Можех ли да се надявам поне на мъничко нежност от неговите безцеремонни ръце…
Когато Хейдън най-после успя да избяга от напрегнатата атмосфера на сватбената закуска, приготвена от новия му баджанак и новата му балдъза, установи, че каретата му е толкава натоварена с куфари и сандъци, че едва се вижда под планината багаж. Една истинска армия от лакеи се мъчеше да завърже купчината с въжета и търсеше пролуки, които запълваше с още багаж.
— Мили боже! — каза Нед, който недоверчиво гледаше осите на каретата. — Новата ти съпруга очевидно не е свикнала да пътува с малко багаж.
— Настойникът й вече изпрати две коли. — Хейдън невярващо поклати глава. — Ако не бях качил слугите на друга кола, навярно трябваше да наема товарна платформа, за да отпътуваме от Лондон.
— Това не е ли…? — и Нед посочи един странен уред, завързан върху багажа.
Хейдън погледна с присвити очи нагоре и видя дървените части на едно колело — най-модното средство за придвижване, изобретено от някакъв немски барон, който се нуждаел от удобно средство да обхожда обширните си паркове и градини.
— Да, това е велосипед.
Точно в този момент Лоти излезе от къщата, натоварена с върбова кошница, три пъти по-широка от самата нея. Хейдън я пресрещна, за да й помогне, но тя не му позволи.
— Благодаря, не си правете труда. Сама ще се справя — увери го тя и пъшкайки отнесе кошницата в каретата. Откакто спомена за нейната злощастна среща с краля, тя го гледаше с подозрение.
Един бърз лакей отвори вратата на каретата и тя стовари кошницата си върху една от седалките. Хейдън я наблюдаваше през рамо, заинтригуван от тайнствените звуци, които излизаха от кошницата.
Въпреки че нямаше и най-малко понятие къде може да се намери и един сантиметър място, предложи:
— Да сложим и този багаж върху покрива.
Кошницата мърдаше, леко се тресеше и подскачаше и като че ли запротестира.
Лоти излезе и затвори вратата под носа на мъжа си.
— Не е необходимо. Това е моят обяд.
Хейдън повдигна едната си вежда, като мислеше, че ако нарече младата си жена изпечена лъжкиня, бракът им ще тръгне несполучливо още от самото начало.
Тя беше сменила сватбената си рокля със зелен пътнически костюм с яка от колосана дантела и широки кожени ревери. Кокът, в който преди това бяха подредени къдриците й, беше изчезнал и бе заменен от прическа, завършваща с широкопола сламена шапка, отрупана с креп, панделки и малки розови копринени пъпки. Помисли си, че е решила да сложи това модно творение, за да изглежда по-солидна, но в действителност приличаше на малко момиченце, облякло дрехите на майка си. В никакъв случай нямаше вид на достатъчно голяма, да бъде жена на когото и да било. Особено негова!
— Чакай, Лоти! Забрави Мистър Скокльо!
Хейдън се отмести встрани, когато мис Дъмуинкъл изскочи от дома, носейки една черна котка, която махаше с опашка.
Лоти взе малкото космато същество и го постави върху ръцете си като жив маншон.
— Няма да ви пречи, ако взема със себе си и котката, нали? — попита тя и една необяснима червенина заля бузите й.
— Разбира се, че не — увери я Хейдън, — убеден съм, че животното скоро ще се чувства като у дома си в Оукуайлд. Хамбарите там са пълни с мишки.
— Хамбарите — повтори Лоти и в очите й проблеснаха искри, които предвещаваха беда.
Преди да успее да каже още нищо, останалите от семейството излязоха от къщата. Настойникът на Лоти създаваше впечатлението, че се разкайва за решението си да повери на Хейдън своята безценна непълнолетна балдъза. Девънбрук без съмнение би подкрепил идеята те да прекарат сватбената нощ в къщата. Но Хейдън не възнамеряваше да остане нито минута повече пред зорките очи на този мъж. Един неволен стон от разкошните устни на Лоти и дукът щеше отново да прати да му донесат пистолетите.
Когато братът на булката, сестра й, леля й и чичо й, както и слугите, я обградиха от всички страни, прегръщаха я, целуваха я и й пожелаваха щастие, Хейдън застана в сянката на една от високите колони на входа. В техните очи той винаги щеше да бъде натрапникът, злото чудовище, който отнася със себе си тяхната обичана принцеса.
