, но издаде само някакъв звук.

— Оставаш тук — заповяда той, — а аз ще отпратя посетителя, ако още е там.

Едва излязъл, дъхът, както и съзнанието й, се възвърнаха. Какво ли щеше да стане, ако новодошлият беше тайнствената жена, с която я сбърка. Още по-лошо би било ако Стърлинг бе открил липсата й и бяха тръгнали да я търсят. Беше все едно какво ще последва, повече от очевидно бе обаче, че ще бъде удушена. Уплашена и търсеща път за бягство, Лоти се огледа. Тя дръпна тежките кадифени завеси на прозореца и погледна нагоре. Въпреки че Хариет не се виждаше, светлината струяща от другата страна на градината от прозорците на втория етаж изглеждаше примамлива. Навярно докато домакинът е зает, ще успее да избяга през прозореца и да изчезне в сянката, напръскана с лунна светлина.

Но преди Лоти да успее да вземе пелерината си, в стаята влезе жена с тъмночервено кожено палто, с рокля, бродирана с перли, а блестящите й кестеняви коси бяха прибрани във впечатляваща фризура. Красотата й беше неоспорима, макар и крещяща, и подхождаше повече за корицата на модно списание, отколкото за Ковънт Гардън.

Маркизът я следваше плътно по петите.

— Навярно сте сбъркали, мис. Не можете да се настанявате тук, като че ли къщата е ваша.

— Не е грешка — отговори жената. — Това е адресът, който дадоха на кочияша.

Тя свали черните си дантелени ръкавици и започна да развързва копринените връзки на коженото си палто. Елегантността й беше в пълен разрез с простоватия й акцент от Ийст Енд.

— По-добре да побързаме, знаете ли. Навън е студено и влажно като в пещера. Бедното момче няма вечно да чака. — Тя изгледа Хейдън от горе до долу, както един пристанищен плъх би погледнал апетитно парче сирене, и добави тихо. — Колко жалко.

Без да забележи, Лоти навярно беше издала звук. Жената се насочи към нея.

— Какво правите тук?

Хейдън решително не желаеше да се отклонява от темата.

— Може би вие ще ни обясните какво правите тук?

Жената го изгледа учудено:

— Е, мисис Макгоуън ме изпраща.

Мисис Макгоуън, Фани Уилсън. Изведнъж Лоти осъзна ужасния смисъл на тези имена и те прозвучаха като фалшиви тонове от разстроено пиано. Често ги беше срещала в скандалните вестничета. Двете жени имаха лоша слава. Това бяха жени, които продаваха телата си на всеки, който беше достатъчно богат, за да си позволи най-скъпите и най-развратните удоволствия. От гняв лицето й стана яркочервено и тя бавно осъзна за кого я беше взел Хейдън Сент Клер. Отчаяна, загърна с наметалото изпокъсания си корсет, но въпреки това се чувстваше като гола.

Жената започна да се приближава към Лоти, изгледа я от главата до петите, както малко преди това бе огледала Хейдън.

— Изисканият господин, който ме нае, не спомена и дума за вашата дама.

„Вашата дама“. Думите я поляха с вода. Тя изчака маркизът да възрази, но той мълчеше.

— С тази млечнобяла кожа и с големите сини очи, тя е апетитно парче, нали?

За огромно облекчение на Лоти жената отново насочи вниманието си към Хейдън с алчен блясък в очите:

— За мен няма значение дали сте мил. Когато видите какво ще направя с вас ще платите, колкото ви поискам. Удоволствия като тези струват скъпо, дори и за господин като вас.

Хейдън наклони глава и загледа замислено Лоти. За миг тя ужасена помисли, че той действително ще приеме отвратителното предложение на жената. Тогава той каза много тихо, като че ли в стаята бяха само той и Лоти:

— Щом тя е изпратена от мисис Макгоуън, тогава вие какво правите тук?

— Аз… аз веднага ще си тръгна. — Лоти пусна очарователна усмивка и внимателно се придвижи към вратата. — Тъй като слугите ви са свободни тази вечер, ще намеря пътя сама. Не е необходимо да ме изпращате.

Той обаче й препречи пътя.

— Не е необходимо. Мисля, че другият ми гост е този, който трябва да си тръгне.

— Ами тогава да й покажа вратата — предложи Лоти, хвана жената за ръка, като че ли беше удавница в Темза, на която бяха подхвърлили въже.

— Ей, момент, господине — запротестира жената и махна ръката на Лоти. — Не искам доброто ми име да пострада. Всеки ден и всяка нощ Лидия Смайлз задоволява клиентите си без грешка.

Без да отклонява поглед от Лоти, Хейдън взе една снопче банкноти от отворения куфар върху писалището и ги хвърли на жената.

— Мисля, че това ще обезщети напълно времето и усилията ви, мис Смайлз. И ви уверявам, че в момента нищо не може по-добре да ме задоволи от вашето незабавно напускане.

