Торбарите

1.

Рина затвори внимателно списанието, прегъвайки ъгълчето на страницата, която бе чела, и го остави да падне на белия чаршаф, който я завиваше.

— Искаш ли нещо, мила? — долетя гласът на Айлин от дълбокото кресло до леглото.

Рина се обърна и я погледна. Лицето на Айлин бе отслабнало от напрежение.

— Не — каза Рина. — Колко е часът?

Айлин погледна часовника.

— Три.

— О — каза Рина, — в колко каза лекарят, че ще дойде?

— В четири — отговори Айлин. — Все пак искаш ли нещо?

— Не, благодаря ти. Добре съм — отговори Рина. Взе отново списанието, запрелиства го, но скоро го захвърли. — Дяволски ми се ще да ме пуснат оттук!

Айлин бе станала от креслото. Загледа Рина, застанала отстрани на леглото.

— Не се вълнувай — бързо каза тя. — Скоро ще излезеш. Тогава ще мечтаеш да си тук. Чух, че в студиото само чакат да излезеш, за да почнеш работа по „Мадам Помпадур“.

Рина въздъхна.

— Стига с този изтъркан номер. Щом закъсат за филм, веднага измъкват от рафта този сценарий и му отупват праха. Разгласяват навред и щом си направят нужната реклама, пак го прибират на рафта.

— Този път не — каза разпалено Айлин. — Вчера говорих с Бърни Норман в Ню Йорк. Каза, че го е поверил на нов автор, който правел чудеса. Сценарият ставал великолепен и дори придобивал ново, социално значение.

Рина се усмихна.

— Социално значение? Кой го пише — Юджин О’Нийл?

— Ти си знаела от самото начало? — погледна я Айлин.

Рина поклати глава.

— Не, предположих наслуки. Наистина ли Бърни е успял да наеме О’Нийл?

Айлин кимна.

Въпреки всичко Рина бе впечатлена. Може би този път Бърни наистина се беше захванал. Почувствува как възбудата я облива. О’Нийл беше писател, не обикновен холивудски драскач. Той можеше да направи нещо от сценария. После възбудата се изпари и тя се почувствува още по-уморена. Социално значение. Сега на всичко лепваха този етикет. Особено откакто Рузвелт стана президент.

— Колко е часът?

— Три и десет — отговори Айлин.

Рина се облегна на възглавницата.

— Защо не отидеш да изпиеш чаша кафе?

Айлин се усмихна.

— Няма нужда.

— Цял ден си тук.

— Искам да бъда тук — отговори й Айлин.

— Върви! — Рина затвори очи. — Ще подремна, докато дойде лекарят.

Айлин остана за миг, заслушана в мекото, равномерно дишане. Внимателно оправи завивката и се вгледа в лицето на Рина. Големите очи бяха затворени, бузите отслабнали и опънати на скулите. Под калифорнийския тен прозираше бледата кожа. Тя присегна, отмести светлорусата коса от челото, целуна бързо уморената уста и излезе от стаята.

Сестрата, която седеше в преддверието, вдигна поглед.

— Ще сляза долу за чаша кафе — каза Айлин. — Тя спи.

Сестрата се усмихна с професионална увереност.

— Не се тревожете, мис Гейлърд — каза тя. — Сънят е най-доброто нещо за нея.

Айлин кимна и излезе в коридора. Чувствуваше сърцето в гърдите си свито, както обикновено през последните няколко седмици, очите й се насълзиха. Излезе от асансьора и се запъти към бюфета.

Потънала в мислите си, тя чу лекаря, едва когато ръката й беше на дръжката.

— Мис Гейлърд?

Не можеше да говори. Успя само да кимне.

— Може ли да се присъединя към вас?

— Разбира се — усмихна се и й отвори вратата. Избраха ъглова маса. Лекарят направи знак с ръка и две чаши с кафе се появиха пред тях.

— Какво ще кажете за една кифла? — запита той. — Приличате на човек, който има нужда от храна. — Засмя се с професионална усмивка. — Няма смисъл точно сега да се сдобиваме с още един пациент.

— Не, благодаря — отказа тя. — Кафето ми стига.

Лекарят отпи и остави чашата.

— Хубаво кафе.

Тя кимна.

— Рина спи. — Каза първото, което й дойде на ума.

— Това е добре — кимна лекарят, загледан в нея. Тъмните му очи блестяха зад очилата. — Мис Марлоу има ли някакви роднини тук?

— Не — бързо отговори Айлин. После схвана намека. Впери очи в него. — Искате да кажете… — гласът й заглъхна.

— Не искам да кажа нищо — прекъсна я лекарят. — Просто в подобни случаи искаме да знаем имената на близките, ако евентуално стане нещо.

— Не зная Рина да има някакви роднини.

Лекарят я изгледа любопитно.

— А съпругът й?

— Кой? — гласът на Айлин бе озадачен.

— Не е ли омъжена за Невада Смит? — попита лекарят.

— Беше — отвърна Айлин. — Но се разведоха преди три години. След това се омъжи за Клод Дънбар, режисьора.

— С когото също се разведе?

— Не — сковано отвърна Айлин. Устните й се свиха. — Той се самоуби година след брака им.

— О! — каза лекарят. — Прощавайте. Последните няколко години нямам достатъчно свободно време, за да следя светския живот.

— Ако трябва да се направи нещо специално, мисля, че аз съм тази, която ще го стори — каза тя. — Аз съм най-близката й приятелка и тя ме е упълномощила.

Лекарят я изгледа мълчаливо. Можеше да прочете какво се крие в ума му, зад проблясващите очила. Гордо вдигна глава. Какво значение имаха мислите му? Какво значение имаха сега мислите на когото и да е?

— Получихте ли резултатите от кръвната проба?

Лекарят кимна. Тя се опита да прикрие вълнението в гласа си.

— Левкемия ли е?

— Не — каза той и видя как надежда бликна в погледа й. Заговори бързо, за да й спести мъката от разочарованието. — Излезе, както предполагахме, енцефалитис. — Забеляза учуденото й изражение. — Понякога му казват „сънна болест“.

Надеждата в очите на Айлин отказваше да угасне.

— Значи тя има някакъв шанс?

— Много малък — призна лекарят, загледан угрижено в нея. — И ако оживее, никой не може да каже какви ще са последствията.

— Какво имате предвид? — дрезгаво запита Айлин.

— Енцефалитът е вирус, който се загнездва в мозъка — обясни бавно той. — През следващите четири-пет дни, докато вирусът се развие, тя ще бъде изложена на извънредно силна треска. По време на треската вирусът ще атакува мозъка. Едва след като треската премине, ще бъдем в състояние да определим до каква степен е засегната.

— Искате да кажете, че ще си загуби разсъдъка? — очите на Айлин се разшириха от ужас.

— Не може да се определи — продължи лекарят. — Увреждането може да засегне много места, например разсъдъка; може да се парализира, или поне частично, може да си знае името, а може, и да го забрави. Остатъчните поражения са като след удар. Зависи коя част от мозъка ще пострада.

Обзе я болезнен страх. Дъхът й секна, а лицето й пребледня.

— Дишайте дълбоко и пийнете малко вода! — посъветва лекарят.

Тя изпълни напътствията и лицето й възвърна цвета си.

— Нищо ли не можем да направим? Съвсем нищо ли?

— Правим всичко по силите ни. Знаем много малко за тази болест: не е ясно как се разпространява. В най-често срещаната форма, в тропическите страни, се предполага, че се пренася от насекоми, които я предават при ухапване. Но в Съединените щати, пък и другаде, тя просто се появява без никаква видима причина.

— Преди три месеца се върнахме от Африка — вметна Айлин. — Снимахме филм.

— Зная — продължи лекарят. — Мис Марлоу ми каза. Това именно ме насочи в началото.

— Но никой друг не е болен — възрази Айлин. — А всички прекарахме там три месеца, живеехме при еднакви условия, на едно място.

Лекарят сви рамене.

— Както ви казах, всъщност не сме съвсем наясно коя е причината.

Айлин го загледа. Странни нотки се появиха в гласа й.

— Защо не аз? — запита потресено тя. — Рина има за какво да живее.

Лекарят присегна през масата и я потупа по ръката. След този топъл жест тя не изпитваше вече неприязън към него, каквато обикновено изпитваше към мъжете.

— Колко ли пъти в живота си съм чувал този въпрос? Но и сега, както в самото начало, не зная отговора.

Тя го погледна с благодарност.

— Мислите ли, че трябва да й кажем?

Тъмните му очи станаха по-големи зад очилата.

— Какъв е смисълът? — запита той. — Нека й оставим мечтите.

Рина долови смътни гласове пред вратата. Беше уморена: изтощена и уморена и всичко бе една мека, безсилна отпуснатост. Смътно се зачуди дали сънят ще се върне пак. Неуловимите му очертания се прокрадваха в ума. Добре. Ето че идваше отново.

Спокойно, чувствувайки се удобно вече, тя се остави да потъне в него. Усмихна се несъзнателно и зарови лице във възглавницата. Сега бе обкръжена от своя сън. Сънят за смъртта, който сънуваше още от дете.

2.

Беше хладно в градината, под сенките на огромните ябълкови дървета. Рина седеше на тревата и подреждаше куклите около малката дървена дъсчица, която и служеше за маса.

— Чакай, Сузи — говореше тя на малката тъмнокоса кукла, — не трябва да гълташ така кашичката.

Черните очи на куклата я гледаха, без да премигват.

— О, Сузи! — затюхка се тя загрижено. — Разля я по роклята си! Ето че пак трябва да те преобличам.

Грабна куклата и бързо я съблече. Изпра дрехите в някакво въображаемо корито, после ги изглади. Сега внимавай да не се изцапаш! — скара й се тя престорено.

Обърна се към другата кукла.

— Хареса ли ти закуската, Мери? — усмихна се тя. — Изяж я всичката и ще станеш голяма и силна.

От време на време хвърляше поглед към масивната къща. Радваше се, когато я оставяха на мира. Това обаче не ставаше често. Обикновено някой от прислужниците й викаше да се прибира. После майка й я нахокваше и й казваше, че не бива да играе в градината, а да стои край кухненската врата, в далечния край на къщата. А на нея там не й харесваше. Беше топло и нямаше трева, само пръст. Пък беше и близо до конюшнята и миришеше. Не разбираше защо майка й винаги вдига толкова много шум. Мистър и мисис Марлоу никога не й правеха забележка, когато я завареха там. Дори веднъж мистър Марлоу я вдигна над главата си и я гъделичка с мустаците си, докато едва не се задуши от смях.

Но щом се прибра вътре, майка й я наплеска и я накара да се качи в стаята им и да остане там целия следобед. Това беше най-тежкото от всички наказания. Обичаше да е в кухнята, докато майка й готвеше вечерята. Миришеше така хубаво. Всички казваха, че майка й била най-добрата готвачка, която семейство Марлоу са имали.

Чу стъпки и се обърна. Роналд Марлоу се просна на земята до нея. Тя пак се загледа надолу и привърши с нахранването на Сузи, после каза с делови тон:

— Ти искаш ли да хапнеш, Лади?

Той изсумтя презрително от висотата на своите осем години:

— Не виждам нищо за ядене.

Обърна се към него.

— Не гледаш — каза тя и му тикна една от паничките на куклите в ръцете.

— Изяж го! Много е вкусно.

Той неохотно се престори, че яде. След миг му омръзна и стана.

— Гладен съм — каза той. — Ще отида да хапна истински.

— Няма да можеш — каза тя.

— Защо?

— Защото мама е още болна и никой не е готвил.

— Ще намеря нещо — каза уверено той.

Тя го наблюдаваше, докато се отдалечи и пак се обърна към куклите си. Здрачаваше се, когато Моли, камериерката, излезе да я търси. Лицето на момичето бе зачервено от плач.

— Ела, миличко — каза тя и грабна Рина на ръце. — Майка ти иска да те види още веднъж.

Кочияшът Питърс беше там, както и Мери, прислужницата, и Ани, помощничката в кухнята. Стояха около леглото на майка й и й сториха път, когато влезе. Имаше и някакъв мъж в черен костюм, който държеше кръст в ръката си.

Тя застана смълчана край леглото, загледана сериозно в майка си. Майка й изглеждаше прекрасно, лицето й беше бледо, а златистобялата коса бе гладко сресана назад. Рина пристъпи по-близо.

Устните на майка й помръднаха, ала Рина не я чу какво казва. Мъжът с черните дрехи я вдигна.

— Целуни майка си, дете — каза той.

Рина послушно целуна майка си по бузата. Усети с устните си колко е хладна. Майка й пак се усмихна и затвори очи, после изведнъж ги разтвори и загледа невиждащо нагоре. Мъжът бързо премести Рина на другата си ръка. Присегна надолу и затвори очите на майка й.

Моли протегна ръце и мъжът й подаде Рина. Рина хвърли поглед назад към майка си. Сега тя спеше. Изглеждаше прекрасна, каквато беше в ранните сутрини, когато Рина се събуждаше и отправяше поглед към нея от ръба на леглото.

Рина огледа другите в стаята. Момичетата плачеха и даже Питърс, кочияшът, имаше сълзи в очите. Тя погледна лицето на Моли.

— Защо плачете? — сериозно попита тя. — Мама умряла ли е?

Момичето се разрида и притисна Рина плътно към себе си.

— Ш-шт, дете — прошепна тя. — Плачем, защото я обичаме.

Тръгна да излиза, прегърнала Рина. Вратата се затвори след тях и Рина вдигна поглед към лицето й.

— Мама ще стане ли навреме утре да приготви закуската?

Моли я погледна с внезапно проникновение. После падна на колене в коридора. Близо до площадката на задното стълбище. Залюля се напред-назад с детето в ръце.

— О, клетото ми, клетото малко сираче! — зарида тя.

Рина я загледа и след миг, заразена от сълзите, се разплака и тя. Макар че не знаеше защо.

Питърс влезе в кухнята, докато прислугата вечеряше. Рина вдигна поглед към него и му се усмихна.

— Вижте, мистър Питърс — засмя се весело тя. — Изядох три десерта!

Моли я погледна.

— Ш-шт, дете — бързо рече тя и очите й пак се насълзиха. — Изяж си сладоледа.

Рина я погледна замислено и вдигна лъжицата към устата си. Не можеше да разбере защо момичетата заплакваха всеки път, щом я погледнеха. Домашният ванилов сладолед беше студен и сладък. Тя грабна още веднъж.

— Току-що говорих с господаря — заговори Питърс. — Той казва, че можем да я занесем в моята стая над конюшнята. А отец Нолан каза, че можем да я погребем в Сейнт Томас.

— Но как така? — проплака Моли. — Дори не знаем дали е била католичка. За трите години, откак е тук, никога не е присъствувала на литургия.

— Какво значение има? — ядосано попита Питърс. — Нали се изповяда пред отец Нолан? Нали получи последно причастие от него и взе светата благословия? За отец Нолан тя е католичка.

Камериерката Мери, най-възрастната от трите момичета, кимна:

— Може би е извършила нещо, поради което се боеше да ходи на литургия, но важното е, че в края на пътя се върна в църквата.

Питърс кимна удовлетворено.

— Значи е решено — каза той и тръгна към вратата. На прага се спря и пак ги изгледа. — Моли, вземи детето да спи при теб нощес. Аз ще сляза до бара и ще извикам момчетата да ми помогнат да я пренесем. Отец Нолан каза, че ще изпрати мистър Колинс да я приготви. Заяви, че църквата ще поеме разноските.

— О, добрият отец — възкликна Мери.

— Благословен да бъде! — каза Ани и се прекръсти.

— Може ли да получа още малко сладолед? — попита Рина.

На вратата се почука и Моли веднага отвори.

— О, вие ли сте, мадам — възкликна сподавено тя.

— Дойдох да видя как е детето — каза Джералдин Марлоу.

Момичето отстъпи крачка назад.

— Ще влезете ли, мадам?

Мисис Марлоу погледна към леглото. Рина бе заспала дълбоко, заобиколена от куклите Сузи и Мери. Златистобялата й косица падаше на нежни букли около главата й.

— Как е?

— Добре е, мадам — сведе глава момичето. — Клетото! Беше толкова изтощено от възбудата, че веднага заспа. Добре, че нищо не разбира. Много е мъничка.

Джералдин Марлоу пак погледна детето. За миг си помисли какво ли би станало, ако си отидеше тя и Лади останеше без майка. Различно беше все пак, защото Лади би останал поне с баща.

Спомни си деня, когато бе наела майката на Рина. Препоръките й бяха добри, макар че няколко години не беше работила.

— Имам дете, мадам — бе изрекла тя на странния си прецизен английски. — Малко момиченце, на две години.

— А съпругът ви, мисис Остерлааг?

— Потъна с кораба си. Той и детето никога не са се виждали. — Гледаше надолу към пода. — Ние се сдобихме късно с детето, мадам. Ние, финландците, не се женим млади: чакаме, докато можем да си го позволим. Досега преживявах от спестяванията си. Но трябва да се върна пак на работа.

Мисис Марлоу се бе поколебала. Двегодишното дете можеше да им създаде много грижи.

— Рина няма да ви пречи, мадам. Тя е добра и е много тиха. Може да спи в стаята ми и съм готова да ми удържате от заплатата за храната й.

Мисис Марлоу винаги бе мечтала да си имат момиченце, но след раждането на Лади лекарят й бе съобщил, че не ще може да има повече деца. Щеше да бъде добре за Лади да си има другарче в игрите. Беше станал прекалено разглезен. Внезапно тя се усмихна.

— Няма да ви удържам от заплатата, мисис Остерлааг. Колко ли, в крайна сметка, ще изяде едно дете?

И бяха изминали близо три години. Майката на Рина бе излязла права. Рина изобщо не ги беше затруднявала.

— Какво ще стане с детето, мадам? — прошепна Моли.

Мисис Марлоу се обърна към прислужницата.

— Не зная — каза тя, замисляйки се за пръв път. — Утре мистър Марлоу ще разпита из града за роднините й.

Прислужницата поклати глава.

— Едва ли ще намери, мадам — изрече убедено тя. — Често съм чувала майката да казва, че няма никакъв род. — Очите й се напълниха със сълзи. — О, бедното, клето дете! Сега ще трябва да постъпи в сиропиталището.

Мисис Марлоу почувствува как някаква буца засяда на гърлото й. Погледна Рина, заспала спокойно в леглото. Усети как сълзите напират в очите й.

— Престанете да плачете, Моли! — каза рязко тя. — Сигурна съм, че не ще се наложи да я изпращаме в сиропиталище. Мистър Марлоу ще открие роднините.

— Ами ако няма такива?

— Все ще измислим нещо — каза тя. Прекоси стаята и пристъпи бързо в тесния коридор. Долови зад гърба си някакъв шум. Обърна се.

— Полека, момчета — чу гласа на Питърс. После той се показа, пристъпвайки назад към хола. Тя се залепи за стената, за да могат да минат.

— Ще извинявате, мадам — каза той със зачервено от напрежение лице. — Лоша, лоша работа.

Отминаха със завития си товар, насищайки тихия, топъл въздух с лекия, но непогрешим дъх на бира. Тя си мислеше дали е постъпила правилно, убеждавайки съпруга си да им позволи да използуват апартамента над конюшнята. Ирландското бдение лесно се обръщаше в оргия.

Долови тежките им стъпки по стълбището, докато отнасяха Берта Остерлааг, родена в малко рибарско селце във Финландия, към последното й опяване в една чужда църква и към гроба й в една чужда страна.

3.

Харисън Марлоу съгледа главата на жена си, приведена над бродерията. Тихо прекоси стаята, наведе се над гърба на стола и бързо я целуна по бузата. В гласа й, както обикновено, имаше приятно сепване:

— О, Хари! Ами ако ни види прислугата?

— Няма опасност — засмя се той. — Всички са заети със забавата. Видях как се е наконтила Мери.

В гласа на съпругата му имаше укор:

— Знаеш, че не е забава.

Той заобиколи и застана пред нея, продължавайки да се усмихва:

— Не му казват така, но ирландците правят забава от всичко. — Той отиде към шкафа. — Малко шери преди вечеря?

— Струва ми се, че бих пийнала едно мартини тази вечер, ако нямаш нищо против, мили — изрече колебливо Джералдин.

Той се обърна леко изненадан. Когато бяха в Европа на сватбено пътешествие, един барман в Париж ги бе запознал с новата напитка и оттогава тя им служеше като сигнал помежду им.

— Разбира се, мила — отвърна той. Дръпна шнура и Мери се появи на вратата.

— Малко натрошен лед, Мери.

Момичето направи реверанс и изчезна. Той се обърна към шкафа и извади бутилка джин, френския вермут и мъничка бутилка горчив портокалов сок. С помощта на чаша за измерване внимателно отля три чаши джин в шейкъра за коктейли и една чаша вермут. После тържествено прибави четири капки горчив сок. Междувременно ледът вече се намираше на шкафа до него и той старателно напълни шейкъра догоре с лед. Внимателно постави капака и усърдно задруса съда.

Най-после напитката бе изстудена. Той разви капака и съсредоточено разпредели съдържанието в чашите. Изпразнил шейкъра, той пусна по една зелена маслина в чашите, отстъпи крачка назад и го изгледа с одобрение. Всяка бе пълна до ръба — още капка и би преляла, капка по-малко и нямаше да са пълни.

Джералдин Марлоу поднесе своята чаша до устните. Смръщи носа си одобрително.

— Чудесно е.

— Благодаря — каза той и вдигна чашата си. — За твое здраве, мила.

Остави чашата и погледна жена си озадачено. Може би имаше истина в това, което беше чувал, че жените разцъфтяват, когато позастареят и желанието им нарасне. Пресметна бързо. Той беше на тридесет и четири: следователно Джералдин беше на тридесет и една. Бяха женени от седем години и с изключение на медения им месец, сексуалният им живот бе придобил една регулярност. А сега — два пъти за по-малко от седмица. Може би наистина имаше нещо вярно.

Все едно, това го радваше. Той обичаше жена си. Това бе единствената причина да ходи в онази къща на „Саут Стрийт“. За да й спести унижението да го търпи повече, отколкото искаше. Пак вдигна чашата.

— Откри ли днес нещо ново за семейството на Берта? — запита тя.

Харисън Марлоу поклати глава.

— Няма никъде никакво семейство. Може би в Европа има роднини, но ние дори не знаем града, от който е дошла.

Джералдин загледа чашата си. Бледозлатистият цвят на напитката сякаш блестеше.

— Ужасно! — тихо промълви тя. — Какво ще стане сега с детето?

Харисън сви рамене.

— Не зная. Изглежда ще трябва да уведомя властите, вероятно ще я настанят в местното сиропиталище.

— Не можем да го допуснем! — Думите се изтръгнаха неволно от устните на Джералдин.

Харисън я погледна изненадан.

— Защо не? — запита той. — Не виждам какво друго можем да направим.

— Защо да не я задържим?

— Просто не може — каза той. — Има редица формалности. Сирачетата не са като движимо имущество. Не може човек да ги задържи просто защото се е случило да осиротеят в къщата му.

— Можеш да говориш с властите — настояваше Джералдин. — Убедена съм, че те биха предпочели да я оставят при нас, отколкото да се превърне в обществено бреме.

— Не зная — каза Харисън. — Може да поискат да я осиновим, за да бъдат сигурни, че не би станала бреме.

— Хари, каква чудесна идея! — усмихна се Джералдин, стана от стола и тръгна към съпруга си. — Ах, как не съм се сетила за това!

— За какво да се сетиш?

— Да осиновим Рина — каза Джералдин. — Толкова се гордея с теб. Имаш прекрасен ум. Мислиш за всичко.

Той я загледа безмълвно.

Тя обви ръце около шията му.

— Винаги ти се е искало да си имаме момиченце, нали? А и Лади ще бъде толкова щастлив да си има сестричка.

Той усети нежния допир на тялото й и ответната топла вълна, която бликна. Тя го целуна бързо по устните и все така бързо изви лице срамежливо, почувствувала незабавния ответ.

— Толкова съм развълнувана! — прошепна многозначително тя, заровила лице в рамото му. — Мислиш ли, че бихме могли да пийнем по още едно мартини?

Данди Джим Калахан се изправи в средата на кабинета си и ги загледа. Замислено си затърка брадичката.

— Не зная — бавно изрече той. — Трудно е това, което искате.

— Но, господин кмете — веднага реагира Джералдин Марлоу, — вие бихте могли да го направите.

Кметът поклати глава.

— Не е толкова лесно, колкото ви се струва, скъпа госпожо. Забравяте, че и църквата има да си каже думата. В крайна сметка майката е била католичка, а вие не можете да вземете едно католиче и просто да го направите протестантче, поне в Бостън. Никой няма да се съгласи.

Джералдин се извърна с изписано на лицето разочарование. Едва тогава видя съпруга си за пръв път в друга светлина, а не просто симпатичен възпитаник на Харвард, за когото се беше омъжила.

Той пристъпи напред и в гласа му се появи твърдост, която никога дотогава не бе забелязала.

— Църквата би била още по-недоволна, ако докажа, че майката никога не е била католичка. Би се получило твърде неловко, нали?

— Имате ли доказателства? — обърна се към него кметът.

— Имам — каза Марлоу. Извади лист хартия от джоба си. — Паспортът на майката и свидетелството за раждане на детето. И в двете ясно е посочено, че майката е била протестантка.

Данди Джим взе документите и ги огледа.

— Щом сте ги имали, защо не ги спряхте?

— Как можех? — запита Марлоу. — Получих ги едва днес. Снощи слугите и отец Нолан уредиха всичко. Пък и какво значение имаше за клетата жена? Тя ще получи християнско погребение.

Данди Джим кимна и му върна документите.

— Конфузно положение за отец Нолан — каза той. — Млад пастрок и прави такава грешка в първата си църква. Това никак няма да се понрави на епископа.

— Епископът няма защо да узнава — каза Марлоу.

Данди Джим го изгледа замислено, без да проговори.

Марлоу го притисна:

— Догодина ще има избори — кимна Данди Джим.

— Вярно — каза Марлоу. — Винаги ще има избори и избирателни кампании. Един кандидат се нуждае от дарения почти толкова, колкото и от гласове.

— Казвал ли съм ви, че се познавах с баща ви? — усмихна се Данди Джим.

Марлоу отвърна на усмивката му:

— Не, не сте. Но баща ми често го е споменавал. Много пъти ми е разказвал как ви е изхвърлил от кабинета си.

Данди Джим кимна.

— Вярно. Вашият баща имаше буен темперамент. Човек би го сметнал за ирландец. Исках само да направи едно малко дарение. Беше преди двадесетина години. Тогава се бях кандидатирал за градски съветник. Знаете ли какво ми каза?

Марлоу поклати глава.

— Каза, че дори да бъда избран за пазител на кучетата, щял да си вземе семейството и да се премести. — Данди Джим се усмихна. — Няма да му хареса, когато научи, че сте направили дарение за моя избирателен фонд.

Марлоу беше непреклонен.

— Баща ми е и аз много го уважавам — каза той. — Но какво правя в политиката и с парите си е моя грижа, не негова.

— Имате ли други деца? — попита Данди Джим.

— Едно момче — бързо отговори Джералдин. — Лади е на осем години.

Данди Джим се усмихна.

— Не зная — каза той. — Един ден жените ще имат право на глас и ако това малко момиченце бъде отгледано горе в сиропиталището на хълма, това е един глас, който никога няма да получа.

— Аз ви обещавам, господин кмете — бързо вметна Джералдин, — че ако този ден дойде някога, жените от моето домакинство винаги ще гласуват за вас!

Усмивката на Данди Джим стана по-широка. Той се поклони вежливо.

— Слабост на политиците е винаги да правят сделки.

На другия ден Тимоти Кели, секретарят на кмета, се яви в канцеларията на Марлоу и получи чек за петстотин долара. Той подхвърли на Марлоу да се срещне с известен съдия в общинския съд.

Там именно се извърши осиновяването. Бързо, тихо и законно. Когато Марлоу излезе от кабинета на съдията, той остави при него кръщелно свидетелство на някакво бяло дете от женски пол, носещо името Катрина Остерлааг.

В джоба му имаше кръщелно свидетелство на името на неговата дъщеря Рина Марлоу.

4.

Под огромния чадър, забит в пясъка, оставила малкото си чадърче настрана, Джералдин Марлоу седеше в брезентов шезлонг. Бавно разлюля ветрилото.

— Не си спомням да сме имали такова горещо лято — каза тя, едва дишайки. — Сигурно е над трийсет и три градуса на сянка.

Съпругът й измънка нещо от съседния шезлонг, заровил глава в бостънския вестник, получаван тук с един ден закъснение.

— Какво каза, Хари?

Той сгъна вестника и погледна жена си.

— Този Уилсън е страшен глупак!

Джералдин продължаваше да гледа към океана.

— Кое те кара да мислиш така, мили?

Той потупа вестника разпалено:

— Тази работа с Обществото на народите. Казва, че щял да иде в Европа да види как да се запази мира.

Джералдин го погледна.

— Мисля, че това е прекрасна идея — кротко отбеляза тя. — В края на краищата този път имахме късмет. Лади бе много малък, за да иде. Следващият път може да не бъде така.

Той пак измънка нещо.

— Няма да има следващ път. Германия е свършена завинаги. Пък и какво могат да ни сторят? Те са от другата страна на океана. Можем просто да си седим и да ги оставим да се трепят един друг, ако им хрумне да почнат нова война.

Джералдин сви рамене.

— По-добре ела по-навътре под чадъра, мили — каза тя. — Знаеш как изгаряш на слънце.

Харисън Марлоу стана и премести шезлонга под чадъра. Излегна се с въздишка и пак се зарови във вестника.

Внезапно Рина застана пред майка си.

— Вече цял час откак съм обядвала, мамо — каза тя. — Мога ли да вляза във водата сега?

— Може ли — автоматично я поправи Джералдин. Вдигна очи към Рина. Беше израснала това лято. Трудно можеше да се повярва, че е само на тринадесет години.

Беше висока за възрастта си, почти метър и шестдесет, само два сантиметра по-ниска от Лади, който беше три години по-голям. Косата й бе изрусяла почти до бяло от слънцето, а кожата й бе бронзова, толкова тъмна, че бадемовите й очи изглеждаха светли в сравнение. Краката й бяха дълги и грациозни, бедрата започваха леко да се закръглят, а гърдите й напираха под детския бански костюм, отговарящи повече на шестнадесетгодишно момиче.

— Може ли, мамо? — запита Рина.

— Може — кимна Джералдин. — Но внимавай, мила, не плувай много надалеч. Не искам да се преуморяваш.

Но Рина вече бе хукнала. Джералдин Марлоу леко се усмихна. Такава беше Рина, не приличаше на никое от познатите й момичета. Рина не играеше като момиче. Можеше да плува и да надбяга всяко от момчетата, с които играеше Лади, и те знаеха това. Не се преструваше на уплашена от водата и не се криеше от слънцето. Просто не даваше пет пари дали ще има бяла и нежна кожа.

Харисън Марлоу вдигна очи от вестника.

— Утре трябва да прескоча до града. Ликвидираме заема на Стендиш.

— Да, скъпи. — Слабите, пискливи детски гласове долетяха до тях. — Трябва да направим нещо за Рина — продължи замислено тя.

— Рина ли? — запита той. — Какво й е на Рина?

Тя се обърна към него.

— Не си ли забелязал? Нашето малко момиченце порасна.

Той прочисти гърлото си.

— Хм… да. Но все още е дете.

Джералдин Марлоу се усмихна. Вярно беше това, което казваха за бащите. Говорят повече за синовете си, а тайно се възхищаваха от дъщерите.

— През последната година се е превърнала в жена — каза тя.

Лицето му се изчерви и той се загледа във вестника. Странно, не съзнаваше, че сега за пръв път заговорваха открито за това. Погледна към водата, опитвайки се да открие Рина сред крещящата, къпеща се група.

— Не мислиш ли, че трябва да я повикаме? Опасно е за нея да отива толкова надълбоко.

Джералдин се усмихна. Бедният Харисън! Можеше да чете в него като в отворена книга. Не се страхуваше от водата, а от момчетата. Поклати глава:

— Не. Там е съвсем безопасно за нея. Тя плува като риба.

Забърканият му поглед срещна нейния.

— Не мислиш ли, че трябва да поговориш с нея? Може би да й обясниш някои неща. Знаеш, както аз направих с Лади преди две години?

Джералдин се усмихна палаво. Обичаше да вижда мъжа си, иначе толкова самоуверен, да се заплита така.

— Не ставай глупав, Хари — засмя се тя. — Няма какво да й обяснявам вече. Когато това се случи, съвсем естествено бе да й кажа всичко, което трябваше да знае.

— О! — каза той с облекчение.

Тя пак се замисли.

— Струва ми се, че Рина ще бъде от онези щастливи деца, които преминават пубертета без никакви смущения — добави тя. — Няма я присъщата тромавост, кожата й е съвсем чиста без никакви петна или пъпки. Съвсем не като Лади.

Тя се обърна пак към океана.

— Все пак мисля, че трябва да направим нещо за Рина. Поне да й взема няколко сутиена.

Марлоу не проговори. Тя пак се обърна към него.

— Честна дума, мисля, че бюстът й е колкото моят. Надявам се, че няма да стане много едър. Тя ще бъде много красиво момиче.

— Защо да не бъде? — засмя се той.

