Торбарите

1.

Дейвид Улф влезе в хотелската стая и се тръшна на леглото направо с дрехите, като се загледа в тъмния таван. Нощта му се струваше безкрайна, макар да знаеше, че едва минава един. Беше уморен и едновременно с това не беше уморен. Ликуваше, а някак бе потиснат; тържествуваше, а усещаше някаква горчивина да се разлива в него.

Това беше началото на разкриващите се пред него възможности, първият проблясък за скритите му амбиции, надежди и мечти. Защо тогава тази странна смесица от чувства? Никога преди не се беше получавало така. Винаги бе знаел какво точно желае. Бе съвсем просто. Права линия, изпъната от него до целта.

Сигурно се дължеше на Корд, помисли си той. Сигурно е Корд. Не можеше да има друга причина. Замисли се дали Корд влияеше и на другите по същия начин. Все още помнеше шока си, когато влезе в апартамента и го видя за пръв път, след като в онази отдавнашна нощ Корд бе зарязал дирекционния съвет, за да полети на Запад.

Петнадесет дни бяха изминали; две седмици, през които тревогата се бе вселила и компанията се разпадаше пред очите му. Шушуканията на служителите от нюйоркската кантора все още кънтяха в ушите му; усещаше скритите, изплашени, разтревожени погледи, които му отправяха, когато минаваше по коридора. И той нямаше какво да стори, нямаше какво да им каже. Сякаш корпорацията беше изпаднала в транс и очакваше кръвопреливането, което да изпълни вените й с нови жизнени сокове.

И сега най-сетне Корд бе застанал с полупразната бутилка бърбън отпреде си — изтерзано, бледо копие на мъжа, който бяха изпратили само преди няколко седмици. Отслабването и изтощението бяха издълбали дълбоки линии на умора около устата. Но едва когато човек се вгледаше в очите, разбираше, че тук не се касае за физическа промяна. Самият човек се бе изменил.

Отначало Дейвид не можеше да си го обясни. После, за миг, воалът се вдигна и той изведнъж разбра. Долови неговата изключителна самота. Сякаш беше посетител от друг свят. Хората му бяха станали чужди, едва ли не като деца, чиито желания той отдавна вече е надраснал. Можеше да ги търпи дотолкова, доколкото ги считаше за полезни, но след като си изпълнеха задачата, пак щеше да се оттегли в онзи свят, в който съществуваше единствено той.

Тримата бяха мълчали след напускането на апартамента на Корд и в асансьора. Едва когато прекрачиха във фоайето и се смесиха с тълпата, идваща за вечерното представление на „Звезден покрив“, Макалистър проговори:

— Мисля, че е най-добре да намерим някое тихо кътче и да си поговорим.

— Мъжкият бар долу. Ако още е отворен — предложи Дан.

Беше отворен и когато келнерът им донесе напитките, Макалистър вдигна чашата.

— Всичко хубаво — пожелаха си един на друг, отпиха и оставиха чашите на масата.

Макалистър ги изгледа и двамата, преди да заговори.

— И така, оттук нататък всичко зависи от нас. Бих желал да мога да взема по-пряко участие — каза той с прекалено официален тон, — но аз съм адвокат и не разбирам почти нищо от филми. Това, което все пак мога да направя, е да ви обясня плана за реорганизация на компанията, който Джонас одобри, преди да се оформи сделката.

Едва тогава Дейвид доби представа колко предвидлив е Джонас — изтеглянето на старите, обикновени акции срещу нови дялове, пускането на привилегировани акции, за да се посрещнат някои висящи задължения на корпорацията и облигации, представляващи ипотечно право на погасяване върху всички имущества на компанията, включително студиото и киносалоните, в замяна на отпуснатия от него работен капитал от един милион долара.

Следващото, на което Макалистър се спря, бе тяхното възнаграждение. На Дейвид и на Дан Пиърс се предлагаха седемгодишни договори при първоначална заплата от шест и пет хиляди долара и тринадесет хиляди долара годишно увеличение до тяхното изтичане. В допълнение всеки от тях щеше да бъде възнаграден напълно за разходите и съответно премиран, ако имаше печалби, до размер на два и половина процента, която сума можеше да се получи или в акции, или в брой.

— Това е — приключи Макалистър. — Въпроси?

— Добре звучи — отбеляза Дан Пиърс. — Но каква гаранция имаме, че Джонас ще ни задържи на работа, след като милионът хвръкне? Никаква. А той е напълно застрахован от акциите и облигациите.

— Прав си — каза Макалистър. Гаранции няма, но пък и той няма гаранции какво ще се получи, ако вашето ръководство на компанията се окаже неудачно. Тъй както аз виждам работата, всичко е във ваши ръце.

— Но ако направеното от Дейвид проучване е точно — продължи Дан, — ние няма да свършим и наполовина първия филм, преди да бъдем в невъзможност да изплащаме седмичните надници. Не зная какво мисли Джонас. Човек не може да прави филм за милиони без пари.

— Кой казва, че трябва да правим филм за милиони? — запита Дейвид тихо.

Изведнъж всичко се изясни. Той започна да разбира целта на Джонас. Първоначално се бе разочаровал от това, че не е назначен за отговорник на студиото. Нравеше му се титлата „Президент“. Обаче Корд бе отсякъл цялата работа като с нож по масло. Всъщност студиото беше само една фабрика, завършваща производството на компанията. Администрацията, продажбите и салоните бяха под негов контрол, а именно оттам идваха парите. Парите винаги диктуваха политиката на студиото, а парите контролираше той.

— За един милион можем да завъртим десет филма. И да започнем да получаваме приходи от първия, преди да сме пуснали в производство петия.

— Аз няма да работя така — отсече Дан. — Не съм стигнал дотук в бранша, за да правя еднодневки. Тази работа е за „Рипъблик“ или „Монограм“.

— „Колумбия“, „Уорнърс“ и „РКО“ не са чак толкова високомерни — каза Дейвид с някак особено твърд глас.

— Тяхна си работа, щом искат — изръмжа Дан. — Аз трябва да си поддържам авторитета.

— Не ми пробутвай тези глупости — избухна Дейвид. — В нашата работа само успехът е важен. Никой не се интересува как си го постигнал, щом хората се трупат на касата. Публична тайна е, че ти убеди Корд да закупи компанията, за да станеш продуцент. Няма да ти остане капка авторитет, ако напуснеш сега.

— Кой говори за напускане?

Дейвид се отпусна в креслото. Завладя го непознато досега чувство на власт. Разбираше защо е било толкова тежко на вуйчо му Бърни да се оттегли. Сви рамене.

— Чу какво каза Корд. Не го ли сториш, някой друг ще го стори.

Пиърс го изгледа за миг, после погледна Макалистър. Лицето на юриста беше безизразно.

— Лесно ти е на теб — изръмжа Пиърс. — Но докато аз си блъскам главата, ти какво възнамеряваш да правиш?

— Ще се постарая да издържим някак, докато ти осъществяваш работната си програма — отговори Дейвид.

— Как? — попита Макалистър заинтригувано.

— Утре уволнявам четиридесет процента от персонала на компанията.

— Твърде драстично — отбеляза Макалистър. — Ще можеш ли да работиш при такива условия?

Дейвид погледна адвоката в лицето. Той представляваше друг вид изпитания.

— Ще можем да работим — промълви тихо той.

— Така не се създават приятели — измънка Пиърс.

— Хич не ме интересува — спокойно отвърна Дейвид. — Не се готвя да печеля състезание за популярност. И това е само началото. Пет пари не давам кого ще засегне — компанията ще оцелее.

Юристът го изгледа за миг. После Дейвид видя как дълбоко в очите му се прокрадна бледа следа на нещо като усмивка. Макалистър се обърна към Дан:

— Ти какво мислиш?

Дан се усмихна.

— Мисля, че ще се справим някак. Защо мислиш, че Джонас поиска да го задържи?

Макалистър бръкна в чантата.

— Ето ти договора — каза той на Дейвид. — Джонас иска да го подпишеш тази вечер.

Дейвид погледна юриста.

— А Дан?

Макалистър се усмихна.

— Дан подписа своя в деня на дирекционния съвет.

За миг Дейвид усети гнева да се надига в него. Цялата работа бе предварително обмислена. Бяха го прекарали през цедилката, само за да видят какво ще стане. После си пое дълбоко дъх. Какво значение имаше? Пое подадената му от юриста писалка.

Това беше само началото. Все още бяха новаци в този бизнес и щеше да мине дълго време, преди да научат за компанията толкова, колкото знаеше той. А тогава вече нямаше да има съвсем никакво значение.

Подписал договора, той беше вече на работа.

Вратата между стаята на вуйчо му и неговата се отвори и в мрака се прокрадна светлина.

— Тук ли си Дейвид?

Той седна на леглото и плъзна крака към пода. Посегна и запали нощната лампа.

— Да, вуйчо Бърни.

Норман влезе в стаята.

— Е? — каза той. — Видя ли го?

Дейвид кимна и измъкна цигара.

— Видях го. — Запали цигара. — Изглежда ужасно. Смъртта на Рина му се е отразила доста зле.

Старецът се изсмя.

— Съжаление към него не мога да изпитвам — горчиво изрече той. — След всичко, което ми стори. — Извади от джоба пура и я мушна в устата си незапалена. — Е, предложи ли ти работа?

Дейвид кимна.

— Каква работа?

— Административен заместник-директор.

Вуйчо му повдигна вежди.

— Така ли? — каза той заинтересувано. — Кой е президент?

— Дан Пиърс. Той ще прави филмите. Аз ще ръководя всичко останало — администрацията, продажбите, кината.

Пурата заигра възбудено нагоре-надолу в устата на стареца. Широка усмивка се разля по лицето му.

— Момчето ми, гордея се с теб. — Той положи ръка върху рамото на Дейвид. — Винаги съм казвал, че някой ден от теб ще излезе нещо голямо.

Дейвид погледна вуйчо си изненадано. Не бе очаквал такава реакция. По-скоро упреци и обвинения в измяна.

— Така ли?

— Разбира се — разпалено го увери Бърни. — Какво друго бих могъл да очаквам от сина на собствената си сестра?

Дейвид го изгледа вторачено.

— Аз мислех…

— Мислеше? — каза старецът усмихнат. — Какво значение има какво си мислил? Миналото си е минало. Сега наистина можем да се съюзим. Ще ти покажа начини за печелене на пари, каквито дори не си сънувал.

— За печелене на пари ли?

— Разбира се — отвърна Бърни, снижавайки поверително тон. — Еврейската глава си е еврейска глава. Щом ти си отговорникът, кой ще знае какво става? Утре ще уведомя всички доставчици, че старата сделка си остава в сила. Само че сега ти ще получаваш двайсет и пет процента от пая.

— Двайсет и пет процента?

— Какво има? — хитро попита Бърни. — Двайсет и пет на сто не ти ли стигат?

Дейвид не отговори.

— Е, вуйчо ти Бърни не е chazer. Петдесет тогава, дадено.

Дейвид си изгаси цигарата в пепелника. Изправи се и мълчаливо отиде до прозореца. Загледа се надолу към отсрещния парк.

— Какво има? — попита зад него вуйчо му. — Не е ли честно петдесет? Все пак ми дължиш нещо. Ако не бях аз, никога нямаше да получиш тази длъжност.

Дейвид почувства как горчивината се надига в гърлото му. Обърна се към стареца.

— Дължа ти нещо ли? — възмути се той. — Нещо за всичките тези години, през които ме държа с подвита опашка за някакви си въшливи триста и петдесет седмично? Винаги, когато те молех за повишаване, ти пискаше колко губела компанията. И през цялото това време си прибирал от нея по един милион долара годишно в джоба си.

— Това е съвсем друго — каза старецът. — Ти не разбираш.

Дейвид се изсмя.

— Разбирам много добре, вуйчо Бърни. Ясно ми е, че имаш петнайсет милиона суха пара. И хиляда години да живееш, не би могъл да ги изхарчиш. А искаш още.

— Че какво лошо в това? — поиска да узнае Бърни. — Работил съм за тях. Те ми се полагат. Искаш да изоставя всичко заради оня schlemiel, който ми отмъкна собствената компания?

— Да.

— Вземаш страната на този… този фашист, срещу собствената си плът и кръв? — писна старецът насреща му с пламнало от гняв лице.

Дейвид го изгледа.

— Не е нужно да вземам страна, вуйчо Бърни — каза тихо той. — Ти сам признаваш, че компанията не е вече твоя.

— Но ти я управляваш.

— Това е вярно — кимна Дейвид. — Аз я управлявам. Не ти.

— Значи ще задържиш всичко за себе си? — обвини го старецът.

Дейвид обърна гръб на вуйчо си, без да проговори. Настъпи мълчание, после вуйчото пак заговори.

— Ти си по-лош и от него — огорчено констатира Бърни. — Той поне не граби от собствената си плът и кръв.

— Остави ме на мира, вуйчо Бърни — каза Дейвид, без да се обръща. — Капнал съм. Искам да поспя малко.

Чу стъпките на вуйчо си, който прекоси стаята и затръшна ядосано вратата след себе си. Опря уморено глава на рамката на прозореца. Затова значи се беше върнал вуйчо му от Калифорния веднага след заседанието. Почувства някаква буца да засяда в гърлото му. Не знаеше защо, но изведнъж му се доплака.

Някъде отдалеч се чу тревожно биене на камбана. Леко вдигна глава и надникна през прозореца. Звукът се усили, една линейка зави откъм Пето авеню и се насочи към Шестдесет и девета улица. Обърна се и бавно се върна към стаята, а шумът постепенно заглъхна. Целият му живот бе представлявал нещо подобно.

Когато обикаляше заедно с баща си с вехтошарската каруца, седнали един до друг горе на дървената седалка, му се струваше, че единственият звук, който чува, е именно този — „Дрънкането на камбаната“.

2.

Хлопатарите, провесени на задната страна на каруцата, подрънкваха лениво, докато умореният кон крачеше бавно покрай ръчните колички-платформи, наредени от двете страни на Ривингтън стрийт. Потискащата лятна горещина го удряше направо в главата. Юздите висяха отпуснато в ръката му. Не беше кой знае колко трудно да водиш един кон. Той си пробиваше път по шумната улица, тръгвайки автоматично, веднага щом се отвореше място пред него.

— Стари дрехи-и-и купувам! — напевният глас на баща му преодоляваше шума на пазара и достигаше до прозорците на жилищата, които като пусти, невиждащи очи се взираха в гадния свят.

— Стари дрехи-и-и купувам!

Погледна от каруцата към баща си, крачещ по претъпкания тротоар, размахал буйната си брада, а очите му шареха по прозорците за някакъв признак на живот. Имаше някакво достойнство в стареца — черната широкопола шапка, която бе донесъл от старото отечество; дългото черно палто, което се вееше около глезените; ризата с плътно колосана, но леко смачкана яка и връзката с големия възел, почиващ точно под изпъкналата му адамова ябълка. Лицето му бе бледо и студено, по веждите нямаше и следа от пот, докато тези на Дейвид плуваха в пот. Сякаш черните дрехи му служеха като изолация срещу горещината.

— Хей, вехтошарю!

Баща му се дръпна към канавката да види по-добре. Но Дейвид я видя пръв — възрастна жена, която им махаше от прозореца на петия етаж.

— Мисис Саперщайн, татко.

— Мислиш, че не я виждам ли? — измърмори баща му. — Ехо, мисис Саперщайн!

— Вие ли сте, мистър Улф! — извика жената.

— Да — викна на свой ред старецът. — Какво имате?

— Качете си и ще ви покажа.

— Не искам зимни дрехи — пазареше се старецът. — Кой ще ги купи?

— Кой ви говори за зимни дрехи? Качете се, ще видите!

— Вържи коня ей там — нареди баща му, посочвайки едно празно място между две сергии. — След това ела да пренесем стоката.

Дейвид кимна, а баща му прекоси улицата и изчезна във входа на къщата. Той закара коня и го върза за един противопожарен кран. После плъзна торбата с ярма на уморената муцуна и тръгна подир баща си.

Запроправя си път през мрачния неосветен вход и стълбището и спря пред вратата. Почука. Веднага се отвори. Мисис Саперщайн застана на прага, посивелите й къдрици бяха събрани на темето.

— Влез, влез.

Дейвид влезе в кухнята и видя баща си, седнал до масата. Пред него имаше чиния пълна с курабийки.

