Торбарите

1.

— Това е страхотна глупост! — мърмореше Форестър, докато издигаше САВ–200 във въздуха зад формацията от Спитфайър.

— Кое е глупост? — попитах аз и погледнах назад от седалката на втория пилот, за да видя как Лондон потъва зад гърба ни в леката утринна мъгла. Все още се забелязваха няколко пожара от нападението миналата нощ. — Не купиха самолета ни, но ще купят всички В–17, които успеем да произведем. По дяволите, и двамата знаем, че трябва да има уеднаквяване.

— Не говоря за това — изръмжа Роджър.

— Проверка на двигатели едно и две — извика Мориси зад нас. — Проверка на двигатели три и четири. Можете да прекъснете горивото.

— Проверка. — Роджър намали подаването на сместа. — За това именно говоря — продължи той, посочвайки към Мориси, който действаше като бордов механик. — Глупост. Всички ние в един и същ самолет. Ами ако падне? Кой ще остане да ръководи компанията?

— Премного се тревожиш — ухилих се аз.

Той отвърна на усмивката механично.

— Затова ми плащаш. Президентът на компанията трябва да се тревожи. Особено при начина, по който се разрастваме. Миналата година надминахме тридесет и пет милиона; тази година с военните поръчки ще надхвърлим стоте милиона. Трябва да започнем да обучаваме хора, които да поемат работата в случай че нещо стане с нас.

Присегнах за цигара.

— Какво може да ни се случи? — запитах, докато я палех. Погледнах през облака дим. — Освен ако не ревнуваш заради онези от Роял Еър Форс, които видяхме преди малко, и не си намислил да се връщаш в армията.

Той се наведе, измъкна цигарата от устата ми и я мушна между устните си.

— Знаеш, че не е така, Джонас. Не мога вече да се меря с младоците. Ще си играят с мен като котка с мишка. Щом трябва да съм кабинетен плъх, предпочитам да стоя тук, където поне съм от Генералния щаб.

Казаното от него имаше смисъл. Войната ни тласкаше към разширяване, за каквото никой от нас дори не бе мечтал. А още не бяхме влезли истински в нея.

— Ще трябва да намерим някой да ръководи завода в Канада.

Кимнах мълчаливо. Беше се оказал прав — ходът идеше да бъде дяволски сполучлив. Щяхме да изработваме частите в нашите заводи в Щатите, после да ги експедираме в Канада, където щяха да се сглобяват на поточните линии. Щом излезеха, Канадските кралски въздушни сили щяха да имат грижата да стигнат до Англия. Тръгнеше ли добре, можеше да намалим с три седмици времето за производство на един самолет.

Идеята имаше и някои финансови предимства. Британското и канадското правителство бяха склонни да подпомогнат построяването на заводите, от което ние реализирахме двустранни икономии. Фабриката щеше да ни струва по-евтино, тъй като не бяхме обременени с лихви, а данъците за чист доход щяха да се плащат в Канада, където амортизационните отчисления бяха четири пъти по-малки от тези на Чичо Сам. Освен това момчетата на Негово Величество също бяха щастливи, тъй като, бидейки в стерлинговата зона, трябваше да плащат по-малко американски долари.

— Съгласен съм. Обаче никое от момчетата, които работят за нас, няма опита, за да се залови с такава голяма работа. С изключение на Мориси, естествено. А от него не можем да се лишим. Имаш ли някого предвид?

— Естествено — каза той, отправяйки ми странен поглед. — Обаче едва ли ще ти се понрави.

Изгледах го.

— Кажи да видим.

— Еймос Уинтроп.

— Не!

— Единствено той може да се справи — посочи Форестър. — И едва ли ще ни бъде на разположение за дълго. Тъй както вървят нещата, някой ще го лапне.

— Тяхна си работа! Той е женкар и пияница. Освен това, където и да е отишъл, все се е осирал.

— Обаче познава в детайли производството на самолети — упорито настоя Форестър. И пак ме погледна. — Чух какво се е случило между вас двамата, но това няма нищо общо с нашата работа.

Не отговорих. Далеч напред видях как летящият начело във формацията от Спитфайър поклаща крила. Това бе сигналът да включим радиоапаратите. Форестър се наведе и щракна ключето.

— Да, капитане?

— Тук би оставяме, момчета.

Погледнах надолу. Сивите води на Атлантическия, океан ме гледаха. Бяхме на сто и петдесет километра от бреговете на Британските острови.

— Добре, капитане — отвърна Форестър. — Благодарим ви.

— Успешно завръщане, приятели. И не забравяйте да ни изпратите големите. Ще ни трябват следващото лято, за да си го върнем на Адолф.

Форестър се засмя. Англичаните едва бяха удържали набезите на врага и вече мислеха за отплата.

— Ще ги имате, капитане.

— Чудесно. Изключвам.

Той разклати крилата на своя Спитфайър и формацията направи широк завой назад, към родното крайбрежие. След това настъпи тишина и ние останахме сами над Атлантическия океан на път за дома.

Свалих си предпазния колан и се изправих.

— Ако нямаш нищо против, ще отида отзад да подремна.

Роджър кимна. Отворих вратата към съседното помещение.

— Помисли за това, което ти казах — подвикна след мене той.

— Ако говориш за Еймос Уинтроп, откажи се.

Мориси седеше обезсърчен на седалката на бордовия инженер. Вдигна поглед към мен, когато влязох.

— Не разбирам — промълви тъжно той.

Седнах до него.

— Лесно е да се схване. В–17 лети с екипаж от пет души, а нашите — с девет. Това означава, че могат да пуснат почти два пъти повече самолети във въздуха. До Германия и обратно курсът е малко над три хиляди километра, затова не им е нужен самолет с пробег от осем хиляди километра. Освен това оперативните разходи са малко повече от половината от нашите.

— Но този самолет може да лети три хиляди метра по-високо и триста километра в час по-бързо — не се предаваше Мориси. — И носи почти два пъти повече бомбен товар.

— Бедата при теб, Мориси, е, че изпреварваш времето. Те не са готови още за самолети като този.

Видях наскърбения израз отново да се появява на лицето му. За момент го съжалих. Казаното от мен беше вярно. За моите пари той бе най-големият авиоконструктор на света.

— Я стига! Не се тревожи, ще се сетят за теб. Един ден ще летят хиляди самолети като този.

— Но не и в тази война — каза примирено той. Извади от кашона термос. — Мисля да занеса кафе на Роджър.

Мина отпред в пилотската кабина, а аз се изтегнах на койката. Бръмченето на четирите двигателя кънтеше в ушите ми. Затворих очи. Три седмици в Англия и през цялото време не бях спал и една нощ свястно. Все бомбардировки и момичета. Бомби и момичета. Бомбите. Момичетата. Заспах.

Острото свистене от падаща бомба стигна апогея си, когато падна някъде наблизо. За миг разговорът на масата увисна във въздуха.

— Боя се за дъщеря си, мистър Корд — каза стройната жена с посивели коси от дясната ми страна.

Погледнах първо нея, после Мориси, седнал насреща. Лицето му беше побеляло и напрегнато. Бомбата бе паднала до вратата, така да се каже, а тя се тревожеше за дъщеря си, която бе в безопасност в Америка. Може би имаше основания. Тя бе майката на Моника.

— Не съм виждала Моника, откакто бе на девет години — продължи мисис Холм нервно. — Горе-долу от двадесет години. Често мисля за нея.

Кой те знае колко често, помислих аз. Смятах, че при майките е по-друго. Но и те не се различаваха от бащите. Мислеха най-напред за себе си. Поне в едно отношение си приличахме с Моника. Родителите ни не даваха пукната пара за нас. Моята майка бе умряла, а нейната бе избягала с друг мъж.

Тя вдигна към мен теменужените очи зад дългите мигли и аз долових красотата, която бе предала на дъщеря си.

— Мислите ли, че ще я видите, когато се върнете в Щатите, мистър Корд?

— Съмнявам се, мисис Холм — отвърнах аз. — Сега Моника живее в Ню Йорк. Аз живея в Невада.

Тя помълча известно време, после погледът й пак ме прободе.

— Не ме харесвате особено, нали, мистър Корд?

— Всъщност не съм мислил за това, мисис Холм — казах бързо аз. — Прощавайте, ако създавам такова впечатление.

Тя се усмихна.

— Не че сте казали нещо. Просто почувствах дръпването, когато ви казах коя съм. — Тя заигра нервно с лъжицата. — Предполагам, че Еймос ви е разказал всичко за мен — как съм забягнала с друг мъж, как съм го оставила сам да отгледа детето.

— Аз и Уинтроп не бяхме много близки. Никога не сме говорили за вас.

— Трябва да ми повярвате, мистър Корд — прошепна тя напрегнато. — Не съм изоставяла дъщеря си. Искам тя да научи това, да ме разбере.

Нищо не се променяше. Все родителите трябваше да бъдат разбирани, вместо те да разбират.

— Еймос Уинтроп беше женкар и мошеник — промълви тихо тя, без горчивина. — Десетте години брачен живот с него бяха същински ад. През медения месец няколко пъти го залавях с други жени. И накрая, когато се влюбих в един сериозен, почтен мъж, той ме шантажира да му оставя дъщеря си, заплашвайки, че ще провали кариерата на този мъж, който бе на служба на Нейно Величество.

Погледнах я. Звучеше правдоподобно. Еймос бе хитрец, пълен с подобни номера. Познавах го.

— Писахте ли някога на Моника да й разкажете всичко?

— Как може човек да пише подобни неща на собствената си дъщеря?

Не й отговорих.

— Преди десетина години получих вест от Еймос, че ще я прати при мен и помислих, че като дойде, ще й разкажа всичко и тя ще ме разбере. — Тя поклати леко глава. — Прочетох във вестниците за вашата женитба и тя така и не дойде.

Прислужникът влезе и отнесе празните прибори. Друг постави чашки за кафе пред нас. Когато излезе, попитах:

— Какво точно искате от мен, мисис Холм?

Погледът й се плъзна по лицето ми. Видях, че очите й са влажни. Гласът обаче не трепереше, когато изрече:

— Ако се случи да я видите, мистър Корд, кажете й, че съм питала за нея, че мисля за нея и че ще се радвам, ако ми се обади.

Кимнах бавно.

— Ще го сторя, мисис Холм.

Прислужникът започна да разлива кафето, а глухият тътен на падащи бомби продължаваше да звучи, заглушен от тежките завеси, като далечен гръм над мирновременен Лондон.

Ревът на четирите големи двигателя отново забуча в ушите ми и аз отворих очи. Мориси дремеше на седалката, главата му неудобно килната настрана. Когато станах, той отвори очи.

— Колко време съм спал? — попитах аз.

— Около четири часа.

— Най-добре да сменя Роджър — казах аз и се изправих.

Форестър вдигна поглед, когато влязох в кабината.

— Явно си бил много уморен. По едно време хъркаше така силно, че си помислих, че имаме пет двигателя, а не четири.

Отпуснах се на седалката на втория пилот.

— Дай да те сменя, за да си починеш. Къде се намираме?

— Тук някъде — каза той, посочвайки с пръст върху картата между нас. Хвърлих поглед. Бяхме на около хиляда и петстотин километра от Англия, над океана.

— Бавно се движим.

Той кимна.

— Попаднахме на силен насрещен вятър.

Присегнах за кормилото и го дръпнах към мен, докато включи.

— Готово — казах. — Поемам го.

Той освободи кормилото, стана и се протегна.

— Ще се опитам да дремна.

— Чудесно — поощрих го аз и погледнах през люка. Започваше да вали.

— Сигурен ли си, че можеш да си държиш очите отворени няколко часа?

— Ще се справя.

Той се разсмя.

— Или си по-добър от мен, или аз остарявам. По едно време си мислех, че възнамеряваш да спиш с всички англичанки.

Ухилих се на свой ред.

