Торбарите

1.

Отвън нажеженото до бяло юлско слънце обгръщаше пистата в Невада, но тук, в кабинета на генерала, претовареният еър-къндишън бръмчеше и поддържаше постоянна температура от двайсет и шест градуса. Погледнах към Мориси, после към генерала и съпровождащия го щаб от другата страна на масата.

— Това е истината, господа — заявих аз. — CA-JET Х.Р. би трябвало да постигне сто и осемдесет и два метра по-лесно, отколкото британският Де-Хавиланд ролс постига своите сто и петдесет, с което толкова се перчат. — Усмихнах им се и станах. — А сега, ако излезете навън, господа, ще ви го покажа.

— Не се съмнявам в казаното, мистър Корд — отвърна спокойно генералът. — Ако имахме и най-малкото съмнение, никога нямаше да получите договора.

— Тогава какво чакаме? Да вървим.

— Един момент, мистър Корд — спря ме генералът. — Не можем да си позволим вие да изпробвате самолета.

Изгледах го.

— Защо не?

— Не отговаряте на изискванията за реактивните самолети — обясни той. После загледа листа хартия на бюрото си. — Медицинското ви свидетелство показва частично забавяне на рефлексите. Разбира се, съвсем нормално за вашата възраст, но разбирате, че не можем да ви позволим вие да извършите изпитанието.

— Това са пълни глупости, генерале. Кой, по дяволите, мислите, че го е докарал тук, за да ви го достави?

— Имахте право за това тогава — отвърна генералът. — Самолетът беше ваш. Но в момента, когато докосна това летище, съгласно договора той стана собственост на армията. А ние не можем да си позволим да рискуваме, като позволим вие да го карате.

Плеснах юмрук в дланта си. Правила, все тези проклети правила. Това беше неприятното с идиотските договори. Вчера можех да прелетя с него до Аляска и обратно и не можеха да ме спрат. Или дори да ме настигнат. CA-JET Х.Р. беше с повече от триста километра в час по-бърз от всеки друг самолет, с който армията разполагаше. Някой ден ще трябва да отделя време и да прочета тези договори.

Генералът се усмихна и заобиколи масата, приближавайки се до мен.

— Зная какво изпитвате, мистър Корд — уверяваше ме той. — Когато лекарите ми казаха, че съм вече много стар за бойни полети и ме сложиха зад едно бюро, не бях по-възрастен, отколкото сте вие сега. И не ми се понрави повече, отколкото на вас. Никой не обича да му казват, че остарява.

Какви дивотии ми говореше? Бях едва на четиридесет и една години. Това не е много. Все още можех да летя далеч по-добре от тези хлапаци, с жълто около устата, които се разкарваха по летището и извън него със златни и сребърни емблеми на дъбови листа върху раменете. Погледнах генерала.

Изглежда, че прочете изненадата по лицето ми, тъй като пак се усмихна.

— Това беше само преди една година. Сега съм на четиридесет и три. — Предложи ми цигара и аз я взех мълчаливо. — Подполковник Шоу ще го издигне. Той е вече на пистата и ни очаква.

Пак прочете въпроса в очите ми.

— Не се безпокойте — успокои ме бързо той. — Шоу основно е запознат с машината. Прекара последните три седмици във вашия завод в Бърбенк и добре я изучи.

Погледнах към Мориси, но той старателно избягваше да срещне очите ми. Значи и той бе участвал в заговора. Ще го накарам да си плати за това после. Обърнах се към генерала:

— Добре, генерале. Да излезем да видим как ще полети бебето.

Бебе беше точната дума и не само за самолета. Подполковник Шоу едва ли имаше повече от двадесет години. Наблюдавах го, докато се издигне, но някак не можех да остана и да гледам с примижали очи как пори небето и минава през всички номера. Беше все едно да си блъскаш дълго време главата и накрая да уредиш да чукаш някоя девственица и когато всичко е готово, да отвориш вратата на спалнята и да откриеш, че друг е грабнал плода под носа ти.

— Откъде бих могъл да си взема кафе?

— Има лавка долу, при главния портал — обясни един от войниците.

— Благодаря.

— Няма защо — механично отвърна той, без да откъсва очи от самолета в небето и аз се запътих нататък.

В лавката нямаше еър-къндишън, но държаха помещението затъмнено и не беше съвсем лошо, макар че кубчетата лед в айскафето се стопиха, преди да отнеса чашата до масата. Загледах се начумерено през прозореца срещу мен. Много млад или много стар. Все така ми се случваше. Бях на четиринадесет, когато Първата война свърши през 1918-та, и почти прехвърлил възрастовата граница, когато влязохме в тази. Някои хора просто нямат късмет, винаги съм си мислил, че война има за всяко поколение, а ето че аз се бях разминал. Имал бях лошия късмет да се родя между двете.

Един средно голям военен автобус спря пред лавката. От него се заизмъкваха мъже и аз ги зазяпах, тъй като нямаше какво друго да правя. Не бяха войници; бяха цивилни и то не много млади. Повечето от тях носеха саката си през рамо и по малко куфарче в свободната си ръка, неколцина бяха с посивели коси, а много въобще без коса. Нещо в тях привлече вниманието ми. Никой не се усмихваше, дори когато разговаряха помежду си на малки групички, които веднага сформираха на тротоара край автобуса.

Защо да се усмихват, запитах се горчиво аз. Нямаше за какво. Бяха все дъртаци като мен. Извадих си цигара и драснах клечка кибрит. Вятърът от вентилатора я загаси. Запалих друга, обърнал гръб на вентилатора и закрил огънчето с ръце.

— Хер Корд! Каква изненада! Какво правите тук!

Вдигнах очи към хер Щрасмер.

— Току-що им доставих един нов самолет — казах аз и му протегнах ръка. — Но вие какво правите тук? Мислех, че сте в Ню Йорк. — Той се ръкува с мен по характерния си европейски начин. Усмивката напусна очите му.

— Ние също направихме една доставка. Сега се връщаме.

— Да не сте с групата отвън?

Той кимна. Погледна към тях през прозореца и в очите му се появи тревога.

— Да — отвърна бавно той. — Всички дойдохме заедно, с един самолет, но се връщаме поотделно. Три години работихме съвместно, но вече свършихме. Връщам се в Калифорния.

— Надявам се — засмях се аз. — Ще имаме голяма нужда от вас в завода, но се боя, че ще мине още малко време. Войната в Европа може и да свърши, но ако Тарава и Окинава са индикатори, изглежда, че ще минат повече от шест месеца, ако не и година, преди Япония да капитулира.

Той нищо не отговори.

Вдигнах поглед и изведнъж се сетих. Тези европейци много държаха на възпитаните обноски.

— Извинете, хер Щрасмер — заговорих бързо аз. — Бихте ли изпили с мен едно кафе?

— Не разполагам с време. — Някакво странно колебание се криеше в погледа му. — Нямате ли и тук някой кабинет, както навсякъде другаде?

— Разбира се — казах аз и го погледнах. На влизане бях минал покрай вратата, на която пишеше МЪЖЕ. — Тук отзад.

— Ще ви видя там след пет минути — каза той и бързо излезе навън.

Видях го през прозореца как се присъедини към една от групичките и заговори оживено с хората там. Замислих се дали старчето не откача. Човек не можеше да определи; може би бе работил прекалено много и си мислеше, че се намира отново в нацистка Германия. Защото не виждах причина да бъде толкова тайнствен в разговора си с мен. В края на краищата, ние бяхме съюзници сега.

Загасих си цигарата в пепелника и се измъкнах навън. Той дори не ме погледна, когато минах покрай групичката на път за тоалетната. Влезе там веднага след мен. Очите му зашариха нервно към кабините.

— Сами ли сме?

— Мисля, че да — отвърнах аз и го погледнах. Чудех се как ли ще домъкна лекар насам в случай че съвсем откачи.

Той тръгна към кабините, отвори една след друга вратите и погледна вътре. Накрая, видимо доволен, се върна при мен. Лицето му беше напрегнато и бледо и ситни капки пот бяха избили по челото. Стори ми се, че започнах да се досещам какво е станало. Слънцето на Невада е убийствено, ако не си свикнал с него. Още първите му думи ме убедиха, че съм прав.

— Хер Корд — прошепна дрезгаво той, — войната няма да трае и шест месеца.

— Разбира се, че не — казах сговорчиво аз. От това, което бях чувал, първото нещо бе да се съгласяваш с тях, да се опиташ да ги успокоиш. Искаше ми се да си припомня второто нещо. Обърнах се към мивката. — Ето, ще ви напълня чаша во…

— Ще свърши още другия месец!

Това, което си мислех, сигурно бе изписано на лицето ми, защото устата ми зяпна от изненада.

— Не, не съм луд, хер Корд — увери ме бързо Щрасмер. — Не бих го казал на никой друг, освен на вас. Това е единственият начин, по който мога да ви се отплатя, че ми спасихте живота. Зная от какво значение е това за работата ви.

— Но… но как…

— Не мога да ви кажа нищо повече — прекъсна ме той. — Просто ми повярвайте. Следващия месец Япония ще е verfallen! — Обърна се и направо изтича през вратата.

Загледах се подир него, после пристъпих към мивката и си изплакнах лицето със студена вода. Чувствах се по-луд от него, защото започвах да му вярвам. Но защо? Не виждах смисъла. Е вярно, че изтласквахме японците назад, но те все още държаха Малая, Хонконг и Холандските източни индии и с тяхната философия на камикадзе само чудо би прекратило войната до един месец.

Все още мислех за това, когато се качихме с Мориси във влака.

— Знаеш ли кого срещнах? — попитах аз. Не го оставих да ми отговори. — Ото Щрасмер.

Усмивката му издаде вътрешното облекчение. Изглежда очакваше да вдигна олелия, че не ми е споменал за летеца.

— Славен човек е той — каза Мориси. — Как е?

— Добре изглеждаше — отвърнах аз. — Отиваше в Ню Йорк. — Погледнах през прозореца към равнинната пустиня на Невада. — Впрочем, чувал ли си някога върху какво точно работеше той?

— Не точно.

Погледнах го.

— Какво си чувал?

— Не съм го чул от него — обясни Мориси. — Научих го от един мой приятел в Клуба на инженера, който също известно време се е занимавал с въпроса. Макар че и той не знае много. Каза ми само, че се наричало проекта „Манхатън“ и че имало нещо общо с професор Айнщайн.

Усетих как веждите ми се свиха в недоумение.

— Какво би могъл да прави Щрасмер за човек като Айнщайн?

Той пак се усмихна.

— В края на краищата Щрасмер измисли консервна кутия за бира от пластмаса, с якост по-голяма от тази на метала.

— Е, и? — запитах аз.

— Може би професорът е взел Ото да му измисли пластмасов контейнер, в който да държи атомите си — каза Мориси засмян.

Чувствах как възбудата ми нараства. Контейнер за атоми, енергия в бутилка, готова да експлодира, щом й махнеш запушалката? Дребничкият мъж не беше луд. Знаеше за какво говори. Лудият бях аз.

Би било същинско чудо. Е, значи Щрасмер и компанията му бяха дошли в пустинята, бяха измислили чудото и сега се прибираха по домовете си. Какво беше и как го бяха направили не можех да предположа и не ме интересуваше.

