Торбарите

1.

Дръпнах лоста назад, като почти го забих в корема си, и завих леко наляво. Едновременно с това отворих дюзата и КЕ–4 се издигна към небето в полулупинг като изстреляна от лък стрела. Почувствах силата на притеглянето да ме притиска към седалката и да разпенва кръвта в ръцете ми. Изправих в края на лупинга и погледнах таблото: пердашехме с четиристотин и осемдесет над Атлантика, оставили вече Лонг Айлънд далеч зад себе си.

Протегнах ръка и потупах по рамото военния летец, седящ пред мен.

— Какво ще кажете, подполковник? — извиках аз през воя на двата двигателя и писъка на вятъра под пластмасовия щит над главите ни.

Видях го да кимва с глава в отговор на въпроса ми, без да се обръща. Знаех какво прави. Проверяваше таблото пред себе си. Подполковник Форестър бе един от големите летци. Бе минал школата на Еди Рикенбакер и летял с военна ескадрила. Съвсем не като стария генерал, изпратен от армията да провери нашия самолет, който оставихме на пистата на летище Рузвелт.

Генералът заемаше кресло в отдел „Доставки и резерви“ във Вашингтон. Опитът му със самолети се свеждаше до участието му във военния съд по време на процеса срещу Били Мичъл. Но той трябваше да даде своето одобрение. Извадихме късмет, че имаше поне един офицер от Въздушните сили сред своите подчинени.

Нямах никакви илюзии по отношение на него от мига, когато влезе в хангара, а Мориси, ломотещ като картечница, припкаше до него. Двама помощници вървяха след него — един полковник и един капитан. Никой от тях нямаше отличителните знаци на Въздушните сили върху униформата.

Спря на входа, загледан в КЕ–4. Видях как се намръщи неодобрително.

— Грозен е — заяви той. — Прилича на жаба.

Гласът му прокънтя в хангара и стигна до мен в кабината, където правех последни проверки. Измъкнах се върху крилото и скочих на пода на хангара бос. Тръгнах към него. Какво ли разбираше той от аеродинамика и конструиране? Главата му беше квадратна като бюрото, зад което седеше.

— Мистър Корд! — чух шепот зад гърба си. Обърнах се. Беше механикът. Ухилен. И той бе чул забележката на генерала.

— К’во има?

— Тъкмо се канех да го изкарам — започна бързо той. — И не ми се щеше да смачкам обущата ви.

Изгледах го за миг, после и аз се ухилих.

— Благодаря — казах, върнах се и ги нахлузих на краката си. Докато се присъединя към Мориси и генерала, ядът ми се беше поохладил.

Мориси държеше в ръка копие от чертежите и изчисленията и даваше обяснения на генерала:

— „Корд Еъркрафт Четири“ е революционна представа за двупилотния изтребител-бомбардировач, с пробег на полета над три хиляди километра. Набира скорост двеста и четиридесет, при максимум триста и шестдесет. Може да носи десет картечници, две оръдия, а под крилата и в кухината на търбуха — товар от бомби до петстотин килограма.

Хвърлих поглед назад към самолета, докато Мориси продължаваше да говори. Абсолютно прав бе, че е революционен по конструкция. Приличаше на приклекнала черна пантера с издадения си нос пред двете дръпнати назад крила, а големият пластмасов щит над кабината блестеше като окото на гигантска котка на бледата светлина.

— Много интересно — чух генералът да казва. — А сега имам само още един въпрос.

— Да, сър? — запита Мориси.

Генералът се закиска, поглеждайки към помощниците си. Те позволиха бегли усмивки да пробягнат по лицата им. Разбрах, че дъртият се готви да изтърси някоя от любимите си духовитости.

— Ние, военните, всяка година оглеждаме по около триста от тези така наречени революционни самолети. Въпросът е — може ли да лети?

Не издържах. Милионът, който бях хвърлил досега в КЕ–4, ми даваше правото да си отворя устата.

— Ще лети — и то по-добре от всичко, което имате в армията, генерале — казах аз. — Ще бие всеки самолет в света, включително и новите изтребители на Вили Месершмит.

Генералът се обърна към мен изненадан. Видях как погледът му се плъзна по оплескания ми бял комбинезон. Мориси бързо се намеси:

— Генерал Гадис, Джонас Корд.

Преди генералът да заговори от прага, зад гърба му се чу глас:

— Откъде знаете какво произвежда Вили Месершмит?

Вдигнах очи към говорещия, който тръгна към нас. Очевидно генералът си водеше и трети помощник. Различих сребърните крила на ризата и сребърните дъбови листа на раменете. Беше около четиридесетгодишен, строен и с мустаци. На ризата имаше две лентички — кръста за военни заслуги на Франция и ордена за бойни заслуги в полети.

— Той ми каза — сухо отвърнах аз.

Израз на изненада се появи върху лицето на подполковника.

— Как е Вили?

Гласът на генерала ме прекъсна, преди да отговоря:

— Тук сме да огледаме един самолет — каза рязко той, — а не да се осведомяваме за общи приятели.

Мой ред беше да се изненадам. Хвърлих бърз поглед на подполковника, но лицето му бе непроницаемо. Разбрах все пак, че няма особено топли чувства между двамата.

— Да, сър — бързо каза той. Обърна се и загледа самолета.

— Как го намирате, Форестър?

Форестър си прочисти гърлото.

— Интересно решение, сър — каза той. Обърна се към мен. — Витлата на променлива стъпка ли са?

Кимнах. Имаше набито око, за да го забележи на оскъдната светлина.

— Необичайна конструкция — продължи той — да се поставят крилата именно тук и да се дръпнат назад. Ще намали около четири пъти разстоянието за излитане.

— Точно така — казах аз. Слава богу, че поне един се сещаше каква е била целта.

— Питах ви какво мислите за вида му, Форестър? — сприхаво вметна генералът.

Завесата падна пак върху лицето на Форестър, когато се обърна.

— Твърде необикновен, сър. Различен.

Генералът кимна.

— И аз мисля така. Грозен. Прилича на клекнала жаба.

Този път вече наистина ми писна.

— Според вас самолетите се оценяват като мацки в някой конкурс за красота, така ли?

— Не, разбира се! — отсече генералът. — Но има известни общоприети условия при конструирането, които са се наложили като стандарт. Например новият изтребител на Къртис, който огледахме завчера. Това се казва самолет. А не да прилича на бомба, на която са окачили крила.

— Да, но този тук носи два пъти повече въоръжение плюс петстотин килограма бомби, лети хиляда и двеста километра по-надалеч, хиляда и петстотин метра по-високо и сто и двадесет километра в час по-бързо от изтребителя на Къртис, за който говорите! — възразих аз.

— Къртис прави добри самолети — настояваше генералът.

Погледнах го. Нямаше смисъл да се спори с него. Все едно да говориш на каменна стена.

— Не казвам, че не прави, генерале — обясних аз. — Години наред Къртис правеше добри самолети. Но ви казвам, че този тук е по-добър от всеки друг.

Генерал Гадис се обърна към Мориси.

— Готови сме да видим демонстрация на вашия самолет — каза сухо той. — В случай, разбира се, че вашият пилот не смята да спори още.

Мориси ми хвърли нервен поглед. Очевидно генералът не бе доловил името ми. Кимнах му и влязох навътре в хангара.

— Изкарайте го! — наредих на механиците, които стояха в очакване.

Мориси, генерал Гадис и свитата му излязоха навън. Когато излязох и аз, видях, че Мориси и другите са се скупчили около генерала, а Форестър бе застанал малко встрани и разговаряше с една млада жена. Хвърлих й бърз поглед. Биваше си я — диви очи и чувствени устни.

Погледнах самолета на пистата. Долових стъпки зад гърба си и се обърнах. Беше Мориси.

— Не биваше да се нахвърляте така върху генерала.

Ухилих му се.

— Нищо му няма на дъртия копелдак. Обградил се е с толкова хора, дето го зяпат в устата, че можеш да го сбъркаш с филмов продуцент.

— Все едно, и без това трудно ще го спечелим за клиент. Научих, че Къртис му предлага самолетите си по сто и петдесет хиляди на парче, а знаете, че ние можем да смъкнем най-много до двеста двадесет и пет хиляди.

— Какво от това? — попитах аз. — Разликата е като между пилешки курешки и пилешка салата. Не можеш да купиш Кадилак за цената на Форд.

Погледна ме за миг, после сви рамене.

— Парите са твои, Джонас.

Наблюдавах го, докато се връщаше при генерала. Беше велик конструктор, но прекалено нервен, за да бъде добър търговец. Обърнах се към механика.

— Готово ли е?

— Веднага, щом кажете, мистър Корд.

— Добре — промърморих аз и почнах да се катеря към кабината. Усетих нечия ръка да ме дърпа за крака.

— Възразявате ли, ако ви придружа? — беше подполковникът.

— Разбира се, че не — поканих го аз. — Влизайте.

— Благодаря. Впрочем, не чух името ви?

— Джонас Корд — осведомих го аз.

— Роджър Форестър — отвърна той, подавайки ми ръка.

Трябваше да се сетя, още когато чух името, но тогава не ми беше до това. Роджър Форестър — един от първите асове на ескадрилата Лафайет. Сам бе смъкнал двадесет и два немски самолета. Един от героите ми, когато бях дете.

— Слушал съм за вас — казах. Усмивката му се разшири.

— И аз съм чувал нещичко за вас.

И двамата се разсмяхме и се почувствах по-добре. Издърпах го за ръката и той се качи на крилото до мен. Погледна към кабината, после към мен.

— Без парашути ли?

— Хич не ги обичам — обясних аз. — Изнервят ме. Психологическо въздействие. Говори за липса на самочувствие.

Той се засмя.

— Мога да взема един за вас, ако желаете.

— По дяволите — засмя се отново той.

На около петдесет километра навътре в океана се впуснах във всички трикове на занаята, че и още няколко, които само КЕ–4 можеше, а на него окото не мигна.

За капак заизкачвах нагоре отвесно, докато на четири хиляди и двеста метра увиснахме в небето като муха, танцуваща на върха на игла. После оставих самолета да пада надолу, което запрати стрелката за скоростта във въздуха почти до знака осемстотин. Когато слязохме на около петстотин метра, махнах двете си ръце от лоста и го потупах по рамото.

Главата му се извъртя така бързо, че едва не се откачи от врата. Засмях се.

— Сега е ваш, подполковник! — подвикнах аз.

Бяхме на около триста и шестдесет метра, докато се обърне; на двеста и петдесет, когато улови кормилото; на сто и осемдесет, преди да мине в право гмуркане и на сто и двадесет, преди да дръпне лоста назад.

Усетих как самолетът тръпне и се друса под мен и острия писък на крилата, като жена, която обезчестяват. Гравитационната сила ме залепи за седалката, задави въздуха в гърлото ми и сякаш натъпка огромни балони в очите ми. Изведнъж налягането спадна. Бяхме на по-малко от осем метра от водата, когато започнахме да се изкачваме.

Форестър погледна назад към мен.

— Не съм се плашил така, откак летях сам през петнадесета — викна ухилен той. — Откъде знаехте, че няма да се скъсат крилата при такова гмуркане?

— Не знаех! — отвърнах аз. — Но сега бе удобен случай да проверим.

Той се засмя. Видях ръката му да присяга напред, за да тупне арматурното табло.

— Каква машина! Наистина лети чудно, както казахте!

— Не го разправяйте на мен. Кажете го на оня дърт глупак долу.

Лицето му помръкна.

— Ще се опитам. Но не знам дали ще има някаква полза. Предавам ви кормилото. Закарайте го обратно.

Забелязах Мориси и военните на пистата да наблюдават с бинокли завръщането ни. Направих широк завой и потупах Форестър по рамото. Той се обърна към мен.

— Десет долара, че ще свали фуражката на генерала на минаване.

Той се поколеба за миг, после се ухили.

— Дадено!

Насочих се към летището от около триста метра и изравних на около четири и половина метра над пистата. Видях изуменото изражение на лицата им, когато се втурнахме към тях, после дръпнах рязко лоста назад. Профучахме над главите им, като ги обляхме с мощната въздушна струя на перките.

Погледнах назад тъкмо навреме, за да видя как капитанът тича подир фуражката на генерала. Пак потупах Форестър по рамото. Той се обърна да види. Толкова се смя, че му излязоха сълзи в очите.

Самолетът кацна плавно като гълъб, който се прибира да спи. Плъзнах назад пластмасовия щит и слязохме. Погледнах лицето на Форестър, докато вървяхме към групата. Смехът бе изчезнал напълно, изместен от бдителен израз.

Фуражката бе отново на главата на генерала.

— Е, Форестър — попита сухо той, — какво мислите?

Форестър погледна командира си в упор.

— Несъмнено, сър, това е най-добрият съвременен изтребител — заяви той с равен, безстрастен глас. — Предлагам, сър, да пратите група специалисти за незабавна проверка, която да потвърди мнението ми.

— Хм? — изсумтя генералът. — Така ли мислите?

— Така мисля, сър — каза спокойно Форестър.

— Трябва да се вземат и други фактори предвид, Форестър. Имате ли някаква представа колко струва този самолет?

— Не, сър — отвърна Форестър. — Моята единствена отговорност е да дам оценка за качествата на самолета.

— А моите отговорности отиват много по-далеч — каза генералът. — Може би помните, че ние работим с точно определен бюджет.

— Да, сър.

— Моля, имайте това предвид — продължи язвително генерал Гадис. — Ако се хващаме за всяка налудничава идея, която ви мине на вас през главата, от Въздушните сили не биха останали пари да се поддържа армията и един месец.

— Да, сър — каза Форестър с пламнало лице.

