Торбарите

1.

Слънцето започваше да се спуска от небето към бялата пустиня на Невада, когато Рено се показа под мен. Бавно наклоних машината и се насочих на изток. Дочувах как вятърът връхлита върху подпорите на двуплощника и се ухилих сам на себе си. Старецът наистина щеше да забълва змии и гущери, когато видеше самолета. Макар да нямаше за какво да роптае. Не беше давал пари за него. Спечелих го на комар.

Преместих напред кормилния лост и бавно слязох на около петстотин метра. Летях над Шосе Номер 32, а пустинята около него представляваше едно неспокойно пясъчно море. Заковах носа към хоризонта и погледнах отстрани. Ето я, че се показа, на около дванадесет километра пред мен. Като грозна жаба, клечаща сред пустинята. Фабриката

Побутнах лоста отново напред и когато прелетях над нея, бях само на около тридесет метра. Издигнах се за лупинг и погледнах назад.

Вече бяха по прозорците. Мургавите мексиканки и индианки в своите ярки, пъстри рокли и мъжете в избелелите си, сини работни дрехи. Почти виждах бялото на изплашените им очи, насочени към мен. Пак се ухилих. И без друго животът им беше страшно еднообразен. Нека им създам малко емоции.

Издърпах лоста нагоре за лупинг и като стигнах на седемстотин и петдесет метра, забих надолу и се насочих право към залятия със смола покрив.

Ревът на мощния двигател „Прат енд Уитни“ стигна до кресчендо и ме заглуши, а вятърът брулеше очите и лицето ми. Присвих очи и прехапах устни. Чувствувах пулсирането на кръвта във вените, туптенето на сърцето и събуждащите се в мен жизнени сокове.

Власт, власт, власт! Тук горе, където светът беше като играчка под мен. Където държах лоста в ръка и не съществуваше никой, нито дори баща ми, който да може да ми каже „не“!

Черният покрив на фабриката се открояваше на белия пясък като легнала на бели чаршафи девойка, чието черно петно на пубиса нашепва подканващо в мъглявината на нощта. Дъхът ми секна в гърлото. Майко! Не желаех да се обърна. Исках да се прибера у дома.

Щрак! Една от тънките метални жици, които крепяха крилата, се скъса. Примигнах и си облизах устните. Езикът ми усети соления вкус на сълзите. Вече виждах камъчета върху черната смола на покрива. Отпуснах лоста и започнах да излизам от лупинга. На двеста и петдесет метра изравних и се насочих в дълбок завой, който щеше да ме отведе в полето зад фабриката. Насочих се срещу вятъра и направих идеално три точково кацане. Изведнъж се почувствувах уморен. Дълъг беше този полет от Лос Анджелос.

Невада Смит крачеше през полето към мен, когато самолетът спря. Завъртях ключовете и двигателят замря, изкашляйки последната капка гориво от карбураторните си дробове, загледах се в Невада.

Той никога не се променяше. От времето, когато бях петгодишен и за първи път го видях да крачи към предната веранда, никак не се беше променил. Стегнатата, олюляваща се, кривокрака походка, сякаш беше яхнал кон, тънките, бели, обрулени от вятъра бръчици в крайчетата на очите му. Такъв беше и преди шестнадесет години. В 1909.

Играех си в ъгъла на верандата, а баща ми, седнал в големия люлеещ се стол до входната врата, четеше седмичния вестник на Рено. Беше към осем часа сутринта и слънцето беше вече високо в небето. Чух конски тропот и минах напред да видя какво става.

Един мъж слизаше от коня си. Движенията му бяха измамно бавни и грациозни. Метна юздите на стълба за връзване и закрачи към къщата. Пред стъпалата спря и вдигна поглед нагоре.

Баща ми остави вестника настрана и се изправи. Беше едър човек. Един и осемдесет и осем. Мускулест. С червендалесто лице, което лесно изгаряше на слънце. Погледна надолу.

Невада го изгледа косо.

— Джонас Корд?

— Да — килна широкополата си каубойска шапка назад, откривайки гарваново черната си коса.

— Чувам да се говори, че търсиш работна ръка.

Баща ми никога не отговаряше с „да“ или „не“ за каквото и да било.

— Какво можеш да вършиш? — запита той.

Усмивката на мъжа остана безизразна. Той бавно плъзна поглед от къщата към пустинята. После отново погледна баща ми.

— Мога да паса стада, но ти нямаш говеда. Мога да поправям огради, но ти и огради нямаш.

Баща ми помълча известно време.

— С това там бива ли те? — попита той.

Едва тогава забелязах револвера на бедрото на мъжа. Носеше го съвсем ниско, завързан за крака. Прикладът беше черен и изтъркан, а ударникът и металът блестяха с притъпена от смазката лъскавина.

— Щом съм жив — отвърна той.

— Как се казваш?

— Невада.

— Невада кой?

Отговорът дойде без колебание:

— Смит. Невада Смит.

Баща ми пак замълча. Този път мъжът не го изчака да заговори. Посочи ме:

— Малкият твой ли е?

Баща ми кимна.

— Къде е майка му?

Баща ми го изгледа, после ме взе на ръце. Наместих се удобно в извивката на ръката му. Гласът му беше безизразен:

— Умря преди няколко месеца.

Мъжът ни изгледа вторачено.

— Така и чух.

Баща ми се взря за миг в него. Усетих как мускулите на ръката му се изпънаха под мен. После, преди да сваря да си поема дъх, полетях във въздуха през перилата на верандата.

Мъжът ме улови с едната си ръка и ме притисна до себе си, приклякайки с единия крак, за да омекоти тласъка. Дъхът ми секна, но преди да се разплача, баща ми заговори отново. Странна усмивка пробягна по устните му.

— Научи момчето да язди! — каза той. Вдигна вестника и влезе в къщата без да погледне назад.

Държейки ме все още в едната си ръка, Невада започна да се изправя. Погледнах нагоре. В другата му револверът като жива змия се насочи към баща ми. Докато го гледах, той мигновено потъна в кобура. Вдигнах очи към Невада.

По лицето му се разля топла, мила усмивка. Внимателно ме пусна на земята.

— Е, младши — каза той. — Чу баща си. Да вървим.

Погледнах към къщата, но баща ми вече бе влязъл вътре. Тогава още не го знаех, но това бе последният път, когато баща ми ме бе държал в прегръдките си. Оттогава, като че ли бях момчето на Невада.

Тъкмо бях преметнал единия крак през откритата кабина, когато Невада стигна до мен. Изгледа ме косо.

— Доста се потруди.

Скочих на земята до него и го погледнах отгоре. Никак не можех да свикна с това. Бях висок един и осемдесет и осем, като баща си, а Невада едва един и седемдесет и пет.

— Доста — признах си аз.

Невада се изпъна и погледна в задната кабина.

— Бива — каза той. — Как се сдоби?

Усмихнах се.

— Спечелих го на комар.

Той ме изгледа въпросително.

— Не се безпокой — добавих бързо. — След това го оставих да спечели петстотин долара.

Той кимна удовлетворен. Това беше едно от нещата, на които Невада ме беше научил. Не ставай от масата, след като си спечелил коня на някого, докато не му дадеш възможност да спечели поне една миза за утре. С това печалбата ти не намаляваше кой знае колко, а нещастникът си отиваше с чувството, че си е възвърнал нещичко.

Бръкнах в задната кабина и извадих няколко подпорки. Подхвърлих едната на Невада, пристъпих и нагласих моята под едното колело. Невада направи същото от другата страна.

— Това няма да се хареса на баща ти. Обърка производството за цял ден.

Изправих се.

— Не вярвам да е толкова важно. — Заобиколих перката и тръгнах към него. — Как узна толкова скоро?

Устните на Невада се извиха в познатата ми нерадостна усмивка.

— Завел си момичето в болница. Те пратили за родителите й. Тя им казала, преди да умре.

— Колко искат?

— Двайсет хиляди.

— Човек може да ги купи за пет.

Не ми отговори. Вместо това погледна краката ми.

— Сложи си обувките и да вървим — каза той. — Баща ти чака.

Закрачи през поляната, а аз погледнах краката си. Усещането на топлата земя под босите ми крака беше приятно. Забих пръсти за миг в пясъка, после се върнах при кабината и измъкнах чифт мексикански хаурчос. Намъкнах ги и тръгнах през полето след Невада.

Ненавиждам обувките. Не оставят човека да диша.

2.

Вдигах облачета пясък с моите хаурчос, докато вървях към фабриката. Едва доловимият мирис на сяра, която използуваха при направата на барута, достигна до ноздрите ми. Същият мирис като онзи в болницата през нощта, когато я заведох там. Далеч не напомняше аромата на нощта, когато бяхме направили бебето.

Беше свежа и прохладна нощ. Дъхът на океана и мирисът на крайбрежното вълнение нахлуваха през отворения прозорец на малката вила, която държах в Малибу. А в стаята нямаше нищо, освен възбуждащото ухание на момичето и нейната страст.

Бяхме влезли в спалнята и се разсъблякохме трескаво, изгаряни от копнежа, който ни беше обзел. Тя се оказа по-бърза от мен и вече беше в леглото, откъдето гледаше как издърпвах чекмеджето на шкафа и измъкнах пакет презервативи.

— Недей, Джони. Този път недей.

Погледнах я. Ярката лунна светлина нахлуваше през прозореца. Само лицето на момичето беше в сянка. Нейните думи засилиха възбудата ми.

Изглежда, че тази кучка усети. Протегна ръце към мене и ме целуна.

— Мразя тези проклети неща, Джони. Искам да те усетя в мен.

Поколебах се за миг. Тя ме притегли върху себе си. Гласът й зашепна в ухото ми:

— Нищо няма да се случи, Джони. Ще бъда внимателна.

После не можех повече да чакам, а шепотът й изведнъж премина в болезнен вик. Дъхът ми секна, а тя изплака в ухото ми:

— Джони! Обичам те, Джони, обичам те, Джони!

Хубаво ме обичаше. Тъй ме обичаше, че пет седмици по-късно ми каза, че трябвало да се оженим. Този път седяхме на предната седалка в колата, връщахме се от футболен мач. Погледнах я.

— Защо?

Тя вдигна очи към мен. Не, тогава не беше изплашена. Беше сигурна в себе си. Гласът й бе почти дързък:

— Обикновената причина. Какво кара един младеж и едно момиче да се оженят?

Заговорих с озлобен глас. Знаех кога ме е пипнала.

— Понякога те просто искат да се оженят.

— Да, ето, аз искам — тя се притисна към мен.

— Аз пък не искам — бутнах я назад към седалката.

Тогава тя се разплака.

— Но нали каза, че ме обичаш?

Не я погледнах.

— Какво ли не казва мъжът, когато чука.

Приближих колата до бордюра и спрях. Обърнах се към нея.

— Струва ми се, че каза, че ще бъдеш внимателна.

Тя изтри сълзите си с носната кърпичка.

— Обичам те, Джони. Исках да имам дете от тебе.

За пръв път откакто ми го каза се почувствувах по-добре. Това беше една от неприятностите да бъдеш Джонас Корд младши. Премного момичета, че и майките им, мислеха за тези проклети пари. Много пари. От времето на войната, когато баща ми създаде барутната си империя.

Погледнах я.

— Тогава е лесно. Имай си го.

Изразът й се промени. Тя се притисна към мен.

— Искаш… искаш да кажеш… че ще се оженим?

Едва уловимият триумф в погледа й се стопи, когато поклатих глава.

— Н-не. Исках да кажа, че щом толкова искаш да имаш бебе, раждай си го.

Тя пак се отдръпна. Изведнъж лицето й стана безизразно и студено. Гласът й беше спокоен и практичен:

— Не го искам чак толкова. Не без пръстен на ръката си. Ще трябва да го махна.

Ухилих се и й предложих цигара.

— Това вече е разговор.

Тя я взе, а аз й поднесох огънче.