Въпреки оскърблението, изписано върху лицето й, жената чевръсто скри банкнотите в деколтето си. Докато си оправяше ръкавиците, погледна Хейдън съжалително, а Лоти със съчувствие:

— Жалко, че няма да остана. Едва ли можеш да се справиш с него.

Лоти не успя да отговори. Жената напусна стаята и веднага след това се чу шум от затръшната врата. Съдбата на Лоти беше решена.

Хейдън Сент Клер се облегна на писалището, скръсти ръце пред гърдите с убийствен поглед, точно както го рисуваха вестниците.

— Пишете, нали?

— Откъде ви хрумна това? — Лоти хвърли таен поглед към ръцете си и ги скри зад гърба. В чест на дебюта си във висшето общество тя толкова се беше старала да изтрие всички следи от мастило от пръстите си.

— Да изтъкнем една основателна причина. — Очите му се стесниха. — И така, кой от онези отвратителни вестници ви изпрати да ме шпионирате? Може би „Тетлър“? Или може би дори „Таймс“ дотолкова е пропаднал, че си служи с подобни средства? — Той поклати глава. — Не мога изобщо да повярвам, че са изпратили жена. Особено жена като вас. — Той я изгледа от главата до петите и изпитателният му поглед я обля с топлина. — Боже мили, ами ако наистина бях такъв човек… — Той не довърши изречението, като че ли не бе сигурен, какъв човек точно искаше да бъде.

Лоти изпъна рамене.

— Мога да ви уверя, милорд, че не съм шпионка.

— Тогава бъдете така любезна да ми обясните защо ви залових, когато искахте да проникнете в дома ми през прозореца.

Тя отвори уста, но веднага я затвори обратно. Той чакаше с вдигната нагоре вежда. Лоти наведе рамене.

— Добре, щом непременно искате да знаете. Шпионирах ви. Но не за някакви си вестници, а за да задоволя собственото си любопитство.

— И успяхте ли? — Неизказаното предизвикателство в погледа му й напомни, че преди няколко минути тя беше в прегръдките му, целуваше го и чувстваше парещата му ръка върху голата си кожа.

Почувства как бузите й пламнаха и започна да се разхожда напред-назад пред прозореца.

— Не знам защо се сърдите така. Нищо лошо не съм направила…

И другата му вежда се изви нагоре.

— Тъкмо се приготвях за тържеството, когато Хариет влезе и ми каза за какво си шепнат прислужниците — в съседната къща на леля ме живее уб… — Тя бързо замлъкна и го погледна неспокойно.

— Маркизът убиец — добави тихо той.

Тя реши, че ще е най-добре нито да потвърди, нито да отрече.

— И докато се усетя, вече висях на едно дърво, моята прекрасна рокля се скъса, а котката на леля ми мяучеше. — Тя спря. — Можете ли да разберете?

— Не напълно — отговори по-любезно той и скръсти ръце. — Но, моля ви, не спирайте.

Тя отново започна да се разхожда напред-назад, настъпвайки подгъва на наметалото, което беше преметнала през ръката си.

— След като едва избягнах срещата с ужасната Търлигър, видях подозрителна светлина във вашия дом. Нещо гореше тук. Боже, аз може би ви спасих живота. И така ми се отблагодарявате. Дръпвате ме в къщата, наричате ме малка глупачка и после, после… — Тя се завърта обвинително. — После ме целунахте.

— Навярно най-голямото провинение — отвърна тихо той и я изгледа по-скоро развеселен, отколкото с чувство за вина. — Дори и смъртта бледнее пред него.

Тя простря ръце и не забеляза как наметалото й падна на земята.

— Не разбирате ли! Все още не бива да ме целуват. Още не съм представена.

— Но вече ви целунаха!

Стресната от погледа и гласа му, станал отново груб, Лоти се огледа и видя как по време на възбудената й обиколка, деколтето на повредената рокля се е смъкнало надолу. Една бледорозова пъпка от гърдата й се подаваше над коприната. Тя смутено дръпна плата нагоре и тогава чу как още един шев се скъса.

Решена да възстанови разума и достойнството си, тя отвори прозореца, посочи къщата на леля си от другата страна на градината и обясни:

— Тази вечер ще бъда въведена в обществото. Там, в онази къща!

Елегантната къща блестеше ярко осветена. Чуваше се шум от конски сбруи, тропот на копита, на колела от карета, шумен смях и говор. Струнният квартет беше настроил инструментите си и вече всеки звук наподобяваше музика. Тъй като всичко вървеше по план, Лоти се надяваше, все още да не са забелязали отсъствието й.

Лицето на Хейдън се промени бавно, от опасно до смъртоносно.

— Вие сте! — прошепна той и я изгледа, като че ли я виждаше за пръв път. — Вие не работите за скандалните вестници, а сте детето отсреща, което срещнах сутринта. — Той прокара ръка през косите си и отметна нетърпеливо една къдрица от челото си. — Господи, какво направих!

— Нищо — увери го бързо Лоти, едновременно разтревожена и зарадвана от реакцията му. — А аз не съм чак толкова дете. След два месеца ще стана на двайсет и една. Спомнете си, че Мери Шели е била на шестнадесет, когато е избягала с Пърси Биш Шели1 във Франция.

