Скандална нощ

15

Хейдън остана втрещен, когато Лоти погали с устни челото му и почувства полъха на сладкия й дъх. Затвори очи и един мускул затрептя на шията му, когато устните й се доближиха до неговите. Езикът й смело галеше най-чувствителни места. От гърлото му се изтръгна стон, а желанието го принуди и той да я целуне в отговор.

Прегърнал Лоти с две ръце, Хейдън покри устата й със своята. Езикът й го доведе до лудост със своите безмълвни обещания за наслада. Наслада, от която дълго време сам се бе отказал. Любовта и удоволствието за него бяха някак си неразделно свързани. Но Лоти искаше да даде, а не да вземе и той нямаше сили да откаже нейното великодушно предложение.

Докато не се огледа и не видя Жюстин. Тя го гледаше и му се усмихваше подигравателно.

Хейдън откъсна Лоти от себе си и шумно си пое дъх. Когато се осмели да я погледне как стои огряна от лунната светлина, с разпуснати върху раменете златни коси, с влажни и леко подути от целувките сочни устни и копнеещи сини очи, той осъзна, че и двамата са изгубени.

— Вече ви казах — каза той с толкова твърд глас, че сам едва си го позна, — не се нуждая от съчувствието ви.

— Мислиш ли, че всичко, което ти предложих, беше само съжаление?

Хейдън затвори очи и се мъчеше вътрешно да се предпази от уязвимостта на леко дрезгавия й глас.

— Сигурен съм, че можете да предложите много неща, милейди. Но аз не мога да дам нищо в замяна.

— Защото всичко си дал на нея?

Въпреки че мълчанието му целеше да я обиди, Хейдън не се сдържа да хвърли едни последен поглед към Лоти.

В очите й блестяха непролети сълзи, но малкото й упорито чело не бе изгубило решителността си.

— Надявам се да бъдете щастливи двамата. Започвам вече да се убеждавам, че и двамата го заслужавате.

С тези думи жена му се обърна и излезе от помещението по същия начин, по който и дъщеря му го беше напуснала малко по-рано.

Като потисна една ругатня, Хейдън взе една от порцелановите овчарки от перваза на камината и яростно я запрати към портрета на Жюстин. Фигурката се счупи в лененото платно, без да остави и най-малка следа върху ангелското лице на покойната му жена.

На следващата сутрин Лоти седеше върху един камък близо до края на стръмните скали. Вятърът вееше полите на дрехата й. Най-добре бе да заплаче, но знаеше, че сълзите ще бъдат издухани от лицето й, преди да са потекли по бузите. Гледаше втренчено към морето, без да го вижда. Сърцето й бе натежало, а в очите и горяха неизплаканите сълзи. Запита се дали Жюстин също е седяла тук и е гледала изсечените скали, върху които е завършил животът й.

Лоти започна да разбира колко глупости е извършила от идването си в Оукуайлд. Искаше да изгони всички призраци от дома, но нямаше представа, че не домът, а сърцето на Хейдън се нуждае от покой. Въпреки смелостта и решителността си тя не знаеше как да се пребори с този невидим враг.

Наблюдаваше как прибоят се разбива с пяна върху скалите и си мислеше що за чувство ще е това, да бъдеш обичан с такава разяждаща страст. Но си спомни, че страстта и нарастващата ревност често вървят ръка за ръка. Желанието да притежаваш често се съчетава с порива да разрушиш онова, което не можеш да имаш.

— Жюстин — прошепна тя горчиво и погледна нагоре към сивото облачно небе, — защо не си отнесла всичките си тайни в гроба.

Тя затвори очи и се попита дали не си въобразява, че чувства във въздуха слаб аромат на жасмин. Когато отново ги отвори, до нея стоеше Алегра с вехтата й кукла на ръце. Както обикновено, тя не поздрави, а направо изстреля думите:

— Баща ми каза, че ми позволява да ходя в музикалния салон и да свиря на пианото, колкото и когато си поискам.