— Но ще струва скъпо — каза тя.

— Колко? — попитах аз.

Тя дръпна дълбоко от цигарата.

— Има един лекар в Мексиканския квартал. Момичетата казват, че бил добър. — Погледна ме въпросително. — Двеста?

— Готово, имаш ги — съгласих се бързо аз. Това беше истинска сделка. Последната ми беше струвала триста и петдесет. Хвърлих цигарата през прозореца и включих двигателя. Влязох в движението и се насочих към Малибу.

— Хей, накъде тръгна? — запита тя. Погледнах я.

— Към вилата на плажа — отвърнах. — Трябва да се възползуваме от положението.

Тя се разсмя и се притисна към мен. Погледна ме в лицето.

— Чудя се какво ли би казала майка, ако знаеше докъде съм стигнала с теб. Учеше ме да не се спирам пред нищо, за да те пипна.

Засмях се и аз:

— Е, не се спря, наистина.

— Клетата майка — поклати глава тя. — Вече се стягаше за сватбата.

Клетата й майка! Може би ако старата кучка си беше държала устата затворена, дъщеря й щеше да бъде жива днес.

На следващата нощ, към единайсет и половина, телефонът иззвъня. Тъкмо се унасях, затова му теглих една и се присегнах към слушалката.

Чух изплашения й шепот:

— Джони, кървя.

Сънят изхвръкна от главата ми като куршум.

— Какво има?

— Днес следобед ходих в Мексиканския квартал и сега нещо не е наред. Непрекъснато тече кръв и съм много изплашена.

Седнах в леглото.

— Къде си?

— Следобед се настаних в хотел „Уестуд“. Стая 901.

— Бягай в леглото. Веднага пристигам.

— Моля те, побързай, Джони. Побързай.

„Уестуд“ е търговски хотел в административната част на Лос Анжелос. Никой не ме погледна, докато влизах в асансьора, без да се обаждам на рецепцията. Спрях пред стая 901 и сложих ръка на дръжката. Не беше заключено. Влязох.

През живота си не бях виждал толкова много кръв. Навсякъде — по евтиния килим на пода, по креслото, където беше седяла, за да ми телефонира, по белите чаршафи на кревата. Тя лежеше в леглото, а лицето й бе бяло като възглавницата под главата й. Щом влязох, тя отвори очи. Устните й помръднаха, но не успя да издаде звук.

Наведох се над нея.

— Не се опитвай да говориш, бебче. Ще повикам доктор. Всичко ще се оправи.

Тя затвори очи, а аз отидох до телефона. Нямаше смисъл да се вика лекар. Баща ми нямаше да остане очарован, ако името ми пак попаднеше във вестниците. Потърсих Макалистър, адвокатът, който ръководеше работите на фирмата в Калифорния.

Прислужникът го извика на телефона. Постарах се да запазя гласа си спокоен.

— Трябват ми веднага лекар и линейка.

За по-малко от минута разбрах защо баща ми използуваше Мак. Той не губи време с безсмислени въпроси. Само „къде“, „кога“ и „кой“. Без „защо“. Гласът му беше ясен:

— След десет минути пристигат лекар и линейка. Съветвам те веднага да напуснеш. Излишно е да се забъркваш повече.

Благодарих и оставих слушалката. Хвърлих поглед към леглото. Очите й бяха затворени и тя сякаш спеше. Бях тръгнал към вратата, когато отвори очи.

— Не си отивай, Джони. Страх ме е.

Върнах се до леглото и приседнах. Улових я за ръка и тя пак затвори очи. След десет минути линейката дойде. А тя не ми пусна ръката, докато не стигнахме в болницата.

3.

Щом влязох във фабриката, шумът и миризмата ме обгърнаха като пашкул. Долавях моментното спиране на работата, докато минавах, и дочувах приглушеното мънкане на гласове, което ме следваше:

— El hiso.

Синът. Така ме знаеха. Говореха за мен с привързаност и гордост, така както дедите им бяха говорили за децата на своите „patrones“. Аз им давах чувството за индивидуалност и принадлежност, което им помагаше да компенсират някак оскъдното си живуркане.

Минах покрай смесителните барабани, пресите и матриците и стигнах до задното стълбище, което водеше до кабинета на баща ми. Тръгнах нагоре и обърнах глава да ги погледна. Стотина лица ми се усмихнаха. Махнах с ръка и отвърнах с усмивка, така както винаги бях правил откак за пръв път изкачих това стълбище като дете.

Минах през вратата в горния край на стълбището и шумът отдолу заглъхна веднага щом я затворих след себе си. Прекосих малкия коридор и влязох във външния кабинет на баща ми.

Денби седеше зад бюрото, драскайки някакви бележки по обичайния си забързан начин. Някакво момиче на отсрещното бюро чаткаше като лудо по пишещата машина. Други двама седяха на кушетката за посетители. Мъж и жена.

Жената бе облечена в черно и мачкаше бяла кърпичка в ръце. Вдигна поглед към мен, когато застанах на прага. Нямаше нужда да ми казват коя е. Момичето достатъчно приличаше на майка си. Срещнах погледа й и тя изви глава настрана. Денби стана нервен.

— Баща ви, ви очаква.

Не отговорих. Той отвори вратата към кабинета на баща ми и аз влязох. Вратата зад мен се затвори. Огледах се.

Невада се беше облегнал на етажерката отляво, полупритворил очи, със свойствения му израз на привидно притъпена бдителност. Макалистър седеше в кресло срещу баща ми. Извърна глава да ме погледне. Баща ми седеше зад огромното, старо дъбово бюро и ме гледаше свирепо. Като изключим тези неща, кабинетът си бе същият, какъвто го помнех.

Тъмните, тапицирани с дъб стени, тежките кожени кресла. Завесите от зелено кадифе на прозорците и снимката на баща ми с президента Уилсън на стената зад бюрото. Откъм неговата страна беше телефонната масичка с трите телефона, а непосредствено до нея — масичката с неизменната гарафа вода, бутилка бърбън и две чаши. Бутилката бърбън беше пълна около една трета. Това означаваше, че е към три часа. Погледнах часовника. Беше три и десет. Баща ми изпиваше по една бутилка на ден.

Прекосих кабинета и застанах пред него. Погледнах надолу и срещнах сърдития му фиксиран поглед.

— Здравей, татко.

Червендалестото му лице стана още по-червено. Вратните му жили се изпънаха, когато викна:

— Само това ли ще ми кажеш, след като провали производството за деня и изкара ума на цялата пасмина работници с щурите си подвизи?

— Нареждането ти беше да пристигна тук бързо. Пристигнах по най-бързия начин, сър.

Трудно можеше да го спреш вече. Направо се разбесня. Такъв му беше нравът. В един миг е тих и спокоен, в следващия хвръква нагоре като хвърчило.

— Защо, дявол да те вземе, не се измъкна от хотелската стая, когато Макалистър ти каза? За какво отиде в болницата с нея? Знаеш ли какво си направил? Изложил си се на угрозата да бъдеш под криминална отговорност за съучастие в принудителен аборт.

Сега аз се разгневих. Характерът ми не се различаваше от неговия.

— Какво трябваше да направя? Момичето губеше кръв, беше изплашено и умираше. Трябваше ли просто да се измъкна и да я оставя да умре сама?

— Да. Ако имаше капка мозък, точно това щеше да направиш. Тя тъй или иначе умря и твоето висене нищо не промени. Сега тези копелета отвън искат двайсет хиляди долара, за да не се отнесат до полицията! Да не мислиш, че имам по двайсет хиляди долара за всяка кучка, която тъпчеш? За една година това е третото момиче, с което те пипват!

За него нямаше значение, че момичето е умряло. Имаха значение двайсетте бона. Но изведнъж осъзнах, че въпросът не е само в парите. Работата беше малко по-дълбока.

Прокрадналата се горчивина в гласа му ми го подсказа. Погледнах го с внезапно прозрение. Баща ми старееше и това го гризеше отвътре. Сигурно пак си мислеше за Рина. Повече от година бе изминала от голямата им сватба в Рено и все още нямаше нищо.

Обърнах се и тръгнах към вратата, без да проговоря. Баща ми изрева след мен:

— Къде отиваш?

Извих глава и го изгледах.

— Връщам се в Лос Анжелос. Нямаш нужда от мен, за да решаваш. Или ще им платиш, или не. За мен няма значение. Освен това, имам среща.

Той заобиколи бюрото и пристъпи към мен.

— Какво? — изрева той. — Ще го наблъскаш на друго момиче, така ли?

Погледнах го открито. Беше ми писнало.

— Стига си хленчил, старче. Трябва да се радваш, че някой от рода ти все още го може. Иначе Рина ще си помисли, че всички нещо не сме в ред!

Лицето му се изкриви от гняв. Вдигна ръце, готов да ме удари. Устните му побеляха, ръмжеше, вените по челото му пламнаха и запулсираха. После, внезапно, както електрическият ключ прекъсва светлината, изразът на лицето му се стопи. Политна към мен.

Ръцете ми инстинктивно се протегнаха и го уловиха. Само за миг очите му се избистриха, загледани в моите. Устните му помръднаха:

— Джонас… синко…

После отново се замъглиха и с цялата си тежест се стовари върху мен, преди да се плъзне към пода. Погледнах го. Знаех, че е мъртъв още преди Невада да го претърколи и разкъса ризата му.

Невада коленичи до тялото на баща ми на пода, Макалистър се спусна към телефона за лекар, а аз хванах бутилката „Джак Даниъл“, когато Денби влезе. Той отстъпи назад към вратата, книжата в ръката му трепереха.

— Господи, младши! — каза той ужасено. Погледът му се насочи от пода към мен. — Кой ще подпише немските контракти?

Хвърлих поглед към Макалистър. Той ми кимна едва забележимо.

— Аз — отговорих.

Долу на пода Невада затваряше очите на баща ми. Оставих бутилката уиски, без да съм отпил, и се обърнах към Денби.

— И престанете да ме наричате младши.

4.

Когато лекарят влезе, ние вече бяхме положили тялото на баща ми на кушетката и го бяхме покрили с одеяло. Лекарят беше слаб, жилав, плешив мъж с дебели стъкла на очилата. Повдигна одеялото и погледна.

— Мъртъв е.

Нищо не казах. Макалистър бе този, който зададе въпроса, докато се въртях върху бащиния си стол:

— Причината?

Докторът пристъпи към бюрото.

— Енцефаличен емболизъм. Удар. Съсирек в мозъка, както изглежда. — Погледна ме. — Бъдете благодарни, че е станало бързо. Не е страдал.

Наистина беше бързо. В един миг баща ми беше жив, в следващия беше нищо, дори нямаше сили да отпъди любопитната муха, която пълзеше по ръба на одеялото към покритото му лице. Нищо не казах.

Лекарят се отпусна тежко в креслото срещу мен. Измъкна писалка и лист хартия. Положи листа върху бюрото. Прочетох обърнатите наопаки букви: УДОСТОВЕРЕНИЕ ЗА СМЪРТ. Писалката задраска върху листа. След миг вдигна очи:

— Добре ли е, ако впиша емболизъм като причина за смъртта, или желаете аутопсия?

Поклатих глава.

— Емболизъм е достатъчно. Аутопсията няма да промени нещата.

Докторът продължи да пише. След малко свърши и побутна документа към мен.

— Проверете дали всичко е вярно.

Взех удостоверението. Всичко беше вярно. Чудесно се беше справил за лекар, който до днес не беше виждал никого от нас. Но в щата Невада всеки знаеше кой е Корд. Възраст — шестдесет и седем. Наследници: съпруга Рина Марлоу Корд; син Джонас Корд, младши. Плъзнах го по бюрото обратно към него.

— Всичко е вярно.

Той взе листа и се изправи.

— Ще ги регистрирам и ще ви изпратя копия по сестрата. — Застана колебливо, сякаш се опитваше да реши дали да изрази съболезнованията си. Очевидно го сметна за излишно, тъй като тръгна към вратата, без да проговори. Пак влезе Том Денби.