— За нещастие на първата госпожа Шели, с която той преди това е трябвало да се разведе.

Хейдън сновеше напред-назад зад бюрото, като че ли искаше да издигне стена между тях.

— Улеснен съм от факта, че сте надраснала пелените, но двайсет и една не е ли малко късна възраст за дебют?

Лоти вирна брадичката си.

— Не съм стара мома, както смятате. Но когато бях на осемнайсет, бяхме в Гърция. На следващата година, за нещастие — и тя се поколеба, тъй като й беше ясно, че обяснението не подхожда на зряла жена каквато искаше да бъде, — се разболях от шарка. В тежка форма — добави тя — и добре че не беше скарлатина, защото щях да умра.

— Щеше да бъде голяма трагедия и ние никога нямаше да се срещнем.

Лоти схвана думите му погрешно. Той можел да бъде и много саркастичен.

Без да обръща внимание на мрачния й поглед, той се опря с двете ръце върху писалището.

— Имате ли представа в какво непоносимо положение се оказахме, мис… мис…?

— Фърли — отговори тя, подаде смело ръка и направи изискан реверанс, с който мис Търлигър би била горда, въпреки че придържаше с другата си ръка корсета на роклята. — Мис Карлота Ан Фърли. Но семейството и приятелите ми ме наричат Лоти.

Пренебрежителният звук от устата му не остави никакво съмнение.

— Разбира се. И така, мис Фърли, не цените ли доброто си име? Никой не го цени, преди да го загуби. Вярвайте ми, добре знам това.

— Нищо не съм загубила — отвърна тя.

— Все още нищо — промърмори през зъби той. Когато заобиколи бюрото и се доближи до нея, Лоти бавно отиде към отворения прозорец.

— Какво да правя с вас, мис Фърли, предложете нещо.

Тя му се усмихна с надежда:

— Вместо да ме нарежете на парчета и да скриете трупа ми на боклука, би било най-добре да ми помогнете да се върна незабелязано в дома на леля си, преди Стърлинг да е открил липсата ми.

— Стърлинг — повтори невярващо той. — Това Стърлинг Харлоу ли е? Дявола от Девънбрук?

Тя кимна с глава.

— Всъщност не изглежда толкова дяволски, както го наричат. Родителите ми загинаха при пожар, когато бях на три години. Майката на Стърлинг, лейди Елинор, ни прибра при себе си, но тя умря, когато бях десетгодишна и Стърлинг стана за мен и баща, и брат. След това се ожени за сестра ми Лора.

Маркизът я наблюдаваше мрачно.

— Тогава не ми остава нищо друго, освен да ви хвана за ухото, да ви заведа там и да поискам да ви натупат, което очевидно заслужавате.

Усмивката изчезна от лицето й.

— А не е ли по-добре на боклука…

Сянката му падна върху нея. Отначало тя помисли, че ще я изхвърли през прозореца, но той само се приближи, вдигна наметалото и го сложи на раменете й. Тя почувства горещите му ръце през плата.

— Искам да изясним още нещо, мис Фърли. Защо се отнесохте така с мен? — Той насочи поглед върху устните й и тъмните мигли закриха зелените му очи. — И това ли беше задоволяване на любопитството?

Неспособна да отговори, Лоти облиза устните си с върха на езика.

— Не — каза тя, — това беше, защото исках да ви зарадвам.

Може би щеше отново да я целуне. Очите й за момент потъмняха, преди да чуе отговора. Този път той нежно обхвана лицето и с двете си ръце и я целуна, като че ли това беше първата и последна целувка. Когато пъхна език в нейната сладка като мед уста, се случи нещо невероятно. По вените на Лоти като се разляха златни звуци, невероятно сладки и тържествени. Нужен й бе един миг, за да може да разсъждава ясно, че тези звуци не се разнасят от сърцето, а от балната зала в къщата на леля й.

— О, не! — Тя прегърна мускулестото тяло на Хейдън и го изгледа ужасено. — Музикантите засвириха първия валс. Трябваше отдавна да съм слязла по стълбите и всички да ме гледат с възхищение, Стърлинг трябваше да ме поведе по паркета за първия танц.

Хейдън погледна през прозореца.

— Страхувам се, че в момента е зает с друго.

Лоти бавно се обърна към прозореца и погледна нагоре, обзета от мрачно предчувствие, какво ще види там, а в стомаха й като че ли имаше ледена топка. Тя можа да различи, че салонът на втория етаж не е празен. Напротив, беше пълен с хора.

Лоти видя също и бледото отвратително същество, облечено изцяло в черно, надвесено над прозореца с нейния театрален бинокъл в ръка. Момичето затаи дъх, когато Агата Търлигър подаде бинокъла на високия мъж и застана неподвижна до него.

Беше твърде късно да затварят прозореца и да дърпат пердетата. Когато Стърлинг вдигна бинокъла, всичко което Лоти можа да направи, бе да застине в прегръдките на Хейдън Сент Клер.