— Gluz tay, Дейвид? — запита старицата, отивайки към печката.

— Не, благодаря, мисис Саперщайн — отговори учтиво той.

Тя свали малка, червена тенекиена кутийка от етажерката над печката, внимателно отмери две лъжички чай и ги сипа във врящата вода. Чаените листа веднага се разпръснаха и се завъртяха лудо на повърхността. Когато накрая сипа чая в чашата и седна срещу баща му, течността беше черна като — кафе.

Баща му взе бучка захар от захарницата и я постави между устните си, после отпи. След като преглътна първата гореща глътка, отвори уста и възкликна.

— Ах!

— Хубав е, нали? — усмихна се мисис Саперщайн. — Истински чай. Както в родината. Не като chazerai, който пробутват тук.

Баща му кимна и пак вдигна чашата. Когато я остави на масата, тя бе празна и това слагаше край на учтивите формалности. Беше време да започне сделката.

— Nu, мисис Саперщайн?

Ала мисис Саперщайн още не бе готова за пазарлъка. Погледна Дейвид.

— Хубаво момче е вашият Дейвид — бъбреше тя. — Напомня ми за моя Хоуард, когато беше на неговите години. — Взе чинията с курабийките и я поднесе към него. — Вземи си — настоя тя. — Аз съм ги пекла.

Дейвид си взе една и я захапа. Беше твърда и суха и се натроши на дребни късчета.

— Вземи си още една — настоя тя. — Слабичък си, трябва да ядеш.

Дейвид поклати глава.

— Мисис Саперщайн — обади се баща му, — аз съм зает човек. Късно е. Имате ли нещо за мен?

Старицата кимна.

Последвахме я в тясното жилище. В стаята върху леглото имаше няколко мъжки костюма, рокли, ризи, един балтон, а в една книжна торба — няколко чифта обуща.

Бащата на Дейвид пристъпи и вдигна част от дрехите.

— Зимни дрехи — обвинително изрече той. — И затова изкачих цели четири етажа?

— Като нови са, мистър Улф — отбеляза старицата. — На сина ми Хоуард и жена му. Само един сезон са носени. Искаха да ги дадат на Армията на спасението, но аз ги накарах да ми ги изпратят.

Бащата на Дейвид не отговори. Чевръсто сортираше дрехите.

— Синът ми Хоуард живее в Бронкс — обясни гордо тя. — В нова къща на Гронд Конкърз. Лекар е.

— Два долара за ganse gesheft — заяви баща ми.

— Мистър Улф! — възкликна тя. — Те струват поне двайсет долара!

Той сви рамене.

— Купувам ги, само за да ги дам на ХИАС. По-добре, отколкото да ги вземе Армията на спасението.

Дейвид слушаше пазарлъка с половин ухо. ХИАС бе съкратеното название на Съюза за подпомагане на евреите-емигранти. Казаното от баща му не му направи никакво впечатление. Знаеше, че дрехите никога няма да идат там. Вместо това, след като бъдеха грижливо изчеткани и почистени от майка му, щяха да се появят по витрините на вехтошарските магазини по Боуери и Източен Бродуей.

— Десет долара — определи мисис Саперщайн. Преструвките бяха престанали вече, пазарлъкът беше в разгара си. — По-малко няма да взема. Иначе не си плаща идването на Хоуард да ги взема. Колко ще плати за бензин от Бронкс дотук?

— Пет долара. Ни цент повече.

— Шест — отсече старицата и го изгледа очаквателно. — Поне да си изкара парите за бензина.

— Метрото работи — не отстъпваше бащата на Дейвид. — Щом синът ви е голяма клечка с автомобил, аз ли трябва да му плащам бензина?

— Пет и половина — каза старицата.

Бащата на Дейвид я погледна. После сви рамене и затършува под дългото черно палто. Измъкна кесия, пристегната отгоре с дълга черна връвчица, и я отвори.

— Пет и половина — въздъхна той. — Бог вижда, че губя пари.

Даде знак с ръка на Дейвид и заброи парите в ръката на старицата. Дейвид загърна дрехите в балтона и завърза ръкавите му. Вдигна вързопа на рамо и заслиза по стълбището. Метна го в колата и заобиколи отпред. Вдигна торбата с ярма от коня и като развърза юздите от противопожарния кран, се качи на каруцата.

— Хей, Дейви!

Погледна към тротоара. Един дангалак стоеше там и му се хилеше.

— Цял ден те търся.

— Бяхме в Бруклин — отговори Дейвид. — Баща ми ще се появи всеки момент.

— Тогава бързо. Шоки ще ти брои десет долара, ако докараш коня с каруцата нощес. Трябва да пренесем един товар.

— Но днес е петък!

— Именно затова. Улиците ще бъдат пусти. Няма кой да ни гледа какво вършим през нощта. И ченгетата няма да ни закачат, като видят вехтошарското разрешително на каруцата.

— Ще опитам — каза Дейвид. — По кое време, Топлийка?

— Девет часа зад гаража на Шоки. Твоят старец идва. Ще се видим.

— С кого говореше? — запита баща му.

— С един приятел, татко.

— Изидор Шварц?

— Да, с Топлийката.

— Стой настрана от него, Дейвид — смъмри го баща му. — Нямаме нужда от него. Той е хулиган. Като всички други безделници, които висят край гаража на Шоки. Крадат всичко, до което се докопат.

Дейвид кимна.

— Закарай коня в конюшнята. Аз ще отскоча до Shul. Кажи на мама вечерята да бъде готова в седем.

Естър Улф седеше пред Shabbas nachtlichten, покрила глава с молитвения шал. Свещите заблещукаха с жълтите си пламъчета, когато поднесе дългата дървена кибритена клечка към тях. Внимателно духна клечката и я постави на масичката край бюфета. Изчака пламъчетата да се разгорят до бяло и започна молитвата си.

Най-напред се помоли за сина си, нейния shaine Duvidele, дошъл тъй късно в живота им, едва ли не когато тя и съпругът й Чайм вече бяха загубили надежда; след това замоли бога да помогне мъжът й да успее, но го помоли и за прошка, тъй като това беше божа работа, която задържаше мъжа й в синагогата. После, както винаги, пое върху себе си греха, задето бе отклонила Чайм от призванието му.

Той беше талмудистки студент, когато се срещнаха за пръв път в старата родина. Помнеше го какъв беше тогава — млад, слабоват и блед; първи къдри на тъмната брада проблясваха в червено-златист оттенък. Очите му искряха, докато седеше на масата в бащиния й дом, потапяйки парчето кейк във виното, съобразявайки държанието си с присъствието на стария равин и другите по-възрастни.

Когато се ожениха, Чайм започна работа в предприятието на баща й. После започнаха погромите и лицата на евреите отслабнаха и станаха измъчени. Напускаха домовете си само под прикритието на нощта, забързани като животни в гората. Или седяха наблъскани в зимниците на къщите със залостени врати и прозорци, като пилета, почувствали опасността, които се опитват да се скрият под квачката.

До онази нощ, когато не можа да издържи повече. Събуди се с писък до мъжа си; наскоро полученото писмо от брат й Бърнард в Америка все още беше в главата й.

— Ще продължаваме ли да живеем като зайци в капан и да чакаме нахлуването на казаците? — проплака тя. — В този ли мрачен свят очаква моят съпруг да му родя дете? Дори и Йехова не би могъл да оплоди със семето си в зимник!

— Ш-шт! — прозвуча резкият шепот на Чайм. — Не споменавай божието име напразно. Моли се да не си извърне лицето от нас.

Тя се изсмя горчиво.

— Той вече ни е забравил. И той бяга пред казаците.

— Тихо, жено! — изръмжа нервно Чайм.

Тя погледна към другите нарове във влажния зимник. Едва забеляза на слабата светлина бледите изплашени лица на родителите си. Тъкмо тогава отвън се чу глухият ромон на конски копита и шумът на пушечни приклади, думкащи по залостената врата.

Баща й рязко се изправи.

— Бързо, Kinder! — прошепна той. — Вратата към избата, отзад. Ако избягате оттам, в полето няма да ви забележат.

— Чайм присегна за ръката на Естър и я повлече към задната врата. Внезапно спря, усетил, че родителите й не го следват.

— Елате — прошепна той. — Бързо! Няма време.

Баща й стоеше тихо в мрака, сложил ръце около раменете на жена си.

— Ние няма да дойдем — каза той. — По-добре някой да бъде тук, за да го намерят, иначе ще започнат да търсят из полето.

Тропането над главите им стана по-силно и прикладите почнаха да трошат вратата. Чайм пристъпи към баща й.

— Тогава всички ще останем да ги посрещнем — изрече спокойно той, грабвайки една талпа от пода. — Ще разберат, че евреинът не умира така лесно.

— Вървете — заувещава го баща й. — Ние ти дадохме дъщеря си. Нейната безопасност трябва да бъде твоята първа грижа, не нашата. Храбростта ти не е нищо друго, освен глупост. Евреите са оцелели хиляди години, защото са бягали.

— Но… — започна Чайм.

— Вървете — просъска старецът. — Бързо. Ние сме стари, нашият живот е свършил. Вие сте млади, децата ви трябва да успеят.

Няколко месеца по-късно те бяха в Америка. Ала изминаха близо двадесет години, преди господ бог Йехова да се смили и да я благослови с дете.

Накрая тя се помоли за брат си Бърнард, който сега беше macher в някакво далечно място, наречено Калифорния, където беше лято през цялата година. Помоли се за неговото здраве и благополучие и да няма неприятности с индианците, както гледаше, че става по филмите, които гледаше с изпратените от него гратиси.

Приключила с молитвите, тя се върна в кухнята. Супата клокочеше на печката, а богатият, тежък мирис на пиле се усещаше във въздуха. Взе лъжица и се наведе над тенджерата. Внимателно обра едрите капки мазнина от повърхността и ги сложи в буркана. По-късно, когато мазнината изстине и се втвърди, щеше да я намазва на филийка или да я смесва с късче изсушено месо, за да ги ароматизира. Наведена над печката, чу вратата да се отваря.

По стъпките разбра кой е.

— Ти ли си, Дювидел?

— Да, мамо.

Свършила работата си, тя остави лъжицата и бавно се обърна. Както винаги, сърцето й се изпълни с гордост при вида на сина си — строен и висок, застанал пред нея.

— Татко отиде в shul — каза Дейвид. — Ще се върне в седем.

— Добре — усмихна му се тя. — Сега си измий ръцете и се оправи. Вечерята е готова.

3.

Когато Дейвид свърна с коня по тясната алея, водеща към гърба на гаража на Шоки, Топлийката изтича към него.

— Ти ли си, Дейвид?

— Кой мислиш, че ще е? — копита раздразнено Дейвид.

— Уф, не знаехме дали ще успееш да се чупиш. Вече е почти десет.

— Не можах да се измъкна, докато старецът не заспи — обясни Дейвид, спирайки каруцата отстрани на гаража.

След минутка Шоки изскочи и голата му глава блесна на бледата светлина. Беше среден на ръст, с огромен гръден кош и дълги кокалести ръце, стигащи почти до коленете му.

— Много се забави — изръмжа той.

— Нали пристигнах?

Шоки не отговори. Обърна се към Топлийката.

— Започвайте товаренето на кутиите — нареди той. — Дейвид може да ти помага.

Дейвид слезе от каруцата и последва Шоки в гаража. Дългата редица метални кутии блестеше под светлината на единствената електрическа крушка, провиснала от високия таван. Дейвид спря и подсвирна.

— Това са поне четиридесет кутии.

— Значи можеш да броиш — каза Шоки.

— Това са сто и осемдесет килограма. Не мисля, че старата Беси може да ги закара.

Шоки го изгледа.

— Последния път откара точно толкова.

— Не, съвсем не — възрази Дейвид. — Бяха само трийсет кутии. А и тогава на няколко пъти ми се стори, че старата Беси едвам се справя. Ами ако сдаде? Ще увисна с мъртъв кон и деветстотин литра спирт в каруцата. Достатъчно зле ще бъде, ако ме спипа тате.

— Само този път — заувещава Шоки. — Обещах на Дженуарио.

— Защо не използваш един от камионите си?

— Не мога — отговори Шоки. — Тъкмо това чака полицията. А никога няма да вземат да тършуват в една вехтошарска каруца.

— Мога да взема най-много двайсет и пет кутии.

Шоки го изгледа втренчено.

— Този път ще ти дам двайсетачка — каза той. — В лапите ти съм.

Дейвид замълча. Двадесет долара бяха повече, отколкото баща му понякога изкарваше за цяла седмица. И то като излиза с коня шест дни през седмицата. В дъжд и пек, летни горещини или смразяващия зимен студ, всеки ден, с изключение на събота, която баща му прекарваше в shul.

— Двайсет и пет долара — увеличи Шоки.

— Добре. Ще рискувам.

— Започвайте товаренето тогава. — Шоки грабна по една кутия във всяка от дългите си ръце.

Дейвид седеше сам на седалката, докато старата Беси крачеше едва-едва към града. Спря на един ъгъл да даде път на някакъв камион. Един полицай се приближи.

— Какво правиш навън посред нощ, Дейвид?

Дейвид хвърли поглед назад. Кутиите със спирт лежаха скрити под брезента, затрупани с парцали.

— Чух, че давали добри пари за парцали на даракчийницата — отговори той. — Реших да очистя талигата.

— Къде е баща ти?

— Петък вечер е.

— О, вярно — сети се полицаят. Погледна изпитателно Дейвид. — Знае ли, че си се измъкнал?

Дейвид поклати мълчаливо глава. Полицаят се засмя.

— Такива сте вие, хлапетата.

— По-добре да вървя, преди старецът да е открил, че ме няма — каза Дейвид. Опъна юздата и старата Беси потегли. Полицаят подвикна след него. Дейвид спря и погледна назад.

— Кажи на баща си да си отваря очите за дрешки за деветгодишно момче — извика той. — Моят Майкъл се поизточи напоследък.

— Ще му кажа, мистър Дойл — отвърна Дейвид и леко подръпна юздите. Шоки и Топлийката вече го чакаха, когато Дейвид спря край платформата за разтоварване. Дженуарио стоеше горе и наблюдаваше разтоварването.

Детективите се появиха ненадейно от мрака, с насочени пистолети.

— Стой на място!

Дейвид замръзна с кутията спирт в ръцете. За миг помисли да пусне кутията и да побегне, но старата Беси и каруцата оставаха тук. Как ли ще обясни на баща си?

— Остави кутията долу, момче — заповяда един от детективите.

Дейвид бавно я постави на земята и се обърна с лице към тях.

— Така. Застанете до стената.

— Не биваше да се опитваш, Джо — каза единият от детективите, когато Дженуарио се показа.

Дженуарио се усмихна. Дейвид го наблюдаваше. Въобще не изглеждаше разтревожен от случилото се.

— Заповядайте вътре, лейтенант — покани го спокойно той. — Вярвам, че лесно ще се разберем.

Лейтенантът последва Дженуарио в сградата, на Дейвид му се стори, че ги е нямало цяла вечност. Десет минути по-късно двамата излязоха усмихнати.

— Хайде, момчета — разпореди се лейтенантът. — Изглежда сме направили голяма грешка. Мистър Дженуарио ми обясни всичко. Да вървим.

Тъй бързо, както се бяха появили, детективите се изгубиха. Дейвид остана да зяпа с отворена уста подир тях.

Топлийката седеше мълчаливо на седалката до Дейвид, докато извиха към обора.

— Нали ти казах, че всичко е уредено — заяви той, като излязоха на улицата.

Дейвид го погледна. Уредено или не, бяха се измъкнали на косъм. Дори и двайсет и петте долара в джоба не го радваха.

— Край — заяви той на Топлийката. — Вече без мен.

— Уплаши ли се? — засмя се Топлийката.

— Дяволски се изплаших. Трябва да има и по-леки начини да си изкара човек прехраната.

— Ако намериш такъв — каза Топлийката, — обади ми се. Той се разсмя. — Шоки е закарал две китайки в апартамента си. Каза, че можем да ги чукаме тази нощ, ако искаш.

Дейвид не отговори.

— Синг Лу ще бъде там — продължи Топлийката. — Знаеш я, онази дребната сладурана, танцьорката, дето се бръсне отдолу.

Дейвид се поколеба, усещайки възбудата да пламва в него.