— При онези непрестанно падащи бомби счетох за нужно да се възползвам колкото мога от случая.

Той пак се засмя и напусна кабината. Обърнах се към контролите. Очевидно не бях единственият, който разсъждаваше така. Сигурно и момичетата изпитваха същото. Имаше нещо отчаяно в начина, по който настояваха да се възползваш от услугите им.

Ето че заваля сняг; тежки снежни парцали, които се лепяха по прозорчето. Включих обезмразителите и загледах как снегът се превръща на вода по плексигласа. Скоростта на въздуха беше триста и спадаше. Това означаваше, че насрещният вятър се усилваше. Реших да видя дали не можем да се изкачим над него.

Дръпнах кормилото назад и големият самолет бавно започна да се издига. Пресякох облаците и на четири хиляди метра излязох на ярко слънце.

Включих джирокомпенсатора и изравних самолета.

През остатъка от пътя до дома полетът бе чист и гладък.

2.

Робер стоеше на прага пред отворената врата, когато излязох от асансьора. Макар да беше четири сутринта, изглеждаше свеж и бодър, като че ли току-що ставаше. Черното лице над бялата риза и безупречно скроеното лакейско сако грейна в приветлива усмивка.

— Добро утро, мистър Корд. Добре ли пътувахте?

— Благодаря, Робер. Чудесно.

Той затвори вратата след себе си.

— Мистър Макалистър е във всекидневната. Чака ви от осем часа снощи.

— Ще говоря с него — казах аз и тръгнах да прекосявам антрето.

— Ще ви приготвя сандвич с месо и кафе, мистър Корд.

Спрях се и погледнах стария негър. Сякаш не остаряваше. Косата му бе все така черна и гъста. Фигурата му едра и изправена.

— Хей, Робер, знаеш ли какво? Липсваше ми.

Той пак се усмихна. Нямаше раболепие или фалш в усмивката му. Беше усмивка на приятел.

— И вие ми липсвахте, мистър Корд.

Обърнах се и влязох във всекидневната. Робер беше повече от приятел. Той ми беше нещо като ангел-хранител. Не зная какво щеше да стане с мен след смъртта на Рина, ако не беше Робер.

Когато се върнах от Ню Йорк в Рено, бях същинска развалина. Не ми се правеше нищо. Исках само да пия и да забравя. Хората ми бяха непоносими.

Баща ми не ми даваше мира; сякаш ме бе яхнал на раменете като пустинен индианец на пони. Бях пожелал неговата жена. Умряла беше неговата жена. Тогава защо плачех? Защо всичко бе опустяло за мен?

После една сутрин се събудих в мръсния заден двор, при колибата, където бе стаята на Невада, и видях Робер над главата си. Смътно си спомних как се бях облегнал на стената, където довърших бутилката бърбън. Това беше предната нощ. Бавно извърнах глава. Празната бутилка лежеше до мен.

Вдигнах ръка от праха и се опипах. Главата ме болеше, устата бе пресъхнала и когато направих опит да се изправя на крака, не ми достигнаха сили.

Усетих ръката на Робер да се плъзга под мишниците ми и да ме изправя на крака. Закрачихме по утъпканата земя.

— Благодаря ти — казах аз, облегнат на него. — Ще се оправя, щом пийна едно.

Гласът му беше толкова кротък, че отначало ми се стори, че не съм го чул.

— Никакво уиски вече, мистър Корд.

Опулих се насреща му.

— Какво рече?

Големите му очи ме гледаха безизразно.

— Никакво уиски вече, мистър Корд — повтори той. — Смятам, че е време да престанете.

Гневът се надигна в мен и ми даде сили. Отскубнах се от него.

— Кой, по дяволите, смяташ, че си ти? — креснах аз. — Щом искам да пия, ще пия!

Той поклати глава.

— Никакво уиски вече. Не сте малко момче. Не можете да бягате и да криете главата си в бутилка уиски всеки път, щом ви се случи нещо неприятно.

Изгледах го, безмълвен за миг, а гневът ме обливаше на студени вълни. После възвърнах гласа си.

— Уволнен си! — креснах аз. — Никой черен кучи син не може да ме командва!

Обърнах се и тръгнах към къщата. Усетих ръката му на рамото си и се обърнах. Лицето му бе помръкнало.

— Съжалявам, мистър Корд — промълви той.

— Не е нужно да се извиняваш, Робер.

— Не се извинявам за това, което казах, мистър Корд — отговори той с притихнал глас. После видях как грамадният му, приличащ на чук, юмрук се насочва към мене. Направих опит да се отдръпна, но изглежда, че нещо в тялото ми не действаше тъй, както ми се искаше, така че пак потънах в дълбока тъмнина.

Този път, когато се събудих, бях в леглото си, загърнат в чисти чаршафи. В камината гореше огън, чувствах се съвсем отпаднал. Извърнах глава. Робер седеше на стола до леглото ми. На масичката до него имаше малък супник, от който се издигаше пара.

— Приготвих ви топла супа — каза той, а очите му ме гледаха спокойно.

— Защо си ме довел тук?

— Планинският въздух ще ви подейства добре.

— Няма да остана — скочих аз. Достатъчно се бях наситил на тази хижа последния път. По време на медения си месец.

Огромната ръка на Робер ме бутна назад върху възглавницата.

— Ще останете — настоя кротко той. Вдигна капака на супника и потопи една лъжица в него, после пълна я поднесе към устата ми. — Яжте.

Тихият му глас беше толкова властен, че неволно разтворих уста, преди да съм размислил. Горещата супа ме пареше, докато си пробиваше път. После махнах с ръка.

— Не искам.

Загледах се известно време в тъмните му очи и почувствах как внезапно в душата ми се надигат болка и самота, каквито никога дотогава не бях изпитвал. Изведнъж започнах да плача.

Той остави супника.

— Поплачете си, мистър Корд. Наплачете се. Но ще видите, че сълзите няма да ви помогнат повече от уискито.

Седеше на верандата под късното следобедно слънце, когато най-после се показах навън. Всичко наоколо бе потънало в зеленина: храстите, дърветата, всичко надолу по склоновете, чак до края, където преливаше в жълтите и червени пустинни пясъци. Той се изправи на крака, когато отворих вратата.

Отидох до парапета и се загледах надолу. Бяхме далеч от хората. Обърнах се и го погледнах.

— Какво има за вечеря, Робер? — попитах аз. Той сви рамене.

— Да си кажа истината, мистър Корд, чаках да видя как ще се чувствате.

— Наблизо има един поток с най-големите пъстърви, които съм виждал.

Той се усмихна.

— Чудесно би било да хапнем пъстърва, мистър Корд.

Изминаха близо две години, преди да слезем от планината. Дивеч имаше в изобилие, а веднъж седмично Робер отиваше с колата за продукти. Поотслабнах и замургавях под слънцето и подпухналостта от градския живот изчезна със заякването на мускулите на тялото.

Някак привикнахме към новия живот и беше чудно как добре вървеше работата и без мен. Просто се доказваше старата максима: стигнеш ли веднъж определена височина, трудно можеш да спреш растежа. Всички компании се развиваха, с изключение на филмовата. Тя страдаше от липса на капитал, но това не ме интересуваше особено много вече.

Три пъти седмично говорех с Макалистър по телефона. Обикновено това беше достатъчно, за да се оправят основните проблеми. Веднъж в месеца Мак пристигаше по лъкатушещия път, напълнил чантата с документи, които трябваше да подпиша, и доклади, които да проуча.

Мак беше изключително проницателен човек. Много малко неща убягваха от наблюдателното му око. По някакъв загадъчен начин всичко значително, което ставаше в коя да е от компаниите, намираше своето място в докладите му. Много бяха нещата, в които съзнавах, че е редно лично аз да се намеся, ала всичко ми се струваше някак безкрайно далечно и съвсем маловажно.

Бяхме прекарали почти година и половина, когато дойде първият външен посетител. Бях излязъл на лов и се връщах по пътеката с връзка пъдпъдъци в ръка, когато забелязах непозната кола, паркирана пред хижата. Беше Шевролет с калифорнийски номер.

Заобиколих и надникнах да видя регистрацията на таблото: Доктор Роза Щрасмер, 1104 Крайбрежен булевард, Малибу, Калифорния. Обърнах се и влязох в хижата. На кушетката седеше млада жена и пушеше цигара. Имаше черна коса, сиви очи и решителна брадичка.

Когато се изправи, видях, че е обута в избелели джинси, които някак подчертаваха стройните, женствени извивки на бедрата.

— Мистър Корд? — запита тя, протягайки ръка към мен, с някакъв особен лек акцент в гласа. — Казвам се Роза Щрасмер, дъщеря на Ото Щрасмер.

Поех ръката й и я погледнах. Ръкостискането й беше стегнато. Направих опит да прикрия леката нотка на досада в гласа си.

— Как научихте къде да ме намерите?

Тя извади един плик и ми го подаде.

— Мистър Макалистър ме помоли да се отбия да ви предам това, когато узна, че ще поскитам насам през отпуската си.

Отворих плика и погледнах книжата в него. Нямаше нищо, което не можеше да почака до следващото му идване. Оставих го на масата. Робер влезе в стаята точно в този момент. Изгледа ме с любопитство, докато поемаше връзката с пъдпъдъци и пушката и тръгна към кухнята.

— Надявам се, че не съм ви обезпокоила, мистър Корд — каза бързо тя.

Погледнах я. Каквото и да изпитвах, не тя беше виновната. Просто едно много хитро напомняне от Мак, че не мога да остана завинаги в планината.

— Не — отговорих аз. — Трябва да простите изненадата ми. Не ни идват често гости тук.

Внезапно тя се усмихна. Когато се усмихнеше, лицето й придобиваше странна, ведра красота.

— Напълно ви разбирам защо не каните хора тук, мистър Корд — отбеляза тя. — Повече от двама души тук биха пренаселили този рай.

Не й отговорих.

Тя се поколеба за миг, после тръгна към вратата.

— Трябва да тръгвам — каза неловко. — Радвам се, че се запознахме. Толкова съм слушала за вас от баща си.

— Доктор Щрасмер!

Тя се обърна изненадана към мен.

— Да, мистър Корд!

— Пак ще ви помоля да ме извините — казах бързо аз. — След като поживях тук, изглежда съм забравил как се държат нормалните хора. Как е баща ви?

— Добре е и е щастлив, мистър Корд, благодарение на вас. Никога не се уморява да ми разказва как сте шантажирали Гьоринг, за да го измъкнете от Германия. Счита ви за много смел човек.

Усмихнах се.

— Баща ви е смелият човек, докторе. Аз свърших съвсем малко.

— За мама и мен то не беше никак малко — промълви тя. Пак се поколеба. — Сега наистина трябва да си ходя.

— Останете за вечеря — поканих аз. — Робер пълни пъдпъдъците с див ориз така, че ще останете възхитена.

Очите й се вгледаха в моите.

— Ще остана — отговори тя. — При едно условие. Че ще ме наричате Роза, не „докторе“.

— Дадено. Седнете сега, а аз ще се обадя на Робер да донесе нещо за пиене.

Но Робер беше вече на вратата с каничка мартини. Когато привършихме с вечерята, беше много късно за нея да слиза от планината, затова Робер й приготви легло в миниатюрната спалня за гости. Тя си легна, аз се заседях известно време във всекидневната, после се прибрах в спалнята.

За пръв път от дълго време не можех да заспя веднага. Дълго гледах танцуващите по тавана сенки. После долових някакъв шум до вратата и се надигнах в леглото.

Тя застана смълчана на прага за миг, после влезе в стаята. Спря до леглото и ме загледа.

— Не се плаши, самотнико — прошепна тя с мекия си глас. — Не искам нищо повече от теб, освен тази нощ.