Тя го улови за ръката, отвръщайки нежно на усмивката му. И двамата знаеха какво е искал да каже. Никой от тях не мислеше за Рина другояче, освен като за собствена дъщеря.

— Ще имаш ли нещо против, ако дойда с теб в града довечера? — тихо запита тя. — Ще бъде хубаво да преспим една нощ в хотел.

Той стисна ръката й.

— Мисля, че идеята е чудесна.

— Моли ще се грижи за децата — продължи тя. — А аз ще имам време да направя някои покупки утре, преди да се върнем.

Той я погледна и се ухили.

— Съгласен съм с теб — каза той с престорено тържествен тон. — Вилата тук е малко пренаселена. Ще телефонирам в хотела, за да съм сигурен, че още щом пристигнем, ще ни чака шейкър, пълен с мартини.

Тя го перна по ръката.

— Развратник! — възкликна Джералдин и се засмя.

Рина плуваше с овладян, решителен замах, с поглед, прикован в сала за гмуркане, далеч зад крайбрежното вълнение. Лади сигурно беше там с приятеля си Томи Рандъл. Тя се измъкна от водата почти до краката им. Момчетата лежаха изтегнати по гръб, с лице към слънцето, и седнаха, когато Рина се закатери по стълбата.

На лицето на Лади се изписа досада при нейното нахълтване в светилището им.

— Защо не стоиш при момичетата?

— Имам точно толкова право да бъда тук, колкото и вие — възрази тя, след като си пое дъх и оправи презрамките на явно тесния си бански костюм.

— О, остави я — каза Томи, поглеждайки нагоре. — Нека остане.

Рина му хвърли бърз, кос поглед и забеляза прикованите му в частично разкритата й гръд очи. Именно в този момент тя започна да се превръща в жена.

Сега дори и Лади се взираше в нея със странен поглед, какъвто никога преди не бе забелязвала. Инстинктивно отпусна ръцете до тялото. Ако това бе всичко, което се искаше, за да я приемат в компанията си, нека зяпат. Седна насреща им, все още чувствувайки техните погледи върху себе си.

Странна, тъпа болка набъбна в гърдите й и тя погледна надолу. Зърната явно се очертаваха върху черното жарсе на банския костюм. Тя пак вдигна поглед към момчетата. Сега вече те я наблюдаваха съвсем открито.

— Какво гледате?

Двете момчета се погледнаха засрамено и незабавно отместиха очи встрани — Томи към водата, а Лади надолу към сала.

Тя се обърна към Лади.

— Е?

Руменината запълзя по лицето на Лади.

— Видях ви. И двамата ме зяпахте в гърдите! — изрече обвинително тя.

Момчетата пак размениха бързи погледи. Лади стана на крака.

— Хайде, Томи — каза той. — Тук става много претъпкано!

Гмурна се от сала и след малко приятелят му го последва.

Рина ги видя как заплуваха към брега, след което се изпъна на сала и се вторачи в яркото небе. Странни същества са момчетата, помисли си тя.

Тесният бански костюм се врязваше в гърдите й. Тя размърда рамене и гърдите й изскочиха, освободени от обременяващия костюм. Тя погледна надолу.

Бяха много бели и се открояваха на тъмния фон на ръцете и шията, а зърната бяха розови и много по-едри отпреди. Докосна ги плахо с върха на пръстите си. Бяха твърди като камъчета и в тях имаше някаква пареща, сладка болка.

Топлината на слънцето ги изпълва с приятна, нежна болка. Рина бавно започна да ги масажира, за да разкара болката, и постепенно топлотата се разнесе от гърдите към цялото тяло. Изпитваше някакво непознато досега, смътно задоволство.

5.

Рина застана пред огледалото и занаглася презрамките на сутиена. Пое си дълбоко въздух. Обърна се към майка си, седнала на леглото зад нея.

— Ето, мамо — каза гордо тя. — Как е?

Джералдин погледна дъщеря си неуверено.

— Може би е по-добре да преместиш на последното копче — каза тя колебливо и деликатно.

— Опитах, мамо — отговори Рина. — Но не мога да го нося така. Направо се врязва в мен.

Джералдин кимна. Следващия път ще купи по-голям номер, но кой би предположил, че трийсет и четири ще бъде тесен за такъв дребен скелет?

Рина се обърна пак и се огледа със задоволство. Ето че започваше да изглежда така, както се чувствуваше. Забеляза, че майка й я гледа в огледалото.

— Мислиш ли, че бих могла да си взема и нов бански костюм, мамо? — запита тя. — Тези, които имам, са ми съвсем малки.

— Мислих и за това — отговори майка й. — А също и няколко нови рокли. Може би татко ще ни откара след закуска до Хианис Порт.

Рина засия, усмихна се доволна и изтича до майка си. Обви ръце около нея.

— О, благодаря ти, мамо! — извика щастливо тя.

Джелардин притегли главата на Рина към гърдите си. Целуна темето на русокосата главица и обърна загорялото от слънцето лице на детето към себе си. Погледна Рина в очите и пръстите й заиграха по бузите на дъщеря й.

— Какво става с моето малко момиченце? — запита натъжено тя.

Рина улови ръката на майка си и целуна отворената длан.

— Нищо, мамо — каза тя с увереността и сигурността, които бяха неделима част от нея. — Нищо, освен това, което ти ми каза. Пораствам.

Джералдин загледа дъщеря си в лицето. Внезапно очите й се навлажниха.

— Недей да бързаш толкова, бебе — каза тя, притискайки плътно главата на Рина към гърдите си. — Детството е толкова кратко.

Но Рина едва ли я чу. Пък и да беше, едва ли разбра значението. Защото това бяха само думи. А думите, както вълните, които се блъскаха в брега, бяха безполезни срещу огромната сила, която се зараждаше в нея.

Лади се обърна и бързо метна топката към първа база. Бегачът хукна и достигна целта успешно, вдигайки с краката си облаци прах. Когато прахът се разсея, те чуха гласът на съдията: „Аут!“ и играта свърши.

Момчетата се струпаха около него, потупвайки го радостно по гърба.

— Чудесно игра, Лади! Майсторски стреляш! — После изчезнаха и те с Томи закрачиха към брега.

— Какво ще правиш следобед? — запита Томи.

Лади сви рамене.

— Нищо.

Продължаваше да мисли за онова страхотно хвърляне, което бе направил Махони. Не биваше да допусне топката да му избяга така. Трябваше да играе по-добре, ако искаше да влезе в университетския отбор на „Берингтън“ следващата пролет. Реши да отделя по един час всеки следобед, за да усъвършенствува хвърлянето. Разправяха, че именно така Уолтър Джонсън овладял точния си удар.

— В „Бижу“ дават новия филм с Хут Гибсън — каза Томи.

— Гледал съм го в Бостън — Лади погледна приятеля си. — Кога ще дойде Джоан?

— Братовчедката ми ли? — попита Томи.

— Познаваш ли друга с това име? — саркастично отбеляза Лади.

— Може би тази събота или неделя — отговори Роми на първоначалния въпрос.

— Значи можем да я заведем на кино — каза Лади.

— Чудно, няма що! — изсумтя Томи. — За теб е добре, но какво ще правя аз? Не е най-голямото удоволствие да седя до вас и да ви гледам как се опипвате. Аз кого да взема?

— Не знам — безпомощно отвърна Лади.

Томи повървя малко и изведнъж щракна с пръсти.

— Измислих! — каза въодушевено той.

— Кой?

— Сестра ти, Рина.

— Рина ли? — учуди се Лади. — Та тя е още дете.

Томи се засмя.

— Съвсем не е дете. Бая са й набъбнали. Сега дори изглаждат по-големи, отколкото тогава, на сала, преди две седмици.

— Но тя е едва тринайсетгодишна — каза Лади.

— Братовчедката ми Джоан е само на четиринайсет. Миналата година, когато я опипваше зад къщата, беше на тринайсет.

Лади го погледна. Може би Томи беше прав. Рина бе пораснала. Той сви рамене.

— Добре — съгласи се той накрая. — Ти я покани. Все пак не се знае. Не вярвам мама да я пусне да дойде.

— Ще я пусне, ако ти я помолиш — каза уверено Томи.

— Отивам да си взема душ и да си сложа банския — каза Лади. — Ще се срещнем на плажа.

— Дадено — прие Томи. — До скоро.

Във вилата беше хладно и тихо след горещината и шума на играта. Лади бавно мина през кухнята.

— Моли! — провикна се той.

Отговор не последва и тогава си спомни, че беше четвъртък, свободния ден на Моли. Чу шум на горния етаж и отиде до стълбището.

— Майко?

До него долетя гласът на Рина:

— Заминаха до Хианис Порт, ще вечерят там с някакви хора.

— Аха! — промърмори той. Върна се в кухнята и отвори хладилника. Извади бутилка мляко и парче шоколадова торта и ги постави на масата. Пи направо от бутилката и изяде тортата с пръсти. Едва когато свърши, се сети, че си беше обещал да не се докосва до сладкиши с надеждата, че така кожата му ще се изчисти.

Остана седнал така, някак унесен. Чу да се затръшва вратата на банята и шумът от стъпки, водещи към стаята на Рина. Замисли се какво ли прави вкъщи по това време следобеда. Обикновено вече бе на плажа, с кикотещата се група на глупавите си приятелки.

Може би Томи беше прав. Тя порастваше. Начинът, по който така нахално бе застанала на сала с полуизскочили гърди, оставяйки ги да се пулят, показваше, че самата тя не се мисли вече за дете. Все пак Томи бе прав в едно. Нейните наистина бяха по-едри от тези на братовчедка му.

Образът на Рина, застанала на сала, изплува в ума му: начинът, по който ги гледаше, докато те се взираха в нея, провисналата й на раменете мокра коса и долната й устна, нацупена и някак натежала.

Почувствува как познатият огън лумва в него. Едва не простена. О, не, вече не. Последния път си обеща, че вече ще спре. Рязко се изправи. Този път няма да го направи. Вдигна празната чиния и я сложи в мивката, след което излезе от кухнята и заизкачва стълбището. Ще вземе един студен душ и после ще офейка на плажа.

Стаята на Рина се намираше точно срещу горната площадка на стълбището и вратата беше полуотворена. Той почти се беше изкачил, когато светлината, идваща от стаята, прикова погледа му. Нещо мръдна в стаята и той застина на стълбището с разтуптяно сърце. Бавно се сниши на колене, така че само очите му се подаваха на равнището на площадката.

Рина току-що бе прекосила стаята и стоеше пред огледалото с гръб към вратата, само по сутиен и гащички. Докато той гледаше, тя присегна отзад и разкопча сутиена, после полуобърната си смъкна гащичките. Държейки ги в ръка, тя прекоси стаята и след миг се върна с банския костюм. Спря пак пред огледалото и започна да го слага. Пъхна крака в долната част, след това опъна горната върху гърдите и намести презрамките.

Почувствува ситна пот да избива по челото му. За пръв път виждаше съвсем голо момиче. Никога не бе предполагал, че могат да бъдат толкова прекрасни и възбуждащи.

Пристъпвайки тихо, той мина покрай стаята й и влезе в своята. Затвори вратата и се отпусна разтреперан на леглото. Дълго седя така, а болката от обзелия го пламък го караше да се превие почти на две.

Бавно заспори със себе си. Не. Не бива. Вече не. Отстъпеше ли сега, винаги ще отстъпва. Най-после започна да се чувствува по-добре. Избърса с ръка челото си и се изправи на крака.

Необходим беше малко самоконтрол и решителност. Почувствува се горд от себе си. Да, трябваше да махне всички изкушения. Абсолютно всички. Дори и френските снимки, които беше купил от едно павилионче в Лобстъртаун.

Рязко издърпа чекмеджето на шкафа и ровейки под една разкована летва, измъкна снимките. Остави ги обърнати на тоалетката. Нямаше дори да ги погледне за последен път. Ще ги пусне в клозета, докато си вземе душ.

Бързо се съблече и наметна хавлията. Върна се при тоалетката и се огледа в огледалото. Лицето му беше изпълнено с благородна решителност. Странно, как бързо решителността се изписваше на лицето на човек. Обърна се и излезе от стаята, забравяйки снимките на шкафа.

Изтриваше се пред огледалото, когато долови шума от стъпките й, заглъхващи по коридора към неговата стая. Изведнъж замръзна, като се сети. Снимките бяха на шкафа. Грабна хавлията от вратата на банята зад себе си.

Оказа се късно. Когато влезе в стаята, тя стоеше пред шкафа със снимките в ръка. Погледна го изненадана.

— Лади, откъде имаш тези снимки? — запита тя със странно възбуден глас.

— Дай ми ги! — поиска ги той, като пристъпи напред.

— Няма! — възрази тя и му обърна гръб. — Още не съм ги разгледала.

Изви се гъвкаво от протегнатата му ръка и прекоси стаята към далечния край на леглото.

— Нека свърша — каза спокойно тя. — След това ще ти ги дам.

— Не! — изрева дрезгаво той и се метна върху леглото към нея.

Тя се изви, за да го избегне, но ръката му докопа рамото й. Снимките се разпиляха от ръката й, когато падна на леглото до него. Тя посегна за тях. Ръката му улови презрамката, за да я задържи, но тя увисна скъсана в ръката му. Изведнъж той замръзна, приковал очи в бялата гръд, която изскочи от банския.

— Скъса ми презрамката — промълви тихо тя, гледайки го в лицето, без да прави опит да се закрие.

Той не проговори.

Тя се усмихна бавно, вдигна ръка към гръдта си и бавно разтърка с длан зърното.

— Не съм по-малко хубава от онези момичета на снимките, нали?

Той беше като омагьосан, неспособен да проговори, следейки с очи целенасоченото движение на ръката й.

— Нали? — повторно запита тя. — Можеш да ми кажеш. Няма да спомена на никого. Защо мислиш, че те оставих да ме гледаш, докато се преобличах?

— Знаела си, че те гледам? — попита изненадан той.

— Разбира се, глупчо, — засмя се тя. — Видях те в огледалото. Едва не прихнах да се смея. Мислех, че очите ти ще изскочат.

Той почувствува как напрежението в тялото му расте.

— Не мисля, че е толкова смешно.

— Погледни ме! — заповяда тя. — Обичам да ме гледаш. Иска ми се всички да ме гледат.

— Това не е редно — каза той.

— Защо да не е? — настоя тя. — Какво лошо има в това? Аз обичам да те гледам, защо ти да не можеш?

— Само че никога не си — бързо каза той.

На устните й се появи тайнствена усмивка.

— О, гледала съм те.

— Така ли? Кога?

— Завчера следобед, когато се върна от плажа. Вкъщи нямаше никой и аз те гледах през прозорчето в банята. Видях всичко, което правиш.

— Всичко?! — думата се отскубна от гърлото като уплашен стон.

— Всичко — спокойно го увери тя. — Ти си масажираше оная работа. — Очите й гледаха прямо. — Никога не предполагах, че може да става толкова голям. Винаги съм го мислела за малък и увиснал, какъвто беше, когато ти беше дете.

Нещо го стегна за гърлото и той едва проговори, ставайки от леглото:

— Мисля, че е по-добре да се разкараш оттук.

Тя вдигна поглед към него, продължавайки да се усмихва.

— Искаш ли пак да ме погледаш?

Той не отговори.

Ръката й присегна и свали и другата презрамка. Изплъзна се от банския костюм. Той впи очи в голото тяло, чувствувайки как краката му се разтреперват. Видя как погледът й се плъзна надолу по него. Хавлията се беше разтворила. Пак я погледна.

— Свали си хавлията и аз да те погледам — нареди тя.

Като в унес той остави хавлията да се свлече на пода. Изохка и падна на колене край леглото, като се улови с ръце отдолу.

Тя бързо се претърколи в леглото и го загледа. Лека нотка на триумф прозвуча в гласа й.

— Сега — каза тя — можеш да го направиш.

Ръката му присегна и я улови за гърдата. Тя го остави за миг, после изведнъж се дръпна от него.

— Не! — рязко отсече тя. — Не ме докосвай!

Той я погледна тъпо, а болката го заливаше на вълни.

Очите й го наблюдаваха през натежалите клепачи.

— Направи го! — каза тя полушепнешком. — И аз ще го направя. Само не ме докосвай!

6.

През цялата прожекция Лади ги чуваше как се кикотят и шепнат. Можеше да си представи какво правят в затъмнения салон, въпреки че не виждаше. Въображението му пламтеше от образи.

Сега Томи предлагаше на Рина бонбон. Можеше да го види как небрежно й поднася кесийката, опрял уж случайно гърба на ръката си на гърдите й. Лади се размърда неспокойно на стола, опитвайки се да види в мрака с крайчето на окото, но това беше само пилеене на време. Нищо не се виждаше.

— Може ли да си взема един бонбон? — долетя гласът на Джоан от мрака.

— Какво? — запита той сепнат. — Да, разбира се. — Поднесе й кесийката.

Тя се обърна да си вземе и той усети мекото притискане на гръдта й. Но това само го подсети за Рина. Отпусна се мрачно на стола.

По пътя за дома спряха пред вилата на Томи.

— Какво ще кажете да пийнем по нещо газирано? — запита Джоан. — Имаме една голяма бутилка в хладилника.

Лади поклати глава.

— Не, благодаря — бързо каза той. — Вече е почти осем, а аз обещах на мама да се приберем, преди да се е стъмнило.

Рина нищо не каза.

— Може би ще дойдеш по-късно? — запита Джоан. — След като заведеш Рина?

Рина го погледна. Той се изчерви.

— Не вярвам, — отклони поканата той. — Много съм уморен. Иска ми се да си легна рано.

Джоан го изгледа странно, после мълчаливо се обърна и закрачи към вилата. Томи наруши напрегнатостта.

— Е, добре тогава — каза той. — Ще се видим утре на плажа.

Изминаха в мълчание останалата част от пътя. Беше почти тъмно, когато изкачиха стъпалата на верандата. Той отвори вратата на хола и я остави да мине.

Тя се накани да влезе вкъщи, но спря, когато забеляза, че той не я следва.

— Няма ли да влизаш?

Той поклати глава.

— Не веднага. Мисля да остана малко навън.

— И аз ще остана — каза бързо тя и се върна на верандата. Той остави вратата да се затвори. Трясването прокънтя из къщата.

— Вие ли сте, деца? — обади се Джералдин Марлоу.

— Да, мамо — отговори Рина и погледна бързо Лади. — Може ли да останем малко навън, мамо? Толкова е горещо тази вечер.

— Добре. Но само половин час, Рина. Искам те в леглото в осем и половина.

— Добре, мамо.

Лади прекоси верандата и седна на голямата плетена пейка. Рина го последва и седна до него.

— Защо Джоан поиска да се върнеш? — внезапно запита тя. Той не я погледна.

— Не зная.

— Искаше да й направиш онова ли?

— Не, разбира се! — заяви с негодувание той.

— Не ми харесва Джоан — каза тя внезапно. — Тя е лиц… лице…

— Лицемерка. — Той й подсказа думата, изненадан от неочакваната дълбочина на нейното прозрение. — Защо мислиш така?

— Томи искаше да го хвана за оная работа по време на филма, но когато аз не пожелах, той взе ръката на Джоан и тя го направи.

— Не! — Думата се изтръгна неволно от него. Рина беше права. Малката кучка беше лицемерка.

— И тя дори не го погледна поне веднъж — продължи Рина. — Все гледаше екрана и дори ти поиска бонбон.

Той я изгледа озадачен.

— Чудя се дали сега не го правят — продължи замислено тя. Образите на Джоан и Томи заедно пробягнаха през ума му. Той се почувствува възбуден.

— Аз не съм лицемерка, нали? — запита тя. По устните й бавно се разля усмивка. Тя се раздвижи и той усети пръстите й да се плъзгат по бедрото му. Тя го погледна в очите.

— Искаш ли да го направя сега? — прошепна тя.

— Сега? — отвърна той замаяно. Погледна през рамо към къщата.

— Няма да излязат — тихо го увери тя. — Татко си чете вестника, а мама плете. Видях ги през вратата.

— Но… — заекна той. — Но… как?

Тя пак се усмихна и пръстите й издърпаха кърпичката му от малкото джобче.

Джералдин вдигна поглед към часовника на камината. Беше точно осем и половина. Тя чу притварянето на вратата към верандата и Рина влезе в стаята. Очите на дъщеря й бяха сияйни и бистри, а лицето грееше в щастлива усмивка. Тази усмивка беше заразителна и Джералдин й отвърна.

— Приятно ли прекарахте на киното, скъпа?

Рина кимна.

— Чудесно, мамо — каза възбудено тя. — Беше толкова весело. Не знаеш колко е хубаво да идеш на кино без всичките хлапаци, които сноват наоколо ти по време на следобедните прожекции.

Джералдин се засмя.

— До вчера и ти беше една от тези хлапачки.

Изведнъж лицето на Рина стана сериозно.

— Но вече не съм, нали, мамо?

Джералдин кимна леко с глава.

— Не, мила. Вече си пораснала.

Рина радостно се завъртя около себе си.

— Вярно, мамо — каза весело тя. — Вече съм пораснала.

Джералдин се засмя.

— Сега бегом в леглото, малка дамичке. Нужна ти е почивка.

— Добре, мамо. — Рина се наведе над нея и я целуна по бузата. — Лека нощ. — Прекоси стаята и целуна баща си по бузата. — Лека нощ, татко.

Затича към стаята и те дочуха забързаните стъпки по стълбището. Харисън Марлоу отпусна вестника.

— Изглежда много щастлива.

— Защо да не е? — каза Джералдин. — Първата й среща. Всяко момиче е възбудено след първата си среща.

Той остави вестника.

— Какво ще кажеш да излезем на верандата за малко въздух?

Излязоха навън в нощта.

— Лади? — извика тя.

— Тук съм, мамо.

Тя се обърна и го видя да се надига от плетената пейка.

— Добре ли прекарахте?

— Чудесно — отсече той.

— Рина не ти ли беше бреме?

— Не.

— Не изглеждаш доволен, че си я взел със себе си.

— Всичко беше наред, мамо — каза напрегнато той.

— Понякога, синко — каза баща му, — трябва да правим неща, които не ни се нравят. Едно от тях е да се грижиш за сестричката си. Това е задължение на брата.

— Казах, че всичко е наред, татко — отсече той.

— Лади! — възкликна майка му изненадана.

Лади се загледа надолу.

— Прощавай, татко! — каза той с приглушен глас.

Тя пристъпи и го погледна в лицето.

— Добре ли се чувствуваш, Лади? — запита тя загрижена. — Имаш възбуден и зареян вид и лицето ти е цялото потно. Чакай да го избърша. — Ръката й присегна за носната му кърпичка. — О, Лади, къде ти е кърпичката? Видях я в джоба ти, когато излизаше.

За миг нещо се появи в очите му, нещо, което й напомни за изплашено животно, но то отмина.

— Пред… предполагам, че съм я изгубил — заекна той.

Тя сложи ръка на челото му.

— Сигурен ли си, че не те тресе?

— Мисля, че ще бъде най-добре да си легнеш, синко — каза баща му.

— Да, татко. — Обърна се към майка си и я целуна. — Лека нощ — каза той и бързо влезе в къщата.

— Чудя се какво ли става с него?

Харисън Марлоу изръмжа:

— Зная какво става с него.

— Знаеш ли?

Той кимна.

— Много е разглезен, това е то. Свикнал е всичко да получава и се цупи, като го помолиш за нещо дребно, като това да придружи сестра си. Ядосан е, че не е могъл да седи в двора на Рандъл и да се занася с братовчедката на Томи, Джоан.

— Хари, ставаш ужасен.

— Не, не съм — настоя той. — Слушай какво ти говоря. Познавам момчетата. Нужна му е само малко дисциплина. — Започна да натъпква лулата. — И ти правиш същото с Рина. Угаждаш й за всичко. Скоро и тя ще се разглези.

— Зная какво те безпокои — каза тя. — Просто не можеш да свикнеш с мисълта, че израстват. Искаш да ги запазиш завинаги деца.

— Не. Но трябва да признаеш, че са разглезени.

— Може би, малко — съгласи се тя. Той се усмихна.

— Е, както и да е. Добре, че следващия месец се връщат на училище. „Берингтън“ е добро училище за Лади.

— Да — съгласи се тя. — Радвам се, че и Рина приеха в пансиона на Джейн Винсент. Ще направят от нея една малка дама.

За Лади това бе лято на болки и страдания, на дива, физическа наслада и мъчителни, вцепеняващи съвестта агонии. Не можеше да спи, не можеше да се храни, боеше се да я погледне сутрин, а после, когато я видеше, му бе непоносимо да я загуби от поглед. Мъчителна ревност го обхващаше, щом я видеше да говори или да се усмихва на други момчета. Картини, породени от познанието, изпълваха съзнанието му, той виждаше тези момчета да правят с нея това, което той правеше. Неспокойно, изплашено удовлетворение се прокрадваше в него, когато двамата бяха заедно.

И през цялото време дълбоко в душата се таеше страхът — страхът, че ще бъдат разкрити, страхът, че ще види болката, ужаса и отвращението по лицата на родителите си, когато узнаеха.

Обаче щом тя го погледнеше, усмихнеше ли му се, докоснеше ли го, всичко изведнъж изчезваше и той бе готов да направи всичко на света, за да я зарадва. Унижаваше се, пълзеше пред нея, плачеше с болката на самобичуването. После страхът пак се връщаше. Защото не можеше да се избяга от факта. Тя му беше сестра. Никак не бе редно.

С чувство на облекчение посрещна края на това безумно лято. Свършено беше, мислеше си той. Далеч от нея той ще успее да намери пак себе си, да контролира страстите, които бушуваха в кръвта му. И когато се върнеха на плажа следващото лято, щеше да бъде вече друго. Той ще бъде различен, тя ще бъде различна.

„Вече не, ще й каже той. Вече не. Не може така“.

Вярваше в това, когато се завърна в училище в края на лятото.

7.

— Бременна съм — заяви тя. — Ще имам дете.

Лади почувствува как го обзема някаква тъпа болка. Да, винаги бе знаел, че ще се случи и това. Още от онова първо лято преди две години. Погледна я, присвивайки очи от слънцето.

— Откъде знаеш?

Тя заговори тихо, сякаш ставаше дума за времето.

— Закъснях — обясни простичко. — Никога преди не съм закъснявала.

Той си погледна ръцете. Лежаха изпечени от слънцето на белия пясък.

— Какво смяташ да правиш?

— Не зная — отговори тя. Златистобялата й коса проблесна на слънцето, когато се обърна и загледа океана. — Ако до утре не стане нищо, предполагам, че ще трябва да кажа на мама.

— Ще… ще й кажеш ли за нас?

— Не! — рязко, но тихо каза тя. И изпревари следващия му въпрос. — Ще кажа, че е Том, или Бил, или Джо. — Изрече това, без да го погледне.

Въпреки волята си изпита ревност.

— Била… била ли си с всички тях? — запита колебливо той.

Тъмните й очи се заковаха в неговите.

— Не! — натърти тя. — Разбира се, че не. Само с теб.

— Ами ако тя говори с тях? Ще разбере, че я лъжеш.

— Няма да говори — каза уверено Рина. — Особено като й кажа, че не зная кой точно е бил.

Той я изгледа озадачен. В толкова много отношения тя беше по-възрастната от него.

— Какво мислиш, че ще направи тя?

Рина сви рамене.

— Не зная. Едва ли може да стори много обаче.

Той я загледа как се запъти по плажа към нейни приятелки, после се търкули на пясъка и зарови глава в ръцете си.

Изохка на глас. Беше се случило. Някъде дълбоко в подсъзнанието бе знаел, че ще се случи. Припомни си нощта преди няколко седмици.

И това лято бяха дошли на плажа, както правеха всяка година. Но този път щеше да бъде различно. Бе се заклел в себе си. И й го каза.

Тя се съгласи. Дори му обеща. И той трябваше да си признае, че тя удържа на думата си.

— Вече не! — бе заявил той. — Това е глупава, детинска работа. Ти си гледай приятелките, аз ще си гледам приятелите. Само ще си докараме неприятности, ако продължаваме.

И той бе този, който наруши обета. Всичко стана заради онази проклета бутилка оранжада.

Беше дъждовен следобед и те бяха сами във вилата. Беше горещо и влажно и въздухът се лепеше по тялото му, обгръщайки го като невидимо, задушаващо одеяло. Ризата и панталоните му бяха мокри от потта, когато влезе в кухнята. Отвори хладилника, но обичайната бутилка оранжада липсваше. Затвори ядосан хладилника.

Изкачи стълбището и на минаване покрай отворената й врата, разумът му с малко закъснение абсорбира видяното от очите. Върна се и застана на прага. Тя лежеше гола в леглото, с бутилката оранжада в ръка. Бе впила очи в бутилката.

Почувствува зачестилото пулсиране в слепоочията, а потта отново бликна под дрехите му.

— Какво правиш с моята бутилка оранжада? — запита той. Знаеше, че звучи глупаво още щом го изрече.

Тя леко помръдна глава на възглавницата и го изгледа. Очите й гледаха лениво, с натежали клепачи.

— Пия — отговори дрезгаво тя, поднасяйки бутилката към устата си. — Ти какво мислиш?

Сокът преля през устата й и потече на оранжева струйка по бузите, между гърдите, през хлътналата извивка на корема, по белия чаршаф. Усмихна се и му подаде бутилката.

— Искаш ли?

Сякаш се наблюдаваше отстрани, докато прекосяваше стаята и надига бутилката към устните си. Беше топла от нейния допир. Усети преливането на сладката течност в устата си. Погледна към нея.

Тя се усмихваше.

— Възбуден си — кротко отбеляза тя. — Каза, че няма вече да се възбуждаш. А сега си.

Част от оранжадата се разля по ризата му, когато разбра, че се е издал. Обърна се, но ръката й го улови за бедрото. Той едва не извика от внезапната пламтяща болка, предизвикана от нейното докосване.

— Нека само още веднъж — прошепна тя. — И никога вече.

Той остана замръзнал, боейки се да мръдне, уплашен, че ще се препъне и ще падне, толкова силно трепереха краката му.

— Не! — каза дрезгаво той.

— Моля ти се! — прошепна тя.

Стоеше като парализиран. Болезнено стенание се отскубна от гърдите му. Това не биваше да продължава повече, никакви унижения, никакви пълзения в краката й. Сега ще я накара да го остави на мира.

Сграбчи китките й с едната си ръка и я изви назад в леглото. Очите й продължаваха да го гледат доверчиво, без капка боязън. Изведнъж той притисна устни към нейните. Устата й беше топла и влажна, още с вкуса на оранжадата. После той отмести устни и ги плъзна търсещо по тялото й, по шията, по гърдите.

Именно тогава тя започна да се брани.

— Не! — промълви тя и се заизвива да се отскубне. — Не! Не ме докосвай!

Но той дори не я чу. Чувствуваше бясното пулсиране в слепоочията: някаква буца бе заседнала в гърдите му. Усети как ръката й се отскубна, после започна да го дращи по гърдите, оставяйки след себе си болезнени, кървави следи. Слисан, той се погледна и видя кървавите дири от ноктите й по тялото си. Страшен гняв се надигна в гърдите му.

— Ах ти, мръсницо! — извика той, замахвайки със свободната си ръка. Ударът се стовари върху бузата й и я повали на леглото. Тя вторачи уплашен поглед в него. — Кучка! — изрева той, издърпвайки колана от панталоните си. Вдигна й ръцете над главата и завърза китките й за железните пръчки на кревата. Вдигна полуизпразнената бутилка от леглото, където бе паднала. — Още ли си жадна?

Тя поклати глава.

Наклони бутилката и се разсмя, когато оранжадата потече по нея.

— Пий! — каза той. — Пий, колкото искаш!

Бутилката излетя от ръката му, когато тя я изрита. Той улови краката и ги притисна към леглото с коленете си. Разсмя се диво.

— А сега, скъпа моя сестричке, стига вече сме си играли.

— Стига вече сме си играли — простена тя, впила поглед в очите му. Лицето му се спусна надолу и устните му покриха нейните. Тя почувствува как се отпуска.

После внезапната, остра болка прониза тялото й. Изпищя. Ръката му се стовари тежко върху устата й, а болката отново и отново продължаваше да я разкъсва.

Всичко, което остана, бе звукът на тихите стонове в гърлото й и грозното му, мъчещо я тяло върху нейното.

Лади се търкули на пясъка. Край на всичко. Утре майка му щеше да узнае. И вината бе негова. Ще обвинят него и ще бъдат прави. Не биваше да допусне да се случи. Някаква сянка падна върху него и той вдигна очи.

Рина бе застанала до него. После седна на пясъка.

— Какво ще правим?

— Не зная — каза тъпо той. Тя улови ръката му.

— Не трябваше да те оставям да го сториш — прошепна тя.

— Не можеше да ме спреш — каза той. — Не знам какво ми стана. — Погледна я. — Да бяхме някои други, можехме да избягаме и да се оженим.

— Зная.

Гласът му стана по-горчив:

— Макар че не сме истински брат и сестра. Ех, да не бяха те осиновявали…

— Но го сториха — каза бързо Рина с увереност и разбиране. — Освен това, не можем да ги виним. Не те са виновните. — Усети как сълзите напират в очите й. Остана така смълчана, докато те се търкаляха по бузите й.

— Недей да плачеш.

— Не… не мога! — прошепна тя. — Изплашена съм.