Погледнах го, чудейки се защо стои и търпи всичко това. Нямаше логика при авторитета, който имаше. Можеше да напусне армията и да изкарва двайсет пъти повече от сегашната си заплата, в която и да било самолетна компания в страната. Името му бе не по-малко известно от това на Рикенбакер.

Генералът се обърна към Мориси.

— А сега, мистър Мориси — каза той с едва ли не добродушен глас. — С кого да поговорим относно някои цифри и данни за цената на този самолет?

— Можете да говорите с мистър Корд, сър.

— Чудесно! — възкликна генералът. — Да идем в кабинета и да му телефонираме.

— Няма нужда да правите това, генерале — намесих се аз. — Можем да разговаряме и тук.

Генералът ме изгледа, после устните му се разтеглиха в това, което той може би смяташе за приветлива усмивка.

— Не съм възнамерявал да ви обидя, синко. Не свързах имената.

— Няма нищо, генерале.

— Баща ви и аз бяхме приятели — каза той. — През войната купих много от стоката му и, ако нямате нищо против, бих желал да разисквам въпроса с него. Просто в името на старото приятелство, нали разбирате? Освен това, касае се за много голяма сделка и аз съм сигурен, че баща ви би желал лично да се занимае с въпроса.

Почувствах как лицето ми пребледнява. Положих огромни усилия да се овладея. Колко време трябва човек да живее в сянката на другия? Гласът ми прозвуча напрегнат дори в собствените ми уши:

— Сигурен съм, че би желал, генерале. Но се боя, че ще трябва да разговаряте с мен, не можете да говорите с него.

— А защо не? — заинтересува се той отново с леден глас.

— Баща ми е мъртъв от десет години — казах аз, обърнах му гръб и тръгнах към хангара.

2.

Прекосих до задната стаичка, която Мориси използваше за кабинет. Затворих вратата зад себе си и като отидох до бюрото му, измъкнах бутилката бърбън, която винаги държаха там за мен. Сипах си в една картонена чаша и излях уискито в гърлото си. Адски ме изгори. Погледнах си ръцете. Трепереха.

Има хора, които не желаят да са мъртви. Няма значение какво правите с тях. Може да ги заровите в земята, да ги хвърлите в океана или да ги кремирате. А споменът за тях продължава да обръща вътрешностите ви, като че ли са все още живи.

Спомних си какво бе казал баща ми една сутрин в заграденото пространство зад къщата, където държахме конете. Беше скоро след брака му с Рина и аз бях излязъл една сутрин да наблюдавам как Невада обяздва някакъв нов мустанг. Беше към пет часа и първите утринни лъчи се издигаха над главите ни откъм пустинята.

Мустангът беше зъл, жилест, гаден чер копелдак, който всеки път, щом хвърлеше Невада, налиташе озъбен към него и беше готов да го стъпче с копита. Последния път, когато го хвърли, опита дори да се претъркаля отгоре му. Невада се изви встрани и едва успя да се прехвърли през оградата.

Остана задъхан, облегнат на оградата, докато мексиканчетата гонеха мустанга. Резките им викове и крясъци пронизваха утринната тишина.

— Направо е луд — каза Невада.

— Какво смяташ да го правиш? — полюбопитствах аз. Не можеше често да се види как Невада пада три пъти подред.

Мексиканчетата уловиха коня и Невада ги загледа, как го водят обратно.

— Ще опитам още веднъж — отговори замислен той. — И ако сега не успея, ще го пусна на свобода.

Откъм гърба ни долетя гласът на баща ми:

— Той точно това иска.

Невада и аз се обърнахме. Баща ми бе облечен, като че ли тръгваше за фабриката. Носеше черен костюм, а връзката му бе центрована на колосаната бяла яка на ризата.

— Защо не му сложиш хомот на муцуната, да не може да хапе?

Невада го погледна.

— Никой не може да се приближи толкова, без да рискува ръката си.

— Глупости! — каза лаконично баща ми. Грабна едно късо ласо от оградата и се промуши между прътите, като влезе в заграденото пространство. Видях как ръцете му направиха примка в ласото, докато пристъпваше към коня.

Мустангът риеше земята, впил злобно очи в баща ми. Мексиканчетата стягаха здраво въжетата около врата на коня. Мустангът се дръпна назад, когато баща ми поднесе примката, готов да я мушне около муцуната. Конят се изправи на задните си крака и замахна с предните. Баща ми едва успя навреме да отскочи встрани.

Остана така за миг, загледан в очите на коня, после пак се присегна. Мустангът разтърси диво глава и свирепо налетя към ръката на баща ми. Копитата му пак замахнаха и едва не го улучиха.

Мустангът наистина беше луд, вече се заизвива и се завъртя, сякаш имаше ездач на гърба си. Мексиканчетата изпъваха въжетата, за да го удържат. След малко той се закроти и баща ми пристъпи към него.

— Много си се разсърдил, кучи сине — каза тихо баща ми.

Мустангът оголи зъби и понечи да го ухапе. Баща ми си помръдна ръката и главата на мустанга мина само на милиметър от нея.

— Пуснете го — викна баща ми на мексиканчетата.

Двете момчета се спогледаха, после свиха рамене, с което искаха да кажат, че не носят повече отговорност и отпуснаха въжетата.

Освободен, мустангът остана неподвижен за частица от секундата, явно объркан. Баща ми стоеше пред него, висок и едър в черния си костюм. Очите им бяха почти на едно ниво. После баща ми започна бавно да издига пак ръка и мустангът се оживи, очите му блеснаха и зъбите се оголиха, когато се изправи и налетя с предните копита. Този път баща ми отстъпи назад, а после, докато конят падаше, се хвърли напред.

За миг видях свития юмрук на баща ми високо във въздуха над главата му. Четирите крака на мустанга докоснаха земята и юмрукът на баща ми се стовари като чук между очите на мустанга. Трясъкът на удара отекна в стените на постройката като малка експлозия. Мустангът остана така за миг, после бавно се свлече на колене: предните му крака се подгънаха, сякаш бяха от гума.

Баща ми бързо мина отстрани на коня и го плесна с отворена длан по врата. Конят се катурна настрани. Остана да лежи така, гърдите му се издигаха и спускаха, после повдигна глава и погледна баща ми. Ние четиримата — мексиканчетата, Невада и аз — смълчани ги наблюдавахме.

Вдигнатата глава на мустанга хвърляше дълга сянка върху прахта; изглеждаше смалена, само ако се сравняваше със сянката на моя баща, докато се гледаха един друг в очите. После мустангът сякаш въздъхна и повали глава на земята.

Баща ми го погледна за последен път, после се наведе, взе юздата и като я сложи в устата на коня, го изправи на крака. Краката на мустанга трепереха, а главата бе отпусната някак вяло. Дори не я повдигна, когато баща ми мина пред него и се върна през оградата при нас.

— Повече няма да ти създава главоболия. — Баща ми окачи ласото на пръта и тръгна към къщи. — Идваш ли за закуска, Джонас? — подвикна той, без да обръща глава или да забави крачката си.

Невада, вече обратно в заграденото пространство, пристъпваше към мустанга.

— Да, сър — казах аз и тръгнах към къщата. Настигнах го на задната веранда. Обърнахме се и видяхме Невада да възсяда коня. Животното рипна, озъби се, но се виждаше, че е пречупено.

Баща ми се обърна сериозен към мен:

— Някои коне са като хората. Единственият език, който разбират, е пестник по главата.

— Не знаех, че толкова се интересуваш от коне — казах аз — Никога не си идвал при нас.

— Не се интересувам от тях — заяви той. — Ти ме занимаваш. Все още имаш много да се учиш.

Изсмях се.

— Много научих от това, че удари мустанга по главата.

— Научи това, че Невада не можеше да обуздае коня, докато аз не се намесих.

— Така ли?

Баща ми се обърна. Беше огромен човек, над един и осемдесет, но аз бях по-висок.

— Така! — бавно каза той. — Колкото и голям да станеш, никога не ще бъдеш достатъчно голям, за да ми заемеш мястото, докато не ти го отстъпя.

Последвах баща си в трапезарията. Рина беше с гръб към мене и косата й блестеше като сребро, когато си повдигна лицето за утринната му целувка. В очите на баща си съзрях ликуване, когато се изправи след това и ме погледна. Не проговори, докато сядаше на стола си. Нямаше нужда. Знаех какво мисли. Излишно беше да ме удря по главата.

— Ще седнеш ли да закусиш с нас, Джонас? — учтиво попита Рина.

Изгледах я за миг, после баща си. Чувствах болезнения възел, стягащ гърлото ми.

— Не, благодаря. Не съм гладен.

Обърнах се и забързах към вратата, където едва не се сблъсках с Робер, който тъкмо влизаше с един поднос. Когато се върнах при конете, Невада вече разхождаше мустанга нагоре-надолу и го приучваше към юздата. Баща ми излезе прав. Конят не създаваше никакви трудности на Невада.

И ето сега, дванадесет години по-късно, отново чувах гласа му, тъй както бе прокънтял на задната веранда тогава.

— Остави ме, старче, остави ме! — ядосано тропнах с юмрук по гладкото бюро. Болката ме проряза от дланта до рамото.

— Мистър Корд! — вдигнах поглед изненадано.

Мориси стоеше на прага на отворената врата и ме зяпаше учудено. С усилие се върнах към действителността.

— Не стой там! — отсякох аз. — Влизай!

Пристъпи колебливо в стаята, а миг след него на прага се появи Форестър. Влезе и той.

— Седнете и си налейте по нещо — казах аз и побутнах бутилката бърбън към тях.

— Не възразявам — каза Форестър, вдигна бутилката и си взе картонена чаша. Наля си доста. — Наздраве!

— За здравето на генерала — отвърнах. — Впрочем, къде е старчето?

— Тръгна за града. Има среща с един производител на тоалетна хартия.

Засмях се.

— Най-после нещо, което може и сам да изпробва.

Форестър се засмя, обаче Мориси остана намръщен. Бутнах бутилката към него.

— Няма ли да се присъединиш?

Той поклати глава и попита:

— Какво ще правим сега?

Изгледах го, после взех бутилката и пак си напълних чашата.

— Тъкмо си мислех да обявя война на Съединените щати. Това е единственият начин да им докажем колко е добър самолетът ни.

И това не можа да развесели Мориси.

— КЕ–4 е най-добрият самолет, който някога съм конструирал.

— Какво от това? — попитах аз. — По дяволите, на теб той не ти струва нито цент. Мангизите са мои. Пък и колко ли си спечелил от конструирането на самолети? Няма и една двадесета от годишния ти процент от патента на онзи шашав сутиен, който измисли за Рина Марлоу.

Вярно беше. Но Макалистър бе този, който усети търговския потенциал на шмекерията и я патентова на името на „Корд Еъркрафт“. Мориси имаше стандартен служебен договор, който правеше компанията собственик на всички негови изобретения и конструкции, но Макалистър направи жест и даде на Мориси десет на сто от постъпленията като премия. Миналата година делът на Мориси бе надхвърлил сто хиляди долара. Пазарът непрестанно растеше. Дълго време циците нямаше да излязат от мода.

Мориси не отговори. Не бях и очаквал. Бе от онези хора, на които хич не им пука за парите. Живееше само за работата си.

Изпих уискито и запалих цигара. Проклех се наум. Трябваше да бъда по-разумен, а не да оставя една случайна забележка за баща ми да ме разстрои. Можех да си го позволя, обаче на никого не е приятно да хвърли един милион на вятъра.

— Може би ще мога да направя нещо — обади се Форестър.

Лъч на надежда проблесна в очите на Мориси.

— Мислите ли, че бихте могли?

Форестър сви рамене.

— Не зная — отвърна бавно той. — Може би.

— Какво имате предвид? — изгледах го аз.

— Това е най-добрият самолет, който съм виждал — продължи той. — Не ми се иска да го изгубим заради глупостта на стареца.

— Благодаря — казах аз. — Ще ви бъдем благодарни за всичко, което бихте сторили.

Форестър се усмихна.

— Няма нужда. Аз съм от онези старомодни типове, които не биха желали да ни хванат натясно, ако евентуално започне стрелба.

— Скоро ще започне — кимнах аз. — Веднага, щом Хитлер сметне, че е готов.

— Кога мислите, че ще стане това?

— След три, може би четири години — отвърнах аз. — Когато натрупа достатъчно самолети и обучени пилоти.

— Откъде ще ги вземе? Сега ги няма.

— Ще ги има — уверих го аз. — Школите за безмоторно летене бълват по десет хиляди пилоти месечно, а преди края на лятото Месершмит ще пусне производствените линии за своя МЕ–109.

— Генералният щаб мисли, че не ще направи много, щом се изправи срещу линията Мажино.

— Той няма да се изправи срещу нея — възразих аз. — Ще я прелети.

Форестър кимна.

— Още по-голямо основание да опитам и ги накарам да изпробват вашия самолет. — Той ме погледна озадачено. — Говорите, сякаш знаете?

— Зная — отвърнах му аз. — Бях там преди по-малко от девет месеца.

— О, да — каза той. — Сетих се. Мерна ми се във вестниците. Имаше нещо гадно, доколкото си спомням, нали?

Засмях се.

— Имаше. Някои хора ме обвиниха, че симпатизирам на нацистите.

— Поради единия милион долара, който сте прехвърлили на Райхсбанк?

Стрелнах го с очи. Форестър не беше толкова неосведомен, за колкото се представяше.

— Предполагам — отвърнах аз. — Виждате ли? Прехвърлих парите точно един ден преди Рузвелт да наложи ембаргото.

— Знаехте, че ще се налага ембарго, нали? Можехте да си спасите парите, само ако бяхте изчакали един ден.

— Не можех да си позволя да чакам — казах аз. — Парите просто трябваше да бъдат в Германия, това бе всичко.

— Защо? Защо им пратихте пари, след като очевидно съзнавате, че те са наш потенциален враг?

— Бяха откуп за един евреин — обясних аз.