Но дълбоко в себе си бях убеден, че са го направили.

Чудото, с което щеше да дойде краят на войната.

2.

Слязох от влака в Рено, а Мориси продължи за Лос Анжелос. Нямаше време да телефонирам на Робер в ранчото, затова наех такси до фабриката. Пресякохме портала от стоманена тел под огромната табела „ЕКСПЛОЗИВИ КОРД“, сега на повече от два километра от главния заводски корпус.

Заводът се беше разширил страхотно през войната. А също така и всички останали компании. Каквото и да правехме, мястото все не достигаше.

Слязох, платих на шофьора и когато той замина, вдигнах поглед към познатата стара сграда. Беше овехтяла, изглеждаше опушена и остаряла в сравнение с новите пристройки, но белият й покрив блестеше на слънцето. Някак не можах да се навия да се махна от нея, когато другите административни директори се бяха преместили в кабинетите си в новата административна сграда. Хвърлих цигарата в прахта и я смачках с пета, после влязох вътре.

Мирисът беше същият както винаги и шепотът, който се понесе сред мъжете и жените, бе същият, който винаги бях чувал при минаването си: El hiso. Синът. Бяха изминали двайсет години и повечето от тях дори не бяха тук, когато баща ми умря, но въпреки това ме наричаха така. Даже и младите, някои от които нямаха и половината от моите години.

И кабинетът си беше същият. Тежкото, огромно бюро и кожените мебели сега бяха понапукани и износени от времето. Нямаше секретарка в преддверието, но това не ме изненада. Нямаше нужда да има. Не ме очакваха.

Минах зад бюрото и натиснах бутона на вътрешния телефон, който ме свързваше направо с кабинета на Макалистър в новата сграда, на половин километър оттук. Изненада прокънтя в гласа му, когато се обади:

— Джонас! Откъде довтаса?

— От Въздушните сили — отвърнах аз. — Току-що им доставихме CA-JET Х.Р.

— Чудесно. Хареса ли им?

— Предполагам — отговорих аз. — Но не ми се довериха аз да го издигна. — Облегнах се и отворих вратата на шкафчето под телефона, откъдето измъкнах намиращата се там бутилка бърбън. Сложих я на бюрото пред себе си.

— Какви са условията за анулиране на военновременните договори в случай че войната свърши утре?

— За барутната компания ли? — запита Мак.

— За всички — отвърнах аз. Знаех, че пази копия от всички сключени договори тук, защото считаше този си кабинет за основен.

— Ще ми трябва малко време. Ще възложа на някого веднага да провери.

— Да речем след един час?

Той се поколеба. Когато отговори, долових нотка на любопитство в гласа му:

— Дадено. Толкова ли е важно?

— Толкова е важно.

— Знаеш ли нещо?

— Не — казах уверено аз. Наистина не знаех. Само предполагах. — Просто искам да съм наясно.

Настъпи кратко мълчание, после той пак се обади:

— Току-що получих техническите чертежи за преобразуването на отдела за радарни инсталации и дребни детайли на „Корд Еъркрафт“ за електронно производство. Да ти ги донеса ли?

— Да — казах аз и изключих. Взех чаша от подноса до термоса. Напълних я до половината с бърбън. Погледнах през стаята към стената, откъдето ме гледаше портретът на баща ми. Вдигнах чашата към него.

— Отдавна не сме се виждали, татко — казах аз и излях уискито в гърлото си.

Махнах ръце от чертежите на бюрото и плътно ги навих като спирална пружина. Погледнах Макалистър.

— На мен ми изглеждат добре, Мак.

Той кимна.

— Ще ги пусна като „одобрени“ и ще ги пратя в снабдителен отдел, за да имат готовност да купят материалите и да ги доставят, когато войната свърши. — Той хвърли поглед към бутилката бърбън на бюрото. — Не си много гостоприемен. Няма ли да ми предложиш да пийна?

Погледнах го изненадано. Мак не беше пияч. Особено по време на работа. Побутнах бутилката към него и му подадох чаша.

— Заповядай.

Той си наля малко и го изпи наведнъж. Прочисти си гърлото. Погледнах го очаквателно.

— Има един друг следвоенен план, за който исках да си поговорим — каза неловко той.

— Давай.

— Става дума за мен — поколеба се той. — Не съм вече толкова млад. Искам да се пенсионирам.

— Да се пенсионираш? — Не можех да повярвам на ушите си. — Защо? Какво, по дяволите, ще правиш?

Мак се смути и се изчерви.

— Работих доста усилено през целия си живот — започна той. — Имам двама сина, една дъщеря и пет внучета, три от които въобще не съм виждал. Аз и жената бихме желали да прекараме известно време с тях, да ги поопознаем малко, преди да е станало съвсем късно.

Изсмях се.

— Казваш го, като че ли очакваш всеки миг да хвърлиш топа. Още си млад.

— На шейсет и три съм. Двадесет години съм с теб.

Вперих очи в него. Двадесет години. Кога бяха минали? Прави бяха военните лекари. Не бях вече младок.

— Ще ни липсваш тук — казах искрено аз. — Не зная как ще се справим без теб. — И наистина го мислех. Мак беше единственият, на когото можех да разчитам, винаги когато имах нужда от него.

— Ще се оправиш. Сега повече от четиридесет юристи работят за нас и всеки от тях е специалист в своята област. Не си вече просто един мъж, а цяла компания. Необходима ти е огромна правна машина, която да се грижи за теб.

— И какво от това — възразих аз. — Човек не може посред нощ, когато е в затруднение, да телефонира на една машина.

— На тази машина можеш. Тя е пригодена за всички непредвидени случаи.

— Но ти какво ще правиш? Недей ми казва, че ще бъдеш щастлив и доволен в ролята на дядо. Ще трябва да правиш нещо, да занимаваш ума си.

— Мислил съм и за това — каза той и видът му стана сериозен. — Толкова време си играя със законите за организации и данъци, че едва ли не забравих най-важните. Законите, които касаят обикновените хора. — Пак посегна към бутилката и си наля още малко. Не му беше лесно да стои така и да ми разказва за проектите си.

— Мисля да си окача табелка с името на вратата в някой малък градец. Просто да се занимавам с всеки, който ми похлопа на вратата. Уморих се да говоря винаги за милиони долари. Иска ми се поне веднъж да помогна на някой клет нещастник, който наистина се нуждае от помощ.

Загледах го. Работиш двайсет години с един човек и ето че въобще не го познаваш. Това беше една страна на Макалистър, чието съществуване никога не бях подозирал.

— Разбира се, ще анулираме всички договори и споразумения между нас — довърши той.

Погледнах го. Знаех, че няма нужда от повече пари. Но и аз нямах.

— За какъв дявол е нужно това? Ще се показваш на дирекционните съвещания през няколко месеца, така че да мога да те виждам от време на време.

— Значи… значи си съгласен?

Кимнах.

— Разбира се, ще го придвижим този въпрос, щом войната свърши.

Отделните бели листа се превърнаха на купчина, докато той ми резюмираше съдържанието на всеки от договорите. Най-после Мак свърши и ме погледна.

— Имаме стабилни клаузи при анулирането на всички договори, с изключение на един — обобщи Мак. — Той е за доставка преди края на войната.

— Кой по-точно?

— Летящият кораб, който строим за флота в Сан Диего.

Знаех за какво говори. „Сентурион“ щеше да бъде най-големият самолет, построяван някога, пригоден да носи цяла рота от сто и петдесет мъже, екипаж от дванадесет души, два леки танка-амфибии и достатъчно боеприпаси, лека артилерия, оръжия, амуниция и храна за цяла рота. Идеята ми беше, че един такъв самолет би се оказал полезен при прехвърляне на десантни части зад линиите по малките острови в Тихия океан.

— Как сме подписали такъв договор?

— Ти пожела така — напомни ми той. — Не си ли спомняш?

Как да не си спомнях. Ръководителите на флота бяха изказали съмнение дали въобще такъв голям самолет би се вдигнал във въздуха, затова ги бях притиснал да сключим сделка за един напълно изпитан самолет преди края на войната. Това бе преди повече от седем месеца.

Още от началото се бяхме натъкнали на затруднения. Изпитанията за налягането бяха доказали, че обикновените метали правеха самолета много тежък, за да могат двигателите да го издигнат във въздуха. Изгубихме два месеца, докато инженерите попаднаха на фибростъкло, десет пъти по-леко от метала и четири пъти по-яко. После трябваше да конструираме специални машини за обработка на новия материал. Дори доведох Еймос Уинтроп от завода в Канада да надзирава проекта. Дъртият копелдак се бе справил фантастично там и се оправяше с всяка работа, непосилна за всеки друг.

Не че старият пръч се бе пременил. Държеше ме здравата и го знаеше. Настоя да го направя заместник-директор на „Корд Еъркрафт“, преди да дойде.

— Колко сме похарчили до момента? — запитах аз.

Мак прерови листата.

— Шестнадесет милиона, осемстотин седемдесет и шест хиляди, петстотин деветдесет и четири долара и тридесет и един цента към трийсти юни.

— Загазили сме — казах аз и посегнах към телефона. Операторката се обади. — Свържете ме с Еймос Уинтроп в Сан Диего. И докато чакам да говоря с него, телефонирайте на мистър Долтън в кантората на „Интерконтинентал Еърлайнс“ в Лос Анжелос и му кажете да ми изпрати специален чартърен самолет.

— Какво има? — запита Мак, загледан в мен.

— Седемнайсет милиона долара. Ще идат на вятъра, ако самолетът не полети.

После Еймос се обади по телефона.

— Кога най-рано можеш да вдигнеш „Сентурион“? — запитах аз.

— Добре напредваме. Занимаваме се с изпитването на туй-онуй. Смятам, че ще можем да го завършим към септември или началото на октомври.

— Какво остава?

— Обикновените дреболии. Монтаж, приспособления, полиране, притягане. Нали знаеш?

Знаех. Дребните, но съществени операции, които отнемаха повече време от всичко друго. Ала нищо съществено, нищо, което би попречило на самолета да лети.

— Приготви го — казах аз. — Утре излитам с него.

— Ти луд ли си? Даже не сме наливали бензин в резервоарите му.

— Напълнете ги в такъв случай.

— Но корпусът още не е изпитан за водонепроницаемост — викна той. — Откъде знаеш, че няма да потъне право в залива на Сан Диего, като го насочиш по пистата?

— Тогава изпитай го. Разполагаш с двайсет и четири часа, за да провериш дали може да плава. Пристигам нощес, ако ти е нужна помощ.

Това не бе гарантиран с пари проект, при който правителството поемаше разноските, независимо дали ще спечели, загуби, или ще е на чисто. Бяха мои пари и не ми се нравеше мисълта, че мога да ги загубя.

За седемнадесет милиона долара „Сентурион“ щеше да лети, дори ако се наложеше да го издигна над водата с голи ръце.

3.

Робер ме откара до ранчото, където взех горещ душ и се преоблякох, преди да се кача на самолета за Сан Диего. Тъкмо излизах от къщата, когато телефонът иззвъня.

— За вас е, мистър Джонас — каза Робер. — Мистър Макалистър.