— Какво да правя с чакащите отвън? Да ги отпратя ли?

Поклатих глава. Пак щяха да се върнат.

— Кажи им да влязат.

Бащата и майката на момичето застанаха на вратата, а лицата им изразяваха напрегната смесица от скръб и съчувствие.

Мъжът вдигна поглед към мен.

— Съжалявам, че не можахме да се срещнем при по-щастливи обстоятелства, мистър Корд.

Погледнах го. Имаше честно лице. Вярвам, че наистина мислеше това, което каза.

— И аз.

Жена му незабавно се разхълца.

— Това е ужасно, ужасно! — завайка се тя, поглеждайки покритото тяло на баща ми върху кушетката.

Погледнах я. Дъщерята бе имала нейните черти, но с това приликата свършваше. Малката бе притежавала една освежаваща почтеност, докато тази жена бе роден хищник.

— Какво сте се разхленчили? — запитах аз. — До днес въобще не сте го срещали. А и сега го търсехте за пари.

Тя ме изгледа изумена. Гласът й стана писклив:

— Как можете да говорите така? Баща ви лежи тук, на кушетката, пък и след всичко, което сторихте на дъщеря ми.

Изправих се. Единственото нещо, което не понасям, е лицемерието.

— След това, което направих на дъщеря ви? — викнах аз. — Не съм й направил нещо, което тя да не е искала. Може би ако вие не бяхте я съветвали да не се спира пред нищо, за да ме пипне, щеше да е жива днес. Но не, вие й казахте да пипне Джонас Корд младши на всяка цена. Тя ми разказа как сте планирали сватбата.

Мъжът се обърна към нея. Гласът му трепереше.

— Искаш да кажеш, че си знаела за нейната бременност?

Тя го погледна изплашена.

— Не, Хенри, не. Не знаех. Само й казах, че ще бъде чудесно да се омъжи за него, само това й казах.

Устните му се свиха и за миг си помислих, че ще я удари. Ала не го направи. Вместо това, се обърна към мен.

— Съжалявам, мистър Корд. Повече няма да ви безпокоим.

Запъти се гордо към вратата. Жена му заприпка подир него.

— Но, Хенри! — изплака тя. — Хенри!

— Млъквай! — отсече той, отвори вратата и я избута напред. — Достатъчно изприказва днес.

Вратата се затвори зад тях и аз се обърнах към Макалистър:

— Това още не оправя нещата, нали?

Той поклати глава.

Замислих се.

— Най-добре ще бъде да идеш утре в работата му и да се срещнеш с него. Мисля, че сега ще отстъпи. Изглежда ми почтен човек.

Макалистър се усмихна бавно.

— Мислиш, че един почтен човек ще постъпи така?

— Поне това научих от баща си. — Неволно погледнах към кушетката. — Той казваше, че всеки мъж си има цена. За един това са парите, за друг — жените, за трети — славата. То почтеният човек няма защо да го купуваш — той не ти струва нищо.

— Баща ти беше практичен човек — каза Макалистър.

Взрях се в юриста.

— Баща ми беше егоистичен, алчен кучи син, който искаше да сграбчи всичко на света — казах аз. — Надявам се да бъда достатъчно мъж, за да му надяна обувките.

Макалистър си потърка замислен брадичката.

— Сигурно ще бъдеш.

Посочих към кушетката.

— Няма да го имам винаги до себе си за помощник.

Макалистър нищо не каза. Погледнах към Невада. През цялото време бе останал облегнат на стената, без да проговори. Очите му шареха под полупритворените клепачи. Извади пакетче тютюн и започна да си свива цигара. Пак погледнах Макалистър.

— Ще се нуждая от много помощ — заявих аз.

Очите на Макалистър блеснаха заинтригувано, но не проговори.

— Ще имам нужда от съветник, консултант и юрист — продължих аз. — Мога ли да разчитам на теб?

Заговори бавно.

— Не зная дали ще разполагам с толкова време, Джонас — каза той. — Имам доста клиенти.

— Колко „доста“?

— Печеля около шейсет хиляди годишно.

— За сто хиляди ще се преместиш ли в Невада?

Отговори незабавно:

— Ако ме оставиш аз да оформя договора.

Извадих пакет цигари и му предложих една. Той си взе, а аз мушнах друга в устата си. Драснах клечка кибрит и му поднесох огънче.

— Дадено.

Той спря, преди да е запалил, и ме погледна въпросително:

— Откъде знаеш, че можеш да си позволиш да ми плащаш такава заплата?

Запалих моята и му се усмихнах.

— Не знаех, докато ти не прие. Тогава вече бях сигурен.

Ответна усмивка пробягна по лицето му. После той стана делови.

— Първото нещо, което трябва да направим, е да свикаме дирекционния съвет, за да бъдеш официално избран за президент на компанията. Мислиш ли, че ще имаш затруднения за това?

Поклатих глава.

— Не мисля. Баща ми не вярваше в разделяне на акциите. Деветдесет процента държеше на свое име и съгласно завещанието, след неговата смърт те стават мои.

— Имаш ли копие от завещанието?

— Не — отвърна аз. — Но Денби сигурно има. Той поддържа архив за всичко, извършено от баща ми. — Натиснах звънеца и Денби влезе. — Донеси ми копие от завещанието на баща ми — наредих аз.

След миг то лежеше бюрото ми — съвсем законно, със синята заверка на нотариуса. Тикнах го към Макалистър. Той го прегледа набързо.

— В ред е. Акциите са твои. Най-добре ще бъде веднага да го утвърдим.

Обърнах се въпросително към Денби. Денби не забави отговора си. Говореше припряно.

— Съдията Хаскъл в Рено го има в архива си.

— Телефонирай му веднага да го узакони — казах аз. Денби се запъти към вратата. Спрях го. — И като свършиш с него, се обади на директорите и им кажи, че свиквам дирекционния съвет на специално заседание утре сутринта на закуска. У дома.

Денби излезе и аз се обърнах към Макалистър:

— Трябва ли да направя нещо друго, Мак?

Той бавно поклати глава.

— Точно сега не. Всъщност, немският контракт. Не зная много за него, но баща ти казваше, че криел чудесни възможности. Касае се за някакъв нов продукт. Мисля, че го нарече „пластмаса“.

Изгасих цигарата в пепелника на бюрото.

— Вземи от Денби материалите. Прегледай ги довечера и ми ги резюмирай утре сутринта преди заседанието на дирекционния съвет. Ще бъда на крака в пет часа.

Странно изражение се появи на лицето на Макалистър. В първия миг не можах да го разтълкувам, после разбрах. Уважение.

— Ще бъда там в пет, Джонас.

Изправи се и тръгна към вратата. Извиках му, преди да стигне до нея:

— Между другото, Мак, поискай от Денби списък на другите притежатели на акции. Няма да е зле да узная имената им преди заседанието.

Уважението, изписано на лицето му стана още по-дълбоко.

— Да, Джонас — каза той и излезе.

Обърнах се към Невада и го загледах.

— Ти как мислиш? — запитах аз.

Изчака дълго преди да отговори. После изплю късчето цигарена хартия залепено по устните му.

— Мисля, че твоят старец ще почива в мир.

Това ме подсети. Почти бях забравил. Станах от стола, заобиколих бюрото и отидох до кушетката. Отгърнах одеялото и погледнах.

Очите му бяха затворени, а устата зловеща. Под кожата на дясното слепоочие имаше бледосиньо петно, простиращо се нагоре към косата. Сигурно това е емболията, помислих си аз.

Дълбоко в себе си исках да пророня сълзи за него. А не можех. Много отдавна ме беше изоставил — от онзи ден на верандата, когато ме хвърли на Невада.

Чух вратата да се отваря зад мен, пуснах одеялото и се обърнах. Денби стоеше на прага.

— Джейк Плат иска да ви види, сър.

Джейк беше директорът на фабриката. Той въртеше всичко. Освен това се ослушваше откъде духа вятърът, така че новината сигурно вече пътуваше из фабриката.

— Кажи му да влезе.

Думите едва излязоха от устата ми и той се появи на прага до Денби. Едър, набит мъж. Имаше тежка походка. Влезе в кабинета с протегната напред ръка.

— Току-що научих печалната вест. — Той пристъпи към кушетката и погледна към трупа на баща ми, придавайки си израз на ирландска оплаквачка. — Печална загуба, наистина. Баща ти беше велик човек — поклати глава жаловито. — Велик човек.

Минах зад бюрото. И ти си велик артист, Джейк Плат, мина ми през ума. А на глас казах:

— Благодаря, Джейк.

Той се обърна към мен, щастлив от мисълта, че номерът е минал.

— Искам да те уведомя, че ако ти трябвам за нещо, каквото и да било, винаги съм на разположение.

— Благодаря ти, Джейк — повторих аз. — Добре е да зная, че имам на своя страна хора като теб.

Видимо се изпъчи при моите думи. Гласът му се снижи поверително:

— Цялата фабрика жужи. Мислите ли, че трябва да им кажа нещо? Знаеш ги тези мексиканци и индианци. Много са чувствителни и нервни и може би трябва да ги поуспокоя.

Погледнах го. Май беше прав.

— Чудесна идея, Джейк. Но ми се струва, че ще бъде по-добре, ако аз им поговоря.

Независимо дали му харесваше, или не, Джейк трябваше да се съгласи с мен. Такава му беше политиката. Да не противоречи на шефа.

— Правилно, Джонас — каза той, прикривайки разочарованието си. — Стига да си в състояние.

— В състояние съм — казах и се отправих към вратата.

Гласът на Невада долетя до мен:

— Какво ще го правим?

Обърнах се и проследих погледа му, насочен към кушетката.

— Викни онези от погребалното бюро да се погрижат за него. Кажи им, че искаме най-хубавия ковчег в щата.

Невада кимна.

— След това ме чакай с колата отпред и ще се приберем у дома.

Излязох, без да дочакам отговора. Джейк заприпка след мен, а аз тръгнах по коридора към стълбището, водещо към фабриката.

Очите на всички в помещението се обърнаха към мен, когато се появих на площадката на върха на стълбището. Джейк вдигна ръце и в помещението се възцари тишина. Изчаках да спрат всички машини, преди да заговоря. Имаше нещо зловещо. За пръв път фабриката беше така тиха. Гласът ми закънтя лудешки из сградата.

— Mi padre ha muerto. — Говорех на испански. Моят испански не беше кой знае колко добър, но това бе техният език и затова продължих на него. — Но аз, неговият син, се надявам да продължа добрата му работа. Лошо е наистина, че баща ми не е тук, да изкаже лично благодарността си, на вас, добрите, за всичко, което правите за успеха на компанията. Надявам се, че ще ви бъде достатъчно, като ви кажа, че точно преди да се помине, той утвърди пет процента увеличение на надниците на всеки един, който работи в тази фабрика.

Джейк ме сграбчи неистово за ръката. Изтръгнах я и продължих:

— Горещото ми желание е да ми окажете същата доброжелателна подкрепа, която оказвахте на моя баща. Надявам се да бъдете търпеливи с мен, защото имам много да се уча. Благодаря ви и Бог да бъде с вас.

Тръгнах надолу по стълбището, а Джейк подир мен. Работниците направиха пътека, през която да мина. Повечето мълчаха; неколцина ме докоснаха насърчително на минаване. Съгледах двама с насълзени очи. Баща ми поне не си отиваше неоплакан. Макар да бяха сълзи на хора, които не го познаваха.

Излязох от фабриката и примигнах на дневната светлина. Слънцето все още беше на небето. Почти го бях забравил, стори ми се толкова отдавна.

Огромната кола, модел „Пиърс ароу“, стоеше пред входа с Невада зад кормилото. Запътих се към нея. Спря ме ръката на Джейк върху рамото ми. Обърнах се към него. Гласът му беше хленчещ:

— Защо трябваше да правиш това, Джонас? Не познаваш тези копелета, както ги познавам аз. Дай им едно, ще поискат пет. Баща ти все ме гонеше да ги държа изкъсо.