— Някои от най-добрите ми приятели са евреи — заяви Форестър. — Но не мога да си представя да се лиша от един милион, за когото и да било от тях.

Погледнах го за миг, после пак си напълних чашата.

— Този си заслужаваше.

Казваше се Ото Щрасмер и бе започнал като инженер по качествения контрол в един от многото баварски порцеланови заводи. От керамиката се бе насочил към пластмасите и именно той бе изобретил високоскоростното инжектиращо формоване, което бях закупил и продал на група американски производители. Първоначалната ни сделка беше на базата на годишни вноски, но след няколко години Щрасмер пожела да я изменим. Това бе през 1933, малко след идването на Хитлер на власт.

Бе дошъл в хотелската ми стая в Берлин, където се намирах на ежегодното си посещение в Европа, и ми обясни какво желае. Искаше да се откаже от всякакви вноски занапред срещу еднократно изплащане от един милион долара, които да се държат на негово разположение в Съединените щати. За мен това бе изгодно, естествено. Процентните вноски за лицензния период биха възлезли на много повече. Но не разбрах защо го иска. Затова го запитах.

Стана от стола и отиде до прозореца.

— Питате ме защо, хер Корд? — започна той със своя силно акцентиран английски. Ръката му посочи през прозореца. — Ето защо.

Отидох до прозореца и погледнах навън. Долу на улицата пред хотел „Адлон“ група младежи, почти деца, с кафяви ризи тормозеха възрастен мъж. На два пъти, докато гледахме, те повалиха стареца в канавката. Видяхме го да лежи на тротоара, а разкървавената му глава да виси в канавката, кръв шуртеше от носа му. Хлапетата го наблюдаваха известно време, после, след като го ритнаха няколко пъти с ненавист, отминаха.

Обърнах се с недоумение към Щрасмер.

— Той е евреин, хер Корд — тихо промълви Щрасмер.

— И какво от това? Защо не повика полицията?

Щрасмер посочи отново на улицата. На отсрещния ъгъл стояха двама полицаи.

— Те видяха всичко, което се случи.

— Защо не ги спряха?

— Така им е наредено — отвърна той. — Хитлер твърди, че евреите нямат права по немските закони.

— Какво общо има това с вас?

— Аз съм евреин — каза простичко той.

Замълчах. Извадих цигара и запалих.

— Какво искате да направя с парите?

— Да ги държите, докато ви се обадя. — Той ми се усмихна. — Жена ми и дъщеря ми са вече в Америка. Ще ви бъда благодарен, ако ги осведомите, че съм добре.

— Защо не се присъедините към тях?

— Може да го сторя — като му дойде времето. Но аз съм немец — завърши той. — И все още живея с надеждата, че един ден тази лудост ще отмине.

Надеждите на хер Щрасмер не се сбъднаха. Това узнах след по-малко от година, докато седях в кабинета на Райхсмаршала.

— Евреите по света са обречени, както и евреите в Германия — ми говореше той учтиво. — Ние, от Новия ред, съзнаваме това и ще приветстваме нашите приятели и съюзници зад океана, които пожелаят да се присъединят към кръстоносния ни поход.

Нищо не казах и го оставих да продължи.

— Ние, хората на въздуха, се разбираме един друг — каза той.

— Да, Ваше превъзходителство — кимнах аз.

— Добре — усмихна се той. — Тогава да не губим време. — Хвърли някакви книжа на бюрото. — Съгласно новия закон, Райхът конфискува имуществата на някой си Ото Щрасмер. Научаваме, че у вас има известна негова сума и с настоящето се изисква да я преведете на Райхсбанк.

Не ми хареса думата „изисква“.

— Опитвах се да се свържа с хер Щрасмер — започнах аз.

Гьоринг пак се усмихна.

— Щрасмер пострада сериозно и сега е в болница.

— Разбирам — казах аз и станах.

— Третият Райх няма да забрави своите приятели — каза Райхсмаршалът. Натисна някакъв бутон на бюрото си.

На прага се появи млад немски лейтенант.

— Хайл Хитлер! — каза той и вдигна ръка за нацисткия поздрав.

— Хайл Хитлер! — отвърна небрежно Гьоринг. Обърна се към мен. — Лейтенант Мюлер ще ви придружи в заводите на Месершмит. Ще се видим пак за вечеря, хер Корд.

Заводът на Месершмит ми отвори очите. В Щатите нямахме такива самолетостроителници. По някакъв начин приличаха на автомобилните линии в Детройт. А когато видях някои от скиците на МЕ–109, украсяващи кабинета на Месершмит, нямах нужда от втори поглед. Всичко се готвеше за война в случай че не се надигнехме колективно от задниците си.

На приема същата нощ Райхсмаршалът ме отведе в един ъгъл.

— Как ви се стори нашият завод?

— Силно ме впечатли — отвърнах аз.

Той кимна доволен.

— За модел използвахме вашия завод в Калифорния — каза той. — Но го направихме много по-голям, разбира се.

— Разбира се — повторих аз, чудейки се как ли са се добрали там. Веднага съобразих, че не е трудно. Досега ние не изпълнявахме военни поръчки; изграждахме само пътнически самолети.

Засмя се доволен, после се обърна и се отдалечи. След миг се върна при мен.

— Между другото — прошепна той — Фюрерът остана много доволен от вашето сътрудничество. Кога да го уведомя, че ще получим парите?

Погледнах го в упор.

— В деня, когато хер Щрасмер влезе в моя кабинет в Ню Йорк.

Той се изненада.

— Това няма да се хареса на Фюрера — заяви накрая. — Казах му, че сте наш приятел.

— Аз съм приятел също така и на хер Щрасмер.

Изгледа ме отново.

— Сега не зная какво да кажа на Фюрера. Той доста ще се разочарова, когато узнае, че няма да получим парите.

— В такъв случай — предложих аз — защо да го разочароваме? Един евреин повече или по-малко няма никакво значение за Германия.

Той кимна бавно.

— Може би това е най-добрият начин.

Точно след един месец дребният немски инженер прекрачи прага на кабинета ми в Ню Йорк.

— Какво ще правим сега? — запитах аз.

— Първо ще се присъединя към семейството си в Колорадо и ще си отпочина — каза той. — След това ще трябва да си потърся работа. Вече не съм богат човек.

Усмихнах му се.

— Елате да работите за мен. Ще считам милиона като аванс срещу вашите проценти.

Когато излезе от кабинета ми, дадох нареждане на Мориси да започне работата по КЕ–4. Ако предчувствието не ме лъжеше, въобще не разполагахме с много време. Разбира се, съвсем друг въпрос беше дали ще успея да убедя американската армия в това.

Погледнах през бюрото към Форестър.

— Ще се върна в града и ще телефонирам на няколко места във Вашингтон. Все още имам неколцина приятели там — каза той. — Ще се отбия да поговоря и с генерала. Може би ще успея да го убедя да ме изслуша.

— Добре — съгласих се аз. Погледнах си часовника. Беше почти дванайсет и половина. Събранието на акционерите сигурно бе приключило вече. Пиърс и Макалистър трябваше да са се върнали в хотела, след като се бяха справили с Норман.

— В един часа имам среща в „Уолдорф“ — казах аз. — Мога ли да ви закарам донякъде?

— Благодаря ви — каза доволен Форестър. — Имам среща за обяд, която никак не бих желал да пропусна.

Влезе в „Уолдорф“ с мен и тръгна към зала „Пийкок“, а аз се запътих към асансьорите. Докато чаках, видях как една жена се изправи да го посрещне. Беше същата, с която го бях видял да разговаря на пистата. Зачудих се защо не го бе изчакала там.

Забелязах Рико, метр д’отел, да ги отвежда към скритата в ъгъла маса. Отидох на входа и го изчаках да се върне.

— А, мосю Корд — усмихна се той. — Сам ли ще обядвате?

— Няма да обядвам, Рико — казах аз и тикнах банкнота във винаги готовата му ръка. — Един въпрос. Коя е дамата с подполковник Форестър.

Рико се усмихна многозначително. Целуна си пръстите.

— Ах, tres charmante — промълви той. — Мадам Гадис, съпругата на генерала.

Огледах фоайето, докато се връщах към асансьорите. Генералът сигурно бе наоколо. От отношението му към Форестър, което бях наблюдавал, явно между двамата имаше нещо повече от армия и самолети.

Забелязах го да прекосява фоайето към мъжката тоалетна, в съседство с най-близката редица асансьори. Беше навъсен и със зачервено лице. Приличаше на човек, нуждаещ се от повече облекчение от това, което щеше да намери там, закъдето се бе запътил.

Изчаках вратата да се затвори след него, преди да отида до асансьорите. За пръв път, откак бях приземил КЕ–4 на летище Рузвелт, се почувствах добре. Сега всичко си идваше на мястото.

Вече не се тревожех. Единственият проблем, който оставаше, бе колко самолета ще купи армията.

3.

Най-много ми се искаше да взема душ и да дремна. Предната нощ си бях легнал в пет сутринта. Хвърлих дрехите на стола и влязох в кабинката с душа. Почувствах сковаността да напуска мускулите под облекчаващата топла струя. — Телефонът звъня няколко пъти, докато бях под душа. Оставих го да звъни.

Когато влязох, взех слушалката и наредих на телефонистката да не ме свързва с никого до четири часа.

— Но мистър Макалистър помоли да му телефонирам веднага, щом пристигнете — завайка се тя. — Каза, че било много важно.

— Можете да ме свържете в четири — отсякох аз. Оставих слушалката, метнах се в леглото и заспах като къпано бебе.

Телефонен звън ме разбуди. Погледнах часовника, посягайки за слушалката. Беше точно четири. Обаждаше се Мак.

— Цял следобед се опитвам да се свържа с теб — започна той. — Къде, по дяволите, ходиш?

— Спях.

— Спал си! — викна той. — Имаме дирекционен съвет в кантората на Норман. Трябва да сме там.

— Не си ми казал.

— Как, по дяволите, да ти кажа, като не вдигаш телефона?

— Свържете ме с генерал Гадис — поръчах на телефонистката. — Мисля, че е отседнал тук.

Запалих цигара, докато чаках. Слушалката защрака в ухото ми.

— Говори генерал Гадис.

— Генерале, Джонас Корд е на телефона — казах аз. — Намирам се в апартамент трийсет и едно — петнайсет. Бих желал да поговорим.

Гласът на генерала беше студен.

— Няма какво да разискваме. Вие сте един безнравствен, дързък младеж.

— Няма да разискваме моите обноски, генерале — прекъснах го аз, — а съпругата ви.

Чух го как заломоти в слушалката:

— Жена ми? Какво общо има тя с нашата работа?

— Доста много, струва ми се, генерале — уверих го аз. — И двамата знаем с кого се срещна днес в един часа в зала „Пийкок“ на хотела. Не вярвам Военното министерство да погледне благосклонно на факта, че лична неприязън е причината да се отхвърли КЕ–4.

Нищо не се чуваше в слушалката.

— Всъщност, генерале — запитах аз, — какво пиете?

— Скоч — отвърна автоматично той.

— Чудесно, една бутилка ще ви очаква. Да речем след петнадесет минути?

Затворих преди да отговори и телефонирах да дам поръчката. Докато чаках да се обадят, на външната врата се почука.

— Влез — викнах аз.

От леглото видях Мак и Дан Пиърс. Когато дойдоха в спалнята, лицето на Мак имаше обичайния уморен вид, а Дан бе щастливо усмихнат. Бе на път да получи всичко, каквото бе желал на този свят.

Най-после някой вдигна телефона. Чух тракането на чинии и изведнъж усетих, че съм гладен. Не бях ял от закуска. Поръчах три сандвича с телешко, бутилка мляко, каничка черно кафе, бутилка скоч, две бутилки бърбън и двойна порция пържени картофи. Оставих слушалката и ги загледах.

— Е, как мина?

— Бърни пищеше като заклана свиня — ухили се Пиърс. — Но го бяхме хванали изкъсо и той знаеше това.

— Какво стана с акциите?

— Не зная, Джонас — обади се Мак. — Отказа да разговаря с Дан.

— Успях обаче да кажа на Дейвид Улф — обади се веднага Дан — да гледа да навие стареца за продажба, защото иначе ще разорим компанията.

— Приготви ли Раздел Седем — Двадесет и две? — попитах Мак. Той знаеше какво имам предвид — петицията за обявяване в несъстоятелност поради банкрут.

— В чантата е. Тази сутрин, преди събранието, имах кратък разговор с тукашния ни адвокат. Мисля, че ще могат да уредят благоприятно разпореждане за несъстоятелност.

Погледнах го.

— Не ми изглеждаш доволен.

— Не съм — отвърна той. — Норман е изобретателно старче. Не вярвам в блъфа тъй лесно. Знае, че и ти ще загубиш наравно с другите, ако компанията банкрутира.

— Не забравяй, че е страшно алчен копелдак. И че няма да рискува да загуби това, което има, само заради удоволствието да ми прави компания.

— Надявам се, че си прав.

— Скоро ще разберем — обърнах се към Дан. — Успя ли да се свържеш с Рина?

Той поклати глава.

— Опитах къде ли не. Навсякъде ударих на камък. В дома й никой не се обажда. Студиото не знае къде е. Свързах се даже с Луела, но и тя не можа да ми каже.

— Продължавай да търсиш — настоях аз. — Трябва да я намерим. Искам непременно да прочете сценария.

— Аз също — каза Дан. — Сега, след като уговорих Де Мил да напусне, тя ни е страшно нужна.

— „Парамаунт“ съгласни ли са?

— Тази сутрин потвърдиха — успокои ме той. — Телеграмата на Зукор е в джоба ми.