Големият часовник на витрината на „Голдфарб деликатеси“ показваше един, когато зави зад ъгъла и пое по улицата към тяхната къща. Пред вратата бе спряла полицейска кола. Група хора се тълпяха край нея и се взираха любопитно навътре.

Внезапен страх обзе Дейвид. Нещо лошо се беше случило. Полицията бе дошла да го арестува. За миг реши да побегне в обратна посока, обаче нещо го потегли към къщи.

— Какво се е случило? — запита той един мъж, застанал в края на тълпата.

— Не зная — отговори мъжът. Изгледа го любопитно. — Чух едното ченге да казва, че някой вътре умирал.

Изведнъж Дейвид си запробива бясно път напред. Докато тичаше по стълбището към апартамента на третия етаж, чу писъка.

Майка му стоеше на прага и се опитваше да се отскубне от двама полицаи.

— Чайм, Чайм!

Дейвид усети сърцето му да се свива.

— Мамо! — извика той. — Какво се е случило?

Майка му го погледна с невиждащи очи.

— Телефонирам за доктор, те ми пращат полиция — завайка се тя, после изви лице към клозетите. — Чайм, Чайм! — отново извика тя.

Дейвид се обърна и проследи погледа й. Вратата на един от клозетите бе отворена. Баща му седеше върху чинията, облегнат неестествено на стената, с отворени очи и уста, а пот се стичаше към сивата му брада.

— Чайм! — изпищя обвинително майка му. — Ти ми каза, че си имал газове. Не ми каза, че си отишъл да умреш там.

4.

— Тъй, значи аз съм виновен, че баща му умира, преди да е завършил училище? — ядосваше се вуйчо му Бърни. — Да се хване на работа и да ходи на вечерно училище, щом толкова му се учи.

Дейвид седна на ръба на стола и погледна майка си. Нищо не каза.

— Аз не моля за милостиня, Бърни — настоя тя. — Дейвид трябва да работи. За това те моля.

Норман се обърна и подозрително изгледа племенника си.

— Може би искаш да го направя заместник-президент на моята компания, а?

Дейвид се изправи ядосан.

— Аз си отивам, мамо — каза той. — Всичко, каквото говорят за него, е вярно.

— Говорят за мен ли? — викна вуйчо му. — Какво говорят за мен?

Дейвид го изгледа.

— Долу в shul ми разказаха за теб. Казаха, че не си дошъл на погребението, защото си се страхувал да не би някой да ти поиска десетина цента.

— Как да дойда от Калифорния за един ден? — ревна Норман. — Да нямам криле?

Той тръгна към вратата.

— Почакай, Дейвид — промълви тихо майка му. Обърна се към брат си. — Когато преди войната се нуждаеше от петстотин долара за работата си, от кого ги получи? — изчака за миг, после сама си отговори. — От твоя беден зет, вехтошаря Чайм. Той ти даде парите, а ти му даде един лист хартия. Листа аз още го пазя, но видяхме ли някога парите?

— Лист хартия ли? — изненада се Бърни. — Какъв лист?

— Пазя го — обясни тя. — В кутията, където го остави Чайм през онази нощ, когато ти даде парите.

— Дай да видя! — Очите на Бърни я проследиха, докато излизаше от стаята. Започна да си припомня. Беше разписка, удостоверяваща, че зет му ще получи пет процента от акциите, след като Бърни закупи „Дайамънд филм къмпани“. Съвсем бе забравил. Но един ловък адвокат би могъл да измъкне с нея куп пари.

Сестра му се върна и му подаде листа. Беше избелял и пожълтял, но датата все още ясно личеше: 7 септември 1912. Отпреди четиринадесет години. Как летеше времето!

Вдигна очи към сестра си.

— Не ми е в стила да наемам роднини — каза той. — Отразява се зле на работата.

— Кой ще знае, че ти е племенник? — настоя Естър. — Освен това, кой ще направи повече за теб от собствената ти плът и кръв?

Той я изгледа продължително, след което се изправи.

— Добре, ще го взема. Против здравия си разум, но може би си права. Кръвта е по-гъста от водата. На Четиридесет и трета улица, край реката, държим един склад. Там ще му дадат работа.

— Благодаря ти, вуйчо Бърни — каза признателно Дейвид.

— И помни, нито дума, че си ми племенник. Думичка да чуя и край с тебе.

— Нищо няма да кажа, вуйчо Бърни.

Норман тръгна към вратата. Преди да излезе, се обърна с листа в ръка. Сгъна го и го мушна в джоба си.

— Това го вземам със себе си — заяви той на сестра си. — Като се върна в кантората, ще наредя да ти изпратят чек за петстотин долара, плюс лихвата за четиринадесетте години. По три на сто.

Върху лицето на сестра му се появи разтревожен израз.

— Сигурен ли си, че можеш да си го позволиш, Бърни? — веднага запита тя. Аз не бързам. Все ще се оправим някак, щом Дейвид почне работа.

— Мога, не мога — ще го направя — великодушно обеща той. — Бърни Норман винаги си урежда сметките.

Беше мръсна, сива фабрична сграда край реката Хъдсън, останала неизползвана и превърната в складове. Имаше два огромни товарни асансьора отзад и три малки асансьора близо до предния вход, съвсем недостатъчни да поемат тълпите работници, които нахлуваха в осем всяка сутрин и излизаха в шест всяка вечер.

Сградата беше поделена от петима наематели. Приземният етаж се държеше от компания за автомобилни части; вторият — от един производител на търговска козметика; третият представляваше пресов цех на някаква дребна компания за грамофонни плочи; четвъртият беше фабриката на „Анри Франс Къмпани“, най-големите производители в света на презервативи и средства против забременяване на народни цени. Петият и шестият етаж принадлежаха на „Норман Пикчърс“.

Дейвид пристигна рано. Излезе от асансьора на шестия етаж и бавно закрачи по широкия коридор между железните и дървени рафтове. В дъното до прозорците се намираха няколко бюра, залепени едно към друго.

— Здравейте — викна Дейвид. — Има ли някой тук? — Гласът му отекна злокобно из празното помещение. Върху едното от бюрата имаше часовник. Показваше седем и половина.

Вратата на товарния асансьор издрънка при отварянето и един белокос мъж си подаде главата, взирайки се към Дейвид.

— Стори ми се, че чух някой да вика — каза той.

Дейвид пристъпи към него.

— Трябва да се представя на майстора, който да ми даде работа.

— Ах, ти ли си онзи?

Дейвид се смути.

— Какво искате да кажете?

— Новото момче — отвърна операторът на асансьора. — Племенникът на стария Норман.

Дейвид не отговори. Толкова бе изненадан. Операторът се накани да затвори вратата на асансьора.

— Още няма никой. Пристигат чак в осем.

Стоманените врати се затвориха и със скърцане асансьорът се спусна надолу. Дейвид се замисли. Вуйчо му Бърни бе наредил да не споменава нищо. Той го бе послушал. А ето че вече знаеха. Зачуди се дали на вуйчо му е известно, че знаят. Тръгна пак към бюрата.

Изведнъж се спря пред голям афиш. Надписите бяха в яркочервено: Вилма Банки и Род Ла Рок. Снимката изобразяваше мис Банки, излегната на кушетка, с рокля, вдигната доста над коленете. Зад нея стоеше мургавият симпатяга мистър Ла Рок, имитиращ Рудолф Валентино, загледан в нея с тлееща страст.

Дейвид внимателно се вгледа в афиша. Някой от склада бе добавил нещичко. Снежнобял презерватив, прикрепен с габър, се вееше пред копчелъка на мъжа. До него с красиви черни букви бе изписано: „Поздрави от Анри Франс!“

Дейвид се ухили и тръгна по коридора. Вгледа се по-внимателно в нишите. Плакати, табла, афиши бяха струпани тук, всеки илюстрираше отделен филм. Дейвид се огледа. Учудващо колко си приличаха, единственото нещо, което правеше художникът, бе да сменя имената на артистите и заглавието на филма.

Чу пътническият асансьор да спира, после по коридора прокънтяха стъпки. Обърна се и зачака.

Висок, слаб мъж с песъчливо-червена коса и уморен вид изви зад ъгъла покрай опаковъчните маси. Дейвид продължи да чака. Мъжът спря и мълчаливо го загледа.

— Казвам се Дейвид Улф. Трябва да се срещна с майстора, който ще ми нареди какво да работя.

— Аз съм майсторът — обясни мъжът. Обърна се и отиде до едно от бюрата. — Казвам се Уагнър. Джек Уагнър.

Дейвид протегна ръка.

— Драго ми е да се запознаем, мистър Уагнър.

Мъжът погледна протегнатата ръка. Здрависването му бе леко и неуверено.

— Вие сте племенникът на Норман — изрече той някак обвинително.

Изведнъж Дейвид разбра, че мъжът е притеснен, много по-притеснен от самия него. Учуди се защо. Не виждаше смисъла мъжът да е толкова нервен, просто защото е роднина на Бърни Норман. Лично той не възнамеряваше да говори за това, макар че изглежда всички знаеха.

— Предполага се, че никой, освен мен не знае — продължи Уагнър. — Седнете тук. — Той посочи един стол до бюрото, после взе лист и го връчи на Дейвид. — Попълнете личния формуляр. Графата за роднини, работещи в компанията, я оставете празна.

— Да, сър.

Уагнър стана от бюрото и отиде нанякъде. Дейвид се залови с попълването. Зад него вратите на пътническия асансьор се отвориха и затвориха. Покрай него минаха неколцина мъже. Изгледаха го крадешком, докато отиваха към опаковъчните маси, и се заловиха за работа. Дейвид се съсредоточи във формуляра.

В осем часа прозвуча някакъв звънец и в сградата закипя труд. Работният ден беше започнал.

Когато Уагнър се върна, Дейвид му подаде формуляра. Уагнър го погледна небрежно.

— Добре — каза той и като го пусна на бюрото, отново отиде нанякъде. Дейвид го гледаше, докато разговаряше с мъжа на първата опаковъчна маса. Те си извърнаха гърбовете и Дейвид беше сигурен, че говорят за него. Започна да се изнервя и си запали цигара. Уагнър погледна към него и разтревоженият израз на лицето му се задълбочи.

— Не бива да пушите тук — подвикна той на Дейвид. — Не можете ли да четете?

— О, съжалявам — отвърна Дейвид и се огледа за пепелник. Такъв нямаше. Изведнъж усети, че работата е спряла и всички го наблюдават. По челото му избиха нервни капки пот.

— Можете да пушите в тоалетната — подвикна му Уагнър, посочвайки дъното на склада. Дейвид закрачи по коридора, докато се намери в мъжкото отделение. Изведнъж почувства нуждата да се облекчи и пристъпи към един писоар. Вратата зад него се отвори и той усети някой зад себе си.

— Опичай си акъла — каза новодошлият.

Дейвид го зяпна. Мъжът му се ухили, разкривайки уста, пълна със златни зъби.

— Ти си момчето на Чайм Улф — заговори той на идиш. Дейвид кимна.

— Аз съм Шерифа. Иусак Марголис. От Обществото съм, като баща ти.

Нищо чудно, че всички бяха научили тъй бързо.

— Тук ли работите? — попита любопитно Дейвид.

— Разбира се. Мислиш, че съм дошъл чак тук от града да се изпикая ли? — снижи гласа си до поверителен шепот. — Мисля, че е много разумно от страна на вуйчо ти да те постави тук.

— Разумно?

Шерифът кимна с плешивата си глава.

— Разумно — повтори той със същия драматичен шепот. — Сега имат от какво да се боят. Всичко, което трябва да правиш, е да им гледаш билетите.

— Билетите ли? — озадачи се Дейвид.

— Да, опаковъчните билети. На ден опаковам три пъти повече, отколкото те за цяла седмица. Аз нямам от какво да се боя. Но мързеливците, нека те да му мислят.

За пръв път тази сутрин Дейвид започна да разбира. Хората се бояха от него, бояха се за работата си.

— Но те няма защо да се боят — избухна той. — Аз няма да им отнема работата.

— Няма ли? — запита Марголис озадачено.

— Не. Аз съм тук, защото самият се нуждая от работа.

Израз на разочарование се изписа по лицето на Шерифа. Изведнъж очите му заблестяха хитро.

— Умно — каза той. — Умно момче. Разбира си, че няма да вземеш на никого работата. Ще им го кажа.

Тръгна да излиза. На вратата се спря и погледна Дейвид.

— Напомняш ми на вуйчо си — каза той. — Старият дявол никога не казва на лявата си ръка какво прави дясната.

Вратата се затвори след него и Дейвид пусна цигарата в писоара. Беше по средата на коридора, когато срещна Уагнър.

— Знаеш ли как да се оправиш с вилкоповдигач?

— Като тези, които използват при повдигането на бали?

— Именно — кимна майсторът.

— Разбира се — отговори Дейвид.

Тревожният израз за миг изчезна от лицето на Уагнър.

— Добре — каза той. — Долу на платформата има пратка от петстотин хиляди листовки. Качи ги горе.

5.

Асансьорът спря на приземния етаж и тежките железни врати се разтвориха към оживената товарна площадка. Няколко камиона бяха паркирани с гръб към платформата и мъже сновяха насам-натам, товареха и разтоварваха. По задната стена на платформата имаше купища картони и материали.

Дейвид се обърна към оператора на асансьора.

— Къде е стоката, която трябва да закарам горе?

Мъжът сви рамене.

— Питай бригадира на платформата. Аз само карам асансьора.

— Кой е бригадирът на платформата?

Операторът на асансьора му посочи един здравеняк по потник. Гъсти, черни косми стърчаха от гръдния му кош и се спускаха по ръцете. Чертите му бяха тежки и груби, а кожата имаше червения оттенък, характерен за пияниците. Дейвид пристъпи към него.

— К’во искаш? — запита той.

— Мистър Уагнър ме прати да закарам листовките.

Бригадирът го погледна косо.

— Уагнър, а? Къде е Сам?

— Сам ли? — загледа го Дейвид.

— Сам е приемчикът, глупако.

— Откъде да знам? — запита Дейвид. Започваше да се ядосва.

Бригадирът на платформата погледна през рамо към оператора на асансьора.

— Да не са уволнили Сам, за да намерят работа на това пишлеме? — подвикна той.

— Не. Видях го горе при една от опаковъчните маси.

Бригадирът на платформата се обърна пак към Дейвид.

— Ей там — посочи той. — До стената.

Листовките бяха струпани на дървени рафтове, на връзки по хиляда. Имаше четири рафта, на всеки по сто двадесет и пет пакета. Дейвид закара вилкоповдигача и постави вилката отдолу. Отпусна цялата си тежест върху дръжките, но шейсетте му килограма не бяха достатъчни, за да вдигне товара от пода. Дейвид се обърна. Бригадирът на платформата се хилеше.

— Не бихте ли ми помогнали да го вдигна?

Мъжът се изсмя.

— Имам си работа — заяви надменно той. — Кажи на дъртия Норман, че е наел хлапе за мъжка работа.

Дейвид долови възцарилата се на платформата тишина. Огледа се. Операторът на асансьора имаше странна усмивка, изписана на лицето; хилеха се дори шофьорите на камионите. С гняв усети как лицето му пламва. Всички бяха вътре. Очакваха да видят как племенникът на шефа ще си падне на задника. Разсеяно измъкна от джоба цигара и се накани да я запали.

— Не се пуши на платформата — смъмри го бригадирът. — Щом ти се пуши, върви долу, на улицата.

Дейвид го изгледа за миг, после мълчаливо слезе от рампата и отиде към улицата. Чу избухналия зад гърба му смях. Разнесе се гласът на бригадира:

— Струва ми се, че показахме на малкото чифутско копеле къде му е мястото!

Сви зад сградата и запали цигара. Чудеше се дали всички са се наговорили. Дори и майсторът горе, Уагнър, не бе особено щастлив, когато го видя. Сигурно му беше дал тази задача, защото знаеше, че не е достатъчно тежък, за да повдигне вилката.

Огледа улицата. Отсреща имаше гараж и това го наведе на една мисъл.

Петдесет цента на механика и той се върна, тикайки един хидравличен крик, който гаражът използваше за камиони. Тишина се възцари на платформата, когато го пъхна под дървения рафт. Напомпа бързо ръчката и рафтът се вдигна във въздуха.

За по-малко от пет минути Дейвид натовари четирите в асансьора.

— Готово — обърна се той към оператора. — Давай да ги качваме. — Усмихваше се, когато вратата щракна пред намръщеното лице на бригадира.