— Аз също — призна той. — Но с плач няма да си помогнем.

Сълзите продължиха да се търкалят кротко. След малко чу гласа му. Погледна го. Устните му се движеха вдървено:

— Макар че си ми сестра, нали знаеш, че те обичам?

Тя не му отговори.

— Струва ми се, че винаги съм те обичал. Не можех да не те обичам. Някак другите момичета не представляваха нищо за мен, когато ги сравнявах с теб.

— Аз пък мисля, че причината да бъда толкова лоша е, защото те ревнувах от момичетата, с които ходеше — призна тя. — Не исках да те имат. Затова ти правех онази работа. Не можех да позволя на друго момче да ме докосне. Не можех да ги понасям.

Ръката му притисна пръстите й.

— Може би все пак всичко ще се оправи — каза той, опитвайки се да я успокои.

— Може би — каза тя с безнадежден тон.

Престанаха да говорят, обърнаха се и загледаха как крайбрежното вълнение се разлива и отминава заедно с детството им.

Лади седеше на кърмата на малката платноходка, загледан в майка си на носа. Усети порив на вятъра да грабва платното и автоматично компенсира течението, загледан в небето. Надигаха се купести облаци. Време беше да се връща на кея. Бавно изви и насочи към пристана.

— Връщаш ли? — дочу той гласа на майка си.

— Да, мамо — отговори. Странно беше присъствието й. Но тя бе пожелала да дойде. Сякаш чувствуваше, че нещо го смущава.

— Много си тих тази сутрин — отбеляза тя. Не срещна погледа й.

— Трябва да се съсредоточа върху плаването, мамо.

— Не зная какво става с вас, деца — каза тя. — И двамата сте толкова умълчани напоследък.

Той не отговори. Наблюдаваше купестите облаци над главите им. Мислеше за Рина. После за себе си. После за родителите си. Странна болка се надигна в душата му. Усети как очите му пламнаха и го засмъдяха.

Гласът на майка му бе изненадан:

— О, Лади, ти плачеш?

В този миг нещо в него се отприщи и ридания разкъсаха гърдите му. Усети как майчината му ръка притегли главата му към гърдите, както го бе правила толкова пъти, когато бе малък.

— Какво има, Лади? Какво не е наред? — попита тихо тя.

— Нищо — изхълца той, опитвайки се да сподави сълзите. — Нищо.

Тя нежно го погали по главата.

— Нещо не е наред — повтори меко тя. — Зная, че има нещо. Можеш да ми го кажеш, Лади, каквото и да е, можеш да ми го кажеш. Аз ще разбера и ще се опитам да ти помогна.

— Нищо не можеш да сториш! — извика той. — Сега никой нищо не може да стори!

— Опитай и ще видим. — Той не проговори. А очите му търсеха по лицето й нещо, което тя не можеше да разбере. Долови само странната уплаха в тях. — Да няма… да няма нещо общо с Рина?

Като че ли мускулите, които опъваха лицето му, изведнъж се разкъсаха.

— Да, да! — изкрещя той. — Ще има бебе! Моето бебе, мамо! — добави със стиснати устни. — Аз я изнасилих и тя ще има бебе от мен!

— О, не!

— Да, мамо! — каза той и лицето му изведнъж се вкамени.

Сълзите рукнаха от очите й и тя закри лицето си с ръце. Това не можеше да се случи с децата й. Не с нейните деца. Беше желала да имат всичко, беше им дала всичко. След малко си възвърна самообладанието.

— Мисля, че е по-добре да се върнем — тихо промълви тя.

— Връщаме се, мамо — каза той и се загледа в ръцете си на румпела. Думите потекоха. — Не зная какво стана с мен, мамо. — Той я загледа с измъчени очи, а гласът му беше изопнат и напрегнат. — Но порастването съвсем не е това, което разправят, не е така, както го пишат по книгите. Порастването е същинска паница лайна.

Спря, стъписан от езика си.

— Прощавай, мамо.

— Няма нищо, синко.

Умълчаха се, а вълните блъскаха лудо отстрани на лодката.

— Не вини Рина, мамо — каза той, повишавайки глас. — Тя е още дете. Аз съм виновен за всичко.

Тя вдигна очи към сина си. Проблясък на разбиране сякаш разкъса сивия воал, паднал пред очите й.

— Рина, е много красиво момиче, Лади — каза тя. — Мисля, че на всеки ще му е доста трудно да не се влюби в сестра ти.

Лади срещна погледа на майка си.

— Обичам я, мамо! — каза тихо той. — И всъщност тя не ми е сестра.

Джералдин не проговори.

— Много ли е лошо това, което казвам, мамо? — попита той. — Аз не я обичам като сестра. Обичам я… — той потърси думата — другояче.

Другояче, помисли си Джералдин. Не беше лошо казано.

— Страшно нередно ли е, мамо? — запита Лади.

Тя погледна сина си, изпитвайки мъка, която не можеше да обясни.

— Не, Лади — тихо каза тя. — Просто го приеми като едно от тези неща, за които човек нищо не може да стори.

Той въздъхна дълбоко и започна да се чувствува по-добре. Поне майка му го разбираше, не беше го осъдила.

— Какво ще правим, мамо?

Тя го погледна в очите.

— Първото нещо, което трябва да направим, е да уверим Рина, че разбираме. Бедната, вероятно е страшно изплашена.

Той присегна, улови ръката на майка си и я притисна към устните си.

— Толкова си добра към нас, мамо! — прошепна той, като я гледаше с признателност.

Това бяха последните му думи. Защото точно в този момент вихрушката връхлетя отдясно на лодката и я преобърна.

Рина наблюдаваше апатично рибарите, когато извлякоха труповете на брега и ги положиха на плажа. Загледа се в тях. Лади и мама. Нещо се завъртя в нея. Ненадейно усети някакъв гърч в слабините и се преви на две, падайки на колене в пясъка, до двата безжизнени трупа. Затвори очи разхълцана и една ужасна влага започна да изтича от нея.

8.

Маргарет Брадли уморено погледна листата върху бюрото. Те бяха изписани с разкривените йероглифи на момичетата, посещаващи нейните лекции. Бутна ги рязко настрана и се изправи. Отиде до прозореца и неспокойно се загледа навън. Беше преуморена, изтощена от безкрайното еднообразие на работата.

Загледана в сивия вечерен здрач, тя се чудеше защо се бавеше писмото от Сали. Бяха изминали повече от две седмици от последното, а обикновено писмата пристигаха два пъти седмично. Да не би Сали да е намерила някоя друга? Друга приятелка, с която да споделя интимните, нашепвани тайни?

На вратата се почука колебливо и тя се обърна.

— Да?

— Бърза поща за вас, мис Брадли — чу тя треперещия глас на портиера Томас.

Бързо отвори вратата и пое писмото.

— Много ви благодаря, Томас — каза тя и затвори вратата.

Облегна се на нея и загледа писмото в ръката си. Почувствува се ободрена. Беше почеркът на Сали. Отиде при бюрото и бързо разкъса плика.

Почукването на вратата беше толкова тихо, че първоначално тя не го чу. То се повтори, този път по-силно. Вдигна глава от бюрото.

— Кой е? — запита тя с дрезгавия си глас.

— Рина Марлоу, мис Брадли. Мога ли да ви видя за момент?

Учителката се надигна уморено.

— Изчакай за миг — подвикна тя.

Отиде до банята и се погледна в огледалото. Очите й бяха зачервени и отекли, червилото леко размазано. Изглеждаше по-възрастна от своите двадесет и шест години. Завъртя крана и свали грима от лицето си с една кърпа. Огледа се. Десет години тя и Сали бяха неразделни. А сега всичко бе свършило.

Остави кърпата на полицата и тръгна към вратата.

— Влезте! — каза тя, като я отвори.

Рина погледна учителката в лицето. Мис Брадли изглеждаше така, сякаш бе плакала.

— Прощавайте, ако съм ви обезпокоила — каза тя. — Мога да дойда по-късно, ако искате.

Учителката поклати глава.

— Не, не, заповядай.

Прекоси стаята до малкото бюро и се настани зад него.

— Какво има?

— Чудех се дали бихте ме освободили от танцовата забава в събота?

Маргарет Брадли я изгледа изумено. За миг не можеше да повярва на ушите си. Да не се пусне някой на месечната танцова забава се считаше за най-тежкото наказание. Момичетата бяха готови на всичко, само да не бъдат лишени от тази привилегия. Това беше единственият път, когато допускаха момчета в пределите на пансиона.

— Не разбирам — каза тя.

Рина се загледа в пода.

— Просто не ми се иска да ходя.

Причината не беше, че момчетата не я харесват. Учителката знаеше, че е точно обратното. Стройната, шестнадесетгодишна блондинка, застанала пред нея, биваше наобиколена от момчетата на всяка забава. Произхождаше от добро семейство. Марлоу бяха известни в Бостън. Баща й беше банкер, вдовец.

— Искането е много странно — каза тя. — Трябва да имате някаква причина?

Рина остана загледана в пода, без да отговори.

Маргарет Брадли направи усилие да се усмихне.

— Хайде — каза тя с приветлив тон, — можете да говорите с мен. Не съм чак толкова по-възрастна от вас, че да не мога да ви разбера.

Рина вдигна поглед към нея и тя се изненада от дълбокия страх, който се отразяваше в очите на момичето. После страхът премина и тя пак се загледа в пода.

Учителката стана и заобиколи бюрото. Улови Рина за ръката и я поведе към един стол.

— Вие се боите от нещо! — каза тихо тя.

— Не мога да понасям докосването им — каза Рина тихо.

— Им? — попита зачудена Маргарет Брадли. — На кого?

— На момчетата. Всички искат да ме докосват, а кожата ми настръхва от това. — Изведнъж Рина вдигна поглед. — Всичко би било наред, ако искаха само да танцуваме или да си поговорим, но те винаги се стараят да те мъкнат някъде насаме.

— Кои момчета? — Гласът на учителката стана рязък. — Веднага ще спрем допускането им тук.

Изведнъж Рина се изправи.

— По-добре да си ходя — каза нервно тя. — И без това не очаквах да ме разберете. — Тръгна към вратата.

Почакайте! — гласът на Маргарет Брадли беше заповеднически. Рина се обърна и я погледна. — Направил ли е някой от тях нещо повече от… от това да се допира до вас?

Рина поклати глава.

— На колко сте години?

— На шестнадесет — отговори Рина.

— Предполагам, че би трябвало вече да знаете, че всички момчета са такива.

Рина кимна.

— Чувствувах същото, когато бях на вашата възраст.

— Така ли? — запита Рина. Нотка на облекчение се прокрадна в гласа й. — Аз мислех, че съм изключение. Никое от другите момичета не изпитва същото като мен.

— Глупачки! — Гласът на учителката бе изпълнен с гняв, но тя бързо се овладя. Нямаше смисъл да позволява на горчивината да я издаде. — Тъкмо смятах да си направя чаша чай — каза тя. — Нали ще пиете един и вие?

Рина се поколеба.

— Ако не ви затруднявам.

— Съвсем не — каза Маргарет Брадли. — Седнете и се настанете удобно. Чаят ще бъде готов след минутка.

Тя влезе в малката кухня. Изненада се, като забеляза, че си тананика, докато включваше горелката под чайника.

— Мисля, че едно лято в Европа отсега до есента, когато постъпи в пансиона на Смит, ще й бъде от голяма полза — каза Маргарет Брадли.

Харисън Марлоу се наведе напред и загледа учителката през бялото пространство на застланата за вечеря маса. После погледна Рина, седнала срещу нея. Видяното му вдъхваше доверие. Спретната, симпатична млада жена в края на двадесетте си години, предположи той. Носеше костюм в семпла кройка, почти мъжки стил, който сякаш издаваше професията й. Нямаше и следа от глупавото държане, така типично за съвременните млади жени. Нито капка лекомислие. Беше много сериозна и делова.

— Аз и майка й често си говорехме, че Рина трябва да посети Европа — започна колебливо той.

— Никое момиче не се счита за окончателно оформено, ако не е прекарало известно време там: — увери го учителката.

Марлоу кимна бавно. Отговорна работа беше отглеждането на една дъщеря. Едва ли бе съзнавал това допреди няколко месеца, когато бе влязъл в хола един ден и завари Рина там.

Беше облечена в тъмносиня рокля, която я правеше да изглежда някак по-възрастна от годините си. Златисторусата й коса блестеше в полумрака.

— Здравей, татко.

— Рина! — възкликна той. — Какво правиш тук?

— Мислех си колко ти е тежко да се прибираш в тази огромна къща и да стоиш сам — обясни тя. — Затова реших да си дойда за няколко дни от училище.

— Но… но какво ще стане с уроците ти?

— Лесно ще наваксам.

— Но…

— Не се ли радваш да ме видиш, татко? — прекъсна го тя.

— Разбира се, че се радвам — бързо каза той.

— Тогава защо не ме целунеш? — Тя изви буза към него. Той я целуна. Когато се изправяше, тя го задържа с ръка. — Сега аз ще те целуна.

Целуна го по устата с топлите си устни. После изведнъж се засмя.

— Мустаците ти боцкат!

Той й се усмихна.

— Винаги казваш така — гордо отвърна той. — Още от момиченце.

— Но вече не съм момиченце, нали, татко?

Той я погледна — прекрасна, почти жена в тъмната си рокля.

— Мисля, че не — каза.

Тя се отправи към шкафа.

— Предполагам, че ще пийнеш нещо преди вечеря.

Бутилките бяха заредени. Той отиде при шкафа. Видя, че е приготвила дори натрошен лед.

— Какво ще вечеряме? — попита той.

— Накарах Моли да приготви любимото ти ядене. Печено пиле с картофи rissole.

— Добре — каза той, посягайки към бутилката уиски. Гласът й спря ръката му.

— Не би ли предпочел едно мартини? Отдавна не си го пил.

Той се поколеба за миг, после посегна за бутилката джин. Едва когато се обърна, забеляза, че държи в ръката си две чаши. Странна власт имаше навикът. Изви се да остави едната чаша на шкафа.

— Не може ли и аз, татко? Надхвърлих шестнадесет. На много момичета от пансиона родителите им позволяват да вземат по един коктейл преди вечеря.

Той я загледа, после изля половината от чашата обратно в шейкъра. Подаде й полупълната. Вдигна своята за тост. Тя се усмихна и отпи внимателно от чашата.

— Чудесно е! — каза тя със същите думи и със същия тон, които бе чувал толкова често от жена си.

Усети как топлите, неудържими сълзи напират в очите му и бързо се извърна, за да не ги забележи. Ръката й улови ръката му и той се обърна към нея. Очите й бяха изпълнени със съчувствие. Остави я да го притегли бавно на кушетката до нея.

И изведнъж той не беше вече баща. Бе просто един самотен мъж, разхълцан на гърдите на своята майка, съпруга, дъщеря. Усещаше младите й, здрави ръце около раменете си и пръстите, които леко галеха косата му. Чу шепнещият й глас:

— Бедният татко, бедният татко.

И тъй внезапно, както бе дошъл, мигът отмина и той усещаше вече само твърдите, стегнати гърди, прилепнали към бузата му. В полуунес вдигна глава.

— Струва ми се, че постъпих глупаво — каза смутено той.

— Не, татко — тихо промълви тя. — За пръв път в живота си почувствувах, че вече не съм дете. Почувствувах се пораснала и нужна някому.

Той се насили и се усмихна уморено.

— Имаш достатъчно време да пораснеш.

По-късно, след вечеря, тя дойде и седна на облегалката на креслото му.

— Няма да се върна в училище — каза тя. — Ще остана у дома и ще се грижа за теб.

Той се усмихна.

— Много скоро ще ти омръзне — каза. — Ще ти липсва училищният живот, приятелите, момчетата…

— Момчета! — презрително изсумтя тя. — Мога да мина без тях. Мръсни дребни животинчета, които само се мотаят около човека. Не мога да ги понасям.

— Не можеш ли? — шеговито попита той. — А какъв вид мъже предпочита ваше величество?

Тя го погледна много сериозно.

— Мисля, че по-възрастните — каза. — Може би някой като теб. Някой, който ще ме накара да се чувствувам спокойна, сигурна и необходима. Момчетата само се опитват да получат нещо от теб, да се покажат по-силни, да изтъкнат колко са важни.

— Защото са млади — засмя се той.

— Зная — отговори му все така сериозно тя. — Затова именно ме плашат. Интересува ги само желанието им, пет пари не дават за мен. — Наведе се и го целуна по темето. — Толкова е хубава посивялата ти коса. — В гласа й се появи нотка на съжаление. — Колко жалко, че не мога да се омъжа за теб. Аз те обичам, татко.

— Не! — рязко се сопна той, толкова рязко, че дори сам се изненада от яростната реакция.

— Какво „не“, татко? — запита тя изумена.

Той се изправи на крака и я погледна строго.

— Не, няма да останеш у дома! Утре се връщаш в пансиона. Ще кажа на Питърс да те откара.

Тя го погледна и очите й започнаха да се пълнят със сълзи. Изведнъж пак се превърна в малкото момиченце.

— Не ме ли обичаш, татко? — проплака тя. — Не искаш ли да остана при теб?

Той я изучава известно време, после състраданието го завладя.

— Разбира се, че те обичам, мила — каза тихо. — Но нали виждаш: не може човек да се затвори в черупка, за да се избави от заобикалящия го свят.

— Аз искам да бъда само с тебе, татко!

— Не, дете, не! — каза търпеливо той. — Зная, че днес чувствуваш и мислиш така, но един ден, като пораснеш, като се омъжиш и имаш собствени деца, ще разбереш.

Тя се отскубна от прегръдката му и го изгледа сърдито.

— Не! — прогърмя тя. — Никога няма да се омъжа! Никога няма да имам деца! Никога няма да позволя на някое от гадните момчета да сложи ръце върху мен!

— Рина! — възкликна той изумен.

Тя го загледа тъпо, после сълзите отново обляха лицето й.

— О, татко! — проплака тя с болезнен, скръбен глас. — Нима не виждаш? Не аз, ти си този, който не разбира!

— Рина, мила! — каза той и посегна към нея. Но тя вече бе избягала от стаята. Чу я да тича по стълбището, после вратата се затръшна.

Бавно се върна към настоящето, загледан през дългата маса към учителката, после към Рина. Очите й блестяха в очакване.

— Сигурен съм, че ако майката на Рина бе жива, мис Брадли — каза Марлоу със странно официален тон, — щеше да бъде толкова щастлива, колкото съм аз, поверявайки дъщеря ни във вашите способни ръце.

Маргарет Брадли бързо сведе поглед към супата, така че той не забеляза триумфа в очите й.

— Благодаря ви, мистър Марлоу! — каза сдържано тя.

9.

Останаха на палубата, докато отминаха статуята на Свободата и остров Елис, после водата стана стъкленозелена и брегът не се виждаше.

— Вълнувате ли се? — запита мис Маргарет Брадли.

— Направо е приказно.

Маргарет се усмихна.

— Ще става все по-хубаво и по-хубаво. Но сега е най-добре да се върнем в каютата и да отпочинем преди вечеря.

— Но аз съвсем не съм уморена — възрази Рина.

— Ще бъдете — каза твърдо, но вежливо Маргарет. — Шест дни ще бъдем на борда на „Левиатан“. Ще имате достатъчно време да разгледате всичко.

Тя кимна с мълчаливо одобрение, когато влязоха в каютата. Харисън Барлоу не се скъпеше, щом ставаше дума за дъщеря му. Беше първокласна каюта, с двойно легло и отделна баня. Не беше се колебал и когато тя му бе споменала, че Рина ще се нуждае от нов гардероб. Напротив, просто бе подписал чек за хиляда долара и й бе казал, че ако те не стигат, е достатъчно само да му се обади.

Бяха взели някои дреболии от Ню Йорк: останалото трябваше да купят от Париж. Но без да споменава пред Рина, тя бе поръчала някои работи и бе наредила да ги натоварят направо на парахода. С нетърпение чакаше да види изражението на лицето на Рина, когато ги зърнеше.

Кутиите бяха върху леглото, но тя не привлече вниманието й върху тях. Искаше да издебне подходящия момент. Свали лекото пролетно манто и се отпусна в креслото. Отвори чантата и извади пакет цигари. Едва след като запали, усети, че Рина я наблюдава. Сети се, че Рина никога не я бе виждала да пуши.

Тя й подаде пакета.

— Ще вземеш ли една?

Рина се поколеба.

— Хайде — настоя тя. — Все едно. Ще видите колко европейки пушат: те не са провинциалистки като нас.

Наблюдаваше как Рина си пали цигарата и се засмя, когато тя се закашля.

— Не поглъщайте дима.

Рина задържа дима в устата си и бавно го издуха.

— Така ли?

Маргарет се засмя.

— Добре.

— Забавно е, мис Брадли.

Маргарет я погледна.

— А сега, когато сме вече на път, мисля, че можем да изоставим формалностите. Отсега нататък можеш да ме наричаш Пеги. — Тя стана. — Би ли желала да се изкъпеш първа, Рина?

Рина поклати глава.

— Не, мис Брадли, можете да идете първа, ако искате.

Маргарет поклати глава усмихната.

— Пеги.

— Исках да кажа — Пеги.

— Така е по-добре — каза Маргарет.

Тя вдигна поглед към Рина, която, излизайки от банята, пристягаше шнура на хавлията. Дългата й руса коса, падаща по раменете, изглеждаща още по-сребриста на фона на тъмния тен. На вратата леко се почука. Рина я погледна въпросително.

— Поръчах шери — обясни тя. — Действува добре на апетита първия ден в открит океан. Установила съм, че предпазва от морска болест.

Тя пое подноса от стюарда и подаде една чаша на Рина.

— Наздраве! — каза усмихнато и бавно отпи от питието.

— Приятно е — отбеляза Рина.

— Радвам се, че ти хареса.

Рина бавно остави чашата.

— Да облека ли новия си син костюм за вечеря?

Маргарет прие сепнато изражение.

— Вечерите в първа класа са официални, Рина.

— Имам няколко бални рокли — сети се Рина. — Мога да облека една от тях.

— Не са ли от онези ужасни рокли, които обличат на училищните танцови забави?

Обидено изражение се появи на лицето на Рина.

— Мислех ги за хубави.

— За деца, може би — засмя се Маргарет. — Но не и за една млада дама на път за Европа.

— Тогава не зная какво да облека — каза безпомощно Рина.

Достатъчно бе дразнила момичето.

— Онези кутии на леглото са твои — каза уж небрежно тя. — Мисля, че ще намериш нещо подходящо в тях.

Изразът на лицето на Рина, когато отвори пакетите, оправда напълно надеждите на Маргарет. Рина извади черна официална рокля, която прилепна на тялото й, разкривайки голите й рамене. Когато след час влязоха в салона за вечеря, всички мъжки погледи ги проследиха.

Маргарет се присегна фамилиарно през масата и потупа Рина.

— Изглеждаш чудесно, скъпа.

Маргарет отпусна хавлията и се обърна да се огледа в огромното огледало. Доволна от отразения образ, тя плъзна ръце по тялото си, после се протегна доволна. Малките й гърди с дребни зърна не бяха по-едри от тези на много мъже, бедрата й бяха плоски, а краката прави.

Нахлузи копринената пижама, бързо закопча копчелъка на дългите панталони с мъжка кройка, след което сложи плътно прилепващото болеро. Среса черната си коса назад и я закрепи с фиби. Пак се огледа в огледалото. На пръв поглед малцина биха определили дали е жена, или мъж.

Доволна излезе от банята и влезе в каютата.

— Можеш да влезеш, Рина.

Рина вторачи изумена поглед в нея.

— Мис Брадли… Пеги, аз… тази пижама!

— Харесва ли ти? — усмихна се Маргарет.

Рина кимна. Маргарет се зарадва.

— Направена е от оригинална китайска коприна. Една приятелка ми изпрати плата от Сан Франциско. Сама съм ги кроила. — Едно нещо определено можеше да се каже за Сали — имаше добър вкус. От всичко, което някога й бе подарявала, тази пижама бе любимата й.

Рина стана от стола и измъкна от гардероба една памучна нощница. Тръгна към банята.

— Почакай! — каза Маргарет. Отиде до своя гардероб и извади малка кутия. — Докато пазарувах, ти купих и няколко нощници.

Наблюдаваше лицето на Рина, когато отвори кутията.

— Но те са от истинска коприна!

— Боях се, че ще си носиш онези ужасни училищни ризи.

Рина загледа кутията.

— Различен цвят за всеки ден от седмицата — каза тя. — Толкова са прекрасни, че не зная коя да сложа най-напред.

Маргарет пак се усмихна.

— Защо не сложиш бялата тази вечер?

— Добре — съгласи се Рина. Взе я и се запъти към банята. На вратата спря.

— Не зная как да ти благодаря, Пеги — промълви развълнувано тя. — Правиш всичко да изглежда прекрасно.

Маргарет се засмя щастлива.

— Точно така исках да бъде за теб — каза тя. Погледна Рина, сякаш току-що й бе хрумнало, и продължи:

— Какво ще кажеш да си направим малко празненство? Докато се преобличаш, ще поръчам бутилка шампанско.

— Би било чудесно — усмихна се Рина. — Винаги съм мечтала да пийна шампанско, но татко никога не ми е позволявал.

— Това ще бъде една малка наша тайна — засмя се Маргарет и присегна за телефона. — Обещавам ти, че няма да му кажа.

Рина остави чашата и се закиска.

Маргарет се излегна на стола, все още държейки своята чаша за крехката дръжка.

— На какво се смееш?

— Нощницата ми шумоли и от нея изскачат малки искрици, когато се движа.

— Статично електричество — обясни Маргарет. — Коприната е много добър проводник.

— Зная — бързо отговори Рина. — Помня го от лекциите ти. — Тя прокара ръка по нощницата си. — Изпуска малки сини искрици. Виждаш ли ги?

— Не.

Рина скочи на крака.

— Ще загася светлината — каза тя. — Тогава ще можеш да ги видиш.

Тя загаси светлините и застана пред Маргарет.

— Гледай! — каза. Прокара ръце по нощницата. Доловиха слабо пукане и по връхчетата на пръстите й се появиха малки искрици. Рина вдигна чашата си и я изпи на един дъх. Поднесе я на Маргарет.

— Може ли да получа още малко, Пеги?

— Разбира се — отговори Маргарет и й напълни чашата.

Рина я поднесе към устните си и отпи.

— Шампанското не е нищо друго, освен газирано вино — каза сериозно тя. — Само че има по-добър вкус. Не е толкова сладко.

— Нещо се позатопли тук, не мислиш ли?

— Позатопли се — съгласи се Рина. — Искаш ли да включа вентилатора?

— О, не — рязко я спря Маргарет. — Само бихме изстинали на течението. Просто ще си сваля горната част на пижамата.

Усети очите на Рина, приковани в малката й гръд, и бързо вдигна чашата.

— Имаш ли нещо против?

Рина поклати глава. Вдигна чашата и пак отпи.

— Чуваш ли музиката?

— Оркестърът от балната зала — кимна Маргарет. — Свирят валс.

Рина се изправи. Залюля се в такт с музиката.

— Обичам да танцувам — каза тя и се понесе леко из стаята, а бялата нощница се разтваряше при извъртанията й, разкривайки дългите, изпечени от слънцето крака.

Маргарет почувствува някаква болка в утробата си, когато се изправи.

— И аз обичам да танцувам — заяви тя, покланяйки се престорено тържествено. — Мога ли да разчитам на този танц, мис Марлоу?

Рина я погледна усмихната.

— Само на този. Всички други са ангажирани, мис Брадли.

Маргарет поклати укорително пръст към Рина.

— Мистър Брадли, моля.

Рина се разсмя.

— Естествено. Само този, мистър Брадли.

Маргарет обви ръце около талията на Рина. И двете се засмяха, когато ситните искри изпукаха от дрехата на Рина. Маргарет усети как краката й се разтрепериха, когато почувствува топлината, бликаща от гърдите на Рина през нощницата. Улавяйки плътно младото момиче, тя я поведе в танца. Завъртяха се лудо в кръг, докато музиката стигна до кресчендо и изведнъж спря.

Рина я погледна в лицето. Маргарет й се усмихваше.

— Я да пийнем още малко шампанско! — Тя напълни чашата на Рина и вдигна своята. — Ти си много добра танцьорка, Рина.

— Благодаря. Е, ти водиш по-добре от момчетата, които идваха в пансиона. Вършиш всичко толкова добре — залюля се леко Рина. — Танцът ме замая.

— Може би ще бъде по-добре да си полегнеш малко.

Рина поклати глава.

— И да разваля нашето празненство?

— Полегни за миг. Няма да развалиш празненството. Ще дойда и ще седна на леглото до теб.

— Добре — прие Рина. Тръгна към леглото и сложи чашата върху нощната масичка, после се изтегна върху белия чаршаф.

Маргарет седна до нея.

— По-добре ли се чувствуваш?

— Стаята продължава да се върти — призна Рина.

Маргарет се наведе и я погали по челото.

— Затвори очи за малко.

Рина послушно затвори очи. Замълчаха и Маргарет продължи да гали челото й.

— Така е по-добре — каза кротко Рина. — Въртенето изчезна.

Маргарет не отговори, но продължи леко да я гали по главата. Рина отвори очи и я погледна. Маргарет присегна за чашата.

— Още малко шампанско?

Рина кимна. Отпи и подаде чашата на Маргарет, която й се усмихна, после остави чашата.

— Радвам се, че отиваме заедно в Европа — каза изведнъж Рина. — Всъщност никога не съм имала близка приятелка. Съученичките ми изглеждат такива глупачки. Говорят само за момчета.

— Повечето от тях са наистина много глупави — каза Маргарет. — Затова те харесах от момента, когато влезе в стаята ми през онази нощ. Знаех, че си по-различна, по-зряла.

— Не мога да понасям момчетата, откак умря Лади — каза Рина.

— Лади?

— Брат ми — обясни Рина. — Той и татко са единствените мъже, които съм харесвала.

— Трябва да е бил много симпатичен — каза Маргарет.

— Наистина — Рина изви глава настрани. — Струва ми се, че бях влюбена в него.

— Това не е нищо — бързо каза Маргарет. — Всички момичета са влюбени в братята си.

— Всъщност знаеш ли, той не ми беше брат, аз съм осиновена.

— Откъде знаеш, че си го обичала? — попита Маргарет и лека нотка на ревност се появи в гласа й.

— Зная — отговори Рина. — Мисля, че и той ме обичаше.

— Така ли? — запита Маргарет още по-ревниво. — Да не би да те е… да сте?

Рина загледа встрани.

— Никога преди не съм говорила с някого за това.

— На мен можеш да кажеш — подкани я Маргарет. — Аз съм ти приятелка. Между нас няма тайни.

— Няма ли да ми се разсърдиш?

— Няма да ти се разсърдя — почти рязко каза Маргарет. — Разкажи ми!

Гласът на Рина бе заглушен от възглавницата.

— Не му давах да ме докосва, защото се боях от това, което може да се случи. После, един ден, той влезе в стаята ми и ми върза ръцете за леглото с колана, а след това… го стори. Толкова ме болеше!

— Не те е обичал толкова, щом ти е причинил болка.

— Обичаше ме! — възрази разпалено Рина. — Не разбираш ли, Пеги? Аз исках да го стори. Непрестанно го дразнех и възбуждах и когато го стори, разбрах, че го обичам. Но той излезе на разходка заедно с мама с лодката и се удавиха. — Тя се разхълца. — Аз бях виновна, защото исках да ми го направи. Не разбираш ли, че аз трябваше да умра, а не мама? Тя ми взе мястото в съня. Сега вече не мога да сънувам моя сън.

— Пак ще сънуваш сънищата си — каза бавно Маргарет, улавяйки ръката на Рина, като привлече главата й към гърдите си.

— Не, няма!

— Ще сънуваш! — убедено каза Маргарет. — Разкажи ми всичко и аз ще ти помогна.

Рина спря да хълца.

— Мислиш ли, че ще можеш? — запита тя, впила очи в лицето й.

— Разкажи ми и ще видим.

Рина пое дълбоко дъх.

— Сънувах, че съм мъртва и всички са край леглото ми разплакани. Чувствувах колко много ме обичат и желаят, защото ме молеха да не умирам. Ала нищо не можех да направя. Бях мъртва.

Маргарет почувствува как по тялото й минават студените тръпки на възбудата. Бавно се изправи на крака.

— Затвори очи, Рина — каза тихо тя, — и ние ще изиграем съня ти. Кой искаш да бъда?

Рина я погледна свенливо.

— Искаш ли да бъдеш Лади?

— Ще бъда Лади — отвърна Маргарет. — Сега затвори очи.

Маргарет погледна момичето. Изведнъж очите й се напълниха със сълзи. Рина беше мъртва. Рина действително беше мъртва.

— Рина! — зарида дрезгаво тя. — Моля те, не умирай! Моля те!

Рина не помръдна и Маргарет падна на колене край леглото.

— Моля те, Рина. Не мога да живея без теб! — Наведе се над леглото и обсипа лицето на Рина с целувки.

Изведнъж Рина отвори очи, горда усмивка озари лицето й.

— Ти наистина плачеш — каза тя и пръстите й помилваха бузата на Маргарет. После, доволна, пак затвори очи.

Маргарет бавно й смъкна нощницата.