Взех слушалката от ръката му.

— Да, Мак?

— Прощавай, че те безпокоя, Джонас, но изскочи нещо много важно.

— Казвай.

— Току-що се обади Бонър от студиото — започна той. — Напуска в края на този месец и отива в „Парамонт“. Сключил договор с тях да прави само суперпродукции.

— Предложи му още пари.

— Сторих го. Не иска. Настоява да напусне.

— Какво гласи договорът му?

— Изтича в края на този месец — обясни той. — Не можем да го задържим, ако той не пожелае.

— Тогава да върви по дяволите. Щом не иска, да си върви.

— На тясно сме — каза Мак сериозно. — Трябва да намерим някого да ръководи студиото. Не можеш да управляваш една филмова компания без човек, който да ти прави филмите.

Това ми беше известно. Достатъчно лошо беше, че Дейвид Улф не можеше да се върне. На него можех да разчитам. Той изпитваше същото към филмите, което аз към самолетите. Но бе загинал при Анцио.

— Тази нощ трябва да бъда в Сан Диего — казах аз. — Остави ме да си помисля и ще се уточним в кантората ти в Лос Анжелос вдругиден. — Точно сега в главата си имах по-големи тревоги. Един „Сентурион“ струваше почти толкова, колкото едногодишното поддържане на студиото.

Приземихме се на летището в Сан Диего към един часа през нощта. Оттам направо взех такси до малката корабостроителница, която бяхме наели близо до военноморската база. Отдалеч забелязах светлините й ярко да светят. Усмихнах се на себе си. На Еймос само му дай да се развихри. Беше организирал нощна смяна, работеща като луда, без да дава пет пари за ограничителните разпореждания за затъмнение.

Заобиколих към стария корабен навес, който използвахме за хангар, тъкмо когато някой извика:

— Очисти пистата!

После „Сентурион“ излезе от хангара с опашката напред, приличащ на някакъв грозен гигантски кондор, летящ назад. Подобно на мазно прасе той се плъзна по пистата към водата. Откъм хангара се нададе рев и аз едва не бях съборен от групата мъже, тичащи след самолета. Преди да се усетя, те ме бяха подминали и стигнали до ръба на водата. Съзрях Еймос сред тълпата, който ревеше не по-малко от тях.

С голям плясък „Сентурион“ навлезе във водата; последва миг тишина, когато опашката се наклони назад, почти покривайки трите големи рула и после ликуващ вик, когато се изправи и заплава леко в залива. Започна да се обръща, насочвайки се извън дока и аз чух бръмченето на големите макари, когато те завъртяха въжетата, прикрепени към опашката и го придърпаха назад.

Мъжете все още викаха възбудено, когато се добрах до Еймос.

— Какво, по дяволите, мислиш, че правиш? — изревах аз, като се опитвах да надвикам шума.

— Това, което ми нареди — изпитание за водонепроницаемост.

— Глупак! Можеше да го потопиш. Защо не сложи резервоар за налягането?

— Нямаше време. Можех да го монтирам най-малко за три дни. Ти каза, че утре ще го вдигаш.

Въжетата бяха издърпали самолета отчасти на пистата, така че носът остана над водата.

— Почакай — каза Еймос, — трябва да впрегна хората на работа. Вече работят трета смяна.

Слезе по дока, където един работник бе подпрял стълба отстрани на гигантския самолет. Изкачи се по нея сякаш беше два пъти по-млад, отвори вратата точно зад кабината и изчезна в самолета. След миг чух бръмченето на мотор някъде отвътре и огромният товарителен капак се спусна, разтваряйки една зинала паст в муцуната му, достатъчно голяма, за да мине камион. Еймос застана там.

— Хайде, момчета. Всеки си знае работата. Не плащаме тройно за разговори.

Той се върна на дока при мен и двамата се отправихме към кабинета му. На бюрото му имаше бутилка уиски. Той напълни две картонени чаши.

— Възнамеряваш да го вдигнеш утре, така ли?

Кимнах. Той поклати глава.

— Аз не бих го сторил — изрече той. — Само защото плава, не означава, че ще лети. Все още има много неща, в които не сме сигурни. Дори и да се вдигне, няма гаранция, че ще се задържи. А може и да се пръсне на парчета в небето.

— Ще бъде много неприятно — отбелязах аз. — Но така или иначе, тръгвам.

Той сви рамене.

— Ти си шефът — каза Еймос и ми подаде едната от чашите. Вдигна своята към устата си.

— За успеха.

В два часа следобед на другия ден все още не бяхме готови. Вторият десен двигател хвърляше масло, като всеки път щом го запалехме, не можехме да разберем откъде тече. Стоях на дока, загледан в самолета.

— Ще трябва да го отворим — каза Еймос, — и да го върнем в работилницата.

Погледнах го.

— Колко време ще отнеме?

— Два-три часа. Ако имаме късмет и установим къде е повредата. Може би е най-добре да отложим излитането за утре.

Погледнах си часовника.

— За какво? До пет все още остават три и половина часа дневна светлина. — Запътих се към кабинета. — Отивам в кабинета ти да подремна на кушетката. Повикай ме веднага, щом сте готови.

Но това беше все едно да заспя в тенекеджийска работилница — наоколо кънтяха викове, псувни, чукания и стъргания. После телефонът иззвъня и аз станах да отговоря.

— Ало, татко? — Беше гласът на Моника.

— Не, тук е Джонас. Ще го извикам да ти се обади.

— Благодаря.

Оставих слушалката на бюрото, отидох до вратата и повиках Еймос. Върнах се на кушетката и се изпънах, докато той вземаше слушалката. Погледна ме странно, когато чу гласа й.

— Да, малко съм зает. — Млъкна, заслушан в гласа й. Когато пак заговори, се усмихваше. — Чудесно. Кога заминавате?… Тогава ще дойда в Ню Йорк, като свършим тук. Ще отпразнуваме събитието. Поздрави Джо-Ан.

Остави слушалката.

— Беше Моника — обясни той, загледан в мен.

— Знам.

— Следобед заминава за Ню Йорк. С. Дж. Хардин я е назначил за главен редактор на „Стил“ и я иска веднага на работа там.

— Много хубаво — отбелязах аз.

— Взема и Джо-Ан със себе си. Не си виждал детето отдавна, нали?

— От времето, когато ми ги отмъкна двете от апартамента в хотел „Дрейк“, в Чикаго, преди пет години.

— Трябва да я видиш. Хлапето става истинска красавица.

Загледах го учуден. Това само не бях си представял — Еймос Уинтроп в ролята на горд дядо.

— Хей, човече, ти наистина си се променил, знаеш ли?

— Рано или късно човек поумнява — промълви Еймос и се изчерви смутен. — Установява колко глупости е извършил, колко е наранявал хората, които обича, и ако не е същински злодей, се опитва да навакса загубеното.

— Слушал съм тази песен — отбелязах саркастично аз. Не бях в настроение да слушам лекции от дъртия копелдак, независимо колко се беше поправил. — Казвали са ми, че това обикновено се случвало, когато вече не можеш да го вдигаш.

Лицето на Еймос се промени. Видях, че съм го нервирал.

— Иска ми се да ти кажа едно-две неща.

— Например, Еймос?

— Готови сме да монтираме двигателя, мистър Уинтроп — викна някой от прага.

— Идвам след минутка. — Еймос отново се обърна към мен. — Напомни да ти го кажа, след като се върнем от изпитателния полет.

Ухилих се и се загледах след него, докато излезе. Е, не беше станал чак такъв светец, че да не мога да го ядосам. Станах и затърсих обувките си под кушетката.

Когато излязох навън, двигателят бръмчеше плавно и монотонно.

— Изглежда ми наред — заяви Еймос, обръщайки се към мен. Погледнах си часовника. Беше четири и половина.

— Тогава да вървим. Какво чакаме?

Той сложи ръка на рамото ми.

— Не мога ли да те накарам да промениш решението си?

Поклатих глава. Седемнайсет милиона долара бяха достатъчно солиден аргумент. Той вдигна ръце към устата си като тръба.

— Всички навън, с изключение на екипажа!

С изключването на двигателя настъпи тишина. Няколко минути по-късно и последният работник излезе от входния люк. Един подаде глава от малкото прозорче на пилотската кабина.

— Всички са навън, с изключение на екипажа, мистър Уинтроп.

Еймос и аз влязохме през люка в самолета, после се изкачихме по малката стълбичка от товарното в пътническото отделение, а оттам — в командната кабина. Вътре седяха трима мъже. Те ме загледаха с любопитство. Все още бяха с предпазни каски на главите.

— Това е екипажът, мистър Корд — започна официално Еймос. — Отдясно Джо Кейтс, радист. В средата Стийв Яблонски, бордови инженер на десните двигатели едно, три и пет. Отляво Вари Голд, бордови инженер на левите двигатели две, четири и шест. Не се тревожете за тях. Всички са ветерани от флота и си знаят работата.

Ръкувахме се поред и аз се обърнах към Еймос:

— Къде са вторият пилот и навигаторът?

— Тук — отвърна Еймос.

— Къде?

— Аз.

— Какъв дявол…

Той ми се ухили.

— Имаш ли някой друг, който да познава това бебче по-добре? Освен това, аз съм спал с него всяка нощ, повече от половин година вече. Кой има по-голяма право да се порадва на първия му полет?

Изгледах го продължително. После се предадох. Знаех точно какво изпитва. И аз вчера бях изпитал същото, когато не ме пуснаха да полетя с реактивния.

Заех мястото на пилотската седалка.

— По местата, момчета.

— Да, сър.

Ухилих се вътрешно. Бива си ги момчетата от флота. Погледнах списъка на контролите.

— Бордовата рампа — нагоре! — наредих аз, докато четях.

Някакъв мотор забръмча под мен. След миг на таблото пред мен светна една червена лампичка и моторът изключи.

— Бордовата рампа е вдигната, сър.

— Старт на двигатели едно и две — казах аз, присегнах напред и улових лоста, за да могат летателните инженери да включат. Мощните двигатели закашляха и избълваха черен дим. Перките се завъртяха мудно, после двигателите включиха и перките се завъртяха с плавно бръмчене.

— Десен двигател едно в ход, сър.

— Ляв двигател две в ход, сър.

Следващата заповед беше нова за мен, усмихнах се. Това не беше самолет, беше наистина морски кораб с крила.

— За полет — казах аз.

Вдясно на седалката до мен Еймос присегна и освободи лоста, който откачи крепящите подпори. Друга червена светлина проблесна на таблото пред мен и почувствах как „Сентурион“ се плъзна назад във водата. Потъна леко, със слабо полюляване. Едва доловимото плискане на водата по корпуса се долавяше зад нас. Наведох се напред и завъртях кормилото. Огромният самолет бавно се насочи и потегли към открития залив. Погледнах Еймос. Той се ухили.

Ухилих му се и аз. Досега добре. Поне плавахме.

4.

Една вълна се разби в носа на самолета, запращайки солени пръски към прозореца пред мен, тъкмо когато привършвах с изчитането на списъка. На него бяха изредени поне сто команди и имах чувството, че от потеглянето ни са изминали часове. Погледнах си часовника. Едва преди шестнадесет минути бяхме напуснали дока. Загледах се през прозорците. Шестте мощни двигателя работеха плавно, перките проблясваха от слънцето и капките. Усетих потупване по рамото и се обърнах.