Когато вратата на асансьора се отвори, мъжете вдигнаха глави от опаковъчните маси.

— Почакай за минутка — нареди той на оператора. — Ще ида да питам Уагнър къде да ги поставя.

Тръгна по коридора към празното бюро на майстора. Обърна се и видя мъжете да го гледат от масите.

— Къде е Уагнър?

Спогледаха се неловко. Най-сетне Шерифа отговори:

— В клозета, да изпуши една цигара.

Дейвид му благодари и се запъти към тоалетната. Майсторът с цигара в ръка разговаряше с друг мъж. Дейвид застана за него.

— Мистър Уагнър?

Уагнър се сепна. Обърна се със странен израз на лицето.

— Какво има, Дейвид? — запита сърдито той. — Не можеш ли да докараш листовките?

Дейвид го изгледа. Значи и той участваше в заговора. Всички участваха. Вътрешно се усмихна горчиво. А вуйчо Бърни бе казал, че това ще бъде тайна.

— Е — продължи нервно майсторът, — кажи, ако не можеш.

— Те са горе. Просто искам да знам къде да ги поставя.

— Вече ги докара? — запита Уагнър. Гласът му изгуби малката следа от увереност, която съдържаше миг преди това.

— Да, сър.

Уагнър хвърли цигарата в писоара.

— Добре — каза той с леко изумено изражение на лицето. — Ще ги оставим в Пети коридор. Ще ти покажа в кои ниши.

Беше почти десет и половина, когато Дейвид изпразни рафтовете и нареди листовките. Остави последния пакет и се изправи. Усещаше бликащата пот и се погледна. Чистата бяла риза, която майка му го бе накарала да облече, бе посивяла от прах. Изтри си челото и отиде при бюрото на майстора.

— Сега какво да правя?

— Петстотин връзки ли бяха? — попита майсторът.

Дейвид кимна. Майсторът му бутна един лист.

— Тогава попълни складовата бележка.

Дейвид погледна листа и взе един молив. Беше фактурата за листовките. „500 000 листовки по 1.00 долар за хиляда = 500.00 долара.“ Скъпа хартия, помисли той, поставяйки инициалите си отдолу.

Телефонът на бюрото звънна и майсторът вдигна слушалката.

— Складът.

Дейвид чу гласа в другия край на жицата, макар че не можеше да различи думите. Уагнър закима с глава.

— Да, мистър Бонд. Току-що пристигнаха. — Погледна Дейвид. — Донеси ми една от листовките — нареди той, закривайки слушалката с ръка.

Дейвид кимна и изтича надолу по коридора. Измъкна листовка от един пакет и я отнесе на майстора. Уагнър я дръпна от ръцете му и я погледна.

— Не, мистър Бонд. Едноцветна е.

Гласът на другия край на жицата записка. Уагнър се размърда неспокойно и малко след това постави слушалката на вилката.

— Това беше мистър Бонд, от снабдителния отдел.

Дейвид кимна, без да проговори. Уагнър си прочисти гърлото.

— Листовките, които току-що докара, трябвало да бъдат двуцветни.

Дейвид хвърли поглед към черно-бялата листовка. Не виждаше какво толкова са се развълнували. В края на краищата, това бе нещо, което се хвърля и се забравя. Каква разлика, дали е в един или в два цвята.

— Мистър Бонд каза да ги бракуваме.

— Да ги бракуваме? — погледна го изненадан Дейвид.

Уагнър кимна и се изправи.

— Извади ги от нишите и ги смъкни пак долу — разпореди той. — Мястото ни трябва, новите ще пристигнат следобед.

Дейвид сви рамене. Шибана работа беше тази, щом нещо можеше да се бракува, преди още да бъде платено. Ала това не беше негова грижа.

— Веднага ще се заловя.

Беше дванадесет и половина, когато слезе на товарната платформа, тикайки първия товар листовки. Бригадирът на платформата викна:

— Хей, къде си помъкнал тия?

— Бракувани са.

Бригадирът пристъпи и погледна в асансьора.

— Брак, а? — запита той. — Всичките ли?

Дейвид кимна:

— Къде да ги оставя?

— Няма къде да ги оставиш — заяви бригадирът. — Измитай се горе и кажи на Уагнър да бутне петачка, ако иска да очисти този брак.

Дейвид пак усети как бавно започва да го обзема гняв.

Уагнър беше зад бюрото, когато Дейвид влезе в залата.

— Бригадирът на платформата иска пет долара, за да разкара брака.

— Да, разбира се — каза Уагнър. — Забравих. — Измъкна една тенекиена кутия от бюрото и я отвори. Подаде му петдоларова банкнота. Дейвид я погледна.

— Искате да кажете, че наистина ще му ги дадете? — запита той недоумяващ. Уагнър кимна. — Но това е чудесна вестникарска хартия — отбеляза Дейвид. — Баща ми би я събирал цял ден. Във всеки склад за отпадъци за такъв куп ще дадат петдесет долара.

— Нямаме време да се занимаваме с това. Ето, дай му петте долара и забрави цялата работа.

Дейвид го изгледа. Не виждаше никакъв смисъл в тази история. Бракуваха стока за петстотин долара, преди още да са я платили, после дори не искаха да спестят петдесет долара от нея. Даже плащаха още пет долара, за да се отърват.

Изглежда, че вуйчо му не е чак толкова умен, колкото го считаха, ако така ръководеше нещата. Или просто има късмет. Пое си дълбоко въздух.

— Имам ли право на един час почивка за обяд, мистър Уагнър?

— Разбира се — кимна майсторът. — Всички имаме.

— Редно ли е, ако го взема сега?

— Можеш, веднага щом се погрижиш за листовките.

— Ако нямате нищо против — каза Дейвид, — ще се отърва от тях по време на обедната си почивка.

— Нямам нищо против, обаче не е нужно. Дава ти се цял час за обяд.

— Мога ли да звънна?

Уагнър кимна и Дейвид телефонира на Топлийката в гаража на Шоки.

— Колко бързо можеш да пристигнеш тук с един камион? — попита той, обяснявайки набързо за какво се касае.

— Двайсет минути, Дейви — отсече Топлийката. Настъпи пауза, после Топлийката пак се обади. — Шоки казва, че ще ти вземе само десетачка за камиона.

— Кажи му, че съм съгласен — бързо отвърна Дейвид. — И донеси чифт боксове. Може да имаме неприятност.

— Готово, Дейви — каза Топлийката.

— Добре. Ще те чакам отпред.

Уагнър го изгледа любопитно, след като остави слушалката.

— Не искам никакви неприятности — настоя нервно той.

Дейвид го изгледа. Щом толкова се бояха от него, значи нямаше да го оставят да си гледа работата, следователно трябваше наистина да им даде основание да се боят.

— Ще разберете, мистър Уагнър, какво значи неприятности, ако вуйчо Бърни научи, че сте прахосали пет долара, за да не вземете петдесет.

Лицето на майстора изведнъж пребледня. Капчици пот избиха по челото му.

— Аз не ръководя нещата — заоправдава се бързо той. — Правя това, което ми наредят от снабдителния отдел.

— Тогава няма защо да се тревожите.

Уагнър върна петдоларовата банкнота обратно в кутията и я мушна в едно от чекмеджетата, след което го заключи. Изправи се.

— Отивам да обядвам — каза той.

Дейвид седна в креслото на майстора и си запали цигара, без да обръща внимание на табелата. Мъжете от опаковъчните маси го наблюдаваха. Изгледа ги мълчаливо на свой ред. След няколко минути по един, по двама те тръгнаха на обяд. Скоро остана само Шерифа.

Старецът вдигна очи от пакета, който завързваше.

— Слушай какво ще ти кажа — обади се той. — Не си струва да бъдеш убит. Онзи Тони долу е казак. Кажи на вуйчо си да ти даде друга работа.

— Как мога да го направя, отче? — попита Дейвид. — Едва се уредих тук. Ако отида да му плача сега, направо ще ме изгони.

Старецът пристъпи към него.

— Знаеш ли къде отидоха всички? — запита той с пискливия си глас. — Не отидоха да обядват. Долу на улицата са. Чакат да видят как Тони ще те пречука.

Дейвид дръпна замислено от цигарата.

— Толкова важни ли са петте долара?

— От всеки наемател в сградата той взема малък подкуп. Не би могъл да допусне да му се изплъзнеш. Това значи да загуби всичко.

— Значи е shmuck — изрече Дейвид ядосано. — Аз исках само да си гледам работата. Нищо нямаше да се случи. Той щеше да продължи да си събира рушветите.

Стана и хвърли цигарата на пода. Угаси я с пета. В устата му горчеше. Цялата работа беше глупава. И той не беше по-умен от останалите: остави се да падне направо в капана, който му бяха заложили. Сега връщане нямаше, дори и да искаше. Нито пък би могъл да си позволи да загуби битката долу. Загубеше ли, вуйчо му непременно щеше да узнае. А това би означавало край на работата.

Топлийката го очакваше.

— Къде е камионът? — попита Дейвид.

— Насреща. Донесох боксовете. Какви искаш — гладки или с шипове?

— С шипове.

Топлийката измъкна ръка от джоба и Дейвид пое тежкия месингов бокс. Погледна го. Кръглите, заострени шипове блеснаха зловещо на светлината. Мушна го в джоба.

— Как ще обработваме този тип? — заинтересува се Топлийката. — По китайски ли?

Това бе изпробвана хватка в китайския квартал. Един отпред, друг отзад. Жертвата се насочваше към този отпред и биваше издебната от втория отзад. При девет случая от десет изобщо не можеше да разбере какво го е ударило. Дейвид поклати глава.

— Не — каза той. — За този ще трябва да се погрижа сам, ако въобще ще има някаква полза.

— Той ще те утрепе — отбеляза Топлийката. — Тежи двадесетина кила повече от теб.

— Ако загазя, притечи ми се на помощ.

— Загазиш ли — каза сухо Топлийката, — едва ли ще мога да ти бъда полезен с друго, освен да те погреба.

Дейвид го погледна и се захили.

— В такъв случай, изпрати сметката на вуйчо ми Бърни. Идеята беше негова. Хайде да вървим.

6.

Да, наистина го чакаха. Шерифът беше прав. Цялата сграда знаеше какво ще става. Даже няколко девойчета от козметичната компания и тази на Анри Франс.

Беше горещо и Дейвид чувстваше потта да избива по дрехите. Платформата представляваше шумно сборище; хората разговаряха, правеха се, че ядат сандвичите или донесения от къщи обяд. След това преструвките изчезнаха, разговорите и обедите бяха зарязани.

Мълчанието почти го обгърна и той усети любопитните им, привидно отвлечени погледи. Огледа небрежно тълпата. Разпозна неколцина от опаковъчните маси горе. Те извърнаха очи.

Изведнъж се почувства зле. Това беше лудост. Той не беше герой. Какъв бе смисълът? Какво толкова значително имаше в тази въшлива работа, че да се остави да го убият заради нея? После съгледа бригадира на платформата и забрави всичко. Нямаше връщане.

Все същата джунгла — улиците на Ийст Сайд, складовете за отпадъци покрай реката, а сега и този склад на Четиридесет и трета улица. Всяко кътче си имаше свой цар, който трябваше да бъде винаги готов за бой, за да запази царството си — защото винаги се намираше някой, дебнещ да му го отнеме.

Внезапното прозрение изпълни Дейвид с прилив на сили и мощ. Такъв беше светът, дори и вуйчо му, седнал на върха на тази пирамида, беше цар сам за себе си. Замисли се колко ли нощи вуйчо му Бърни не спеше, разтревожен за угрозите над собствената му империя.

Царете трябваше да живеят в страх — много повече от другите хора. Те имаха повече за губене. И знаеха — дълбоко в себе си знаеха — че един ден ще дойде краят. Защото и царете бяха човешки същества, мощта им отслабваше, разумът им не можеше да действа така бързо. Царете трябваше да умрат, за да бъдат изместени от наследниците си. Така щеше да стане с бригадира на платформата и с вуйчо Бърни. Един ден всичко това щеше да му принадлежи, защото беше млад.

— Докарай камиона — прошепна той с ъгълчето на устата си.

Топлийката мина по платформата, пресече улицата и стигна до паркирания камион.

Дейвид се обърна и натика крика под най-близката купчина. Напомпа дръжката и платформата бавно се издигна над земята. Докара товара до ръба на площадката в момента, когато Топлийката опря задницата на камиона до площадката и го спря.

— Имаш ли нужда от помощ, Дейви? — попита Топлийката, като се смъкна от кормилото.

— Ще се справя — отвърна Дейвид. Затика натоварения край към камиона и там отпусна скобите. Дървената скара падна върху пода на камиона. Като се върна за следващия товар, хвърли кос поглед към бригадира. Той не бе помръднал.

Слаба надежда обзе Дейвид. Може би грешеше, може би всички те са грешили. Откара и последния товар до камиона и вдигна капака. Е, щеше да мине без бой.

Чу облекчената въздишка на хората по платформата, когато завъртя крана, за да го изкара от камиона. Вдигна поглед. Бригадирът бе застанал там, блокирайки изхода. Дейвид продължи да тика крана към него. Когато го доближи, бригадирът подложи крак на крика и мълчаливо загледа Дейвид в упор. Дейвид погледна крака му. Грубата обувка с дебела подметка и огромен ток лежеше точно пред крика.

Дейвид вдигна поглед към мъжа и се опита да избута крика на платформата. Кракът на бригадира бързо се премести. Дръжката на крика бе изтръгната от ръката на Дейвид и самият крик се плъзна встрани, така че предната му част почти излезе от камиона. Колелата му се завъртяха в празното пространство между товарната платформа и камиона. Възбудена въздишка се понесе из тълпата.

Бригадирът заговори с равен глас:

— Ще ти струва пет долара да слезеш от камиона, чифутче! — каза той. — Ако ги нямаш, ще си останеш там!

Дейвид плъзна ръка в джоба. Металът беше леденостуден, когато нахлузи месинговия бокс на пръстите си.

— Имам нещо за теб — отвърна кротко той, пристъпвайки към него все още с ръка в джоба.

— Ето че поумняваш, чифутче — каза бригадирът, извръщайки поглед от Дейвид към тълпата. Точно в този момент Дейвид го цапардоса. Така, че усети болка в ръката, когато боксът раздра бузата на бригадира. Сподавен писък се изтръгна от гърдите на бригадира, когато металните шипове разрязаха лицето му като презрял пъпеш.

Извъртя се диво към Дейвид и му нанесе удар отстрани на главата, който го залепи за камиона. Дейвид почувства как вените запулсираха по челото му. Трябваше да се бие бързо, иначе онзи щеше да го убие. Разтърси глава, за да я избистри и вдигна поглед, за да види как шефът на платформата пристъпя към него. Подпря крака отстрани на камиона и използвайки тази допълнителна устойчивост, замахна към лицето на противника.

Ударът въобще не достигна целта. Бригадирът го парира с вдигната ръка, ала това го запрати назад към ръба на платформата. Дейвид отново замахна. Той направи опит да избегне удара, но се олюля и падна от платформата на земята.

Дейвид се наведе над хидравличния крик и погледна към него. Тъкмо се изправяше на ръце и колене. Обърна се към Дейвид, кръвта се стичаше по лицето му, а устните бяха присвити злобно над зъбите.

— Ще те убия за това, чифутско копеле!

Дейвид го изгледа отгоре. Онзи се беше изправил на едно коляно.

— Ти си го пожела, господинчо — каза той и посегна към крика.

Бригадирът на платформата изпищя, когато тежкият крик се стовари отгоре му. После остана да лежи притихнал, с лице към земята, а крикът стоеше върху гърба му като допотопен звяр.

Дейвид бавно се изправи, дишайки тежко. Изгледа тълпата, която бе започнала да се разпръсква с пребледнели от уплаха лица. Топлийката се покатери отзад на камиона. Погледна към бригадира.

— Мислиш ли, че си го пречукал?

Дейвид сви рамене. После мушна месинговия бокс в джоба на приятеля си.

— Най-добре разкарай камиона.

Топлийката кимна и се настани зад кормилото, а Дейвид пристъпи към товарната платформа. Камионът излезе на улицата в момента, когато Уагнър се появи с един полицай. Полицаят огледа Дейвид.

— Какво е станало?

— Нещастен случай — отговори Дейвид.

Полицаят погледна бригадира.

— Извикайте линейка — бързо разпореди той. — Някой трябва да ми помогне да вдигна това от него.