Лицето на детето беше точно толкова намръщено, както обикновено, но Лоти за пръв път я виждаше толкова щастлива.

— Това е чудесно — каза тя и избърса една сълза, без да я види Алегра. — Толкова се радвам за теб.

— Защо тогава плачеш? — попита детето и се приближи.

— Въобще не плача — отговори Лоти. — Вятърът навя пясък в очите ми. — Но за съжаление не можа да сдържи сълзите си и те потекоха по бузите й по-бързо, отколкото можеше да ги избърше.

— Не, не е вярно — отговори Алегра укорително. — Ти плачеш.

Тъй като не беше в състояние повече да отрича очевидното, Лоти закри лицето си с ръце. Тогава усети смаяна, как една малка ръка легна върху рамото й.

— Защо плачеш? — попита Алегра още веднъж и гласът й прозвуча още по-любопитно. — Някой лошо ли се държа с теб? Някой друг освен мен?

Лоти се усмихна през сълзи. Вдигна глава и се усмихна на детето с мокрите си очи.

— Никой не се е държал лошо с мен. Само малко съм тъжна днес.

— Ето, вземи — и Алегра й протегна старата кукла. — Когато съм тъжна, понякога я притискам много здраво и се чувствам по-добре.

Изненадана от неочакваната щедрост на доведената си дъщеря, Лоти взе куклата и внимателно я притисна. За нейно учудване наистина се почувства по-добре, но не толкова, колкото в момента, когато детето сложи малката си ръка на рамото й.

— Ние двете точно се канехме да закусваме — каза Алегра. — Защо не дойдеш с нас. Или не си гладна?

Лоти замислено погледна скръстените й ръце. Хейдън нямаше нужда от нея, но дъщеря му имаше. Обърса последните сълзи и последва Алегра.

— Не ставай глупава — рече тя и размаха ръце, когато тръгнаха към къщи — Никога не ми се е случвало да не съм гладна.

Хейдън Сент Клер беше преследван от дух.

Този дух беше много по-страшен от онези, за които пишеха готическите романи. Той не стенеше като феята на смъртта и не хвърляше тайнствена светлина през прозореца на изоставена къща. Не дрънкаше с вериги в полунощ и не бродеше по коридорите на лунна светлина с глава в ръката. Вече не свиреше омайващи мелодии в музикалния салон и не го събуждаше от дълбок сън със задушливия аромат на жасмин, който всъщност би трябвало да се е изпарил през годините.

Въпреки това духът го преследваше и насън, и наяве, всяка минута от деня. Смело завладяваше всяка стая на дома му, докато не остана място, където да се скрие. Първият признак се появи в музикалния салон няколко дни след нощната среща с Лоти. Точно минаваше покрай вратата, когато чу странен звук. Спря се като закован, наведе глава и се заслуша. Звукът не беше напълно непознат, преди това го бе чувал много пъти, но това беше толкова отдавна, че звучеше като мелодия от някой сън.

Дъщеря му се смееше.

Неспособен да се откъсне от песента на сирената, той се върна обратно и надникна внимателно през вратата на салона.

Лоти, Хариет, Алегра и проскубаната кукла седяха около масата, инкрустирана с тиково дърво, и пиеха следобедния чай. Те носеха на главите си изкусни шапки, украсени с множество шарени панделки, пера, цветя и воалетки. Хейдън се вгледа и видя дори един препариран папагал, кацнал върху рамото на куклата.

Дори Мирабела беше с шапка — едно бебешко боне от дантела с цвят слонова кост, завързано под брадата й с панделка. Алегра стискаше здраво шашнатото животно в скута си, за да не избяга и всеки път се кискаше, когато накипреното създание се мъчеше да смъкне панделката на шапката си.

Очевидно Хейдън беше единственият, който не бе поканен да пие чай в тази компания. Три от котетата, които Лоти му подари, седяха на масата и лочеха сметана от една чинийка, а тяхната жълта сестричка бе заета да гони опашката си около крака на масата.