Изгледах го хладно. Някои хора не схващаха достатъчно бързо.

— Чу ли какво казах там, Джейк?

— Чух, Джонас. Тъкмо за това…

Пресякох го.

— Изглежда не си чул, Джейк — казах меко аз. — Моите първи думи бяха „Mi padre ha muerto“. Баща ми е мъртъв.

— Да, но…

— Те означават точно това, Джейк. Той е мъртъв. Но аз не съм. Аз съм тук и единственото, което трябва да запомниш, е, че съм точно като него в едно отношение. Няма да търпя глупости от някой, който работи за мен, и ако това не му харесва, може да върви по дяволите!

Джейк се учеше бързо. Скочи към колата и ми отвори вратата.

— Не мислех нищо лошо, Джонас. Аз само…

Нямаше смисъл да му обяснявам, че платиш ли повече, ще получиш повече. Форд го доказа миналата година, като повиши заплатите на своите работници. Успя да утрои производството. Влязох в колата и погледнах назад към фабриката. Черната, неприветлива смола на покрива ми се наби в очи. Спомних си я от самолета.

— Джейк, виждаш ли онзи покрив?

Той изви глава и го погледна. Беше озадачен.

— Да, сър?

Изведнъж се почувствувах уморен. Облегнах се на тапицерията и затворих очи.

— Боядисайте го в бяло — наредих аз.

5.

Дремех, докато огромната лимузина гълташе двадесетината километра между новата къща на баща ми и фабриката. От време на време отварях очи и улавях погледа на Невада в огледалото за обратно виждане, после клепачите ми пак се затваряха, натежали като олово.

Мразех баща си, мразех майка си и ако имах сестри и братя, щях да мразя и тях. Не, баща си не мразех. Вече не. Той беше мъртъв. Не можеш да мразиш мъртвите. Само ги помниш. Не мразех и майка си. Всъщност, тя не ми беше истинска майка, а мащеха. И не я мразех. Обичах я.

Затова я бях довел у дома. Исках да се оженя за нея. Но баща ми каза, че съм много млад. Деветнадесет години не било възраст за женене. И понеже той не беше много млад, взе, че се ожени за нея една седмица след завръщането ми в колежа.

Запознах се с Рина в местния клуб две седмици преди края на ваканцията. Беше дошла от Изтока, от някакво селище в Масачузетс, наречено Бруклайн, и не приличаше на никое от момичетата, които бях срещал дотогава. Всички тукашни момичета са мургави и изпечени от слънцето, ходят като мъже, говорят като мъже и дори яздят като мъже. Само вечер, когато свалят джинсите и облекат роклите, можеш да разбереш, че са нещо друго. Иначе, даже и край плувния басейн, съобразно модата, приличат на момчета. Плоскогърди и с тънки бедра.

А Рина беше момиче. Човек не можеше да се излъже. Особено по бански костюм, както беше първият път, когато я срещнах. Беше стройна, с широки рамене, може би прекалено широки за жена. Но гърдите й бяха едри и тежки, напиращи през коприненото жарсе, обръщащи модата с главата надолу. Човек не можеше да ги погледне, без да изпита в устата си вкуса на млечно-медената им сладост. Почиваха си удобно на издължения гръден кош, който надолу преминаваше в нежна талия, която на свой ред преливаше в стройни, но закръглени бедра и дупе.

Косата й беше светлоруса и дълга, пристегната отзад на тила, пак противно на модата. Веждите й бяха високи, очите раздалечени и леко дръпнати, а в сините им ириси, зад леда, се прокрадваха игриви пламъчета. Носът й беше правилен и не много тънък, напомнящ за финландското й потекло. Може би единственият й недостатък беше устата. Тя беше широка, но не великодушно широка, тъй като устните не бяха достатъчно пълни. Беше овладяна уста, сигурно разположена върху скосената, волева брадичка.

Бе ходила в Швейцария да довърши образованието си: бе много сдържана и трудно можеше да я разсмее човек. За два дни съвсем ми завъртя ума. Гласът й беше мек и нисък, с лек чужд акцент, който бълбукаше нежно в ушите ти.

Десетина дни по-късно, по време на танцовата забава в събота вечер, за пръв път разбрах колко много я желая. Танцувахме бавен валс на полузагасени, сини светлини. Изведнъж тя пропусна един такт. Вдигна поглед към мен и се усмихна със спокойната си усмивка.

— Много си силен — каза тя, като се притисна към мен.

Почувствувах как топлината от слабините й се пренася в мен, когато възобновихме танца. Не можех да издържам повече. Улових я за ръката и я поведох навън.

Тя ме последва мълчаливо до колата. Качихме се в големия открит „Дюзенберг“, включих на скорост и излязохме на магистралата. Нощният пустинен въздух беше топъл. Погледнах я с крайчето на окото си. Главата й лежеше облегната на тапицерията, със затворени от вятъра очи.

Забих в горичка от финикови палми и загасих двигателя. Тя остана облегната на седалката. Наведох се и я целунах по устата.

Устните й не реагираха. Бяха като кладенец в оазис сред пустинята. Посегнах към гърдите. Ръката й улови моята и я задържа.

Вдигнах глава и я погледнах. Очите й бяха широко отворени и нащрек. Не можах да проникна в тях.

— Желая те! — казах аз.

Очите й не промениха изражението си. Едва долових гласа й:

— Знам.

Пак се притиснах към нея. Този път сложи ръка на гърдите ми и ме спря.

— Услужи ми с кърпичката си — каза тя, докато я измъкваше от джобчето на сакото.

Тя се белна в нощта и се изгуби от погледа ми в ръката й. Рина не вдигна глава от облегалката, не проговори, само ме наблюдаваше с бдителните си очи.

Усетих търсещите й пръсти и се наведох към нея, обаче тя успя да ме задържи на разстояние. После, изведнъж, почувствувах сладостната болка да бликва от основата на гръбнака ми и едва не изхвърчах от седалката.

Извадих цигара и я запалих с разтреперани пръсти, а тя сви кърпичката на малка топка и я изхвърли от колата. После взе цигарата от устата ми и я постави между устните си.

— Все пак те желая! — казах аз.

Тя ми върна цигарата и поклати глава.

— Защо? — попитах аз.

Обърна лице към мен. То просветна в мрака.

— Защото след два дни се прибирам у дома. Защото по време на борсовата криза през двайсет и трета година баща ми загуби всичко. Защото трябва да си намеря богат съпруг. Не бива да правя нищо, което би попречило на това.

Загледах се в нея за миг, после запалих двигателя. Изкарах на заден ход колата от горичката и се отправих към къщи. Не казах нито дума, макар че отговорът ми беше готов. Бях богат. Или поне щях да бъда един ден.

Оставих Рина във всекидневната и влязох в кабинета на баща си. Както винаги той работеше зад бюрото и самотната настолна лампа хвърляше светлина върху книжата. При влизането ми вдигна поглед.

— Да? — запита той, като че ли бях някой от персонала, нахълтал, докато се решава някой проблем.

Присегнах към ключа на стената и стаята се обля в светлина.

— Искам да се оженя! — заявих аз.

Той ме загледа, сякаш бях много, много далеч. Всъщност надалеч беше той, но бързо се върна.

— Ти си полудял — каза безстрастно и пак заби поглед в бюрото. — Върви си лягай и не ме безпокой.

Останах.

— Говоря сериозно, татко — настоях аз. За пръв път от дете го наричах така.

Той бавно се изправи.

— Не! — каза. — Още си много млад.

И толкова. Никога не питаше кой, какво, защо. Не, просто бил съм много млад.

— Добре, татко — казах аз и се обърнах към вратата. — Помни, че съм те питал.

— Почакай! — каза той. Спрях с ръка на дръжката. — Къде е тя?

— Чака във всекидневната — отговорих аз.

Той ме изгледа проницателно.

— Кога реши?

— Тази нощ — отговорих аз. — Преди малко.

— Предполагам, че е някоя от онези глупави хлапачки, които се мяркат по танцовите ви забави в клуба и сега стои като на тръни и чака да се запознае със стареца? — попита той.

Скочих да я защитя.

— Съвсем не е такава. Всъщност, тя дори не знае, че съм тук, за да те питам.

— Искаш да кажеш, че още не си я питал?

— Нямам нужда — отговорих аз с присъщата на годините ми самоувереност. — Зная отговора.

Баща ми поклати глава.

— Не би ли желал все пак да я попиташ?

Излязох и доведох Рина в стаята.

— Рина, това е баща ми. Татко, това е Рина Марлоу.

Рина кимна учтиво. По държането й човек би помислил, че е ранна вечер, а не два часа през нощта.

Баща ми я изгледа замислено. Лицето му имаше странно изражение, каквото никога преди не бях виждал. Той заобиколи бюрото и й протегна ръка.

— Драго ми е, мис Марлоу — каза той с мек глас.

Изгледах го. Никога преди не го бях виждал да постъпва така с приятелите ми.

Тя пое ръката му.

— И на мен.

Без да й пуска ръката, той продължи шеговито:

— Моят син си мисли, че иска да се ожени за вас, мис Марлоу, но на мен ми се струва, че е още много млад. Вие какво ще кажете?

Рина ме погледна. За миг очите й се промениха. Станаха ярки и блестящи, после — пак бдителни. Тя се обърна към баща ми:

— Много конфузно положение, мистър Корд. Бихте ли ме завели у дома, моля?

Вцепенен, неспособен да проговоря, видях как баща ми я хваща под ръка и я изведе от стаята. След миг чух рева на „Дюзенберг“-а и разгневен потърсих нещо, на което да си изкарам яда. Разполагах само с настолната лампа. Разбих я на парчета в стената. Две седмици след това, в колежа, получих телеграма от баща си:

Грабнах телефона и се свързах с него.

— Няма по-голям глупак от стария дъртак! — завиках аз по дългата четири хиляди километра жица между нас. — Не знаеш ли, че единствената причина да се омъжи за теб са парите ти?

Баща ми не се ядоса. Дори се изкикоти.

— Ти си глупак. Тя има нужда от мъж, а не от хлапак. Дори настоя да подпишем предбрачно имуществено споразумение, преди да се оженим.

— О, нима? — запитах аз. — Кой го състави? Нейният адвокат ли?

Баща ми пак се изкикоти.

— Не, моят.

Гласът му изведнъж се промени. Стана рязък:

— Бягай сега при науките си, синко, и не се бъркай в неща, които не те засягат. Тук е вече полунощ и тъкмо се каня да си лягам.

Телефонът замлъкна в ръцете ми. Загледах се в него, после бавно го оставих. Тази нощ не можах да заспя. Във въображението ми изплуваха порнографски видения на Рина и баща ми в любовна прегръдка. Няколко пъти се събуждах, облян в студена пот.

Нечия ръка ме разтърсваше леко. Бавно отворих очи. Първото нещо, което съгледах, бе лицето на Невада.

— Събуди се, Джонас — каза той. — Вече сме вкъщи.

Примигнах с очи, за да прогоня съня.

Слънцето се скриваше зад къщата. Разтърсих глава и излязох от колата. Погледнах към сградата. Странна къща. Не бях прекарал повече от две седмици в нея, откакто баща ми я построи, а ето че сега беше моя. Както всичко друго, създадено от баща ми.

Тръгнах към стъпалата. Рина бе помислила за всичко. С изключение на това. Баща ми беше мъртъв. Щях да й го съобщя.

6.

Входната врата се отвори, докато прекосявах верандата. Баща ми бе построил тази плантаторска къща в традиционния южняшки стил и за неин домоуправител бе довел Робер от Нови Орлеан. Робер беше креол, потомствен лакей.