Радистът бе застанал зад мен с надуваема спасителна жилетка в едната ръка и сгънат парашут в другата.

— Предпазното облекло, сър.

Погледнах го. Той, както и другите двама вече си ги бяха сложили.

— Оставете ги зад седалката ми.

Хвърлих поглед към Еймос. Той вече бе нахлузил жилетката и затягаше напречния колан на парашута. Излегна се на седалката с недоволно ръмжене. Погледна ме.

— Трябва да ги сложиш.

— Суеверен съм — обясних аз. — Човек не ги ли носи, никога няма нужда от тях.

Той не ми отговори, само сви рамене, а радистът се върна на мястото си и си притегна колана. Огледах кабината.

— Готово ли е?

— Да, сър! — отговориха всички едновременно.

Присегнах напред, щракнах ключа на таблото и светлините се смениха от червени на зелени. Отсега нататък трябваше да се сменят на червени само в случай на неприятност. Насочих самолета към открито море.

— Готово, момчета. Потегляме!

Постепенно затварях дюзата. Огромният самолет се наклони, заби нос към водата, после бавно го издигна, когато шестте перки започнаха да поглъщат въздуха. Понесохме се по повърхността, като скутер по време на летни състезания. Погледнах таблото. Стрелката за скоростта на въздуха стоеше на сто и петдесет. Гласът на Еймос долетя до мен:

— Пресметнатата скорост за издигане на този полет е сто седемдесет и пет.

Кимнах, без да го поглеждам, и продължих да отварям дюзата. Стрелката стигна до сто и шестдесет, после до сто седемдесет и пет. Вълните биеха по дъното на корпуса като чук за набиване на нитове. Докарах стрелката до сто осемдесет и пет, после започнах да отпускам лоста.

За миг не се случи нищо и аз увеличих скоростта на сто и деветдесет. Изведнъж „Сентурион“ потръпна, после се издигна над водата. Освободен от възпиращото търкане, той сякаш скочи във въздуха. Стрелките сочеха двеста и петдесет, а лостовете се движеха плавно в ръцете ми. Погледнах през прозореца. Водата беше на шестдесет метра под нас. Летяхме.

— Мамицата му! — измърмори един от мъжете зад мен. Еймос се изви на седалката си.

— Хайде, момчета — каза той, протягайки ръка. — Плащайте! — Погледна ме и се ухили. — Обзаложиха се с мен на един долар, че никога няма да се вдигнем във въздуха.

Ухилих му се и продължих да изкачвам кораба, докато стигнахме хиляда и осемстотин метра височина. После се насочих на запад, право към залязващото слънце.

— Върви мазно като детска количка — закиска се доволно Еймос от седалката си.

Погледнах към него иззад радиста, където бях застанал, докато ми обясняваше новия автоматичен сигнален регистратор. Човек трябваше само да изрече съобщението веднъж, след това да включи на автомат и регистраторът щеше да го повтаря, докато имаше захранваща енергия.

Слънцето бе върнало на бялата коса на Еймос пламтящите червени оттенъци от младостта му. Погледнах си часовника. Беше шест и петнадесет и се намирахме на около триста километра навътре над Тихия океан.

— По-добре да обръщаме назад, Еймос — казах аз. — Не ми се иска първия път да се приземяваме по тъмно.

— Терминът във флота, капитане, е „да се приводним“ — ухили ми се радистът.

— Дадено, морски — казах аз. Обърнах се към Еймос. — Приводни го.

— Да, сър.

Започнахме плавен наклонен завой и аз отново се наведох над рамото на радиста. Ненадейно самолетът залитна и аз едва не паднах отгоре му. Хванах се за рамото му, когато десният инженер извика:

— Номер пет пак закъса.

Метнах се на седалката си и погледнах през прозореца. Двигателят хвърляше масло като гейзер.

— Изключи го! — креснах аз, докато се притягах към седалката.

Жилите по врата на Еймос се изпънаха като стомана, докато се опитваше да стабилизира внезапно развилнелия се самолет. Грабнах лоста пред себе си и двамата го закротихме. Той бавно отстъпи пред усилията ни.

— Номер пет изключен, сър — обади се инженерът.

Погледнах нататък. Перката се превърташе бавно от напора на вятъра, но маслото бе спряло да изтича от двигателя.

Погледнах Еймос. Лицето му беше побеляло и пот бликаше от него, но все пак се насили да ми се усмихне.

— Ще се приберем спокойно с пет двигателя.

— Да. — Можехме да се приберем и с три двигателя според изчисленията. Но не ми се искаше да стигаме дотам. Погледнах таблото. Бе светнала червената лампичка за двигател номер пет. Докато гледах, започна да примигва червената лампичка на номер четири.

— Какво, по дяволите, става?

Двигателят закашля и почна да прекъсва, преди да сваря да погледна към него.

— Проверете номер четири! — изревах аз. Обърнах се пак към таблото. Светеше червената лампа за горивото.

— Тръбата за подаване на гориво на номер четири е запушена!

— Продухайте я с вакуума!

— Да, сър! — Чух щракването на вакуумната помпа. Друга червена светлина блесна пред мен. — Вакуумната помпа в неизправност, сър.

— Изключете номер четири! — заповядах аз. Нямаше смисъл да оставяме линията отворена с надеждата, че сама ще се прочисти. Запушените линии лесно причиняваха избухване на пожари. Все още разполагахме с четири двигателя.

— Номер четири изключена, сър.

Въздъхнах облекчено, след като изминаха десет минути и не се появи нова нередност.

— Изглежда, че ще се оправим — отбелязах аз.

Трябваше да си държа проклетата уста затворена. Едва довърших казаното и двигател номер едно започна да се дави и кашля, а командното табло пред мен засвятка като коледна елха. Задави се и двигател номер шест.

— Главната помпа за горивото изключи!

Хвърлих поглед на алтиметъра. Намирахме се на хиляда и петстотин метра и продължавахме да губим височина.

— Бий тревога по радиото и се приготви за напускане на кораба — извиках аз. Чух гласа на радиста:

— Мейдей! Мейдей! Тук експерименталният на „Корд Еъркрафт“. Падаме над Тихия. Местоположение около триста километра право на запад от Сан Диего. Повтарям! Около триста километра западно от Сан Диего! Мейдей! Мейдей!

Чух прещракване и съобщението започна да се преповтаря. Усетих нечия ръка на рамото си. После бързо се обърнах. Беше радистът. Изненадах се, после си припомних, че сега магнетофонът препредаваше зова за помощ.

— Ако желаете, ще останем и ние, сър — каза напрегнато той.

— Това не е в името на Бога и родината, морски! Тук работата е за пари. Скачайте!

Погледнах Еймос, който си беше на седалката.

— Ти също, Еймос!

Не ми отговори. Само си свали спасителния колан и стана. Чух да се отваря вратата на кабината зад мен, когато се измъкнаха през пътническото отделение към аварийния изход.

Алтиметърът показваше хиляда и сто и аз изключих двигатели едно и шест. Може би щях да успея да я спусна във водата, ако останалите два двигателя притеглеха горивото, отклонено от другите. Бяхме на хиляда метра, когато червената лампичка за аварийния люк светна при отварянето му. Хвърлих бърз поглед назад през прозорчето. Отвориха се три парашута един след друг, в бърза последователност. Погледнах таблото. Осемстотин и петдесет.

Чух шум зад себе си и извих глава. Беше Еймос, който пак седна на мястото си.

— Заповядах ти да скачаш! — изревах аз.

Той улови лоста.

— Младоците се спасиха. Сметнах, че ако сме двамата, може би ще успеем да кацнем във водата.

— Ами ако не успеем? — ревнах гневно аз.

— Няма да загубим кой знае колко. Не ни остава много време, както е при тях. Освен това, бебчето струва цял куп пари!

— Какво от това? — викнах аз. — Да не са твои пари?

Странно неодобрителен израз се появи на лицето му.

— Парите не са най-важното в този самолет. Дадох много от себе си за него!

Намирахме се на триста метра, когато номер три се задави. Натиснахме лоста, за да компенсираме дърпането надясно. На шестдесет метра двигател три спря.

— Изгаси двигателите! — изрева Еймос. — Ще се блъснем!

Прещракнах точно, когато дясното крило се гмурна във водата. Отхвърча като кибритена клечка и самолетът се заби във водата като чук. Усетих как седалищният колан се впива във вътрешностите ми и едва не изпищях от натиска, после изведнъж болката изчезна. Очите ми се избистриха и аз се огледах. Поклащахме се нестабилно върху водата, с едно крило, насочено към небето. Водата вече се процепваше в кабината под краката ни.

— Да се измъкнем от този ад! — викна Еймос и тръгна към вратата на кабината, зад нас. Завъртя бравата и натисна. После се хвърли срещу нея. Вратата не помръдваше. — Заяла е! — викна той, обръщайки се към мен.

Вперих очи в него, после скочих към аварийния люк за пилотите над главите ни. Дръпнах скобата с една ръка и натиснах капака с другата. Нищо. Погледнах нагоре и видях защо. Рамката се беше нагънала и го бе блокирала. Само динамит би могъл да го отвори сега.

Еймос не чака да му кажа какво да прави. Грабна гаечен ключ от комплекта инструменти и заудря прозореца, докато в отвора се оформи една назъбена рамка. Остави ключа да падне, вдигна спасителната жилетка и ми я подаде. Намъкнах се бързо в нея, проверявайки дали автоматичната клапа е нагласена така, че да се отвори в момента, когато докосна водата.

— Готово — каза той. — Измъквай се!

Ухилих се насреща му.

— Според морската традиция, Еймос, капитанът последен напуска кораба. След тебе, Алфонс.

— Ти луд ли си? — викна ми той. — Не мога да се провра оттук, дори ако ме срежат на две.

— Не си чак толкова голям — настоях аз. — Ще опитаме.

Изведнъж той се усмихна. Трябваше да се досетя, че Еймос е намислил нещо и да не му се доверявам, щом се усмихваше така. Тази странна вълча усмивка се появяваше на лицето му винаги, когато се канеше да направи някой номер.

— Дадено. Ти си капитанът.

— Така вече може — казах аз, присегнах се и подложих ръце да направя стъпало, в което да сложи крак, за да стигне до отвора. — Знаех си, че все някой ден ще разбереш кой е шефът.

Никога не разбра. А аз дори не видях с какво ме цапардоса. Отплувах в страната на сънищата. Бях замаян, но не съвсем. Знаех какво става, но не можех да предприема нищо. Ръцете, краката, главата, дори тялото ми принадлежаха на някой друг.

Усетих как Еймос ме избута през отвора, после изпитах някакво парещо усещане, като че ли котка дереше лицето ми. Но минах някак през тесния отвор и се понесох надолу. Падах около хиляда километра и хиляда часа и продължавах да търся кордата за парашута си, когато се строполих като торба върху крилото.

Изправих се на крака и направих опит да се покатеря обратно към отвора.

— Излизай оттам, долен, мръсен, кучи сине! — закрещях аз. После заплаках. — Измъквай се и ела да те убия!