Когато Алегра се опита да сложи една обшита с рюшове фуста под елегантната премяна на Мирабела, Кратунчо и Мистър Скокльо един след друг побягнаха от стаята, тъй като очевидно се страхуваха да не бъдат подложени на подобно унижение. Хейдън мислеше, че няма да е зле, ако ги последва. Въпреки това остана на мястото си, преодолял изкушението да обърне гръб на тази интимна жива картина.

Не съобрази обаче, че жълтото котенце ще го открие. Преди да се отдалечи незабелязано, то изтича при него и замяука с пълно гърло.

— Предател — промърмори Хейдън и се опита да го отстрани с крак. Но беше твърде късно. Никой от присъстващите вече не се смееше. Веселото им бърборене секна. Мис Дъмуинкъл изглеждаше така, като че ли всеки момент ще се задави. Хейдън отбеляза, че ако това стане, на съвестта му ще лежи отговорността за още една преждевременна смърт.

Лоти духна едно досадно перо, паднало върху лицето й, и го изгледа хладно. С шапката от тюл и газ и дантелените ръкавици без пръсти изглеждаше наистина като господарка на замък.

— Добър ден, милорд. Искате ли да се присъедините към нас?

Алегра скри лицето си в козината на Мирабела и личеше, че не й е безразлично дали той ще приеме поканата. Единствено Хейдън знаеше, че това не е покана, а предизвикателство и Лоти беше уверена, че той няма да го приеме.

Той я изгледа подигравателно.

— Само не искайте от мен да си сложа шапка.

— Само ако желаете.

Лоти приближи последния свободен стол към масата и му наля чаша чай. Хейдън се настани добросъвестно, но скочи веднага, когато възглавницата под него започна да протестира. Със стиснати зъби вдигна жълтото котенце от стола и го положи на килима. То веднага започна да се катери по крака му, като се придържаше с нокти за велурените бричове, и с доволно мъркане се сви в скута му. Хейдън разстла една салфетка отгоре му и се направи, че под нея няма нищо.

Столът беше твърде малък за него. Всеки опит да протегне дългите си крака завърши с неуспех. Накрая се задоволи да ги протегни встрани, в опасна близост до тънките глезени на Лоти. Прекрасните й крака бяха затрупани от пластове фусти, гащи, поли и чорапи, но това не му пречеше да си представя, колко топли, съблазнителни и меки биха били, ако се обвият около него.

— Искате ли малко сметана? — попита Лоти.

Хейдън откъсна поглед от овала на бедрото й и изгледа със съмнение каната със сметана. Черното котенце се разхождаше по ръба й, но загуби равновесие и пльосна в млечната маса. Докато Алегра се мъчеше да го спасява, то изпълзя навън, отръска се учудено и опръска сакото на Хейдън.

— Не, благодаря — измърмори учтиво той и загледа как животното ближеше мустаците си. — Мисля, че ще откажа.

— Шапките ги изровихме на тавана — призна Лоти и му подаде чаша чай, а високомерният й тон беше открито предизвикателство. — Надявам се, че не ви е неприятно. Алегра каза, че те са били на майка ви.

— Не всички — Хейдън посочи малкото дантеленото боне върху главата на Мирабела. — Ако не ми изневеряват спомените, някога това е било мое.

Алегра бързо постави ръка пред устата, за да предотврати неволното изкискване.

— Ти се носил боне?

— Разбира се, но още по-неудобно беше, че баба ти държеше да ме нарисуват с него, седнал в скута й. И искам да те уверя, че по това време съм бил с къдрици като твоите.

Алегра не беше твърде убедена.

— Никога не съм виждала подобна картина.

— И никога няма да видиш — увери я Хейдън и отпи глътка чай. — „Поради разсеяност“ я залях с газта за лампата и я хвърлих в огъня, точно когато бях на твоите години.