— Добре — казах аз. Това щеше да бъде най-грандиозният филм, създаден досега, и точно работа за Де Мил. Щяхме да снимаме по един нов процес, наричан „Техниколор“, и щеше да струва над шест милиона долара. Пресъздаваше историята на Мария Магдалена и щеше да се нарича „Грешницата“.

— Не се ли поизсилваш малко? — запита Макалистър. — Ами ако тя не склони?

— Ще се съгласи — настоях аз. — За какъв дявол мислиш, че ми е нужна компанията на Норман? Договорът им с нея е единствената причина да предприема всичко това.

— Но съгласно този договор тя трябва да одобри сценария.

— Ще го одобри — уверих го аз. Трябваше да го направи. Бях поръчал да го напишат специално за нея.

Когато на вратата се почука, преметнах крака отстрани на леглото и накарах келнера, който влезе с поръчката, да постави масичката право пред мен. Не знаех, че съм толкова гладен. Бях изял единия сандвич и изпил половината бутилка мляко, преди келнерът да излезе от стаята.

Преполовявах втория сандвич, когато се появи генералът. Дан го въведе в спалнята и аз ги запознах, след което ги помолих да ни оставят сами.

— Седнете, генерале — поканих го аз, когато вратата се затвори, — и си сипете. Скочът е на масичката.

— Не, благодаря — каза генералът сухо, оставайки прав.

Свих рамене и взех третия сандвич. Минах направо на темата.

— Какво ще направите, ако накарам Форестър да напусне армията?

— Кое ви кара да мислите, че искам това?

Преглътнах залъка.

— Да не го усукваме, генерале. Вече съм пораснал, а имам и очи. Единственото, което искам, е безпристрастно изпитание на КЕ–4. Останалото е ваша работа. Не поемате никакъв ангажимент.

— Кое ви кара да мислите, че сега няма да направя справедливо изпитание на самолета ви?

Усмихнах му се.

— И да издигнете Форестър още повече в очите на жена си.

Видях как се отпусна. За миг дори го съжалих. Бригадната значка на рамото му не означаваше нищо. Той беше просто един старец, полагащ усилия да задържи младата си възлюблена. Едва се сдържах да не му кажа да престане да се залъгва. Ако не беше Форестър, щеше да бъде някой друг.

— Струва ми се, че бих пийнал нещо.

— Заповядайте, генерале.

Той отвори бутилката и си напълни чашата. Изпи я и се отпусна на стола срещу мен.

— Жена ми не е лоша, мистър Корд — заоправдава се той. — Работата е там, че е млада и впечатлителна.

Не ме баламосваше. Чудех се дали не баламосва себе си.

— Разбирам, генерале — уверих го аз.

— Знаете какви са младите жени — продължи той. — Виждат само славата, парадността в униформата. Мъж като Форестър — е, лесно може да се разбере. На ризата му сребърни крила, Бойният кръст, Кръст за летателни заслуги.

Кимнах мълчаливо, наливайки си кафе.

— Предполагам, че този тип военен е имала предвид, когато се омъжи за мен — каза замислен той. — Не мина много време и разбра, че не съм нищо повече от един снабдител в мундир.

Той си напълни пак чашата и ме погледна.

— Съвременната армия е сложна машина, мистър Корд. За всеки войник на бойната линия са нужни пет или шест души зад линията, които да осигурят снабдяването. Винаги съм се гордеел със себе си, защото съм се грижел този човек да получава най-хубавото.

— Сигурен съм в това, генерале — казах аз и си оставих чашата от кафето.

Той стана и ме погледна. Може би си въобразих, но докато говореше, сякаш стана по-висок и по-наперен.

— Затова приех да дойда да поговорим, мистър Корд — продължи той с тихо достойнство. — Не защото намесихте жена ми като страничен аргумент, а за да ви кажа, че утре сутринта екип изпитатели ще се явят на летище Рузвелт, за да изпробват вашия самолет. Дадох нарежданията тази сутрин, веднага след завръщането си в града. Телефонирах на вашия мистър Мориси, но предполагам, че не е успял да се свърже с вас.

Погледнах го изненадано. Засрамих се. Трябваше да се сетя сам да се обадя на Мориси, преди да си отварям устата.

Бледа усмивка премина по лицето на генерала.

— И така, мистър Корд — каза той, — виждате, че не е необходимо да правите някаква сделка с Форестър за моя сметка. Ако самолетът ви отговаря на изискванията, армията ще го купи.

Вратата се затвори зад него, а аз присегнах за цигара. Облегнах се на таблото и дръпнах дълбоко дима в дробовете си.

Телефонистката на хотел „Чатъм“ откри Форестър в бара.

— Тук е Джонас Корд — казах аз. — Намирам се в „Уолдорф“, надолу по улицата. Искам да поговорим.

— Аз също — каза той. — Утре сутринта ще изпробват самолета.

— Зная. Затова искам да поговорим.

Пристигна в апартамента след по-малко от десет минути. Лицето му бе зачервено и изглежда бе прекарал целия следобед, прегръщайки бутилката.

— Изглежда, че старецът е прогледнал — каза той.

— Наистина ли си мислите така? — запитах аз, докато си пълнеше чашата.

— Можете да приказвате каквото искате за него, но Гадис е добър войник. Върши си работата.

— Налейте и на мен — помолих аз.

Той напълни една чаша и ми я подаде. Взех я.

— Мисля, че е време да престанете да си играете на войник.

Той ме изгледа.

— Какво искате да кажете?

— Мисля, че занапред „Корд Еъркрафт“ ще изпълнява големи поръчки на армията — започнах аз. — Нужен ми е човек, който знае нещата — хората, какво очакват от един самолет. Да ни създава приятели, да сключва договори. Знаете какво имам предвид.

— Разбирам какво имате предвид — каза той. — Да не се срещам повече с Вирджиния Гадис, тъй като не би отговаряло на интересите на компанията.

— Нещо такова — отвърнах спокойно аз.

Той си изля напитката в гърлото.

— Не знам дали ще се справя. От младежките си години съм във Въздушните сили.

— Човек никога не знае, докато не опита — уверих го аз. — Освен това, така ще вършите по-голяма работа за Въздушните сили, отколкото сега. Никой няма да ви спира да осъществите някоя от собствените си идеи.

Той ме погледна.

— Като стана дума за идеи — запита той, — чия беше тази — на Гадис или ваша?

— Моя — казах аз. — Реших го тази сутрин след разговора ни в кабинета на Мориси. И нямаше нищо общо с въпроса дали ще купят КЕ–4, или не.

Изведнъж се ухили.

— И аз го реших тази сутрин — призна той. — Бях готов да приема работата в случай че ми я предложите.

— Откъде искате да започнете?

— От върха — веднага отвърна той. — В армията най-много уважават най-голямото началство.

— Добре — съгласих се аз. Имаше логика в тези думи. — Вие сте новият президент на „Корд Еъркрафт“. Колко искате?

— Вие ме оставихте да си избера длъжността — каза той. — Аз пък ще ви оставя да ми определите заплатата.

— Двадесет и пет хиляди годишно плюс фонд за разноски.

Той подсвирна.

— Няма нужда чак от толкова. Това е четворно повече от сегашната ми заплата.

— Припомнете си тези думи, когато ме замолите за повишение — казах.

Двамата се засмяхме и отпихме.

— Има някои промени по самолета, за които исках да поговорим преди утрешното изпитание — стана делови той.

Точно тогава Макалистър влезе в спалнята.

— Вече е почти шест, Джонас — каза той. — Докога мислиш да ги държим да ни чакат? Дан току-що говори с Дейвид Улф. Той казва, че Норман заплашвал да си ходи.

— Само да си навлека панталоните и идвам. — Телефонът звънна, докато си закопчавах ризата. — Виж кой е, моля ти се.

— Ами промените? — запита Форестър, докато Мак вдигаше слушалката.

— Иди в завода и ги обсъдете с Мориси.

— От Лос Анжелос — каза Макалистър, покривайки слушалката с ръка. — Нямаме много време.

Погледнах го.

— Кажи им, че съм отишъл на заседание. Могат да ме намерят в кантората на Норман след около два часа.

4.

Тъкмо почваше да се захлажда и момичетата излизаха от жилищата си по Парк авеню, облечени в летни дрехи, небрежно покрили раменете си с кожени наметала.

По Шесто авеню момичетата също излизаха. Но те не влизаха в таксита, а бързаха към метрото и изчезваха доволни, че работният ден е приключил.

В Ню Йорк витаеше странна жизненост, която противоречеше на общия упадък, обхванал страната. Тук продължаваха да строят въпреки воя и хленча на Уол стрийт — издигаха се кантори и скъпи апартаменти. Ако парите наистина се бяха стопили, както разправяха, как тогава толкова много и скъпи проститутки продължаваха да живеят на най-добрите места? Не бяха се стопили. Просто бяха изпокрити, заровени в земята като в къртичина, за да се появят отново, когато рисковете станеха по-малки, а печалбите по-големи.

На Шесто авеню обявите за работа висяха унило пред агенциите за безработни. Дъските с изписаните с тебешир драсканици за търсене на работа изглеждаха уморени, а проститутките за по два долара току-що започваха нощната си обиколка.

Една от тях, застанала настрани от тълпата, се обърна и ме изгледа на минаване. Очите й бяха големи, уморени, мъдри и измъчени. Долових шепот от почти неподвижните устни:

— Ти ще си първият днес, сладур. Да почнем ли деня както се следва?

Ухилих й се и тя прие това като поощрение. Пристъпи към мен.

— Само за два долара — заговори бързо тя — ще те науча на неща, които не са преподавани в училище.

Спрях се, все още ухилен.

— Обзалагам се, че ще го направиш.

Мак и Дан бяха отминали няколко крачки напред. Мак се обърна и ме погледна ядосано. Жената ги стрелна с очи, после се изви отново към мен.

— Кажи на приятелите си, че ще направя отстъпка на трима ви. Пет долара.

Бръкнах в джоба и измъкнах един долар, който й мушнах в ръката.

— Някой друг път. Но едва ли учителите ми ще го одобрят.

Тя погледна долара. Някакъв живец проблесна в тъмните й уморени очи.

— Такива като теб ни развалят и ни карат да бягаме от работа.

Мушна се в насрещното кафене, а ние хлътнахме във фоайето на новия небостъргач на РСА в Рокфелер Сентър.

Продължавах да се усмихвам, когато влязохме в огромната зала. Норман седеше на централно място на дългата маса, Дейвид Улф — от дясната му страна, и един мъж, когото бях срещал в студиото — Ърнест Холи, касиерът, от лявата. По-надолу седяха нашите пълномощни директори — двамата посредници, банкерът и един счетоводител.

Дан и Мак седнаха един срещу друг на масата, оставяйки мястото от късата страна за мен. Наканих се да седна. Бърни скочи.

— Един момент, Корд — изръмжа той. — Заседанието е само за директори — изгледа ме свирепо. — По-скоро ще напусна, отколкото да седна на една маса с теб.

Извадих от джоба пакет цигари и запалих.

— Тогава напусни — казах спокойно аз. — И без това, след като заседанието свърши, няма да имаш никаква работа тук.

— Господа, господа — скочи Макалистър, — не бива по този начин да започвате такова важно заседание. Имаме достатъчно много сериозни проблеми, свързани с бъдещето на компанията. Доникъде няма да стигнем, ако не си вярваме.

— Да си вярваме! — викна Норман. — Очаквате да му имам някакво доверие? След като ми задигна собствената компания под носа!

— Акциите се продаваха на свободния пазар и аз ги купих.

— На каква цена? — продължи да крещи той. — Първо смъква пазара, после изкупува акциите. Взема ги на безценица. Пет пари не дава, че подронва авторитета на компанията с постъпката си. Накрая идва при мен и очаква да му продам и собствените си акции на същата ниска цена, на която изкупи другите.

Усмихнах се вътрешно. Пазарлъкът беше започнал. Старецът смяташе, че най-добрият начин да постигне своето бе като ме напада. Въпросът за уместността на моето присъствие вече бе забравен.

— Предложената от мен цена беше двойно по-голяма от тази, която платих на пазара.

— Ти диктуваш на пазара.

— Да, но не ръководех компанията — възразих аз, — а ти. И през последните шест години все на загуба.

Той закрачи около масата.

— И ти ще оправиш работите?

— Ако не мислех така, нямаше да вложа над седем милиона долара.

Очите му се заковаха гневно в мен, после се върна до стола си и седна. Вдигна един молив и почука с него по масата.

— Редовното заседание на дирекционния съвет на „Норман Пикчър Къмпани Инкорпорейтед“ е открито — каза той с доста по-тих тон. Погледна към племенника си. — Дейвид, ти ще водиш протокола до избирането на нов секретар. — После продължи. — Необходимото болшинство е налице; присъства и мистър Джонас Корд, като поканен. Отбележи, Дейвид, мистър Корд присъства по покана на някои от директорите, но при възражение от страна на президента на компанията.

Той ме изгледа в очакване да реагирам на току-що казаното. Останах безучастен.

— Преминаваме към първа точка — избор на ръководно тяло на компанията за следващата година.

Кимнах на Макалистър.

— Господин президент — обади се той, — искам да предложа изборът на ръководства да стане, след като вие и мистър Корд приключите разговора за продажба на вашите акции.

— Кое ви кара да мислите, че смятам да си продавам акциите? — запита Бърни. — Вярата ми в бъдещето на компанията е все така силна както винаги. Имам проекти за успешното функциониране на компанията и ако вие, приятелчета, мислите, че можете да ме спрете, ще ви въвлека в такава битка за пълномощия, каквато не сте виждали досега.

Даже и Макалистър се усмихна при тези думи. С какво ли ще се бие? Разполагахме вече с четиридесет и един процента от гласовете.

— Ако грижата на президента за бъдещето на компанията е толкова искрена, колкото нашата — каза вежливо Макалистър, — той положително вижда вредата, която би нанесъл със започването на една битка за пълномощия, която в никакъв случай няма да спечели.