— Ти си прекрасна — прошепна тя. — Ти си най-прекрасната жена на света. Не може такава красота да умре.

Рина вдигна поглед към нея.

— Наистина ли мислиш, че съм прекрасна?

Маргарет кимна. Изрита панталона на пижамата и го остави да се свлече на пода.

— Погледни ме само, за да разбереш колко си красива. — Тя улови ръката на Рина и я притисна към гърдите си, после я плъзна по корема към бедрата. — Виж колко съм плоска, като мъж. — Бавно се плъзна в леглото до Рина и замилва нежно гърдите й, притискайки устни до меките й, хладни бузи.

— Толкова ми е добре с теб, толкова съм сигурна — прошепна Рина. — Не си като другите момчета, не ми е приятно да ме докосват. Страхувам се от тях. А от теб не се страхувам.

Маргарет се претъркаля с болезнен вик, а коленете й разтвориха краката на Рина.

— Обичам те, Рина! Моля те, не умирай!

Притисна устни към устата на Рина. Мигновено усети пламъка на търсещия й език, после долови дрезгавия шепот:

— Лади, обичам те!

10.

Рина погледна часовника си. Беше два и половина.

— Наистина трябва да вървя — каза тя.

— Да бързате след такъв обяд? — Жак Дешам разтвори ръце. — Но това е светотатство. Трябва да пийнете нещо, преди да тръгнете.

Рина се усмихна на стройния, посивял avocat:

— Но… Аз…

— Повече от година сте в Париж — прекъсна я Жак — и още не сте се научили, че човек не бива да бърза, след като се е нахранил. Каквото и да ви очаква, ще чака. — Той направи знак на минаващия келнер. — Ало!

Келнерът спря и се поклони почтително.

— Мосю?

Рина се отпусна на стола. Жак я погледна въпросително.

— Перно. С лед.

Той сви рамене.

— С лед — повтори той на келнера. — Чухте госпожицата.

Келнерът я погледна бързо с характерното за французите одобрение.

— С лед, мосю — каза той. — А за вас обичайното?

Жак кимна и келнерът ги остави. Той се обърна към Рина.

— И как върви рисуването? — запита той. — Напредвате ли?

— Знаете много добре — засмя се Рина. — Боя се, че от мен никога няма да излезе художничка.

— Но поне се развличате?

Тя се обърна и загледа улицата. Неуловимият аромат на май, който се усещаше само в Париж, вече се носеше из въздуха. Шофьорите на камиони бяха вече по ризи, а жените отдавна бяха зарязали еднообразните сиво-черни палта.

— Не ми отговорихте — каза той.

Тя се обърна към него, когато келнерът се върна с напитките.

— Развличам се — каза тя и взе чашата.

— Сигурна ли сте? — настоя той.

— Сигурна съм, естествено — разсмя се ненадейно тя.

Той вдигна чашата.

— A votre sante!

— A votre sante! — повтори тя.

— А приятелката ви? — запита той. — Как е?

— Пеги е чудесно — автоматично каза Рина. Погледна го проницателно. — Пеги е много добра към мене. Не зная какво бих правила без нея.

— Откъде знаете? — бързо вметна той. — Никога не сте опитвали. Вие сте млада, красива. Можете да се омъжите, да имате деца, дори да…

— … да стана ваша метреса? — прекъсна го усмихнато тя.

Той кимна и се усмихна.

— Дори да ми станете метреса. Не е най-лошото, което би могло да се случи. Но не забравяйте условията ми.

Тя го погледна в лицето.

— Вие сте много мил човек, Жак — каза тя, припомняйки си следобеда, когато ги бе чула за пръв път.

Тя и Пеги бяха от няколко месеца в Париж и тъкмо си бяха намерили апартамент, след като баща й си бе дал съгласието да остане в Париж една година. Пеги я бе завела на някакъв прием, даван от професор в университета, където току-що бе започнала работа.

Рина се почувствува много самотна на приема. Френският й не беше особено добър, за да се смеси с другите гости, затова се беше оттеглила в един ъгъл. Разлистваше някакво списание, когато чу нечий глас:

— Мис Americaine?

Вдигна поглед. Строен, мургав мъж с леко посивели слепоочия стоеше пред нея. Усмихваше се любезно.

— Hon parle fran…

— Аз говоря английски — каза бързо той.

Тя се усмихна.

— И защо такова симпатично момиче като вас стои само и разгръща списание? — запита той. — Кой е бил такъв глупак да ви доведе на такъв прием и след това… — той направи изразителен жест с ръка.

— Приятелката ми ме доведе — каза Рина, посочвайки Пеги. — Тя тъкмо постъпи на работа в университета.

Пеги оживено разговаряше с един от професорите. Изглеждаше много привлекателна в тесния си елегантен костюм.

— О! — каза той със странен израз на лицето.

— А вие кого доведохте?

— Никого — сви рамене той. — Всъщност, дойдох с надеждата да се запозная с вас.

Тя погледна ръката му и забеляза халка, която обикновено французите носеха.

— Едва ли очаквате да ви повярвам? — възрази тя. — Какво би казала жена ви?

Той се усмихна и се засмя заедно с нея.

— Жена ми положително ще ме разбере. Тя не можеше да дойде. Тя е много, много бременна. — Той протегна ръце в огромен кръг пред себе си.

Тя пак се разсмя и точно тогава гласът на Пеги долетя зад рамото й:

— Забавляваш ли се, мила?

Няколко седмици по-късно беше сама в апартамента, когато телефонът иззвъня. Беше Жак и се срещнаха за обяд. След това още няколко пъти.

После един следобед — беше ден, подобен на днешния — те пак седяха нехайно с напитките си.

— Защо толкова се боите от мен? — внезапно запита той.

Тя усети червенината да се надига от врата и да залива лицето й.

— Кое ви кара да мислите така?

— Имам такова чувство — каза той. — Отвътре. Убеден съм.

Тя се загледа в напитката си. Не проговори.

— Вашата приятелка не е отговорът — каза той. Тя го изгледа.

— Пеги няма нищо общо с това. Тя ми е добра приятелка. Нищо повече.

Той се усмихна многозначително.

— Забравяте, че сте във Франция? Няма нищо лошо, разбираме тези неща. Обаче не разбирам вас. Вие не сте типът, който живее така.

Тя усети как лицето й вече пламти.

— Не мисля, че е много красиво от ваша страна.

Той се засмя.

— Не е — призна искрено. — Но не ми се иска да ви гледам как се похабявате.

— Мислите, че би било по-добре, ако ходех да спя с някой недодялан хлапак, който не знае нищо и пет пари не дава какво чувствувам? — запита ядовито тя.

Той поклати глава.

— Не. Съвсем не. Искам да легнете не с друг, а с мен.

— Кое ви кара да мислите, че с вас би било по-различно?

Той я погледна в очите.

— Това, че аз съм мъж, а не младеж. Защото искам да ви създам удоволствие. Младежите са като бикове: мислят само за себе си. В това сте права. Но това още не ви дава право да мислите, че само жените знаят как се прави любов. Има и мъже, които държат сметка за чувствителността.

— Като вас например? — попита саркастично тя.

— Като мен. Мислите ли, че се срещам непрестанно с вас само от интелектуален интерес?

Изведнъж тя се разсмя.

— Поне сте искрен.

— Голям поклонник съм на истината.

Няколко месеца по-късно, един дъждовен следобед, тя влезе в апартамента му и стана точно както казваше той. Беше внимателен и нежен и никак не я заболя. И през цялото време усещаше силата си, силата да го доведе до краен екстаз, от който нямаше връщане, силата, която не можеше да се превърне в ужас за нея, защото можеше да направлява нея или него.

Загледа го как си закопчава ризата пред огледалото.

— Жак?

— Какво има, сладка моя? — обърна се той.

Тя протегна ръце към него.

— Ела тук, Жак.

Той отиде до леглото. Бързо се наведе и целуна голите й гърди.

— Когато се любиш, мила — каза той, — зърната ти набъбват като узрели морави сливи. Сега са като дребни рози и макове.

— Беше както каза, че ще бъде, Жак.

— Радвам се.

Тя хвана здравите му, загорели ръце в своите и ги загледа. Златната брачна халка блесна в очите й. Вдигна поглед към лицето му.

— Мисля, че с удоволствие ще ти стана метреса — прошепна тихо тя.

— Bon — каза той. — Надявах се да се съгласиш. Затова наех този малък апартамент. Можеш да се настаниш още тази нощ.

Тя се удиви.

— Да се преместя тук?

Той кимна.

— Ако не ти харесва, мога да намеря друг.

— Но аз не мога! Какво ще стане с Пеги?

— Какво да стане с нея? — Той сви рамене. — Тази история е fini.

— Не можем ли да караме така? Ще се срещам с теб тук, когато пожелаеш.

— Искаш да кажеш, че няма да дойдеш тук?

Тя поклати глава.

— Не мога. Какво ще прави Пеги? Тя се нуждае от помощта ми за поддържането на апартамента. Освен това, ако баща ми разбере, ще ме убие.

— А не се тревожи, че живееш с тази… с тази lesbienne? — горчиво запита той.

— Ти не познаваш баща ми. Там в Бостън въобще не мислят за такива неща.

— Той за каква я смята?

— Каквато винаги е била — отговори тя. — Моя учителка, моя компаньонка.

Той се изсмя.

— Да, наистина ти е била учителка.

— О, Жак — каза тя огорчено. — Недей разваля всичко. Защо да не можем да продължаваме така?

Той я погледна.

— Значи не искаш да се преместиш тук?

— Не мога — повтори тя. — Не разбираш ли, не мога.

Той се изправи и отиде до гардероба. Дозакопча си ризата и взе връзката.

— Не виждам каква е разликата. В края на краищата, ти си женен. Колко време мислиш, че ще можеш да отделяш за тук?

Той я изгледа.

— Това е съвсем друго — рече хладно той.

— Друго ли? — викна гневно тя. — Защо да е друго за теб, а за мен не?

Той впи поглед в нея.

— Един мъж може да изневерява на жена си, както и тя на него, ако има желание за това. Но мъжът никога не може да изневери на любовницата си, нито на жената на своя любовник.

— Но Пеги не е мъж!

— Не, не е — каза навъсено той. — Тя е нещо по-лошо от мъж. Рина го изгледа за миг. После гордо вдигна глава.

— Това ли са условията ти? — запита тихо тя.

Седеше невъзмутима, с изпънат гръб, а голите й гърди величествено украсяваха гръдния й кош. Ребрата й се очертаваха при всяко вдишване. Никога в живота си не съм срещал такава красота, помисли си той. Гласно каза:

— Щом така го приемаш, това са условията ми.

Тя не отговори.

— Просто не разбирам — каза след малко тя. — Погледна го. — Моля ти се, подай ми роклята.

Това беше преди много месеци и колкото и да бе чудно, те останаха приятели. Тя вдигна перното към устните си и изпразни чашата.

— Сега наистина трябва да вървя — каза. — Обещах на Паван да бъда в студиото му в три.

Той повдигна вежди.

— Паван? Заловила си се със скулптура?

— Не — поклати глава тя. — Позирам му.

Жак знаеше как работи Паван. Използуваше много модели за една статуя. Винаги се опитваше да претвори идеалното. Никога нямаше да успее.

Тя усети насмешливия му поглед да се плъзга по гърдите й. Засмя се.

— Не, не е каквото мислиш.

— Не? — запита той. — Защо не?

— Казва, че били много големи.

— Той е луд — бързо каза Жак. — Но кой ли художник не е луд. Е, какво тогава?

Тя стана.

— Срамният ми триъгълник.

За пръв път, откак го познаваше, той онемя. Тя се засмя.

Най-сетне той възвърна гласа си.

— Но защо?

— Защото това е най-високата планина, която един мъж може да изкачи, казва той, и повече мъже са умрели при опит да я покорят, отколкото са загинали на връх Еверест. — Тя се усмихна и се наведе над него. — Но ние няма да му кажем, че ти си я изкачил сполучливо, нали, Жак?

Тя го целуна леко по бузата, обърна се и закрачи по тротоара. Наблюдава я, докато се загуби след тълпата, и се обърна към келнера.

— Ало! — повика го той. — Мисля да взема още едно!

11.

Бързо мина покрай портиера, който поздрави, и тръгна по тясното, извито стълбище до третия етаж. Беше се забавила в студиото повече, отколкото предполагаше. Ще има едва достатъчно време да приготви вечерята, преди Пеги да се върне.

Рина мина през малката всекидневна и влезе в кухнята. Бързо запали газта на нагревателя за ваната и със същата клечка запали фурната, като намали пламъка до минимум. Извади малкото препечено пиле, което току-що бе купила от магазина на ъгъла, и го сложи в тавичката, която постави във фурната, за да се запази, топло. Бързо наряза франзелата на филийки, постави хляба до сиренето и се залови да подрежда масата. След няколко минути всичко беше готово.

Погледна часовника. Имаше дори време да се изкъпе, ако водата се е затоплила достатъчно. Отиде и опипа бойлера. Беше топъл. Значи, щеше да има достатъчно, ако не пълни ваната повече от половината.

Влезе във всекидневната на път за банята и пръстите й вече разкопчаваха блузата. Вратата се отвори и тя се обърна натам.

— Подранила си — каза Рина.

Пеги я изгледа студено и без да отговори, затвори вратата след себе си. Рина сви рамене. Пеги изпадаше в подобни настроения. В един момент беше весела, приветлива и любезна, в следващия — студена, дори намръщена. Щеше да й мине.

— На масата има сирене и малко вино, ако искаш нещо преди вечеря — каза тя и продължи към банята. Ръката на Пеги я завъртя.

— Мисля, че ти казах да не се срещаш повече с Дешам!

Рина се вторачи в нея. Сигурно някой ги е видял в ресторанта и е казал на Пеги. Странно, че от всички мъже, които познаваха, Пеги я ревнуваше само от Жак. По-младите никога не я тревожеха, но Жак, със странната си самоуверена усмивка и леко посивялата коса на слепоочията, винаги успяваше да я разстрои.

— Срещнах го случайно и той ме покани на обяд — заяви тя. Не че се страхуваше от сцените на ревност на Пеги, но просто нямаше настроение за кавга. — Не можех да бъда невъзпитана.

— След това къде беше цял следобед? — настоя Пеги. — Не беше в художествената академия, не беше и у дома. Телефонирах и на двете места и едва не полудях от притеснение.

— Не ми се ходеше в академията — обясни тя. Пеги я погледна с присвити очи.

— Случайно да си била в апартамента му?

— Не, не съм — отвърна на погледа й Рина.

— Видели са го към четири часа да влиза в апартамента си с някаква блондинка.

Рина повдигна вежди. Жак не си пилееше времето.

— Не съм единствената блондинка в Париж — отбеляза тя.

— Той не отговаряше по телефона — продължи Пеги обвинително.

— Не можем да го виним за това, нали? — усмихна се Рина.

Ръката на Пеги я перна през лицето.

— Лъжеш!

Ръката на Рина се залепи за удареното място. Тя се вторачи в Пеги.

Другата буза също пламна, когато ръката на Пеги се стовари там. Тя сграбчи Рина за раменете и започна да я раздрусва.

— Искам да ми кажеш истината!

— Казах ти истината! — изкрещя Рина, опитвайки се да удари Пеги. Пеги политна назад от внезапната атака. Лицето й доби измъчено изражение.

— Защо постъпваш така, след като знаеш колко силно те обичам?

Рина я изгледа. За пръв път изпита погнуса. Най-напред от Пеги, после от себе си.

В същия миг Пеги падна на колене, обгръщайки с ръце бедрата на Рина.

— Моля те, моля те, мила, не ме гледай така. Не ми се сърди. Прости ми. Полудях от ревност.

Лицето на Рина я болеше на мястото на удареното. Изведнъж се почувствува уморена.

— Никога повече недей да правиш така — каза отпаднало тя.

— Няма, няма! — страстно заобещава Пеги. — Просто не мога да понасям мисълта, че онзи развратник простира мръсните си ръце по теб.

— Той не е развратник, а мъж, — заяви Рина. Погледна към Пеги. Лека нотка на презрение прозвуча в гласа й. — Истински мъж. Не имитация.

— Аз ти показах повече, отколкото би научила от всички мъже на света.

Внезапно Рина проумя — първият блед лъч на голата истина. Обзе я леден страх. Погледна тъмнокестенявата глава, притисната отпред към полата й.

— Това именно е лошото. Ти много усърдно ми показваш любов, учиш ме на любов. Но това е външната страна. Защо не ме научиш да изпитвам любов, да давам любов? — Бавно отблъсна главата на Пеги. А после, поради липса на по-добро място, се свлече на колене, зарови лице в гръдта на Пеги и се разрида.

— Плачи, любима, плачи — зашепна Пеги. — Изплачи всичко. Аз винаги ще бдя над теб. Това е любовта.

Амру Сингх пристигна рано на приема, който Паван даваше в чест на разбулването на своята статуя-шедьовър. Беше към шест часа, когато Амру Сингх се поклони на домакина, учтиво отказа някаква напитка и зае обичайното си място до стената на празната стая.

Верен на навика си, той си свали ризата, сгъна я прилежно и я постави на пода. После си свали обувките — чорапи не носеше — и ги постави до ризата. Пое дълбоко дъх и като облегна гръб на стената, се плъзна надолу, докато седна точно върху ризата, с кръстосани крака.

По този начин, без да върти глава, можеше да наблюдава действията на всички в стаята. В това положение можеше най-лесно и ясно да разсъждава. Мислеше за много неща, но главно за суетата и стремежите на човека. Амру Сингх търсеше мъж, чиято суета и амбиции надхвърляха личните и се стремяха единствено към славата, заровена от векове дълбоко в човешкия дух. Това, че все още не бе попаднал на такъв мъж, не го обезсърчаваше.

Почувствува как мускулите му се напрягат, но в същото време това носеше облекчение и спокойствие: долови как дишането му стана по-бавно и по-повърхностно.

Изключи за няколко минути едно кътче от съзнанието си, въпреки че очите му останаха отворени и нащрек. Все някоя нощ, може дори тази, търсенето щеше да свърши.

Но той усещаше вече злият дух на богинята Кали да витае из стаята. Вътрешно се отърси и отстрани от себе си чувството на разочарование. В стаята имаше толкова много дребни хорица.

На пода, в ъгъла зад големия диван, един мъж и една жена извършваха акта на прелюбодеяние скрито, или поне така си мислеха те, от другите. Той се замисли за неприличните пози, издълбани високо по стените в храма на богинята и почувствува как го обзема отвращение. Това грозно съвкупяване, което наблюдаваше под високите крака на огромния диван, не се оправдаваше дори като свещен религиозен акт в чест на злото.

В ниша край вратата стоеше на пиедестал завитата статуя, като само една-единствена електрическа крушка грееше над нея. Стоеше си спокойно там, приличаща на труп в саван и дори не помръдна, когато вратата се отвори за двамата новопристигнали. Без да отмества поглед, Амру ги позна. Русата американка и приятелката й, тъмнокосата. Той затвори разсъдъка си за тях, когато часовникът заби и Паван почна речта си.

Тя не беше нищо друго, освен повторение на казваното от него през цялата вечер и много пъти преди, ала накрая изведнъж той се разплака. Беше много пиян и едва не падна, когато с рязко дръпване смъкна покривалото от статуята.

В стаята се възцари тишина. Всички загледаха студената, изваяна от мрамор фигура. Беше в размери две трети от естествените и изсечена от бледорозов италиански мрамор с мек, топъл жизнен оттенък на светлината на стаята. Фигурата бе застанала на пръсти, с вдигнати над полуизвитото лице ръце, присягащи към своя любим, слънцето.

После тишината се наруши и всички едновременно започнаха да коментират и да поздравяват скулптора. Впрочем, всички, с изключение на Леокадиа, търговецът на произведения на изкуството. Дребен, сив човечец с тънки, свити устни.

В крайна сметка, независимо какво казваха останалите, негова бе окончателната присъда. Той определяше стойността. Определената от него цена би могла да обезсмисли всякаква продажба; неговата оценка бе меродавна.

Паван пристъпи развълнувано към него.

— Е, мосю? — запита той. — Какво мислите?

Леокадиа не погледна Паван. Той никога не гледаше този, с когото говореше. Художниците твърдяха, че не срещал погледа им, защото бил паразит, живеещ чудесно от пиенето на кръвта им.

— Пазарът за скулптури е много оскъден — отбеляза той.

— Ха! — изръмжа Паван. — Не ви питам за пазара? Питам за моята творба!

— Творбата си личи, че е ваша — уклончиво каза търговецът.

Паван се обърна и направи жест с ръка към мълчаливата статуя.

— Погледнете тези гърди. Взел съм ги от различни модели, за да получа симетрия, непостигната от природата. Лицето? Безупречно! Вижте веждите, очите, скулите, носа! — изведнъж той млъкна, вперил очи в статуята. — Носът! — прошепна той.

Обърна се към моделите, прилепили гръб до стената.

— Донесете за господина бутилка вино! Носът, мосю — каза укорително той. — Защо не ми казахте за носа?

Леокадиа продължаваше да мълчи. Не беше уместно да казва на Паван, че не е намерил нищо лошо в носа. Трябваше да си поддържа авторитета.

— Длетото ми! — изрева Паван. Качи се на един стол и внимателно намести инструмента. Леко остърга камъка, после заглади повърхността с ръкава си. Мраморът пак заблестя и той отстъпи назад, приковал поглед към мястото.

Изведнъж изрева с болезнено отчаяние.

— Лошо е! Всичко е лошо! Защо не ми казахте, мосю? Защо ме оставихте да се правя на глупак?

Леокадиа продължаваше да мълчи.

Паван впери тъп поглед в търговеца, очите му се насълзиха, после се обърна и яростно запрати дървения чук към главата на статуята. Мраморът се строши и главата се разби на парчета на пода. Паван заудря неистово останалата част от скулптурата. Паднаха ръцете, после едното рамо; на гърдите се появи пукнатина, после и те се строшиха. Статуята се залюля лудо на пиедестала и рухна долу.

Паван коленичи над късовете, размахвайки дървения чук като обладан от нечисти сили.

— Обичах те! — крещеше той, а сълзите се търкаляха по лицето му. — Обичах те, а ти ми измени! — Най-после падна изтощен на пода, сред разбитите отломки.

Тъй внезапно, както бяха дошли, сълзите секнаха и Паван като луд зарови из парчетата натрошен мрамор. Най-после намери това, което търсеше. Изправи се. Държейки къса в ръка, той се олюля нестабилно към търговеца на художествени предмети.

— Сега виждам грешката си, мосю — каза той. — А вие?

Леокадиа погледна парчето камък. Той даже не знаеше какво трябваше да представлява. Ала и сега не беше време да проговаря. Кимна само предпазливо.

— Слава богу! — викна Паван. — Слава на добрия господ, че не разруших единственото красиво нещо в глупавото си разочарование!

Тълпата се заблъска напред да види какво държи в ръката си Паван. Приличаше само на парче строшен мрамор.

— Какво е това? — прошепна един от тях.

— Глупаци! Не познавате това, от което сте произлезли? Самата душа на женската красота? — изрева Паван.

Изправи се на крака и им хвърли зъл поглед.

— Само боговете са достойни да легнат на него! — Той загледа камъка в ръката си и по лицето му се изписа топлина и нежност. — Сега виждам грешката си — продължи той. — Именно около това нежно ядро би трябвало да издялам от камък съвършената Жена! — Огледа ги драматично.

Леокадиа пак погледна мраморния къс. Ето, значи какво било. Мигновено се сети за дебелия, млад египетски принц, който бе дошъл в галерията. Това бе нещо, което щеше да оцени.

— Хиляда франка — промълви той.

Паван погледна търговеца, постепенно възвръщайки самоувереността си.

— Хиляда франка? — попита презрително той.

— Тогава хиляда и петстотин — измърмори Леокадиа.

Паван бе завладян от безкрайната борба между твореца и търговеца. Той се обърна към колегите си:

— Предлага ми само хиляда и петстотин франка!

Извъртя се пак към търговеца.

— Ни сантим по-малко от две хиляди и петстотин и аванс, за да направя скулптурата от жената, която ми позира за това! — викна той.

Леокадиа се загледа в пода.

— Как мога да дам аванс, като не познавам модела?

Паван се завъртя около себе си. Моделите се спогледаха любопитно, чудейки се коя ли от тях бе позирала за точно тази част от статуята. Ала не беше никоя от тях. Изведнъж ръката на Паван се вдигна.

— Вие! — извика той и посочи с пръст. — Елате тук!

Обърнаха се и проследиха насочения пръст. Рина замръзна на място. Лицето й пламна, нечии ръце я издърпаха напред, насочвайки я към скулптора.

Паван й сграбчи ръката и я обърна към търговеца. За пръв път Леокадиа погледна някого. Почти веднага отново отмести поглед.

— Съгласен — промърмори той.

Дълбок, ликуващ вик се изтръгна от гърлото на скулптора. Той сграбчи Рина в прегръдките си и възторжено я целуна по двете бузи.

— Ще живееш завинаги, мила моя! — гордо заяви той. — Ще изваям красотата ти от камък, да те славословят през вековете!

Рина се разсмя. Лудост. Всички бяха луди. Паван запя похотливо и я увлече в ексцентричен танц. Вдигна я на пиедестала, където бе стояла статуята. Тя усети подръпване от ръце върху роклята, върху бельото. Присегна с ръце да се подпре на стената, за да не падне, и скоро остана напълно гола на пиедестала. Странна тишина се възцари в стаята.

Паван бе този, който я свали. Метна някаква дреха върху нея и тя се запъти към банята. Една от моделите й подаде разкъсаните дрехи. Рина ги пое и затвори вратата зад гърба си. След малко пак се появи.

Пеги я очакваше. По-скоро задърпа, отколкото поведе Рина към вратата и я затръшна подир двете.

Изведнъж една от завесите около съзнанието на Амру Сингх се вдигна. През тънката дървена преграда зад главата си той дочу смътни гласове.

— Полудяла ли си?

— Не е толкова важно, Пеги!

— Ами ако се появи във вестниците? Ще се разнесе и ще го изнесат върху първите страници на вестниците в Бостън!

Гласът на Рина прокънтя весело.

— Представям си заглавията — каза тя. — Бостънско девойче, избрано за най-хубавата п… в Париж!

— Ти като че ли се гордееш с това?

— Че защо не? Единственото нещо, което сама съм извоювала за себе си.

— Щом се разчуе, всички мъже в Париж ще хукнат подир теб. Предполагам, че това ще ти хареса.

— Може би. Време е да поизрасна и да престана да вярвам в твоите истини.

Чу се звук от яростна плесница, после сърдит глас:

— Ти си курва, долна курва, а курвите заслужават това!

Настъпи мигновена тишина.

— Казах ти никога да не правиш това!

Той долови шума на втора плесница.

— Курва, кучка! Това е единственият език, който разбираш! — настъпи пауза, после… — Рина! — в гласа се долавяше стаена уплаха. Амру Сингх си помисли, че тонът прилича на този на дресьор на тигри, влязъл в клетката само за да разбере, че някогашното тигърче се е превърнало в безпощаден звяр. — Какво правиш? Махни тази обувка!

След това се чу напрегнат писък и шумът на тяло, което пропада, премятайки се диво в дългата стълбищна шахта. И за пръв път, откак помнеше някой от присъствуващите, Амру Сингх напусна един прием преди разотиването на последните гости.

Рина стоеше до парапета с пепеляво лице, загледана надолу в стълбищната шахта. Обувката й с високо, островърхо токче, все още бе в ръката й. Той взе обувката и като се наведе, я намести на крака й.

— Не съм я докоснала!

— Зная — каза тихо Амру Сингх.

Изведнъж тя се отпусна в ръцете му. Той долови лудото, изплашено пулсиране на сърцето й върху гърдите си.

— Тя се плъзна и се прекатури през парапета!

— Не казвайте нищо на никого! — прошепна заповеднически той. — Оставете аз да говоря.

После вратата зад тях се отвори и двама напускащи гости се появиха. Амру Сингх се обърна към тях, притискайки с ръка главата на Рина към гърдите си, така че тя едва виждаше, камо ли да заговори.

— Стана злополука — каза спокойно той. — Повикайте лекар.

Усети плачът на Рина върху рамото си. Погледна надолу към блестящата светлоруса коса. Странно доволен израз се появи в тъмните му, дълбоки очи.

Предчувствието му се бе сбъднало. Богинята на Злото, Кали, бе нанесла своя удар. Но този път тя нямаше да получи невинна душа като ново жертвоприношение за своята мощ, независимо че грижливо бе поставила всички улики.

12.

Рина бе застанала на глава, подпряла тяло върху стената, когато Жак влезе в апартамента. Той я изгледа, плъзгайки очи по стройното, облечено в гимнастически костюм тяло, и по разпилените на пода блестящи коси.

— Какво правиш? — учтиво запита той.

Тя му хвърли една обърната надолу усмивка.

— Стоя на главата си.

— Това виждам — отвърна той. — Но защо?

— Амру Сингх казва, че така е много добре за мозъка. Кръвта измива мозъка и гледаш на света от нова перспектива. Прав е. Нямаш си представа колко различен изглежда светът отдолу нагоре.

— Не ти ли каза Амру Сингх как човек може да целуне едно момиче, което стои на главата си? — запита той засмян.

— Не — отвърна тя. На лицето й се появи палава усмивка. — Но аз сама се сетих! — изпъна гръб и бързо разтвори крака.

Той се разсмя. Не можеше да се сгреши подканата в това „V“ на стената. Бързо се наведе напред, постави глава между изопнатите крака и я целуна.

Тя се засмя и се стовари на пода.

— Радвам се да чуя смеха ти — каза той. — Отначало не се смееше много.

— Не ми беше до смях.

— А сега си вече щастлива?

Очите й продължаваха да се смеят, когато го погледна.

— Много щастлива. — Беше съвсем различна от замаяното момиче, което бе видял през онази нощ, преди няколко месеца. Припомни си телефонното повикване.

— Мосю Дешам? — запита един дълбок, тих глас.

— Oui? — отвърна той в полусън.

— Извинете, че ви нарушавам почивката — продължи гласът на френски с типичен, макар и не съвсем британски акцент. — Казвам се Амру Сингх. С мен е една ваша приятелка, госпожица Рина Марлоу. Тя се нуждае от вашата помощ.

Беше вече разбуден.

— Сериозно ли е?

— Твърде сериозно — отговори Амру Сингх. — Стана злополука с госпожица Брадли. Загина при падане и полицията е на път да създаде неприятности.

— Дайте ми да говоря с госпожица Марлоу.

— За нещастие тя не може да дойде на телефона. В състояние на пълен шок е.

— Къде се намирате?

— В студиото на господин Паван, скулптора. Знаете ли къде е?

— Да — бързо отговори Жак. — Ще бъда там след половин час. Междувременно й кажете да не разговаря с никого.

— Вече се погрижих за това — каза Амру Сингх. — Тя няма да говори с никого до идването ви.

Жак не можа да разбере какво е имал предвид Амру Сингх, докато не видя пепелявото лице на Рина и празния поглед в очите й. Полицията ефикасно я бе изолирала в стаичката на студиото.

— Вашата приятелка е в тежко шоково състояние, мосю — каза инспекторът, когато Жак му се представи. — Изпратих да повикат лекар.

Жак леко се поклони.

— Много сте любезен, инспекторе. Бихте ли ми казали какво се е случило? Аз току-що пристигнах, след като един общ приятел ми се обади по телефона.

Инспекторът разтвори широко ръце.

— Чиста формалност, мосю. Госпожица Брадли паднала от стълбището. Необходими са ни показанията на госпожица Марлоу, която единствено е била с нея по това време.

Жак кимна. Сигурно се криеше и още нещо, помисли си той. Иначе защо Амру Сингх трябваше да го вика?

— Може ли да вляза в стаичката?

— Разбира се, мосю — поклони се този път инспекторът.

Жак влезе. Рина седеше на малък стол, полускрита от висок мъж с тюрбан.

— Мосю Дешам?

Жак се поклони.

— На вашите услуги, мосю Сингх. — Хвърли поглед към Рина. Тя не го виждаше.

Когато Амру Сингх заговори, гласът му беше мек, сякаш говореше на дете:

— Вашият приятел мосю Дешам е тук, госпожице.

Рина вдигна празен, невиждащ поглед.

Жак погледна въпросително Амру Сингх. Тъмните очи на младежа бяха непроницаеми.

— Присъствувах на инцидента, мосю Дешам. Тя бе извънредно разстроена и готова да поеме вината за злополуката с нейната приятелка.

— Имаше ли нещо общо с нещастието? — попита Жак.

— Както вече обясних на полицията — отговори кротко Амру Сингх, — нищо от това, което видях, не ме накара да мисля подобно нещо.

— Какво каза тя на полицията?

— Сметнах, че е най-добре да не разговаря с тях — отвърна Амру Сингх.

— Лекар ли сте?

— Студент съм, мосю — отговори Амру Сингх. Жак го изгледа.

— Тогава как успяхте да й попречите да говори с полицията?

Лицето на Амру Сингх остана безизразно.

— Казах й да не говори.

— И тя ви се подчини? — попита Жак. Амру Сингх кимна.

— Едва ли можеше да направи нещо друго.

— Може ли да говоря с нея?

— Ако желаете — не възрази Амру Сингх. — Но бих предложил това да стане на друго място. Иначе може би биха изтълкували неправилно думите й.