Беше огромен мъж, с цяла глава по-висок от мен, но толкова внимателен и сръчен, колкото беше едър. Преди него баща му и дядо му са били домоуправители и макар и роби, бяха насадили у него гордост от професията. Имаше шесто чувство, що се отнася до задълженията. Винаги беше там, където трябва.

Отстъпи встрани, за да вляза.

— Здравейте, мастър Корд — поздрави той на своя мек, креолски английски.

— Здравей, Робер — казах аз и го изчаках да затвори вратата. — Ела с мен.

Мълчаливо ме последва в кабинета на баща ми. Лицето му остана безизразно, докато затваряше вратата.

— Да, мистър Корд?

За пръв път ме нарече мистър, вместо мастър. Погледнах го.

— Баща ми е мъртъв — казах аз.

— Зная — заяви той. — Мистър Денби се обади.

— Другите знаят ли? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Казах на мистър Денби, че мисис Корд е излязла и не съм споменавал нищо на останалата прислуга.

Доловихме лек шум зад затворената врата. Робер продължи да говори, пристъпвайки бързо към нея:

— Сметнах, че сигурно ще пожелаете сам да съобщите тъжната вест. — Той отвори рязко вратата.

Нямаше никой. Пристъпи бързо навън. Последвах го. Някаква фигура тичаше по голямото стълбище, което извиваше край парадния вход към горния етаж.

Гласът на Робер бе тих, но властен като камшик.

— Луиз!

Фигурата спря. Беше личната прислужничка на Рина.

— Ела тук! — заповяда той.

Луиз заслиза колебливо по стълбището. Видях ужасения израз на лицето й, докато наближаваше.

— Да, мистър Робер? — Гласът й беше не по-малко изплашен.

За пръв път имах възможност да видя как Робер се справя със слугите. Приближи я някак лениво, но ръката му се стовари върху лицето й като пистолетен изстрел. Гласът му бе пълен с укор:

— Колко пъти съм ти казвал да не подслушваш зад вратите?

Тя стоеше с ръка на лицето си. Сълзите започнаха да се стичат по бузите й.

— Върви сега в кухнята. Ще се занимая с теб по-късно.

Затича към кухнята все още с ръка на лицето. Робер се обърна към мен:

— Извинявам се заради нея, мистър Корд — каза той с предишния дълбок и спокоен глас. — Обикновено моите слуги не правят такива неща, но тази специално ми създава трудности.

Извадих цигара и още преди да съм я сложил в устата, Робер ми поднесе запалена клечка кибрит. Дръпнах дълбоко.

Робер духна клечката и грижливо я постави в един пепелник.

— Да, сър?

Погледнах замислен към стълбището. Странно, но се колебаех.

Гласът на Робер долетя зад рамото ми:

— Мисис Корд е в стаята си.

Вдигнах очи към него. Лицето му беше като непроницаема маска.

— Благодаря, Робер. Ще се кача да й кажа.

Тръгнах нагоре. Гласът му ме задържа:

— Мистър Корд?

Обърнах се и погледнах надолу към него. Черното му лице светна.

— В колко да сервирам вечерята, сър?

Помислих за миг.

— Към осем часа — отговорих.

— Благодаря ви, сър — каза той и тръгна към кухнята.

Почуках леко на вратата на Рина. Отговор не последва. Отворих и влязох. Гласът й долетя от банята:

— Луиз, донеси ми голяма хавлиена кърпа.

Влязох в банята и взех от купчината на лавицата над тоалетната масичка една кърпа. Тръгнах към заградената вана в момента, когато тя плъзна встрани стъклената стена.

Беше цялата златна, бяла и гореща, а водата се стичаше по тялото й. Стъписа се за миг. Повечето жени веднага биха направили опит да се прикрият. Но не и Рина. Тя протегна ръка за кърпата. Ловко се загърна и излезе от ваната.

— Къде е Луиз? — попита тя, сядайки пред тоалетната масичка.

— Долу — отговорих аз.

Залови се да подсушава лицето си с друга кърпа.

— Това няма да се хареса на баща ти.

— Никога няма да го узнае — отговорих аз.

— Откъде знаеш, че няма да му кажа?

— Няма — изрекох аз убедено.

Именно тогава тя започна да усеща, че нещо не е в ред. Погледна ме в огледалото. Лицето й изведнъж стана сериозно.

— Да не се е случило нещо между теб и баща ти, Джонас?

Взря се за миг в мен с недоумение. Подаде ми една по-малка кърпа.

— Бъди послушно момче, Джонас, и ми изсуши гърба. Не мога да го достигна. — Усмихна се в огледалото. — Виждаш, Луиз наистина ми е необходима.

Взех пешкира и пристъпих към нея. Тя остави голямата кърпа да се хлъзне надолу по раменете й. Изтрих капките влага по безупречната й кожа. Улавях аромата на парфюма й, излъчван от затопленото след банята тяло.

— Престани, Джонас! Тази сутрин баща ти казваше, че си сексуален маниак, ала не е нужно да го доказваш.

Взрях се в очите й. Нямаше уплаха в тях. Тя бе много самоуверена. Бавно се усмихнах.

— Може би е бил прав — отвърнах. — А може би е забравил какво значи да си млад.

Привлякох я от стола към себе си. Кърпата продължи да се свлича, докато остана да виси, притисната само от телата ни. Покрих устата й с моята и сграбчих едната й гърда. Беше едра и твърда и почувствувах как сърцето затупка под нея.

Може би грешах, но за миг ми се стори, че долавям възбуда да преминава през тялото й. После тя гневно се отскубна. Кърпата остана да лежи на пода.

— Да не си полудял? — избухна тя, а гърдите й се дигаха и спускаха учестено. — Знаеш, че всеки миг може да влезе през тази врата.

Останах неподвижен за миг, после се освободих от цялото струпано в гърдите ми напрежение с бавна въздишка.

— Той никога вече няма да влезе през тази врата — уведомих я аз.

Цветът започна да се отдръпва от лицето й.

— Какво… какво искаш да кажеш? — заекна тя.

Очите ми гледаха право в нейните. За пръв път успях да проникна зад тях. Беше изплашена. Като всеки, изправен пред неизвестното бъдеще.

— Мисис Корд — бавно казах аз, — твоят съпруг е мъртъв.

Зениците й се разшириха неспокойно и тя плавно се отпусна на стола. Инстинктивно вдигна кърпата и я уви около себе си.

— Не мога да повярвам! — пророни глухо.

— Какво не можеш да повярваш, Рина? — безмилостно я запитах аз. — Че е мъртъв ли, или че сбърка, като се омъжи за него, вместо за мен?

Едва ли ме чу. Гледаше ме със сухи очи, но в тях имаше такава тиха скръб и състрадание, каквито никога не бях мислил, че е способна да изпита.

— Болезнено ли беше? — попита тя.

— Не — отвърнах. — Стана бързо. Удар. В един миг беше голям и силен като живота и ревеше като лъв, в следващия… — щракнах пръсти — така беше.

Очите й не се откъсваха от моите.

— Радвам се поне за това — каза притихнало. — Не бих му пожелала да страда. — Бавно се изправи на крака. Воалът пак се спусна над очите й. — Мисля, че сега трябва да си вървиш.

Това беше познатата Рина, тази, която исках да премахна. Далечна, недостъпна, пресметлива.

— Не — казах. — Още не съм свършил.

Тя гледаше пред мен.

— Какво имаш да довършваш?

Сграбчих я за рамото и я притеглих към себе си.

— Не сме довършили — казах в обърнатото й към мен лице. — Ти и аз. Доведох те една нощ у дома, защото те желаех. Но ти избра баща ми, защото за теб той представляваше по-добра инвестиция. Мисля, че достатъчно съм чакал!

Тя срещна погледа ми. Вече не беше изплашена. Беше в свои води и знаеше как да се бори.

— Да не си посмял!

В отговор дръпнах кърпата от нея. Тя се изви, готова да побегне от стаята, но аз я улових за ръката и я притеглих към себе си. С другата ръка хванах косата и извих главата й така, че лицето й се обърна към моето.

— Така ли?

— Ще викам! — дрезгаво пророни тя. — Слугите ще дотичат!

Ухилих се.

— Не, няма да дойдат. Ще си помислят, че пищиш от скръб. Робер ги е събрал в кухнята и никой няма да дойде, ако не го повикам!

— Почакай! — захленчи тя. — Моля те, почакай. Заради баща си.

— Защо? — попитах аз. — Той мен не ме изчака. — Вдигнах я и я отнесох в спалнята. Ръцете й ме драскаха по лицето, юмруците ме удряха по гърдите.

Хвърлих я на застланото с бял атлаз легло. Тя направи опит да се измъкне от другата страна. Сграбчих я за рамото и я претърколих обратно. Захапа ми ръката и когато я дръпнах, запълзя назад. Застъпих с крак бедрата й и злобно я плеснах по лицето. Ударът я повали на възглавницата. Видях белите, оставени от пръстите, белези.

Затвори за миг очи, а когато отново ги отвори, в тях имаше една дива необузданост, каквато не бях виждал преди. Усмихна ми се и с ръце, обвити около врата ми, ме притегли към себе си. Устата й се впи в моята. Усетих как тялото й се движи под мен.

— Направи го, Джонас! — задъха се тя. — Сега! Не мога да чакам повече. Толкова дълго чаках. — Търсещите й пръсти се плъзнаха по бедрата ми и напипаха члена. Тя заби лице във възглавницата, а движенията й ставаха все по-необуздани. Едва долавях безумния й, настойчив шепот. — Бързо, Джонас, Джонас, бързо!

Опитах се да стана, но тя не можеше да чака да си сваля дрехите. Придърпа ме отново и ме натика в себе си. Беше като разпалена фурна. Притисна главата ми към шията си.

— Направи ми дете, Джонас! — зашепна тя в ухото ми. — Направи ми дете, както на онези три момичета от Лос Анжелос. Дай живот на утробата ми!

Погледнах я в лицето. Очите й бяха избистрени и някакво насмешливо ликуване играеше в тях. Съвсем не отразяваха страстта на беснеещото под мен тяло. Ръцете и краката й се бяха впили като пиявици в мен.

Тя ми се усмихна, приковала очи в моите.

— Направи ми дете, Джонас — прошепна. — Баща ти не можа. Страхуваше се някой да не ти отнеме нещо!

— Какво… какво? — направих опит да се изправя, но тя беше като бездънен кладенец, от който не можех да се измъкна, след като веднъж се бях потопил.

— Да, Джонас — каза тя усмихнато, докато тялото й ме похитяваше. — Баща ти не пожела да рискува. Затова ме накара да подпиша споразумението, преди да се оженим. Искаше да остави всичко на скъпия си син!

Опитах се да стана и да се измъкна, но тя ме беше обгърнала с краката и не ме пускаше. Смееща се и ликуваща.

— Но ти сега ще ми направиш дете, нали, Джонас? Ще знаем само ние двамата. Ще разделиш наследството със своя син, макар целият свят да мисли, че е на баща ти.

Извиваше се под мен търсеща, искаща жизнените ми сокове. С внезапна ярост се изтръгнах от нея в момента, когато силата ми рукна от мен. Строполих се в леглото до краката й.

Агонията отмина и аз отворих очи. Беше заровила глава във възглавницата. Плачеше. Мълчаливо се надигнах и излязох от стаята.

Докато минавах през хола, за да стигна до стаята си, непрестанно мислех: баща ми ме е обичал, обичал ме е. Макар че не го бях забелязал, той ме беше обичал.

Обичал ме беше. Ала никога достатъчно, за да го покаже.

Когато стигнах до стаята си, сълзите вече се стичаха по лицето ми.

7.

Бях на гърба на малкото индианско пони, което имах като десетгодишен, и препусках в луд галоп през дюните. Паника се надигаше в мен, но не знаех от какво бягам. Погледнах назад през рамо.

Баща ми ме следваше на големия пъстър кон. Разкопчаното му палто се развяваше от вятъра и мернах тежката верижка на часовника, опъната върху гърдите. Дочух гласа му, носен от вятъра:

— Връщай се, Джонас! Дявол те взел, връщай се веднага!