После самолетът се обърна и някакъв отчупен отломък, долетял от крилото, ме повали настрана, като ме запрати направо във водата. Дочух мекото съскане на сгъстения въздух, когато спасителната жилетка започна да се обвива около мене. Отпуснах глава на големите меки възглавници и заспах.

5.

В Невада, където съм роден и израсъл, има главно пясъци и скали и няколко малки планини, но океани няма. Има потоци и езера, басейни във всеки местен клуб и хотел, но всички те са пълни с прясна, сладка вода, която бълбука в устата като вино, ако се случи човек да погълне от нея, докато се къпе.

През живота си съм бил в много морета и океани. Край Атлантика в Маями бийч и Атлантик сити, край Тихия в Малибу, край сините води на Средиземно море на Ривиерата. Бил съм дори в топлите води на Гълфстрийм, по белите пясъчни плажове на Бермуда, — където гонех едно голо момиче, чието единствено желание беше да свършим работата във водата, като рибите. Никога не можах да разбера как я вършеха делфините, тъй като във водата някак всичко ми се изплъзваше. Никога не обикнах солената вода. Прилепва се тъй плътно към кожата ти, изгаря ти носа, възпалява очите. А ако ти се случи да погълнеш глътка вода, тя има вкуса на забравена от вчера вода за плакнене на устата.

Така че какво правех тук?

Мамицата му, човече малко, всички звезди са се показали и ти се присмиват. Това ще ти внуши малко уважение към океана. Не ти харесва солената вода, така ли? Добре, а как ти харесват един милион, един билион, един трилион литра от нея? Един газилион?

— А-ах, взели те дяволите — казах аз и пак заспах.

Заприпках покрай бунгалото толкова бързо, колкото можеха да ме носят осемгодишните ми крака, повлякъл тежкия колан с амуницията и кобура с револвера по пясъка зад мен.

Чух гласа на баща си.

— Хей, момче! Какво носиш?

Обърнах се с лице към него и се опитах да прикрия колана с револвера зад гърба си.

— Нищо — казах аз, без да го поглеждам в очите.

— Нищо? — повтори баща ми след мен. — Да видим тогава.

Присегна към мен и изтръгна колана от ръцете ми. Когато го вдигна, револверът и един сгънат лист хартия паднаха от кобура. Той се наведе и ги вдигна.

— Откъде взе това?

— От стената в спалнята, до леглото на Невада — отвърнах аз. — Трябваше да се покатеря.

Баща ми прибра оръжието в кобура. Беше черен револвер, гладък черен револвер с инициали М.С. на дръжката. Дори аз бях достатъчно голям, за да разбера, че някой е сбъркал инициалите на Невада.

Баща ми се накани да мушне сгънатия лист хартия обратно в кобура, но го изтърва и той се разтвори. Видях снимка на Невада с някакви цифри над него и текст отдолу. Баща ми го загледа за миг, после пак сгъна листа и го натъпка в кобура.

— Остави това на мястото му — каза ядосано той. Виждах, че е побеснял. — Никога вече да не съм те заловил с чужди неща, иначе здраво ще те наложа.

— Няма защо да го биете, мистър Корд — чух гласа на Невада зад гърба си. — Аз съм виновен, че го оставих там, където момчето можеше да го достигне. — Обърнахме се. Той бе застанал там с тъмното си, безизразно индианско лице, протегнал ръка. — Ако ми го дадете, ще го прибера.

Баща ми мълчаливо му подаде оръжието и двамата останаха загледани един в друг. Никой не проговори. Вдигнах учуден очи към тях. И двамата се изучаваха внимателно. Най-после Невада каза:

— Ще хвана пътя, ако желаете, мистър Корд.

Знаех какво означава това. Невада си отиваше. Изведнъж нададох вик.

— Не? — изпищях аз. — Няма да правя вече така. Обещавам.

Баща ми ме погледна, после отново се вторачи в Невада. Лека усмивка заигра в очите му.

— Децата и животните знаят какво искат и какво е най-добре за тях.

— Така разправят.

— По-добре прибери това тъй, че никой никога да не го намери.

И в неговите очи сега заигра усмивка.

— Да, мистър Корд. Непременно.

Баща ми погледна към мен и усмивката му се стопи.

— Чуваш ли, момче? Само да те видя с нещо чуждо и те чака голям бой.

— Да, татко — отвърнах аз ясно и силно. — Чувам.

Погълнах глътка солена вода, задавих се, закашлях се и я изплюх. Отворих очи. Звездите продължаваха да светят над мен, но от изток небето започваше да избледнява. Стори ми се, че чух звука на мотор в далечината, но може би само ехото кънтеше в ушите ми.

Чувствах остра болка отстрани и в крака си, като че ли съм спал на него. Когато се раздвижих, тя се вряза в главата ми и ме замая. Звездите се завъртяха, аз се уморих да ги гледам, затова отново заспах.

Слънцето в пустинята е голямо и силно и смъква небето тъй близо над главата ти, че понякога ти се струва, че ако протегнеш ръка да го докоснеш, ще ти опари пръстите. В такива горещини внимателно си проправяш път през скалите, защото в сянката под тях, скрити от дневната задуха, спят гърмящите змии, навити и слузести, със страшен огън в студената си кръв. Те са гневни и бързо нападат със злобната си слюнка, ако случайно нарушиш покоя им. И с хората е така.

Всеки от нас си има своята тайна скала, под която се крие и тежко и горко, ако нарушите нейния покой. Защото в такъв случай ние сме като гърмящите змии в пустинята и сляпо се хвърляме връз когото и да било.

„Но аз те обичам“, бях казал аз и още докато го изричах, разбрах празнотата на думите си.

И тя сигурно бе разбрала, защото в своето унищожително самообвинение всъщност обвиняваше мен и греховете на всички мъже, които бе познавала. И то не несправедливо, защото това бяха и мои грехове.

„Но аз те обичам“, повторих аз и щом го казах, разбрах, че е усетила празнотата зад думите ми. Те прозвучаха кухи и пусти в устата ми. Да бях честен, макар и само пред себе си, ето какво трябваше да кажа: „Желая те. Искам да бъдеш това, което искам да бъдеш. Отражение на образа от мечтите ми, огледало на тайните ми желания, лицето, което желая да покажа на света, фасадата на моята слава. Ако си всички тези неща, ще те удостоя с присъствието си в моя дом. Тези думи не са за това, което си ти, а за мен и това, което искам да бъдеш“.

А не сторих нищо, само стоях и бръщолевих пошлости, а думите, които се сипеха от устата й бяха всъщност собствената ми отрова, която тя насочваше към себе си. Защото несъзнателно бе стъпила в сянката на скалата ми.

Стоях под непривичната горещина и ослепителния блясък на слънцето и тайно се срамувах от студената кръв, която течеше във вените ми и ме отличаваше от другите същества на тази земя. И без да протестирам я оставих да използва собствената ми жлъч, за да унищожи себе си.

А когато отровата бе свършила работата си, оставяйки я без нищо друго, освен малката, изплашена и непречистена душа, аз й обърнах гръб.

Обърнах й гръб с характерната за мен липса на състрадание. Избягах от нейните страхове, от нейната нужда да бъде утешена и успокоена, от неизречените й молби за милост, любов и разбиране. Избягах от горящото слънце и се скрих под тайната си скала.

Но сега нямаше вече утеха в сянката, тъй като светлината продължаваше да се лее отгоре ми, нямаше вече утеха в студенината на кръвта ми. А скалата сякаш се смаляваше и смаляваше, докато слънцето ставаше все по-силно и по-силно. Направих опит да се смаля и аз, да намеря завет под намалялата повърхност на скалата, ала изход нямаше. Скоро вече нямаше да има скала, под която да се скрия. Слънцето журеше все по-ярко и по-ярко. Все по-ярко и по-ярко.

Отворих очи. Някаква миниатюрна точица светлина сочеше право в тях. Примигах и пронизващата точица се премести встрани. Сега можех да видя отвъд нея. Лежах на някаква маса в бяла стая, а до мен стоеше човек в бяла престилка и с бяла шапка. Светлината идваше от отражението на малко огледало, поставено над очите му, когато се наведе да ме погледне. Видях тънките черни косми по лицето му, пропуснати от бръснача. Устните му бяха свити и прилепнали.

— Господи! — чух някакъв глас зад него. — Лицето му е истинска каша. Трябва да има поне сто парчета стъкло в него.

Премигах и видях втория мъж, когато първият се обърна към него.

— Млъквай, глупако! Не виждаш ли, че е буден?

Започнах да надигам глава, но една лека, бърза ръка легна на рамото ми и ме притисна надолу, после лицето се показа. Нейното лице, загледано в мен с такова състрадание и съчувствие, каквото моето никога не бе показвало.

— Джени!

Ръката й пак натисна рамото ми. Тя вдигна очи към някого над главата ми.

— Телефонирайте на доктор Роза Щрасмер в областната болница в Лос Анжелос или в санаториума Колтън в Санта Моника. Кажете й, че Джонас Корд е претърпял злополука и да дойде веднага.

— Да, сестра Томъс. — Гласът, долетял зад мен, беше на някакво младо момиче. Чух шума на отдалечаващи се стъпки.

Болката в крака и отстрани пак се появи и аз скръцнах със зъби. Почувствах как сълзите напират в очите ми. Затворих ги за миг, после ги отворих и я погледнах.

— Джени! — прошепнах аз. — Джени, прощавай!

— Всичко е наред, Джонас — прошепна на свой ред тя. Ръцете й минаха под чаршафа, който ме покриваше. Усетих остро убождане в ръката. — Не говори. Всичко вече е на ред.

Усмихнах й се с благодарност и пак се върнах към съня, като смътно се чудех защо Джени носи това смешно бяло було над прекрасните си коси.

6.

От прозорците откъм улицата, сега ярко осветена от утринното слънце, все още долитаха шумовете от празненството. Дори и тази обикновено спокойна и тиха част на Хилкрест Драйв, граничеща с болницата „Милосърдие“, бе изпълнена с радостния глъч и виковете на хората. Откъм флотската база срещу Сан Диего от време на време прозвучаваше ликуващият вой на параходна сирена. Така бе и започнало предната вечер, продължило през цялата нощ, когато се разнесе новината, че Япония е капитулирала. Войната беше свършила.

Сега вече знаех какво се бе опитвал да ми каже Ото Щрасмер. Знаех какво чудо е било сътвореното в пустинята. От вестниците и от радиото до главата ми. Те разказаха цялата история за малкия контейнер с атоми, довел човечеството до вратите на рая. Или на ада. Преместих се в леглото да намеря по-удобно положение и макарите, крепящи екстензията на крака ми, изскърцаха, прибавяйки своето мишо цвъртене към другите шумове.

Имал съм късмет, ми беше казала една от сестрите. Късмет. Десният ми крак бе счупен на три места, бедрото на друго, строшени бяха и няколко ребра. Но продължавах да бъда част от света, зад пластовете превръзки, плътно покриващи цялото ми лице, с процепи само за носа, устата и очите. Но бях имал късмет. Поне бях жив.