На лицето на Бърни се появи лукав израз.

— Не съм чак такъв глупак, за какъвто ме мислите — каза той. — Цял следобед не съм си губил времето. Имам обещанията на достатъчен брой акционери, че ще ми осигурят контрол върху дяловете си, като започна. Трябваше да доживея дотам, да отстъпя собствената си компания — компанията, която съм изграждал с пот на челото — на Корд, за да може той да прави още парични дарения на своите приятели, нацистите — той удари с театрален жест по масата. — Не, даже и седем милиона да ми предложи за акциите.

Изправих се, стиснал устни от гняв.

— Бих желал да запитам мистър Норман какво ще прави със седемте милиона, ако му ги дам? Ще ги подари ли на Фонда за подпомагане на евреите?

— Не е работа на мистър Корд какво ще правя с парите си — изрева той от другия край на масата. — Не съм богат като него. Имам само няколко акции в собствената си компания.

Усмихнах се.

— Мистър Норман, ще ми позволите ли да прочета на съвета списъка на текущите капитали и имуществата както на ваше име, така и на името на жена ви?

Бърни ме погледна забъркан.

— Списък ли? — недоумяваше той. — Какъв списък?

Погледнах Макалистър. Той измъкна един лист от чантата си и ми го подаде. Зачетох от него:

— Влогове на името на Мей Норман: „Секюрити Нешънъл Банк“, Бостън — един милион и четиристотин хиляди; „Банк ъф Манхатън Къмпъни“, Ню Йорк — два милиона и сто хиляди; „Пайънийр Нешънъл Тръст Къмпъни“, Лос Анжелос — седемстотин хиляди; „Леман Брадърс“, Ню Йорк — три милиона сто и петдесет хиляди; плюс други дребни влогове, разхвърляни из цялата страна, възлизащи на шест-седемстотин хиляди общо. Освен това мисис Норман притежава четиристотин хектара първокачествен недвижим имот в Уестууд, близо до Бевърли Хилс, оценен приблизително на две хиляди долара за хектар.

Бърни се опули насреща ми.

— Откъде взе този списък?

— Няма значение откъде съм го взел.

Старецът се обърна към племенника си.

— Виждаш ли, Дейвид — невъзмутимо каза той на висок глас, — виждаш ли какво може да спести добрата съпруга от парите за домакинството.

Ако не беше такъв крадец, бих се изсмял. Но един поглед към лицето на племенника ми подсказа, че момчето не е знаело нищо за тези влогове. На Дейвид му предстояха и други разочарования.

Старецът се обърна отново към мен.

— Е, отделила е жената някой и друг долар. Това ти дава право да ме ограбваш ли?

— През последните шест години, докато компанията изгуби към единадесет милиона, ми е чудно как жена ти е могла да влага по един милион годишно в разните сметки.

Лицето на Бърни пламна.

— Жена ми е много умна, що се касае до капиталовложенията — каза той. — Не се бъркам в нейните дела.

— Може би е трябвало да го сториш — продължих аз. — Щеше да установиш, че е сключила сделки фактически с всички по-едри доставчици на съоръжения и услуги за „Норман Къмпани“. Не вярвам, че искате да ме убедите, че не сте знаели за комисионната от пет до петнадесет на сто, която е вземала при всички доставки на едро за компанията?

Той се отпусна на стола си.

— Че какво лошо в това? Обикновена практика в нашата работа. Тя отговаря за тези продажби, защо да не вземе комисионна?

Писна ми от усукванията му.

— Добре, мистър Норман — казах аз. — Стига сме се будалкали. Предложих повече от прилична цена за акциите. Искате ли да ги продадете или не?

— Не, за три и половина милиона долара, не. Пет — и ще си помисля.

— Не сте в положение да се пазарите, мистър Норман — прекъснах го аз. — Ако не приемете предложението, ще обявя компанията в несъстоятелност. Тогава ще видим дали федералният съд няма да открие нещо противозаконно в така наречените законни сделки на жена ви. Изглежда забравяте, че с въпроса какво е правено в компанията, ще се заеме федералното правителство, тъй като сте продавали акции на свободния пазар. Малко по-различно е, отколкото, ако притежаваш всички акции сам. Може да те натикат даже и в затвора.

— Няма да посмееш!

— Така ли? — казах аз. Протегнах ръка. Макалистър ми подаде книжата по Раздел 7–22. Хвърлих ги към Норман. — От вас зависи. Ако не продадете, тези документи ще бъдат в съда утре сутринта.

Погледна документите, после мен. Студена омраза искреше в очите му.

— Защо правиш всичко това? — проплака той. — Дали защото толкова мразиш евреите? Аз само се опитвах да ти помагам!

Това преля чашата. Заобиколих масата, издърпах го от стола и го опрях в стената.

— Слушай, дребно еврейско копеле — викнах аз. — Стига с тези глупости. Винаги, когато си ми предлагал помощ, е било, за да бръкнеш в джоба ми. Сега те е яд, че повече няма да ти позволявам това.

— Нацист! — изплю той в лицето ми.

Бавно го пуснах и се обърнах към Макалистър.

— Подай преписката — наредих аз — и заведи углавно дело срещу Норман и съпругата му за ограбване на компанията.

Тръгнах към вратата.

— Един момент! — спря ме гласът на Бърни. Особена усмивка се бе изписала на лицето му. — Я не се нервирай, само защото съм се поразгорещил малко.

Погледнах го.

— Върни се — покани ме той и пак седна до масата. — Можем да уредим цялата работа помежду си само за няколко минути. Като истински джентълмени.

Стоях до прозореца и наблюдавах как Бърни подписва книжата за прехвърлянето на акциите. Имаше нещо нелепо в начина, по който седеше и драскаше с писалката по хартията, сякаш не подписваше книжа, а отписваше живота си. Не е наложително да харесваш някого, за да го съжаляваш. В известен смисъл точно това чувствах.

Беше егоистично, отвратително старче. Нямаше никакво чувство за благоприличие, почтеност или етичност, би принесъл всекиго в жертва на олтара на властолюбието си, но докато перото се движеше по отделните документи, имах чувството, че от златното връхче заедно с мастилото изтича и собствената му кръв.

Обърнах се и погледнах през прозореца, тридесет етажа над улицата. Там долу хората бяха нищожни със своите дребни мечти и миниатюрни планове. Утре ако имаха пари, можеха да излязат извън града на екскурзия. Ще седят на тревата до жените си и ще наблюдават игрите на децата, чувствайки свежата, студена почва под краката си. Бяха щастливи.

Не живееха в джунглата, където стойността им се измерваше според способността им да оцелеят сред вълците. Не бяха родени от баща, който не обичаше сина си, освен ако не станеше пълно негово копие. Не бяха заобиколени от хора, чиято единствена мисъл бе да се изравнят с източника на богатството. Когато обичаха, обичаха, защото така чувстваха, а не защото мислеха как ще се облагодетелстват от обичта си.

Усетих как ми загорча в устата. Може би така бе там долу, но всъщност и това не знаех. И не се натисках особено да го узная. Харесваше ми тук горе.

Беше като полет в небето, когато няма никой край теб да ти казва какво да правиш и какво да не правиш. В моя свят човек въздаваше собствените си закони. И всички трябваше да живеят според тях, независимо дали им харесваше или не. Докато бях на върха. Възнамерявах дълго да бъда на върха. Толкова дълго, че когато хората изговаряха името ми, да знаят чие име споменават. Моето, а не на баща ми.

Извърнах се от прозореца и се върнах при масата. Взех документите и ги погледнах. Бяха подписани правилно. Бърнард Б. Норман.

Бърни вдигна очи към мен. Направи опит да се усмихне. Нищо не излезе.

— Преди години, когато Бърни Нормановиц отвори първия си евтин киносалон на Четвърта улица в Ийст Сайд, никой не мислеше, че един ден ще продаде компанията си за три и половина милиона долара.

Изведнъж престана да ме интересува. Вече не го съжалявах. Бе разграбил и плячкосал една компания за повече от петнадесет милиона долара и единственото му оправдание бе, че случайно той бе основателят й.

Взех го и го отворих. Беше оставката му като президент и председател на дирекционния съвет. Погледнах го изненадан.

— Нещо друго да мога да сторя за вас?

— Не — промълвих аз.

— Грешите, мистър Корд — каза спокойно той. Отиде до телефона на масичката в ъгъла.

— Централа, тук е мистър Норман. Можете да свържете мистър Корд сега.

Подаде ми слушалката. Взех я и чух гласа на телефонистката:

— Лос Анжелос, свързвам с мистър Корд, давам ви линия.

Чу се щракане, после друго, докато повикването стигне до другия край. Забелязах Бърни да ме поглежда хитро, после да отива към вратата. Обърна се към племенника си.

— Идваш ли, Дейвид?

Улф започна да се надига от стола.

— Ти — наредих аз, покривайки с длан слушалката — остани. Дейвид погледна Бърни, после поклати леко глава и пак се отпусна в стола. Старецът сви рамене.

— Какво повече мога да очаквам от собствената си плът и кръв? — каза той. Вратата се затвори зад него.

До ушите ми достигна женски глас. Стори ми се смътно познат.

— Джонас Корд?

— На телефона. Кой е?

— Айлин Гейлърд. Цял следобед се опитвам да ви открия. Рина… Рина… — гласът й заглъхна.

Почувствах как нещо засяда на гърлото ми.

— Да, мис Гейлърд? — запитах аз. — Какво става с Рина?

— Умира, мистър Корд — изхълца тя в слушалката. — И иска да ви види.

— Умира? — повторих аз. Не можех да повярвам. Не Рина. Тя беше неразрушима.

— Да, мистър Корд. Енцефалит. Трябва да побързате. Лекарите не знаят колко ще издържи. Тя е в клиниката „Колтън“ в Санта Моника. Мога ли да й кажа, че ще дойдете?

— Кажете й, че съм тръгнал! — казах аз и оставих слушалката.

Обърнах се и погледнах Дейвид Улф. Той ме наблюдаваше със странно изражение на лицето.

— Знаел си — отбелязах аз.

Той кимна с глава и се изправи.

— Знаех.

— Защо не ми каза?

— Как можех? — запита той. — Вуйчо ми се боеше, че ако разберете, няма да купите акциите му.

Странно мълчание се възцари в залата, когато пак вдигнах телефонната слушалка. Дадох на телефонистката номера на Мориси на летище Рузвелт.

— Да напусна ли сега? — запита Улф.

Поклатих глава. Бях майсторски подведен да закупя една нищо неструваща компания, да бъда одран като агне, ала нямах право да се оплаквам. Знаех правилата на играта.

Но сега дори и това нямаше значение. Нищо нямаше значение. Единственото важно нещо беше Рина. Изругах нетърпеливо, чакайки Мориси да вдигне слушалката.

Единствената възможност да стигна до Рина навреме беше да отлетя натам с КЕ–4.

5.

Ярко осветеният хангар беше като кошер. Заварчиците със спуснати маски бяха на крилата, горелките им изпускаха червено-сините пламъци, докато заваряваха допълнителните резервоари за гориво към крилата. Купчината предмети зад самолета растеше, докато механиците изтръгваха всичко, което увеличаваше теглото, без да е абсолютно необходимо за полета.

Погледнах часовника, когато Мориси пристъпи към мен. Беше почти два часа. Значи в Калифорния наближаваше девет.

— Колко време още? — запитах аз.

— Немного — погледна листа в ръката си. — Като махнем всичко, пак остават около шестстотин килограма в повече.

Средният Запад бе изцяло блокиран от бури според метеорологичните съобщения. Ако исках да премина, трябваше да ги заобиколя от юг. Мориси бе пресметнал, че са нужни четиридесет и три процента повече гориво за полета и поне още седем в резерв.

— Защо не отложиш до утре сутринта? — запита Мориси. — Може би времето ще се оправи и ще можеш да летиш направо.

— Не.

— За бога — възнегодува той. — Дори няма да успееш да издигнеш самолета от земята. Щом толкова искаш да се убиеш, защо не използваш пистолет?

Обърнах се и погледнах купчината до самолета.

— Колко тежи радиото?

— Две и тридесет — веднага отговори той. После впи очи в мен. — Не можеш да го изхвърлиш! Как, по дяволите, ще знаеш къде се намираш или какво е времето пред теб?

— Както го правих, преди да сложат радиоапарати в самолетите. Сваляйте го!

Запътих се към опашката, клатейки глава. Хрумна ми още нещо.

— Системата за кислородното налягане в кабината?

— Триста килограма заедно с резервоарите.

— Изхвърлете и нея — наредих аз. — Ще летя ниско.

— Ще ти е нужен кислород, за да прехвърлиш Скалистите планини.

— Поставете една бутилка кислород в кабината до седалката.

Отидох в кабинета и потърсих Бъз Долтън в кантората на „Интерконтинентал“ в Лос Анжелос. Бе тръгнал вече, затова прехвърлих повикването в дома му.

— Бъз, тук Джонас.

— Чудех се кога ще ти чуя гласа.

— Искам да ми направиш една услуга.

— Готово — веднага каза той. — Каква?

— Ще летя за Крайбрежието тази нощ — обясних аз. — Искам да ми осигуриш сигнали за времето при всеки хангар на ICA из цялата страна.

— Какво му е на радиото ти?

— Вземам КЕ–4 за непрекъснат полет. А не се побира в теглото.

Той подсвирна.

— Никога няма да успееш.

— Ще успея — настоях аз — През нощта използвай мигащите прожектори, за през деня — боядисвай покривите.

— Готово — каза той. — Какъв е маршрутът на полета?

— Още не съм решил. Просто приготви всички летища.

— Готово — каза той. — Желая ти успех.