Извих се и пришпорих понито, да препусна още по-бързо. Безмилостно използувах камшика, така че отстрани, на местата, където го бях ударил, се появиха тънки, червени резки. Постепенно започнах да се отдалечавам.

Изведнъж, кой знае откъде, Невада се озова до мен, яздейки с лекота своя чер кон. Спокойно ме изгледа.

— Връщай се, Джонас. Баща ти ще вика. Що за син си?

Не отговорих, а продължих да пришпорвам коня. Пак погледнах назад.

Баща ми тъкмо спираше. Лицето му беше наскърбено.

— Грижи се за него, Невада! — едва го дочух аз, тъй като разстоянието помежду ни беше голямо. — Грижи се за него, защото аз нямам време. — Обърна пъстрия кон и се отдалечи в галоп.

Спрях понито и се обърнах. Той все повече се смаляваше в далечината. Фигурата му се замъгли под внезапно бликналите от очите ми сълзи. Исках да извикам подир него: „Не си отивай, татко!“ Но думите заседнаха в гърлото ми.

Изправих се в леглото, облян в пот. Разтърсих глава да прогоня спомена от съня. През отворения прозорец дочух шума на коне, идващ от заграденото пространство зад къщата.

Отидох до прозореца и погледнах навън. Слънцето показваше пет часа и хвърляше дългата си утринна сянка. Долу, в егрека, неколцина работници се бяха облегнали на оградата и наблюдаваха един ездач, който правеше опити да обязди жилаво, доресто жребче. Примижах от слънцето.

Бързо се извърнах от прозореца. Тъкмо от такова лечение се нуждаех. Нещо, което да премахне появилата се в мен празнота и горчивия вкус от устата ми. Нахлузих чифт джинси и стара синя риза и тръгнах да излизам от стаята.

Запътих се по коридора към задното стълбище. Срещнах Робер тъкмо когато стигнах там. Носеше поднос с чаша портокалов сок и каничка димящо кафе. Погледна ме с изненада.

— Добро утро, мистър Джонас.

— Добро утро, Робер — отвърнах аз.

— Мистър Макалистър е дошъл да ви види. Поканих го в кабинета.

Поколебах се за миг. Егрекът трябваше да почака. Имах да върша по-важни неща.

— Благодаря, Робер — казах аз и завих към предното стълбище.

— Мистър Джонас — извика той подир мен.

Спрях се й погледнах назад.

— Ако ви предстоят делови разговори, мистър Джонас, установил съм, че винаги говорите по-добре, когато имате нещо в стомаха си.

Погледнах първо него, после подноса. Кимнах и седнах на най-горното стъпало. Робер остави подноса до мен. Надигнах чашата с портокаловия сок и я пресуших. Робер наля кафето и вдигна кърпата от препечения хляб. Отпих от кафето. Робер беше прав. Чувството за празнота идваше от стомаха ми. Сега се разсейваше. Взех филийката.

Макалистър забеляза облеклото ми, но не каза нищо. Мина право на въпроса.

— Десетте останали процента от акциите са разделени, както следва — каза той, разгръщайки няколко листа върху бюрото. По два и половина процента имат Рина Корд и Невада Смит, по два процента съдията Самуел Хаскъл и Питър Комак, директор на Индустриалната банка в Рено, и един процент притежава Юджийн Денби.

Погледнах го.

— Какво струват акциите?

— На каква основа? — запита той. — Доходи или чиста цена?

— И двете — отвърнах аз.

Той пак се загледа в листовете.

— На основата на средните доходи през последните пет години тези малко на брой акции струват четиридесет и пет хиляди долара; на основата на чиста цена може би шестдесет хиляди долара. — Той запали цигара. — Възможностите за печалби на компанията спаднаха след войната.

— Какво означава това?

— В мирно време нашето производство не се търси така, както по време на война — отговори ми той.

Извадих цигара и я запалих. Започнах да се съмнявам дали съм бил прав да му предложа сто хиляди годишно.

— Кажи ми нещо, което не зная — казах аз.

Той пак погледна книжата, после мен.

— Банката на Комак ни отказа заема от двеста хиляди долара, който баща ти искаше за финансирането на немския контракт, подписан вчера от теб.

Бавно изгасих цигарата в пепелника.

— Май това ме поставя малко натясно, а?

Макалистър кимна:

— Да.

Следващият ми въпрос го изненада:

— Добре, ти какво направи?

Той ме погледна, сякаш бях ненормален.

— Какво те кара да мислиш, че съм предприел нещо?

— Ти беше в кабинета на баща ми, когато влязох вътре, и аз зная, че той не би те извикал само за уреждането на въпроса с родителите на момичето. Той би могъл да стори това и сам. После ти прие работата. Това означава, че си бил сигурен, че ще си получиш парите.

Той се усмихна.

— Уредих друг заем от „Пайъниър Нашънъл Тръст Къмпани“ в Лос Анжелос. Поисках триста хиляди долара, за по-сигурно.

— Добре! — казах аз. — Това ще ми осигури парите, от които се нуждая, за да изкупя останалите акции.

Той продължаваше да ме съзерцава с учудване, докато сядах в креслото до него.

— А сега — подех аз — разкажи ми всичко, което успя да узнаеш за това ново нещо, разпалило толкова баща ми. Как го беше нарекъл? Пластмаса?

8.

Робер ни сервира обилна, фермерска закуска: пържоли с яйца и топли питки. Огледах масата. Последната чиния беше вдигната и Робер дискретно се оттегляше, затваряйки огромните врати след себе си. Пресуших си чашата кафе и се изправих.

— Господа — започнах аз, — зная, че не е нужно да ви казвам какъв удар беше вчера да се видя внезапно отговорен за такава голяма компания като „Корд Експлозивс“. Именно затова ви поканих, господа, тази сутрин, да ми помогнете да реша как е най-добре за компанията.

Тежкият глас на Комак долетя през масата:

— Можеш да разчиташ на нас в това отношение, синко.

— Благодаря, мистър Комак — казах аз. — Струва ми се, че първото нещо, което трябва да направим, е да изберем нов председател. Някой, който ще се посвети на компанията така, както го бе сторил баща ми.

Огледах масата. Денби стоеше на края и нахвърляше нещо в бележника си. Невада си свиваше цигара. Вдигна към мен усмихнатите си очи. Макалистър седеше тихо до него. Хаскъл и Комак мълчаха. Изчаках да се възцари тягостна тишина. Нямаше нужда да ми се казва кои ми са приятелите.

— Имате ли някакви предложения, господа? — запитах аз.

Комак отправи поглед към мен:

— А вие?

— Вчера мислех, че имам — казах аз. — Но тази сутрин дойдох до заключението, че това е доста трудна задача за човек с моя опит.

За пръв път тази сутрин Хаскъл, Комак и Денби се разведриха. Размениха си бързи погледи. Комак заговори:

— Много разумно от твоя страна, синко — вметна той. — Какво ще кажеш за съдията Хаскъл? Той вече е пенсионер, но мисля, че би могъл да поеме работата, за да ви помогне.

Обърнах се към съдията.

— Бихте ли го сторили, Хаскъл?

Съдията леко се усмихна.

— Само за да ти помогна, моето момче — каза той. — Само за да ти помогна.

Погледнах към Невада. Усмихваше се широко. И аз му се усмихнах, преди да се обърна към другите:

— Да гласуваме ли, господа?

За пръв път Денби проговори.

— Съгласно устава на компанията, председателят може да се избира само от събрание на акционерите. При това само с мнозинство на притежателите на акции.

— Тогава да направим събрание на акционерите — каза Комак. — Мнозинството е налице.

— Идеята ви е чудесна — казах аз. Обърнах се усмихнат към съдията. — Разбира се, ако имам право да гласувам с акциите си — добавих аз.

— Разбира се, че можеш, момчето ми — прогърмя гласът на съдията, докато изваждаше някакъв лист от джоба си и ми го поднесе. — Ето завещанието на баща ви. Тази сутрин го узаконих. Сега, по закон, всичко е твое.

Поех завещанието и продължих:

— Дадено тогава, закривам събранието на директорите и откривам събранието на притежателите на акции. Първа точка от дневния ред е избирането на председател и секретар на компанията, който да замести покойния Джонас Корд.

Комак се усмихна:

— Предлагам съдията Самуел Хаскъл.

Денби бързо се присъедини. Прекалено бързо:

— Подкрепям предложението.

Кимнах.

— Чу се предложението за съдията Хаскъл. Има ли други? — попитах аз.

Невада се изправи.

— Аз предлагам Джонас Корд младши — заяви той.

Усмихнах му се.

— Благодаря. — Обърнах се към съдията и гласът ми стана твърд и равен: — Някой да поддържа предложението?

Лицето на съдията пламна. Той хвърли поглед към Комак, после към Денби. Денби беше пребледнял.

— Поддържа ли се предложението? — повторих студено аз.

Той разбра, че съм ги пипнал.

— Поддържам предложението — отрони тихо съдията.

— Благодаря, Хаскъл — казах аз.

След това беше лесно. Купих акциите им за двадесет и пет хиляди долара и първото нещо, което направих, бе да уволня Денби.

За секретар не ми трябваше дребен подлец като него. Нужен ми беше някой с цици.

Робер влезе в кабинета, където работех с Макалистър. Вдигнах поглед.

— Да, Робер?

Той сведе почтително глава.

— Мис Рина желае да ви види в стаята си, сър.

Изправих се и се протегнах. Да стоиш половин ден зад бюрото бе по-лошо от всичко, което бях правил досега.

— Добре, ей сега ще се кача.

Макалистър ме изгледа въпросително.

— Почакай! — наредих аз. — Няма да се бавя.

Робер задържа вратата отворена да мина и аз се качих по стълбището към стаята на Рина. Почуках на вратата.

— Влез — обади се тя.

Седеше до масичката пред огледалото. Луиз решеше косата й с голяма бяла четка. Рина ме погледна в огледалото.

— Искала си да ме видиш? — запитах аз.

— Да! — отговори тя. Обърна се към Луиз. — Стига засега. Остави ни.

Момичето се поклони мълчаливо и тръгна към вратата. Застигна я гласът на Рина.

— И чакай долу. Ще те повикам, когато ми потрябваш.

Рина ме погледна и се усмихна.

— Има навик да подслушва зад вратите.

— Известно ми е — казах аз и затворих вратата подире й. — За какво си искала да ме видиш?

Рина стана. Черният пеньоар се усука около нея. Видях, че под него носи черно бельо. Погледът й улови моя. Тя пак се усмихна.

— Какво ще кажеш за вдовишкия ми траур?

— Много жизнерадостен — отговорих аз. — Но едва ли си ме извикала за това.

Тя взе една цигара и я запали.

— Искам да се махна оттук веднага след погребението.

— Защо? — попитах аз. — Това е твоят дом. Той го остави на теб.

Очите й срещнаха моите през облака, който тя издуха.

— Искам да купиш къщата от мене.

— Откъде ще взема парите?

— Ще ги намериш! — последва безразличният отговор. — Баща ти винаги намираше пари за нещата, които искаше.

Изгледах я. Стори ми се, че знае точно какво прави.

— Колко ще искаш? — предпазливо попитах аз.

— Сто хиляди долара — спокойно отвърна тя.

— Какво! — възкликнах аз. — Тя не струва повече от петдесет и пет.

— Зная — каза тя. — Но аз прибавям и нещо друго — акциите си от компанията „Корд Експлозивс“.

— Акциите не покриват разликата! — избухнах аз. — Тази сутрин купих двойно повече за двайсет и пет хиляди долара!

Тя се изправи и пристъпи към мен. Очите й ме гледаха ледено.