— Полицията вече е изпратила за лекар — каза Жак. — Няма ли…

Амру Сингх се усмихна.

— Лекарят просто ще потвърди, че тя е в шок.

Стана точно така, когато лекарят пристигна. Жак се обърна към инспектора:

— Ако позволите, инспекторе, ще придружа госпожица Марлоу до дома й. Утре следобед, след като я види нейният лекар, ще я доведа в кабинета ви за показанията.

Инспекторът се поклони.

В таксито Жак се наведе и даде на шофьора адреса на Рина.

— Би било по-добре, ако госпожица Марлоу не се прибере в нейния апартамент — каза рязко Амру Сингх. — Там много неща ще й напомнят за нейната приятелка.

Жак се замисли за миг, после даде на шофьора другия си адрес.

Амру Сингх влезе в апартамента и Рина послушно го последва.

Жак затвори вратата зад тях. Амру Сингх я отведе до едно кресло. Посочи й го и тя послушно седна.

— Не може повече да разчитате на мен — каза тихо той. — Не мога да продължавам да говоря вместо вас. Сега вие трябва да говорите сама.

Рина бавно повдигна глава. Очите й замигаха, като че ли се събуждаше от дълбок сън. После го видя.

Изведнъж сълзите рукнаха по лицето й. Тя се хвърли в обятията му.

— Жак, Жак! — проплака тя. — Знаех, че ще дойдеш!

Тя се разхълца и тялото й затрепери в обятията му. Думите излизаха от устните й в диви, несвързани мисли.

— Ш-ш-шт! — прошепна той, като я притисна. — Не бой се. Всичко ще се оправи.

Дочу как вратата зад него се отвори и затвори. Ледо изви глава, Амру Сингх беше излязъл.

На следващия ден те отидоха в кабинета на инспектора. Оттам отидоха в нейния апартамент и пренесоха вещите й в неговия. След две нощи той неочаквано се появи в апартамента. Амру Сингх се надигна от едно кресло.

— Амру Сингх е мой приятел — каза плахо Рина.

Жак погледна първо нея, после индуса. Бързо пристъпи напред с протегната ръка.

— Щом е твой приятел — каза той, — значи е и мой.

Белите зъби на индуса блеснаха в усмивка, когато ръцете им се срещнаха в топло ръкостискане. Оттогава тримата вечеряха заедно поне веднъж седмично.

Жак превъртя ключа. Отстъпи встрани, за да влезе Рина, след което я последва в спалнята. Веднъж вътре, тя веднага си изрита обувките. Седна на ръба на леглото и си затърка ходилата.

— Ах, така ми е добре.

Той коленичи пред нея и започна да й масажира крака. Усмихна се.

— Тази вечер беше прекрасна.

Тя го изгледа палаво.

— Monsieur le Ministre определено мислеше така — пошегува се тя. — Каза, ако някога помисля, за друга връзка, да го имам предвид.

— Дъртият му развратник! — изруга Жак. — Трябва да е вече осемдесетгодишен… пък и в Операта!

Тя стана от леглото и си свали роклята, после седна в йогийска поза на пода. Краката й бяха кръстосани под нея, ръцете образуваха квадрат пред гърдите.

— Какво правиш? — запита изненадан той.

— Подготвям се за медитация — обясни тя. — Амру Сингх казва, че пет минути медитация преди сън освобождават ума и тялото от всякакво напрежение.

Той измъкна ръкавелите си и ги постави на нощната масичка. Наблюдаваше я в огледалото.

— Много лесно бих могъл да те ревнувам от Амру Сингх.

— Това ще ме направи много нещастна — заяви сериозно тя. — Защото тогава ще трябва да престана да се срещам с Амру.

— Би го направила за мен?

— Разбира се — каза тя. — Аз те обичам. Той е само мой приятел и учител.

— Той е и мой приятел — заяви не по-малко сериозно той. — Ще ми бъде много неприятно, ако позволиш една закачлива забележка да разстрои тази връзка.

Тя се усмихна. Усмихна се и той и се обърна към нощната масичка. Започна да си съблича ризата.

— И какво научи от нашия приятел днес?

— Съществува голяма вероятност скоро да се освободя от желанието за смърт, направлявало много от действията ми от детските години — отговори тя.

— Добре — каза Жак. — И как ще стане това?

— Той ме учи на йогистките упражнения за бременни. С тях ще мога да контролирам цялото си тяло.

— Не виждам ползата. Упражненията имат смисъл тогава, когато си бременна.

— Зная — каза тя.

Нещо в гласа й го накара да я погледне в огледалото. Лицето й беше безчувствено, отдадено на медитацията.

— Как започнахме тази тема? — запита той.

Очите й отскочиха към него.

— Ти я започна — каза тя. — Доктор Форне казва, че си ме оплодил.

Изведнъж той се намери на пода до нея, прегърна я и почна да я целува, говорейки за развод с жена си, така че детето да може да се роди в семейната вила в Южна Франция.

Тя сложи пръст на устните му. Стори му се, като че ли изведнъж е станала по-възрастната.

— Хайде, хайде — каза нежно тя. — Постъпваш като американец с глупави, провинциални схващания. И двамата знаем, че един развод ще разруши кариерата ти, така че не говори повече за това. Ще си родя детето и ще продължим да си живеем, както досега.

— Ами ако баща ти узнае?

Тя се усмихна.

— Не е нужно да узнава. Като отида на гости, просто ще обясня, че съм имала нещастен брак и това ще бъде всичко. — Тя се засмя и го побутна към банята. — Върви сега да се изкъпеш. Достатъчно вълнения имаше днес. Взе ли ми бостънските вестници?

— В чантата са.

Той се потопи във ваната. Водата беше топла и го отпусна: той усети как ускореният ход на сърцето му постепенно се нормализира. Бавно, с прилив на свежи сили и задоволство, той почна да се сапунисва.

Излезе от банята, привързвайки халата си. Рина не беше в спалнята и той отиде във всекидневната. Нещо в начина, по който седеше край масата, загледана във вестника, накара тръпки на уплаха да пробягат по тялото му.

— Рина!

Тя се обърна към него. Бавно повдигна очи. Никога през живота си не бе виждал такова дълбоко страдание. Сякаш бе изгубила всякаква надежда за избавление.

— Не ще мога да родя бебето, Жак — промълви тя глухо. Сълзите бликнаха от очите й.

— Какво? — отскубна се от гърлото му.

— Трябва да си вървя у дома — прошепна тя.

— Защо? — извика той и болката се появи.

Тя посочи вестника: той пристъпи и погледна през рамото й.

Голямото заглавие минаваше през цялата страница:

Отдолу имаше снимка на три колони на Харисън Марлоу.

Той я улови за раменете.

— О, мила!

Едва долови шепота й:

— Толкова исках това бебе!

Знаеше, че не е време да спори с нея. Едно нещо разбираше като французин — синовния дълг.

— Ще имаме друго — утеши я той. — Когато това свърши, ти ще се върнеш във Франция.

Усети я как се раздвижва в прегръдката му.

— Не — проплака тя. — Доктор Форне ми каза, че никога няма да имам друго дете.

13.

Огромният вентилатор на тавана бръмчеше, но августовската задуха се чувствуваше в кабинета на губернатора. Слабичкият, нервен секретар посочи на Рина стол пред масивното бюро.

Седна и загледа младия мъж, застанал напрегнато до губернатора, как вдига лист след лист, докато губернаторът ги подписваше. Най-после той свърши, секретарят взе последния лист и забърза навън, затваряйки вратата след себе си.

Погледна губернатора, който присегна през бюрото и извади пура от кутията. За миг тя зърна пронизващи, тъмни очи върху приятно лице. Гласът му бе леко пресипнал:

— Имате ли нещо против да запуша, мис Марлоу?

Тя поклати глава.

Той се усмихна, взе ножче и грижливо подряза края на пурата. Сложи я в устата си и запали клечка кибрит. Пламъкът, ярък, жълт и голям, се смали, когато той всмукна от пурата. Тя долови лекия, приятен аромат на хаванска пура, когато той хвърли клечката в пепелника и пак се усмихна.

— Едно от малкото удоволствия, които моят лекар все още ми позволява — каза той. Имаше обикновен и все пак изключително ясен глас, който лесно запълваше стаята, въпреки че говореше тихо, като артист, обучен дори шепотът му да достига до най-далечните редове на втория балкон. Наведе се над бюрото и сниши глас до поверителен шепот. — Знаете ли, надявам се да доживея до сто двадесет и пет години и моят лекар мисли, че това е възможно, ако преустановя пушенето.

Тя долови убеждаващата топлота и настойчивост, с която бяха изречени думите, и за миг дори повярва.

— Сигурна съм, че ще доживеете.

Той се облегна на стола с видимо задоволство.

— Между нас казано, не че държа особено да живея толкова дълго — каза той. — Само че когато умра, не искам да оставям врагове и смятам, че единственият възможен начин е да ги надживея всичките.

Засмя се и тя се присъедини към него, забравяйки за миг причината, която я беше довела тук. В него имаше нещо невероятно младежко и жизнено, което противоречеше на започващата да посивява гъста, лъскава черна коса.

Погледна я през масивното бюро и за пореден път почувствува тежестта на това, което предстоеше. Всмукна от пурата и бавно издуха дима. Харесваше му това, което виждаше. Ни помен от модерните дивотии като диети и късо подстригани коси. Нейната падаше свободно върху раменете.

Вдигна очи и срещна нейните. Разбра, че изучаващият му поглед не й е убягнал. Усмихна се, без да се смути.

— Бяхте дете, когато дадох съгласие да ви осиновят.

Думите му я предразположиха.

— Мама и татко често са ми разказвали колко внимателен сте били и как сте им дали възможност да ме осиновят.

Той кимна бавно. Разумно беше от тяхна страна да й кажат истината. И без това рано или късно щеше да я узнае.

— Сега на осемнадесет години ли сте?

— Следващия месец ставам на деветнадесет — бързо каза тя.

— Пораснали сте малко, откак ви видях. — След това лицето му стана сериозно: грижливо постави пурата в пепелника. — Зная защо сте дошла да ме видите — каза той с ясния си глас. — И бих желал да ви изразя съчувствието си за положението, в което се намира баща ви.

— Проучихте ли обвиненията срещу него? — рязко запита Рина.

— Прегледах делото — призна той.

— Мислите ли, че е виновен?

Губернаторът я погледна.

— Банкерството е като политиката — започна той. — Има много неща, които са морални. Но незаконни. Това, че могат да бъдат едни и същи, няма значение. Присъдата се произнася само за крайния резултат.

— Искате да кажете — вметна бързо тя, — че работата е… в това да не те заловят!

Той изпита прилив на задоволство. Харесваше бързите, разсъдливи хора, обичаше свободната размяна на мисли, идващ от контакта с тях. Колко лошо, че сред политиците се срещаха малцина такива.

— Няма да бъда циничен — продължи тихо той. — Работата не е толкова проста. Законът е гъвкаво нещо. Той е жив и отразява надеждите и желанията на хората. Затова се променя толкова често. В края на краищата ние вярваме, че законната и моралната страна ще станат две успоредни прави, които се срещат в безкрайността.

— Безкрайността е доста далеч, за да я дочака човек на възрастта на баща ми — отбеляза тя. — Никой не разполага с необходимото време. Нито вие, дори ако доживеете сто двадесет и петте си години.

— За нещастие, решението винаги си остава най-големият риск за ръководителите — отговори той. — Вашият баща рискува, когато отпусна тези заеми. Той се оправдаваше с това, че без тях някои заводи щели да се принудят да затворят, оставяйки много народ без работа, други щели да загубят спестяванията си или основните си фондове за съществуване. Така че от морална гледна точка баща ви беше напълно прав, постъпвайки така.

Но законно работата е съвсем друга. Основното задължение на една банка е към нейните вложители. Законът взема това предвид и съставя правилата за управление на тези заеми. Съгласно закона, баща ви никога не е трябвало да отпуска заемите, тъй като покритието им е било неравностойно. Естествено, ако заводите не бяха затворили и заемите бяха изплатени, той щеше да бъде почитан като обществен благодетел, предвидлив бизнесмен. Обаче се случи обратното и сега същите хора, които можеха да го възхваляват, настояват за главата му.

— Няма ли известно значение фактът, че той загуби и собственото си имущество в опита да спаси банката? — запита Рина.

— За нещастие, не — поклати глава губернаторът.

— Вие нищо ли не можеше да направите за него? — отчаяно попита тя.

— Добрият политик не върви срещу общественото настроение — бавно каза той. — А точно сега обществото иска изкупителна жертва. Ако баща ви опита да се защитава, ще загуби всичко и ще му окачат десет до петнадесет години. В такъв случай, преди той да подлежи на помилване, аз отдавна ще бъда в пенсия.

Той вдигна пурата от пепелника и я завъртя между силните си, бели пръсти.

— Но ако го убедите да се признае за виновен и да отмени съдебното дирене, аз ще убедя съдията да му наложи една до три години. След петнадесет месеца ще го помилвам.

Тя впери поглед в него.

— Но ако нещо се случи с вас?

Той се усмихна.

— Аз ще живея сто и двайсет и пет години, забравихте ли? Но дори и да не съм наоколо, баща ви не може да загуби. В най-лошия случай ще подлежи на помилване след двадесет месеца.

Рина се изправи и му протегна ръка.

— Много ви благодаря, че ме приехте — каза тя, гледайки го в очите. — Независимо какво ще стане, надявам се да доживеете до сто двадесет и пет години.

От своята страна на телената преграда тя наблюдаваше, как баща й идва към нея. Очите му бяха безизразни, косата посивяла, дори лицето сякаш бе придобило сивкав оттенък, който преливаше в дебелата затворническа униформа.

— Здравей, татко — изрече тихо тя, когато той се отпусна на стола срещу нея.

— Здравей, Рина — направи опит да се усмихне той.

— Добре ли си, татко? — попита тревожно тя. — Не те ли…

— Отнасят се добре с мен — бързо каза той. — Дадоха ми работа в библиотеката. Натоварен съм да установя нов контрол над инвентара. Губят им се много книги.

Тя го изгледа. Положително се шегуваше.

Тягостна тишина се възцари между двамата.

— Получих писмо от Стен Хуайт — каза най-после той. — Има едно предложение от шестдесет хиляди долара за къщата.

Стен Хуайт беше адвокатът на баща й.

— Не е лошо — каза тя. — От това, което ми казаха, не вярвах да вземем толкова. Големите къщи не се търсят много на пазара.

— Някакви евреи я искат — каза той без злоба. — Затова ще платят толкова.

— И без това беше преголяма за нас и нямаше да живеем в нея, след като се върнеш.

Той я погледна.

— Едва ли ще ни остане много. Може би десетина хиляди, като се оправим с кредиторите и Стен.

— Нямаме нужда от много — каза тя. — Ще изкараме някак, докато отново стъпим на крака.

Този път гласът му беше горчив.

— Кой ще рискува вече с мен? Аз не съм вече банкер. Аз съм престъпник.

— Не говори така! — сряза го тя. — Всички знаят, че не си виновен за станалото. Знаят, че нищо не си взел за себе си.

— Още по-лошо — каза горчиво той. — Едно е да те съдят като крадец, а съвсем друго — като глупак.

— Не трябваше да ходя в Европа. Трябваше да си остана вкъщи с теб. Тогава може би нищо нямаше да се случи.

— Аз съм този, който не изпълни дълга си към теб.

— Не е вярно, татко.

— Тук имам много време за размисъл. Нощем дълго стоя буден и си мисля какво ли ще правиш сега.

— Ще се оправя, татко! — увери го тя. — Ще се хвана на работа.

— Какво ще работиш?

— Не зная — бързо отвърна тя. — Ще намеря нещо.

— Не е толкова лесно. Не си подготвена за нищо специално. — Той се загледа в ръцете си. — Дори проиграх възможността ти за един добър брак.

Тя се засмя.

— Не съм мислила за брак. Всички младежи в Бостън са точно това — младежи. На мен ми се струват като момчета: нямам търпение с тях. Когато се омъжа, ще сторя това за зрял мъж, като тебе.

— Нужна ти е почивка — каза той. — Изглеждаш уморена и изтощена.

— Двамата ще си починем, когато се върнеш у дома — уточни тя. — Ще идем в Европа. Зная едно кътче на Ривиерата, където можем да прекараме цяла година с по-малко от две хиляди долара.

— Много време има дотогава — отбеляза той. — Сега трябва да си починеш.

— За какво намекваш, татко? — попита тя.

— Писах на братовчед си Фостър — обясни той. — Той и жена му Бети искат да им отидеш на гости. Казват, че там било прекрасно и можеш да останеш при тях, докато изляза и дойда при теб.

— Но в такъв случай няма да мога да те посещавам — бързо се съпротиви тя, посягайки към ръцете му през тясното пространство между решетките.

Той притисна пръстите й.

— Така ще бъде по-добре. И двамата ще имаме по-малко мъчителни спомени.

— Но, татко… — опита се да възрази тя.

Пазачът тръгна към тях и баща й се изправи.

— Дал съм вече инструкции на Стен Хуайт — каза той. — Сега прави, каквото ти казвам, и замини.

Обърна се и тя го изгледа, докато се изгуби от погледа й, който се премрежи от сълзите. Видя го месеци по-късно, тръгнала на сватбено пътешествие в Европа. Заведе съпруга си в затвора.

— Татко — каза срамежливо тя — това е Джонас Корд. Харисън Марлоу видя мъж на своята възраст, може би дори по-стар, но с ръста и младежката жизненост, характерни за западняците.

— Можем ли да направим нещо за теб, татко? — попита тя.

— Каквото и да е, мистър Марлоу? — добави Джонас Корд.

— Не. Не, благодаря ви.

Корд го изгледа и Харисън Марлоу усети погледа на дълбоките, проницателни сини очи.

— Моята работа се разраства, мистър Марлоу — каза той. — Преди да се захванете с нещо, бих се радвал, ако поговорите с мен. Нужен ми е човек с вашия опит, за да ми помага при финансирането на разрешението.

— Много сте любезен, мистър Корд.

Джонас Корд се обърна към Рина.

— Извинявам се — каза той, — но зная, че би желала да поостанеш насаме с баща си. Ще почакам отвън.

Рина кимна и двамата мъже се сбогуваха. Известно време баща и дъщеря се гледаха един друг, после Рина заговори:

— Какво мислиш за него, татко?

— Ами, той е на моята възраст!

Рина се усмихна.

— Казах ти, че ще се омъжа за зрял мъж. Никога не съм понасяла хлапаците.

— Но… но… — запелтечи бащата. — Ти си млада жена. Целият живот е пред тебе. Защо се омъжи за него?

— Той е извънредно богат човек, татко — обясни тихо тя. — И много самотен.

— Искаш да кажеш, че затова си се омъжила за него? — После изведнъж разбра причината за предложението на нейния съпруг. — И защото така ще може да се погрижиш за мен? — запита той.

— Не, татко — каза бързо тя. — Съвсем не се омъжих за него поради тази причина.

— Тогава защо? — запита той. — Защо?

— За да се грижи за мен, татко — простичко обясни тя.

— Но, Рина… — започна той. Тя рязко го прекъсна:

— В края на краищата, татко — ти сам казваше, че не мога да правя нищо, че няма да се справя сама. Нали затова ме изпрати там?

Той не отговори. Нямаше какво да каже. След още няколко напрегнати мига се разделиха. Протегна се на тесния нар в килията и се загледа в тавана. Почувствува как по тялото му преминават студени тръпки. Потръпна леко и опъна тънкото одеяло върху краката си. Как я беше загубил? Къде беше сгрешил?

Зарови лице в твърдата сламена възглавница и горещите сълзи потекоха по бузите му. Треската се усили и той затрепери по-силно. Късно през нощта дойдоха и го отведоха в болницата на затвора с 39 градуса температура. Почина от бронхопневмония три дни по-късно, когато Рина и Джонас Корд все още се намираха сред океана.

14.

Болката закънтя в слепоочията й, прерязвайки сякаш с остър нож съня. Почувствува как той започна да се изплъзва, после дойде ужасната самота на пробуждането. Раздвижи се неспокойно. Всички се стопяваха, всички освен нея. Затаи дъх за миг, борейки се срещу връщането към действителността. Болезнено. Последните следи от съня се стопиха. Тя се събуди.

Отвори очи и се взря унесено в болничната стая, после се сети къде се намира. На масичката срещу леглото имаше свежи цветя. Сигурно ги бяха донесли, докато е спала.

Бавно раздвижи глава. Айлин дремеше на креслото до прозореца. Навън беше нощ. Сигурно е дремала целия следобед.

— Имам ужасно главоболие — едва промърмори тя. — Може ли да получа един аспирин, моля?

Главата на Айлин трепна. Тя погледна въпросително Рина.

Рина й се усмихна.

— Спала съм целия следобед.

— Целия следобед? — Рина идваше в съзнание за пръв път след близо седмица. — Да — повтори Айлин. — Целия следобед.

— Бях толкова уморена — продължи Рина. — Винаги, когато дремна през деня, ме заболява главата. Бих желала един аспирин.

— Ще повикам сестрата.

— Остави, аз ще я повикам — каза бързо Рина. Направи опит да си вдигне ръката, за да натисне бутона над главата си, ала не успя.

Погледна надолу. Ръката й беше привързана отстрани към леглото. В една вена под лакътя й бяха забили игла, прикачена към дълга тръбичка, водеща до обърната надолу бутилка, окачена на стойка.

— За какво е това?

— Лекарят мислеше, че би било по-добре, ако не те будят за храна — обясни бързо Айлин. Наведе се над леглото и натисна бутона.

Почти веднага сестрата се появи на прага. Пристъпи бързо към леглото и застана до Айлин, поглеждайки към Рина.

— Будни ли сме? — запита тя с професионална жизненост.

Рина бавно се усмихна.

— Будни сме — каза отпаднало тя. — Вие сте нова, нали? Не би помня.

Сестрата хвърли бърз поглед към Айлин. Тя се грижеше за Рина от деня на постъпването й в болницата.

— Аз съм нощната сестра — спокойно отговори тя. — Току-що постъпих.

— Винаги имам главоболие, когато спя следобед — повтори Рина. — Чудех се дали бих могла да получа аспирин?

— Ще повикам лекаря — засуети се сестрата. Рина обърна глава.

— Трябва да си преуморена — каза тя на Айлин. — Защо не се прибереш вкъщи да си починеш? Цял ден си била тук.

— Не съм уморена. И аз подремнах малко следобед.

Лекарят влезе в стаята и Рина се обърна към вратата. Очите му примигваха иззад очилата.

— Добър вечер, мис Марлоу. Отпочинахте ли си?

— Доволно, докторе — усмихна му се Рина. — Но ме заболя главата. — Тя сви вежди. — Все пак, странно главоболие.

Той се приближи до леглото и положи пръсти на китката й, търсейки пулса.

— Странно ли? — попита, загледан в часовника си. — Защо го намирате за странно?

— Особено ме заболява, когато се опитвам да се сетя за някое име. Помня вас, познавам и приятелката си тук — тя посочи към Айлин, — но щом се опитам да ви назова по име, главоболието се появява и не мога да се сетя.

Лекарят се засмя и отпусна ръката й.

— Няма нищо необикновено. Някои видове мигренни главоболия карат хората да забравят и собствените си имена. Вашето не е такова, нали?

— Не, не е — отговори Рина.

Лекарят извади от джоба си офталмоскоп и се наведе.

— Искам да погледна в очите ви с това — каза той. — Така ще имам възможност да видя през тях и може би ще открием, че главоболието ви не е нищо друго, освен преумора на очите. Не се бойте.

— Не се боя, докторе — отговори Рина. — Веднъж в Париж един лекар ме гледа в очите с такова нещо. Мислеше, че съм припаднала. Но аз не бях. Само бях хипнотизирана.

Той сложи палец в крайчето на окото и повдигна клепача. Натисна някакъв бутон в уреда и един светлинен лъч се появи в миниатюрния отвор.

— Как се казвате? — попита небрежно той.

— Катрина Остерлааг — отговори тя веднага. После се засмя. — Виждате ли, докторе, казах, че главоболието ми не е чак толкова лошо. Все още си зная името.

— Как се казва баща ви? — запита той, премествайки уреда на другото око.

— Харисън Марлоу. Виждате ли, и това зная.

— Как се казвате? — запита пак той, докато светлината чертаеше полукръг в горния край на окото.

— Рина Марлоу — отговори тя. Засмя се гласно. — Не можете да ме измамите, докторе.

Загаси светлината и се изправи.

— Не, не мога — каза той и се усмихна.

Вратата се отвори и двама санитари дотъркаляха голям квадратен апарат. Наместиха го отстрани на леглото, до лекаря.

— Това е електроенцефалограф — спокойно обясни лекарят. — Използува се за измерване на електрическите импулси, излъчвани от мозъка. Понякога е много полезен за установяване на източника на главоболия: тогава може да ги лекуваме.

— Изглежда твърде сложен — отбеляза Рина.

— Не е — отвърна той. — Всъщност е много просто. Ще ви обясня, докато работим.

— Аз си мислех, че главоболието се оправя с аспирин.

Той се засмя заедно с нея.

— Е, знаете какви сме ние, лекарите — каза. — Как бихме си оправдали хонорара, ако цялата ни работа се свеждаше до предписването на няколко хапчета?

Тя пак се засмя, а лекарят бързо се обърна към Айлин. Кимна й мълчаливо, посочвайки с очи вратата. Беше се обърнал вече към Рина, когато тя я отвори.

— После ще се върнеш, нали? — запита Рина.

Айлин се обърна. Санитарите вече включваха апарата, а сестрата помагаше на лекаря да приготви Рина.

— Ще се върна — обеща Айлин. Пристъпи навън и внимателно затвори вратата зад себе си.

Мина почти час, преди лекарят да излезе от стаята. Отпусна се на стола срещу Айлин и ръката му затърси из джоба. Измъкна смачкан пакет цигари, който поднесе към нея. Тя си взе една, а той драсна клечка кибрит, поднасяйки я най-напред на нея, а после на себе си.

— Е? — запита го напрегнато тя.

— Ще знаем повече, като проучим електроенцефалограмата — каза той, дръпвайки от цигарата. — Но вече забелязахме признаци на увреждане в някои нервни центрове.

— Моля ви, докторе — каза тя. — Обяснете го с думи, които мога да разбера.

— Да, да — съгласи се той. Пое дълбоко дъх. — Мозъкът показва вече признаци на увреждане в някои нервни центрове. Това именно я затруднява да си спомни прости, всекидневни неща като имена, места, време. Всичко в паметта й е настояще — няма минало, вероятно няма и днес. Напрежението от несъзнателното усилие да си припомни всички тези дребни неща причинява главоболието.

— Но това не е ли добър признак? — попита с надежда тя. — За пръв път от седмица насам тя изглежда почти нормална.

— Зная колко сте загрижена — внимателно промълви той. — И не желая да съм песимист, но човешкият механизъм е странна машина. Само благодарение на изключителната си физическа издръжливост се държи толкова добре. Продължават да я обземат вълни от изключително висока температура, които разрушават всичко по пътя си.

— Искате да кажете, че пак ще изпадне в делириум?

— Искам да кажа, че температурата пак се покачва — отговори той.

Айлин се изправи бързо и тръгна към вратата.

— Мислите ли, че мога да поговоря с нея, преди да заспи?

— Съжалявам — поклати глава той. — Температурата й почна да се покачва двадесетина минути след като излязохте. Сложих й упойка, за да облекчи болката.

Тя вторачи поглед в лекаря.

— О, господи! — бавно изрече тя. — Докога, докторе? Докога ще страда така?

— Не зная — предпазливо каза той. Улови я за ръката. — Дайте да ви закарам до вкъщи? Нищо не можете да направите тази нощ, повярвайте ми. Тя заспа.

— Аз… бих желала да я погледна само за миг — каза колебливо Айлин.

— Може, но трябва да ви предупредя. Да не се стреснете от нейния вид. Трябваше да отрежем повечето от косата й, за да направим електроенцефалограмата.

Айлин затвори вратата на кабинета и тръгна към бюрото. Няколко предварителни скици за костюми на един нов филм чакаха нейното одобрение. Щракна лампата и отиде до вградения бар.

Взе бутилка скоч и напълни една чаша с кубчета лед. Покри леда с уиски, върна се до бюрото, седна и започна да изучава скиците. Отпи от уискито, докато ги гледаше.

Натисна един бутон на рамката на креслото и светналата на тавана лампа огря скиците. Завъртя стола към пиедестала отляво, като се опитваше да си представи модела на роклята.

Но очите й се пълнеха със сълзи. Скиците избледняха и тя виждаше само Рина, застанала на пиедестала с ярката светлина върху дългите й руси коси, чийто гневни, отрязани кичури заобикаляха отпуснатата на възглавницата глава.

— Защо трябваше да го сторите, за Бога? — проплака тя вбесена. — Защо трябва винаги да разрушавате красотата? Няма ли достатъчно грозота на този свят?

Сълзите замъглиха очите й, но през тях тя все още виждаше Рина, когато за пръв път застана на пиедестала и бялата коприна обгръщаше тялото й.

Не беше много отдавна. Само преди пет години. Бялата коприна бе за булчинска рокля. Когато Рина се женеше за Невада Смит.

15.

Замисленото като скромна церемония бракосъчетание се превърна в цирк, най-големия рекламен парад на Холивуд. И всичко заради Дейвид Улф, който най-после отведе в леглото червенокосата статистка, изпълняваща незначителна роля в „Ренегатът“.

Макар да беше младши писач, само една стъпка по-високо от най-дребната служба в отдела, и да получаваше едва трийсет и пет седмично, Дейвид беше фигура, що се отнася до жените. Това можеше да се обясни само с една дума. Фаворизация. Бърни Норман му беше вуйчо.

Не че имаше особена полза от него. Обаче момичетата не знаеха. Откъде можеха да подозират, че Норман едва понася сестриния си син и му бе дал работа само за да накара сестра си да млъкне? И за да държи племенника си на разстояние, бе дал нареждане на трите си секретарки да не допускат Дейвид под никакъв претекст в кабинета му.

Това дразнеше Дейвид, но точно сега беше далеч от ума му. Беше двайсет и три годишен и разсъждаваше над по-важни неща. Каква разлика между тукашните момичета и онези у дома. Помисли си за разпоредителките на Бижу Тиатър в Ню Йорк, дребните, изплашени италианки и дръзките, едри ирландки, за бързите съвкупления на пустия втори балкон или на празната сцена зад големия екран, докато филмът се въртеше над главите им. Дори и там името на Бърни Норман му помагаше. Че как иначе ще го направят помощник-директор.

Момичето каза нещо. Отначало Дейвид не я чу.

— Какво? — попита той.

— Искам да присъствувам на сватбата на Невада Смит.

Макар и легнала под него, в гласа й имаше решителност, която той долови.

— Ще бъде в тесен кръг — уклончиво обясни той.

Сега гласът й се избистри и тя го погледна.

— Ще присъствуват много важни личности, които иначе никога не биха ме забелязали.

— Ще видя какво мога да направя — престори се той, че приема на сериозно желанието й.

Малко по-късно, докато полагаше алчни усилия за трети път да докопа златната ябълка, му хрумна страхотна мисъл.

— У-ха! — викна той, когато тя започна да се оформя в главата му.

— По-спокойно, малкия. Ще разбудиш съседите — прошепна тихо тя, мислейки, че е стигнал кулминацията.

И в известен смисъл беше права.

Бърни Норман се гордееше от факта, че пристига в студиото пръв от ръководния персонал. Всяка сутрин в седем часа дългата, черна лимузина, карана от шофьор, завиваше през масивния железен портал на парадния вход и спираше пред административната сграда. Той обичаше да идва рано, както обясняваше винаги, за да успее да прегледа кореспонденцията си, която беше поне двойно по-голяма от тази на когото и да било в студиото, преди да са пристигнали трите секретарки. По този начин остатъкът от деня оставаше за всеки, стигнал до вратата му. И, както твърдеше, вратата му бе винаги отворена.

Всъщност, идваше рано, защото по рождение обичаше да си вре носа навсякъде. Макар че никой не споменаваше това, всички в студиото знаеха какво прави от момента, щом входната врата се затвореше зад гърба му. Промъкваше се из пустите кабинети на служащите и секретарките, надничаше в книжата по бюрата, тършуваше из случайно забравените отворени чекмеджета и проучваше съдържанието на всяко писмо и бележка. Беше се стигнало дотам, че щом даден служител искаше непременно да обърне вниманието на Норман върху нещо, просто го оставяше да лежи невинно на бюрото и си отиваше вкъщи.

Норман лесно се оправдаваше пред себе си. Просто съм в течение на работата. Как иначе сам човек би могъл да управлява такава сложна организация?

Стигна тази сутрин до вратата на собствения си кабинет около осем часа, тъй като обиколката му бе продължила малко по-дълго от обикновено. Въздъхна тежко и отвори вратата. Проблеми, винаги проблеми.

Запъти се към бюрото си и замръзна ужасен. Племенникът му Дейвид спеше на кушетката, а на пода около него лежаха пръснати разни книжа. Бърни почувствува гневът да се надига в него.

Прекоси стаята и задърпа Дейвид от кушетката.

— Как смееш да спиш в кабинета ми, безделническо копеле? — викна той.

Дейвид седна стреснат. Затърка очи.