Оставих слушалката. Това именно харесвах на Бъз. На него можеше да се разчита. Не си пилееше времето с глупави въпроси като защо, кога или къде. Правеше каквото му се каже. Единственото, което го интересуваше, бе въздушната линия. Затова ICA бързо ставаше най-голямата пътническа компания в Щатите.

Извадих от бюрото бутилката бърбън и опънах здраво от нея. После отидох и се изтегнах на кушетката. Краката ми висяха отстрани, но пет пари не давах. Можех да си почина малко, докато механиците привършат. Затворих очи.

Усетих Мориси застанал до мен и отворих очи.

— Готово ли е? — запитах аз, като го погледнах.

Преметнах крака и се изправих. Огледах хангара. Беше празен.

— Къде е?

— Навън — каза Мориси. — Затоплят го.

— Добре — кимнах аз. Погледнах часовника. Няколко минути след три. Последва ме към мивката.

— Уморен си — отбеляза той, докато ме гледаше да си плискам лицето със студена вода. — Наистина ли трябва да потеглиш?

— Трябва.

— Сложих шест сандвича с телешко и два термоса с кафе до седалката.

— Благодаря — казах аз и тръгнах да излизам.

Ръката му ме спря. Подаде ми малко флаконче.

— Телефонирах на моя лекар — обясни Мориси — и той донесе това за теб.

— Какво е то?

— Някакви нови таблетки. Бензедрин. Вземи една, ако ти се доспи. Ще те ободри. Но внимавай, не вземай много, за да не хвръкнеш през покрива.

Отправих се към самолета.

— Не отваряй резервоарите със запасното гориво, докато не слезеш до четвърт резервоар. Гравитационното захранване няма да засмуче, ако е повече от четвърт, а може и да блокира.

— Как ще разбера дали запасните резервоари работят? — попитах.

Той ме погледна.

— Няма да разбереш, докато не свърши горивото. И ако блокират, въздушното налягане ще държи стрелката на четвърт, даже и ако резервоарът е празен.

Стрелнах го с очи, без да проговоря. Продължихме да крачим нататък. Покатерих се на крилото и се извих към кабината. Нечия ръка ме дръпна за крака.

Форестър ме гледаше изумен.

— Какво правиш със самолета?

— Тръгвам за Калифорния.

— А утрешното изпитание? — викна той. — Даже доведох тази вечер Стив Рандал да му хвърли един поглед.

— Съжалявам — казах аз. — Отмени изпитанието.

— А генерала? — подскочи той. — Как ще му обясня? Ще бълва змии и гущери.

Покатерих се в кабината и го погледнах.

— Това вече не е моя грижа, а твоя.

— Но ако нещо стане със самолета?

Изведнъж се ухилих. Правилно го бях преценил. Щеше да стане чудесен администратор. Пет пари не даваше за мен, само за самолета.

— Тогава направете друг — извиках. — Ти си президент на компанията.

Махнах с ръка и като отпуснах спирачките, бавно потеглих по пистата. Обърнах срещу вятъра и задържах, за да форсирам двигателите. Дръпнах капака и щом тахометърът стигна на двадесет и осем, освободих спирачките.

Потеглих по пистата. Не се опитах да го издигна, докато земната скорост не достигна двеста двадесет и пет километра. Едва в самия край на пистата самолетът започна да гълта от небето. След това лесно се издигна.

Изравних на хиляда и двеста метра и се насочих на юг. Погледнах през рамо. Полярната звезда се намираше точно зад гърба ми, проблясваща ярко в ясното, тъмно небе. Трудно можеше да се повярва, че на по-малко от хиляда и петстотин километра оттук има буря.

Бях над Потсбърг, когато се сетих нещо, което бях чул от Невада като дете. Преследвахме една дива котка и той ми посочи Полярната звезда.

— Индианците предсказват, че когато Полярната звезда трепка така — каза той, — на юг се заражда буря.

Пак погледнах нагоре. Полярната звезда трепкаше точно както през онази нощ. Спомних си и друга индианска мъдрост, която ми бе казал Невада: „Най-прекият път към запад е по посоката на вятъра“.

Реших се. Ако индианците не грешаха, докато стигна Средния Запад, бурята щеше да се е изтеглила на юг. Насочих самолета по посока на вятъра и когато вдигнах очи от компаса, Полярната звезда танцуваше яко над дясното ми рамо.

Гърбът ме болеше, всичко ме болеше — раменете, ръцете, краката — а на клепачите сякаш имах цял тон. Усетих как започват да се затварят и посегнах към термоса с кафе. Беше празен. Погледнах часовника. Дванадесет часа от излитането ми от летище Рузвелт. Мушнах ръка в джоба и извадих флакончето с таблетките, които Мориси ми бе дал. Сложих една в устата и я глътнах.

Няколко минути не почувствах нищо, после се поободрих. Поех дълбоко въздух и огледах хоризонта. Според пресмятанията ми не бях далеч от Скалистите планини. Двайсет и пет минути след това те се показаха.

Проверих клапана на горивото. Стоеше наклонено на една четвърт. Бях отворил резервните резервоари. Опашката на бурята, която пресякох в Средния Запад, ми бе отнела бензин за повече от час и сега, за да ми стигне, вятърът трябваше да ми помогне.

Завъртях клапата и се заслушах в двигателите. Ревът им беше плътен и тежък, когато обогатената смес се вля във вените им. Изтеглих лоста назад и почнах да се издигам над планината. Все още чувствах лека умора, затова глътнах още една таблетка.

На три хиляди и петстотин метра ми стана студено. Намъкнах моите хуарчос на краката и посегнах за кислородната бутилка. Изведнъж ме обзе чувството, че самолетът е скочил с хиляда и седемстотин.

Пак поех дълбоко кислород. Някаква сила забушува в тялото ми и аз стиснах здраво лоста за управление. Дявол го взел бензина! Можех да изкача самолета над Скалистите планини с голи ръце! Беше само въпрос на воля. Както казваха индийските факири, когато обясняваха чудото на левитирането, въпросът е разумът да вземе връх над материята. Всичко беше в разума.

Рина! Едва не извиках гласно. Впих поглед във висотомера. Стрелката бе паднала на две хиляди и осемстотин метра и продължаваше да се спуска. Погледнах как планината пълзи към мен. Сложих ръка на лоста и дръпнах назад. Измина цяла вечност, докато планината отново започна да се снижава под мен.

Вдигнах ръце да избърша потта от челото. Бузите ми бяха мокри от сълзите. Странното чувство на мощ бе изчезнало и главата започваше да ме боли. Мориси ме беше предупредил за таблетките, а и кислородът бе помогнал. Посегнах към дюзата и внимателно регулирах сместа, която постъпваше в двигателя.

Чакаха ме още около шестстотин и петдесет километра и не желаех да остана без гориво.

6.

Кацнах на Бърманк в два часа. Бях пътувал почти петнадесет часа. Насочих се към хангарите на „Корд Еъркрафт“, изключих двигателите и се наканих да слизам. Ревът на двигателите все още бучеше в ушите ми.

Стъпих на земята, където ме наобиколи огромна тълпа. Разпознах някои от тях — журналисти.

— Извинявам се, господа — казах аз и си запробивах път към хангара. — Оглушал съм от моторите. Не чувам какво ме питате.

И Бъз беше тук, ухилен до уши. Сграбчи ми ръката и я разтърси. Движеше устни, обаче изтървах първата част от изречението, после изведнъж слухът ми се върна.

— … установи нов рекорд от Източното до Западното крайбрежие.

Точно в момента това нямаше значение.

— Готова ли е колата?

— Чака пред входа — каза Бъз.

Един от журналистите си проби път напред.

— Мистър Корд — подвикна той, — вярно ли е, че извършихте този полет, за да видите Рина Марлоу, преди да умре?

Необходима му беше баня след погледа, който му отправих. Не му отговорих.

— Вярно ли е, че закупихте „Норман Пикчърс“, само за да получите контрол над договорите си с нея?

Стигнах до лимузината, но те продължаваха да ме отрупват с въпроси. Колата потегли. Полицай с мотор цепеше пред нас и ни проправяше път със сирената си. Набрахме скорост, когато движението пред нас намаля.

— Мъчно ми е за Рина, Джонас — подхвърли Бъз. — Не знаех, че е жена на баща ти.

— Откъде научи? — погледнах го аз.

— Пише във вестниците — отвърна той. — Студиото „Норман“ го обяви на вестниците, както и че си полетял насам, за да я видиш.

Свих устни. Ето какво представляваше филмовата индустрия. Бяха като таласъми, виснали над нечий гроб.

— Приготвил съм ти кафе и сандвичи, ако искаш.

Взех кафето. Черната гъста течност беше гореща и я усетих как прониква в мен. Извих се и погледнах през прозореца. Гърбът пак започваше да тръпне и да ме боли.

Чудех се дали ще мога да дочакам да вляза в болницата, преди да се вмъкна в тоалетната.

Клиниката „Колтън“ прилича повече на хотел, отколкото на болница. Разположена е високо на скалите на брега на Тихия океан, с изглед към океана. За да се стигне до нея, напускате крайбрежната магистрала и тръгвате по виеща се алея, а пред желязната порта стои пазач. Минавате покрай него, само след като покажете съответното разрешително.

Доктор Колтън не е обикновен калифорнийски лекар. Той е просто проницателен мъж, осъзнал необходимостта от наистина частна болница. Филмови звезди идваха тук за всичко, като се започне за раждане или да се лекуват от алкохолизъм до пластични операции и за съвземане след нервни кризи. Влезеха ли веднъж, зад оградата, можеха да дишат спокойно и да се отпуснат, защото никога никакъв репортер не проникваше вътре. Можеха да се чувстват сигурни, че за каквото и да бяха дошли, единственото, което щеше да се чуе навън, бе каквото самите те кажат.

Пазачът ни очакваше, защото започна да отваря портата в момента, когато забеляза полицая с мотора. Журналистите викаха подир нас и фотографите се опитваха да ни снимат. Един от тях дори успя да се покачи отстрани на колата и да мине с нас през портата. Тогава ненадейно се появи втори пазач и смъкна репортера.

— Не се предават, нали? — обърнах се към Бъз. Лицето му остана сериозно.

— Отсега нататък ще трябва да свикваш, Джонас. Всяко твое действие ще е новина.

Изгледах го.

— Глупости — възразих аз. — Така ще е само днес. Утре ще ме забравят.

Бъз поклати глава.

— Не си видял вестниците и не си слушал радио. Ти си национална фигура. Нещо в твоето поведение грабна въображението на хората. Радиостанциите съобщаваха за хода на полета ти през половин час. Утре „Екзаминър“ започва отпечатването на откъси от биографията ти. Никой не е грабвал така сърцата на хората от Линдберг3 насам.

— Кое те кара да смяташ така?

Той се усмихна.

— Днешните реклами по камионите, които разнасят „Екзаминър“. Налепени са с плакати с твоя портрет! „Четете биографията на загадъчния мъж от Холивуд — Джонас Корд. От Адела Роджърс Сейнт Джонс.“

Вторачих поглед в него. Помислих си, че май ще трябва да свиквам. Адела Сейнт Джонс беше най-сантименталната авторка на Хърст4. Това означаваше, че старецът ме е посочил одобрително. Отсега нататък щях да живея като в аквариум.

Колата спря и портиерът се показа.

— Моля, заповядайте оттук, мистър Корд — каза почтително той.

Последвах го по стълбището на клиниката. Сестрата в бяла униформа, седнала зад бюрото, ми се усмихна:

— Ако обичате, мистър Корд — започна тя, сочейки голяма кожена тетрадка, — да впишете името си. Правило на болницата е всички посещения да се отбелязват.

Разписах се, а в това време тя натисна някакво копче под плота. След миг се появи друга сестра.

— Моля, елате с мен, мистър Корд — каза любезно тя. — Ще ви заведа в апартамента на мис Марлоу.

Последвах я към асансьорите в дъното на коридора. Тя натисна бутона и погледна таблото. По лицето й се изписа досада.

— Съжалявам за безпокойството, мистър Корд, но ще трябва да почакаме няколко минути. И двата асансьора са горе в операционната.

Болницата си е болница, колкото и да се опитвате да я накарате да заприлича на хотел. Огледах се и открих това, което търсех. На една врата дискретно бе написано: МЪЖЕ.

Измъкнах цигара от джоба, когато вратите на асансьора се затвориха зад нас. Вътре миришеше като във всяка болница. Спирт, дезинфекционни средства, формалдехид. Болести и смърт. Драснах клечка кибрит и я поднесох към цигарата с надеждата, че сестрата няма да забележи разтрепераните ми пръсти.

Асансьорът спря и вратите се отвориха. Дръпнах дълбоко от цигарата и последвах сестрата по чистия коридор. Спряхме пред една врата.

— Боя се, че ще трябва да хвърлите цигарата, мистър Корд. Погледнах малкия оранжев надпис:

Дръпнах още веднъж и хвърлих цигарата в плювалника до вратата. Спрях изведнъж, уплашен да вляза. Сестрата присегна покрай мен и отвори вратата.

— Сега можете да влезете, мистър Корд.

Вратата се разтвори, разкривайки малко антре. Друга сестра седеше в един стол и четеше някакво списание. Вдигна очи към мен.

— Влезте, мистър Корд — покани ме тя с престорено весел глас. — Очакваме ви.

Бавно прекрачих прага. Чух затварянето на вратата зад мен и заглъхващите стъпки на конвоя ми. Срещу входната врата имаше друга, сестрата тръгна към нея.

— Мис Марлоу е тук — каза тя.

Застанах на прага. В първия момент не я видях. Айлин Гейлърд, един лекар и друга сестра бяха наобиколили леглото с гръб към мен. После, сякаш задействани от някакъв сигнал, те изведнъж се обърнаха. Пристъпих към леглото. Сестрата се отстрани, а Айлин и лекарят се разделиха, за да ми направят място. Тогава я видях.