— Много хитро от твоя страна — побърза да го похвали Алегра, обърна глава, наведе се, така че къдриците закриха лицето й и се концентрира в обуването на кукленски гащи върху задните лапи на Мирабела.

— Има ли и други постъпки от времето на вашата младост, които искате да споделите с нас? — попита Лоти, отчупи едно крайче от геврека и го лапна.

Хейдън се бореше с неустоимото желание да се наведе и да оближе сметаната от ъгъла на устните й.

— Не само на млади години могат да се вършат щуротии — отговори той и си наложи да устои на погледа й. — С течение на времето някои изкушения стават още по-сладки.

Зад дебелите стъкла на огромните очила, които й беше дал някой от слугите, Хариет го изгледа смутено и си взе голямо парче сладкиш със захарна глазура, с надеждата, че ако устата й е пълна, Хейдън няма да я заговори.

— Кажете, госпожице Дъмуинкъл — обърна се той учтиво към нея, точно когато напълни устата си, — харесва ли ви престоят в Корнуол?

Хариет остави чашата с чай, а ръцете й така се разтрепериха, че чашата задрънча върху чинията.

— О, да, милорд — отговори тя с пълна уста. — Не мога да изкажа благодарността си, задето писахте на родителите ми и ги помолихте да остана, за да правя компания на Лоти. Господи, ако бяхте ме върнали в Кент, щях да ум… — Хариет прекъсна думата и забрави дори да дъвче, гледайки го с все по-нарастващо отчаяние.

— Да умрете? — помогна й приятелски Хейдън, като се надяваше тя да преглътне.

Внезапно Алегра се обади.

— Майката на Лоти е умряла, когато тя е била на три години. Изгоряла е в пожар. Лоти не може да си спомни как е изглеждала. Тъжно, нали?

Хейдън тайно изгледа жена си. Тя беше точно толкова учудена.

— Права си, ужасно е тъжно — съгласи се той с дъщеря си. Алегра се отказа да гледа ту единия, ту другия и започна да люлее в ръце Мирабела, нагиздена като пеленаче.

— Лоти каза, че трябва да съм благодарна, че си спомням мама.

Хейдън почувства как гърлото му се стегна.

— И така трябва да бъде — успя да изрече той и по този начин за пръв път след смъртта на Жюстин заговори за нея с дъщеря си. — Тя много те обичаше.

Отмести стола и се изправи безпомощно. Жълтото коте скочи на пода.

— Моля за извинение, но имам да върша и други неща. Сигурен съм, че след чая Лоти и Алегра ще продължат занятията.

Хейдън не остана по-дълго, за да забележи коя от двете изглежда по-виновна — дъщеря му или съпругата му. Единствената му мисъл беше да избяга. Но когато тръгна по дългия коридор към кабинета си, веселият взрив на смеха им го преследваше много по-настойчиво от всеки друг призрак.

Скоро Хейдън разбра, че не може да намери място, където да избяга от тяхната веселост. През следващите дни смехът им звучеше още по-силно от класната стая, придружен от тайнствена шумотевица. Този смях проникваше и през прозорците на кабинета му, когато Лоти и Алегра играеха с котенцата. Избухваше след вечеря в гостната, където Лоти четеше на глас някой от горещо обичаните си готически романи, а драматичният й патос събуждаше повече кикот, отколкото страх. Когато един ден Хейдън спипа Меги и Джем да стоят зад вратата и захласнато да попиват всяка дума, не можа да не ги смъмри, въпреки че използваха собственото му скривалище.

Но още по-лоша от смеха беше музиката. Тъй като вратите на музикалния салон сега бяха широко отворени, Хейдън никога не знаеше кога тя ще прозвучи оттам и ще прогони тишината, която бе пазил в продължение на четири години. Това вече не се издържаше. Когато Алегра започнеше да свири, Хейдън си намираше работа в селото, въпреки че тя можеше спокойно да се свърши от управителя. Или се качваше на коня и препускаше през тресавището, с риск да си счупи врата.