Когато Хейдън се отдръпна, към него си приближи Нед и го потупа по рамото.
— Къде тръгна?
— Да целуна булката, разбира си. Тъй като съм твой кум, това е мое свещено задължение.
— Само през трупа ми — отговори Хейдън. — Или през твоя, ако жена ми разбере, че ти си ми разказал случката с краля.
Нед се отказа и се облегна на колоната.
— Ако зъбите й са толкова остри, колкото и умът й, нашият монарх трябва да е благодарен, че е останал жив.
На Лоти не й беше приятно, че съпругът й стоеше настрана, но когато реши да го повика, Хариет обви ръце около врата й и се притисна толкова силно, че имаше опасност да й счупи кокалите, а котката запротестира и замяука.
Хариет хлипаше и сълзите замъгляваха дебелите стъкла на очилата й.
— Как бих искала да дойда с теб в Корнуол. Знаеш, че нямам никакъв шанс на брачния пазар. Кой би се оженил за простодушната дъщеря на един мирови съдия без подобаващо състояние?
— Не се прави на гъска — прекъсна я Лоти. — В края на сезона ще ми пишеш и ще ми разказваш за дузините предложения, които си получила. И че просто не можеш да решиш на кого първи да сломиш сърцето. — И като предаде котката на брат си, подаде собствената си кърпа на Хариет и я принуди да се издуха.
С поглед, изпълнен със съмнение към Хейдън, Джордж се наведе и й пошепна:
— Ако не можете да се понасяте двамата, винаги можеш да го отровиш.
Въпреки изопнатите си нерви Лоти се изсмя. Никой от двамата не беше забравил как десетгодишната Лоти в пристъп на сляпа ревност беше опитала трайно да отстрани Стърлинг от живота на сестра си, като сложи в сладкиша му отровна мухоморка.
— Ако се съди по репутацията на маркиза, много по-вероятно е той да ме отрови — отговори тя. Брат й силно я потупа по раменете. Въпреки че отношенията им бяха смесица от неприязън и симпатия, той най-добре от всички я познаваше. И най-много я обичаше. Тя знаеше, че той се срамува, но въпреки това го прегърна. За нейно учудване Джордж не се отдръпна, когато го целуна, а й отговори с още по-силна прегръдка.
— Трябва да се радваш за мен — прошепна на ухото му тя. — Не се случва всеки ден обикновена пасторска дъщеря да стане съпруга на маркиз.
Джордж дръпна една от къдриците й.
— С теб никога не е било просто.
— А това точно е основанието да не се притеснявате за мен. Аз ще го накарам да ме обича.
— Разбира се — увери я Джордж. Той колебливо я пусна и кривата му усмивка отново изрази безпокойство.
След това се приближи Куки и й даде едно завито във восъчна хартия пакетче. По топлината и по аромата на подправки, който се разнасяше от него, Лоти разбра, че това са току-що изпечени медени бисквити. Въпреки зачервения си нос, Куки прегърна Лоти с обичайната си сърдечна усмивка.
— Ако този красив мошеник не се грижи добре за моето агънце, ще му направя от ония мои овесени бисквити, да знаеш.
Лоти избухна в смях. Прословутите овесени бисквити на Куки бяха толкова твърди, че и великан можеше да си счупи зъбите.
Когато готвачката се отмести и започна да бърше сълзи в престилката си, настъпи моментът, от който Лоти най-много се страхуваше. По време на дългото сбогуване бе успяла да запази бодро настроение. Но когато се обърна към Стърлинг и Лора, очите й блестяха подозрително.
Лора бе поела върху крехките си плещи отговорността за малкото семейство, когато самата тя бе едва на тринайсет години. Въпреки това никога не показа на Лоти и Джордж, че за нея това е тежко бреме и досадно задължение.
Лора бързо и нежно прегърна Лоти. Очите й бяха сухи.
— Ако имаш нужда от мен, достатъчна е само една дума и веднага ще дойда.
— Тогава трябва да си стягаш багажа — отговори Лоти. — Винаги се нуждая от теб.