Дейвид се обърна и тръгна към товарния асансьор. Чу дрънкането на линейката, докато се миеше. Вратата зад гърба му се отвори и той се обърна.

Шерифът бе застанал там с кърпа в ръка.

— Мислех, че може би ще имаш нужда от това.

— Благодаря. — Дейвид взе кърпата и я потопи в топлата вода, след което я поднесе към лицето си. Горещината му действаше успокоително. Затвори очи. Шумът от линейката затихваше.

— Добре ли си? — попита старият човек.

— Всичко с мен е наред — отвърна Дейвид.

Дочу стъпките на стареца. Вратата се затвори след него и Дейвид смъкна кърпата от лицето си. Огледа се в огледалото. Като се изключи малката цицина на слепоочието, не изглеждаше лошо. Изплакна си лицето с хладка вода и го избърса. Остави кърпата на ръба на мивката и излезе.

До стълбището бе застанало момиче, със синя престилка с инициалите на Анри Франс върху джоба. Той спря й я погледна. Стори му се смътно познато. Сигурно беше едно от момичетата, присъствали долу. Усмихна му се дръзко, разкривайки не особено хубави зъби.

— Вярно ли, че си племенник на стария Норман?

Той кимна.

— Фреди Джоунз от вашата лаборатория казва, че ставам за киното. Накара ме да му позирам.

— Да?

— Снимките са тук. Искаш ли да ги видиш?

— Ами да, разбира се.

Тя се усмихна и извади няколко снимки от джоба. Той ги взе и ги разгледа. Този Фреди, който и да беше, знаеше да прави снимки. Тя изглеждаше много по-добре, когато не се усмихваше. И без дрехи.

— Харесват ли ти?

— М-да.

— Можеш да ги задържиш — каза тя.

— Благодаря.

— Ако ти падне случай някой път, покажи ги на вуйчо си — бързо добави тя. — Много момичета са влезли в киното по този начин.

Той кимна.

— Видях какво стана долу. Крайно време беше Тони да си го получи.

— Не го ли харесваш?

— Никой не го обича — обясни тя. — Но всички се боят от него. Ченгето ме разпита какво е станало. Казах му, че е злополука. Крикът паднал отгоре му.

Погледнах я в очите. Честен и открит поглед.

— Симпатичен си — каза тя. — Харесваш ми. — Извади нещо от джоба и му го подаде. Приличаше на малка туба аспирин, обаче надписът беше „Henri France De Luxe“. — Хич не се тревожи — продължи тя. — Най-доброто ни качество. Можеш да четеш вестник през него. Сама съм го проверявала и пакетирала.

— Благодаря.

— Трябва де се връщам на работа — приключи тя. — Ще се видим.

— Ще се видим.

Погледна малката кутийка в ръката си и я отвори. Права беше. Можеше да се чете през него. На дъното имаше листче хартия. На него с черен молив бе написано името Вети и един телефонен номер.

Уагнър седеше зад бюрото, когато Дейвид влезе.

— Извади голям късмет — посрещна го той. — Докторът каза, че Тони имал само мозъчно сътресение и няколко счупени ребра. Ще му сложат дванайсет шева на бузата обаче.

— Той е имал късмет — каза Дейвид. — Беше нещастен случай.

Погледът на майстора се сведе под неговия.

— Гаражът отсреща поиска десет долара, за да поправи крика.

— Ще им ги дам утре.

— Няма нужда — бързо каза Уагнър. — Вече им платих.

— Благодаря.

Майсторът пак вдигна поглед. Очите му срещнаха тези на Дейвид.

— Ех, да можехме да забравим случилото се тази сутрин — каза той с глух глас. — Да започнем всичко отново.

Дейвид го изгледа за миг. После се усмихна и протегна ръка.

— Казвам се Дейвид Улф — заяви той. — Трябва да се представя на майстора, за да ми даде работа.

Майсторът погледна ръката на Дейвид и я стисна.

— Аз съм Джек Уагнър, майсторът — каза той. Ръкостискането му беше уверено. — Ела да те представя на момчетата.

Когато Дейвид се обърна към опаковъчните маси, всички мъже му се усмихваха. Изведнъж бяха престанали да бъдат чужди. Бяха приятели.

7.

Бърнард Норман влезе в нюйоркската си кантора. Беше десет сутринта и очите му блестяха и искряха, а бузите бяха порозовели от зимния въздух след кратката разходка от хотела дотук.

— Добро утро, мистър Норман — поздрави секретарката. — Приятно ли пътувахте?

Той й се усмихна, влизайки в частния си кабинет. Отвори прозореца. Застоя се там, вдишвайки студения свеж въздух. Ах, това беше природа. Не като вечното еднообразие на Калифорния.

Норман отиде до бюрото и взе пура от овлажнителя. Запали я бавно, наслаждавайки се на тежкия хавански аромат. Дори и пурите имаха по-приятен аромат в Ню Йорк. Ако имаше време, можеше да прескочи и до Ретнърс на Диленси стрийт и да похапне блини за обяд.

Седна и се залови да изучава докладите, лежащи на бюрото му. Закима доволно. Приходите от обмените далеч надхвърляха миналогодишните. Прегледа рецензиите и отзивите в пресата. „Норман Тиътър“, салонът, в който изнасяше премиерите на Бродуей, бе в непрекъснат възход, след като освен филмите бяха започнали да представят и пиеси. Вървеше не по-зле от „Стейт“ на Лоуи и „Палас“. Прегледа следващите няколко документа, после спря и проучи доклада за „Парк Тиътър“. Среден сбор от четири хиляди и двеста долара седмично през последните два месеца. Сигурно имаше грешка. „Парк“ никога не бе стигал повече от три хиляди. Той бе третостепенен салон от по-непопулярната страна на Четиринадесета улица.

Норман се задълбочи в доклада и очите му се спряха на една графа, означена „Персонални премии“. Възлизаха на триста седмично. Присегна към телефона. Някой трябва да е полудял. Той никога не би одобрил такива премии. Сигурно целият доклад беше объркан.

— Да, мистър Норман? — долетя гласът на секретарката.

— Кажи на Ърни да си дотътри задника при мене — нареди Норман. — Веднага.

Остави слушалката. Ърни Холи бе касиерът му. Той щеше да оправи това.

Холи влезе; очите му почти не се виждаха зад дебелите стъкла.

— Как си, Бърни? — запита той. — Добре ли пътува?

Норман потупа доклада на бюрото.

— Каква е тая работа с „Парк Тиътър“? — попита той. — Нищо ли не можете сами да свършите, копелета такива?

Холи погледна объркано.

— „Парк“ ли? Дай да видя.

Норман му подаде доклада и се облегна на стола, пафкайки яростно пурата. Холи вдигна поглед.

— Не виждам нищо неправилно.

— Не виждаш, а! — саркастично попита Норман. — Мислиш, че не зная, че от построяването си „Парк“ никога не е стигал повече от три хиляди седмично. Да не ме вземаш за кръгъл глупак?

— Сумата в доклада е точна, Бърни. Ревизорите ни проверяват всяка седмица.

Бърни се намръщи.

— А какви са тези персонални премии? Две хиляди и четиристотин долара за последните два месеца! Да не ме вземаш за луд? Никога не съм одобрявал подобно нещо.

— Одобри го, Бърни — настояваше Холи. — Това са двайсет и петте процента премии на ръководството, които установихме, за да превъзмогнем спадането след Коледа.

— Но за база взехме максималния сбор — отсече Норман. — Пресметнахме, че няма да ни струва много. Каква цифра използвахме за „Парк“?

— Три хиляди.

Бърни погледна доклада.

— Тук има някакъв номер — заключи той. — Тобмън направо ни е грабил. Ако не е, как се е получило, че изведнъж качва на четири хиляди и двеста?

— Тобмън сега не е директор. Веднага след Коледа излезе да си оперира апендикса.

— Неговият подпис стои под доклада.

— Това е просто гумен печат. Всички директори имат такива.

— Кой тогава ръководи театъра? — запита Норман. — Кой е този умник, който ни измъква по триста долара седмично?

Холи се размърда неспокойно.

— Бяхме натясно, Бърни. Тобмън ни заряза в лошо време и нямахме кого друг да назначим.

— Стига си го усуквал, а казвай направо — сряза го Норман.

— Твоят племенник — Дейвид Улф — Промълви неохотно касиерът.

Норман заудря театрално главата си с ръце.

— Ой! Трябваше да го предвидя.

— Нямаше какво да правим. — Холи присегна нервно за цигара. — Но хлапакът свърши хубава работа, Бърни. Свърза се с всички околни магазини, бутна им по няколко гратиса, направи известни отстъпки и два пъти залива квартала с листовки. Дори организира така наречените семейни вечери в понеделник и четвъртък, когато са най-ниски сборовете. Цяло семейство влиза за седемдесет и пет цента. Струва си. Продажбите на пуканки и бонбони нараснаха четворно.

— А какво ни струват допълнителните премии?

Холи пак се размърда неспокойно.

— Увеличиха малко оперативните разходи, но сметнах, че си струва.

— Е? — настоя Норман. — С колко?

Холи вдигна доклада. Прочисти си гърлото.

Към осем, осемстотин и петдесет седмично.

— Нещо към осемстотин, осемстотин и петдесет седмично — повтори саркастично Бърни. Стана на крака и загледа касиера. — Сбирщина shmucks работят за мен — викна ненадейно той. — Цялото увеличение не представлява нищо за вас. Но за него е чудесно. Триста долара допълнително слага в джоба си седмично.

Обърна се и гневно отиде до прозореца. Загледа се навън. Студеният въздух нахлуваше през отвореното стъкло. Ядосано затвори прозореца. Времето беше ужасно тук, не топло и слънчево като в Калифорния.

— Аз не бих казал това — отвърна Холи. — Като пресметнем брутната сума, включително продажбите на концесия, ни остават сто и петдесет седмично повече.

Норман се обърна.

— Той харчи седмично деветстотин долара наши пари, за да докара за себе си триста. Може би ще трябва да му благодарим, че ни оставя да задържим сто и петдесет? — гласът му стигна до крясък. — Или може би за това, че още не е измислил начин да ни измъкне и тях?

Върна се разгневен до бюрото.

— Не зная какво става, но винаги, когато дойда в Ню Йорк, ми сервирате по нещо! — Захвърли пурата в кошчето за отпадъци и извади друга от овлажнителя. Мушна я между устните си и започна да я предъвква.

— Идвам преди година и половина в Ню Йорк и какво намирам? Работил е в склада малко повече от година вече изкарва повече оттам, отколкото ние. Печели хиляда годишно само от продажбата на бракувани листовки, две хиляди от продажбата на порнографски снимки, които печата със стотици на наша фотохартия в нашата лаборатория. Уговорил се с всички наши служби из цялата страна да им продава презервативи на едро. Добре, че го спрях навреме, иначе всички можехме да попаднем в затвора.

— Но трябва да признаеш, Бърни, че никога складът не е функционирал така гладко — вметна Холи. — Непрестанното завъртане на инвентара ни икономиса цяло състояние за повторни поръчки.

— Ха! — противеше се Норман. — Да не смяташ, че е мислил за нас, организирайки това? Не ставай глупак! Седмичната му заплата беше седемнайсет долара, а идваше на работа с Буик за две хиляди и триста.

Бърни драсна клечка кибрит и я поднесе към пурата, дръпвайки ожесточено, докато я разпали. После издуха облак дим и хвърли клечката в пепелника.

— Назначавам го за помощник-директор в салона „Норман“. Сега всичко ще се оправи, мисля си аз. Какви неприятности може да ми докара в една такава голяма фирма? Неприятности ли? Охо! — той се изсмя горчиво. — Когато се връщам след шест месеца, намирам, че е превърнал театъра в публичен дом и тотализатор! Изведнъж всички водевилни групи в страната искат да играят при „Норман“. Че защо пък не? Да не би „Стейт“ на Лоуи или „Палас“ да имат най-хубавите разпоредителки на Бродуей, готови да подлагат задник от десет сутринта до един през нощта? Да не би „Стейт“ или „Палас“ да имат помощник-директор, който приема залози за всяко надбягване в страната, без да става нужда да напускаш гримьорната си?

— Но Галагър и Шийн, Вебер и Фийлдс — всички играха в театъра, нали? — припомни му Холи. — И все още играят. Това ни създаде престижно име.

— Добре, че го измъкнах оттам и го пратих при Хопкинс в Бруклин, преди да ни е спипала моралната полиция — не отстъпваше Норман. — Сега няма за какво да се тревожа, мисля си аз. Какво ще ни стори в Бруклин? Връщам се на Крайбрежието спокоен. Ще мога да си отдъхна и да забравя.

Изведнъж Норман отново скочи на крака.

— А само след шест месеца се връщам и какво намирам? Той се подиграва с цялата компания. И печели повече от един заместник-президент.

Холи го погледна.

— Може би точно това трябва да направиш.

— Какво?

— Да го назначиш за заместник-президент — обясни Холи.

— Но… но той е още хлапак — каза Норман.

— Миналия месец навърши двадесет и една години. Той е точно такъв младеж, какъвто бих желал да имаме на наша страна.

— Не — отсече Норман, като се отпусна пак в стола си. Внимателно изгледа касиера. — Колко получава сега?

— Триста и петдесет седмично — бързо отговори Холи. Норман кимна.

— Изкарай го оттук и го прехвърли в рекламния отдел на студиото — каза той. — Там няма да ни създава бели. Лично ще го наблюдавам.

Холи кимна и се изправи.

Бърни почака касиерът да напусне кабинета, преди да посегне към телефона. Ще се обади на сестра си и ще й каже да не се безпокои. Той ще заплати разноските им по пренасянето в Калифорния. После се сети. Тя нямаше телефон и ще трябва да я викат от сладкарницата долу. Върна слушалката. Ще прескочи да се види с нея, след като се наобядва. Тя никога не излизаше. Винаги си беше вкъщи.

Изпита странно чувство на гордост. Този негов племенник беше умно момче, макар да имаше налудничави идеи. С малко надзор от негова страна — нещо, което момчето никога не бе получавало от баща си, кой знае какво би излязло. Момчето можеше да иде далеч. Усмихна се на себе си и взе отново доклада. Сестра му се оказа права.

Кръвта вода не става.

8.

Хари Ричардс, началникът на охраната на студиото, беше в портиерната, когато Невада спря пред главния портал. Той излезе от кабинката и му протегна ръка.

— Мистър Смит, радвам се да ви видя отново.

Невада отвърна на усмивката, зарадван от видимата сърдечност. Ръкуваха се.

— И аз се радвам, Хари.

— Отдавна не сме се виждали — отбеляза Ричардс.

— Така е — усмихна се Невада. — Седем години.

За последен път бе идвал в студиото малко след пускането на „Ренегатът“ през 1930.

— Имам среща с Дан Пиърс.

— Очаква ви — каза Ричардс. — Сега работи в стария кабинет на Норман.

Невада кимна. Включи на скорост и Ричардс се дръпна от колата.

— Надявам се всичко да се уреди, мистър Смит. Ако се върнете, ще бъде като в доброто старо време.

Невада се усмихна и подкара колата към административната сграда. Поне едно нещо не бе се променило в студиото. Тук нямаше никакви тайни. Всеки знаеше какво става. Очевидно знаеха повече и от него. Той знаеше само това, което бе прочел в телеграмата на Дан.

Беше се върнал от пасищата и я откри на масичката в преддверието. Взе плика и бързо го разкъса.

Марта влезе в хола, докато я четеше. Бе сложила престилка върху роклята, тъй като идваше от кухнята.

— Обядът е почти готов — каза тя. Той й подаде телеграмата.

— Дан Пиърс има филмова сделка за мен.

— Трябва да са натясно — промълви тихо тя. — Защо иначе се сещат за теб след всичките тези години?

Той сви рамене и се престори на незаинтересуван, какъвто всъщност не беше.

— Може и да не е това — упорстваше той. — Джонас не е като Бърни Норман. Може нещата да са се променили, откак той закупи студиото.

— Надявам се — каза тя. Гласът й се пооживи. — Само не ми се иска пак да те използват. — Обърна се и отново отиде в кухнята.

Той се загледа след нея. Затова именно я харесваше. Беше стабилна и можеше да разчита на нея. Държеше само на него и на никой друг; нито дори на себе си. Просто нещо му подсказваше, че ще бъде така, когато се ожениха преди две години. Вдовицата на Чарли Добс бе типът жена, за която трябваше да се ожени преди много, много години.