— Не смятах да заспивам. Търсех едни книжа и вероятно съм заспал.

— Книжа! — изрева Норман. — Какви книжа? — Той бързо вдигна един лист. Обърна замръзнали от ужас очи към племенника си. — Производственият договор за „Ренегатът“ — обвинително изрече той. — От личната ми папка с поверителни книжа!

— Ще ти обясня — бързо започна Дейвид, вече буден.

— Никакви обяснения! — драматично каза Норман. Посочи вратата. — Вън! Ако след пет минути не си извън студиото, ще наредя на пазачите да те изхвърлят. Край с тебе. Уволнен си! Свършено е! Едно не търпя в това студио — подлеците и шпионите. Синът на собствената ми сестра! Вън!

— О, зарежи това, вуйчо Бърни — каза Дейвид и се изправи.

— Той ще ми говори на мен! — ревеше Норман. — Половин нощ майка му ме безпокои по телефона. — Гласът му несъзнателно започна да имитира носовото скимтене на сестра му. — „Моят Дювидел още не се е прибрал, цяла нощ не се е прибирал. Да не би да е станало нещо с него, да не е катастрофирал?“ Катастрофирал, ха! Трябваше да й кажа, че нейният малък Дювидел цяла нощ чука онова червенокосо курве, статистката от студиото, ха! Марш навън!

Дейвид вторачи поглед във вуйчо си.

— Как си узнал?

— Узнал? — изрева вуйчо му. — Аз зная всичко, което става тук. Да не мислиш, че съм създал това студио, като чукам по цяла нощ в наети за час стаи? Не! Работил съм, казвам ти, работил съм като куче. Ден и нощ! — Отиде до стола зад бюрото и се строполи на него. Притисна със силно подчертан жест ръка към сърцето си. — Такъв позор, от собствената ти плът и кръв, и то рано сутринта! Трябваше да предположа!

Отключи бюрото и извади флаконче с таблетки. Глътна бързо две и се облегна назад със затворени очи.

Дейвид погледна вуйчо си.

— Добре ли си, вуйчо Бърни?

Норман бавно отвори очи.

— Още ли си тук? — запита той с глас на човек, полагащ огромни усилия да се овладее. — Вън! — Очите му съзряха книжата по пода. — Най-напред събери книжата! — нареди бързо той. — И се измитай!

— Дори не знаеш защо съм дошъл тази сутрин — пробно опита Дейвид. — Възникна нещо много важно.

Вуйчо му отвори очи и го погледна.

— Щом е важно, защо не дойдеш да ме видиш като всички други? Знаеш, че вратата ми е винаги отворена.

— Отворена? — изсмя се саркастично Дейвид. — И сам Христос да се явеше в това студио, онези три вещици никога нямаше да го допуснат до теб!

— Не намесвай религията! — предупредително вдигна ръка Норман. — Знаеш моята политика. За мен всички са равни. Иска ли някой да се срещне с мен, ще говори с третата ми секретарка, тя ще каже на втората, втората секретарка ще докладва на първата. Сметне ли първата секретарка, че въпросът е важен, докладва на мен и в следващия миг ето те в кабинета ми! — щракна пръсти той. — Ей така! А не да идваш да ровиш посред нощ из поверителните книжа! Сега да те няма!

— Добре — Дейвид се запъти към вратата. Трябваше да се досети, че ще стане така, а не да се опитва да стори нещо за дъртия копелдак. — Отивам си — каза горчиво той. — Но когато мина през тази врата, огледай се добре, много добре, защото с мен изхвърляш един милион долара!

— Чакай! — извика вуйчото след него. — Обичам да бъда справедлив. Каза, че си имал да ми съобщиш нещо важно? Е, кажи го. Слушам те.

Дейвид затвори вратата.

— Следващия месец, преди пускането на филма, Невада Смит и Рина Марлоу ще се женят — каза той.

— Да не мислиш, че не знам? — изгледа го сърдито вуйчо му. — Но какво ме интересува? Даже не са ме поканили за церемонията. Освен това с Невада е свършено.

— Може — каза Дейвид. — Ала не и с момичето. Гледа ли филма?

— Разбира се, че съм гледал филма! — отсече Норман. — Довечера го пускаме на предварителна прожекция.

— Така, а след нея тя ще е най-търсената мадама в бранша.

В очите на вуйчо му се мерна уважение.

— Е, и?

— От книжата ти разбрах, че още никой не е сключил договор с нея — продължи Дейвид. — Ти й предложи и то още тази сутрин. После…

Вуйчо му вече кимаше.

— После ще им кажеш, че искаш ти да поемеш сватбата. Като подарък от студиото. Ще направим най-импозантната сватба и ще грабнем ума на Холивуд. Това ще покачи общите приходи с пет милиона.

— И каква ни е ползата от това? — попита Норман. — Филмът не е наш, не участвуваме в печалбата.

— Нали вземаме такса за разпространението му? — запита Дейвид с растяща самоувереност, виждайки съсредоточения израз по лицето на вуйчо си. — Двадесет и пет на сто от пет милиона са милион и четвърт. Достатъчно, за да поеме половината от разходите ни по разпространението за една година. И чудесното нещо в цялата работа е, че можем да впишем цената на сватбата като разходи за реклама и по този начин всичко ще е за сметка на филма. На нас няма да ни струва нито цент. Корд плаща всичко от своя дял от печалбата.

Норман се изправи на крака. В очите му имаше сълзи.

— Знаех си аз! Кръвта си е кръв! — изрече драматично той. — От този момент ти работиш за мен. Ставаш мой помощник! Ще кажа на момичетата да приготвят съседния кабинет. Повече от това не бих могъл да искам и от собствения си син — ако имах такъв!

— И още нещо!

— Да? Какво е то?

Норман пак седна.

— Мисля, че трябва да опитаме да сключим с Корд договор да прави за нас по един филм годишно.

Норман поклати глава.

— А, не! И без това си имаме достатъчно щури хора.

— Той има усет за филмите. Можеш да видиш това в „Ренегатът“

— Имаше късмет.

— Не беше късмет — настоя Дейвид. — Аз бях на терена през цялото време. Няма нещо в целия филм, което да не стана според желанието му. Ако не беше той, Марлоу никога нямаше да е звездата, каквато ще бъде. Такъв нюх към жените не съм срещал през живота си.

— Той е неверник — възрази Норман. — Какво разбират неверниците от жени?

— Неверниците са знаели за жените, преди Адам да изведе Ева от рая.

— Не! — каза Норман.

— Защо не?

— Не искам такъв тип да се върти наоколо — заяви Норман. — Той няма да се задоволи само с правенето на филми. Не след дълго ще поиска той да командува. Див човек не работи със съдружници. — Стана, заобиколи бюрото и тръгна към племенника си. — Не! — повтори твърдо. — С него не искам да си имам работа. Но другите ти идеи ми харесват. Тази сутрин ще излезем и ще вземем подписа на момичето върху договора. После ще им кажем за сватбата. Това няма да се хареса на Невада, но ще го склоним. В края на краищата вложил е собствените си пари в този филм и едва ли ще иска да рискува!

Дейвид се погрижи специално копие от кинопрегледа за сватбата да стигне до Корд, който по това време бе в Европа. Когато Джонас влезе в малката прожекционна зала в Лондон, където бяха уредили да му го пуснат, светлините веднага загаснаха и взрив от музика изпълни салона. На екрана буквите излизаха от въртяща се камера и накрая не се виждаше нищо друго освен:

Драматично тържественият глас на диктора прозвуча, когато на екрана се появи далечен план на църква, около която се тълпяха хора:

Последва кадър с Невада, яздещ към църквата, великолепно облечен в тъмен каубойски костюм, яхнал снежнобял кон.

Невада изкачи стъпалата и влезе в църквата, докато полицията едва задържаше крещящата тълпа. После една черна лимузина си проби път. Бърни Норман излезе и се наведе да помогне на Рина. Тя спря за миг, усмихна се на тълпата, после хвана протегнатата ръка на Норман и се заизкачва към църквата, а камерата я показа в близък план.

Сега камерата се премести в двора на къщата на Невада в Бевърли Хилс, където бе издигната величествена палатка, около която сновяха тълпи народ.

Камерата заснова по поляната, а дикторът представяше известни звезди и вестникарски репортери, които се откъсваха от грижливо подбраните си групи, за да се усмихнат и поклонят пред камерата. Камерата се насочи към стълбището на къщата, когато Рина и Невада застанаха на прага. Миг по-късно Норман бе между тях. Рина държеше в ръце огромен букет от рози и орхидеи.

Кадър на хвърлящата букета Рина и сборичкването на красиви млади момичета. Най-после цветята бяха грабнати от едно червенокосо момиче с тъмни очи и камерата остана за миг насочена натам.

На финала камерата отново показа в едър план Рина, Норман и Невада, които се усмихваха. Норман стоеше между тях, поставил бащински едната си ръка върху рамото на Невада, а другата бе скрита от поглед, зад гърба на невестата. Всички се смееха доволни, докато кадърът се стопи.

Светлините в прожекционната зала светнаха, Джонас се изправи и без да се усмихва, напусна салона. Дълбоко в стомаха изпитваше странен хлад. Щом така искаше Рина, нейна си работа.

Но това, което нито Джонас, нито който и да е друг от гледащите към екрана не видяха, бе лявата ръка на Бърни Норман, скрита зад гърба на Рина.

Тя бавно и старателно изследваше закръглените полукълба на задника й.

16.

Минаваше осем, когато Айлин чу вратата на външния кабинет да се отваря. Остави палитрата и изтри петната от боите по ръцете си в широкия сив халат. Обърна се към вратата точно когато Рина влезе.

— Прощавай, че се забавих, Айлин — извини се Рина. — Тази вечер поработихме извънредно.

Айлин й се усмихна.

— Няма нищо. И без това имах да довърша някои неща — тя погледна Рина. — Изглеждаш уморена. Защо не седнеш да си починеш няколко минути? Чух от производствения отдел, че ще закъснеят, затова поръчах кафе и сандвичи.

Рина й отправи изпълнен с благодарност поглед.

— Чудесно — каза тя и се отпусна на огромната кушетка, като си изрита обувките. — Уморих се.

Айлин притегли масичката към кушетката. Отвори малък хладилник и извади поднос със сандвичи, които постави пред Рина. Взе голям термос с черно кафе и бързо наля чаша за Рина. Рина поднесе димящата чаша към устните си.

— Много е хубаво — каза тя над ръба на чашата. Пак отпи и облегна глава на кушетката. — Толкова съм капнала, че не съм и гладна.

— Как няма да си? — отговори Айлин. — Откак свърши „Ренегатът“, вече цяла година не си почивала и седмица. Три филма един след друг, а следващата седмица започваш четвърти. Чудо е как не си се сгромолясала.

Рина я погледна.

— Обичам да работя.

— Аз също — бързо отвърна Айлин. — Но има един момент, когато човек трябва да тегли чертата.

Рина не отговори. Отпи от кафето и взе един брой на „Варайъти“. Заразгръща напосоки страниците. Спря на едно заглавие, прочете го, после го подаде на Айлин…

— Видя ли това?

Айлин хвърли поглед на страницата. Заглавието привлече вниманието й. Беше типично за списанието:

— Видях го — вдигна очи от списанието Айлин.

— Означава ли това, че всички са си получили парите обратно?

— Предполагам, че да — каза Айлин. — Разбира се, ако Бърни не ги е ограбил тихомълком.

Рина се усмихна. Обзе я странно успокоение. Най-после Невада можеше да си отдъхне. Взе един сандвич и го захапа настървено.

— Изведнъж огладнях — каза тя, докато дъвчеше.

Мълчаливо Айлин напълни отново чашата с кафе, после наля и на себе си. Рина ядеше бързо и за няколко минути свърши. Взе цигара от малката кутия на масичката и я запали. Облегна се, издуха дима към тавана. Страните й едва забележимо си възвръщаха цвета.

— Сега се чувствувам по-добре. Щом свърша цигарата, можем да пробваме онези костюми.

— Не бързам — каза Айлин. — Имам време.

— Най-добре е да започнем — изправи се Рина, като загаси цигарата в пепелника. — Сетих се, че в шест сутринта ще дойдат от „Скрийн старс“ да снимат как закусваме с Невада.

Айлин отиде до гардеробната и плъзна вратите. Шест чифта циркови трика, всяко с различен цвят, висяха вътре. Рина измъкна едно и се обърна към Айлин, придържайки костюма пред себе си.

— Стават все по-малки и по-малки.

Айлин се усмихна.

— Лично Бърни се разпореди за тези. В края на краищата заглавието на филма е „Момичето на летящия трапец“.

Взе костюма и го държа, докато Рина се събличаше. Рина обърна гръб, като си свали роклята и се замъчи да влезе в тесния костюм.

— Уф! — изпъшка тя. — Може би не трябваше да ям тези сандвичи!

Айлин пристъпи назад и заоглежда костюма.

— По-добре стъпи на пиедестала — каза тя. — Трябва да оправя някои неща.

Отбеляза с креда нужните корекции.

— Готово — каза тя. — Дай да видим следващия.

Рина присегна назад да освободи кукичките. Една от тях засече.

— Трябва да ми помогнеш, Айлин. Не мога да се измъкна.

Слезе от пиедестала и се обърна с гръб към Айлин. Айлин сръчно се справи. Дрехата рязко се разтвори и пръстите й усетиха голия гръб на Рина. Изтръпнаха от допира с твърдата, топла плът. Айлин почувствува кръвта да пулсира в слепоочията й. Бързо пристъпи назад, като че ли бе докоснала нажежено желязо. Неведнъж се бе изкушавала, но не биваше да позволи подобно нещо да й създаде неприятности. Години наред бе работила, за да получи тази длъжност.

Рина смъкна горната част на костюма до кръста и се замъчи да свали трикото от бедрата си. Погледна към Айлин.

— Страхувам се, че пак трябва да ми помогнеш.

Лицето на Айлин беше непроницаема маска.

— Стъпи на пиедестала! — нареди тя.

Рина се върна на пиедестала и се обърна към нея. Айлин задърпа дрехата, а пръстите й изгаряха всеки път, щом докоснеше Рина. Най-после трикото поддаде и Айлин усети как Рина потръпна, когато ръката й случайно се плъзна по меката копринена окосменост.

— Студено ли ти е? — попита Айлин, пристъпвайки назад.

Рина я погледна за миг, после извърна очи.

— Не — отговори тя с нисък глас, измъквайки крака от трикото. Вдигна го и го подаде на Айлин.

Айлин посегна към костюма, докосна ръката на Рина и вече не можеше да я пусне. Бавно вдигна поглед към Рина и сърцето й се стегна. Рина пак потръпна.

— Не — прошепна тя с все още извърнат поглед. После добави: — Моля те, недей.

Айлин чувствуваше, като че ли сънува. Нищо вече не беше реално.

— Погледни ме! — заповяда тя.

Рина бавно изви глава. Очите им се срещнаха и Айлин долови тръпките. Видя как зърната на Рина набъбваха на гърдите като разбудени червени макове сред бяло поле.

Пристъпи към нея и зарови лице в бледите, меки като коприна косми между бедрата. За миг останаха неподвижни, после тя усети ръката на Рина да гали нежно косата й. Пристъпи назад и Рина се свлече в прегръдките й.

Айлин почувствува как сълзите бликнаха от очите й.

— Защо? — проплака неистово тя. — Защо трябваше да се омъжваш за него?

Както обикновено Невада се събуди в четири и половина сутринта, нахлузи чифт износени дънки и отиде в конюшнята. Също както обикновено, по пътя затвори вратата между спалните им, за да разбере Рина, че е излязъл.

Каубоят го очакваше с димящо канче горчиво, черно кафе. Разговорът им следваше всекидневния ритуал, докато Невада го поведе към конюшнята, където провериха всички ясли. Последна беше яслата на Уайти. Невада спря пред него.

— Д’утро, мойто момче — прошепна той.

Конят промуши глава над преградата и погледа Невада с големите си, интелигентни очи. Завря нос в ръката на Невада, търсейки неизменната бучка захар. Не се разочарова.

Невада отвори портата и влезе в яслата. Прокара ръце по гладките, лъскави хълбоци на животното.

— Малко позатлъстяваме, мойто момче — прошепна той. — Така е, като нямаме много работа напоследък. Няма да е зле да те поразтъпча малко.

Без да проговори, каубоят му подаде голямото седло, което лежеше върху преградата между двете ясли. Невада го плъзна на гърба на коня и го затегна. Мушна желязото в устата му и изведе коня от конюшнята. Възседна го пред дървената, боядисана в бяло постройка.

Потегли по пътеката, която водеше към арената за упражнения, изградена специално за него в подножието на хълма, зад къщата. На минаване забеляза сивите, остри върхове на кулите на покрива.

Сети се за статията във „Варайъти“. Устната му се изви иронично. Ето че бе направил най-търсения филм на годината и нито веднъж, през целия този период, никой не го бе потърсил, за да започне друг. Времето на големите уестърни бе минало. Много скъпи излизаха.

Утеши се, че поне не беше единственият. Том Микс, Кен Мейнърд, Гей Гибсън, Холт — всички бяха на същия хал. Мейнърд бе опитал да се бори. Направи няколко филмчета за „Юнивърсал“, скалъпвани по за пет дни. Невада бе гледал един от тях. Не бяха работа за него. Слаб филм, лошо озвучен. Половината време човек дори не можеше да разбере какво казват актьорите.

Том Микс бе опитал друго. Замина за Европа с шоу за Дивия Запад и ако можеше да се вярва на вестниците, той и конят му Том бяха пожънали луд успех. Може би заслужаваше да се помисли затова. Неговата трупа продължаваше да се радва на успех. Ако се включеше в нея, би било още по-добре. Трябваше да го стори или да хваща китарата.

Това беше новият уестърн — пеещ каубой и китара. Почувствува лека погнуса при самата мисъл за това. Оня дребен, бузест Джин Отри бе наложил стила. Единствената трудност, както бе чул от един каубой, била да го пазят да не падне от коня. Също и Текс Ритър я караше добре.

Невада отново погледна къщата. Това беше най-голямата глупост от всички — капан на стойност четвърт милион долара. Необходими бяха над двайсет прислужници за поддръжката и парите, хвърлени в нея, се стопяваха тъй, както глутницата прерийни вълци разкъсваха заблуден елен. Направи бърза равносметка на имуществото си.

Говедовъдната ферма в Тексас тъкмо бе започнала да се изплаща, когато депресията удари, и сега имаше щастие, че поне не му носи загуба. Процентите от продажбата на играчки и каубойски костюми с името на Невада Смит спадаха, тъй като децата прехвърлиха непостоянната си преданост към други звезди. Останали му бяха единствено дялът от шоуто „Дивият Запад“ и ранчото за развеждащи се в Невада. Те носеха най-много по две хиляди месечно. Само поддръжката на къщата надхвърляше шест хиляди месечно. Рина бе предложила да поеме част от разходите, но той бе отказал, понеже смяташе, че уреждането на сметките е задължение на мъжа. Но сега, дори след изплащането на банковия заем за „Ренегатът“, той знаеше, че не ще му бъде възможно да поддържа къщата, без да бръкне в основния си капитал. Най-разумно бе да се избави от нея. Трябваше да се примири със загубата. Талберг от „Метро“ му бе предложил сто и петдесет хиляди. Така поне щеше да си спести комисионната.

Реши се. Нямаше полза от това да седи тук и да очаква позвъняването на телефона. Ще потегли с шоуто и ще продаде къщата. Почувствува се по-добре. Реши да каже на Рина, щом тя се върне от студиото довечера.

Телефонът на стълба в края на оградата остро иззвъня. Подкара коня натам.

— Да?

— Мистър Смит? — беше гласът на лакея.

— Да, Джеймс — каза той.

— Мисис Смит би желала да закусите с нея в лятната стая.

Невада се поколеба. Странно как бързо прислугата се ориентираше кой е важната личност в семейството. Сега Джеймс използуваше същия тон на отдалеченост към него, които някога бе използувал към Рина.

Чу как прислужникът си прочиства гърлото.

— Да кажа ли на мисис Смит, че ще дойдете, сър? — запита той. — Мисля, че тя очаква някакви фотографи от списанието „Скрийн Старс“.

Така значи. Невада почувствува как го обзема негодувание. За пръв път от месеци насам Рина го викаше за закуска, а то било с рекламна цел. Миг след това съжали за помислите си. В крайна сметка, какво бе виновна тя. Работеше денонощно от месеци насам.

— Кажете й, че ще дойда веднага, щом прибера коня — каза той.

— Още една снимка как наливате кафе на Невада — каза фотографът — и ще приключваме.

Невада си вдигна чашата и протегна ръка през масата към Рина. Тя вдигна сребърното чайниче и го задържа над чашата. Професионално и автоматично двамата се усмихнаха.

Бяха ги прекарали през всичко. Снимка как Рина пържи яйца с бекон, докато той наднича през рамото й, да види какво се готви, препичането на филийките, поднасяне на пикантни хапки един на друг. Всичко, което читателите на популярни списания очакваха да прочетат за филмовите звезди. Смяташе се, че това ще им създаде представа за домашен уют.

След като фотографите си прибраха вещите и си тръгнаха, настъпи кратка неловка тишина. Невада заговори пръв:

— Слава богу, че свърши.

— И аз се радвам — каза Рина. Поколеба се, после хвърли поглед на стенния часовник. — Най-добре да тръгвам. Трябва да бъде в гримьорната в седем и половина.

Накани се да стане, когато телефонът до нея иззвъня.

Пак седна и взе слушалката.

— Ало?

Невада долови пукането на глас в слушалката. Рина го погледна странно, после заговори:

— Добро утро, Луела — каза тя с приятен глас. — Не, не ме събуждаш, Невада и аз тъкмо закусвахме… Да, правилно — „Момичето на летящия трапец“. Чудесна роля… Не, Норман реши да не заема Гейбъл от „Метро Голдуин Майер“. Казва, че само един мъж би могъл да се справи с ролята… Разбира се. Невада. Тя е само за него. Почакай, ще те свържа с него.

Тя закри слушалката с ръка.

— Обажда се Парсънс — заговори бързо тя. — Вчера Бърни реши, че ти трябва да играеш ролята на цирковия ездач. Луела проверява дали е така.

— Какво става? — запита сухо Невада. — „Метро“ не му ли зае Гейбъл?

— Не ставай глупав! Вземи слушалката!

— Ало, Луела?

Познатият, сладникав глас замляска в ухото му:

— Моите поздравления, Невада! Чудесно, че пак ще играете срещу прекрасната си жена!

— Един момент, Луела — засмя се той. — Не бързайте толкова. Не съм се заловил за филма.

— Не си ли! — Ето ти нова сензация за Парсънс. — Защо?

— Вече се съгласих да тръгна с моето шоу „Дивият Запад“ — обясни той. — Това ще ме обвърже поне за шест месеца. Докато ме няма, Рина ще потърси друго жилище. Мисля, че ще ни бъде по-удобно в някоя по-малка къща.

Гласът й стана делови:

— Продавате „Хилтоп“?

— Да.

— На Талберг ли? — попита тя. — Разбрах, че той се интересувал.

— Не зная — каза той. — Няколко души се обадиха.

— Ще ме уведомите ли, когато решите?

— Разбира се.

— Няма неприятности между двама ви, нали? — проницателно попита тя.

— Луела! — засмя се той. — Знаете, че няма нищо такова.

— Радвам се! И двамата сте толкова мили — каза тя. Поколеба се за момент. — Съобщете ми, ако има някакви новини.

— Непременно, Луела.

— Всичко хубаво на двама ви.

Невада остави слушалката и погледна през масата. Не бе възнамерявал да стане по този начин, но вече нямаше какво да се прави.

Лицето на Рина бе побеляло от гняв.

— Можеше да кажеш най-напред на мен, преди да го разтръбиш на целия свят!

— Имал ли съм възможност? — възрази той, раздразнен въпреки желанието си. — За пръв път от месеци насам разговаряме двамата. Освен това ти можеше да ми кажеш за филма.

— Цял ден вчера Бърни се опитваше да се свърже с теб, но ти не вдигаше телефона.

— Чист блъф — каза той. — През целия ден си бях у дома и никой не е звънил. А пък и не бих приел подаянията му — нито пък твоите.

— Може би ако понякога измъкваше нос от твоите конюшни, би могъл да разбереш какво става по света.

— Зная какво става — възрази ядосан той. — Не е нужно да се правиш пред мен на филмова звезда.

— О, какъв смисъл има? — попита горчиво тя. — За какво въобще се ожени за мен?

— Или ти за мен? — попита той с не по-малка горчивина.

Докато се гледаха един друг, истината внезапно изплува и за двамата. Бяха се оженили, защото и двамата знаеха, че са се загубили един друг и отчаяно искаха да задържат остатъците. Осъзнавайки това, гневът им се стопи тъй бързо, както се бе появил.

— Прощавай — изрече той. Тя го погледна над чайничето.

— И ти. Казах ти, че развалям всичко, до което се допра, че не съм добра за теб.

— Не ставай глупава — възрази той. — Не ти си виновна. Така или иначе, трябваше да се случи. Нещата в професията се променят.

— Не говоря за професията — каза Рина. — Говоря за теб и мен. Трябваше да се ожениш за някоя, която би ти създала семейство. Аз не ти дадох нищо.

— Не можеш да поемаш цялата вина. И двамата се опитахме посвоему, но никой от двама ни нямаше това, което бе нужно на другия. Работата е в това, че и двамата сгрешихме.

— Не съм в състояние да пледирам за развод, докато не завърша филма — каза тя с приглушен глас. — Не възразявам, ако ти направиш необходимото преди това.

— Не, мога да почакам — спокойно отговори той.

Тя хвърли поглед към стенния часовник.

— Боже мой! Закъснях! — възкликна тя. — Трябва да побързам.

На вратата се спря и го изгледа.

— Оставаш ли мой приятел?

Той бавно кимна с глава и отвърна на усмивката й, но гласът му беше сериозен:

— Винаги ще остана твой приятел.

Тя се закова за миг и той видя внезапно бликналите сълзи в очите й, после тя се обърна и изтича от стаята.

Прекрачи до прозореца и като повдигна пердето, се загледа навън. Видя я как се появи пред къщата, видя шофьора да й отваря вратата. Колата се загуби надолу по хълма, на път за студиото. Пусна пердето.

Рина вече не се върна в къщата. През нощта остана в апартамента на Айлин. На другия ден се настани в хотел, а три месеца по-късно подаде молба за развод „поради несъвместимост на характерите“ в Рено.

Така, не само от гледна точка на закона, всичко свърши.

17.

Дейвид чу страшното тръшване на вратата на кабинета на вуйчо му. Бързо се изправи на крака и отиде до междинната врата. Отвори я и завари вуйчо си Барни седнал на стола, с почервеняло от гняв лице и задъхан. Опитваше се да измъкне таблетка от обърнатия в ръката му флакон.

Дейвид бързо напълни чаша вода от гарафата на бюрото и я подаде на Норман.

— Какво стана?

Норман глътна двете таблетки и остави чашата. Погледна Дейвид.

— Защо ли не се захванах с шивачество като брат си, вуйчо ти Луи?

Дейвид знаеше, че отговор не се очаква, затова изчака търпеливо Норман да продължи.

— Петдесет, сто костюма правят на ден. Чисто, спокойно. Прибира се нощем у дома. Вечеря. Спи. Няма дертове. Няма язва. Няма огорчения. Така трябва да живее човек. Спокойно. Не като куче. Не като мен.

— Какво стана? — повтори въпроса си Дейвид.

— Като че ли нямам достатъчно главоболия — заоплаква се Норман. — Нашите акционери твърдят, че губим пари. Хвърча до Ню Йорк, за да давам обяснения. Профсъюзите заплашват да вдигнат стачка, която ще обхване киносалоните. Сядам и измислям сделка, че поне да не ги затворят напълно. После узнавам от Европа, че Хитлер заграбил всичките ни имущества в Германия — канцелариите, кината, всичко! Повече от два милиона ни задигнал anti-semiten! След това получавам оплакване от застрахователите и банкерите, че филмите нямали престиж. Тогава купувам най-големия, най-артистичния шлагер на Бродуей, „Слънчеви петна“ се казва. Толкова артистична пиеса, че даже аз не разбирам за какво става дума.

Тази артистична бомба ме е стиснала за гушата. Говоря с всички режисьори в Холивуд за нея. Не съм толкова тъп, че да не разбера много бързо, че и те не я схващат, затова наемам режисьора, който я е поставил на сцената, Клод Дънбар, типичен хомо. Но той ми взема петдесет хиляди.

Вече съм сто и петдесет вътре и никакви приходи. Обаждам се на Луи Майър и му искам да ми заеме Гарбо. Той ми се изсмива в лицето. Нямаш достатъчно пари, казва. Освен това държал я за собствения си престиж. Правела „Ана Кристи“ на Юджин О’Нийл. Казвам му сбогом и се обаждам на Джак Уорнър. Какво ще кажеш за Бети Дейвис? Почакай минутка, дума ми той. Стоя на телефона цели десет и чакам.

И този pisher си мисли, че не знам какво прави? Телефонира на брат си Хари в Ню Йорк, това прави. Ето ме тук в Ню Йорк, да му плащам минутите на междуградския разговор, а той от Холивуд се обажда на брат си Хари, който е на две преки от мен. Окачи телефона, иска ми се да му кажа. Мога да се обадя на брат ти за пет цента.

Най-после, след разговор за деветдесет и пет долара, Джак се връща на телефона. Имаш късмет, казва. До септември е свободна. Можеш да я вземеш за сто и петдесет хиляди. За сто и петдесет не ми правиш услуга, думам му аз. Тя не взема повече от трийсет, трийсет и пет на филм, може би дори не и толкова.

Ти колко даваш? — пита ме той. Петдесетак, казвам аз. Зарежи, казва. Добре, съгласявам се аз, седемдесет и пет тогава. Сто и двадесет и пет отсича той. Делим ги на сто и готово, предлагам аз. Дадено, казва той. Окачвам слушалката. Сто трийсет и пет долара ми струва този двуминутен разговор.

Връщам се на Уолт Стрийт и заявявам на застрахователите и банкерите, че сега имаме престиж. Филмът ще бъде толкова артистичен, че ще бъде истински късмет, ако докараме някого в салона. Те са доволни, поздравяват ме, аз се качвам на влака и се прибирам в Холивуд.

Бърни се задъха, вдигна чашата вода и я пресуши.

— Не са ли това достатъчно неприятности за когото и да било?

Дейвид кимна.

— Така, съгласен си, че като влизам тази сутрин тук, идвам с достатъчно главоболие. И кого намирам? Рина Марлоу, това courveh. „Рина, мила, казвам й аз, тази сутрин изглеждаш прекрасна“. Въобще не ме поздравява! Не! Тика ми „Рипортър“ под носа и казва: „Какво е това? Вярно ли е?“

Поглеждам и чета историята за Бети Дейвис в „Слънчеви петна“. Какво толкова се вълнуваш, мила? — казвам аз. Тази бомба не е за теб. За теб имам роля, която ще грабне публиката. „Шехеразада“. Какви костюми само, през живота си не си виждала такива. И знаеш ли какво ми каза тя? — Той горчиво поклати глава.

— Какво? — запита Дейвис.

— След всичко, което направих за нея, да ми говори така! — каза с горчивина вуйчо му. „Махни си ръката от циците ми, заявява тя, а след това: Ако не ми дадеш ролята, можеш да си натъпчеш «Шехеразада» в тлъстия задник“. И се измъкна през вратата. Как ти харесва това? — запита Норман с тъжен глас. — Само се опитвах да я успокоя. Тя самата се чука с всички в Холивуд, а на мен да говори така!

Дейвид кимна. Бе дочул за нейните истории. През годината след скъсването с Невада сякаш нещо се бе отприщило в нея. Разправяха, че приемите в къщата й в Бевърли Хилс прераствали в оргии. Свързваха името й с моделиерката на костюми Айлин Гейлърд. Но тъй като нищо не се появяваше в печата, те се правеха, че нищо не забелязват. Нейна си работа как живее, стига да не ги злепоставя.

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Какво мога да направя? — запита Бърни. — Ще й дам ролята. Зареже ли ни, ще загубим два пъти повече, отколкото губим сега. — Присегна се за пура. — Следобед ще й телефонирам и ще й кажа. — Спря се, докато я палеше. — Не, хрумна ми нещо по-добро. Иди следобед при нея и й кажи. Проклет да бъда, ако я оставя да мисли, че й целувам задника.

— Добре — прие Дейвид и се запъти към кабинета си.

— Чакай! — повика го вуйчо му. Дейвид се обърна. — Знаеш ли на кого налетях онази вечер в хотел „Уолдорф“ в Ню Йорк? — запита Бърни. — На твоя приятел.

— Моят приятел ли?

— Да, знаеш кой. Оня лудият. Летец. Джонас Корд.

— О — каза Дейвид. Хареса му начина, по който вуйчо му намекна за разговора им за Корд преди няколко години. Той и Корд не бяха си разменяли нито дума. Дори не знаеше дали Корд подозира за съществуването му. — Как изглеждаше?

— Все същият — отвърна вуйчо му. — Като скитник. Беше с гуменки и без вратовръзка. Не зная как може да се показва навън така. Биха изхвърлили всеки друг, но не и него! Веднага ще разбереш, че парите са си пари.