Когато Лора отстъпи назад и потърси утеха в прегръдките на Даяна, Стърлинг постави ръка на рамото на Лоти. Устните й се разтрепериха и тя се помъчи да се усмихне.
— Обещавам ти да бъда най-добрата съпруга, каквато можеш да си представиш. Този път ще ви накарам да се гордеете с мен, обещавам.
Стърлинг поклати глава и неговата усмивка също не беше съвсем уверена.
— Винаги ще бъдем с теб, кукличке, винаги.
И когато нежно я целуна по челото, цялото семейство потъна в неловко мълчание.
Стърлинг отново се отдръпна. Джордж й подаде котката. Не й оставаше нищо друго, освен печалният лакей да й помогне да се качи в каретата и да изчака съпругът й да заеме мястото си до нея.
Хейдън даде знак на един слуга, който държеше за поводите красив жребец. Когато Хейдън го възседна, дори и приятелят му Нед остана учуден.
Хейдън застана до отворената врата на каретата.
— Никога не съм можел да понасям тясното пространство вътре — обясни той. — Мисля, че няма да ви пречи, ако яздя.
— Разбира се, че не — отговори тихо Лоти и погали котката в скута си. — Мистър Скокльо е компанията, от която се нуждая.
Не можеше да разбере защо съпругът й постъпваше така.
Тя знаеше, че я избягва, когато настояваше да язди много мили на гърба на коня, вместо да пътува в сравнителното удобната карета. Дебелата кадифена тапицерия омекотяваше друсането. Лоти се наведе навън и почти си изкриви врата, за да хвърли бегъл поглед към новоизпечения си съпруг. Тя не можеше да не признае, че фигурата му върху гърба на коня е много красива. Наметката му се вееше от вятъра, а с разрошената си коса изглеждаше толкова мрачен и див, също като злодея в нейния разказ „Подлият пастор от Девъншир“. В края на трагичната история героинята на Лоти беше решила да се хвърли от най-високата кула на манастира, вместо да жертва добродетелта си заради похотливия църковен служител. Лоти можеше само да се надява, че от нея не се изисква такава жертва.
Пръстите я засърбяха, толкова се нуждаеше от мастило и хартия, за да обрисува Хейдън, но те бяха някъде из багажа. Тя познаваше опасностите, които криеше писането в движеща се карета. Преди време изля от разсеяност цяло шише мастило върху чисто новото сако на Джордж. В продължение на две седмици брат й отказваше да разговаря с нея.
Като се помъчи да преодолее пристъпа на меланхолия, тя се настани удобно на седалката. Бяха изминали вече много часове и много мили, но думите за раздяла, изказани от семейството, все още звучаха в ушите и. За пръв път в живота си се почувства напълно сама. През първите години от смъртта на родителите й тя винаги имаше до себе си Джордж и Лора. Сега нямаше никого. Котаракът върху скута й потърка главата си в ръката й, като че ли искаше да й напомни, че това не е напълно вярно.
Тя го почеса под брадичката и той замърка.
— Ти си едно мило същество, въпреки че не можеш да говориш.
Тя облегна глава и се опита да задреме, за да минат по-бързо безкрайните часове. Но преди да затвори очи, забеляза под седалката отсреща полиран месинг. Наведе и разпозна сандъчето, което видя на писалището в дома на Хейдън и което той затвори бързо, щом тя влезе в стаята. Какво ли се криеше там, та той не се бе осмелил да го даде при слугите или да го изложи на вятъра и дъжда извън каретата?
Тя се запита какво ли ще е толкова ценно за един мъж, за който се говори, че е циник и убиец. Тя погледна крадешком през прозорчето.
Хейдън яздеше далеч напред, изложил широките си рамене на вятъра.
Лоти не искаше да се поддаде на изкушението, упрекна се и здраво стисна ръце в скута си. Тя беше вече лейди, маркиза. А една маркиза не би трябвало да рови в нещата на другите, независимо от това колко съблазнителна беше възможността.
„Добродетелта сама по себе си е награда“ — прошепна няколко пъти тя. Може би щеше да повярва в любимия израз на мис Търлигър, ако достатъчно често го повтаря.
Като че ли за да я изпита, лъч слънчева светлина се промъкна през прозореца на каретата и накара медения обков да заблести като златен. Лоти стисна устни и безмълвно изстена. Да беше Парсифал, в този момент и Светият Граал не би й изглеждал по-съблазнителен.