Не като Еймос, който продължаваше да седи в кабината на „Сентурион“, полегнал на ръба на пясъчен риф на повече от сто и двадесет метра под повърхността на Тихия океан. Бедният Еймос. Тримата членове на екипажа бяха намерени невредими, аз бях все още жив по милостта на Бога и на бедните рибари, които ме бяха открили във водата и ме бяха домъкнали на брега; а Еймос бе замлъкнал в своята водна гробница, край контролното табло на самолета, който бе построил и който не ми позволи да управлявам сам.

Припомних си гласа на счетоводителя, който ми телефонира от Лос Анжелос да ме успокои: „Не се тревожете, мистър Корд. Можем да прехвърлим всичко върху данъците от печалбата. Като приложите брутната сума към четиридесетте процента данък върху допълнителната печалба, ще ни остане чиста загуба по-малко от два милиона…“

Бях затръшнал слушалката, без да го изслушам докрай. Всичко звучеше от добре по-добре. Но как да заличиш от счетоводните книги живота на един човек, убит поради моята алчност? Съществува ли допустим отбив за смъртта чрез възвръщаемостта на данъка върху дохода? Аз бях този, който уби Еймос и колкото и разходи да отбивах от собствената си душа, не можех да го върна.

Вратата се отвори и аз вдигнах поглед. В стаята влезе Роза, последвана от един интернист и сестра, която буташе някаква малка количка. Тя застана от лявата страна на леглото и ми се усмихна.

— Здравей, Джонас.

— Здравей, Роза — измънках аз през превръзките. — Пак ли ще ги сменяме? Не те очаквах по-рано от вдругиден.

— Войната свърши.

— Да — казах аз. — Знам.

— И когато се събудих тази сутрин, всичко ми се стори толкова свежо, че реших да дойда насам и да ти сваля превръзките.

Вторачих поглед в нея.

— Разбирам — казах аз. — Винаги съм се чудел откъде лекарите черпят логиката си.

— Това не е лекарска логика, това е женска логика. Имам предимството да бъда жена, много преди да стана лекарка.

Засмях се.

— Благодарен съм на логиката ти, каквато и да е тя. Ще се радвам много да свалим тези превръзки, макар и за малко.

Тя продължаваше да се усмихва, но очите й бяха сериозни.

— Този път ще ги свалим завинаги, Джонас.

Вперих поглед в нея, докато вземаше ножиците от масичката. Посегнах и я улових за ръката. Изведнъж се побоях от свалянето на превръзките. Чувствах се сигурен, докато ми увиваха лицето като пашкул, скрит от любопитните очи на света.

— Толкова скоро ли? Не е ли малко прибързано?

Тя разбра какво чувствам.

— Лицето ще те поболи още малко — обясни тя, започвайки да разрязва пашкула. — Ще боли още повече, когато плътта и мускулите започнат да възобновяват работата си. Но това ще мине. Не можем цял живот да се крием зад маска, нали?

Сега говореше лекарят, не жената. Вдигнах поглед към лицето й, а тя режеше и размотаваше, режеше и размотаваше, докато най-сетне превръзката падна и аз се почувствах гол като новородено със странна хладина по бузите. Опитах да се видя отразен в очите й, ала те бяха спокойни и безизразни, безлични и професионално безпристрастни. Усетих как пръстите й натискат страните ми, плътта под брадичката, как заглаждат косата на слепоочията ми.

— Затвори очи.

Затворих ги. Усетих как пръстите й леко докоснаха клепачите.

— Отвори ги.

Отворих ги. Лицето й беше все така спокойно и непроницаемо.

— Усмихни се — нареди тя. — Така. — Тя направи широка, невесела усмивка, пародия на топлия начин, по който обикновено се усмихваше.

Аз се ухилих. Хилех се, докато незначителните боцкания, които усещах по бузите, започнаха адски да парят. Но продължих да се усмихвам.

— Добре — каза тя и изведнъж се усмихна. Истински. — Можеш да престанеш.

Престанах и я загледах.

— Как е, докторе? — направих усилие да се покажа спокоен. — Сигурно ужасно?

— Не е чак толкова лошо — отвърна уклончиво тя. — Както знаеш, никога не си бил безумно красив. Ето, виж сам.

Не погледнах в огледалото. Не ми се искаше още да се видя.

— Може ли най-напред да запаля една цигара, докторе?

Тя мълчаливо постави огледалото обратно на количката и измъкна от джоба на престилката пакет цигари. Седна на ръба на леглото, сложи една в устата си, запали я и ми я подаде. Усетих приятната сладост на червилото й, когато всмукнах дима.

— Беше здраво накълцан, след като Уинтроп те е избутал през отвора. Но за щастие…

— Ти знаеш това? — прекъснах я с въпроса си аз. — Искам да кажа, за Еймос. Как разбра?

— От теб. Докато беше под упойка. Разказваше случилото се на части, заедно с частиците стъкло, които вадехме от лицето ти. За щастие никой от важните лицеви мускули не е засегнат сериозно. Става въпрос предимно за повърхностни увреждания. Успяхме да направим необходимите присаждания бързо. И бих добавила успешно.

Протегнах ръка.

— Дайте огледалото, докторе.

Тя взе цигарата и ми подаде огледалото. Вдигнах го и когато погледнах в него, ме побиха тръпки.

— Докторе — казах дрезгаво аз, — съвсем приличам на баща си!

Тя взе огледалото от ръката ми и аз погледнах към нея. Усмихваше се.

— Нима, Джонас? Но ти винаги си приличал на него.

По-късно сутринта Робер ми донесе вестниците. Бяха пълни с новини за капитулацията на Япония. Погледнах ги незаинтересовано и ги захвърлих настрана.

— Мога ли да ви донеса някакво друго четиво, мистър Джонас?

— Не — отвърнах аз. — Не, благодаря. Нямам настроение за четене.

— Добре, мистър Джонас. Може би искате да поспите. — Той се запъти към вратата.

— Робер.

— Да, мистър Джонас?

— Все… — поколебах се и пръстите ми автоматично опипаха бузите. — Все така ли съм изглеждал?

Белите му зъби се оголиха в усмивка.

— Да, мистър Джонас.

— Като баща ми?

— Съвсем като него.

Замълчах. Странно как човек цял живот се мъчи да не прилича на някого, само за да установи, че е бил жигосан незаличимо от кръвта, течаща във вените му.

— Нещо друго, мистър Джонас?

Погледнах Робер и поклатих глава.

— Сега ще се опитам да поспя.

Излегнах се на възглавницата и затворих очи. Чух вратата да се затваря и постепенно уличният шум потъна в периферията на съзнанието ми. Заспах. Струваше ми се, че напоследък доста съм спал. Като че ли се опитвах да наваксам всичкия сън, от който се бях лишавал през последните няколкостотин години. Но едва ли бях спал дълго, когато усетих нечие присъствие в стаята.

Отворих очи. До леглото ми бе застанала Джени, загледана в мен. Когато видя, че отварям очи, тя се усмихна.

— Здравей, Джонас.

— Бях заспал — изрекох аз като дете, току-що събудено от сън. — Сънувах нещо глупаво. Сънувах, че съм на сто години.

— Бил е приятен сън тогава. Радвам се. Приятните сънища винаги помагат за възстановяването.

Повдигнах се на лакът й макарата изскърца, когато присегнах за цигарите на масичката до леглото. Тя сръчно отупа възглавниците и ги избута назад да подпре гърба ми. Дръпнах от цигарата. Димът прогони съня от главата ми.

— След няколко седмици ще свалят гипса от крака и ще можеш да се прибереш у дома.

— Надявам се, Джени — казах аз.

Внезапно съзнах, че не беше с обикновените си, бели болнични дрехи.

— За пръв път те виждам в черно, Джени. Нарочно ли?

— Не, Джонас. Това са обикновените ми дрехи, освен когато не съм дежурна в болницата.

— Значи днес имаш свободен ден?

— Няма свободни дни, когато служиш на Спасителя — отвърна простичко тя. — Не, Джонас, дойдох да се сбогуваме.

— Да се сбогуваме? Не разбирам. Ти каза, че след няколко седмици аз…

— Заминавам, Джонас.

Загледах я глуповато.

— Заминаваш ли?

— Да, Джонас — промълви тихо тя. — Бях тук, в болницата „Милосърдие“, само докато дочакам транспорт за Филипините. Там изграждаме нова болница на мястото на разрушената през войната. Сега ме пускат да замина със самолет.

— Но, Джени — възразих аз. — Ти не можеш да оставиш хората, които познаваш, езика, който говориш. Там ще бъдеш чужденка, ще бъдеш сама.

Пръстите й докоснаха разпятието, което висеше на черната кожена връвчица. Тихият смирен поглед на сивите й очи стана по-топъл.

— Аз никога не съм сама — отвърна простичко тя. — Той винаги е с мен.

— Не бива, Джени — обадих се отново аз. Взех брошурата, която бях открил на масичката до леглото и я отворих. — Това е само временна професия. Можеш да се оттеглиш винаги, когато пожелаеш. Не е свършил тригодишният период на послушничеството, преди да дадеш обет. Не ти е мястото тук, Джени. Просто искаш да потушиш болката и скръбта си. Прекалено си млада и красива, за да скриеш живота си завинаги под черното наметало.

Не ми отговори.

— Не разбираш ли какво ти казвам, Джени? Искам да се върнеш там, където ти е мястото.

Тя бавно затвори очи, а когато ги отвори, те бяха насълзени. Но щом заговори, гласът й беше изпълнен с мъдрост и вяра.

— Ти си този, който не разбира, Джонас — изрече тя. — Няма място, където бих желала да се върна, защото то е тук, в Неговия дом, към който аз принадлежа.

Наканих се да заговоря, но тя леко вдигна ръка.

— Ти мислиш, че съм дошла при него поради болка и скръб? Грешиш — продължи тихо тя. — Човек не бяга от живота към Бога, човек отива при Бог заради живота. Търсила съм Го през целия си живот, без да съзнавам точно какво търся. Любовта, която намерих, бе само бледна пародия на това, което знаех, че е любов; милосърдието, което раздавах беше най-ситното късче от милосърдието, което можех да дам. Тук, в Неговия дом, и в труд за Него аз намерих много повече любов от тази, която някога съм познавала. Чрез Неговата любов намерих спокойствие, удовлетвореност и щастие, тъй както повелява волята Му.

Тя замълча за миг, поглеждайки разпятието между пръстите си. Когато пак вдигна поглед, очите й бяха бистри и спокойни.

— Има ли нещо на този свят, Джонас, което би ми дало повече от Бога?

Не й отговорих.

Тя бавно вдигна лявата си ръка към мен. Погледнах надолу и видях тежкия сребърен пръстен на безименния й пръст.

— Той ме покани в своя дом — каза бавно тя — и аз приех пръстена Му, да го нося така, че да живея винаги с Неговата слава.

Улових ръката й и притиснах устни към пръстена. Усетих как пръстите й нежно оправят косата ми, после тя се отдалечи от леглото, като спря да ме погледне.

— Често ще мисля за тебе, приятелю мой — каза тя. — И ще се моля за теб.

Мълчаливо си изгасих цигарата. В погледа на Джени имаше такава красота, каквато никога преди не бях откривал.

— Благодаря, сестро — отвърнах тихо аз.