— Но, Роза…

Тя притисна показалец към устните ми и се мушна в леглото, топла и женствена, съчувстваща и разбираща. Притисна главата ми към гърдите си, както майка би направила с рожбата си.

— Сега разбирам защо ме изпрати Макалистър.

Обвих с длани малките й, твърди гърди.

— Роза, ти си прекрасна — прошепнах аз.

Чух приглушения й смях.

— Зная, че не съм прекрасна, но съм щастлива, че го казваш.

Положи глава върху възглавницата и ме погледна с топлите си, кротки очи.

— Kommen Sie, Liebchen — каза нежно тя, протягайки ръце към мен. — Ти върна баща ми към живота, позволи ми аз да те върна в твоя.

На сутринта, след закуска, когато тя си замина, тръгнах замислен към всекидневната. Робер ме погледна от масата, където разчистваше приборите. Не заговорихме. Нямаше нужда. В този момент и двамата знаехме, че беше само въпрос на време, преди да напуснем планината.

Светът не беше вече толкова далечен.

Когато влязох във всекидневната, Макалистър спеше на кушетката. Отидох до него и го докоснах по рамото. Той отвори очи и ме погледна.

— Здравей, Джонас — каза той, надигна се и разтърка очи. Извади цигара и я запали. След миг сънят бе изчезнал от очите му. — Очаквах те, защото Шефилд ни притиска за дирекционния съвет — обясни той.

Отпуснах се в съседното кресло.

— Дейвид събра ли дяловете?

— Да.

— Шефилд знае ли?

— Мисля, че не — отвърна той. — От начина, по който говори, предполагам, че все още мисли, че компанията му е в кърпа вързана. — Той си изгаси цигарата в пепелника. — Шефилд заяви, че ако се срещнеш с него преди съвета, бил склонен да ти направи предложение за акциите.

Изсмях се.

— Много мило от негова страна, нали? — изритах си обувките. — Кажи му да върви по дяволите.

— Един момент, Джонас — бързо ме прекъсна Мак. — Все пак, мисля, че ще бъде по-добре, ако се видиш с него. Може да ни създаде куп неприятности. В края на краищата ще гласува с около тридесет процента от капитала.

— Нека — отсякох аз. — Щом иска да се бием, ще се бием.

— Срещнете се все пак — настоя Мак. — Прекалено много неща те чакат, за да се обвържеш с такова нещо сега.

Както винаги беше прав. Не можех да бъда на шест места едновременно. Освен това, ако исках да направя „Грешницата“, не можех да си позволя един глупав акционерен процес да забави производството.

— Добре. Телефонирай му и му кажи веднага да дойде.

— Веднага? — запита Мак. — Господи! Ами че сега е четири часа сутринта!

— И какво от това? Той иска да се срещнем, не аз.

Мак се отправи към телефона.

— И щом свършиш с него — казах аз, — телефонирай на Морони в Калифорния и разбери дали банката би ми заела пари да откупя акциите на Шефилд, ако им дам ипотека върху театрите.

Нямаше смисъл да използвам собствените си пари, ако можеше да не прибягвам до тях.

3.

Гледах как Шефилд вдигна чашката кафе към устните си. Косата му беше малко по-сива, малко по-оредяла, но очилата без рамки все още проблясваха хищно над тънкия, дълъг нос. Все пак, трябва да призная, че прие поражението по-достойно, отколкото бих го сторил аз в случай че бях на негово място.

— Къде сбърках, Джонас? — запита небрежно той с нехайния тон на лекар към пациента. — Наистина бях готов да платя повече пари.

Отпуснах се в креслото.

— Бил си на прав път. Грешката ти е, че използва неподходяща валута.

— Не разбирам.

— Хората от киното са малко по-различни. Естествено, и те обичат парите като всички други. Но има едно нещо, което желаят още повече.

— Власт?

— Само отчасти — поклатих глава аз. — Това, което искат повече от всичко друго, е да правят филми. И то не обикновени филми, а такива, които биха им извоювали признание. Обичат да ги считат за хора на изкуството. Добре обезпечени с пари, разбира се, но все пак хора на изкуството.

— Да разбирам ли, че са приели твоите обещания вместо моите, само защото ти си правил филми?

— Предполагам, че е нещо такова — усмихнах се аз. — Когато произвеждам даден филм, те чувстват, че съм поел същия риск като самите тях. Не рискувам пари. Влагам цялото си същество в продукцията. Авторитет, способности, творчество.

— Творческо въображение ли?

— Това е термин, който научих от Дейвид Улф. Използва го при класификацията на продуцентите. Тези, които го имат, правят големи филми. С две думи, предпочетоха мен, защото бях готов да бъда един от тях.

— Разбирам — каза Шефилд замислено. — Няма да повторя тази грешка.

— Сигурен съм, че няма. — Почувствах някакво съмнение да се поражда в мен. Стана много лесно. Той го приемаше съвсем леко. А беше борец. Но борците не се дават лесно.

Освен това, целият му подход противоречеше на обикновения му маниер в сделките. Шефилд беше финансист. Въпреки това, в дадения случай се бе насочил направо към хората от киното. По-естествено бе да се свърже и да преговаря с мен. Бяхме се срещнали и сблъскали. Но всеки от нас щеше да отстъпи по малко и накрая бихме се споразумели, всеки доволен от това, което е постигнал.

Отговорът можеше да бъде само един. Нещо, случило се по време на посещението ми в Англия, изведнъж доби своя смисъл. Излизах от прожекционната зала на нашата кантора в Лондон, където бях отишъл да видя пробата на Джени Дентън с нашия британски директор по продажбите.

Когато влязохме в кабинета му, телефонът звънеше. Той вдигна слушалката и говори няколко минути, после я остави. Погледна ме.

— Беше разпространителят от мрежата на кината „Енгел“ — обясни той. — Сега се увърта за филми. Всичките им студия бяха поразени още при първите набези, а не бяха сключили сделки с американски производители като другите компании.

— Какво ще правят? — запитах разсеяно аз, все още замислен върху пробата. За пръв път откак Рина умря, усетих познатата възбуда, свързана с правенето на филми. Едва дочух отговора му.

— Не зная — отговори той. — Имат четиристотин киносалона и ако през следващите шест месеца не намерят филми, ще трябва да затворят половината от тях.

— Много лошо — промърморих аз. Хич не ме интересуваше. Енгел, както и Корд, бе дошъл в Англия от Средна Европа и се бе заловил с филмовата индустрия. Но докато Корд се бе заловил с производството, Енгел се бе захванал с киносалоните. Прибягваше до производството само, за да се измъкне от затрудненията, свързани със снабдяването на филми. „Ранк“, „Бритиш Лайън“, „Гомон“ и „Асошиейтед“ успяваха помежду си да контролират цялото производство — и американското, и английското. И все пак, нямаше защо да се жали Енгел. Бях дочул, че капиталовложенията му в Щатите възлизат на повече от двадесет милиона долара.

Съвсем бях забравил този разговор. Но ето че сега всичко си идваше на място. Би било много изгоден номер, ако Енгел успееше да задигне компанията под носа ми. И това бе точно такава сделка, каквато средноевропейският му ум би могъл да измисли. Погледнах Шефилд.

— Какво възнамерява Енгел да прави с дяловете сега? — запитах небрежно аз.

— Не зная. — После ме изгледа. — Нищо чудно — тихо промълви той. — Сега разбирам, защо не стигнахме доникъде. Ти си знаел всичко.

Не му отговорих. Забелязах изненадата по лицето на Мак зад него, но се престорих, че не съм я видял.

— А бях започнал да вярвам в измишльотините, които ми пробута, че хората от киното се поддържат един друг — каза Шефилд.

Усмихнах се.

— Сега, след като сметката ви излезе крива, предполагам, че на Енгел не му остава нищо, освен да закрие кината си. Никъде другаде не би могъл да намери филми.

Шефилд остана смълчан, но очите му дебнеха.

— Е, Джонас — каза той, — какво си намислил?

— Не би ли желал мистър Енгел да закупи „Норман филм дистрибюшънс“ в Англия? Това би му осигурило достъп до нашето производство и няма да се наложи да затваря киносалоните.

— Колко ще му струва това?

— Колко акции притежава?

— Около шестстотин хиляди.

— Ще му струва толкова — отсякох аз.

— Това прави пет милиона долара! „Бритиш Норман“ изкарва само триста хиляди годишно. При това положение ще му трябват двадесет години, докато си прибере парите обратно.

— Всичко зависи от гледната точка. Затварянето на двеста киносалона означава загуба на повече от един милион фунта стерлинги годишно.

Той ме изгледа продължително, после се изправи.

— Може ли да използвам телефона за един разговор до Лондон? Въпреки разликата във времето, може би ще успея да хвана мистър Енгел, преди да е напуснал кантората.

— Заповядай — казах аз. Докато отиваше към телефона, си погледнах часовника. Беше девет часа и знаех, че съм го уловил. Защото никой, нито дори Джордж Енгел, не напускаше кабинета си в два часа следобед. Не в добрата стара Англия, където канторите бяха отворени до шест и чиновниците все още стояха на високите столчета зад старомодните писалища. Най-вероятно Енгел очакваше позвъняването на Шефилд точно сега.

До обед всичко беше уредено. Мистър Енгел и адвокатите му щяха да пристигнат в Ню Йорк следващата седмица, за да подпишат споразумението. В цялата работа имаше само едно неприятно нещо: трябваше да остана в Ню Йорк. Присегнах към телефона.

— На кого ще се обаждаш? — запита Мак.

— На Дейвид Улф. Той е изпълнителният директор на компанията. Трябва и той да подпише книжата.

— Остави слушалката — изрече уморено Мак. — Той е в Ню Йорк. Доведох го със себе си.

— О — казах аз. Отидох до прозореца и се загледах надолу. Ню Йорк по обед. Долавях напрежението в уличното движение по Парк авеню. Започнах отсега да се чувствам неспокоен. Обърнах се към Макалистър.

— Добре, докарай го тук. След два месеца започвам голям филм. Бих искал да узная какво се прави по него.

— Дейвид води и Бонър, за да доуточните производствените подробности.

Вперих поглед в него. Бяха помислили за всичко. Отпуснах се в един стол. На вратата се позвъни и Робер отиде да отвори. Влязоха Форестър и Мориси. Наблюдавах ги, докато прекосяваха стаята.

— Мислех, че тази сутрин трябва да тръгнеш за Калифорния, Мориси — казах хладно аз. — Как смяташ, че ще успеем да подготвим новата производствена линия?

— Не зная дали ще можем, Джонас — обади се бързо той.

— Какво, по дяволите, значи това? — избухнах аз. — Нали каза, че можем да го направим. Ти присъстваше при подписването на договора.

— По-спокойно, Джонас — тихо се обади Форестър. — Имаме един проблем.

— Какъв проблем?

— Армията на Съединените щати току-що поръча пет СА–200. Искат първата доставка през юни и това ни връзва. Не можем да им произвеждаме В–17 на същата производствена линия. Ти трябва да решиш кои да започнем по-напред.

Вторачих се в него.

— Ти решавай. Ти си президент на компанията.

— Ти си собственик на проклетата компания — кресна ми на свой ред той. — Кой договор ще предпочетеш да уважиш?

— И двата. Не сме се заловили с тази работа, за да отхвърляме пари.

— В такъв случай трябва веднага да пуснем в действие завода в Канада. Можем да уредим преустройството, ако В–17 се произвежда там.

— Тогава го направи.

— Добре. Дай ми Еймос Уинтроп за ръководител.

— Казах ти вече! Никакъв Еймос Уинтроп!

— Никакъв Уинтроп, никакъв канадски завод. Не възнамерявам да изпратя един куп хора на смърт в самолети, монтирани от аматьори, само заради това, че се инатиш да се вслушаш в разума.

— Все още летецът-герой, а? — подиграх го аз. — Какво те интересува кой ще ги монтира? Нали ти няма да летиш?