Като захвърли уплашения котарак върху седалката до себе си, тя коленича на пода и извади продълговатото сандъче от укритието му. Прокара ръка по капака и установи, че е заключено.
И тъй като разполагаше с известен опит да си пъха носа в непозволени неща, Лоти извади една игла от шапката и се опита да отключи. Тя така беше погълната от работата си, че не забеляза как каретата спря да се люлее. Вратата се отвори и един мъж се изкашля насреща й.
Тя застина, осъзнала факта, че съпругът й е зад гърба й. Благодарна на широката си пола, тя ритна сандъка и той зае предишното си място под седалката.
Триумфално вдигнала иглата от шапката, тя каза през рамо на Хейдън:
— Падна ми една игла от шапката. Но си я намерих.
— Цяло щастие — отговори той проточено и погледна творението от панделки и цветя върху главата й. — Не трябва в никакъв случай да загубим тази шапка.
Преди да добави още нещо, погледът му падна върху червенокафявия котарак, който се беше разположил като дебел паша върху седалката.
С намръщено чело наблюдаваше животното.
— Не може да бъде — каза той. — Бих се заклел, че котаракът беше черен.
Лоти зае мястото на седалката срещу него.
— Навярно е оптична измама. Светлината не е била силна и Кратунчо е изглеждал по-тъмен.
— Кратунчо ли? Мислех че името му е Мистър Скокльо?
— Ама разбира се! Мистър Скоклив Кратунчо.
Котката се изпъна и изглеждаше толкова дебела и мързелива, че беше невъзможно да си представиш как би изпълнявала такава напрегната дейност като скачането.
Хейдън пое дълбоко въздух и потърка врата си под яката.
— Спрели сме на пощенска станция, за да сменим конете. Мислех, ще искате да се освежите. — Той кимна към кошницата до нея и в очите му засветиха весели пламъчета. — Разбира се, може и да споделите с мен провизиите си.
— О, не! — Лоти се спря на вратата. — Ще си ги оставя за после, Куки ми е направила само една порция. — Тя пое подадената ръка и докато слизаше от каретата, почувства топлината й през кожената ръкавица. Почти бе стигнала до вратата на странноприемницата, когато усети, че той не я последва.
— Няма ли да дойдете и вие? — обърна се към него тя. Той гледаше в каретата с угрижено лице.
— Нещо изгубих апетит.
Когато Лоти след известно време се запъти към каретата, решена да изнесе незабелязано кошницата, докато Хейдън е зает в конюшнята, вида, че и кошницата, и Кратунчо бяха там, където ги бе оставила. Само тайнственото сандъче беше изчезнало.
Лоти се опита да не мисли за нощта, която предстоеше. Когато обаче сенките на храстите се удължиха и започна да се стъмва, а преминаващите покрай прозореца полета се оцветиха във виолетово и сиво, осъзна, че този ден не можеше да трае вечно, а с това и нейната невинност. Когато стигнеха странноприемницата, в която щяха да пренощуват, от нея се очакваше да легне в едно легло със съпруга, на когото току-що се беше заклела, както всички булки по света.
Хейдън щеше да отпрати слугите и да се погрижи да не бъдат смущавани. Нямаше да има слуга, който да подготви банята, или прислужничка, която да й помогне в обличането. Навярно възнамеряваше сам да поеме тези задължения. Неясно си представи как той откопчава едно по едно перлените копчета на корсета й и го разтваря, а под нежната коприна се открива бледото очертание на гърдите й.
Или ще изчака тя да си легне, ще загаси свещите и под закрилата на тъмнината ще дойде при нея. Ще вдигне нощницата до талията й, нежно, ако е търпелив, или грубо, ако не е, после ще легне върху нея и… и…
Въпреки изчерпателните обяснения на Лора и Даяна, Лоти не можеше да достигне в мислите си до неизбежния край. Когато й разказаха, че ще бъде малко болезнено, но и много приятно, ако съпругът й подготви тялото й, тя подхвърли язвително, че навярно е по-добре да разговаря с него вместо с тях.