Въпреки че му доставяше радост да вижда как детето разцъфва под грижите на младата му жена, нарастващата привързаност между двете караше Хейдън да се чувства все по-изолиран. А когато през една студена дъждовна вечер искаше да се скрие в библиотеката, пред очите му се разкри невиждана гледка. Дъщеря му… четеше!

Хейдън застина на прага, като не искаше да пропусне рядката възможност да я погледа. Ако Алегра усетеше присъствието му, щеше веднага да избяга.

Лицето й вече не беше бледо. От ежедневните разходки с Лоти и Хариет бузите й бяха станали розови, а след редовното пиене на чай с пасти всеки следобед дори беше малко напълняла. Блестящите й коси бяха прихванати на челото със синя панделка. Хейдън наблюдаваше как вечер пред огъня с весело бърборене, Лоти четка косата й и обработва немирните къдрици, докато те не започнат да пускат искри и да блестят.

Още по-учудваща беше промяната в лицето на дъщеря му. Отдавна очите й не светеха подозрително, а устните й не бяха упорито стиснати и нацупени.

Хейдън изучаваше нежния й профил и съжалително поклати глава, осъзнавайки, че скоро Алегра ще стане девойка. Винаги бе мислил, че тя няма да се омъжи, защото никому не би се понравила. Макар че отначало Хейдън мислеше да си тръгне, преди момичето да го е забелязало, нещо го накара да се изкашля.

Алегра се стресна и го изгледа, а бузите й виновно почервеняха.

— Татко! Изобщо не те чух да влизаш. Аз тук… нещо четях за урока утре.

Когато Хейдън се доближи, тя се опита да скрие книгата зад гърба си. Преди да успее, той я взе от ръцете й.

— По какво учиш? История? Латински? География? — вдигна книгата срещу огъня и видя, че това е един от евтините романи, които се продаваха по улиците на Лондон. Те бяха предназначени за бедните слугини, да си разнообразяват сивото ежедневие. — „Призракът от кулата“ — той бързо прелисти книгата. — Отвличане, убийство, призраци и други ужасии. Звучи много ободряващо. И какво е всъщност? — попита той, когато откри още една книга, пъхната между седалката и облегалката. Взе я, отвори я и погледна оцветената на ръка гравюра на фехтувач, маскиран като смъртта, който подава на противника си отрязана глава. — Хм, „Пещерата на ужаса“ — мястото изглежда много привлекателно, нали?

Алегра сложи раздразнената Мирабела на килима пред камината, стана и взе двете книги от ръцете му.

— Исках да ги занеса на Лоти. Навярно снощи ги е забравила тук.

Хейдън се възхити още веднъж от хитрата постъпка на Лоти. Нарочно е оставила тук книжките, за да ги намери Алегра.

— Не си тръгвай — промълви той, когато видя, че Алегра се запътва към вратата. — Моля те. — Гласът му прозвуча ласкаво, а не заповеднически. — Бях тръгнал да си търся книга за четене, нещо забавно, да мине времето. — Той протегна ръка и посочи „Пещерата на ужаса“. — Може ли да я погледна.

Все още изпълнена с подозрение, Алегра му подаде книгата и отново седна на дивана. Хейдън се настани срещу нея, събу обувките си и изпъна крака върху отоманката. Зачете първите страници от „Пещерата на ужаса“, като се правеше, че не забелязва учудения поглед на дъщеря си, която го наблюдаваше иззад книгата си.

Не след дълго престана да я забелязва. След няколко страници беше завладян от заплетената история за смърт и убийство. Скоро и двамата с Алегра така се захласнаха в четивото, че не усетиха кога Лоти е застанала на прага на библиотеката и наблюдава сцената. Те седяха там, а дъждът плющеше по прозорците, котката спеше пред камината на килима и изглеждаха като дъщеря и баща, които се наслаждават на компанията си през една спокойна вечер в уютния си дом.