Последва я в кухнята.

— Трябва да прескоча до банката в Лос Анжелос за онези четиристотин хектара, които купувам от Марчисън — убеждаваше се той. — Нищо не ми пречи да прескоча да видя какво е наумил Дан.

— Така е — съгласи се тя, оставяйки каничката с кафе на масата.

Той прекрачи един стол и си напълни чашата.

— Знаеш ли какво — заяви внезапно той, — ще отидем заедно и ще отседнем в „Амбасадор“, както правехме навремето.

Тя се обърна и го изгледа. Дълбоко в очите му се таеше някаква искряща възбуда. Тогава именно разбра, че е готов да се върне, ако имаше и най-малка възможност. Не че се нуждаеше от пари. Невада беше богат човек във всяко отношение. Всичко му носеше приходи: шоуто „Дивият Запад“, което все още използваше името му; ранчото в Рено, в което той и покойният й съпруг бяха съдружници; говедовъдното ранчо тук, в Тексас, където живееха.

Не, не бе заради парите. Той отхвърли едно предложение за аванс от един милион долара срещу процентите от права върху поземлените богатства в северната част на имота. В съседния до неговия участък — бе открит нефт. Но той искаше да запази ранчото такова, каквото си бе; не искаше нефтените сонди да щръкнат в земите му.

Беше заради вълнението, тръпката, когато ходеше по улицата и хората го разпознаваха, а децата го наобикаляха или възторжено го сочеха. Но сега те си имаха други герои. Това именно му липсваше. Това — и Джонас.

В крайна сметка може би именно Джонас. Джонас бе синът, който никога не бе имал. Всичко друго беше заместител, дори и самата тя. За миг изпита съжаление към него.

— Какво ще кажеш? — попита той, като я погледна.

Прилив на нежност бликна в нея. Винаги бе така. Дори преди години, когато бяха млади и той беше дошъл от Тексас в ранчото край Рено, където се бяха установили с Чарли. Изморен, измъчен и преследван от закона, той се бе появил с изтерзан, самотен поглед в очите. Дори и тогава бе почувствала безкрайната негова доброта.

Тя му се усмихна.

— Наистина ще бъде чудесно — каза тя почти свенливо.

— Това е гадна работа — каза Дан. — Не правим вече филми. Превърнали сме се на фабрика. Трябва да даваме поне по един филм на месец.

Невада се излегна на стола и се усмихна.

— Изглежда ти понася, Дан. Не изглеждаш съсипан от това.

— Отговорността ме убива. Но работата си е работа.

Невада го изгледа хитро. Пиърс бе напълнял.

— Но май изкарваш добри парици?

Дан разпери ръце.

— Знаех, че няма да получа съчувствие от теб, Невада.

Двамата се разсмяха; Дан погледна към бюрото. Когато вдигна очи, лицето му беше сериозно.

— Предполагам, че те е озадачила моята телеграма?

— Затова съм тук — кимна Невада.

— Радвам се, че дойде — каза Пиърс. — Когато изскочи тази сделка, веднага се сетих за теб.

— Благодаря — каза Невада. — Къде е уловката?

Очите на Дан станаха кръгли и едри, когато се престори на засегнат.

— Невада, миличък — запротестира той. — Така ли се говори на стар приятел. Аз бях твой импресарио. Кой ти намери първата работа в киното?

Невада се усмихна.

— Кой пързулна шоуто, като разбра, че може да изкара повече пари от „Буфало Бил“?

Пиърс махна пренебрежително с ръка.

— То бе много отдавна, Невада. Изненадвам се, че въобще го споменаваш.

— Само за да не извъртаме нещата, Дан — каза Невада. — И така, какво имаш предвид?

— Нали знаеш как се продават филмите днес? — запита Пиърс и продължи, преди Невада да отговори. — Продаваме за цяла година предварително. Толкова първокласни, толкова второкласни, толкова приключенски, толкова филми на ужасите и толкова уестърни. Може би десет на сто от програмата е заснета след приключване на продажбите, останалите ги правим после. Затова ти казвам, че е гадна работа. Щастливи сме, ако можем да изпреварваме договореностите си.

— Защо не си осигурите запас от заснети филми? — запита Невада. — Това би разрешило проблемите ви.

Дан се усмихна.

— Би могло, но не разполагаме с излишни пари. Все чакаме да постъпят мангизите от текущите филми, за да произведем следващия. Омагьосан кръг.

— Още не съм чул предложението — напомни Невада.

— Веднага ще го изложа. Мисля, че мога да разговарям откровено с теб.

Невада кимна.

— Джонас ни държи изкъсо с парите — започна Дан. — Не че се оплаквам, може би Джонас е прав. Поне не загубихме пари миналата година и за пръв път от почти пет години приключихме без загуби. А за тази година отделът по продажбите мисли, че можем да пласираме четиринадесет уестърни.

— Звучи чудесно — вметна Невада.

— Не разполагаме с пари да ги произведем. Но банката ще ни отпусне заем, ако ти си звездата в тях.

— Сигурен ли си? — запита Невада. Пиърс кимна.

Говорих лично с Морони. Той намира, че идеята ми е чудесна.

— Колко ще те авансират? — запита Невада.

— Четиридесет хиляди за филм.

Невада се разсмя.

— За всички разходи по снимането?

Дан кимна. Невада стана.

— Благодаря, приятелю.

— Почакай за минутка, Невада — каза Дан. — Изчакай да свърша. Не вярвам да мислиш, че съм те извикал тук, без да ти дам възможност да изкараш малко пари, нали?

Невада мълчаливо се настани отново в стола.

— Зная какво ти е мнението за набързо скалъпените филми — продължи Дан. — Но повярвай ми, тези ще бъдат съвсем различни. Все още разполагам с декорите на „Ренегатът“. Ще ги пооправим малко и ще станат като нови. Ще използвам най-добрите от производствения персонал. Давам ти право на избор за режисьор и кинооператор. Същото важи и за сценариста и продуцента. Прекалено много те ценя, миличък, за да те изпързалям.

— Чудесно — каза Невада. — Но за какво се предполага, че ще работя? Да изкарам пари за тютюн?

— Мисля, че имам какво да ти предложа. Накарах счетоводителите да се поразровят и пресметнат какъв е начинът да изкараш някоя пара, вместо да дадеш всичко за проклетите данъци, които Рузвелт наложи.

Невада го изгледа.

— Не звучи лошо.

— Ще ти плащаме десет хиляди на филм — заобяснява Дан. — Това прави по пет хиляди седмично, тъй като всеки филм ще заснемаме за две седмици. Отсрочваш плащането, докато постъпят първите приходи, а ние ще ти осигурим пълни права над филма след седем години. Всичко ще бъде твое, негативи и копия — всичко. Тогава, ако пожелаеш, ще можем да ги откупим отново. Така ще си докараш цяло състояние.

Лицето на Невада остана безизразно.

— Звучиш ми също като Бърни Норман — отбеляза той. — Сигурно се дължи на кабинета.

Пиърс се засмя.

— Разликата е там, че сега него го няма, за да те преметне. Аз няма да го направя. Искам само тази фабрика да не замира.

— Какво ще използваме за сценарии?

— Не исках да се задълбочавам натам, преди да съм разговарял с теб — бързо каза Дан. — Знаеш, че винаги съм държал много на усета ти за сценарии.

Невада се усмихна. От отговора на Пиърс разбра, че за сценарии още въобще не се е мислило.

— Важното ще бъде филмите да се изградят върху характер, който хората могат да възприемат като достоверен.

— Точно тъй го чувствах и аз — възкликна Дан. — Мислех си ти да го играеш. Всеки път ще имаш различно приключение. Нали разбираш, изпълнено с всички стари номера, трикове, стрелба.

Невада поклати глава.

— Н-не. Това не ми харесва. Винаги изглежда неестествено. Джийн Остри и Рой Роджърс го правят в „Рипъблик“. Пък и не вярвам някой да го вземе за нормално. С тези мои вече бели коси.

Пиърс го погледна.

— Винаги можем да ги боядисаме.

— Не, благодаря ти — усмихна се Невада. — Някак свикнах с тях.

— Ще мине и така — настоя Дан. — Дори ако трябва да измъкнем нещо от Зейн Грей или Клерънс Мълфорд. Само дай съгласието си и готово.

Невада стана.

— Остави ме да си помисля малко — каза той. — Ще го обсъдя с Марта и ще ти се обадя.

— Чувах, че пак си се оженил — сети се Дан. — Моите закъснели благопожелания.

Невада се запъти към вратата. На половината път се спря и обърна глава.

— Между другото — запита той, — как е Джонас?

За пръв път, откак се бяха срещнали, Пиърс изглежда се поколеба.

— Добре, надявам се.

— Надяваш се? — учуди се Невада. — Защо? Не си ли го виждал?

— Не съм — от Ню Йорк, преди около две години — отговори Пиърс. — Когато взехме компанията.

— И оттогава не си го виждал? — запита недоумяващ Невада. — Никога ли не идва в студиото?

Дан се загледа в бюрото. Изглеждаше объркан.

— Никой вече не го вижда. От време на време, ако имаме късмет, говори с нас по телефона. Понякога идва тук. Но винаги късно нощем, когато никой от нас не е насам. Научаваме, че е бил тук от бележките, които оставя.

— А в случаите, когато се решава нещо важно?

— Телефонираме на Макалистър, който уведомява Джонас, че искаме да разговаряме с него. Някой път той ни телефонира обратно. В повечето случаи просто съобщава на Мак как да се уреди въпросът.

Изведнъж Невада усети, че Джонас се нуждае от него. Хвърли поглед към Дан.

— Е, аз не мога да реша този въпрос, докато не поговоря с Джонас.

— Нали току-що ти казах, че никой не го вижда?

— Искаш ли да ти правя филмите? — запита Невада.

Пиърс го изгледа вторачено.

— Може дори да не е в страната. Понякога по цял месец не го чуваме.

Невада отвори вратата.

— Мога да почакам — каза той.

9.

— Ще останеш ли на вечеря, Дювидел?

— Не мога, мамо — каза Дейвид. — Минах само да видя как си.

— Как съм? Аз съм си както винаги. Артритът ме тормози малко. Не съвсем много, не съвсем малко. Както винаги.

— Трябва по-често да излизаш на слънце. Ти не виждаш тук повече слънце, отколкото в Ню Йорк.

— Но имам син — каза мисис Улф, — макар че никога не го виждам. Макар че живее в хотел. Веднъж на три месеца, може би, ще дойде. Сигурно трябва да се радвам, че въобще идва.

— Хайде остави, мамо. Знаеш колко съм зает.

— Вуйчо ти Бърни намираше време да се отбие у дома всяка вечер — каза майка му.

— Други времена бяха тогава, мамо — каза неубедително той. Не можеше да й каже, че нейният брат бе известен из цял Холивуд като „сутрешен“ човек. И че вуйна Мей би го убила, ако не се прибереше. Пазеше го по-строго, отколкото правителството охраняваше Форт Нокс.

— Тук си вече цяла седмица и едва за втори път идваш да ме видиш. И то нито веднъж за вечеря!

— Скоро ще дойда на вечеря, мамо. Обещавам.

Тя го изгледа проницателно.

— Четвъртък вечерта ли? — изведнъж определи тя.

Той я изгледа изненадано.

— В четвъртък ли? Защо в четвъртък, тъй изведнъж?

Загадъчна усмивка се появи на лицето й.

— Искам да те запозная с някого — каза тя. — Много е симпатичен.

— Уф, мамо — изпъшка той. — Пак ли някое момиче?

— А какво лошо има в това да се запознаеш с едно хубаво момиче? — запита майка му докачено. — Много е симпатична, Дейвид, повярвай ми. От богато семейство. Образована на всичко отгоре.

— Но, мамо, аз не искам да се запознавам с никакви момичета. Нямам време.

— Време ли нямаш? — подхвана майка му. — Вече си на тридесет години. Време ти е да се ожениш. За някое симпатично момиче. От порядъчно семейство. Не да прекарваш цялото си време из нощните клубове с някакви shiksas.

— Работата ми е такава, мамо. Трябва да излизам с тях.

— Всичко, което иска да прави, той го кръщава „работа“ — заяви тя риторично. — Не иска ли, пак било работа. Кажи, ще дойдеш ли на вечеря или не?

Изгледа майка си за миг, после сви примирено рамене.

— Да, мамо. Ще дойда. Но няма да стоя дълго. Рано ще си тръгна. Имам да върша куп работи.

Тя се усмихна доволно.

— Добре — каза тя. — Само не закъснявай. В седем да си тук. Точно.

Като се върна в хотела, намери бележка веднага да се обади на Дан Пиърс.

— Какво има, Дан? — запита той по телефона.

— Знаеш ли къде е Джонас?

Дейвид се засмя.

— Това име ми се струва познато.

— Остави шегите — изнервничи Дан. — Питам сериозно. Единственият начин да накараме Невада да направи уестърните е, ако Джонас поговори с него.

— Наистина ли смяташ, че ще се съгласи? — запита на свой ред Дейвид. Той лично не бе допускал, че Невада ще приеме. Нямаше нужда от пари и всички знаеха мнението му за еднодневките.

— Ще се съгласи — настоя Дан, — след като поговори с Джонас.

— И аз бих желал да си поговоря с него — отбеляза Дейвид. — Правителството отново повдига въпроса за тръстовете.

— Зная — каза Дан. — Профсъюзите ми дишат във врата. Не зная докога ще мога да издържа; не мога да ги метна, че сме бедни — видяха отчета за миналата година. Знаят, че вече сме изплували и ще имаме печалби догодина.

— Мисля, че ще бъде най-добре да поговорим с Мак. Да го държим в течение. Струва ми се, че две години без заседание са премного.

Но и Макалистър не знаеше къде се намира Джонас. Когато Дейвид остави слушалката, усети, че е силно раздразнен. Все едно да работиш във вакуум. Накъдето и да се обърнеш, нищо. Можеше само да се опитваш да правиш сделки. Все сделки. Да ги трупаш една върху друга като безкрайна пирамида. Търгуваше с Фокс, Лоуи, „RKO“, Парамонт, Уорнър. Даваше филми за техните киносалони, те му даваха за неговите. Можеше да стоиш само на един крак, след това да пристъпиш на другия.

Чудеше се защо Джонас възприе такова отношение към тях. Не постъпваше така с другите си предприятия. „Корд Еъркрафт“ бе вече един от гигантите в самолетостроенето. „Интерконтинентал Еърлайнз“ и „Корд Пластикс“ успешно конкурираха Дюпон.

Но що се отнасяше до филмовата компания, едва се държаха да не потънат. Рано или късно, Джонас трябваше да разбере това. Или щеше да остава в бранша, или да се измъква. Човек трябваше да бута напред. Филмовият бранш бе динамичен. Спреш ли да снимаш, значи си мъртъв.

Дейвид бе продължил да снима, доколкото можеше. Беше доказал, че компанията може да се задържи. Но ако трябваше да продължават така, действително имаше нужда от нещо голямо. Сделка или филм, на него му бе все едно.

Всъщност, той май предпочиташе сделките. Бяха по-безопасни и изложени на много по-малък риск от провал, отколкото една суперпродукция. Дисней, Голдуин и Бонър търсеха нови пътища. Всички те вадеха големи филми, добре финансирани и преди всичко лично гарантирани от самите тях. Той очакваше отговора на хората, които бе изпратил да сондират Голдуин и Дисней. Вече се бе срещнал веднъж с Морис Бонър. Но одобрението за подобна сделка трябваше да дойде от Джонас. От никой друг.

Бонър искаше същите условия, които Хол Уолис имаше при „Уорнърс“ или Занук при „Туенти Сенчъри Фокс“ — пълни права върху сценария, собствено производство на четири по-големи проекти през годината, лични акции от компанията.

Цената бе висока, но си заслужаваше да се заплати, щом човек иска най-доброто. Скурас не се бе поколебал, когато поиска Занук. Един такъв човек можеше да покачи оборота с двадесет милиона. Това бе разликата между съществуването и истинското богатство.

И къде ли е Джонас? Джонас държеше единствения ключ, който можеше да разтвори златната врата.

— Търси ви някой си Ървинг Шварц — изчурулика секретарката по вътрешния телефон. Дейвид свъси вежди.

— Какво иска? Не познавам никакъв Ървинг Шварц.