Без дума повече, тя се обърна и излезе през вратата. Загледах се към пода, където бе стояла, но даже и призракът й бе изчезнал от стаята.

Зарових лице във възглавницата и заплаках.

7.

Излязох от болницата в началото на септември. Седях в инвалидната количка и наблюдавах как Робер опакова и прибира последния багаж в куфара, когато вратата се отвори.

— Здравей, Младши!

— Невада! Какво правиш насам?

— Дойдох да те прибера.

Разсмях се. Чудно нещо, как години наред не се сещаш за някого, а после изведнъж ти става толкова мило, когато го видиш.

— Нямаше нужда — казах аз. — Робер щеше да се оправи.

— Аз го повиках да дойде, мистър Джонас. Помислих, че ще бъде като в доброто старо време. Човек се чувства много самотен на ранчото, ако няма какво да прави.

— А аз пък реших да си поотпочина — добави Невада. — Войната свърши и дадох ваканция на шоуто за зимния сезон. А на Марта нищо не й харесва повече от това да се грижи за някой инвалид. Тя е вече там и се готви да ни посрещне.

Изгледах ги и двамата и се ухилих.

— Явно сте се наговорили, а?

— Съвсем правилно — каза Невада и мина зад количката. — Готов ли си?

Робер затвори куфара и щракна ключалката.

— Всичко е готово, мистър Невада.

— Да тръгваме тогава — каза Невада и подкара количката към вратата.

— Трябва да спрем в Бърманк — казах аз и погледнах назад към него. — Мак е приготвил цяла купчина книжа, които трябва да подпиша.

Можеше да съм прикован на легло, но работата си продължаваше.

Бъз Долтън бе приготвил един чартърен „ICA“, който ни очакваше на летището в Сан Диего. В Бърбенк пристигнахме към два следобед. Макалистър стана, заобиколи бюрото и ме посрещна, когато изтикаха количката в кабинета му.

— Знаеш ли, за пръв път те виждам седнал.

Засмях се.

— Възползвай се от случая. Лекарите казват, че след две седмици ще се разхождам като новопроходил.

— Така, още сега бих желал да се възползвам. Избутайте го до бюрото, момчета. Приготвил съм писалката.

Беше почти четири, когато подписах и последния от купчината документи. Вдигнах уморен поглед.

— И тъй, какво ново има?

Мак ме изгледа. Отиде до една масичка до стената.

— Това — каза той, вдигайки калъфката на нещо, което приличаше на радио с прозорец на предната страна.

— Какво е то?

— Първият продукт на „Корд Електроникс Къмпани“ — заяви гордо той. — Направихме го в преобразувания Отдел за радари. Телевизор е.

— Телевизор ли? — запитах аз.

— Картини, предавани по въздуха като по радиото — обясни той. — Изобразяват се на екрана като при домашните филми.

— О, работата, която чоплеше Дюпон преди войната. Нищо не излезе.

— Сега излезе — каза Мак. — Това е следващият голям удар. Всички радио- и електронни компании се захващат с него — „RCA“, „Колумбия“, „Емерсън“, „Дженерал Електроникс“, „Филко“. Всички. Искаш ли да видиш как работи?

— Аха.

Той отиде и вдигна телефона.

— Свържете ме с лабораторията. — Покри слушалката с ръка. — Ще им кажа да пуснат нещо.

Миг по-късно отиде до апарата и завъртя някакво копче. Зад екрана пробяга светлина, после се задвижиха кръгове и линии. Постепенно се появи надпис.

Изведнъж надписът бе заменен от картина, сцена от уестърн, в който мъж на кон яздеше към камерата. Камерата се измести в близък план и аз познах Невада. Припомних си и сцената. Беше преследването от „Ренегатът“. Пет минути наблюдавахме смълчани.

— Не мога да повярвам на очите си — каза Невада, когато свърши.

Погледнах Робер. Израз на унесено възхищение се бе запечатал на лицето му. Той изви глава към мен.

— Ей това наричам чудо, мистър Джонас — промълви тихо той. — Сега мога да си гледам кино у дома, без да клеча из долнопробните заведения за негри.

— Затова значи искат да изкупят всичките ми стари филми — обади се отново Невада.

Погледнах го.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали си спомняш деветдесетината филма, които направих и сега са моя собственост?

Кимнах.

— Търчат като луди подире ми да ги продам. И ми предлагат хубави пари. По пет хиляди долара за всеки.

Опулих се насреща му.

— Едно нещо разбрах от филмовата индустрия — казах аз. — Никога не продавай изцяло нещо, което можеш да заемеш срещу процентно заплащане.

— Искаш да кажеш да ги давам под наем, както правят с киносалоните?

— Именно — казах аз. — Зная ги тези предавателни компании. Купят ли нещо за пет, значи възнамеряват да изкарат петдесет от него.

— Не ме бива много по големите сделки — каза Невада. — Ще го уредиш ли вместо мен, Мак?

— Не знам, Невада. Аз не съм посредник.

— Свърши му работа, Мак — обадих се аз. — Нали ми каза, че искаш да вършиш работа там, където си струва.

Той се усмихна.

— Дадено, Невада.

Изведнъж се почувствах уморен. Отпуснах се на стола. Робер веднага застана отстрани.

— Добре ли сте, мистър Джонас?

— Уморен съм — отвърнах аз.

— Може би е по-добре да останете в апартамента тази нощ. Утре може да заминем за ранчото.

Погледнах Робер. Мисълта да си легна бе много съблазнителна. Задникът ме болеше от тази количка.

— Ще поръчам кола — каза Мак и вдигна телефона. — Можеш да ме оставиш в студиото на път за града. Имам да свърша малко работа там.

Умът ми работеше през цялото време, докато пътувахме към студиото. Когато колата спря пред портала, изведнъж всичко ми стана ясно.

— Ще трябва да направим нещо за замяната на Бонър — каза Мак, като излизаше. — Не е много редно един юрист да води студиото. Аз нищо не знам за филмите и производството им.

Изгледах го замислен. Прав беше, разбира се. Но кой знаеше? Само Дейвид, а той си беше отишъл. Не ме интересуваше вече. Не мислех вече за филми, не исках никого да заснема, за да го види целият свят. А там, в кабинета, който току-що бях напуснал, имаше една малка кутия с екран, каквато скоро щеше да има във всеки дом. Беден или богат. Малката кутия щеше да глътне филмите така, както кината никога не биха могли. И въпреки това, не ме интересуваше.

Дори когато бях дете, престанех ли да се занимавам с някоя играчка, преставах завинаги. И никога не се връщах към нея.

— Продай киносалоните — прошепнах на Мак.

— Какво? — ахна той, сякаш не можеше да повярва на ушите си. — Те са единственото в този клон, което все още носи пари.

— Продавай киносалоните — повторих аз. — След десет години никой няма да ходи в тях. Или поне не толкова, колкото се посещават сега. Ще гледат филмите по домовете си.

Мак ме изгледа.

— А какво искаш да направя със студиото? — запита той с нотка на сарказъм в гласа. — И него ли да продам?

— Да — казах спокойно аз. — Само че не сега. След десетина години. Когато хората, които правят филми за тази малка кутия, изпитат глад за пространство. Тогава ще им го продадем.

— А какво ще правим междувременно? Ще го оставим да гние и ще плащаме данъци ли?

— Не — отвърнах аз. — Давай го под наем, както направи със старото студио „Метро Голдуин“. Дори да не печелим или да си докараме малко загуба, няма да се оплаквам.

— Наистина ли смяташ така? — загледа ме той.

— Наистина — казах аз и преместих поглед от него към покрива на студиото. Сякаш го виждах за пръв път. Беше грозен и черен от катрана. — Мак, виждаш ли покрива?

Той се обърна да го погледне и примижа срещу слънцето.

— Преди да сториш каквото и да било — наредих меко аз, — кажи да го боядисат в бяло.

Вмъкнах си главата в колата. Невада ме изгледа особено. Гласът му бе едва ли не печален:

— Изглежда нищо не се е променило, а, Младши?

— Не — отвърнах уморено аз. — Нищо не се е променило.

8.

Седях на верандата и примигвах срещу следобедното слънце. Невада излезе от къщата зад мен и се отпусна в един стол. Измъкна пачка тютюн от джоба и като отхапа едно парче, прибра останалото. После извади от другия си джоб нож и парче дърво, което започна да дялка.

Загледах го. Беше обул чифт избелели джинси. Напоена с пот риза от еленова кожа, видяла и по-добри дни, покриваше едрия гръден кош и широките рамене, а около врата си бе вързал кърпа в червено и бяло, за да поеме потта. С изключение на побелялата си коса изглеждаше все такъв, какъвто го помнех от дете, с бързи загорели и силни ръце.

Светлите му очи се насочиха към мен.

— Две отмиращи изкуства — каза той.

— Кои?

— Дъвченето на тютюн и дялкането — обясни той.

Нищо не отговорих.

Загледа се в парчето дърво в ръцете си.

— Много вечери прекарах с баща ти на тази веранда, дъвчех си тютюна и си дялках.

— Да?

Той се изви и изплю част от тютюневия сок през перилата на верандата към прахта долу. После пак се обърна към мен.

— Спомням си една нощ — продължи той. — Баща ти и аз седяхме тук, точно както сега. Бяхме изкарали един истински кучешки ден. Зной, от който ти се струваше, че яйцата ти са се стопили от собствената си пот. Изведнъж той вдигна очи към мен и ми каза: „Невада, каквото и да се случи с мен, ти ще се грижиш за момчето ми, нали? Джонас е добро момче. Понякога задникът му пораства повече от гащите, но иначе е добър и има всички заложби в себе си да стане един ден нещо повече от баща си. Обичам го хлапето, Невада. Той ми е всичко, което имам“.

— Никога не ми е казвал това — обадих се аз, загледан в Невада. — Никога. Нито веднъж!

Невада ме стрелна с очи.

— Мъже като баща ти не говорят много за такива неща.

Засмях се.

— Той не само не го е говорил — казах. — Никога дори не го е показвал. Винаги ме кастреше за щяло и нещяло.

Очите на Невада се бяха приковали в моите.

— Той винаги беше зад гърба ти, когато ти имаше неприятности. Може би викаше, но никога не ти обърна гръб.

— Измъкна ми под носа момичето и се ожени за нея — изрекох горчиво аз.

— Може би го стори за твое добро. Може би е знаел, че тя всъщност не бе за тебе.

Не реагирах.

— Защо ми го казваш сега? — запитах аз.

Нищо не можех да прочета в тези негови индиански очи.

— Защото някога баща ти ме помоли да бдя над теб. Направих вече една грешка. Видях те колко си сръчен в бизнеса и сметнах, че си вече порасъл. А ти не беше. А не ми се иска два пъти да разочаровам човек като баща ти.

Останахме смълчани няколко минути, после Марта дойде с чая ми. Каза на Невада да изплюе тютюна и да спре да мърси верандата. Той ме погледна сконфузено и отиде долу да се отърве от тютюна зад храстите.

Когато се връщаше към верандата, чухме някаква кола да идва по нашия път.

— Кой ли ще е? — запита Марта.

— Сигурно е лекарят — казах аз. Старият Док Хенли трябваше да ме навестява всяка седмица.