Никой от двамата не забеляза как Лоти доволно се усмихна и продължи нататък.

Въпреки че не повтори грешката да се присъедини към момичетата, Хейдън не можеше да се удържи да не минава покрай музикалния салон всеки ден, когато Лоти, Алегра и Хариет пиеха чай. Независимо колко бе зает, винаги си намираше извинение да застане на прага и да послуша тяхното весело бърборене. Дъщеря му не ценеше присъствието му, но като че ли започна да го приема. Тя вече не напускаше стаята, щом той влезеше.

Когато един следобед мина покрай музикалния салон, за свое голямо учудване Хейдън откри, че скъпата кукла, която беше поръчал за дъщеря си седеше на стола срещу Лоти. Видя, че и Алегра е учудена колкото него. Тя стоеше с ръце на хълбоците и замислено гледаше новата аранжировка.

— Какво търси тази тука?

— Хариет днес не се чувства много добре — осведоми я безгрижно Лоти и отпи глътка чай от чашата. — Май има температура. Тъй като се нуждаем от четвърти, се поогледах и реших да поканим нашата малка приятелка. Откакто е пристигнала в Оукуайлд, тя все лежи в кутията. Мога да си представя как е скучала.

Алегра седна на празния стол, като все още мрачно наблюдаваше натрапницата. С ръцете си, облечени с блестящи бели ръкавици, и с елегантно фризираните си букли куклата като че ли гледаше надуто останалите. Старата Лотина кукла — пират я гледаше нахално изпод падналата от окото й превръзка.

Хейдън отмина и се барикадира в кабинета, но любопитството му взе връх. Не след дълго пак надничаше през портала и гледаше как Алегра заплашва с пръст новата кукла.

— Няма да допусна да изядеш целия сладкиш за чая, непослушно момиче такова — караше се тя. — И знай, че никоя добре възпитана дама не яде с ръкавици.

И докато Алегра беше заета да й сваля белите ръкавици и да й пъха в ръката ронлив сладкиш с мармалад, при което скъпата рокля с цвят на лавандула се изцапа с мармалад, той се усмихна развеселен. А когато Лоти го видя на вратата и вдигна чашата си в ироничен тост, Хейдън разбра, че тя бе извадила изоставената кукла не заради Алегра.

А заради него.

През следващите седмици Лоти и Алегра се опитваха да провеждат уроци. А Хейдън се опитваше да им вярва. Когато една сутрин двете решиха да се насладят на редкия слънчев ден и да вземат колелото на Лоти, Хейдън се облегна на входната врата и с жадни очи наблюдаваше всяко движение на жена си.

Модерното съоръжение беше конструирано така, че водачът трябва да го яхне и да се отблъсне от земята, докато се засили дотолкова, че то да може само да се движи. Но дървените колела бяха по-скоро пригодени за градински алеи, отколкото за пътя с чакъл, тъй че бедната мис Дъмуинкъл така се друсаше, че само по чудо не падна и зъбите й останаха цели. Лоти и Алегра тичаха от двете й страни като се смееха и я окуражаваха.

Когато трите изчезнаха зад едно възвишение, Хейдън се подпря на лакът и изложи лицето си на слънце, наслаждавайки се на топлината. Прекрасният ден беше решил да докаже, че пролетта скоро ще настъпи и в Корнуол. Въздухът ухаеше на топла земя и диви цветя. От пъпките на дърветата започваше да се показва зелен пух. Склонът беше обгърнат от белия облак на разцъфнал глог, а върху скалите се събудиха за живот сините камбанки, ярките карамфили и жълтугата. Младите чайки в защитените си гнезда оповестяваха с крясъци идването на пролетта.