— Той казва, че ви познавал, мистър Улф. Каза да ви спомена за Топлийката.

— Топлийката?! — възкликна Дейвид. И се разсмя. — Защо не каза веднага? Свържи ме.

Апаратът превключи, когато девойката прехвърли разговора.

— Топлийка! — сърдечно поздрави Дейвид. — Какъв дявол те е довел насам? Как си?

Топлийката тихо се засмя.

— Добре съм. А ти, Дейви?

— Да. Макар че работя като пес.

— Зная — отговори Топлийката. — Чух куп хубави неща за теб. Човек се чувства някак по-добре, когато узнае, че някои от приятелите му от детинство преуспяват.

— Не е кой знае колко. Все още е само бачкане. — Започваше да му прилича на опипване на почвата. Бързо запресмята колко струва старото приятелство. Петдесет, сто?

— Бачкане, но е важно, нали?

— На мен ми стига — каза Дейвид, готов да смени темата. — Какво ще кажеш за себе си? Какво правиш насам?

— Карам я горе-долу. Сега живея тук. Имам къща в Колдуотър Каниън.

Дейвид едва не подсвирна. Старият му приятел се бе уредил добре. Началната цена на къщите там започваше от седемдесет и пет хиляди нагоре. Поне не ставаше дума за опипване.

— Чудесно! — възкликна той. — Дяволски дълъг път си изминал от Ривингтън стрийт дотам.

— Наистина. Искам да те видя, Дейви.

— Аз също — каза Дейвид. — Но съм страшно вързан с работа тук.

Гласът на Топлийката беше все така спокоен, но настоятелен.

— Знам, че си, Дейви — изрече той. — Ако не смятах, че е важно, нямаше да те безпокоя.

Дейвид се замисли за миг. Щом не беше опипване, какво можеше да бъде толкова важно?

— Слушай какво — покани го той. — Защо не дойдеш в студиото? Можем да обядваме тук, след което ще те разведа из него.

— Не става, Дейви. Трябва да се срещнем някъде, където никой няма да ни види.

— Тогава да се срещнем у вас?

— Също не става — отговори Топлийката. — Нямам доверие на прислугата. Същото важи и за ресторантите. Някой може да ни подуши.

— Не можем ли да разговаряме по телефона?

Топлийката се изсмя.

— Не се доверявам особено и на телефоните.

— Почакай — сети се Дейвид изведнъж. — Довечера съм на вечеря при мама. Ела да вечеряш с нас. Тя живее в Парк Апартмънс, Уестууд.

— Това звучи добре. Все още ли прави онези Knaidlach в супа с птича мас?

Дейвид се разсмя.

— Разбира се. А и подлютените кюфтенца ти прерязват стомаха. Ще си помислиш, че никога не си напускал дома.

— Готово — каза Топлийката. — В колко часа?

— Седем.

— Ще дойда.

Дейвид остави слушалката, все още озадачен какво ще иска Топлийката. Не можа да се чуди дълго, тъй като Дан влезе в кабинета, възбуден, с пламнало лице и блеснали от потта бузи.

— Обади ли ти се току-що някой си Шварц?

— Да — отвърна Дейвид изненадано.

— Ще се срещнеш ли с него?

— Довечера.

— Слава богу! — въздъхна Дан и се строполи на един стол пред бюрото. Измъкна кърпа и я прокара по лицето си.

Дейвид го изгледа любопитно.

— Какво толкова важно има в това, че ще се срещна с приятел, с когото съм израснал заедно?

Дан вторачи поглед в него.

— Не знаеш ли кой е той?

— Зная, разбира се — каза Дейвид. — Живееше в съседската къща на Ривингтън стрийт. Заедно ходехме на училище.

Дан се изсмя високомерно.

— Твоят приятел от Ийст Сайд е изминал дълъг път. Изпратиха го тук преди шест месеца, когато Биоф и Браун загазиха. Официално е от профсъюза, но същевременно е един от синдиката на мафията на Западното крайбрежие.

Дейвид вторачи изумен поглед в него.

— Надявам се, че ще се разбереш с него — добави Дан. — Защото, бог ми е свидетел, аз се опитах и не сполучих. Ако не успееш и ти, след една седмица — край на работата. Ще имаме най-голямата, най-пъклената стачка, която можеш да си представиш. Ще затворят всичко. Студиото, киносалоните, всички производства.

10.

Дейвид хвърли поглед към масата, следвайки майка си в кухнята. Бяха приготвени прибори за пет души.

— Не ми каза, че каниш цяла компания за вечеря.

Майка му, която надзърташе в тенджерата на печката, попита, без да се обръща:

— Може ли едно симпатично момиче да дойде за пръв път на вечеря при младеж без родителите си?

Дейвид сподави въздишката си. Очертаваше се по-зле, отколкото бе очаквал.

— Впрочем, мамо — обади се той, — сложи още един прибор на масата. Поканих един стар приятел да вечеря с нас.

Майка му заби в него проницателния си поглед.

— Поканил си го за тази вечер?

— Трябваше, мамо — опита се да се оправдае той. — Работа. На вратата се звънна. Погледна си часовника. Беше седем.

— Аз ще ида, мамо — каза бързо той. Сигурно беше Топлийката.

Отвори вратата. На прага стояха нисък мъж, вероятно към шейсетте, с подплашен вид и посивяла коса, една жена приблизително на същата възраст и младо момиче. Подплашеното изражение изчезна, когато мъжът се усмихна и протегна ръка.

— Сигурно вие сте Дейвид. Казвам се Ото Щрасмер.

Дейвид се ръкува с него.

— Драго ми е, мистър Щрасмер.

— Жена ми Фрида и дъщеря ми Роза — представи жените Щрасмер.

Дейвид им се усмихна. Мисис Щрасмер кимна нервно и каза нещо на немски, което бе последвано от милото „Приятно ми е“ на момичето.

В гласа й имаше нещо, което изведнъж накара Дейвид да я загледа. Не бе висока, може би един и шейсет, и от това, което можеше да се види, изглеждаше стройна. Гъстите й черни къдрици, прилепнали плътно към главата, очертаваха едри вежди над дълбоките сиви очи, почти напълно скрити зад дългите мигли. В извивката на устата и разположението на брадичката имаше нещо дръзко. Изведнъж Дейвид разбра: момичето, подобно на него, не държеше ни най-малко на тази среща.

— Кой е, Дейвид? — подвикна майка му от кухнята.

— Прощавайте — извини се бързо той. — Заповядайте вътре. — Отстъпи встрани, за да им стори път. — Семейство Щрасмер, мамо.

— Въведи ги в столовата — подвикна майка му. — На масата има шнапс.

Дейвид затвори входната врата.

— Да ви помогна с палтото? — обърна се той към момичето.

Тя кимна и му го подаде. Носеше семпла блуза в мъжка кройка и пола, пристегната на тънкото й кръстче с широк кожен колан. Той се удиви. Имаше достатъчно опит, за да разбере, че дръзката напереност на гърдите й под копринената блуза не се дължи на никакъв сутиен.

Майка й каза нещо на немски. Роза го погледна.

— Мама каза вие с татко да си вземете аперитива — преведе тя. — Ние ще отидем в кухнята да помогнем.

Дейвид я изгледа. Пак този глас. Уж имаше акцент, а едновременно с това нямаше. Най-малкото не беше така подчертан като този на баща й. Жените се запътиха към кухнята. Той погледна към мистър Щрасмер. Ниският човечец му се усмихна и го последва в столовата.

Дейвид откри бутилката уиски на ниската масичка, заградена от миниатюрни чашчици. Половинлитрова бутилка „Олд Овърхолт“. Дейвид сподави гримасата си. Това бе традиционното уиски, неизбежно присъстващо на всички церемонии — раждания, bar mizvahs, сватби, погребения. Остра смесица от ръжени уискита, която изгаряше гърлото на човека, докато се плъзгаше надолу и оставяше неприятен алкохолен мирис в носа. Трябваше да се сети да донесе бутилка скоч. Беше убеден, че именно уискито „Олд Овърхолт“ бе попречило на евреите да привикнат към уискито.

Явно беше, че мистър Щрасмер не споделя мнението му. Той вдигна бутилката и я огледа. Извърна се усмихнат към Дейвид:

— Ах, Gut шнапс!

Дейвид се усмихна и пое бутилката от ръката му.

— Чисто или с вода? — попита той, разчупвайки печата. Това също бе част от традиция. Бутилката винаги бе запечатана. Веднъж отворена, но недопита, тя никога не се поднасяше на гости отново. Чудеше се какво ли става с всичките отворени, полуизпразнени бутилки. Сигурно потъваха в някой шкаф в очакване деня на освобождението си.

— Чисто — пожела мистър Щрасмер с лека уплаха в гласа.

Дейвид напълни миниатюрната чашка и му я подаде.

— Ще трябва да взема малко вода за себе си — извини се той. Тъкмо в този момент влезе Роза с кана вода и няколко големи чаши.

— Помислих, че може би ще имате нужда от това — усмихна се тя и ги остави на масичката.

— Благодаря ви.

Тя се усмихна и отново излезе, а Дейвид си наля, разреждайки напитката обилно с вода. Обърна се към мистър Щрасмер. Дребният немец повдигна чашката:

— L’chaim.

— L’chaime — повтори Дейвид.

Мистър Щрасмер отметна глава назад и на един дъх изпи напитката в чашката. Прочисти си гърлото и се обърна към Дейвид с овлажнели очи:

— Ach, gut.

Дейвид кимна и отпи. Имаше ужасен вкус, дори с вода.

— Още едно? — запита вежливо той.

Ото Щрасмер се усмихна. Дейвид му напълни чашката, дребният мъж я пое и седна на кушетката.

— Значи вие сте Дейвид — каза той. — Слушал съм много за вас.

Дейвид му се усмихна и кимна. Очертаваше се да бъде една от онези вечери, след които лицето те боли от всичките раздадени вежливи усмивки.

— Да — продължи мистър Щрасмер. — Слушал съм много за вас. Отдавна исках да се запознаем. Знаете ли, и двамата работим за един и същ човек.

— За един и същ ли?

— Да — кимна мистър Щрасмер. — Джонас Корд. Вие работите за него във филмовия бранш. Аз работя за него в пластмасите. Запознахме се с майка ви в shul миналата година, когато отидохме там за Свещеното богослужение. — Мистър Щрасмер се усмихна. — Заговорихме се и установихме, че жена ми Фрида е втора братовчедка на баща ви. И двете фамилии произхождат от Силезия.

Глътна си уискито в чашата. Пак се закашля и изгледа Дейвид през насълзените си очи.

— Малък е светът, нали?

— Малък е — съгласи се Дейвид.

Гласът на майка му долетя зад него:

— Е, вече е време да седнем на вечеря, а къде е твоят приятел?

— Трябва да дойде всеки момент, мамо.

— Нали му каза за седем? — попита майка му с подозрение. Дейвид кимна.

— Тогава защо го няма? Не знае ли, че като дойде време за ядене, трябва да се яде, иначе всичко се разваля?

Тъкмо в този момент се позвъни и Дейвид въздъхна облекчено.

— Ето го, мамо — каза той и тръгна към вратата.

Високият, с приятна външност, млад мъж, застанал на прага, нямаше нищо общо със слабото, нервно, тъмнокосо момче, което помнеше. Вместо острия, клюноподобен нос, родил някогашния му прякор, се мъдреше елегантен орлов нос, приятно контрастиращ с широката уста и продълговатата челюст. Той се усмихна, забелязвайки изуменото изражение на Дейвид.

— Ходих в една фабрика за лица и ме оправиха. Нямаше да е прилично, ако тръгнех из Бевърли Хилс с онзи ийстсайдовски нос. — Протегна ръка. — Радвам се да те видя пак, Дейви.

Дейвид му подаде ръка. Ръкостискането бе топло и сърдечно.

— Влизай — покани го той. — Мама е на път да избухне. Вечерята е готова.

Влязоха в столовата. Мистър Щрасмер се изправи, а майка му погледна изпитателно Топлийката. Дейвид се озърна бързо. Роза не беше в стаята.

— Мамо — обади се той, — помниш ли Ървинг Шварц?

— Здравейте, мисис Улф.

— Ицхак Шварц — каза тя. — Разбира се, че го помня. Какво е станало с носа ти?

— Мамо! — притесни се Дейвид. Топлийката се усмихна.

— Няма нищо, Дейвид. Оправих го, мисис Улф.

— Mishegass. Чудя се как дишаш с такъв малък нос. Имаш ли работа, Ицхак? — запита войнствено тя. — Или още сновеш с хулиганите от гаража на Шоки?

— Мамо! — бързо каза Дейвид. — Ървинг живее тук сега.

— Значи сега е Ървинг — гласът на майка му стана ядовит. — Да си смени носа не е достатъчно. Трябва да си смени и името. Че какво му е лошо на името, което са ти дали родителите — Изидор-а?

Топлийката се засмя. Погледна Дейвид.

— Разбирам какво имаш предвид — каза той. — Нищо не се е променило. — След това продължи. — Няма нищо лошо, мисис Улф. Ървинг се пише по-лесно.

— Трябваше да завършиш училище като моя син, Дейвид — възрази тя. — Тогава нямаше да ти е толкова трудно да го напишеш.

— Хайде, мисис Улф. Дейвид ми обеща Knaidlach. Просто не мога да чакам. Цял ден стоях гладен, като си мислех за тях.

Мисис Улф го изгледа подозрително.

— Ако бъдеш добро момче — каза умилостивено тя, — всеки петък може да идваш на Knaidlach.

— Ще бъда, мисис Улф.

— Добре — приключи тя. — Да ида да видя дали супата е гореща вече.

Роза влезе в стаята, тъкмо когато Дейвид се канеше да запознае Топлийката с мистър и мисис Щрасмер. Тя се спря на прага с изненадан израз на лицето. После се усмихна и влезе в стаята.

— О, мистър Шварц — възкликна тя. — Радвам се да ви видя. Ървинг вдигна поглед. Протегна ръка.

— Здравейте, докторке — поздрави той. — Не знаех, че се познавате с моя приятел Дейви.

Тя се ръкува с него.

— Току-що се запознахме.

Ървинг погледна Дейвид.

— Доктор Щрасмер ми оправи носа. Тя е истинска вълшебница, Дейвид. Знаеш ли, че тя оперира Линда Дейвис миналата година?

Дейвид изгледа любопитно Роза. Никой не бе споменал, че е лекарка. А случаят с Линда Дейвис беше много нашумял. Лицето на артистката беше силно обезобразено при автомобилна катастрофа, а когато след година се бе появила пред камерата, нямаше и най-малка следа от белези.

Изведнъж долови, че мистър и мисис Щрасмер го наблюдават притеснено. Усмихна се на Роза.

— Докторке, тъкмо вие сте човекът, на когото мога да се оплача. Какво мислите, че трябва да направя с чувството на празнота, което изведнъж усетих в стомаха?

Тя го погледна с благодарност. Напрежението бе изчезнало от очите й и те заискриха дяволито.

— Мисля, че ще може да се оправи с няколко от Knaidlach на майка ви.

— Knaidlach? Кой каза нещо за моите Knaidlach? — обади се майка му от прага. И влезе тържествено в стаята. — Сядайте всички — нареди тя. — Супата е на масата и вече започва да изстива.

11.

Когато попривършиха с вечерята, Роза си погледна часовника.

— Ще трябва да ме извините за малко — съобщи тя. — Трябва да прескоча до болницата да видя един пациент.

Дейвид я погледна.

— Ще ви закарам, ако желаете.

— Няма нужда — усмихна се тя. — Аз съм с колата си.

— Нищо — настоя Дейвид учтиво. — Поне ще ви правя компания.

Ървинг се изправи.

— Аз също трябва да вървя — обади се той. — Обърна се към мисис Улф. — Благодаря за прекрасната вечеря. Напомни ми за дома.

Майката на Дейвид се усмихна.

— Бъди добро момче, Ицхак — каза тя, — и можеш пак да идваш.

Роза се усмихна на майката на Дейвид.

— Няма да се бавим много.

— Вървете — подкани мисис Улф. — И не бързайте, деца. Тя погледна сияещо родителите на Роза. — Нали, докторе?

Роза махна с ръка.

— Мога да изчакам в колата — бързо предложи тя.

Дейвид я спря:

— Не, не е нужно. — Обърна се към Ървинг. — Сигурно вчера, когато ми телефонира, съм ти звучал като глупак. Но предимно Дан Пиърс движи отношенията ни с работната ръка.