Той прекоси стаята и застана до стола, загледан в мен. Видях го да свива юмруци.

— Докато ти курварстваше из Лондон и се стараеше да изчукаш всичко, което ти падне, аз бях на летищата и гледах пребитите от умора копелета, капнали от старанията си да прогонят нацистките бомбардировачи от клатещия ти задник. Именно там и тогава взех решението, че ако ни се усмихне щастието да сключим договора, лично ще се погрижа всеки експедиран от нас самолет да бъде такъв, че сам аз да не се страхувам, ако трябва да летя с него.

— Браво, браво! — казах саркастично аз.

— Кога реши да сложиш името си на самолет, който не е от най-добро качество? Когато парите ти станаха достатъчно много ли?

Изгледах го продължително. Прав беше. Веднъж баща ми бе казал същото по малко по-друг начин. Вървяхме из завода в Невада, когато Джейк Плат, надзирателят, се изправи пред него с доклад за някаква неудовлетворителна партида барут. Предложи да го смеси с голямо количество от добрия, така че да се погълне загубата. Баща ми се беше обърнал към него побеснял: „А кой ще погълне загубата на реномето ми? — кресна той. — Всяка кутия барут носи моето име. Изгори го!“.

— Добре, Роджър — изрекох бавно аз. — Получаваш Уинтроп.

Той впи очи в моите. Когато заговори, гласът му беше по-тих.

— Ще трябва ти да ни го намериш. Пращам веднага Мориси в Канада да пусне новия завод, а аз ще се върна на Крайбрежието да започна производството.

— Къде е той?

— Не зная — отговори Роджър. — Последното, което чувах, бе, че се намирал в Ню Йорк, но когато тази сутрин проверих, се оказа, че никой не знае къде е сега. Изчезнал е безследно.

4.

Отпуснах се в един ъгъл на голямата лимузина, докато прекосяваме моста Куийнсбароу. Вече съжалявах за решението си да дойда тук. В Куийнс имаше нещо, което ме потискаше. Загледах се през прозореца, докато Робер ловко промъкваше голямата кола през движението. Изведнъж ме доядя на Моника, че живее тук.

Разпознах групата къщи, когато колата спря. Не бяха се променили, с изключение на това, че сега поляната бе гола и кафява в зимната си премяна, докато последния път беше яркозелена.

— Почакай тук — казах аз на Робер. Изкачих трите стъпала и натиснах звънеца. Пронизващ вятър свистеше между постройките и аз вдигнах яката на балтона. Наместих неудобния пакет под мишницата.

Вратата се отвори и едно момиченце застана на прага, като повдигна поглед към мен. Очите й бяха теменужени и сериозни.

— Джо-Ан? — попитах плахо аз. Тя кимна мълчаливо.

Изгледах я. Как ни напомнят децата за хода на времето. Растат така, че отмерват годините ти по-точно от хода на будилника. Последния път, когато я бях видял, беше малко по-голяма от бебе.

— Аз съм Джонас Корд — съобщих й аз. — В къщи ли е майка, ти?

— Влезте — покани тя с тих, ясен глас. Последвах я във всекидневната. Тя обърна лице към мен. — Седнете. Мами се облича. Каза, че няма да се бави.

Седнах, а тя се настани на стола насреща. Загледа ме с големите си, сериозни очи, без да проговори. Започнах да се чувствам неудобно от това прямо оглеждане и запалих цигара. Очите й проследиха ръката ми, докато търсех пепелника, за да оставя клечката кибрит.

— Ей там е — каза тя и посочи към масичката от дясната ми страна.

— Благодаря.

— Няма защо — учтиво отвърна тя. После пак се умълча, приковала очи в лицето ми. Дръпнах от цигарата и след малко я запитах:

— Помниш ли ме, Джо-Ан?

Очите й се спуснаха надолу и тя изведнъж се засрами, ръцете й заоглаждаха подгъва на рокличката на коленете с типичен женски жест.

— Да.

— Последния път, когато те видях — усмихна й се аз, — ти беше ей толкова голяма — казах аз и повдигнах ръка малко над коляното си.

— Зная — прошепна тя и ме погледна. — Седяхте на стъпалата и ни чакахте да се приберем.

Издърпах пакета под мишницата.

— Донесох ти подарък — казах аз. — Кукла.

Тя взе пакета и седна на пода да го отвори. Очите й сега се усмихваха. Измъкна куклата и ме погледна.

— Много е хубава.

— Надявах се да ти хареса.

— Харесва ми. Много. — Очите й пак станаха сериозни. — Благодаря ви — каза тя.

След миг Моника влезе в стаята. Джо-Ан скочи на крака й изтича към нея.

— Мами! Виж какво ми е донесъл мистър Корд!

— Много мило от твоя страна, Джонас — каза Моника.

Надигнах се от стола. Изправихме се един срещу друг. Тя притежаваше царствено самообладание. Тъмната й коса падаше почти до голите й рамене, подчертани от черната вечерна рокля.

После се чу входният звънец. Беше детегледачката и Джо-Ан така се захласна да й показва новата кукла, че дори не се сбогува с нас на излизане.

Робер стоеше до вратата на лимузината, когато излязохме.

— Робер! — протегна ръка Моника. — Радвам се пак да те видя.

— За мен е също радост, мис Моника — каза той и се поклони над ръката й.

Загледах потискащия пейзаж на Куийнс, докато колата пътуваше към Манхатън.

— Как може да ти харесва да живееш тук? — запитах аз.

Тя посегна за цигара и изчака да й поднеса огънче.

— Джо-Ан може да си играе навън, когато времето е хубаво и аз не се тревожа, че може да пострада по шумните улици. И мога да си го позволя. Много по-разумно е, отколкото да живееш в града.

— От това, което чувам, добре я караш. Щом ти се живее в предградията, защо не се преместиш в Уестчестър? Там е по-хубаво.

— Доста по-скъпичко е — каза тя. — Не изкарвам чак толкова. Засега съм само координатор в списанието. Още не съм редакторка.

— Изглеждаш като редакторка.

Тя се усмихна.

— Не знам дали го казваш като комплимент, или не. Но в „Стил“ се стараем да изглеждаме така, както очакват читателите ни.

Погледнах я. „Стил“ бе едно от най-търсените модни списания, предназначени за младата жена.

— Как така още не си редакторка?

— Само една крачка ме дели — засмя се тя. — Мистър Хардин е старомоден бизнесмен. Смята, че всеки редактор трябва да се е поблъскал с практичната страна. По такъв начин се запознават с деловите проблеми, свързани с издаването на списанието. Вече подхвърли, че следващото редакторско място ще бъде за мен.

Познавах стария Хардин. От години издаваше списания. Плащаше с обещания, не с долари.

— Откога ти обещава?

— От три години — отвърна тя. — Но мисля, че скоро ще стане. Възнамерява да започне издаването на ново филмово списание. Илюстровано. Нещо от рода на старото „Фотоплей“. Вече да сме го пуснали, само финансови съображения ни задържат.

— Ти какво ще правиш в него?

— Репортер-редактор — каза тя. — Нали знаеш, ще описвам разни истории за филмовите звезди и така нататък.

Загледах я.

— Няма ли за целта да се наложи да бъдеш в Холивуд?

— Предполагам — кимна тя. — Но Хардин все още няма достатъчно пари, така че ще прекося този мост, когато стигна до него.

Моника си остави чашата от кафето и ми се усмихна.

— Вечерята беше чудесна, Джонас, а ти беше очарователен домакин. Кажи ми сега причината.

— Трябва ли да има причина?

Тя поклати глава.

— Не е нужно да има — обясни тя. — Но аз те познавам. Когато си така приятен, значи искаш нещо.

Изчаках сервитьорът да й поднесе клечка кибрит за цигарата.

— Току-що се върнах от Англия — започнах тихо аз. — Там попаднах на майка ти.

Някакво було се спусна над очите й.

— Така ли?

Кимнах.

— Много мила жена.

— От това, което си спомням за нея, предполагам, че винаги е била — каза Моника с лека горчивина в гласа.

— Изглежда имаш доста силна памет. Не си ли била на възрастта на Джо-Ан?

Теменужените очи станаха строги.

— Някои неща човек не забравя — изрече тя. — Като например думите на майка ти, която ти казва колко много те обича и един ден изчезва завинаги.

— Може би е нямала друг изход. Може би е имала основателни причини.

— Какви причини — каза презрително тя. — Аз не бих изоставила Джо-Ан така лесно.

— Може би, ако пишеш на майка си, тя ще ти ги разкаже.

— Какво има да ми разказва? — хладно продължи тя. — Че се е влюбила в друг мъж и е избягала с него? Това мога да разбера. Другото, което не разбирам, е защо не ме е взела със себе си. Според мен единствено защото аз не съм й била нужна.

— Може би не познаваш майка си, но познаваш баща си. Знаеш го как може да мрази, когато усети, че някой се е изпречил на пътя му.

Очите й се заковаха в моите.

— Някой като теб?

— Някой като мен — кимнах аз. — Онази нощ, когато двамата влязохте в хотелската ми стая в Лос Анжелос, дали мислеше за теб, или как може да ми отмъсти?

Тя се умълча, после погледът й се смекчи.

— И с майка ми ли е станало нещо подобно?

— Нещо подобно — промълвих тихо аз и кимнах.

Тя сведе поглед към покривката. Когато го вдигна, очите й бяха избистрени.

— Благодаря ти, че ми го каза, Джонас. Стана ми някак по-леко.

— Добре. — Сервитьорът дойде и пак ни напълни чашите с кафе. — Между впрочем виждала ли си баща си напоследък?

Тя поклати глава с горчива усмивка.

— Преди около две години дойде на вечеря и зае от мен хиляда долара. Тогава го видях за последен път.

— Имаш ли някаква представа къде може да е?

— Защо?

— Искам да му предложа работа в Канада, но изглежда, че е изчезнал безследно.

Странен израз се появи в очите й.

— Искаш да кажеш, че ще му дадеш работа след всичко, което ти стори?

— Нямам голям избор — отвърнах неохотно аз. — Идеята не ми се нрави особено, но има война. Нужен ми в човек като него.

— Преди година получих писмо от него. Споменаваше, че работел като ръководител в летището Тетърбъроу.

— Благодаря ти — казах аз. — Ще го потърся там.

Ненадейно присегна ръка през масата и улови моята. Погледнах я изненадан. Тя ми се усмихваше.

— Знаеш ли, Джонас, имам странното предчувствие, че ще бъдеш много по-добър приятел, отколкото съпруг.

5.

Макалистър ме очакваше в хотела, когато се върнах следобед на другия ден.

— Намери ли го? — запита той:

Поклатих глава.

— Останал там, колкото да пробута хвърчащ чек без покритие на някакъв откачен нещастник.

— Значи е слязъл доста надолу по стълбата. Някаква представа къде може да е отишъл?

— Не — отвърнах аз. Хвърлих си балтона в едно кресло и седнах. — Нищо чудно да е в затвора на някое провинциално градче, на което дори името не сме чували. Непокрит чек… Господи!

— Какво трябва да направя? — запита ме Мак.

— Нищо — казах аз. — Но обещах на Роджър да се опитам да го издиря. Най-добре да натоварим някоя агенция. Ако те не успеят да го открият, поне Роджър ще знае, че съм направил всичко възможно. Обади ли се на Хардин?

Мак ме изгледа с любопитство.

— Да. Всеки момент ще пристигне. Защо искаш да го видиш?

— Може да се заловим и с издателска дейност.

— Това пък за какво? — попита Мак. — Ти дори вестници не четеш.

Засмях се.

— Чух, че смята да издава филмово списание. Аз ще правя филм. Най-доброто средство да разполагаш с някоя и друга колона е да имам собствено списание. Смятам, че помогна ли му за списанието, той ще ни отвори място в другите си издания. Това означава двайсет милиона екземпляра месечно.