— Говори ли с него? — полюбопитствува Дейвид.

— Беше два през нощта, а с него вървят две courvehs. Пристъпвам аз и казвам: „Здравей, Джонас“. Той ме поглежда така, сякаш никога през живота си не ме е виждал. „Не ме ли помните?“ — питам аз. „Бърни Норман от Холивуд“. „Аха“, казва той. Но по лицето му не мога да отгатна дали се сеща, или не. Страшно е брадясал. „Тези две девойчета са артистки, ми казва той, но няма да ти кажа имената им. Иначе може да ги пипнеш с договор. Харесам ли някое момиче — казва той, — сключвам с нея договор за «Корд Експлозивс», вече не рискувам да ми ги измъкват под носа, както ти направи с мадамата Марлоу“. И при тези думи така ме потупва по ръката, че два часа след това не мога да я вдигна.

Усмихнах се насила, макар че не ми беше до смях. В нашата работа трябва да се пипа бързо, думам му аз, иначе човек остава на опашката. Но с това е свършено. Сега бих желал да си поговорим за новия филм, който чувам, че правите. Миналия път ви свършихме голяма работа и мисля, че няма да е зле да се срещнем и поговорим.

„Защо не го направим още сега?“ — пита той. — „Аз мога“, казвам аз. Той се обръща към жените. „Почакайте тук“, им казва. Обръща се и ме улавя за ръката. „Ела, казва, и почва да ме дърпа. Ела в кабинета ми.“

— Поглеждам го изненадан. „Имате кабинет в «Уолдорф»? — питам аз. «Имам кабинет във всеки хотел на Съединените щати», ми отвръща той. Влизаме в асансьора и той казва на оператора: «Мецанина, моля». Излизаме, вървим по коридора и стигаме до една врата. Поглеждам табелката: МЪЖЕ — пише на нея. Поглеждам го. Той се ухилва. «Кабинетът ми», казва и отваря вратата. Влизаме, вътре е бяло и пусто. Има масичка и стол. Той сяда на стола и изведнъж виждам, че е съвсем трезвен, вече не се усмихва.

«Още не съм решил къде ще пусна филма, започва той. Всичко зависи от това къде ще ми предложат най-добри условия.» «Съвсем разумно, съгласявам се аз, ала нищо не мога да ви обещая, докато не узная що за филм ще бъде». «Ще ти кажа, отвръща той. За летците по време на Световната война. Купих петдесетина стари самолета — „Спадове“, „Фокери“, „Нойпорт“, „Де Хевиландс“ — и възнамерявам да ги поразтанцувам из въздуха.»

«О, военен филм, казвам аз. Не е много разумно. След „На западния фронт нищо ново“ с военните филми е свършено. Никой няма да дойде да го гледа. Но тъй като имам опит с вас и веднъж ни провървя заедно, може да се хвана на хорото. Какви условия търсите?» Той ме фиксира в очите. За студиото — десет процента, казва. Разпространение — петнадесет процента, като се приспаднат всички разходи от брутния доход.“ „Това е невъзможно“, казвам аз. Моето студио работи при минимум двадесет и пет процента.

„Не е вярно, казва той, но сега няма да споря. Искам само да ти обърна внимание на следната проста аритметика. Съгласно годишния ти баланс, студиото ти докарваше през последните няколко години средно двадесет и един процента. През този период «Ренегатът» представляваше двайсет и пет на сто от брутния ти доход. Извади го от брутото и ще видиш, че общо се покачва на почти трийсет и шест процента. Същото важи и за студиото, казва той. Обемът осигурява проценти, а аз осигурявам обема, така че не желая само обикновените проценти. И аз искам част от каймака, както казвате вие, хората в киното.“

„Не мога да си го позволя“, казвам аз. „Тъй както вървят работите в киното, казва ми той, не можеш да не си го позволиш.“ „Дирекционният ми съвет никога няма да го одобри“, не отстъпвам аз. Той се изправя усмихнат. „Ще одобри, казва той. Дай им година-две и ще одобрят. Тъй и тъй си тук, защо не пуснеш една вода?“, казва ми той. Толкова съм изненадан, че отивам до писоара. Когато се обръщам, него вече го няма. На сутринта, преди да се кача на влака, правя опит да се свържа с него, но никой не знае къде е. В кантората му дори не знаят, че е в Ню Йорк. — Бърни се загледа в бюрото. — Същински призрак, ти казвам.

Дейвид се усмихна.

— Казвам ти, че се учи бързо. Аритметиката му е вярна, знаеш.

Вуйчо му го изгледа.

— Ти да не мислиш, че не знам, че е вярна? — запита той. — Но толкова ли е беден, че да му давам залъка от устата си?

— Моля, последвайте ме, сър — вежливо каза лакеят. — Мис Марлоу е в солариума.

Дейвид кимна и мълчаливо го последва по стълбището към задната част на къщата. Лакеят се спря пред една врата и почука.

— Мистър Уулф е тук, мадам.

— Кажи му да влезе — провикна се Рина зад затворената врата.

Лакеят отвори вратата. Дейвид премигна, когато яркото калифорнийско слънце го обля изведнъж. Таванът на стаята представляваше стъклен купол, стените също бяха от стъкло.

В далечния край на стаята имаше висок параван. Гласът на Рина долетя оттам:

— Сипете си нещо за пиене от бара. Ще дойда след минутка.

Той се огледа и откри бара в ъгъла. Няколко брезентови стола бяха разхвърляни небрежно из стаята, а подът бе застлан с огромен бял килим.

Айлин Гейлърд излезе иззад паравана. Беше облечена в бяла блуза с навити до лактите ръкави и черни панталони с мъжка кройка, плътно прилепнали към тесните й бедра. Прошарената й коса бе сресана назад.

— Здравей, Дейвид. Чакай да ти помогна.

— Благодаря, Айлин.

— Направи ми още едно мартини — извика Рина зад паравана.

Айлин не отговори. Погледна Дейвид.

— Какво да бъде?

— Скоч с вода — каза той. — И съвсем малко лед.

— Добре — каза тя и ръцете й затършуваха сръчно из бара. Подаде му чашата. — Как е?

Той отпи.

— Чудесно.

— Моето мартини готово ли е? — чу гласа на Рина зад гърба си.

Той се обърна. Тя тъкмо излизаше иззад паравана, пристягайки колана на бялата хавлия. От беглия поглед върху бронзовите бедра под робата предположи, че отдолу е съвсем гола.

— Здравей, Рина.

— Здравей, Дейвид — отговори тя. Погледна Айлин. — Къде е чашата ми?

— Дейвид навярно е дошъл по работа — каза Айлин. — Защо не почакаш най-напред да си поговорите?

— Не ставай такава началничка! — отсече Рина. — Направи напитката! — Обърна се към Дейвид. — Баща ми ми даваше мартини, когато бях дете. Пия го като вода. Изглежда, че Айлин не разбира това.

— Ето — гласът на Айлин беше недоволен. Рина пое чашата.

— Наздраве, Дейвид.

— Наздраве — отвърна Дейвид.

Тя преполови чашата с мартинито и го поведе към един стол.

— Седни тук — нареди тя и се отпусна в съседния.

— Имаш чудесна къща — каза учтиво той.

— Хубава е — съгласи се тя. — Айлин и аз доста се забавлявахме, докато я мебелираме. — Тя присегна и потупа Айлин по бузата. — Айлин притежава прекрасно чувство за цвят. Трябва да поговориш с вуйчо си да й даде възможност да опита като художничка на филм. Убедена съм, че ще остане доволен от работата й.

— Рина — каза Айлин с щастлива нотка в гласа, — сигурна съм, че Дейвид не е дошъл тук, за да говори за мен.

— Ще говоря с вуйчо Бърни — каза учтиво той. — Аз също смятам, че може да се справи.

— Виждаш ли? — каза Рина. — Трудното с Айлин е, че е много скромна. А е един от най-талантливите хора, които съм срещала.

Подаде празната чаша на Айлин.

— Напълни я!

Сочните й, пълни гърди се мернаха за миг. Дейвид си помисли, че само с масаж няма да може да смъкне излишните килограми, ако продължава, да пие така.

Рина прекъсна мислите му:

— Реши ли дъртият копелдак да ми даде ролята в „Слънчеви петна“?

Дейвид я погледна.

— Трябва да разбереш вуйчо ми, Рина — започна бързо той. — Ти си най-големият капитал на нашата компания. Не можеш да го виниш, че не иска да те сложи във филм, който вероятно ще изпързаля всички ни.

Рина пое чашата от Айлин.

— Кипнах не за друго — каза войнствено тя, — а защото смята, че като актриса не струвам. Мисли, че съм годна само да се разхождам насам-натам колкото се може по-разголена.

— Той те счита за първокласна актриса, Рина. И което е по-важно, звезди като тебе са една на милион. Просто се опитва да те запази, там е работата.

— Сама ще се пазя — отсече ядовито тя. — Получавам ли ролята, или не?

— Имаш я.

— Добре — каза тя, отпивайки от чашата. Стана от стола и той видя, че е леко пияна. — Кажи на вуйчо си от мое име, че следващия път, като дойда в кабинета му, няма да нося сутиен.

— Уверен съм, че това ще го ощастливи — ухили се Дейвид. Остави чашата и се изправи…

— Мисля, че му се иска да ме чука — леко запелтечи тя.

Той се засмя.

— Че кой не иска? — запита. — Поне шейсет милиона мъже са си мислили за това.

— Ти не си — каза тя изведнъж и очите й се впиха в неговите.

— Кой казва?

— Аз — сериозно заяви тя. — Никога не си ме питал.

— Напомни ми да сбера кураж някои път.

— Какво ще кажеш за сега? — запита тя и дръпна колана на хавлията. Тя се разтвори, разкривайки голото тяло. Той прикова очи, толкова изненадан, че не можа да проговори.

— Слез долу, Айлин — нареди Рина, без да мести очи от него. — И се погрижи вечерята да бъде готова навреме.

Дейвид улови погледа на Айлин, когато мина покрай него, забързана към вратата. И сто години да доживееше, никога нямаше да забрави дълбоката болка и страданието, които съзря там.

18.

Докато срещна Рина Марлоу, Клод Дънбар обичаше само три неща — майка си, себе си и театъра — и то в тази последователност. Неговият „Хамлет“ в съвременни костюми бе най-успешната Шекспирова творба, играна някога в Ню Йорк. А режисурата на „Слънчеви петна“, съвсем посредствена пиеса бе тази, която го издигна до апогея на славата му. В „Слънчеви петна“ имаше три действуващи лица — двама изследователи, които живеят изолирано накрая на голяма пустиня, и младо момиче, което си е загубило паметта и попада в техния лагер. Развива се борба между двамата мъже, като по-младият се опитва да запази момичето от похотта на по-възрастния, но след като успява, сам се поддава на похотта на момичето.

Беше изградена предимно на диалога, с малко действие, и въпреки че не слезе от сцената на Бродуей цяла година, Дънбар бе толкова изненадан, когато Норман му телефонира да му съобщи, че е купил пиесата и иска той да режисира филма, че веднага, без колебание, се съгласи. Едва след като замина за Калифорния обаче, разбра кой ще играе главната роля.

— Рина Марлоу! — възкликна той пред Норман. — Но аз мислех, че Бети Дейвис ще играе.

Продуцентът го изгледа безизразно.

— Уорнър й извъртя номер — снижи той глас до поверителен шепот. — Тогава веднага си помислих за Рина.

— Няма ли някоя друга, мистър Норман? — запита той, леко заекващ, както винаги, когато се смущаваше. — Какво ще кажете за момичето, което я игра в театъра?

— Не е име — отсече бързо Норман. — Пиесата е важна за нас. Трябва да й осигурим печалба. Рина никога не е правила филм, който да не донесе печалба.

— Може — съгласи се Дънбар. — Но може ли да играе?

— Няма по-добра актриса в Холивуд. Вие сте режисьор. Идете следобед у дома й с ръкописа и сам ще видите.

— Мистър Норман…

Обаче Норман вече го бе уловил под ръка и го водеше към вратата.

— Бъдете справедлив, мистър Дънбар. Дайте възможност на момичето, поработете с него. После, ако все още мислите, че не става, ще видим.

Продуцентът така ловко се бе отървал от него, че сам не разбра как се озова пред затворената врата, наблюдаван от трите секретарки.

Усети лицето си да пламва и за да прикрие смущението си, отиде до момичето, което се намираше най-близко до вратата.

— Бихте ли ми казали къде живее мис Марлоу? — запита той. — И как се стига дотам.

Секретарката се усмихна.

— Мога да направя нещо повече, мистър Дънбар — каза делово тя и взе телефона. — Ще наредя кола да ви вземе и да ви закара.

Следобедът, преди да отиде в дома на Рина, Клод Дънбар се отби в едно кино, където се въртеше последният й филм. Наблюдаваше екрана със смесица от очарование и ужас. Несъмнено момичето бе прекрасно. Можеше дори да види, че в нея имаше нещо животинско, което дразнеше инстинктите на известна част от публиката. Ала не беше подходящ тип за пиесата, която щеше да снима на филм.

Момичето в пиесата беше сериозно, вглъбено, наплашено. При опитите да си възвърне паметта, изглеждаше измъчено, изтощено, смазано от горещината на пустинята. Фактът, че е жена, предизвикваше желанието у мъжете, а не физическата й пищност. И чак при кулминацията на пиесата се разкриваше коренът на нейните страхове — собствената й склонност към похот.

На екрана Рина бе възбуждаща, дръзка, съзнаваща своята сексуалност и непрекъснато парадираше с нея пред публиката, ала в играта й нямаше финес. И все пак, честно казано, той долови жизнеността, лъхаща от нея. Щом се появеше на екрана, независимо кой друг бе в кадър, той не можеше да откъсне поглед от нея.

Излезе от киното и се прибра в хотела, откъдето трябваше да го вземе колата. Както винаги, когато биваше разтревожен, той телефонира на майка си.

— Знаеш ли коя са определили да играе ролята във филма, мамо?

— Коя? — запита майка му с обикновеното си спокойствие.

— Рина Марлоу.

— Не! — гласът на майка му бе ужасен.

— Да, мамо — каза той. — Мистър Норман каза, че не могли да вземат Бети Дейвис.

— Добре, направи кръгом и се прибирай у дома! — твърдо каза майка му. — Кажи на мистър Норман, че трябва да мислиш за авторитета си, че ти е обещал Дейвис и че няма да приемеш за нейна заместничка това русокосо създание.

— Но аз вече казах на мистър Норман, че ще поговоря с мис Марлоу. Той обеща да се опита да намери някоя друга, ако не остана доволен след срещата си с нея.

— Добре — каза тя. — Но помни, че най-важна е твоята цялост. Ако не останеш напълно доволен, прибирай се право у дома.

— Да, мамо — каза той. — Желая ти здраве.

— Аз също, и внимавай! — отговори майка му, приключвайки техния ритуал при сбогуване.

Рина влезе в стаята, където той я очакваше, облечена в плътно, черно трико, което покриваше тялото й от стъпалата до врата. Светлорусата й коса бе дръпната назад и навита на кок на тила. Не носеше грим.

— Мистър Дънбар — каза тя, пристъпвайки към него, без да се усмихне и протегна ръка.

— Мис Марлоу — отговори той, улавяйки ръката. Беше изненадан от силата на пръстите й.

— Очаквах да се запозная с вас — каза тя. — Слушала съм много за вас.

Той се усмихна доволен.

— И аз съм слушал много за вас.

Тя вдигна поглед и за пръв път се усмихна.

— Не се и съмнявам — каза тя без злоба. — Затова дойдохте при мен още през първия си ден в Холивуд. Вероятно се чудите за какъв дявол настоявам да играя в „Слънчеви петна“?

Нейната откровеност го изуми.

— А защо, наистина мис Марлоу? Не сте човек, който да създава неприятности на колегите си. И без това работите много усърдно.

Тя се отпусна в един стол.

— Майната им на колегите — каза небрежно тя. — Предполага се, че съм актриса. Е, за себе си искам да разбера наистина ли съм актриса, или не. И вие сте единственият режисьор, който може да ми помогне да открия това.

Той я изгледа за миг.

— Четохте ли сценария?

Тя кимна.

— Спомняте ли си първата реплика на момичето, когато то пристига в лагера?

— Да.

— Прочетете ми я — каза той, като и подаде сценария.

Тя взе сценария, ала не го отвори.

— „Казвам се Мери. Да, така е, мисля, че се казвам Мери.“

— Вие казвате текста, мис Марлоу — заяви той смръщен, — без да мислите върху него. Не предавате мъките на момичето, което полага усилие да си спомни името. Опитайте така. Не мога да се сетя за името си, но ако можех, щеше да ми е познато. Име, с което са ме наричали цял живот, а пък ми е трудно да си го спомня. Макар че е име, което често се споменава в църква и съм го споменавала дори в молитвите си. Ето че се връща. Мисля, че го напипах. Казвам се Мери. Да, така е. Мисля, че се казвам Мери.

Рина го изгледа смълчана. Изправи се и отиде до камината. Сложи ръка на полицата, обърнала му гръб. Дръпна кока на косата си и тя се разпиля по раменете й, когато отново се обърна към него.

Лицето й бе навъсено и напрегнато, когато заговори:

— „Казвам се Мери“ — промълви дрезгаво тя. — „Да, така е. Мисля, че се казвам Мери“.

Той почувствува как кожата му настръхна, докато я гледаше. Винаги изтръпваше така, когато нещо велико се раждаше на сцената.

Бърни Норман дойде на снимачната площадка едва в последния снимачен ден. Поклати глава, когато отвори вратата и пристъпи вътре. Трябваше да размисли повече, преди да вика този хомо за режисьор. А и преди това трябваше да провери дали е с всичкия си акъл, щом се остави да го навият да закупи пиесата. Всичко около нея беше налудничаво.

Най-напред графикът за снимане трябваше да се отложи с един месец. Режисьорът поиска тридесет дни, за да репетира с Рина. Норман трябваше да отстъпи, когато Рина заяви, че няма да продължи, докато Дънбар не каже, че е готова. Това му струваше сто и петдесет хиляди само за заплати за престой.

После режисьорът настоя всичко да се направи точно така, както е било на сцената. По дяволите сметката. Другите петдесет хиляди се изнизаха там. И като капак на всичко, Дънбар държеше звукът на всяка сцена да е идеален. Никакво превъртане, никаква десинхронизация. Всяка дума идеална, както се изговаря на сцената. Не го интересуваше колко дубъла ще са необходими. Че и какво ли ще го интересува, копелето му с копеле, си помисли Норман. Нали не бяха негови пари?

Филмът надхвърли с три месеца графика. Милион и половина, хвърлени на вятъра. Присви очи, когато стъпи на ярко осветената сцена.

Слава богу, това беше последният кадър. Сутринта пред колибата, когато момичето отваря вратата и намира двамата мъже мъртви — по-младият убил по-възрастния, а след това се самоубил, съзнавайки бездната, до която го е довело момичето. Тя трябва само да погледне двамата, да поплаче малко и да поеме към пустинята. Проста работа. Нищо не можеше да се сбърка. Десет минути и ще е свършило.

— По местата!

Двамата актьори се проснаха пред вратата на колибата. Един помощник-режисьор и скриптерката свериха разположението им с помощта на направени преди това снимки и пооправиха някои детайли. Ръката на единия от актьорите бе на погрешно място; на бузата на другия се бе появило някакво петно.

Норман видя Дънбар да кимва.

— Готови! — Моментна тишина, после Дънбар подвикна. — Действие!

Норман се усмихна на себе си. Това беше лека работа. Този път нямаше какво да се изкусурява звукът. Вратата на колибата започна бавно да се отваря. Рина пристъпи и погледна двамата мъже.

Норман изруга наум. Как нямаше достатъчно разум това лайно, поне да й цепне малко роклята. Предполагаше се, че се намират в пустинята — но не, роклята й стигаше до врата, като че ли е посред зима. Този Дънбар си имаше работа с най-хубавите цици в бранша и да вземе да ги скрие!

Камерата започна да се приближава за едър план. Рина бавно повдигна глава и я загледа. Миг. Втори.

— Плачи, дявол да те вземе! — завика Дънбар. — Плачи!

Рина примигна с очи. Нищо не излезе.

— Стой! — изкрещя Дънбар. — Излезе на сцената, стъпвайки върху един от легналите мъже, за да я достигне. Изгледа Рина.

— В тази сцена се очаква да заплачеш. Забрави ли? — саркастично каза той.

Тя кимна мълчаливо.

Той се обърна и се върна на мястото си до камерата, Рина пак влезе в колибата и затвори вратата зад себе си. Помощник-режисьорът и скриптерката пак провериха всичко, после се оттеглиха.

— Готови!

— Три, седемнайсет, втори дубъл! — отбеляза скриптерката и бързо избяга от обсега на камерата.

— Действие!

Всичко стана точно както преди, до момента, когато Рина погледна камерата. Тя се взря за миг в нея. Без да мига. Със сухи очи. После, изведнъж, пристъпи встрани.

— Стой! — извика Дънбар. Пак се запъти към сцената.

— Съжалявам, Клод — промълви Рина. — Просто не мога. По-добре да използуваме грим.

— Грим! — викна усърдният помощник-режисьор. — Донесете сълзите!

Норман кимна. Нямаше смисъл да се трошат пари. На екрана никой не може да забележи разликата. А изкуствените сълзи се снимаха и по-добре — търкаляха се по лицето като смазани сачмени топчета.

— Никакъв грим! — чу гласа на Дънбар.

— Никакъв грим! — отекна високо нареждането на помощник-режисьора. — Приберете сълзите!

Дънбар погледна Рина.

— Това е последната сцена на филма — заобяснява той. — Двама мъже са мъртви заради теб и всичко, което искам, е една-единствена въшлива сълза. Не защото изпитваш съжаление към тях или към себе си. А за да ме убедиш, че дълбоко в себе си все още имаш душа. Не много, само колкото да покажеш, че си жена, а не животно. Разбираш ли?

Рина кимна.

— Добре тогава — каза тихо той. — Да видим сега. — Върна се на мястото си до камерата. Приведе се леко напред, впил напрегнат поглед, докато Рина излезе от вратата. Тя погледна надолу към мъжете, после вдигна очи към камерата. — Сега! — снижи гласа си до шепот Дънбар. — Плачи!

Рина се вторачи в приближаващата камера. Нищо не стана.

— Стой! — викна Дънбар. Прекрачи гневно на сцената.

— Що за жена си ти? — разкрещя се насреща й той.

— Клод, моля те! — простена тя.

Той я изгледа хладно.

— Пет месеца правим този филм. Работех ден и нощ поради една-единствена причина. Искаше да докажеш, че си актриса. Е, направих всичко, каквото можех. Няма да наруша целостта на този филм в последната сцена само заради твоята неспособност. Искаш да бъдеш актриса — добре, докажи го! Играй!

Обърна й гръб и се отдалечи. Норман покри лице с ръцете си. Всеки ден му струваше десет хиляди долара. Защо ли въобще се залови!

— Действие!

Леко разтвори пръсти и погледна към сцената. Чу Дънбар тихо да говори на Рина:

— Така, така, сега пристъпваш. Поглеждаш надолу и ги съзираш. Най-напред Пол, после Джоузеф. Виждаш револвера в ръката на Джоузеф и разбираш какво се е случило. Сега почваш да вдигаш очи. Мъртви са, мислиш си ти. Може и да не си ги обичала, но си живяла с тях, използувала си ги. Може би за миг единият от тях ти връща късче от паметта — паметта, която си загубила и не можеш да си възвърнеш. Но за частица от секундата воалът се вдига. И твоят брат, или баща ти, или може би детето, което никога не си имала, лежи на пясъка в краката ти. Сълзите бликват в очите ти.

Ръцете на Норман бавно се плъзнаха по лицето му. Той притаи дъх и пристъпи встрани от камерата, която блокираше взора му. Рина плачеше. С истински сълзи.

Дънбар продължаваше да шепне:

— Сълзите са дошли, но воалът пак се спуска и ти не можеш да се сетиш защо плачеш. Сълзите секват и очите ти са сухи. Сега се обръщаш и се заглеждаш в пустинята. Там някъде, из самотните пясъци, някой те чака, някой с твоята памет… Ти ще намериш този човек. Тогава наистина ще знаеш коя си… Тръгваш към пустинята… бавно… бавно… бавно…

Гласът на Дънбар заглъхна, когато Рина започна да се отдалечава, и дори гордата, изправена осанка на гърба й сякаш молеше за милост. Норман се огледа. Целият екип се беше захласнал по Рина. Бяха забравили всичко на сцената, с изключение на нея. Почувствува влага в очите си. Проклетата сцена бе трогнала дори него.

— Стой! — гласът на Дънбар бе дрезгав, но ликуващ. — Готово! — отпусна се изтощен на стола.

Сцената се превърна в лудница, всички ръкопляскаха. Дори и коравосърдечният, изпечен екип, все стари ветерани, се хилеше. Норман изтича на сцената и възбудено сграбчи ръката на Рина.

— Беше вълшебна, малката! — заяви той. — Великолепна!

Рина го погледна. Сякаш в първия миг не го разпозна, после очите й се избистриха. Погледна към Дънбар, седнал на стола, заобиколен от операторите и помощниците си, после отново към Норман.

— Наистина ли смяташ така?

— Щях ли да го кажа, ако не го мислех, малката? — отговори той усмихнат. — Познаваш ме добре. Сега си отпочини две седмици. Аз ще подготвя „Шехеразада“.

Тя се обърна и загледа Дънбар, който бавно идваше към тях: бръчките на изтощение вече се бяха изписали върху слабото му четиридесетгодишно лице.

— Благодаря ви — каза и улови ръката на Дънбар.

Той се усмихна уморено.

— Вие сте голяма актриса, мис Марлоу! — каза той, пак така официален, както в началото. — Наистина е привилегия да се работи с вас.

Рина го изгледа за миг, почувствувала прилив на нова жизненост в себе си.

— Едва се държите на крака — изрече тя загрижено.

— Ще се оправя с малко почивка — бързо отвърна той. — Едва ли съм спал цяла една нощ от започването на филма.

— Това лесно ще уредим — каза уверено Рина. — Айлин?

Айлин се появи ненадейно някъде от тълпата.

— Телефонирай на Джеймс и му кажи да приготви гостната спалня за мистър Дънбар.

— Но мис Марлоу — възрази режисьорът. — Не мога да ви създам излишни притеснения.

— Мислите ли, че ще допусна да се върнете в онази пуста хотелска стая в това състояние? — настоя Рина.

— Обещах на мама да й телефонирам веднага щом завърша филма.

— Можете да й телефонирате от къщи — засмя се Рина. — Честна дума, имаме телефони.

Норман потупа Дънбар:

— Отпочинете си. Предстоят ви десет седмици монтаж. Но не се безпокойте, това е голям филм. Няма да се учудя, ако и двамата получите „Оскар“!

Норман не го вярваше, когато го бе изрекъл, но стана точно така.

19.

Нелиа Дънбар, шейсет и три годишна и здрава като пословичната канара, прекоси стаята и погледна сина си.

— Това ужасно същество — прошепна тихо тя. Отпусна се на стола до сина си и положи главата му на рамото си. Небрежно започна да го гали по челото. — Чудех се колко време ще ти е нужно да видиш колко струва — продължи тя. — Казвах ти да не се жениш за нея.

Клод не отговори. Излишно беше. Странна закрила представляваха обятията на майка му. Винаги. Още от дете, когато трябваше да тича от училище, преследван от хлапетата. Майка му го разбираше. Не бе нужно да й казва кога има неприятности. Тя инстинктивно се бе преместила в Калифорния след неговия брак с Рина.

Никога не бе бил силен, винаги нежен и слаб, а интензивното напрежение на творческите му пориви го изсушаваше и изтощаваше. В такива случай майка му го оставяше в леглото — понякога по цели седмици. Носеше му ядене, вестници, четеше му от книгите, които и двамата обичаха.

Често си мислеше, че това са най-хубавите мигове в живота му. Тук, сред меките тонове на стаята, подредена от майка му за него, той се чувствуваше удобно, приятно и спокойно. Всичко необходимо му беше под ръка. Наглостта и дребната подлост на света бяха изолирани отвъд стените на стаята.

Баща му никога не бе бил нищо повече от една смътна сянка. Помнеше го бегло, защото почина, когато Клод бе едва петгодишен. Смъртта на баща му не предизвика сериозно смущение в хода на живота им, защото той ги бе оставил заможни. Не бяха богати, но не бяха и бедни.

— Върни се в къщата и вземи вещите, които са ти необходими — каза майка му. — Можеш да прекараш нощта тук. Утре ще подадем молба за развод.

Той вдигна глава от рамото на майка си.

— Но мамо, аз дори не зная какво да кажа на адвоката.

— Не бой се! — каза майка му уверено. — Аз ще се погрижа за всичко.

Почувствува как огромна тежест се смъква от плещите му. За кой ли път майка му изговаряше вълшебните думи. Но когато застана на улицата пред къщата и видя колата на Рина, се побоя да влезе. Щеше да има нова сцена, а това не беше за него. Нямаше вече сили.

Погледна си часовника. Почти единадесет. Скоро ще излезе, тъй като бе канена на обед в студиото. Закрачи надолу и влезе в бара, непосредствено зад ъгъла на Сънсет Булевард. Щеше да пийне нещо, докато чака. Ще види колата, когато се спусне по хълма.

Барът беше затъмнен и когато влезе, столовете бяха все още обърнати върху масите. Но вече беше отворено и имаше един клиент, седнал с чаша бира пред себе си. Клод седна на високото столче до прозореца, откъдето можеше да наблюдава улицата.

Леко потръпна. Бе започнало да ръми, когато слизаше по хълма и щеше да е един от онези отвратителни, хладни следобеди, характерни за слънчева Калифорния. Пак потръпна. Надяваше се, че няма да настине.

— Уиски с топла вода — каза той на бармана, припомняйки си напитката, която майка му винаги му даваше при първите признаци на настинка.

— С топла вода ли? — изгледа го учудено барманът.

Клод кимна.

— Да, моля. — Вдигна поглед и забеляза самотния посетител, който също го гледаше — младеж с овехтяло жълто яке. — И резен лимон, ако имате — подвикна той след бармана.

Клод вдигна малката димяща порцеланова чаша. Отпи и усети как топлината се разлива по тялото му. Обърна се и погледна през прозореца. Сега вече наистина валеше. Пак надигна чашата и с изненада откри, че е празна. Реши да поръча нова. Имаше време. Знаеше точно какво прави в момента Рина. Кимна на бармана.

Точно в този момент тя седеше пред тоалетката и си поставяше грима, докато не станеше точно според желанието й. След това ще си прахоса времето с косата, като я разчесва, докато всеки кичур не застане на мястото си.

За нея беше закон никога да не пристига навреме. Винаги закъсняваше поне с час, много често дори повече. Вбесяваше се, когато трябваше да я чака, но изглежда, че всички други й бяха свикнали. Приемаха го просто за нещо нормално.

Клод погледна чашата. Пак бе празна. Поръча нова. Почваше да се чувствува по-добре. Рина ще се изненада, като се прибере и види, че вещите му ги няма. Няма вече да го нарича половин мъж. Ще разбере какъв мъж е бил, когато адвокатът й поднесе молбата за развод. Тогава ще разбере, че не е трябвало да го командува така.

И никога вече няма да му отправи такъв поглед, като през първата им брачна нощ — съжалителен, но и презрителен и което е най-лошото, проникващ дълбоко в него, разголвайки най-съкровените тайни на душата му, тайни, които криеше дори от себе си.

Бе влязъл в затъмнената стая, държейки в ръка поднос с изстудена бутилка шампанско и две чаши.

— Дойдох да донеса вино на моята любима.

Почнаха да се любят. Нежно и вълшебно, така, както винаги бе мислил, че трябва да бъде, защото беше девствен. Имаше нещо успокоително в женствените извивки на тялото й върху леглото, отпуснато така пасивно и не търсещо. Дори бе започнал да съчинява поема за нейната красота, когато усети опипващата ръка по тялото си.

За част от секундата замръзна, сепнат от чуждите пръсти. После се отпусна, тъй като докосването беше толкова леко и нежно, че едва го усещаше. Долови някакъв трепет да пробягва по тялото й, после втори и сякаш огън бликна от нея.

Дълбоко в душата й се надигна някакъв стон и тя го придърпа към себе си, а ръцете й раздраха долната част на пижамата му. Престана да бъде умоляваща и нежна, престана да мисли какво той чувствува или иска, беше завладяна от собствените си желания. Пръстите й го нараняваха, докато се опитваше да го насочи, да го насили да влезе в нея.

Ненадейно го завладя някакъв ужас. Страх от сексуалността на тялото й, така дремещо, очакващо до този момент, за да налети на мъжеството му и да го похити. Направо паникьосан, той се освободи от нея и се изправи разтреперен до леглото.

Опита се да задържи разкъсаната пижама около себе си и дочу как дъхът й притихва. Долови шумоленето на чаршафите и я погледна.

Беше се обърнала настрани и вперила поглед в него. А чаршафът небрежно загръщаше бедрата й. Гърдите й бяха натежали, зърната все още набъбнали от страст. Очите сякаш го изгаряха.

— Да не си такъв, какъвто някои считат, че си?

Почувствува как лицето му пламва. Бе долавял язвителните забележки, отправяни зад гърба му, но простият народ не можеше да разбере неговото вглъбяване в работата.