— Виж какво, Джонас — каза смразяващо тя, — постъпвам съвсем сговорчиво. Съгласно законите на щата Невада полага ми се една трета част от бащиното ти наследство, независимо дали има завещание, или не. Мога да оспорвам валидността на завещанието, стига да пожелая. А дори и да не успея, ще те обвържа със съдилища поне за пет години. Какво ще стане с всичките ти планове тогава?

Изгледах я мълчаливо.

— Ако не ми вярваш, защо не се посъветваш с адвоката си, който те чака долу? — добави тя.

— Проверила си вече? — предположих аз.

— Разбира се! — отсече тя. — Съдията Хаскъл ми телефонира веднага щом се прибра!

Поех дълбоко въздух. Трябваше да се досетя, че дъртият копелдак няма да се остави така лесно.

— Нямам толкова пари — казах. — Нито пък компанията има.

— Зная — каза тя. — Ето защо ти предлагам да взема петдесет хиляди в деня на погребението и твоето писмено потвърждение от името на компанията, че ще получавам по десет хиляди годишно през следващите пет години.

Не ми беше нужен юрист, за да разбера, че е била посъветвана добре.

— Добре! — отсякох и се насочих към вратата. — Слез долу. Ще кажа на Макалистър да изготви книжата.

Тя пак се усмихна:

— Не мога да направя това.

— Защо не? — настоях аз.

— Аз съм в траур — обясни тя. — Как би изглеждало, ако вдовицата на Джонас Корд слезе долу да върши търговски сделки? — Тя се върна при тоалетната масичка и седна пред нея. — Когато изготвиш документите, ми ги прати.

9.

Беше пет часът, когато слязохме от таксито пред сградата на банката в търговската част на Лос Анжелос. Минахме през вратата и закрачихме към служебните кабинети в задната част. Макалистър ме въведе през вратата, на която пишеше: ЛИЧЕН КАБИНЕТ. Беше чакалня.

Секретарката вдигна поглед.

— Мистър Макалистър! — усмихна се тя. — Мислехме, че сте в Невада.

— Бях — отговори той. — Мистър Морони вътре ли е?

— Чакайте да проверя — отзова се тя. — Понякога има навика да излиза, без да ми се обади. — Тя изчезна през другата врата.

Погледнах Макалистър.

— Ей такава секретарка ми трябва. Има мозък в главата си, допълнен с чифт сочни гърди.

Той се засмя.

— Такова момиче струва седемдесет и пет — осемдесет долара на седмица. Не са много евтини.

— Всичко хубаво се заплаща — казах аз.

Секретарката се появи усмихната на вратата.

— Мистър Морони ще ви приеме веднага, мистър Макалистър.

Последвах го във вътрешния кабинет. Беше голям, с тапицирани с дъб стени. В средата му се простираше огромно бюро, зад което седеше дребен мъж със стоманеносива коса и проницателни, тъмни очи. При влизането ни той се изправи.

— Мистър Морони — каза Макалистър, — това е Джонас Корд.

Морони протегна ръка. Поех я. Не беше обикновената мека, банкерска ръка. Тази беше закоравяла и стискаше здраво. Говореше за усилен труд години наред и то не зад това бюро.

— Радвам се да се запознаем, мистър Корд — каза той с лек италиански акцент.

— Аз също, сър — промълвих почтително.

Той ни покани да седнем пред бюрото, което и направихме. Макалистър мина направо към въпроса. Когато свърши, Морони ме загледа.

— Неприятно ми е да чуя за вашата загуба — каза той. — От всичко, което съм чувал, той е бил доста необикновен човек.

— Наистина беше, сър — кимнах аз.

— Вие съзнавате, разбира се, че това създава известни затруднения?

Погледнах го.

— Без да правим опит да се спираме на техническата страна, мистър Морони, мислех, че заемът се дава на компанията „Корд Експлозивс“, а не на баща ми или на мен.

Морони се усмихна.

— Добрият банкер дава заеми на компаниите, но винаги има предвид човека, който стои зад тях.

— Моят опит е ограничен, сър, но аз мислех, че първата цел на добрия банкер е да получи съответната равностойност на един заем. Мисля, че това е свързано и със заемното споразумение, уредено между Макалистър и вас.

Морони се усмихна. Облегна се назад в креслото си и взе една пура. Запали я и ме погледна през облака дим.

— Мистър Корд, кажете ми кое считате за основна отговорност на заемоискателя?

Погледнах го.

— Да спечели от заема си.

— Казах заемоискателя, мистър Корд, не заемодателя.

— Зная, мистър Морони — казах аз. — Но ако не чувствувам, че трябва да изкарам печалба от парите, които ми отпускате, не би имало смисъл въобще да ги вземам.

— А как очаквате да спечелите от заема? — запита той. — Колко добре познавате работата си, мистър Корд?

— Не толкова добре, колкото би трябвало, мистър Морони. Положително не толкова добре, колкото ще я познавам следващата седмица, следващия месец, следващата година. Но зная това. Утрешният ден идва, а с него и целият нов свят. Разкриват се възможности за трупане на пари, каквито никога не са съществували по времето на баща ми. И аз ще се възползувам от тях.

— Предполагам, че намеквате за този нов продукт, с който се сдобивате чрез немския контракт?

— Отчасти — казах аз, макар да не бях се сетил за него, докато той не го спомена.

— Какво знаете за пластмасите? — попита той.

— Съвсем малко — признах аз.

— Тогава защо сте така уверен, че те ще струват нещо?

— Дюпон и Истман проявяват интерес за правата в Америка. Щом те се интересуват от нещо, значи си струва. После — вашето съгласие да ни заемете парите, за да придобием тези права. Щом пооправя някои работи тук, възнамерявам да прекарам два-три месеца в Германия и там да науча всичко за пластмасите.

— Кой ще ръководи компанията, докато ви няма? — запита Морони. — Много неща могат да се случат за три месеца.

— Макалистър, сър — казах аз. — Той вече прие да се включи в компанията.

Израз на уважение се появи по лицето на банкера.

— Зная, че моите директори може да не се съгласят с мен, мистър Корд, но аз реших да ви отпусна заема. Той крие известни елементи на несигурност, които може би не съвпадат с техните представи за банкерската практика, но „Пайъниър Нашънъл Тръст Къмпани“ се създаде от заеми като този. Ние бяхме първата банка, която кредитира производителите на филми, а няма нищо по-несигурно от тях.

— Благодаря ви, мистър Морони — казах аз.

Той вдигна слушалката на телефона на бюрото.

— Донесете ми заемното споразумение на Корд и чека.

— Ще забележите — каза той, — че макар заемът да беше от триста хиляди долара, ние увеличихме кредита ви до максимум петстотин хиляди долара. — Той ми се усмихна. — Един от моите банкерски принципи, мистър Корд, е да не притискам съвсем клиентите си. Някой път границата между успеха и провала е в няколко долара повече.

Този човек изведнъж ми хареса. Един комарджия лесно разпознава друг. А този беше такъв. Усмихнах му се.

— Благодаря, мистър Морони. Да се надяваме, че ще изкарам доста пари и за двама ни. — Наведох се и подписах формулярите на заема.

— Сигурен съм, че ще успеете — каза Морони и бутна чека към мен.

Взех го и го подадох на Макалистър, без да го погледна.

— Още веднъж ви благодаря, мистър Морони. Съжалявам, че трябва да си тръгваме, но довечера трябва да бъдем в Невада.

— Довечера ли? Но до сутринта няма вече влакове.

— Имам собствен самолет, мистър Морони. С него дойдохме. В девет часа ще си бъдем вкъщи.

Морони заобиколи бюрото. Лицето му беше загрижено.

— По-добре летете ниско, мистър Корд — каза той. — В края на краищата, току-що ви дадохме цял куп пари.

Разсмях се.

— Не се безпокойте, мистър Морони. Не е по-опасно от автомобил. А пък случи ли се нещо, просто ще спрете изплащането на чека.

И двамата се разсмяха. Забелязах напрежението по лицето на Макалистър, но за негова чест, той не каза нищо.

Здрависахме се и Морони ни изпрати до вратата.

— Всичко хубаво — каза той, когато влизахме в чакалнята.

На кушетката бе седнал един човек. Той бавно се изправи на крака. Познах Бъз Долтън, пилотът, чийто самолет бях задигнал на комар.

— Хей, Бъз — подвикнах аз, — не познаваш ли старите си приятели?

По лицето му пропълзя усмивка.

— Джонас! — възкликна той. — Какъв дявол те е довел тук?

— Копая за малко миза — казах аз, поемайки ръката му. — А ти?

— Същото — отговори ми той и лицето му пак посърна. — Но досега нямам късмет.

— Защо? — попитах аз. Бъз сви рамене.

— Сключих договор с пощите. Обход от Лос Анжелос до Сан Франциско. Дванайсет месеца, гарантирани при десет хиляди месечно. Но ми се струва, че ще трябва да се откажа. Не мога да намеря мангизи да купя трите самолета, които са ми нужни. Банките мислят, че било много рисковано.

— Колко ти трябва назаем?

— Около двайсет и пет бона — каза той. — Двайсет за самолетите и пет да летим с тях, докато получим първия чек.

— Носиш ли договора?

— В джоба ми е — каза той и го измъкна.

Погледнах го.

— Изглежда ми добра сделка.

— Несъмнено — отвърна той. — Всичко съм изчислил. Остават ми чисти пет бона месечно, след като приспадна разноските и амортизацията. Ето ги сметките.

Цифрите ми изглеждаха в ред. Имах представа колко струва да се кара един самолет. Обърнах се и погледнах Морони.

— Остава ли в сила това, което ми казахте преди малко? За допълнителния кредит. Има ли ограничения по него?

— Абсолютно никакви — усмихна се той.

Обърнах се отново към Бъз.

— Ще имаш парите при две условия — казах аз. — Получавам петдесет процента от акциите на компанията ти и имуществена ипотека върху самолетите, амортизуема след дванадесет месеца, и двете платими на компанията „Корд Експлозивс“.

Лицето на Бъз грейна в усмивка.

— Братче, правиш страхотна сделка!

— Добре! — казах аз. Обърнах се към мистър Морони. — Ще бъдете ли така любезен да уредите формалностите? Трябва да се върна нощес.

— На драго сърце, мистър Корд — усмихна се той.

— Направете заема за тридесет хиляди — казах аз.

— Хей, чакай — прекъсна ме Бъз, — трябват ми само двайсет и пет.

— Зная — казах аз, обръщайки се пак към него с усмивка. — Но днес научих нещо.

— Какво? — запита ме Бъз.

— Лоша сделка е, ако заемеш на някой толкова пари, колкото евентуално да не му достигнат. Явява се възможност и двамата да загубите. Искаш ли наистина да му свършиш работа, заеми му достатъчно, за да си свърши работата.

Погребението на баща ми беше най-голямото, уредено някога в тази част на щата. Дори губернаторът присъствува. Бях преустановил работата във фабриката и малката църква се изпълни до краен предел: хора имаше дори навън на улицата.

Рина и аз стояхме сами на скамейката отпред. Тя стоеше стройна и изправена в черната си рокля, а русата й коса и лицето бяха покрити под черен воал. Загледах се в новите черни обувки на краката ми. Това бяха обувките на баща ми, които ме убиваха. В последния момент бях открил, че в къщата нямам никакви други обувки, освен хаурчос. Робер бе донесъл обувките от шкафа на баща ми. Татко никога не беше ги обувал. Дадох си обещание и аз никога вече да не ги сложа на краката си.

Усетих обща въздишка да преминава през църквата. Затваряха ковчега на баща ми. Хвърлих последен бегъл поглед върху лицето му, после всичко отмина и в ума ми остана странен пустош, така че за миг си помислих, че не мога даже да си спомня как е изглеждал.

После до ушите ми долетяха хълцания и аз погледнах с крайчето на окото си. Плачеха мексиканките от фабриката. Зад гърба си чух подсмърчане. Беше Джейк Плат с насълзени от уискито очи.

Погледнах застаналата до мен Рина. Виждах през черния воал очите й. Бяха бистри и спокойни. От оплаквачите зад нас долиташе звукът на много хора, оплакващи баща ми.