Мак не каза нищо. На вратата се позвъни и Робер излезе да отвори. Беше С. Дж. Хардин, съвсем навреме. Влезе в стаята с протегната ръка.

— Джонас, момчето ми — започна той с вечно дрезгавия си глас. — Радвам се да те видя отново.

Ръкувахме се.

— Познавате ли се с адвоката ми, мистър Макалистър? — попитах аз.

С. Дж. го изгледа благосклонно.

— За мен е истинско удоволствие, сър — каза той и раздруса сърдечно ръката на Мак. После се обърна към мен. — Изненадах се, като получих бележката ти. Какво имаш наум, момко?

Погледнах го.

— Научавам, че възнамеряваш да издаваш филмово списание.

— Намислил съм нещо подобно — призна той.

— Чух също така, че не ти достигат парите, за да започнеш.

Той изразително разпери ръце.

— Знаеш как е с издателската дейност, момко — каза той. — Винаги страдаме от недостиг на пари.

Усмихнах се. Като го слушаше човек, би си помислил, че дори няма собствено цукало да се изпикае в него. Но С. Дж. имаше достатъчно капиталец, колкото и да плачеше. По начина, по който ограбваше собствената си компания, пред него старият Бърни Норман изглеждаше като същинско пеленаче.

— Каня се да направя първия си филм след осемгодишна пауза.

— Моите поздравления, Джонас — възкликна той. — Това е най-хубавата новина, която чувам от години насам. Киното може да използва мъж като теб. Напомни ми да кажа на моя посредник да купи няколко акции от „Норман Пикчърс“.

— Непременно, С. Дж.

— Можеш да бъдеш сигурен, че моите списания ще ти отделят много място — продължи той. — Знам как се прави хубав брой.

— Точно за това исках да поговорим, С. Дж. Мисля, че е срамота твоята верига да не разполага с филмово списание.

Той ме изгледа хитро.

— Същите чувства вълнуват и мен, Джонас.

— Колко са нужни, за да се появи едно на сергиите? — запитах аз.

— О, двеста-триста хиляди. Трябва да си подсигурим едногодишно излизане. Списанията се налагат за толкова горе-долу.

— До голяма степен това зависи от редактора, който го прави, нали? Подходящият редактор веднага се налага.

— Съвсем правилно, момчето ми — каза откровено той. — А аз разполагам с най-добрите редактори в бранша. Виждам, че си наясно с издателската дейност, Джонас. Винаги са ме интересували свежите идеи. Те именно правят вестникарството.

— Кой ще ти бъде репортер-редактор?

— О, Джонас — възропта той, ококорен невинно, — мислех, че знаеш. Милата дама, с която вечеря снощи, разбира се.

Разсмях се неудържимо. Не можех да се овладея. Дъртият копелдак беше по-хитър, отколкото смятах. Имаше шпиони дори в „21“.

След като си тръгна, се обърнах към Макалистър:

— Всъщност, не е необходимо да оставам за подписването на книжата с Енгел, нали?

Той ме изгледа проницателно.

— Може и без теб. Защо?

— Искам да замина за Калифорния — отвърнах аз. — Предстои ми да правя филм. Защо да стоя в Ню Йорк, където нищо не мога да свърша?

— Дейвид и Бонър са тук. Чакат да ги повикаш.

— Телефонирай на Дейвид. — След минутка той ми подаде слушалката. — Здравей, Дейвид, как е Роза?

— Чудесно, Джонас, много е щастлива.

— Радвам се — продължих аз. — Исках само да ти кажа, че свърши страхотна работа по онази история с акциите. Слушай, смятам, че е излишно да се мотая из Ню Йорк, докато се подготвя „Грешницата“. Ще поема към Калифорния.

— Но, Джонас, довел съм Бонър в Ню Йорк.

— Чудесно — казах аз. — Откарай го обратно в студиото и му кажи, че ще се видим там. Там е единственото място, където се правят филми.

— Добре, Джонас — каза той с леко разочарован тон. — Със самолет ли заминаваш?

— М-да. Мисля, че мога да хвана полета на ICA в два часа. Така ще бъда в Калифорния утре сутринта.

— Обади се по телефона на Роза, Джонас. Ще се зарадва да те чуе.

— Непременно, Дейвид — обещах аз. — Впрочем, как мога да намеря тази Джени Дентън? Мисля, че е редно да се запозная с момичето, което ще играе главната роля в „Грешницата“.

— Тя е в Палм Спрингс, хотел „Тропикъл Флауър“, регистрирана под името Джуди Белдън.

— Благодаря, Дейвид — казах аз. — Довиждане.

— Лек път, Джонас.

Беше 11,30 сутринта калифорнийско време, когато паркирах лимузината пред хотел „Тропикъл Флауър“ в Палм Спрингс.

Направих справка на рецепцията и се насочих към Пето бунгало. Когато почуках на вратата, отговор не последва. Но вратата не беше заключена, затова влязох.

— Мис Дентън? — подвикнах аз.

Отговор не последва. Долових шуртенето на душа в банята. Отидох и отворих вратата. Видях очертанията й зад матираната завеса на душа. Пееше си с нисък, дрезгав глас.

Затворих вратата на банята и седнах на тоалетната чиния. Запалих цигара, докато я наблюдавах зад завесата. Не стана нужда да чакам дълго.

Тя спря водата и започна да души въздуха, изпълнен с цигарен дим. Гласът иззад завесата беше спокоен.

— Ако е някой от хоповете, по-добре да се разкара, преди да съм излязла — обади се тя. — Иначе ще доложа на управата.

Не отговорих.

Тя промуши глава през цепката на завесата, опипвайки за кърпа. Присегнах и й подадох една. Видях през завесата как я увива около себе си, после завесата се дръпна и тя вторачи поглед в мен. Очите й бяха тъмносиви и в тях нямаше страх.

— Хоповете в този хотел са ужасни — каза тя. — Влизат по всяко време.

— Можехте да си заключвате вратата.

— За какво? — тя прекрачи ваната. — Всички имат резервни ключове.

— Джени Дентън? — запитах аз и станах.

— В регистъра пише Джуди Белдън. — Тя ме изгледа въпросително. — Вие от полицията ли сте?

— Не — поклатих глава. — Аз съм Джонас Корд.

Тя ме изгледа и усмивка плъзна по устните й.

— Хей! Откога чакам да се запозная с вас!

— Защо? — усмихнах й се на свой ред аз.

Тя дойде до мен, присегна и обви с ръце врата ми. Притегли лицето ми към своето, а кърпата се свлече от тялото на пода, когато се изправи на пръсти да ме целуне. После изви глава назад и ме изгледа с палави, засмени очи.

— Шефе — прошепна тя, — не е ли време да сложиш подписа си на договора ми?

6.

Беше същото бунгало, което бях използвал преди десет години, когато правехме „Ренегатът“. Нищо не се беше променило, освен секретарките.

— Добро утро, мистър Корд — зачуруликаха те в унисон при влизането ми.

Казах им „Добро утро“ и се запътих към кабинета. Бонър нервно крачеше напред-назад. Дан Пиърс се беше настанил на дългата кушетка до прозореца. Изгледах го за миг безмълвно, след което минах зад бюрото и седнах.

— Помолих Пиърс да дойде и да ми помогне да ви убедя — започна Бонър, — че не можете да направите такъв скъп филм без нито едно име.

— Дан не би могъл да ме убеди да отида до клозета, та ако ще да се пръсна.

— Една минутка, Джонас — обади се припряно Дан. — Знам как се чувстваш. Но повярвай ми, мисля ти само доброто.

Обърнах се към него.

— Както направи, когато продаде дяловете си на Шефилд? Без да се допиташ до мен?

— Дяловете си бяха мои — заяви разпалено той. — Нямаше нужда да се допитвам до никого. Пък и кой можеше да се свърже с теб? Всички знаеха, че не даваш пет пари за компанията, че разчистваш част и от собствените си акции.

Присегнах за цигара. След малко кимнах.

— Прав си, Дан — казах. — Дяловете си бяха твои, ти не ми дължеше нищо. Ти си гледаше работата, а аз ти плащах за това — напълно, за петте години, през които договорът с мен важеше. — Облегнах се на стола и запалих цигарата. — Допуснах само една грешка. Когато те срещнах, ти беше добър импресарио. Трябваше да те оставя такъв.

— Опитвам се да те предпазя от повторна грешка, Джонас. Сценарият на „Грешницата“ бе написан за една голяма звезда — Рина Марлоу. Най-голямата. Не можеш просто да вземеш едно неопитно момиче, за което никой не е чувал, и да я вкараш във филма, без да я подкрепиш с някоя звезда. Ще станеш за посмешище.

Изгледах го с любопитство.

— В такъв случай, какво смяташ, че трябва да направя?

Видях внезапната увереност в очите му.

— Вземи едно-две големи имена — заобяснява той. — Използвай момичето, щом искаш, но го подкрепи. Хъмфри Богарт, Спенсър Трейси, Роналд Колман, Кларк Гейбъл, Ерол Флин. На всеки от тях можеш да заложиш.

— Предполагам, че ти би могъл да ми ги осигуриш?

Не долови сарказма.

— Мисля, че бих могъл да направя нещичко — изрече предпазливо той.

— Е, да си жив и здрав с дребнавото си, проклето десетпроцентово сърчице. Много мило от твоя страна. — Станах. — Вън, Дан! Вън, преди да съм те изхвърлил! И кракът ти да не припарва насам, докато съм тук!

Той ме изгледа с пребледняло лице.

— Не можеш да ми говориш така — избухна той. — Аз не съм някой от твоите лакеи, които можеш да купуваш и да продаваш.

— Купих те и те продадох — напомних хладно аз. — Ти си същият, какъвто си беше, когато се опита да преметнеш Невада с шоуто „Буфало Бил“. Би продал и собствената си майка, ако имаше сметка от това. Но мен вече няма да продаваш. Не се хващам на този номер.

Натиснах звънеца на бюрото и една от секретарките влезе.

— Да, мистър Корд? — попита тя от прага на вратата.

— Мистър Пиърс тъкмо си отиваше…

Лицето на Дан бе посивяло от гняв.

— Ще съжаляваш за това, Джонас.

Вратата се затръшна зад него и аз се обърнах към Бонър.

— Съжалявам, Джонас — изпелтечи той. — Аз… не знаех.

— Няма нищо — успокоих го аз. — Не си знаел.

— Но тъй както се очертава, филмът ще струва над три милиона. Бих се чувствал по-добре, ако имахме и някоя звезда в него.

Поклатих глава.

— Звездите са си звезди, аз не съм против тях. Но този път не ми трябват. Ще правим филм по библейски сюжет. Когато някой погледне към Йоан или Петър на сцената, искам именно тях да види, а не Гейбъл, Трейси или Богарт. Освен това, важно е момичето.

— Но никой въобще не е чувал за нея.

— И какво от това? — запитах аз. — За какво разполагаме с рекламен отдел? Докато филмът излезе по екраните, няма да има мъж, жена или дете по света, които да не знаят името й. Ти я оцени достатъчно, за да се решиш да направиш пробата с нея, нали? А не я познаваше, случайно си я срещнал на някакъв прием.

Лицето на Бонър доби странно забъркан вид.

— От друго започна. Беше едва ли не шега. Никога не съм очаквал някой да го вземе на сериозно.

— Дейвид видя пробата и я взе на сериозно. Аз също.

— Но една проба още не означава цял филм. Може би няма да издържи…

Рязко го прекъснах.

— Ще издържи — настоях аз. — И ти го знаеш много добре. Знаел си го, още когато я убеди да направи пробата.

Той ме изгледа с грозната си конска физиономия. Нервно започна да се чеше.

— Тя… тя ли ти каза за приема? — запита колебливо той. Кимнах.