Колелото отново се показа, този път с Лоти на седлото. Със силните си крака Лоти успяваше да кара доста бързо. Когато стигна върха на възвишението, тя разпредели тежестта и се спусна по склона, като крещеше от удоволствие. Шапката й хвръкна от главата и се задържа на копринената панделка. Хейдън смръщи чело, обезпокоен от рискованото й каране. Преди да успее да я предупреди, колелото връхлетя на един стърчащ камък и излезе от тесния път в ливадата. Очите на Лоти се разшириха от ужас. Когато, друсайки се, приближи един обрасъл с трева насип, Хейдън се затича към нея. Лоти се блъсна силно в насипа и падна.

Хейдън беше почти оглушал и ослепял от страх, когото си представи как тя лежи в тревата с неестествено сгънат врат и как червените й бузи побеляват. Стигна до нея едновременно с Хариет и Алегра. Те коленичиха в облак от поли. Той внимателно взе в ръце топлото тяло на Лоти и извика, обладан от смразяващ страх.

— Лоти, Лоти, чуваш ли ме?

Миглите й трепнаха. Тя го изгледа крадешком.

— Разбира се, че те чувам. Нали крещиш право в ухото ми.

Една закачлива усмивка откри трапчинката по нежната й буза и Хейдън се почувства разкъсван от раздвоението дали да я целуне, или да я разтърси. Но погледите на Хариет и Алегра му показаха, че трябва само леко да й се скара.

— Ти, безгрижна малка лудетино, какво, по дяволите, правиш? Можеше да счупиш проклетия си врат.

Алегра, която седеше срещу него, разтвори с ужас очи. Той осъзна, че за пръв път си позволява да ругае в нейно присъствие, но тъй като все едно вече бе късно, добави:

— Да те вземат дяволите!

Както се намираше в ръцете му, Лоти се надигна, но без се освободи от тях.

— За пръв път падам. Трябваше да видиш бедния Джордж скоро след като Стърлинг донесе колелото от Германия. Той се приземи в един храст с магарешки бодили и една седмица след това не можеше да сяда.

Хейдън я изправи на крака и я изгледа още по-мрачно.

— Ако те хвана още веднъж да правиш това, и ти няма да можеш да сядаш една седмица.

Хариет и Алегра се спогледаха смаяно.

Колелото лежеше захвърлено на няколко крачки от тях, но изглежда не бе повредено. Лоти тръгна натам, за да го изправи. Когато се накани отново да го яхне, Хейдън се изправи срещу нея с ръце на хълбоците.

— Надявам се, не възнамеряваш отново да го възседнеш, след като едва не се уби.

— Напротив! — отговори тя, а в очите й блеснаха предизвикателни искри. — А може би и ти искаш да пробваш?

Хейдън не можа да отхвърли предизвикателството.

— Имам по-добра идея — каза той и с решителна крачка се доближи. Тя изпищя изненадано, когато обгърна с ръце тънката й талия, повдигна я и я сложи на рамката. Тя се хвана за кормилото, за да не изгуби равновесие. Докато успее да протестира, Хейдън се засили с дългите си крака и подкара колелото. Като стигнаха върха на стръмния склон, той се настани зад Лоти, сви крака и се пусна надолу с бързина, достатъчна и двамата да си счупят вратовете.

Отчаяните писъци на Лоти преминаха в буен смях. Хариет и Алегра потичаха малко след тях, но се отказаха и спряха. Остана само вятърът във врата на Хейдън, слънцето в лицето му и прелъстителното тяло на Лоти, притиснато силно към неговото.

След смъртта на Жюстин Хейдън стотици пъти бе яздил жребците си през тресавището и се беше опитвал да избяга от сянката на миналото. С Лоти до себе си той чувстваше, че не бяга от нещо, а сам върви към него.

За нещастие пред тях се показа един ров. Хейдън отчаяно стисна кормилото, но колелото не промени посоката си и продължи към рова.

— Как се задейства спирачката? — извика той и се напрегна да я чуе през шума на вятъра.

— Спирачка ли? — извика Лоти. — Каква спирачка?