— Не! — каза рязко той.

— Тогава що за мъж си?

Той падна на колене до леглото и я загледа.

— Моля те — проплака, — моля те, трябва да ме разбереш. Ожених се за теб, защото те обичам, но не съм като другите. Майка ми твърди, че съм по-чувствителен и силно напрегнат.

Тя не проговори и той видя ужасната комбинация от съжаление, състрадание и разбиране да се смесва в погледа й.

— Не ме гледай така — замоли я той. — Следващият път ще бъде по-добре. Няма да бъда толкова нервен. Обичам те. Обичам те.

Усети ръката й да го милва нежно по главата, после да се плъзга бавно към слепоочията. Постепенно сълзите му пресъхнаха, той улови ръцете й и ги зацелува жадно.

— Ще бъде по-добре, мила — обеща нежно той.

Ала никога не стана по-добър. Имаше нещо в съвършената женственост на тялото й, в страхотната й сексуалност, което го плашеше и го правеше напълно импотентен.

— Какво казахте? — думите го отскубнаха от миналото и го върнаха в настоящето. Вдигна поглед. Другият клиент, младежът в жълтото яке, му говореше.

— Помислих, че ми казахте нещо. Извинявам се.

Клод се почувствува глупаво. Несъмнено бе говорил. Правеше го много често, когато се зарееше в мислите си. Почувствува се объркан.

— Да — каза той в опит да заглади смущението. — Казах, че денят се развали, не е ли така?

Очите на младежа се плъзнаха от него към прозореца, после се върнаха.

— Да — каза учтиво той. — Така е.

Клод го погледна. Симпатичен младеж. Да, симпатичен в грубоватостта си. Вероятно артист, комуто не е провървяло, спрял да изпие една бира, докато дъждът престане. Вдигна чашата. Пак беше празна.

— Да ви почерпя едно — каза той. Младежът кимна.

— Ще пия още една бира. Благодаря.

— Барман, бира за младежа — поръча Клод. После чукна по чашата. — И за мен още едно.

Едва три питиета след това видя колата на Рина да се спуска надолу по Сънсет Булевард, тогава му хрумна идеята. В края на краищата, колкото и малко да бяха вещите му за взимане, не можеше да ги носи сам.

След като позвъни повторно, се сети, че беше четвъртък, свободният ден на прислугата. Измъкна собствения си ключ. Качиха се по стълбището направо в стаята му. Той отвори гардероба и извади един куфар.

— Вие изпразнете чекмеджетата — каза на младежа. — Ще донеса още един.

Излезе за момент от стаята и когато се върна, придружителят му разглеждаше портрета на Рина, който бе стоял на бюрото.

— Коя е тази?

— Жена ми — каза с неохота Клод. После се изкикоти. — Как ли ще се изненада, когато се прибере и види, че съм си отишъл?

— Вие сте съпруг на Рина Марлоу?

Клод кимна.

— Слава богу, не за дълго още.

Младежът го изгледа странно.

— Защо искате да се чупите от такова парче? — запита той.

Клод дръпна сърдито портрета от ръцете му и го захвърли към стената. Стъклото се строши и късчетата се разпиляха по килима. Обърна се и влезе в банята. Свали си сакото и разхлаби връзката. Завъртя крановете, за да си измие ръцете, но шумът от течащата в мивката вода внезапно му напомни деня, когато бе слязъл в солариума. Припомни си шума на водата от фонтана, когато забеляза Рина, легнала гола на масата и масажирана от Айлин.

Айлин бе гола до кръста, облечена само с плътно прилепнали черни панталони, които обикновено носеше. Видя движението на жилестите мускули по гърба й, докато ръцете се движеха нежно по гърба на Рина.

Рина бе положила едната си ръка върху лицето, за да си пази очите от слънцето. Тялото й се гърчеше страстно при докосванията на Айлин. Когато усетиха присъствието му, Рина вдигна ръка. Смътно го изненада плоскостта на гръдния кош на Айлин.

— Не спирай, мила — дрезгаво прошепна Рина на Айлин.

Айлин послушно възобнови масажа. Чувственият ритъм се върна в тялото на Рина, докато лежеше там, с глава, извита настрани, за да го гледа. След малко вдигна ръце и привлече главата й към бедрата си.

— Целуни ме, любима — заповяда й тя, без да сваля очи от Клод.

Той се извърна рязко и побягна от стаята, а звукът от подигравателния й смях се примеси с шума на водата от фонтана и остана да кънти в ушите му.

При спомена за това той закри с ръце лицето си. Целият плуваше в пот. Дрехите му лепнеха към тялото. Кожата му изтръпна. Реши да вземе душ.

Горещата струя го отпусна и сякаш изкараха топлината от уискито на повърхността на кожата. Насапуниса се обилно с фино ароматизирания сапун, който майка му поръчваше специално за него от Лондон.

Излезе от душа, като се търкаше усърдно. Огледа със задоволство изтръпналата си розова кожа. Обичаше да бъде чист. Потърси хавлията, но не я откри на обичайното място.

— Би ли ми подал синия халат от гардероба — извика по навик той, без да се замисли.

Взе от лавицата шишето одеколон и отля обилно в шепата си, после започна да го разтрива по тялото. Някакъв инстинкт го накара да погледне в огледалото. Младежът бе застанал на прага на отворената врата и го гледаше. Халатът бе преметнат през ръката му. Беше си свалил жълтото яке и останал по мръсна бяла тениска.

Клод видя гъстите черни косми по ръцете на младежа, по раменете и гърдите. Обзе го чувство на погнуса.

— Можете да го оставите на стола — каза той, като се покри, доколкото можеше с кърпата. Вместо това младежът му се ухили многозначително и влезе в банята, затваряйки с ритник вратата зад себе си.

Клод се изви гневно:

— Излезте оттук!

Младежът не помръдна. Усмивката му стана още по-широка.

— О, зарежи таз работа, старче — каза той. — Не си ме довел тук да ти помагам с багажа!

— Излезте или ще викам за помощ! — каза Клод, чувствувайки внезапна уплаха. Младежът се изсмя.

— Кой ще те чуе? — запита той. — Разбрах те още в мига, когато ми каза, че прислугата я няма.

— Ужасно същество! — изпищя Клод. Усети зашеметяващ удар отстрани на главата и падна разкрачен. Надигна се на ръце и крака. — Моля ви, идете си — промълви с отпаднал глас.

Младежът замахна с ръка. Клод инстинктивно се дръпна назад, ала не достатъчно бързо. Разтворената длан се стовари болезнено върху бузата, отмятайки главата му настрани и тя се удари в тоалетната чиния. Впери изплашен поглед в младежа.

— Едва ли искаш да си ида, нали? — попита младежът, теглейки с ръка черния кожен колан. — Ти си от тези, които обичат най-напред да ги пообработят малко.

— Не съм!

— Така ли? — изсмя се иронично младежът и вдигна колана. — Стига си ме премятал, мога да разбера, то се вижда.

За частица от секундата Клод не го разбра, после се погледна в слабините. Луда мисъл му мина през ума. Да можеше да го види Рина сега, щеше да се увери, че е мъж.

Коланът се вряза в гърба му, изпращайки болезнени тръпки по гръбнака.

— Стига! — проскимтя той. — Моля, не ме бийте повече!

Надигна се уморено от пода и погледна към спалнята. Младежът си бе отишъл, отнасяйки всичките пари на Клод. Бавно застана пак под душа и завъртя крана на топлата вода.

Почувствува как силите му се връщат, когато водата се просмука в кожата. Какво ужасно нещо му се случи, помисли той, припомняйки си всички унижения, на които го бе подложил младежът. Чувството на удовлетвореност го облада. Да беше той по-силният, щеше да му даде да разбере. Усети как възбуда се надигна в гърдите му при мисълта как би изтръгнал колана от ръцете на младежа и как би го удрял до кръв. Почувствува внезапния прилив на сила в слабините си.

Точно в този миг прозря истината.

— О, не! — изкрещя той, потресен от осъзнатото. Значи това, което всички казваха за него, е вярно. Единствен той е бил слепият, докато собственото му тяло не го бе предало.

Обзе го небивал гняв. Остави водата да тече и отвори тоалетното шкафче. Извади старомодния бръснач, който използуваше откак бе започнал да се бръсне — бръсначът, който за него бе символ на мъжеството му.

Дива, безумна ярост сляпо го завладя, когато замахна озлобено към себе си. Щом не можеше да бъде мъж, щеше да се превърне на жена. Замахна пак, после пак. Най-после, останал без сили, се строполи на пода.

— Проклета да си! — простена той. — Проклета да си, майко!

Това бяха последните му думи.

20.

Дейвид Улф се спря на прага на банята и почувствува, че му се повдига. Имаше кръв навсякъде — по белите и сини плочки на стените и пода, по бялата вана, по мивката и тоалетната чиния.

Трудно можеше да се повярва, че само преди тридесет минути вратата на кабинета му се бе разтворила рязко и вуйчо му, със зачервено до мораво лице, издаващо силната му възбуда, бе наредил:

— Заминавай в къщата на Рина Марлоу. Едно от момчетата ни в рекламата току-що научило от полицейския участък на Бевърли Хилс, че Дънбар се е самоубил.

Дейвид вече бе до вратата.

— Гледай да не я замесват — викна старецът подире му. — Два милиона незавършени негативи сме вложили по нея!

На път за града взе Хари Ричардс, началника на охраната на студиото. Ричардс, бивш сержант от полицията, поддържаше тесни връзки с всички ченгета. Мина за по-бързо през крайните шосета, през Голдуотър Каньон към Сънсет Булевард. За двадесет минути стигна до къщата на Рина.

Сега двамата облечени в бели престилки служители от моргата вдигаха някак смаленото тяло на Дънбар и го поставиха в малка, подобна на кош носилка, като го покриха с бял чаршаф.

Санитарите вдигнаха носилката и Дейвид се дръпна да им стори път. Запали цигара, а те изнесоха тялото през спалнята в коридора. Първият парещ вкус на дима стигна до стомаха му. Слаб писък долетя от фоайето долу и той изтича към вратата, мислейки да не би Рина да е успяла да се изплъзне от лекаря. Но когато стигна до върха на стълбището, видя, че не беше Рина. Беше майката на Дънбар.

Тя се мъчеше да се освободи от прегръдките на двама червендалести полицаи, докато минаваше покритата с бяло носилка.

— Бебето ми! — пищеше тя. — Пуснете ме да си видя бебето!

Санитарите минаха безучастно покрай нея и излязоха навън. Дейвид зърна тълпата репортери отвън, когато вратата се отвори и затвори. Тръгна надолу по стълбището и пак чу писъците на старицата.

Успяла бе да се отскубне от единия полицай и с една ръка се бе уловила за стълбищния парапет.

— Ти уби сина ми, кучко! — острият, писклив глас изпълни цялата къща. — Ти го уби, защото разбра, че се връща при мен! — Старицата успя да освободи и другата си ръка. Искаше да се изкачи по стълбището.

— Разкарайте тази полудяла бабичка навън! — Дейвид се обърна, сепнат от резкия глас, долетял отгоре.

Там стоеше Айлин с гневен израз на лицето.

— Разкарайте я навън! — изсъска разярено тя. — И без това лекарят си има достатъчно главоболия с Рина, за да е нужно да слуша и тази дърта кучка!

Дейвид улови погледа на Ричардс и му кимна. Ричардс мигновено пристъпи до единия от полицаите и му зашепна нещо. Изоставили всякаква учтивост, двамата полицаи сграбчиха отново мисис Дънбар, единият й запуши безцеремонно устата с ръка и като я влачеха, измъкнаха я от стаята. Миг по-късно някаква странична врата се затръшна и настъпи тишина.

Дейвид пак погледна към стълбището, но Айлин бе изчезнала. Пристъпи към Ричардс.

— Казах на момчетата да я отведат в клиниката на Колтън — обясни бившият полицай.

Дейвид кимна одобрително. Доктор Колтън си знаеше работата. Студиото му изпращаше много от своите звезди, да останат там на сухо. Той ще се погрижи да не говори с никого, преди Дейвид да я види и намери начин да я умири.

— Обади се в студиото да изпратят двама от твоите хора. Не искам никакъв журналист тук, след като полицията си отиде.

— Вече го сторих — отговори Ричардс и го улови за ръката. — Ела в хола. Искам да те запозная с лейтенант Стенли.

Лейтенант Стенли бе седнал край малката телефонна масичка във формата на бъбрек, разтворил бележник пред себе си. Стана и се ръкува с Дейвид. Беше слаб, бледолик и сивокос мъж и Дейвид си помисли, че прилича повече на счетоводител, отколкото на детектив.

— Много неприятна работа, лейтенант — каза Дейвид. — Подразбрахте ли вече какво се е случило всъщност?

Лейтенантът кимна.

— Мисля, че почти сме го сглобили. Няма съмнение — чисто самоубийство. Все пак, едно нещо ме безпокои.

— Какво?

— Проследихме действията на Дънбар, както обикновено правим — каза детективът. — Тъкмо преди да се върне тук, взел със себе си някакъв младеж от един бар. В бара показал пачка пари, а тук не намерихме нищо. Освен това има няколко синини по главата и гърба, които следователят не може да обясни. Барманът ни го описа подробно и скоро ще го пипнем.

Дейвид го погледна.

— Но каква е ползата? — запита той. — Сигурни сте, че Дънбар се е самоубил: какво повече би могъл да ви каже младежът?

— Някои не се замислят, като пипнат педераст; понапердашват го малко, за да се подърпа, а след това му задигат мангизите.

— Е, и?

— Дънбар не е единственият хомосексуалист в района — продължи лейтенантът. — Ние ги водим на списък, дълъг цял метър. Някои от тях си вършат работата и им се полага известна закрила.

Дейвид хвърли поглед към Ричардс. Началникът на охраната на студиото му върна погледа с безстрастните си очи. Дейвид се обърна пак към полицая.

— Много ви благодаря за разговора, лейтенант — каза той. — Силно впечатление ми направи експедитивността, с която работихте.

Тръгна към вратата, оставяйки Ричардс и полицая сами. Долови плътния шепот на Ричардс на излизане.

— Слушай, Стен — казваше едрият бивш полицай, — стигне ли това до пресата, ще се забърка голяма каша и могат да се нанесат непоправими щети на студиото, то и така, с това самоубийство е достатъчно напечено.

Дейвид излезе навън и прекоси фоайето към стълбището. Много умно бе постъпил, вземайки стария сержант със себе си. Сега беше сигурен, че в пресата няма да се спомене за никой друг. Качи се по стълбището и влезе в малката всекидневна, водеща към спалнята на Рина. Айлин се беше отпуснала изтощена на стола. При влизането му вдигна очи.

— Как е тя?

— Ужасно! — отговори тя уморено. — Лекарят й постави инжекция с доза, която би повалила и кон.

— Не е зле да пийнеш нещо. — Той стана, отиде до барчето и го отвори. — Аз също — добави той. — Скоч искаш ли?

Тя не отговори и той напълни две чаши с „Хейг & Хейг“. Подаде й едната и седна срещу нея. Цветът на лицето й се поосвежи, когато уискито се плъзна към стомаха й.

— Беше ужасно — промърмори тя.

Той не отговори. Тя пак отпи от чашата.

— Рина имаше среща на обяд, така че се прибрахме у дома от студиото към четири. Качихме се по стълбището да се облечем към четири и половина и Рина каза, че й се струва, че в банята на Клод тече вода. Прислугата я нямаше, затова ме накара да проверя. Сигурно е усетила, че нещо не е наред, след като се забавих. Влезе в спалнята, докато телефонирах на полицията. Опитах се да й попреча да види какво е станало, но тя беше вече в банята, когато се обърнах.

Остави чашата и потърси цигара. Дейвид запали една и й я подаде. Взе я и я постави между устните, а димът се заизвива покрай лицето й.

— Стоеше изправена и се взираше в него, в страхотното количество кръв и не преставаше да повтаря едно и също: „Аз го убих, аз го убих! Убих го, както убих всички, които са ме обичали“. После започна да пищи. — Айлин притисна ръце към ушите си.

Дейвид си погледна чашата. Беше празна. Стана мълчаливо и я напълни отново. Като сядаше, се загледа замислено в кехлибарената течност.

— Знаеш ли — каза той, — не мога да разбера защо въобще се омъжи за него.

— Там именно е бедата — отвърна гневно тя. — Никой от нас не се е опитал поне веднъж да я разбере. За вас тя представлява само добър касов сбор, пари в банката. Пет пари не давате що за човек е. Ще ти кажа защо се омъжи за него. Защото го съжаляваше, защото искаше да направи от него мъж. Затова го взе. И затова сега лежи в кревата и плаче дори в съня си. Плаче, защото не е успяла.

Телефонът иззвъня. После пак. Дейвид я погледна.

— Аз ще се обадя — каза той. — Ало?

— Кой се обажда?

— Дейвид Улф — автоматично отговори той.

— Тук е Джонас Корд — каза гласът.

— Мистър Корд — започна Дейвид. — Аз съм от Норман…

— Зная — прекъсна го Корд. — Помня ви. Вие сте младежът, който върши черната работа на Бърни. Току-що научих от радиото за станалото. Как е Рина?

— В момента спи. Лекарят я приспа с инжекция.

Настъпи дълга, празна тишина по линията и Дейвид си помисли, че може би са ги прекъснали. После гласът на Корд се върна:

— Всичко под контрол ли е?

— Така мисля — каза Дейвид.

— Добре. Дръжте го така. Ако се нуждаете от нещо, уведомете ме.

— Непременно.

— Няма да забравя какво правите — каза Корд. Чу се щракване и линията млъкна. Дейвид бавно остави слушалката.

— Това беше Джонас Корд — каза той.

Айлин не махна ръце от лицето си.

Той се обърна и пак загледа телефона. Нещо не разбираше. От това, което бе чувал за Корд, той не бе от хората, които си пилеят времето да изказват съболезнования. Напротив, тъкмо обратното.

Несъзнателно погледът му се насочи към затворената врата на спалнята на Рина. Сигурно тук се криеше много повече, помисли си той.

Минаха четири месеца, преди да види Рина отново. Вдигна очи от кушетката на вуйчо си, когато тя влезе в стаята.

— Рина, миличка! — възкликна Бърни Норман, като стана от стола и протегна ентусиазирано ръце към нея. После направи крачка назад, огледа я и се завъртя около нея, сякаш бе премираната телица на говедовъдна изложба. — По-елегантна от всякога.

Рина се огледа.

— Здравей, Дейвид — каза тихо тя.

— Здравей, Рина. — Той стана. — Как си?

— Чудесно — отговори тя. — Как иначе след три месеца, прекарани в оздравителен санаториум?

Той се засмя.

— Следващият ти филм ще бъде като ваканция — прекъсна я Норман. Рина се извърна към него с лека усмивка на лицето.

— Карай нататък, дърт копелдак — каза тя. — Запознай ме с плановете си.

Норман се засмя доволно.

— За миг се зачудих дали наистина е моята стара приятелка тази, която влиза в кабинета ми, толкова беше мила.

Рина също се засмя.

— Казвай сега за ваканцията — настоя тя.

— Африка! — каза тържествено Норман. — Най-страхотния сценарий за джунглата, който съм чел след „Трейдър хорн“.

— Знаех си — каза Рина, обръщайки се към Дейвид. — Знаех, че следващия път ще ме накара да стана женски Тарзан.

След като си излезе, Дйвид погледна вуйчо си.

— Рина ми изглежда по-тиха, по-укротена някак.

Норман го изгледа дяволито.

— И какво от това? — каза той. — Може да е поузряла и поулегнала. Крайно време беше. — Стана от бюрото и отиде при Дейвид. — До събранието на акционерите през март остават само шест месеца.

— Все още ли не си разбрал кой ни разпродава?

— Не — поклати глава Норман. — Опитах навред. Комисионерите, застрахователите, банките. И те опитаха. Никой не знае. Но всеки ден акциите ни падат. — Той задъвка незапалената пура. — Купувах колкото можех, ала нямам достатъчно пари да спра лавината. Всичките пари, които успях да заделя или заема, хвръкнаха.

— Може акциите да се покачат, като обявим новия филм на Рина. Всички знаят, че тя носи пари.

— Надявам се — каза Норман. — От всичко губим пари. Дори и от киносалоните. — Той се върна при стола и се отпусна в него. — Там беше грешката, която направих. Въобще не трябваше да ги купувам. Заради тях трябваше да пусна в обращение акциите, да сключа заеми с банките, филмите познавам: недвижимото имущество, фу! Не трябваше да слушам онези от Уолт Стрийт преди десет години. Сега продадох компанията си, пари вече нямам. И даже не зная кой я притежава!

Дейвид се изправи на крака.

— Е, безсмислено е да се тревожим за това. Все още имаме шест месеца до събранието. А за шест месеца могат да се случат много неща.

— Да — промълви Норман обезсърчен. — Може да стане и по-лошо!

Дейвид затвори вратата на кабинета след себе си. Седна зад своето бюро и започна да си изрежда списъка на враговете, които вуйчо му бе имал през живота си. Списъкът беше дълъг, обаче нямаше ни един с чак толкова пари, необходими за тази операция. Освен това повечето от тях бяха също от филмовата индустрия и бяха сторили на вуйчо му толкова злини, колкото им беше сторил и той. Беше като вид игра между членовете на един клуб. Всички пискаха и крещяха с все сила, но никой не го вземаше толкова надълбоко, че да бъде обладан от такава ненавист.

Изведнъж си припомни нещо — Рина. Погледна към вратата, а ръката му автоматично се насочи към телефона. Рязко я дръпна. Нямаше смисъл да се прави на глупак.

Но имаше предчувствие. Колко е бил прав, узна едва след шест месеца, когато накара Айлин да запише Рина в болницата под фалшиво име. Току-що се бяха върнали от Африка, където бяха заснели „Кралицата на джунглата“ и изведнъж се бе разболяла. Не му се искаше пресата да надуши това, докато филмът не излезеше по екраните.

21.

— Джонас Корд — промълви огорчено Норман. — През цялото време е бил Джонас Корд. Защо не ми каза?

Дейвид се обърна към прозореца на хотела, който гледаше към Сентръл парк.

— Не знаех. Само предполагах.

— Знаеш, не знаеш — каза продуцентът, задъвкал угасналата си пура, — все пак трябваше да ми кажеш.

— Каква полза? — запита Дейвид. — Не бих могъл да ти го докажа, а и да можех, ти нямаше пари да се бориш с него.

Норман извади пурата от устата си и я изгледа навъсено. Захвърли я с гневен жест на килима.

— Какво съм му сторил, че иска да ме опропасти? — запита с болка той. Дейвид не му отговори. — Нищо! Това съм му сторил. Само спечели пари от мен. Повече пари, отколкото използува, за да ми пререже гърлото! — Бърни измъкна от джоба нова пура и я размаха пред лицето на Дейвид. — Това да ти бъде за урок. Никога не прави услуга никому, никога не печели пари за никого, само за себе си. Иначе ще получиш нож в гърба си, направен от собственото ти сребро!

Дейвид погледна вуйчо си в лицето, станало пурпурно от гняв, и си припомни сцената, която се бе развила на заседанието на акционерите.

Норман бе пристигнал по-самоуверен от когато и да било през последните няколко месеца. Процентът на пълномощията беше почти толкова, колкото всяка година. Само около двайсет и пет на сто от акционерите се въздържаха да изпратят пълномощните си формуляри. Всичко, което ги интересуваше, бе кога пак ще получат дивиденти. Но тези пълномощия, плюс осемте процента, които Норман притежаваше на свое име, му даваха благоприятната позиция да гласува с тридесет и три процента от акциите.

Присъствието на заседанието бе както обикновено. Няколко пенсионирани бизнесмени и няколко жени, които се шляеха по улиците и десетината им акции им даваха правото да си убият тук времето; онези директори на компанията, които случайно се намираха в града, и служителите на компанията от кантората в Ню Йорк.

Едва след приключването на формалностите, когато Норман изиска правата на дирекционния съвет, той почувствува, че нещо не е в ред. Докато говореше Дан Пиърс, импресариото, и един друг мъж, чието лице му бе познато, но чието име Норман не можеше да си спомни, влязоха в залата и седнаха на първия ред в малката аудитория.

Един заместник-президент, отговарящ за продажбите, почтително прочете одобрения от Норман списък на кандидатите за директори. Друг заместник-президент, отговарящ за работата в чужбина, — също почтително предложи да се приеме предложението.

В този момент се изправи Дан Пиърс.

— Господин президент — заяви той, — аз имам няколко предложения за директори на корпорацията.

— Вие нямате право! — викна Норман от трибуната.

— Съгласно правилника на компанията — възрази Дан Пиърс, — всеки акционер може да представя толкова лица за директори на корпорацията, колкото такива длъжности има!

Норман се обърна към заместник-президента си и към юридическия съветник:

— Вярно ли е?

Адвокатът кимна нервно.

— Уволнен си, глупак такъв! — процеди Норман. Обърна се към Пиърс:

— Това е незаконно! — изрева той. — Опит да се разстрои компанията.

Мъжът, седнал до Пиърс, стана.

— Предложението на мистър Пиърс е съвсем редовно и лично аз мога да засвидетелствувам законното му основание да го направи.

Едва сега Норман си припомни името му — Макалистър, адвокатът на Джонас Корд. Веднага се укроти.

— Надявам се, че можете да докажете акциите си? — запита предпазливо той.

— Разбира се — усмихна се Макалистър.

— Да видя доказателствата. Имам право да поискам това!

— Разбира се, че имате — каза Макалистър. Пристъпи към трибуната и му връчи акционерно удостоверение.

Норман го погледна. Беше акционерно удостоверение, издадено съответно на името на Дан Пиърс за десет акции.

— Това ли са всичките ви акции? — запита невинно той.

Макалистър пак се усмихна.

— Това е достатъчно като доказателство — отвърна той, отклонявайки опита на продуцента да разбере колко акции стоят зад гърба им. — Може ли да продължим с предложенията си?

Норман кимна мълчаливо. Пиърс отново стана и представи шест имена за деветчленния дирекционен съвет. Достатъчно, за да осигурят пълен контрол. Като се изключат неговото и това на Макалистър, всички останали имена бяха непознати за Норман.

Когато дойде време да се преброят гласовете, Макалистър представи на събранието пълномощия за четиридесет и един процента от компанията — двадесет и шест процента на името на Джонас Корд и петнадесет, държани в различни комисионерски къщи. И шестимата предложени от тях бяха избрани.

Норман се обърна към своите администратори. Изгледа ги внимателно за миг, после оттегли шест от своите предложения, оставяйки само себе си, Дейвид и заместник-президента и касиер на дирекционния съвет. Заседанието свърши, той насрочи заседание на дирекционния съвет в кабинета на компанията следобед, за избор на висши служители.

Мълчаливо се запъти към кабинета, а обикновено червендалестото му лице беше пребледняло. Пиърс го спря на вратата.

Норман го изгледа.

— Не разговарям с изменници — каза той. — Върви да разговаряш с Хитлер! — И затръшна вратата.

Дан Пиърс се обърна към Дейвид.

— Дейвид, накарай го да се вслуша в разума — каза той. — Корд ме е упълномощил да предложа три милиона за акциите на дъртака. Два пъти повече от стойността им. Ако не приеме, Корд заяви, че ще обяви компанията за несъстоятелна и акциите ще станат годни само за тапети.

— Ще видя какво мога да направя — каза Дейвид и забърза след вуйчо си.

Сега Норман продължаваше да пъшка, крачейки нагоре-надолу из стаята и заплашвайки с битка за пълномощията. Ще му покаже той на този полудял Корд, че Бърни Норман не е глупак, че не е изградил една индустрия от нищо, с голи ръце, без да има нещо в главата си.

— Почакай! — рязко каза Дейвид. Беше се наситил на глупостите на вуйчо си. Време беше някой да разкрие на стареца житейските истини. — Говориш за битка за пълномощия? — кресна той. — Как ще се бориш с него? С книжни топки, вместо с пари? И ако се бориш, честно казано, мислиш ли, че някой ще те подкрепи? През последните четири години тази компания постоянно губи пари. Най-големият филм, който направихме през това време, бе „Ренегатът“ — филм на Корд, не наш. И най-големият филм на пазара днес е „Небесните дяволи“ — пак филм на Корд. Този, който ти не пожела да разпространяваш, защото нямало голяма аванта за теб в него! Да не мислиш, че съществува човек със здрав разум, който би те подкрепил срещу Корд?

Продуцентът се опули насреща му.

— Само като си помисля — проплака той, — че от собствената ми плът и кръв чувам такива думи!

— Зарежи това, вуйчо Бърни — продължи Дейвид. — Роднинството няма нищо общо. Аз изброявам фактите.

— Факти? — кресна Норман. — Искаш факти? Добре, на ти ги. Кой беше този, който отиде и закупи „Слънчеви петна“, филм, който спечели едва ли не всички награди? Кой? Никой друг, освен мене!

— Но донесе и загуба от милион долари.

— Аз ли съм виновен? — горчиво отвърна вуйчо му. — Не им ли го казах предварително? Не, искаха престиж, получиха престиж.

— Това са стари работи, вуйчо Бърни — каза Дейвид. — Те нямат нищо общо с днес. Никой вече не мисли за тях.

— Аз мисля — възрази Норман. — Моята кръв се лее. Аз съм изкупителната жертва. Но още не съм умрял. Като им кажа за филмите, които правя с Рина Марлоу, ще получа всички пълномощия, които са ми нужни.

Дейвид изгледа вуйчо си, после отиде до телефона.

— Междуградски, моля. — Искам да говоря с болницата Колтън, Санта Моника, Калифорния, стая триста и девет.

Хвърли поглед към вуйчо си, който гледаше през прозореца.

— Айлин? Дейвид е. Как е тя?

— Не е добре — каза Айлин с толкова отслабнал глас, че едва се чуваше.

— Какво казва лекарят?

Дейвид я чу да хълца в слушалката.

— Дръж се! — каза той. — Не е моментът да се предаваш.

— Каза… че умира. Че било истинско чудо, че е изтраяла толкова дълго. Просто не знае какво я държи жива.

Чу се щракването и телефонът замря в ръката му. Обърна се към вуйчо си.

— Рина няма вече да направи друг филм нито за теб, нито за когото и да било — каза той. — Тя умира.

Продуцентът го изгледа и лицето му пребледня. Отпусна се на стола.

— Господи! В такъв случай какво ще стане с компанията? Тя ни беше единствената възможност да оцелеем. Без нея всичко е загубено, свършени сме. — Изтри си лицето с кърпичката. — Сега даже и Корд няма да се занимава с нас.

— Какво имаш предвид? — изгледа Дейвид вуйчо си.

— Shmuck! — отсече Норман. — Още ли не виждаш? Да ти го начертая на диаграма ли?

— Да видя? — попита зачуден Дейвид. — Какво да видя?

— Че всъщност Корд пет пари не дава за компанията — каза старецът. — Че иска само момичето.

— Момичето?!

— Разбира се! — каза Норман. — Рина Марлоу. Помниш ли срещата ми с него в тоалетната на Уордорф? Помниш ли какво ми беше казал той? Че няма да ми каже имената на courvehs, защото съм му откраднал Марлоу под носа?

Изведнъж истината блесна в главата на Дейвид. Как не се бе сетил за това? То можеше да обясни телефонното обаждане на Корд през нощта, когато Дънбар се самоуби. Изгледа вуйчо си с уважение.

— Какво ще правим?

— Да правим ли? — учуди се старецът. — Да правим? Ще си държим устата затворени и ще отидем на заседанието. Сърцето ми може да се прескача, но щом той предлага три милиона за моите акции, ще стигне до пет!

Този път сънят не се изплъзна, когато Рина отвори очи. Във всеки случай изглеждаше по-реален от всякога преди. Тя остана притихнала за миг, оглеждайки прозрачното найлоново покривало над главата и гърдите. Бавно извърна глава.

Айлин седеше на стола и я наблюдаваше. Искаше й се да я успокои, да не се тревожи: наистина нямаше за какво да се тревожи. Толкова пъти бе преживявала вече това в сънищата си.

— Айлин! — прошепна тя.

Айлин се сепна и скочи от стола. Рина й се усмихна.

— Наистина съм аз, Айлин — промълви тя. — Не съм си загубила разума.

— Рина! — Тя усети как ръката на Айлин улови нейната под чаршафа. — Рина!

— Не плачи, Айлин — промълви тя. Изви глава, за да види календара на стената, ала той беше много далеч. — Кой ден сме днес?

— Петък.

— Тринадесети? — опита се да се усмихне Рина. Видя усмивката и на лицето на Айлин, независимо от сълзите, които го обливаха. — Телефонирай на Джонас — каза уморено Рина. — Искам да го видя.

Затвори за миг очи, но ги отвори, когато Айлин се върна до леглото.

— Свърза ли се с него?

Айлин поклати глава.

— Казаха, че е в Ню Йорк, но не знаят как да се свържат с него.

— Открий го, където и да е! — усмихна се Рина. — Не бива да ме залъгваш повече — каза тя. — Тази сцена съм я изиграла много пъти. Намери го! Няма да умра, докато не дойде. — Слаба, иронична усмивка се появи на лицето й. — Във всеки случай, никой тук не умира през почивните дни. Колоните на вестниците вече са запълнени за уикенда.