— Разказа ми как си я наблюдавал цялата вечер, как си отишъл при нея и си й предложил да направите пробата. — Засмях се. — Вие сте страшни момчета. Откривате Лана Търнър в някакво заведение. Откривате Джени Дентън на някакъв прием. Как го правите?

Очите му ме гледаха объркано. Накани се да каже нещо, но телефонът на бюрото звънна. Вдигнах слушалката. Беше една от секретарките.

— Мис Дентън е свършила при фризьорите. Да дойде ли?

— Да — оставих слушалката и се обърнах към Бонър.

— Изпратих Джени при фризьорите. Исках да опитам нещо.

Вратата се отвори и Джени влезе. Пристъпваше бавно, някак плахо към средата на стаята. Спря пред бюрото ми. Бавно се завъртя, дългата й коса не беше вече светлокестенява, а като искрящо шампанско. Спускаше се по врата и раменете й и като сияние обграждаше загорялото й от слънцето лице.

Гласът на Бонър беше по-скоро шепот:

— Господи!

Погледнах го. Лицето му имаше странно изражение. Устните му се раздвижиха бавно, погледът му бе прикован в нея.

— Като… като че ли тя е застанала тук!

— Именно — изрекох бавно аз. Пак погледнах Джени. Почувствувах как сърцето ми се свива. Рина.

— Искам Айлин Гейлърд да я облече — заявих тихо на Бонър.

— Не знам — поколеба се той. — Тя напусна отдавна. Замина някъде на Изток. В Бостън, струва ми се.

Припомних си самотната, белокоса фигура, коленичила до гроба на Рина.

— Пратете й снимка на Джени. Ще дойде.

Бонър пристъпи към бюрото и застана до Джени, загледан в мен.

— Впрочем, обади ми се Остин Джилбърт. Сценарият му харесал. Днес следобед ще намине да види пробата. Ако хареса момичето, ще приеме.

— Добре — отвърнах аз. Така беше при големите режисьори. Двестата хиляди, които им се плащаха, не означаваха нищо за тях; можеха да ги вземат от всеки филм. Важното беше сценарият. И артистите.

Бонър тръгна към вратата и там спря, поглеждайки назад към Джени.

— Довиждане — промълви най-сетне той.

— Довиждане, мистър Бонър — отвърна Джени учтиво. Кимнах, когато той излезе.

— Мога ли да седна? — запита Джени.

— Моля.

Тя седна и ме наблюдаваше мълчаливо, докато преглеждах книжата по бюрото. Предварителният бюджет. Просто сметки за декора. Бонър бе прав — щяха да хвърчат пари.

— Трябва ли да изглеждам като нея? — запита тихо Джени.

— Какво? — вдигнах очи към нея аз.

— Трябва ли да изглеждам като нея?

— Защо питаш?

— Не зная — поклати глава тя. — Просто се чувствувам особено. Това е. Като че ли не съм аз, като че ли съм някакъв призрак.

Не отговорих.

— Само това ли видя в пробата — Рина Марлоу?

— Тя беше най-голямата звезда, съществувала някога в киното.

— Зная — отвърна бавно тя. — Но аз не съм тя. Никога не бих могла да бъда.

Вперих очи в нея.

— За две хиляди долара седмично ще бъдеш всичко, което ти наредя да бъдеш.

Не ми отговори. Само ме изгледа. Очите й бяха гримирани и сериозни, не можеха да се отгатнат мислите й.

— Запомни това — продължих кротко аз. — Хиляди момичета като теб идват всяка година в Холивуд. Мога да избера, която искам от тях. Ако не ти харесва, се върни към работата, която вършеше, преди Бонър да те срещне на приема.

Някаква напрегнатост се появи в погледа й. Не пречеше, ако можех да я сплаша малко. Беше много дръзка.

— Бонър ли ти разказа за мен?

— Нито дума. Не беше нужно. Ти ми каза всичко, каквото исках да зная. Момичета като теб винаги гледат да направят впечатление на някой продуцент. Добре, провървя ти — попаднала си на един. Гледай да не олееш всичко.

Тя бавно въздъхна. Напрежението в погледа й се изгуби. Изведнъж се усмихна.

— Дадено, шефе, както кажеш.

Заобиколих бюрото и я сграбчих в прегръдката си. Устата й беше мека и топла и когато погледнах надолу, очите й бяха затворени. Точно тогава телефонът иззвъня. Присегнах и взех слушалката. Макалистър се обаждаше от Ню Йорк.

— Агенцията откри Уинтроп — каза той.

— Добре, свържи се с него и му кажи да си дотътри задника тук.

— Тогава телефонирай на Моника и й кажи да му поговори. Той ще я послуша.

— Опитах — отвърна бързо Мак. — Но тя е отпътувала за Калифорния, при „Туенти Сенчъри Фокс“, днес по обед. Ако го искаш, най-добре сам да го убедиш.

— Много съм зает, за да се връщам пак в Ню Йорк.

— Не е нужно. Еймос е в Чикаго. Тамошната кантора на агенцията ще ти каже къде да го откриеш.

— Чикаго ли? Хм, струва ми се, че ще трябва да прескоча дотам. — Оставих слушалката и погледнах Джени.

— Е, уикендът дойде — бавно каза тя. — Нямам какво да правя. Чикаго е страхотен град.

— Ще дойдеш ли? — попитах аз. Тя кимна.

— Ще летим, нали?

— През цялото време — уверих я аз.

7.

Джени ме погледна.

— Така се пътува — заяви тя. — Цял самолет на твое разположение.

Огледах празната кабина на ICA, който Бъз бе приготвил за специалния полет, когато му телефонирах. Погледнах си часовника. Беше почти девет часа. Преместих стрелката два часа напред — по чикагско време. Усетих леката промяна на налягането в ушите. Започвахме да се спускаме.

— Сигурно е страхотно да притежаваш собствена авиолиния — отбеляза Джени усмихната.

— Удобно е, когато трябва бързо да отидеш някъде.

— Не те разбирам.

— Какво не разбираш, момиче?

— Теб — каза Джени. — Озадачаваш ме. Повечето мъже ги разбирам. Забият поглед в работата и все искат да изкарат повече пари. А ти, ти си различен. Вече имаш всичко.

— Не всичко.

Тя кимна към светлините на Чикаго под нас.

— Искаш да кажеш, че не притежаваш онова, там долу, например.

— Правилно. Макар че не искам чак толкова, доволен съм от това, което имам.

Очите й загубиха блясъка си.

— Какво ще стане, ако гръмнем?

— Както дошло, така и отишло — щракнах с пръсти аз.

— Просто ей така?

— Просто ей така.

Тя се загледа през люка за известно време, после се обърна към мен.

— Да, може да се каже, че ме притежаваш в известен смисъл.

— Не говорех за теб — казах. — Говорех за този самолет.

— Зная, но все едно, вярно е. Притежаваш всички, които работят за теб, макар и да не го чувстваш. Парите го правят.

— Парите правят много неща за мен — уверих я аз.

— Тогава защо не си купиш обувки?

Погледнах към обутите си с чорапи крака.

— Не се притеснявай — успокоих я аз. — Имам обувки. Някъде из самолета са.

Тя се разсмя, после пак стана сериозна.

— Парите могат да ти купят време. Освен това ти дават възможност да правиш хората такива, каквито ти искаш.

Повдигнах едната си вежда.

— Не знаех, че освен актриса си и философка.

— Все още не знаеш дали съм актриса.

— Дано да си — казах аз. — Иначе ще заприличам на глупак. Очите й пак станаха сериозни.

— А това няма да ти се хареса, така ли?

— Не би харесвало никому — казах аз. — Аз не се различавам от другите.

— Тогава защо го правиш, Джонас? Не ти е нужно. Парите не са важни за теб. Защо искаш да правиш филми?

Облегнах главата си на седалката.

— Може би защото искам да ме запомнят с нещо друго, освен като производител на барут, самолети и пластмасови чинии.

— С това ще те помнят повече, отколкото с филмите.

— Така ли? — обърнах глава и я погледнах. — За какво помниш един мъж? За трепетите, които ти е дал? Или за това, че е построил най-високата сграда в света?

— Помниш го за всичко — обясни тя. — Ако го е направил.

— Ти наистина си философка. Не знаех, че толкова добре разбираш мъжете.

Тя се засмя.

— През целия си живот съм била жена. А мъжете са първото нещо, което едно момиче се опитва да разбере.

Усетих как колелата докоснаха земята. Несъзнателно се наведох напред към кормилото — да предотвратя подскачанията. После се отпуснах. Странно нещо беше навикът. Човек приземяваше всеки самолет, независимо дали седеше зад контролите, или не.

Джени потръпна и се загърна с тънкото манто, когато първият повей на студен вятър нахлу през отворената врата. По земята имаше сняг, докато прекосявахме пистата към терминала.

Пред мен спря един шофьор и почтително отдаде чест.

— Колата ви чака, мистър Корд.

Джени продължаваше да трепери, когато влязохме в колата.

— Забравила съм колко студена може да бъде зимата — подхвърли тя.

След четиридесет и пет минути бяхме в хотел „Дрейк“. Заместник-управителят ни посрещна на входа.

— Радвам се да ви видя пак, мистър Корд. Апартаментът ви е готов. Обадиха се от кантората ви в Калифорния. — Той щракна с пръсти и като по вълшебство се появи един асансьор. В уединение се потопихме във великолепието му.

— Позволих си да ви поръчам топла вечеря, мистър Корд.

— Благодаря, Картър — отвърнах аз. — Постъпили сте разумно.

Картър ни отвори вратата към апартамента. Малка масичка бе приготвена в кътчето за хранене, а барчето бе заредено с неотворени бутилки.

— Щом телефонирате, мистър Корд, веднага ще ви донесем храната.

— Дайте ни няколко минути да се оправим, Картър — казах аз.

— Разбирам, сър.

Погледнах към Джени, която продължаваше да трепери от студ.

— Картър!

— Да, мистър Корд?

— Мис Дентън явно не е подготвена за студа. Мислите ли, че можем да уредим да й се достави едно топло палто?

Картър си позволи да хвърли мимолетен поглед към Джени.

— Мисля, че може да се уреди, сър. Норка, нали?

— Естествено — отвърнах аз.

— Много добре, сър. Веднага ще се погрижа госпожицата да си избере.

— Благодаря, Картър.

Той се поклони и вратата се затвори след него. Джени се обърна към мен с широко разтворени очи.

— Това е то! Мислех, че нищо вече не може да ме учуди, но това наистина ме изумява. Знаеш ли колко е часът?

Погледнах си часовника.

— Дванадесет и десет.

— Никой, ама абсолютно никой, не може да отиде на пазар за палто от норка след полунощ.

— Ние няма да пазаруваме. Ще ни ги изпратят тук.

Тя ме изгледа продължително, после кимна.

— О, разбирам — промълви тя. — Разликата е съществена, така ли?

— Разбира се.

— Я ми кажи. Какво те прави толкова важен насам?

— Плащам си наема.

— Искаш да кажеш, че държиш този апартамент целогодишно?

— Ами да — отвърнах аз. — Никога не зная кога ще ми се наложи да бъда в Чикаго.

— Кога беше тук за последен път?

Потрих си бузата.

— Преди около година и половина.

Телефонът иззвъня. Взех слушалката, после я подадох на Джени.

Лицето й се изуми.

— За мен? — попита тя. — Но никой не знае, че съм тук!

Влязох в банята и затворих вратата. Когато излязох след няколко минути, тя седеше на леглото с объркано изражение.

— Беше кожарят — пророни тя. — Искаше да знае какво предпочитам — светли или тъмни норки. И какъв размер.

— Какъв размер му каза?

— Четиридесети.

Поклатих глава.

— На твое място бих поръчал четиридесет и две. Никой не купува палто от норки номер четиридесет. Не си струва.