Леля й и сестра й също така я предупредиха, че са чували за мъже, които са много примитивни по отношение на плътската любов. Мъже, които възсядали жените си и се съвкупявали с тях, както овенът, оставен за разплод с овцете, като веднага след това се изтърколвали встрани и моментално захърквали. И по разбираеми причини жените на тези мъже гледали на брачното легло по-скоро като място за изпълняване на неприятно задължение, а не като място за удоволствие. В случай че Хейдън се прояви като такъв мъж, те дадоха на Лоти много предложения и препоръки как да му достави удоволствие и по този начин да бъде съблазнен да й отдели повече нежност. Цяла редица от ужасни, но без съмнение прелъстителни картини преминаха през ума й, така че най-накрая я заболя глава. Лоти потърка чело и се замисли как да се сети за всичко, което й бяха разказали. Навярно трябва да си води бележки.
Нямаше проблеми да си спомни колко умело Хейдън я беше погалил със силните си ръце, как езикът му като топъл мед помилва устните й и потъна в устата й. Тя беше почти уверена, че съпругът й няма нужда от указания и точно знае какви лоши неща трябва да извърши с нея, кои тайни места трябва да докосне, за да я предразположи така че да не му откаже.
Разтреперана, Лоти се загърна в шала. Междувременно навън се бе стъмнило съвсем, но каретата все още не забавяше хода си. Когато луната изгря, тя видя, че минаха покрай една странноприемница, после покрай друга, а мамещите светлини бързо бяха поглъщани от тъмнината. Въпреки че Лоти бе твърдо решена да остане будна, успокояващото мъркане на котката в скута й и поклащането на каретата я накараха да потъне в дълбок сън.
Когато многообещаващите светлини на странноприемницата „Адлър Трай Ин“ заблестяха между дърветата, Хейдън даде знак на ездача пред каретата и на кочияша. Най-добре за него би било да язди до пълно изтощение, но конете не заслужаваха такова мъчение.
Каретата спря в двора на една приятна малка странноприемница. Търкайки сънливо очи, две конярчетата дойдоха от обора, за да разседлаят конете. Хейдън хвърли на едното от тях повода, слезе от коня и с мъка потисна болезнения стон, който напираше върху устните му при всяко напрягане на схванатите мускули. Докато кочияшът слизаше от капрата, Хейдън отиде да наеме стаи за нощуване.
Кочияшът се покашля предупредително.
— Милорд?
Хейдън се обърна и го видя да стои пред отворената врата. Като забеляза как настойчиво разглежда върховете на ботушите си, Хейдън се доближи до каретата и погледна вътре. Лоти лежеше върху една от тапицираните седалки, шапката й се беше смъкнала, устните й леко се бяха отворили и едно малко сиво рунтаво кълбо със снежнобяла муцунка и бели лапи се беше свило под лакътя й. Хейдън наблюдаваше спящото котенце с полуотворени очи, но погледът му бе отвлечен бързо от нещо друго. Полите на пътническия костюм на Лоти се бяха вдигнали нагоре и разкриваха пред очите му един съблазнителен изглед на везани копринени чорапи, завързани с лента, и завършващи с дантели долни гащи. Топлината, която моментално се разнесе по бедрата му, показа на Хейдън, че усилията му да изчерпи силите си до пълно изтощение са били напълно неуспешни. Той можеше да язди до ада и обратно, но една такава гладка никога нямаше да го остави безразличен.
Бе успял обаче да изтощи Лоти. Слабата светлина на лампата в каретата подчертаваше сенките под очите й. Хейдън тихо изруга. Изглежда се грижеше повече за конете, отколкото за жена си.
Въпреки че с леко порозовялата кожа и с поставените под брадата ръце Лоти изглеждаше като малко момиченце, ритмичното повдигане и спадане на бюста й напомняше, че тя е жена, а не дете. Неговата жена!
Упорито се мъчеше да разбере, откъде идваха тези предателски мисли. Защото седемте години, прекарани с Жюстин го бяха научили, че никой не може да притежава другия и колкото повече искаш да задържиш някого, толкова повече го загубваш.
— Да я събудя ли, милорд?
Хейдън дръпна надолу полата на Лоти. Почти беше забравил присъствието на мъжа до него. Най-разумно беше да остави кочияша да я събуди, а той да се погрижи за настаняването.
— Не е необходимо — чу се да казва. Подаде на кочияша котенцето, наведе се и вдигна жена си на ръце.