Прозрачна палатка от полиетилен обгръщаше главата и раменете й, а тя беше като заспала. Всичко, освен лицето й, бе скрито от плътни бели превръзки; не се виждаха и блестящите й златисторуси коси. Очите бяха затворени и видях бледосиния оттенък на клепачите. Кожата, опъната на високите скули, оставяше хлътнатини на бузите, което създаваше впечатление, че отдолу няма плът. Широката й уста, винаги тъй топла и жизнена, сега беше бледа и леко открехната над равните бели зъби.

Застанах там смълчан. Не можех да разбера дали диша. Погледнах лекаря. Той поклати глава.

— Жива е, мистър Корд — прошепна той, — но краят наближава.

— Може ли да говоря с нея?

— Можете да опитате, мистър Корд. Но не се разочаровайте, ако ни ви отговори. През последните десет часа е все така. А даже и да отговори, мистър Корд, възможно е да не ви познае.

Обърнах се пак към нея.

— Рина — казах тихо, — аз съм, Джонас.

Лежеше притихнала, без да мръдне. Пъхнах ръка под полиетиленовата палатка и намерих нейната. Притиснах я. Усетих я студена и мека. Изведнъж всичко в мен изригна. Ръката й беше студена. Тя бе вече мъртва. Бе мъртва.

Паднах на колене до леглото. Пернах полиетилена встрани и се наведох над нея.

— Рина, моля те, Рина! — замолих лудо. — Аз съм, Джонас. Моля те, не умирай!

Усетих лекото притискане на ръката й. Погледнах към нея през стичащите се по лицето ми сълзи. Движението на ръката стана малко по-осезаемо. После очите й бавно се отвориха и тя ме погледна в лицето.

Отначало погледът бе замъглен и далечен. После се избистри и устните се извиха в нещо като усмивка.

— Джонас — прошепна тя. — Знаех, че ще дойдеш.

— Винаги е било нужно само да подсвирнеш.

Устните й се свиха, ала звук не излезе.

— Никога не се научих да подсвирквам — прошепна тя.

Гласът на лекаря прозвуча зад мен:

— По-добре да си починете малко сега, мис Марлоу.

Очите на Рина се плъзнаха над рамото ми към него.

— Не — прошепна тя. — Моля ви. Не ми остава много време. Нека си поговоря с Джонас.

Обърнах се и погледнах лекаря.

— Добре — съгласи се той. — Но само за миг.

Чух хлопването на вратата, после загледах Рина. Ръката й се вдигна леко и докосна бузата ми. Улових пръстите й и ги притиснах към устните си.

— Трябваше да те видя, Джонас.

— Защо чака толкова дълго, Рина?

— Затова трябваше да те видя — прошепна тя. — За да ти обясня.

— Каква полза от обяснение сега?

— Моля те, опитай се да ме разбереш, Джонас. Аз те обичам от момента, когато те видях за пръв път. Но се боях. Винаги съм носила нещастие на всеки, който ме е обичал. Майка ми и брат ми умряха, защото ме обичаха. Баща ми умря с разбито сърце в затвора.

— Не си виновна ти.

— Аз блъснах Маргарет по стълбището и я убих. Убих и бебето си, преди да се е родило, ограбих на Невада кариерата, а Клод се самоуби поради това, което му причинявах.

— Просто така се е случило. Не е твоя вината.

— Моя е! — настоя дрезгаво тя. — Виж какво направих и с теб, с брака ти. Не биваше да идвам в хотела онази нощ.

— За това съм виновен аз. Аз те повиках.

— Никой не ме е принуждавал — прошепна тя. — Дойдох, защото исках да дойда. Когато тя влезе, разбрах колко съм лоша.

— Защо? — казах горчиво аз. — Само защото беше подула корема? То дори не беше мое дете.

— Какво значение има? Какво от това, че е спала с някой друг, преди да те срещне? Ти си го знаел, преди да се ожениш за нея. Щом тогава не е имало значение, защо след това да има, когато се е разбрало, че ще има дете?

— Имаше значение — упорствах аз. — Тя се интересуваше само от парите ми. Ами половината милион долара, които получи след разтрогването на брака.

— Това не е вярно — прошепна Рина. — Тя те обичаше. Виждаше се в болката, с която те гледаше. И ако толкова е държала на парите, защо ги даде всичките на баща си?

— Не знаех това.

— Много неща не знаеш — прошепна Рина. — Ала нямам време да ти ги кажа. Само това. Аз разруших брака ти. Аз съм виновна клетото дете да расте без името ти. Искам някак да й помогнеш.

Тя затвори за миг очи.

— Може би не ми е останало много — прошепна тя. — Никога не съм била пестелива, но каквото имам, го завещах на нея и съм определила теб за изпълнител. Обещай ми, че ще се погрижиш да го получи.

Погледнах я.

— Обещавам ти.

Бавно се усмихна.

— Благодаря ти, Джонас. Винаги съм разчитала на теб.

— Сега се опитай да си починеш.

— За какво? — прошепна тя. — За да поживея още няколко дни в този луд, безумен свят, който се върти в главата ми? Не, Джонас. Толкова е болезнено. Искам да умра. Само не ме оставяй да умра тук, затворена в тази шатра. Изнеси ме на терасата. Нека още веднъж да погледна небето.

Вторачих очи в нея:

— Лекарят…

— Моля те, Джонас.

Погледнах я, а тя ми се усмихна. Усмихнах й се и аз и запратих палатката настрани. Грабнах я в прегръдките си — беше лека като перце.

— Толкова ми е хубаво да съм отново в прегръдките ти, Джонас — прошепна тя.

Целунах я по челото и излязох на огряната от слънцето тераса.

— Почти бях забравила колко зелено може да бъде едно дърво — прошепна тя. — Там, в Бостън, е най-зеленият дъб, който си виждал някога през живота си. Моля те, занеси ме там, Джонас.

— Ще го сторя.

— И не им позволявай да правят цирк от цялата работа — прошепна тя. — Могат да го сторят.

— Зная — казах.

— Има място за мен, Джонас — прошепна тя, — до баща ми. Ръката й падна от гърдите ми и тялото й странно натежа.

Погледнах я. Лицето й беше заровено в рамото ми. Извих се и потърсих дървото, което й бе припомнило родния дом. Ала през сълзите не успях да го открия.

Когато се обърнах, Айлин и лекарят бяха в стаята. Мълчаливо отнесох Рина до леглото и внимателно я положих. Изправих се и ги погледнах.

Опитах се да проговоря, но не можах. А когато ми се удаде, гласът ми бе изпълнен със скръб:

— Пожела да умре на слънчева светлина.

7.

Наблюдавах пастора, чиито устни се движеха, докато четеше от малката, подвързана в черно Библия, която държеше. Той погледна нагоре, после затвори Библията и бавно тръгна по пътеката. Миг след това другите го последваха и скоро Айлин и аз останахме единствените край гроба.

Тя стоеше срещу мен, съсухрена и смълчана, в черна рокля и шапка, а тънък воал закриваше очите й.

— Свърши се — каза уморено тя.

Кимнах и хвърлих поглед към надгробния камък. Рина Марлоу. Сега вече бе само едно име.

— Надявам се, че всичко стана според желанието й.

— Убедена съм.

Смълчахме се в неловкото положение на двама души, чиято единствена връзка почиваше в гроба между тях, поех дълбоко въздух. Беше време да тръгвам.

— Искате ли да ви закарам до хотела?

Тя поклати глава.

— Бих желала да остана още малко тук, мистър Корд.

— Добре ли ще ви бъде?

Видях как ме погледна през воала.

— Добре ще ми бъде, мистър Корд — отвърна тя. — Вече нищо не може да ми се случи.

— Ще наредя кола да ви изчака. Сбогом, мис Гейлърд.

— Сбогом, мистър Корд — отвърна официално тя. — И… благодаря.

Обърнах се и закрачих по алеята към гробищното шосе. Жадни за сензации и любопитни хора все още стояха зад полицейския кордон в далечния край на улицата. Бях сторил всичко възможно и все пак се беше събрала огромна тълпа.

Шофьорът отвори вратата на лимузината и аз влязох вътре. Затвори след мен и изтича към седалката зад волана. Колата потегли.

— Накъде, мистър Корд? — запита весело той. — Към хотела ли?

Обърнах се и погледнах през задното стъкло. Бяхме на върха на малко възвишение и успях да видя Айлин на гробището. Бе коленичила до гроба, покрусена, свита фигура в черно, скрила лице в двете си ръце. Последва завой и я изгубих от поглед.

— Обратно в хотела ли, мистър Корд? — повтори шофьорът.

Поизправих се и присегнах за цигара.

— Не — казах и я запалих. — Към летището.

Дръпнах дълбоко дим в дробовете и го задържах там. Изведнъж ми се прииска да се махна. От Бостън и смъртта, от Рина и мечтите. И без това имах толкова много спомени.

Бучене изпълни ушите ми и аз се изкачвах по дългата черна стълба, за да изляза от мрака, обгърнал главата ми. Колкото повече се катерех, толкова по-силен ставаше шумът. Отворих очи.

От прозореца се носеше грохотът на надземната железница от Трето авеню. Виждах хората, натъпкани вътре и по тесните, открити платформи. После влакът отмина и странна тишина се възцари в стаята. Очите ми зашариха.

Беше малка, мрачна стая, с бели тапети, започнали да стават кафяви. До прозореца имаше масичка, на стената над нея — разпятие. Лежах в старомодно легло с месингови табли. Бавно свалих крака на пода и седнах. Главата ми щеше да се пръсне.

— А, вече си буден?

Започнах внимателно да извивам глава, но жената мина пред мен. Имаше нещо смътно познато в лицето й, но не можех да се сетя къде съм я виждал. Вдигнах ръка и си потърках бузата. Брадата ми бе станала като шкурка.

— Откога съм тук? — попитах аз. Тя се изсмя.

— Почти цяла седмица — отговори тя. — Почнах да си мисля, че жаждата ти е ненаситна.

— Пиех ли?

— И още как!

Проследих погледа й към пода. Имаше три кашона с празни бутилки от уиски. Разтърках си тила. Нищо чудно, че се чувствах така.

— Не помниш ли?

Поклатих глава.

— Застана пред мен до магазина на Шесто авеню и ме улови за ръката, като ми каза, че си готов за урока. Вече беше подквасен. После влязохме в бара „Бялата роза“ да пийнем по нещо и там се сби с бармана. За по-сигурно те доведох у дома.

Разтърках очи. Започнах да си припомням. Бях дошъл от летището и вървях по Шесто авеню към кантората на Норман, когато почувствах, че трябва да пийна нещо. След това всичко се замъгли. Смътно си спомних, че пред един магазин за радиоапарати се оглеждах за уличницата, която ми предлагаше да ме научи на нещо ново, което не са ми преподавали в училище.

— Ти ли беше тази?

— Не, не бях. Но в състоянието, в което се намираше, едва ли щеше да забележиш разликата. Ти не търсеше жена, искаше да удавиш скръбта.

Станах. Бях по гащета. Погледнах я въпросително.

— Занесох ти дрехите на химическо чистене, след като вчера престана да пиеш. Ще сляза да ги взема, докато се измиеш.

— Банята?

Тя ми посочи една врата.

— Душ няма, но има достатъчно топла вода за вана. А на поничката над мивката има бръснач.

Когато излязох от банята, дрехите ме чакаха.

— Парите ти са на тоалетката — каза тя, когато приключих със закопчаването на ризата и си облякох сакото. Отидох до тоалетката и ги взех.

— Всичките са, с изключение на тези, които взех за уискито.

Погледнах я, държейки банкнотите в ръка.

— Защо ме доведе тук?

Тя сви рамене.

— Нас, ирландките, не ни бива за курви — заяви тя. — Ставаме сантиментални, когато видим пияница.

Погледнах банкнотите в ръката си. Имаше към двеста долара. Взех една от пет долара и я мушнах в джоба, останалите върнах на масичката.

Тя мълчаливо ги взе и ме последва до вратата.

— Слушай, тя е вече мъртва — каза жената. — И всичкото уиски на света не може да я върне при живите.

Изгледахме се продължително, после тя затвори вратата, а аз се спуснах по тъмното стълбище и излязох на улицата. Влязох в дрогерията на ъгъла на Трето авеню и Осемдесет и втора улица и телефонирах на Макалистър.

— Къде, по дяволите, се губиш? — запита той.

— Пиех — отговорих аз. — Взе ли копие от завещанието на Рина?

— Да, взех. Обърнахме целия град да те търсим. Съзнаваш ли какво става във филмовата компания? Всички сноват като кокошки без глави.

— Къде е завещанието?

— На масичката в хола на апартамента ти, където ми каза да го оставя. Ако не се съберем съвсем скоро на заседание на филмовата компания, може да не се тревожиш за капиталовложенията си в нея. Такива няма да имаш.

— Добре, насрочи такова — прекъснах го аз и окачих слушалката, преди да може да отговори.

Слязох, платих на шофьора и закрачих по тротоара пред къщите. Деца играеха на тревата и любопитни погледи ме проследяваха. Повечето от вратите бяха отворени, така че невинаги виждах номерата на къщите.

— Кого търсите, господине? — попита едно от децата.

— Уинтроп — казах аз. — Моника Уинтроп.

— Дето има едно момиченце? — попита хлапето. — Към пет години?

— Така предполагам — отвърнах аз.

— Четири къщи по-надолу.

Благодарих на хлапето и тръгнах по улицата. При входа на четвъртата къща погледнах табелката с името на звънеца. Уинтроп. Натиснах бутона. Никой не отвори. Пак го натиснах.

— Още не се е прибрала — обади се мъж от съседната къща. — Отбива се в детската градина да прибере детето.

— По кое време се прибира?

— По това време — каза той.