— Както казах, ти си луд! — каза тя. После се хвърли в прегръдките ми и ме притисна. — Но си симпатично луд!

Разсмях се. Как иначе, щом се касаеше за норки!

8.

Мъжът от детективската агенция пристигна, докато вечеряхме. Казваше се Сам Витъл и ако му се стори странно, че Джени вечеря облечена в дълго тъмно палто от норки, уморените му умни очи не показаха никаква изненада.

— Студено е в Чикаго — обясни Джени.

— Да, мадам — отвърна вежливо той.

— Трудно ли го открихте? — запитах го аз.

— Не особено. Трябваше само да проверим агенциите за кредитиране. Оставил е низ от непокрити чекове след себе си. Беше въпрос на време. Когато кръгът се стесни до Чикаго, проверихме в Обществено осигуряване. Може да си променят имената, но обикновено не си играят с Обществено осигуряване. Кара я под името Еймос Джордън.

— Къде работи? — попитах с любопитство аз.

— В гаража „Цицерон“ — като механик. Изкарва си достатъчно, за да пие непрекъснато. Здраво кърка.

— Къде живее?

— В един пансион, но се прибира там само за спане. Повечето от свободното си време прекарва в едно заведение на име „Ла Паре“. От по-долния тип. На сцената все има някой стриптийз, а свободните момичета наливат клиентите с пиене.

Еймос не беше се променил, помислих си аз. Продължаваше да търси жени. Бутнах чашата кафе настрана.

— Добре, да вървим да го вземем.

— Готова съм — обади се Джени.

Витъл я погледна.

— Може би ще бъде по-добре, ако останете тук, мадам. Заведението е съвсем неподходящо.

— Какво? — бързо отхвърли предложението му Джени. — И да пропусна случая да се покажа с новото си палто от норки?

„Ла Паре“ беше един от двадесетината подобни клуба — със стриптийз, на улица — приличащи на всички из цялата страна. Прозорците бяха облепени с плакати на полуголи момичета — Мейбелин, Шарлин, Дарлин и неизбежната Рози Токус. Обявено бе, че ще танцуват тази вечер.

Портиерът се ухили до уши, когато огромната лимузина спря. Отвори вратата със замах.

— Добре дошли, скъпи гости, от цял свят идват в „Ла Паре“. Наистина идваха. Портиерът се втурна в клуба, където един дребен мъж в тъмен костюм се изправи пред нас. Гардеробиерката, облечена в тесен клин, ни пое палтата. Джени поклати глава и задържа палтото си, докато го следвахме из тъмната, силно одимена зала, до малка масичка, точно пред сцената.

Една стриптийзьорка тъкмо работеше над главите ни. Барабаните думкаха бавно и тя се кълчеше, облечена само в най-необходимото.

— Две бутилки от най-доброто ви шампанско — наредих аз. Не беше мястото да поръчвам уиски. Нямах поцинкован стомах.

При думата шампанско изпълнителката на стриптийз спря за миг, насред танца, и погледна надолу. Видях как одобрителният й поглед се плъзна по мен и тя ми отправи най-съблазнителната си усмивка.

В този момент Джени остави палтото да се плъзне на стола и свали тюрбана си. Дългата й руса коса улови всички светлини и заискри, когато се плъзна по раменете й. Така бързо, както се бе появила, усмивката на танцьорката изчезна.

Погледнах Джени. Тя ми се усмихна.

— Срещу огън трябва да се бориш с огън — обясни тя.

Засмях се. Сервитьорът с бяла риза пристигна с две бутилки шампанско в едно ведро. Бързо постави три чаши на масата и отвори първата бутилка. Тапата изгърмя и шампанското се разля отстрани по бутилката. Той напълни трите чаши, без да ме изчака да опитам виното, и бързо се оттегли.

Беше още топло, но хубаво шампанско. Погледнах етикета. Хейдсийк, 1937. Дори и да беше фалшив, не бе лошо. После забелязах бялото листче на масата до мен. Осемдесет долара.

— Да бяхте дошли с такси — подхвърли Витъл, — щеше да ви струва само двайсет долара бутилката.

— Колко, ако бяхме дошли пеша?

— Петнайсет — ухили се той.

— Наздраве — казах аз и вдигнах чашата.

Едва си бяхме оставили чашите, когато сервитьорът започна да ги пълни отново. Действаше бързо, препълни ги и те преляха, а после се накани да обърне наопаки бутилката във ведрото с леда. Спрях го с ръка.

— Не толкова бързо, приятелче. Не ти оспорвам цената, но поне ни остави да си допием бутилката.

Той ме изгледа и кимна. Остави бутилката изправена във ведрото и се отдалечи. Барабаните забиха и танцьорката изчезна под вялите аплодисменти на равнодушните зрители.

— Той е ей там, на края на бара — посочи Витъл.

Обърнах се да погледна. Там нямаше много светлини. Всичко, което можах да различа, бе фигура, приведена към бара с чаша в ръка.

— Ще ида при него.

— Мислите ли, че ще имате нужда от помощ? — попита Витъл.

— Не. Останете тук с мис Дентън.

Светлините пак загаснаха и нова танцьорка се появи. Докато отивах към бара, едно момиче се провря към мен в мрака.

— Търсиш ли някого, здравеняко? — прошепна тя. Беше току-що слязлата от сцената стриптийзьорка.

Не й обърнах внимание и продължих към Еймос на бара. Той не вдигна поглед, когато се покачих на празното столче до него.

— Бутилка Будвайзер — поръчах на бармана. Бирата беше пред мен, доларът ми изчезна, още преди да съм се настанил на стола.

Обърнах се да погледна Еймос, който се беше загледал в сцената; изпитах странна болка. Беше остарял. Невероятно остарял и посивял. Косата му бе оредяла, а кожата висеше на бузите и челюстта като на много възрастен човек.

Вдигна чашата към устните си. Забелязах ръката му да трепери и сиво-червените петна по нея. Опитах се да размисля. Не можеше да бъде чак толкова стар. Беше най-много преполовил петдесетте. После видях очите му и намерих отговора.

Беше смазан и не му бе останало нищо, освен миналото. Мечтите бяха отлетели, защото се бе отдал на всички изпречили му се изкушения; сега те бяха отворили място на сухото загниване. Не беше му останал никакъв друг път, освен надолу. Надолу и все надолу, докато умре.

— Здравей, Еймос — тихо казах аз.

Той остави чашата и бавно обърна глава. Погледна ме с кървясали сълзящи очи.

— Разкарай се — прошепна той с дрезгав, напоен с уиски глас. — Сега танцува моето момиче.

Погледнах към сцената. Беше червенокоса, видяла и по-хубави дни. Бяха си лика-прилика. И двамата се бяха борили, и бяха загубили.

Изчаках музиката да стигне до финала, преди отново да го заговоря.

— Имам предложение за тебе, Еймос.

Той се обърна към мен.

— Казах на пратеника ти, че не ме интересува.

За миг поисках да сляза от столчето и да си ида. Вън, на свежия, студен нощен въздух, далеч от смрадта на застояла бира и разложение. Но не го сторих. Не само заради обещанието, което бях дал на Форестър. Това беше бащата на Моника.

Барманът дойде и поръчах пиене за двама ни. Грабна петака и изчезна.

— Казах на Моника за работата. Тя много се зарадва.

Той пак се обърна и ме изгледа.

— Моника винаги е била глупачка — изрече дрезгаво той и се засмя. — Знаеш ли, не искаше да се развежда с теб. Беше побесняла от яд, но после й мина й не искаше да се разведе. Казваше, че те обичала.

Не отговорих и той пак се засмя.

— Но аз я вразумих — продължи той. — Казах й, че си същият като мен, че и двамата не можем да устоим, щом помиришем жена.

— Това е минало и свършено — казах аз. — Много отдавна.

Той стовари чашата на бара с трепереща ръка.

— Не е свършено! — викна гневно. — Мислиш, че ще забравя как ми измъкна собствената компания? Мислиш, че ще забравя как ме лиши от всеки договор, как ми попречи да започна отново? — Засмя се лукаво. — Не съм глупак. Мислиш, че не зная как винаги изпращаше твои хора да ме следят из цялата страна?

Загледах се в него. Беше болен. Много по-болен, отколкото бях предположил.

— А сега идваш с някакво измислено предложение, а? — засмя се хитро той. — Мислиш, че не си ми ясен? Мислиш, че не се досещам, че се опитваш да ме разкараш от пътя си, защото съзнаваш, че успеят ли да надникнат в проектите ми, с тебе е свършено?

Той се плъзна от столчето и тръгна към мен със заплашително вдигнати юмруци.

— Свършено е, Джонас! — изписка той. — Свършено! Чуваш ли?

Извих се на столчето и го улових за ръцете. Китките му бяха изтънели, а костите старчески крехки. Задържах ръцете му и изведнъж той се отпусна в мен с глава на гърдите ми.

Погледнах надолу и видях, че очите му се изпълниха със сълзи, безпомощни старчески сълзи.

— Уморих се, Джонас — промълви той. — Моля те, не ме преследвай повече. Прощавай. Толкова съм уморен, че не мога да бягам вече…

Изплъзна се от прегръдката ми и се строполи на пода. Червенокосата, която бе дошла зад него, изпищя и музиката рязко млъкна. Хората се струпаха около нас, когато се наканих да сляза от столчето. Усетих, че някой ме блъска яростно към бара и вперих поглед в лицето на един едър мъж в черен костюм.

— Какво става тук?

— Остави го, Джо — долетя гласът на Витъл зад мене и биячът изви глава.

— А, ти ли си, Сам? — Натискът върху гърдите ми отслабна.

Погледнах Еймос. Джени бе коленичила до него, като му разхлабваше връзката и разкопчаваше копчето на ризата.

Наведох се и аз.

— Припадък ли?

Джени вдигна поглед към мен.

— Мисля, че се касае за нещо повече — отвърна тя. — Целият изгаря от треска. Най-добре ще бъде да го закараме вкъщи.

— Добре — казах аз. Измъкнах свитък банкноти и хвърлих една стодоларова на бара. — Сметката за масата ми. — Вдигнах поглед и видях червенокосата, впила поглед в мен, с размазан от стичащите се сълзи грим. Измъкнах друга и я мушнах в ръката й. — Иди си изсуши сълзите. — После се наведох и като взех Еймос на ръце, тръгнах към вратата. Изненадах се колко е лек. Витъл взе палтата ни от гардеробиерката и ме последва навън.

— Живее само през два блока — каза той, когато положих Еймос в колата.

Беше някакъв мръсен, сив пансион; две котки стояха върху отхлупените боклукчийски кофи пред входа и ни гледаха със зловещите си жълти очи в нощта. Погледнах сградата през стъклото на колата. Това не беше място за болен човек.

Шофьорът изскочи навън и изтича да отвори вратата. Присегнах и я затворих.

— Карай обратно в хотел „Дрейк“ — заповядах аз.

Обърнах се и погледнах Еймос, проснат на задната седалка. Това, че беше болен, не променяше отношението ми към него. Но не можех да се отърся от чувството, че ако нещата се бяха развили малко по-иначе, собственият ми баща би могъл да лежи на неговото място.

9.

Докторът излезе и поклати глава. Джени излезе след него.

— Ще бъде добре, като се събуди сутринта. Някой му е дал да пие натриев емитал.

— Какво?

— Капки, които събарят — обясни Джени. — Упойка, един вид.

Усмихнах се. Предчувствието ми се оказа вярно. Витъл не бе оставил нищо на случайността. Аз исках Еймос, той ми го осигуряваше.

— Съвсем е отпаднал — добави лекарят. — Много уиски и малко храна. Трескав е, но с известни грижи ще се оправи.

— Благодаря ви, докторе — казах аз и станах.

— Няма нищо, мистър Корд. Ще се отбия сутринта да го видя пак. А вие, мис Дентън, му давайте онези таблетки, по една на всеки час.