Междувременно колата беше вече пред входа и аз видях кой идва. Изправих се, облегнах се на бастуна, а Моника и Джо-Ан пристъпиха към нас.

— Здравейте — поздравих ги аз.

Бяха се върнали в Калифорния, както ми обясни Моника, за да освободят апартамента и тъй като искала да поговори с мен за Еймос, на път за Ню Йорк се отбили в Рено за малко. Влакът им заминавал в седем часа.

Видях многозначителния поглед, който Марта отправи към Невада, щом чу това. Невада се изправи и погледна Джо-Ан.

— Долу имам едно доресто конче, което си умира да бъде пояздено от такава млада дама като вас.

Джо-Ан го погледна с обожание. Погледът й явно издаваше, че го е гледала на кино. За нея той бе истински герой.

— Не знам — каза колебливо тя. — Никога досега не съм яздила кон.

— Ще ви науча. Лесно е, по-лесно отколкото да скачаш на въже.

— Не е облечена за езда — възрази Моника.

Наистина не беше. Не можеше да язди с пъстрата рокля, в която толкова приличаше на майка си. Марта заговори бързо:

— Имам чифт дънки, които са се свили от прането и са ми малки. На нея ще й бъдат таман.

Не зная чии бяха дънките, но бях сигурен в едно: никога не са принадлежали на Марта. Това ясно личеше от начина, по който прилепваха на четиринадесетгодишните бедра на Джо-Ан, плоски и тънки, едва загатващи за бъдещите женствени извивки. Черната коса на Джо-Ан бе изпъната назад от челото на конска опашка и в нея имаше нещо, което ми бе странно познато. Не можех да определя точно какво.

Загледах я как тича през вратата подир Невада и се обърнах към Моника. Тя ми се усмихваше. Отвърнах на усмивката.

— Израства — отбелязах аз. — Ще стане хубаво девойче.

— Днес са деца, а утре изведнъж вече млади госпожици. Бързо растат.

Кимнах. Сега бяхме сами и между двамата се установи неловко мълчание. Взех си цигара и я погледнах.

— Искам да ти разкажа за Еймос.

Наближаваше шест часа, когато свърших с разказа си за станалото. В очите й нямаше сълзи, макар че лицето й бе натъжено и замислено.

— Не мога да плача за него, Джонас — каза тя, като ме погледна. — Защото много пъти съм плакала заради него. Разбираш ли?

Кимнах.

— Той направи толкова лоши неща през живота си. Радвам се, че накрая е сторил едно добро.

— Нещо много храбро от негова страна. Винаги, съм си мислел, че ме мрази.

— Мразеше те — пресече ме бързо тя. — В теб виждаше всичко онова, което той не беше. Бърз, преуспяващ, богат. Мразеше те с цялата си душа. Изглежда най-после е разбрал безсмислието на тази омраза, колко неприятности ти е донесъл и се е опитал да ги оправи.

Погледнах я.

— Какви толкова неприятности ми е сторил? Между нас не е имало нищо повече извън деловите отношения.

Тя ме изгледа странно.

— Наистина ли не разбираш?

— Не.

— Значи никога няма да разбереш — каза тя и слезе от верандата.

Чухме звучния смях на Джо-Ан, която обикаляше на гърба на големия дорест кон. Стойката й беше доста добра за начинаеща. Погледнах Моника.

— Язди, сякаш е родена на седло.

— А защо не? — отвърна Моника. — Казват, че такива неща са наследствени.

— Не знаех, че си ездачка.

Тя ме изгледа с наранени и ядосани очи.

— Не съм единственият й родител — отсече хладно тя.

Изгледах я. За пръв път ми споменаваше за бащата на Джо-Ан. Стори ми се, че е късно да се спираме на това.

Чух пуфтенето на старата таратайка на Док Хенли, която завиваше към нашия път. Спря край заграденото пространство и като слезе от колата, се запъти към оградата. Никога не отминаваше кон с безразличие.

— Идва Док Хенли. Наканил се е да ме прегледа.

— В такъв случай, няма да те задържам — каза хладно Моника. — Време е да се сбогуваме.

Слезе по стълбите и се запъти към конете. Загледах я изумен. Никога не я разбирах, когато изпадаше в особените си настроения.

— Ще наредя на Робер да ви откара до гарата — извиках след нея.

— Благодаря ти! — подхвърли тя през рамо, без да се обръща. Видях я как се спря и заговори с лекаря, после се обърнах и влязох в къщата. Отидох в стаята, която баща ми бе използвал за кабинет, и се отпуснах на кушетката. Моника винаги се беше отличавала с горещия си темперамент. Човек можеше да предполага, че вече се е научила да го обуздава. Усмихнах се при мисълта как бе изправила гръб и колко наперена изглеждаше, когато се отдалечи от мен, вирнала нос във въздуха. Все още имаше много стройна фигура за жена на нейната възраст. Аз бях на четиридесет и една години, което означаваше, че тя е на тридесет и четири. И изглеждаше много добре.

Бедата с доктор Хенли бе в това, че е голям бъбривец. Можеше да ти говори до припадък, обаче нямах друг избор. От войната насам въпросът бе или той, или никой. Всичките млади лекари бяха в армията.

Беше шест и половина, когато привърши с прегледа и започна да затваря чантата си.

— Всичко е наред — каза той. — Само дето не мога да свикна с тези модерни схващания да изправят човека на крака веднага, щом може да се движи. Ако зависеше от мен, бих те държал в болницата още месец.

Невада се облегна на стената и се усмихна, докато си нахлузвах панталоните. Погледнах го и свих рамене. Обърнах се към лекаря.

— Колко време всъщност, докато проходя истински?

Док Хенли ме изгледа над очилата си.

— Можеш да проходиш още сега.

— Но мислех, че не сте съгласен с тези градски лекари — недоумявах аз. — Мислех, че искате да си почина още малко.

— Наистина не съм съгласен с тях — отвърна той. — Но тъй и тъй си навън, така че ще е най-добре да почнеш да ходиш. Няма смисъл да се излежаваш.

Затвори чантата, изправи се и тръгна към вратата. В последния момент се обърна към мен:

— Чудесно наперено девойче е дъщеря ти.

Опулих се насреща му:

— Дъщеря ми?

— Именно — каза той. — Сресала косата си така назад, честна дума, никога не съм виждал девойче толкова да прилича на баща си. Съвсем като теб, когато беше момче.

Не можех да проговоря, само се пулех. Да не беше откачил този идиот? Всички знаеха, че Джо-Ан не е моя дъщеря.

Изведнъж Док Хенли се засмя и плесна с ръка по бедрото си.

— Никога няма да забравя как майка й дойде в кабинета ми — каза той. — Беше вече твоя жена, разбира се. Не бях виждал такъв голям корем. Нищо чудно, казах си аз, че се оженихте тъй набързо. Оплодил си я преждевременно.

Той ме погледна и се усмихна.

— Това беше, преди да я прегледам, разбираш — бързо продължи той. — Можеше с перце да ме повалиш, когато прегледът показа, че е едва на шест седмици. Просто един от редките случаи. Беше така нервна и разстроена точно тогава, че се беше надула с газове като балон. Дори направих справка в документите да проверя датата на женитбата ви, за да се убедя. И дяволът нека ме вземе, ако не беше факт, че си я насадил точно две седмици след женитбата ви. Но мога да ти кажа едно нещо, момко. — Той се обърна към вратата. — Когато си й го наблъскал, наблъскал си го здраво! — продължавайки да се киска похотливо, той излезе.

Почувствах как една огромна буца ми пречи да дишам. Приседнах на кушетката. Толкова години. Толкова години съм бил на погрешен път. Изведнъж разбрах какво е искал да ми каже Еймос след завръщане от полета. Той бе видял колко разгневен бях през онази нощ и бе обърнал омразата ми срещу самия мен. С цената на малката Моника.

Каква комбинация бяхме Еймос и аз. Но той поне сам бе видял светлината. Не бе станало нужда някой да му я набива в главата. И се бе опитал посвоему да оправи нещата. Докато аз… аз дори не извих глава да потърся истината. Достатъчно ми беше да трупам обвинения срещу целия свят за собствените си глупости. Аз бях този, който бе воювал срещу баща си, защото мислех, че не ме обича. Това пък беше най-големият гаф от всички.

Истината просветна пред очите ми. Всъщност никога не бях се съмнявал в неговата обич, а в моята. Защото дълбоко в себе си винаги бях съзнавал, че никога не мога да го обичам толкова, колкото ме обичаше той. Вдигнах поглед към Невада. Той стоеше все така облегнат на стената, но сега не се усмихваше.

— И ти ли знаеше?

— Разбира се — кимна той. Всички го знаеха — освен теб.

Затворих очи. Сега виждах ясно. Беше като онази сутрин в болницата, когато се погледнах в огледалото и видях бащиното си лице. Това именно бях видял в Джо-Ан, когато днес следобед изведнъж ми се беше сторила толкова позната. Лицето на баща й. Моето лице.

— Какво да правя, Невада? — изстенах аз.

— Какво искаш да правиш, синко?

— Искам да ги върна.

— Наистина ли го искаш?

Кимнах.

— Върни ги тогава — каза той. — Погледна си часовника. — Все още остават петнадесет минути до потеглянето на влака.

— Но как? Никога не бихме стигнали навреме!

Той посочи към бюрото.

— Имаш телефон.

Погледнах го объркан, после закуцуках към телефона. Обадих се на началник-гарата в Рено и го замолих да я издирят. Докато чаках да се обади, погледнах към Невада. Изведнъж се почувствах изплашен, а в такива моменти винаги се обръщах към Невада.

— Ами ако не пожелае да се върне?

— Ще се върне — каза уверено той. Усмихна се. — Все още те обича. И това е нещо, което всички други, освен теб, виждаха.

После тя се яви на телефона с разтревожен и неспокоен глас.

— Джонас, какво има? Да не ти е станало зле?

За миг не можах да проговоря, после си намерих гласа.

— Моника — казах аз. — Не заминавай!

— Но аз трябва да замина, Джонас. Трябва да започна работа до края на седмицата.

— Зарежи работата, аз имам нужда от теб!

Линията замлъкна и за миг си помислих, че е прекъснала.

— Моника, там ли си?

Чух дъха й в слушалката.

— Още съм тук, Джонас.

— Грешил съм през цялото време. Не знаех за Джо-Ан. Повярвай ми.

Пак настъпи тишина.

— Моля те, Моника!

Сега тя плачеше. Едва долових тихия й шепот в ухото си.

— О, Джонас, никога не съм преставала да те обичам.

Погледнах Невада. Той се усмихна и излезе, като затвори вратата след себе си.

Чух подсмърчане, после гласът й изведнъж се изчисти и се изпълни с топлите звуци на обич.

— Когато Джо-Ан беше малка, все искаше да си има братче.

— Прибирай се бързо — казах аз. — Ще видя какво мога да направя.

Тя се засмя, после чух щракване и линията замлъкна. Не оставих слушалката, защото ми се струваше, че докато я държа, Моника е край мен. Хвърлих поглед към снимката на баща си върху бюрото.

— Е, старче — казах аз и за пръв път в живота си поисках одобрението му. — Правилно ли постъпих?