Тъй като мислеше, че не го е разбрала, той попита отново.

— Как се спира това проклето нещо?

Гласът на Лоти звучеше прекалено весело за неприятната ситуация:

— Ако създателят си беше направил труда да осигури спирачка, мислиш ли, че щях да падна.

Нямаше време да се обсъжда липсата на далновидност у изобретателя. Ровът беше само на една крачка. Здраво прегърнал Лоти, Хейдън се хвърли встрани. Докато хвърчаха във въздуха, той се помъчи колкото е възможно повече да я предпази с тялото си от неизбежния удар в земята.

Следващото, което осъзна, беше, че главата му се опира на нещо меко и прекрасно и един женски глас примамливо вика името му. Той отвори за малко очи, само за да установи, че това е Лоти. Лежеше в скута й, а главата му почиваше на гърдите й. Беше толкова приятно, че си пожела да лежи така цял ден.

— О, Хейдън, чувствам се ужасно. Ако не изглеждаше толкова самоуверен, щях да те предупредя за спирачките. Не исках да паднеш толкова лошо. — Тя го погали по челото и прокара нежно пръсти през къдриците му. — Можеш ли да ме чуеш, любими?

— Разбира се че те чувам — измърмори той и я погледна в очите. — Викаш право в ухото ми.

Лоти рязко стана и го остави да падне на земята.

— Ау! — разтърка тила си той, изправи се и я погледна засегнато. — Добре, че земята тук е толкова мека.

— Да, наистина — отговори тя с остър тон, като избягваше да го погледне в очите. — Ако си беше счупил врата, щях да вляза в историята като „маркизата убийца.“ — Сбърчи нос. — Най-малкото, докато не си намеря нов съпруг.

Когато се обърна с шумолящите си поли, за да си тръгне, Хейдън скочи, хвана я за ръка и я принуди да се обърне.

— Теб нищо ли не те боли?

Отначало помисли, че Хейдън й е сърдит, но после видя, че се смее.

— Само най-ценното ми.

Когато Хейдън внимателно протегна ръка, да извади една сламка от косата й, тя се питаше какво ли би било, ако бяха една щастлива семейна двойка, върху тоя огрян от слънцето хълм, ако бяха се запознали при други обстоятелства и ако той се решеше да я прегръща нежно, докато я направи своя жена.

И може би това щеше да се случи, ако ухаещият на майски цветя бриз не бе довял тракането на дървени колела по чакъла. Хейдън смръщи чело и заслони с ръка очите си, поглеждайки надолу по склона. Една карета току-що завиваше към къщата, а черният лак блестеше на слънчевата светлина като крило на гарван.

Пристигането на гости в имението Оукуайлд не беше всекидневно събитие. След смъртта на Жюстин Хейдън не бе канил нито един съсед.

Колелото лежеше забравено, когато той и Лоти се спуснаха надолу по хълма. Каретата спря със скърцане пред входа. Пъргав лакей спусна стълбата, отвори вратата и една дребна фигура, облечена в черно от главата до петите, се показа от сенчестата вътрешност.

Хариет се задъха и стисна ръката на Лоти, а Лоти побледня, като че ли смъртта слезе от каретата.

— Коя е тази? — попита Алегра и стисна ръката на Лоти. — Прилича на гробар.

— Още по-лошо — прошепна Лоти. — Това е ужасната мис Търлигър.

Хейдън навярно би се изсмял на преувеличената реакция от появата на тази безобидна стара дама, ако в този момент от каретата не беше слязъл и спътникът й. Светлата му коса блестеше на слънцето.

Когато гостът се облегна на елегантния си бастун, Алегра се взря с интерес в каретата. Изведнъж лицето й се озари в сияйна усмивка.

— Чичо Нед! — извика тя и се затича към него. Хейдън успя само да стои и да гледа безпомощно как дъщеря му се хвърля в прегръдката на другия мъж.