— Ще го сторя, докторе.

Лекарят кимна и излезе. Погледнах Джени.

— Чакай. Не е нужно да стоиш цяла нощ и да се грижиш за този мърляч.

— Няма значение — отвърна тя. — Не за първи път ще седя до леглото на болен.

— Не за първи път ли?

— Разбира се — тя ме погледна дяволито. — Не съм ли ти разказвала, че съм дипломирана медицинска сестра?

Поклатих глава.

— Колежът „Сейнт Мери“, в Сан Франциско — продължи тя. — Хиляда деветстотин тридесет и пета. Една година работих като сестра. После се отказах.

— Защо се отказа?

— Уморих се — отвърна тя и очите й станаха безизразни. Разбрах, че не бива да настоявам. Беше си нейна работа, така или иначе.

— Ще пийнеш ли нещо? — попитах аз, като отидох до барчето.

— Не, благодаря — поклати глава тя. — Слушай, безсмислено е да седим и двамата цяла нощ. Защо не легнеш да си починеш малко?

Погледнах я въпросително.

— Нищо ми няма. Мога да се наспя сутринта. Тя пристъпи към мен и ме целуна по бузата.

— Лека нощ, Джонас. И благодаря. Мисля, че си много мил мъж.

Засмях се.

— Не си смятала, че ще те оставя да ходиш из Чикаго само по лекото ти манто?

— И за палтото също. Но не само за него — каза бързо тя. — Чух го какво каза за теб. И въпреки това ти го доведе тук.

— Какво друго можех да сторя? Не можех да го оставя да лежи там.

— Не, разбира се — каза тя с широко отворени очи. — Върви сега да си легнеш.

Обърнах се и влязох в спалнята. Беше тъмна и кошмарна нощ. Виждах в сънищата си как Еймос и баща ми ме преследват из една стая и всеки от двамата се опитваше да ме накара да постъпя така, както той искаше. Но аз не ги разбирах — говореха неразбираемо. После Джени, или може би Рина, влезе в стаята, облечена в бяла престилка, и двамата подгониха нея. Опитвах се да ги спра и най-после успях да я измъкна от стаята и да залостя вратата. Обърнах се и я взех в прегръдките си, но се оказа, че това е Моника и тя плачеше. После някой ме залепи за стената и аз се взрях в лицето на бияча от „Ла Паре“. Той насочи запалено фенерче в очите ми и светлината се усилваше все повече и повече, и повече.

Отворих очи и примижах. Слънцето ме заливаше от прозореца и беше осем сутринта.

Джени седеше във всекидневната с каничка кафе и препечени филийки пред себе си.

— Добро утро. Ще пийнеш ли кафе?

Кимнах, после се отправих към стаята на Еймос и надникнах вътре. Лежеше по гръб, заспал като бебе. Затворих вратата, отидох до кушетката и седнах до нея.

— Сигурно си уморена — казах аз и взех чашката кафе.

— Малко. Но след известно време преставаш да чувстваш умората. Просто продължаваш. — Тя ме погледна. — Говореше за теб.

— Така ли? Нищо хубаво, предполагам.

— Обвинява се, че ти е разрушил брака.

— Всички бяхме виновни — обадих се аз. — Вината не беше повече негова, отколкото моя или нейна.

— Или на Рина Марлоу?

— Най-малко на Рина — бързо се застъпих аз. Взех цигара. — Главното беше, че Моника и аз бяхме съвсем млади. Въобще не трябваше да избързваме да се женим.

Тя взе чашата с кафе и се прозина.

— Може би сега е твой ред да си починеш — казах аз.

— Мислех да остана до идването на лекаря.

— Иди си легни. Ще те събудя, когато дойде.

— Добре — прие тя. Стана и тръгна към спалнята. После се обърна и се върна да вдигне палтото от норки от креслото.

— Няма да ти е нужно — казах аз. — Оставих леглото затоплено.

Тя отри лице по кожата.

— Много е приятно.

Влезе в спалнята, затваряйки вратата след себе си. Напълних пак чашата с кафе и вдигнах слушалката. Изведнъж се почувствах изгладнял. Поръчах да ми донесат двойна порция шунка с яйца и нова каничка кафе.

Еймос се появи, докато закусвах. Беше увил около себе си едно одеяло като тога. Затътри се към масата и ме загледа отгоре.

— Кой ми е задигнал дрехите?

На дневна светлина не изглеждаше толкова зле, колкото снощи.

— Изхвърлих ги — отвърнах аз. — Седни да закусиш.

Той остана изправен. Мълчеше. След миг огледа апартамента.

— Къде е момичето?

— Спи — обясних аз. — Цяла нощ стоя будна да се грижи за теб.

Той се замисли върху казаното.

— Припаднах ли?

Беше по-скоро твърдение, отколкото въпрос. Не му отговорих.

— Така си и помислих — каза той и кимна. После простена. Вдигна ръка към челото си и едва не изтърва одеялото. — Някой ми е сипал упойка — каза той обвинително.

— Опитай да хапнеш. Разправят, че храната е витаминозна.

— Трябва да пийна нещо — настоя той.

— Заповядай. Барчето е ей там.

Затътри се към бара и си наля една чаша. Изпи я бързо, като направо я лисна в гърлото си.

— Ах! — възкликна той и веднага си наля втора. Цветът на лицето му започна да се възвръща.

Дотътри се обратно до масичката с бутилката уиски в ръка и се отпусна в креслото срещу мен.

— Как ме откри?

— Лесно. Просто проследих чековете без покритие.

— О — каза той. Пак си напълни чашата, но този път я остави на масичката пред себе си. Изведнъж очите му се насълзиха.

— Нямаше да е толкова зле, ако беше някой друг, а не ти.

Не му отговорих; продължих да закусвам.

— Не знаеш какво нещо е да остарееш. Да загубиш уменията си.

— Ти не си ги загубил — обадих се аз. — Съзнателно ги пропиляваш.

Той вдигна чашата с уиски.

— Ако предложението ми не те интересува — предупредих аз, — давай и изпий и тази чаша.

Той се взря напрегнато в мен. После загледа малката чашка с кехлибарената течност в ръката си. Ръката му трепна леко и част от уискито се разля по покривката на масата.

— Кое те прави такъв благодетел тъй ненадейно?

— Не съм — отвърнах аз. Взех си чашата кафе и му се усмихнах. — Съвсем не си се променил. Все още считам, че си световен шампион по курвалък. Ако зависеше от мен, не бих те докоснал дори с прът за овчарски скок. Но Форестър те иска за ръководител на завода в Канада. Проклетият му глупак не те познава като мен. Все още мисли, че си най-страхотният.

— Роджър Форестър, а? — запита той. Бавно чашата уиски се върна на масата. — Той изпробва „Либърти Файв“, който конструирах в края на войната. Казваше, че била най-хубавата машина, с която някога е летял.

Изгледах го мълчаливо. Това бе преди повече от двадесет години, а оттогава се бяха появили много хубави машини. Но Еймос помнеше „Либърти Файв“. Самолетът, с който бе започнал.

Нещо в лицето му изведнъж ми припомни за онзи Еймос Уинтроп, който бях познавал някога.

— Какъв е моят дял в сделката? — запита хитро той.

— Това си е между теб и Роджър — свих рамене аз.

— Добре. — Когато се изправи, в позата му имаше някакво достойнство. — Ако трябваше да се пазаря с теб, не бих се съгласил, на никаква цена.

Затътри се пак към спалнята.

— Откъде да си взема дрехи? — озъби се той.

— Долу има магазин за мъжко облекло. Телефонирай да ти изпратят каквото ти е нужно.

Вратата се затвори след него и аз присегнах за цигара. Долавях приглушения му говор. Облегнах се в креслото и оставих дима да излиза свободно през носа ми.

Когато дрехите пристигнаха, казах да ги занесат в стаята му. После на вратата отново се позвъни и псувайки, отидох да видя кой е. Започвах да се чувствам като някакъв лакей. Отворих вратата.

— Здравейте, мистър Корд.

Беше детски глас. Погледнах надолу изненадан. Джо-Ан бе застанала до Моника, прегърнала куклата, която й бях подарил, в едната ръка и уловила палтото на майка си в другата.

— Макалистър ми изпрати телеграма във влака — обясни Моника. — Каза, че сигурно си тук. Намери ли Еймос?

Загледах я тъпо. Мак изглежда е изкуфял. Узнал е, че влакът има тричасов престой в Чикаго и е знаел, че Моника ще си тикне носа тук. Ами ако не исках да я видя?

— Намери ли Еймос? — повтори Моника.

— Да, намерих го.

— О, ядене! — възкликна изведнъж Джо-Ан, хвърляйки поглед към масичката. — Гладна съм. — Тя изтича покрай мен и като се покатери в креслото, захапа една печена филийка. Вторачих изненадан поглед в нея.

Моника ме погледна сконфузено.

— Прощавай, Джонас — прошепна тя. — Знаеш какви са децата.

— Ти каза, че ще закусим с мистър Корд, мами.

— Джо-Ан! — изчерви се Моника.

— Няма нищо — казах аз. — Няма ли да влезеш?

Тя влезе в стаята, а аз затворих вратата.

— Ще ви поръчам закуска — казах аз и тръгнах към телефона.

— За мен само кафе — усмихна се Моника и си свали палтото.

— Пристигна ли лекарят, Джонас?

Моника вдигна поглед.

Аз вдигнах поглед.

Джени бе застанала на прага на отворената врата с разпилените си дълги руси коси върху палтото от тъмни норки, което бе загърнала около себе си като халат. Голите й крака и шия подчертаваха, че под палтото е гола.

Усмивката изчезна от лицето на Моника. Очите й бяха студени, когато се обърна към мен.

— Моля да бъда извинена, Джонас — изрече сдържано тя. — Трябваше да зная от опит и най-напред да телефонирам, преди да дойда. — Прекоси стаята и улови детето за ръка. — Хайде, Джо-Ан.

Бяха почти до вратата, когато си възвърнах гласа.

— Един момент, Моника — казах дрезгаво аз.

Гласът на Еймос ме прекъсна.

— А, тъкмо навреме, детето ми — обади се той. — Можем да си излезем заедно.

Обърнах се да го погледна. Болният, мръсен старец, когото бяхме открили в бара снощи, бе изчезнал. Пред мен стоеше някогашният Еймос, стегнат, облечен в елегантен, сив двуреден костюм, метнал небрежно тъмното пардесю през рамо. Беше стопроцентов главен директор, истински бизнесмен.

На устните му играеше лека злобна усмивка, докато прекоси стаята. Обърна се вече с ръка на дръжката на вратата.

— Децата ми и аз не бихме желали да смущаваме… — млъкна и се поклони леко по посока към Джени.

Тръгнах разгневен към вратата. Отворих я и чух отварянето и затварянето на вратата на асансьора, после в хола настъпи тишина.

— Съжалявам, Джонас — промълви Джени. — Не исках да забърквам такава каша.

Погледнах я. Очите й бяха огромни и пълни със съчувствие.

— Не си направила нищо — успокоих я аз. — Нещата отдавна са забъркани.

Отидох до барчето и си напълних една чаша. Всички хубави чувства се бяха изпарили. За последен път играех ролята на милостивия самарянин. Изпразних чашата и се обърнах към Джени.

— Чукала ли си се някога по кожено палто? — запитах ядосано аз.

— Не. — По лицето й се изписа болка и разбиране.

Сипах си още една чаша и я изпразних. Застанахме загледани един в друг през стаята. Най-сетне проговорих:

— Е?

Все още с поглед прикован в мен, тя кимна. После повдигна ръце и ги обви около мен, а палтото се смъкна от голото й тяло. Когато заговори, гласът й бе такъв, сякаш винаги бе знаела, че не може да бъде другояче.

— Ела при мама, бебе такова — прошепна нежно тя.