Погледнах часовника. Седем без четвърт. Слънцето започваше да преваля, а с него частично отминаваше и горещината на деня. Седнах на стъпалата и запалих цигара. Имах ужасен вкус в устата и долавях първите признаци на започващо главоболие.

Цигарата беше към края, когато Моника сви зад ъгъла и тръгна по алеята към къщата, а едно малко момиченце подскачаше пред нея.

Станах, когато детето се спря и се загледа в мен. Сбръчка носле и черните очички ме изгледаха косо.

— Мами — изписка то, — на стълбата стои един мъж.

Погледнах Моника. Останахме така за миг, впили очи един в друг. Тя изглеждаше същата и все пак беше променена. Може би поради прическата. Или от семплия всекидневен костюм. Но най-вече очите. Имаше някаква спокойна самоувереност в тях, която преди не бе съществувала. Протегна ръка и дръпна детето към себе си.

— Всичко е наред, Джо-Ан — каза тя и я взе на ръце. — Той е приятел на мами.

Детето ми се усмихна.

— Здравей, чичко.

— Здравей — отвърнах аз и погледнах Моника. — Здравей, Моника.

— Здравей, Джонас — каза сухо тя. — Как си?

— Добре. Искам да поговорим.

— За какво? — запита тя. — Мислех, че всичко сме уредили.

— Не се касае за нас — казах бързо аз. — За детето.

Тя внезапно го притисна към себе си. Нещо като уплаха се появи в очите й.

— Какво за Джо-Ан?

— Няма за какво да се безпокоиш.

— Може би ще бъде по-добре да влезем вътре.

Пристъпих встрани, докато тя отваряше вратата, и я последвах в малката всекидневна. Тя пусна детето.

— Иди в стаята да си поиграеш с куклите, Джо-Ан!

Детето се засмя щастливо и побягна. Моника се обърна към мен.

— Изглеждаш уморен — отбеляза тя. — Отдавна ли чакаш?

— Не много — поклатих глава аз.

— Седни — каза тихо тя. — Ще направя кафе.

— Недей. Няма да се бавя много.

— Нищо — настоя тя. — Не ни идват често гости.

Влезе в кухнята, а аз се отпуснах в едно кресло. Огледах стаята. Не можех някак да приема, че тъкмо тук живее. Обзаведено бе със стандартни мебели от магазините Джимбълс. Не че не беше хубаво. Всичко бе чисто, практично и евтино. Моника бе свикнала да живее по друг начин, обградена с повече лукс.

Върна се в стаята, носейки димяща каничка кафе и сложи подноса пред мен.

— Две бучки захар, така ли беше?

— Правилно.

Сложи две бучки в кафето и го разбърка. Отпих и се почувствах по-добре.

— Хубаво кафе — отбелязах аз.

— „Джордж Уошингтън“.

— Какво е това?

— „Приятел на работещата жена“, както казват в рекламата — обясни тя. — Нескафе. Всъщност, не е лошо като свикнеш.

— Какво ли още няма да измислят.

— Искаш ли аспирин? — запита тя. — Струва ми се, че те боли главата.

— Откъде знаеш?

Тя се усмихна.

— Някога бяхме женени за кратко време, не помниш ли? Бръчкаш си челото по особен начин, когато имаш главоболие.

— Дай ми тогава два, моля те — казах аз. — Благодаря.

Седна насреща ми, след като глътнах таблетките. Очите й зорко ме наблюдаваха.

— Изненадваш се, че ме виждаш в такова скромно жилище.

— Малко — признах аз. — Съвсем наскоро узнах, че не си взела нищо от парите, които ти дадох. Защо?

— Не ги исках — простичко обясни тя. — Баща ми ги искаше. Затова му ги дадох. Трябвали му за неговите работи.

— Ти какво искаше?

Поколеба се за миг, преди да отговори.

— Това, което имам сега. Джо-Ан. И да ме оставят на мира. Заделих достатъчно пари, за да дойда на Изток и да родя бебето. После, след като тя поизрасна, се хванах на работа. — Тя се усмихна. — Зная, че теб няма да те впечатли, но съм административна секретарка и печеля по седемдесет долара седмично.

Умълчах се, докато си изпих остатъка от кафето.

— Как е Еймос? — попитах.

Тя сви рамене.

— Не зная. Не съм се чувала с него от четири години. Ти как ме намери?

— От Рина.

Тя не каза нищо. После си пое дълбоко въздух.

— Съжалявам, Джонас. — Видях съчувствието дълбоко в очите й. — Може да не ми вярваш, но наистина съжалявам. Четох във вестниците. Ужасно нещо. Да имаш толкова много и да си отидеш така.

— Рина нямаше живи роднини — казах аз. — Затова съм тук.

На лицето й се появи недоумяващ израз.

— Не разбирам.

— Остави цялото си имущество под попечителството на дъщеря ти — казах бързо аз. — Не зная точно колко е, може би трийсет, четиридесет хиляди, след като се приспаднат данъците и дълговете. Посочи мен за изпълнител и ме накара да обещая, че ще се погрижа да стигнат до детето.

Тя изведнъж пребледня и сълзи бликнаха в очите й.

— Защо го е направила? Ни ми дължеше нищо.

— Каза, че тя била виновна за случилото се между нас.

— За случилото се между нас сме си виновни ти и аз — заяви разпалено тя. Внезапно спря и ме погледна. — Глупаво е да се вълнувам така за минали работи. Всичко е приключено.

Погледнах я за миг и се изправих на крака.

— Права си, Моника — казах аз. — Всичко е минало и приключено. — Запътих се към вратата. — Свържи се с Макалистър и той ще изготви всички необходими документи.

Тя ме погледна в лицето.

— Защо не останеш на вечеря — покани ме любезно тя. — Изглеждаш уморен.

Нямаше смисъл да й казвам, че това, което виждаше, бе началото на махмурлук.

— Не, благодаря — отклоних също така любезно поканата. — Трябва да вървя. Имам няколко делови срещи.

Недоволен, едва ли не горчив, израз се появи на лицето й.

— О, почти бях забравила — каза тя. — Вечната ти заетост.

— Правилно — казах аз.

— Мисля, че трябва да ти благодаря за това, че все пак отдели от времето си, за да дойдеш. — Преди да отговоря, тя се обърна и повика детето. — Джо-Ан, ела да се сбогуваш с любезния чичко.

Момиченцето влезе в стаята, прегърнало малка кукла. Усмихна ми се.

— Това е моята кукла.

— Много симпатична кукла — усмихнах й се аз.

— Кажи довиждане, Джо-Ан.

Джо-Ан ми протегна ръка.

— Довиждане, чичко — изрече сериозно тя. — Пак ела. Някой ден. Скоро.

— Ще дойда, Джо-Ан — обещах аз и се ръкувах с нея. — Довиждане. — Джо-Ан ми се усмихна отново, бързо си дръпна ръката и се прибра тичешком в стаята си. Изправих се.

— Довиждане, Моника — казах аз. — Ако се нуждаеш от нещо, обади се.

— Ще се оправя, Джонас — изрече тя и си протегна ръката. Взех я. Усмихна се. — Благодаря ти, Джонас — продължи тя. — Сигурна съм, че ако Джо-Ан разбираше, също би ти благодарила.

Отвърнах на усмивката й.

— Тя е едно мило момиченце.

— Довиждане, Джонас. — Измъкна си ръката от моята и остана на прага, докато вървях по алеята.

— Джонас — извика тя след мен. Обърнах се.

— Да, Моника?

Тя се поколеба за миг, после се засмя.

— Нищо, Джонас — отказа се тя, след това добави, — не работи толкова много.

— Няма — засмях се на свой ред аз.

Бързо затвори вратата, а аз продължих по тротоара. Форест Хилс, Куийнс, адско място за живеене. Трябваше да измина шест квартала, преди да успея да хвана такси.

— Какво ще правим с компанията? — запита Улф.

Погледнах към него през масата, после вдигнах бутилката бърбън и пак си напълних чашата. Отидох до прозореца и загледах Ню Йорк.

— Какво ще правим с „Грешницата“? — запита Дан. — Ще трябва да решим нещо. Вече уговарям с „Метро“ да вземем Джийн Харлоу.

Яростно се обърнах към него.

— Не искам Харлоу — отсякох аз. — Това е филм на Рина.

— За бога, Джонас — възкликна Дан. — Не можеш да зарежеш този сценарий. Ще ти струва половин милион да се разплатиш с Де Мил.

— Пет пари не давам какво ще ми струва! — изръмжах аз. — Зарязвам го!

В залата се възцари тишина и аз се обърнах към прозореца. Далеч вляво светлините на Бродуей осветяваха небето; вдясно виждах Ийст Ривър. От другата страна на реката беше Форест Хилс. Направих гримаса и бързо глътнах питието. Моника беше права в едно. Наистина работех прекалено много.

Влачех на гърба прекалено много хора, притежавах премного предприятия: „Корд Експлозивс“, „Корд Пластикс“, „Корд Еъркрафт“, авиолиния „Интерконтинентал“. А сега притежавах и филмова компания, която въобще не желаех.

— Добре, Джонас — чух Макалистър да казва тихо. — Какво възнамеряваш да правиш?

Върнах се при масата и пак си напълних чашата. Бях вече решил. Знаех какво ще правя отсега нататък. Само това, което желаех. Нека се погрижат за хляба си и нека ми покажат колко са кадърни в действителност.

Погледнах Дан Пиърс.

— Винаги разправяш, че можеш да правиш по-добри филми от всеки друг в бранша — казах. — Добре, отговаряш за производството.

Преди да успее да ми отговори, аз се обърнах към Улф:

— Ти се тревожиш какво щяло да стане с компанията. Сега наистина ще се потревожиш. Ти отговаряш за всичко — продажби, кина, администриране.

Върнах се при прозореца.

— Това е чудесно, Джонас — посочи Макалистър. — Но не си ни казал кои ще бъдат ръководителите.

— Ти си председател на дирекционния съвет, Мак — занареждах аз. — Дан е президент на компанията, Дейвид — заместник-президент. — Отпих от чашата. — Други въпроси?

Те се спогледаха, после Мак се обърна към мен.

— Докато те нямаше, Дейвид направи едно проучване. Компанията се нуждае от около три милиона оборотен кредит за тази година, за да поддържаме текущото ниво на производството.

— Ще получите един милион — отсякох аз. — Ще трябва да се справите с толкова.

— Но, Джонас — възрази Дан. — Как очакваш да правя филми, щом не ми даваш пари?

— Ако не можеш — срязах го аз, — се измитай и ще намеря някой, който ще може.

Видях как лицето на Дан пребледня. Сви устни, но нищо не каза. Погледнах към другите.

— Същото важи и за вас. Отсега нататък преставам да бъда бавачка на хората. Всеки, който не допринася нещо, може да се измита. Отсега нататък никой да не ме безпокои за нищо. Ако ми трябвате, аз ще ви потърся. Ако имате да докладвате нещо, напишете го и го изпратете в кабинета ми. Това е, господа. Лека нощ.

Когато вратата се затвори след тях, почувствах тежкия, гнетящ възел да стяга гърлото ми. Погледнах през прозореца. Форест Хилс. Замислих се какви ли училища имаха там за деца като Джо-Ан.

Изгълтах остатъка в чашата. Възелът не се развърза — напротив, сякаш се затегна повече. Изведнъж почувствах нужда от жена. Вдигнах телефонната слушалка и потърсих Хосе, оберкелнера от Рио Клуб.

— Да, мистър Корд?

— Хосе — казах. — Онази певица от оркестъра, който свири румба. С големите…

— Очи — прекъсна ме той със смях. — Да, мистър Корд. Зная. Ще бъде при вас след половин час.

Оставих слушалката и се върнах до масата. Взех бутилката със себе си до прозореца и си напълних чашата. Бях научил нещо тази нощ.

Хората са готови да заплатят всякаква цена за това, което наистина желаят. Моника живееше в Куийнс, за да може да запази дъщеря си. Дан преглътна обидата, за да може да прави филми. Улф бе готов да стори всичко, за да докаже, че може да ръководи компанията по-добре от вуйчо си Бърни. А Мак продължаваше да плаща цената за сигурността, която му бях осигурил.

Така погледнато, всеки човек си имаше цената. Тя можеше да бъде различна. Можеше да се измерва в пари, власт, слава, секс. Всичко. Човек трябваше само да знае какво искат.

На вратата се почука.

— Влез! — извиках аз.

Тя влезе в стаята; черните й очи блестяха, дългата й черна коса се спускаше по гърба почти до бедрата, а черната рокля бе цепната отпред и разкриваше белотата почти до пъпа. Усмихна ми се.

— Здравейте, мистър Корд — поздрави тя, без следа от акцента, който използваше в ресторанта. — Колко мило от ваша страна да ме поканите.

— Съблечете си роклята и си налейте нещо — казах аз.

— Не съм от този род жени! — отсече тя, обърна се и се запъти към вратата.

— Имам петстотин долара, които казват, че сте.

Тя се извърна към мен, на устните й се появи усмивка, а пръстите бяха вече заети с ципа на гърба на роклята. Загледах се през прозореца, докато тя се събличаше.

В Куийнс имаше по-малко светлини, отколкото в Манхатън. И малкото, които ги имаше, не бяха така ярки. Изведнъж изпитах гняв, дръпнах шнура и спуснах транспаранта. Той падна на перваза с трясък и скри града. Обърнах се към момичето.

Гледаше ме напрегнато, с разширени очи. Беше само по чифт плътно прилепнали, черни прозрачни гащички, а ръцете й бяха кръстосани над гърдите, но едва успяваха да покрият зърната на огромните й гърди.

— Защо го направихте? — попита тя. — Отвън не може да се види какво става тук.

— Уморих се да гледам Куийнс — обясних аз и пристъпих към нея.