Но Рина, неговата съпруга, не заплака. Нито пък аз, неговият син.

10.

Беше топла нощ, независимо от бриза, който нахлуваше през отворения прозорец откъм пустинята. Мятах се неспокойно в леглото и избутвах чаршафите под мен. Дълъг ден беше, започнал с погребението, после обмисляне на разнообразни планове с Макалистър, докато стана време да си тръгва. Бях уморен, а не можех да заспя. Премного мисли се въртяха в главата ми. Питах се дали това беше причината да чувам баща си как крачи нагоре-надолу из стаята си дълго след като всички в къщата си легнаха.

Зад вратата се чу звук. Седнах в леглото. Гласът ми разцепи тишината.

— Кой е?

Вратата се отвори и видях лицето й; останалото, загърнато в черния пеньоар, се сливаше с мрака. Гласът й беше много тих, когато затвори вратата след себе си:

— Помислих си, че сигурно си буден, Джонас. И аз не мога да заспя.

— Безпокоиш се за парите ли? — саркастично запитах аз. — Чекът е там, на шкафа, заедно с документите. Само подпиши разписката и е твой.

— Остави парите — каза тя и пристъпи в стаята.

— Тогава какво? — студено запитах аз. — Дойде да ми кажеш, че съжаляваш ли? Да изразиш съболезнованията си? Съчувствието си?

Беше вече до леглото и ме гледаше.

— Не бива да говориш такива неща, Джонас — каза простичко. — Той ти беше баща, а аз бях негова съпруга. Да, дойдох да ти кажа, че съжалявам.

Но това не ме задоволи.

— Съжаляваш за кое? — нахвърлих се аз. — Че не ти е оставил повече? Че не се омъжи за мен, вместо за него? — Засмях се горчиво. — Ти не го обичаше.

— Не, не го обичах. Но го уважавах. Той беше повече мъж от всеки друг, когото съм срещала.

Не проговорих.

Изведнъж тя заплака. Седна на ръба на леглото ми и скри лице в ръцете си.

— Престани! — казах грубо аз. — Късно е за сълзи.

Тя отпусна ръце и ме загледа напрегнато. Забелязах в мрака влажни, сребърни ивици да се спускат по лицето й.

— Много знаеш ти за какво е късно! — проплака тя. — Късно е да го обичам? Не че не опитвах. Просто не съм способна да обичам. Не зная защо. Такава съм. Баща ти знаеше това и ме разбираше. Затова се омъжих за него. Не за парите му. Той знаеше и това. И беше доволен от малкото, което му давах.

— Ако е вярно — попитах аз, — защо плачеш?

— Защото съм изплашена — каза тя.

— Изплашена? — засмях се аз. Не й подхождаше някак. — От какво се страхуваш?

Тя измъкна цигара някъде от пеньоара си и я сложи в устата си, незапалена. Очите й святкаха като на пантера край пустинен бивак в нощта.

— От мъжете — отсече тя.

— От мъжете? — повторих аз. — Ти… се боиш от мъжете? Защо, ти си първичният дразнител…

— Вярно е, глупако! — ядосано ме пресече тя. — Страхувам се от мъжете, да слушам намеците им, да се предоставям на похотливите им ръце и еднопосочни мисли. И да ги слушам как маскират желанията си с думи за любов, когато всичките им желания водят само до едно нещо. Да влязат в мен.

— Ти си луда! — казах сърдито. — Ние не мислим само затова!

— Така ли? — запита тя. Чух драскането на кибрит и пламъкът разкъса мрака. Тя ме погледна. — Виж себе си, Джонас. Виж се как изгаряш от страст към жената на баща си!

Нямаше нужда да поглеждам, за да се убедя, че е права. Пернах гневно клечката от ръката й.

После изведнъж тя се прилепи към мен и устните й зацелуваха нежно лицето и брадата ми, а тялото й трепереше от страх.

— Джонас! Джонас! Позволи ми да остана при теб! Само тази нощ! — проплака тя. — Страхувам се да бъда сама!

Вдигнах ръце да я отблъсна. Беше гола под черния пеньоар. Плътта й беше хладна и мека, като летния пустинен бриз, а напиращите зърна бодяха дланите на вдигнатите ми ръце.

Замръзнах, впил в мрака поглед в нея. Пред мен бе само лицето й, после вкусът на солените й сълзи по нейните и моите устни. Гневът в мен се стопи от преливащата страст. Оставили за свой пазач само дявола в мен, ние се гмурнахме в огнената наслада на собствения ни ад.

Събудих се и погледнах през прозореца. Първите проблясъци на зората се прокрадваха в стаята. Обърнах се към Рина. Тя лежеше с глава на възглавницата, простряла ръка върху очите си. Леко я докоснах по рамото.

Дръпна си ръката. Очите й бяха отворени, бистри и спокойни.

Стана от леглото с бавни, плавни движения. Тялото й блестеше младо и златисто. Вдигна от пода черния пеньоар и се намъкна в него. Наблюдавах я, докато отиваше към шкафа.

— В горното чекмедже има писалка — казах.

Тя извади писалката и подписа разписката.

— Няма ли да я прочетеш? — попитах. Тя поклати глава.

— За какво? Не можеш да вземеш повече, отколкото се съгласих да ти дам.

Права беше. Беше се отказала от всякакви бъдещи права и претенции върху имота. Взе чека и банкнотите и тръгна към вратата. Там се обърна и ме погледна.

— Няма да бъда тук, когато се върнеш от фабриката.

Погледнах я мълчаливо.

— Не е необходимо да заминаваш — промълвих аз.

Очите й срещнаха моите. Струва ми се, че долових тъга в тях.

— Не, Джонас — каза тихо тя. — Време е да излезеш от сянката на баща си. Той беше велик човек, такъв ще бъдеш и ти. По свой начин.

Посегнах към нощната масичка за цигара и я запалих, без да проговоря. Димът опари дробовете ми.

— Сбогом, Джонас! — каза тя. — Желая ти успех.

Загледах се в нея за миг, после заговорих. Гласът ми беше дрезгав от цигарата.

— Благодаря — казах. — Сбогом, Рина.

Вратата се отвори, после бързо се затвори и нея я нямаше вече. Станах от леглото и отидох до прозореца. Първите утринни пламъци на слънцето се появиха на хоризонта. Предстоеше зноен ден.

Чух вратата зад мен да се отваря и сърцето затупка в гърдите ми. Връщаше се. Обърнах се.

Робер влезе в стаята, носейки поднос. Белите му зъби блестяха в приятна усмивка.

— Помислих, че няма да се откажете от чаша кафе.

Когато стигнах във фабриката, Джейк Плат беше покатерил група хора на покрива, които го боядисваха в бяло. Ухилих се на себе си и влязох.

Първият ден беше трескав. Като че ли нищо не бе в ред. Детонаторните капсули, които бяхме изпратили на „Ендикът“, се бяха оказали дефектни и трябваше бързо да подменим прашката. За трети път тази година Дюпон ни беше измъкнал под носа контракт с правителството за пресован кордит.

Прекарах половината ден над цифрите и накрая всичко завря, когато стигнах до нашата политика относно процентите от печалбата. Щом предложих да преразгледаме отношението си, ако то би ни струвало частични загуби, Плат протестира. Баща ми, каза той, твърдял, че не си струвало да работят за по-малко от дванадесет процента. Избухнах и казах на Джейк Плат, че аз ръководя фабриката сега и че каквото е правил баща ми, си е било негова работа. За следващия търг съм сигурен, че ще закопая Дюпон поне с три цента на фунт.

Беше станало вече пет часът и производственият майстор влезе в стаята. Тъкмо смятах да разгледам неговия въпрос, когато Невада ме прекъсна.

— Джонас — каза той.

Вдигнах поглед. Бе прекарал в кабинета целия ден, свит мълчаливо в един ъгъл и забравен там.

— Да? — отговорих му аз.

— Редно ли е, ако ви оставя малко по-рано? — запита той. — Имам да свърша някои неща.

— Разбира се — отвърнах аз и пак загледах производствените листи. — Вземи „Дюзенберг“-а. Джейк ще ме закара до дома.

— Нямам нужда от него — каза той. — Дошъл съм с моята кола.

— Невада — повиках го аз, — кажи на Робер, че ще се прибера за вечеря към осем часа.

Той се поколеба за миг, после чух отговора му:

— Разбира се, Джонас. Ще му кажа.

Свърших по-рано от очакваното и спрях „Дюзенберг“-а пред къщата в седем и половина тъкмо когато Невада слизаше по стъпалата с два куфара в ръце. Изгледа ме изненадан:

— Рано се прибираш.

— М-м, да — отвърнах аз. — Свърших по-рано, отколкото предполагах.

— О-о — каза той и продължи по стъпалата към колата си. Сложи куфарите отзад.

Последвах го и видях, че цялата задна седалка на колата е пълна с багаж.

— Къде отиваш с целия този багаж, Невада?

— Той си е мой — начумери се той.

— Не съм казал, че не е — заявих аз. — Просто питам къде отиваш?

— Напускам.

— На лов ли? — попитах. Беше годишното време, когато Невада отиваше из планините от времето, когато бях дете.

— Не — каза той. — Завинаги.

— Почакай! — отсякох аз. — Не можеш да си заминеш ей така.

Тъмните му очи пронизаха моите.

— Кой казва, че не мога?

— Аз — отвърнах. — Как ще я карам без теб?

Той бавно се усмихна.

— Много добре, предполагам. Не съм ти нужен вече за гледачка. Наблюдавах те през последните няколко дни.

— Но… но… — възразих аз. Невада се усмихна бавно.

— Всяка работа един ден идва до своя край, Джонас. Аз прекарах почти шестнайсет години и сега вече нямам какво да правя. Не ме блазни да получавам заплата, без да съм си я спечелил.

Погледнах го. Беше прав. Той бе прекалено мъжествен, за да се навърта наоколо като слуга.

— Имаш ли достатъчно пари?

Той кимна.

— Шестнайсет години не съм похарчил нито цент от собствените си пари. Баща ти не ми позволи.

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Ще се събера с неколцина приятели. Ще се заловим с едно представление за Дивия Запад, с което ще обикаляме крайбрежието на Калифорния. Надявам се да прекараме приятно.

Заседяхме се неловко, после Невада протегна ръка.

— Довиждане, Джонас.

Подадох му моята. Усетих как сълзите запират на клепачите ми.

— Довиждане, Невада.

Той заобиколи колата и седна на кормилото. Запали мотора и включи на скорост. Вдигна ръка и я размаха за сбогом, когато потегли.

— Обаждай се, Невада — извиках подире му и го гледах, докато се изгуби от погледа ми.

Влязох в къщата и отидох във всекидневната. Седнах край празната маса.

Робер влезе с плик в ръка.

— Мистър Невада остави това за вас — каза той.

Отворих го безчувствено и извадих една бележка, написана старателно с молив:

Огледах другите документи в плика. Бяха акции на компанията „Корд Експлозивс“, прехвърлени на мое име.

Оставих ги на масата, а в гърлото ми се появи някаква буца. Къщата изведнъж опустя. Баща ми, Рина, Невада. Всички. Всички си бяха отишли. Къщата започна да навява спомени.

Припомних си думите на Рина да изляза от бащината си сянка. Не можех да живея в тази къща. Тя не беше моя. Беше негова. За мен тя винаги щеше да бъде неговата къща.

Реших. Ще си намеря апартамент в Рено. В апартамента нямаше да ме преследват спомените. Ще прехвърля къщата на Макалистър. Той имаше семейство и така щях да му спестя затрудненията да си търси дом.

Пак погледнах бележката на Невада. В душата ми почна да се заражда някаква болка. Последният му ред ме порази. Честит рожден ден. Бях забравил и Невада бе единственият, който се бе сетил.

Днес имах рожден ден.

Ставах на двадесет и една години.