— Няма нищо, Дейвид — успокои го Ървинг. — Предположих нещо такова.

— Дан ми каза, че сме били пред стачка. Предполагам, че не можем да си го позволим. Тя би ни съсипала.

— Зная — отговори Ървинг. — И се опитвам да помогна. Но съм натясно, ще трябва да стигнем до някакво споразумение.

— В какъв смисъл си натясно? Никой не те кара да обявяваш стачката. Вашите членове тъкмо се оправят след последиците от депресията.

— Тъй е — кимна Ървинг. — Те не настояват за стачка, но комунягите са се раздвижили. И непрекъснато повтарят, че филмовите компании са пипнали цялата печалба за себе си. Намират се хора, които се вслушват. Чуват за високите надници на звездите, на ръководителите и това не им се нрави. Защо да не вземат по нещичко и те? А комунягите наливат масло в огъня.

— Какво ще кажеш за Биоф и Браун?

— Те бяха свини — каза презрително Ървинг. — Едната страна не им стигаше. Опитаха се да лапат от двете. Затова ги изпързаляхме.

— Вие сте ги изпързаляли? — скептично запита Дейвид. — Мислех, че са ги пипнали.

Ървинг го изгледа изпитателно.

— А откъде, според теб, правителството се снабди с документите, за да започне процеса? Да не ги е намерило на улицата?

— Струва ми се, че се опитваш да ни използваш, за да загасиш един пожар, който вашите хора са подпалили — каза Дейвид. — Използвате комунягите за оправдание.

— Отчасти, може би — усмихна се Ървинг. — Но комунистите са доста активни в отделните гилдии. Цялата индустрия току-що сключи нови споразумения със Сдружението на филмовите режисьори и със Сдружението на сценаристите, получават най-голямото увеличение досега. Комунистите си приписват цялата заслуга. Сега се канят да раздвижат и отделните занаяти. А ти знаеш те какви са. Ще сметнат, че щом комунистите са могли да го сторят за сдруженията, ще могат да го сторят и за тях. Наближават и изборите им. Комунистите са предприели голяма акция и ако ние не им излезем с нещо в скоро време, ще се озовем отвън. Стане ли това, ще установите, че с тях човек се разбира много по-трудно отколкото с нас.

Дейвид го изгледа.

— В такъв случай твоето предложение се свежда до въпроса с кого искаме да се споразумяваме — с вас или с комунистите. Какво мислят членовете на организацията ви? Нямат ли нещо да кажат и те?

Гласът на Ървинг бе съвсем делови.

— Болшинството от тях са глупаци — каза презрително той. — Мислят само как да си получават плика със заплатата и кой ще им плати повече. — Извади пакет цигари. — Това, дето го дрънкат комунистите, започва да им се нрави.

Дейвид изчака приятеля си да запали цигарата. Златната запалка проблесна за миг, после изчезна обратно в джоба на Ървинг. Сакото му се разтвори леко и Дейвид съзря черния приклад на револвер, мушнат в раменен кобур.

Златни запалки и револвери. И две хлапета от Ийст Сайд в Ню Йорк, застанали в топлата пролетна нощ под калифорнийските звезди и разговарящи за пари, власт и комунизъм.

Зачуди се какво ли ще измъкне Ървинг от цялата работа, но беше достатъчно разумен да не пита. Имаше неща, които не бяха негова работа.

— Какво искаш да направя? — запита той.

Ървинг запрати цигарата в канавката.

— Комунистите искат увеличение от двайсет и пет процента на час и тридесет и пет часова работна седмица. Ние сме склонни да дадем по пет цента на час сега, други пет — догодина, и работна седмица от трийсет и седем часа и половина. — Погледна Дейвид в очите. — Дан Пиърс казва, че не е упълномощен да взима такива решения. Твърди, че не можел да се свърже с Корд. Чаках го три месеца. Не мога да чакам повече. Ако не предприемете нещо, стачката ще избухне. И вие ще загубите, и ние ще загубим. Само че вие ще загубите повече. Цялата ви компания ще рухне. На нас ни остават редица други места за действие. Единствените, които истински ще намажат, са комунистите.

Дейвид се поколеба. И той като Дан нямаше правото да сключва такова споразумение. Но нямаше и време да чака Джонас. Независимо дали това щеше да се понрави на Джонас, или не, щеше да се наложи да го подкрепи.

— Дадено — въздъхна той.

Белите зъби на Ървинг блеснаха в усмивка. Тупна леко Дейвид по рамото.

— Умно момче — похвали го той. — Знаех си, че ще бъдеш разумен. Комитетът за преговорите има среща утре сутринта с Пиърс. Ще им кажем да разгласят споразумението.

Той се обърна към Роза:

— Съжалявам, че се натрапих на вечерята, докторке. Но ми беше драго да ви видя отново.

— Няма нищо, мистър Шварц.

Те се загледаха след Ървинг, който отиде до бордюра и влезе в колата си, луксозен Кадилак. Запали двигателя и ги погледна.

— Хей, вие двамата. Знаете ли какво?

— Какво? — попита Дейвид.

Ървинг се ухили.

— Както би казала майка ти, двамата сте чудесна двойка.

Гледаха го, докато зави зад ъгъла, после Дейвид премести очи върху Роза. Стори му се, че лицето й е малко поруменяло. Улови я под ръка.

— Колата ми е отсреща.

Тя мълча почти през цялото време до болницата.

— Нещо тревожи ли ви, докторке? — запита той.

— Сега пък и вие — възропта тя. — Всички ми казват „докторке“. Повече ми харесваше, когато ме наричахте Роза.

Той се усмихна.

— Какво сте се умислили, Роза?

Тя се загледа в арматурното табло пред себе си.

— Дойдохме чак тук, в Америка, за да се отървем от тях.

— От тях? — учуди се Дейвид.

— Също като в Германия — каза лаконично тя. — Нацистите. Гангстерите. Фактически те са еднакви. И едните, и другите говорят едно и също: „Дръжте се за нас, иначе ще дойдат комунистите. С нас се кара по-леко, с нас може да се споразумеете“. — Тя го погледна. — Но какво ще кажете, когато установите, че са ви измъкнали всичко? Със същия номер си взеха Германия. За да я спасели от комунистите.

— Намеквате, че моят приятел Ървинг Шварц е нацист?

Тя го изгледа продължително.

— Не, вашият приятел не е нацист — отвърна убедено тя. — Но действията му са мотивирани от същата алчност за власт. Вашият приятел е много опасен човек. Носи револвер, забелязахте ли?

— Видях — кимна Дейвид.

— Чудя се какво ли щеше да направи, ако му бяхте отказали — промълви тихо тя.

— Нищо. Топлийката не би ми сторил зло.

Сивите й очи отново го стрелнаха.

— Не, поне не с револвера — каза бързо тя. — Срещу вас той има други оръжия. Икономически оръжия, които могат да ви доведат до банкрут. Но човек не носи оръжие, ако не възнамерява да го използва рано или късно.

Дейвид спря колата пред входа на болницата.

— Какво според вас трябваше да направя? Да не се споразумея с Ървинг и да разруша целия резултат от дългогодишния си труд? Да разоря всеки дребен вложител, доверил парите си на нашата компания? Да изхвърля нашите работници на улицата да си търсят работа? Това ли трябваше да направя? Аз ли съм виновен, че работниците не са имали достатъчно здрав разум да си изберат подходящи представители, за да имат един почтен профсъюз? — Без да съзнава, той гневно бе повишил тон.

Изведнъж тя се наведе напред и постави ръка на неговата, която лежеше върху кормилото. Беше топла и стегната ръка.

— Не, разбира се, че не сте виновен — каза бързо тя. — Постъпихте тъй, както смятахте, че е редно.

Портиерът се спусна по дългото стълбище и отвори вратата на колата.

— Добър вечер, доктор Щрасмер.

— Добър вечер, Портър — отвърна тя. Излезе и погледна Дейвид. — Искате ли да влезете и да видите къде работя?

— Не искам да ви преча. Нямам нищо против да ви почакам тук.

Тя се усмихна и внезапно му стисна ръката.

— Елате, моля — настоя тя. — Ще ми достави удоволствие. Най-малкото ще зная, че не ми се сърдите затова че, как се казва, съм си пъхала носа във вашите работи.

Той се засмя. Продължавайки да го държи за ръката, тя го поведе по стълбището към болницата.

Той остана на прага и я наблюдаваше как опитно свали превръзката от детското лице. Тя мълчаливо протегна ръка и сестрата й подаде тампон от някаква бутилка.

— Сега може малко да те заболи, Мери — обясняваше тя, — но ти не бива да мърдаш или да говориш, нали?

Момиченцето кимна.

— Добре тогава — каза Роза. — Сега ще бъдем мирни, много мирни — гласът й премина в шепот, мек и успокояващ, докато ръката й бързо мина по ръба на устната с тампона. Дейвид видя как очите на детето изведнъж се изпълниха със сълзи. За миг помисли, че детето ще отмести глава, но то остана неподвижно.

— Чудесно — похвали го Роза, докато сестрата поемаше тампона от ръката й. — Ти си едно храбро момиче. — Сестрата умело постави превръзката обратно върху устата. — Утре сутринта ще свалим превръзката и ще можеш да се прибереш у дома.

Момиченцето присегна към бележника и молива на масичката до леглото. Написа нещо набързо и го подаде на Роза. Тя погледна листа и се усмихна.

— Утре сутринта, след като свалим превръзката.

Дейвид видя ненадейната усмивка, грейнала в очите на детето. Когато тръгнаха по коридора, Роза се обърна към него:

— Сега можем да се върнем у майка ви.

— Беше много симпатично дете — каза той на влизане в асансьора.

— Да.

— Какво му е?

— Заешка устна — каза тя, като го погледна. — Дефект по рождение. — Нотка на тиха гордост се прокрадна в гласа й. — Сега ще бъде като всички други. Никой няма да се пули в нея или да й се смее, когато говори.

Вратата се затвори и те влязоха в асансьора. Дейвид натисна бутона и вратата се затвори. Зърна бележката, която момичето бе надраскало, в ръката й. Взе я. С детски почерк бе написано: „Кога ще мога да говоря?“.

Погледна Роза.

— Сигурно това ви кара да се чувствате добре?

Тя кимна.

— Пластичната хирургия не е само оправяне на носове или премахването на двойните брадички на филмовите звезди. Същественото е, че помага на хората да заживеят нормален живот. Като Мери горе. Нямате представа колко може да повлияе един подобен недъг върху живота на едно дете.

Усети как го обзема някакъв нов респект към нея, докато пресичаха фоайето към входната врата. Портиерът почтително докосна козирката с ръка.

— Ще ви докарам колата, сър.

Докато изтича по стълбището и прекоси паркинга, огромна лимузина спря пред тях. Дейвид хвърли небрежен поглед, след което се обърна към Роза. Измъкна пакет цигари от джоба.

— Искате ли цигара, Роза?

Чу вратата на лимузината зад него да се отваря, докато Роза си вземаше цигара. И той сложи една в устата си и й поднесе огънче.

— Искал си да ме видиш, Дейвид?

Дейвид се обърна толкова стъписан, че едва не изпусна запалката. Видя неясните очертания на една бяла риза, след което на отворената врата на лимузината се показаха главата и раменете. Беше Джонас Корд. Дейвид вторачи мълчаливо поглед в него. После неволно погледна към Роза. Очите й имаха странен израз. Помисли, че може би се е уплашила и ръката му присегна към нея.

Зад него проехтя тихото кискане на Джонас.

— Всичко е наред, Дейвид — каза той. — Можеш да вземеш Роза със себе си.

12.

Роза се отпусна на седалката, свита в ъгъла на лимузината. Хвърли поглед към седналия до нея Дейвид, после към Джонас. В колата беше тъмно, но от време на време светлината на някоя улична лампа осветяваше лицето на Джонас, седнал срещу тях на подвижната седалка и опънал дългите си крака през купето.

— Как е баща ти, Роза?

— Добре е, мистър Корд. Често говори за вас.

Макар да не виждаше в тъмното, тя усети, че той се усмихна.

— Поздрави го от мен, когато го видиш.

— Непременно, мистър Корд — каза тя.

Огромната лимузина набра скорост, когато излязоха на крайбрежния булевард. Роза погледна през стъклото. Пътуваха на север, към Санта Барбара, извън Лос Анжелос.

— Макалистър каза, че си искал да ме видиш, Дейвид.

Тя усети Дейвид да се размърдва на седалката до нея. Той се наведе напред:

— Направихме, каквото можахме сами, Джонас — започна той. — Ако ще продължаваме, ни е нужно твоето одобрение.

Гласът на Джонас беше безизразен.

— Защо трябва да се продължава? — запита той. — Доволен съм от сегашното състояние на нещата. Спряхте да губите и отсега нататък ще бъдете на черно.

— Няма да останем дълго на черно. Профсъюзите настояват за увеличения, иначе ще стачкуват. Това ще погълне всяка евентуална печалба.

— Нека си настояват — каза все така безстрастно Джонас. — Не е нужно да приемеш условията им.

— Вече го сторих — отвърна Дейвид.

Роза почувства мигновената тягостна тишина. Погледна от единия към другия, макар че не можеше да види лицата им.

— Така ли? — каза тихо Джонас, но дълбоко в гласа му се прокраднаха хладни нотки. — Мислех, че връзките с профсъюзите се осъществяват от Дан.

Гласът на Дейвид не трепна. Имаше някаква предпазливост в него, но това беше предпазливостта на човек, който опипва пътя през непозната територия, не предпазливост, породена от страх.

— Така беше, до тази вечер — отвърна той. — Докато не се отрази на благоденствието на компанията. Тогава стана моя работа.

— Защо да не можеше Дан да го уреди?

— Защото не отговаряхте на бележките му — тихо каза Дейвид. — Не искаше да го направи без вашето съгласие.

— А ти мислеше различно?

— Да.

Гласът на Джонас стана още по-хладен.

— Кое те кара да мислиш, че твоите постъпки, така, както и неговите, не се нуждаят от моето одобрение?

Тя чу щракването на запалката на Дейвид и го видя да поднася пламъчето към цигарата. Светлината заигра за миг по лицето му, след това се изгуби. Връхчето на цигарата проблясваше в мрака.

— Защото сметнах, че ако искаше от мен да банкрутирам компанията, щеше да ми го кажеш преди две години.

Джонас не обърна внимание на отговора.

— За какво друго си искал да ме видиш?

— Правителството пак започва кампанията срещу тръстовете — каза Дейвид. — Настоява да отделим кинотеатрите от студиото. Преди време ти пратих всички данни. Ще трябва да им отговорим.

Джонас не се заинтересува особено.

— Казах вече на Мак какво да прави. Ще издържим до края на войната, когато ще можем да вземем добра цена за салоните. След всяка война има инфлация на недвижимите имоти.

— Но ако няма война?

— Ще има — увери го спокойно Джонас. — След някоя и друга година Хитлер ще се усети притиснат. Ще се наложи да разпростре инвазията, защото ще загуби цялото привидно благополучие, което уж е донесъл на Германия.

Роза почувства как стомахът й се свива. Едно бе да чувстваш, че е неизбежно, но да се надяваш, че грешиш, а съвсем друго да го изложиш така — простичко и решително, като Джонас… без емоции: едно и едно прави две. Война. И тогава нямаше да има къде да се бяга. Германия щеше да властва над света. Дори и баща й признаваше, че Отечеството е толкова по-напред от другите, че на тях ще им бъде необходимо цяло столетие, за да го настигнат.

Тя се загледа в Дейвид. Как можеше американците да знаят толкава малко? Наистина ли вярваха, че могат да избегнат войната и да останат невредими? Как можеше той да стои и да води делови разговор, като че нищо не се е случило? Той беше евреин. Не чувстваше ли и той сянката на Хитлер, надвиснала над главата му?

Дочу как Дейвид се изсмя.

— Значи сме в едно и също положение — каза той.

Тя го изгледа шокирано, а той продължи:

— Това, което направихме, като засилихме икономиката, бе да изградим една фалшива икономика за самите нас. Такава, в която считаме за печалба отпадъците от собственото си тяло. Ние не сме създали нови източници за реални доходи.

— За това ли разговаря с Бонър?

Усети как Дейвид се сепна изненадано. За пръв път тази вечер гласът му загуби увереността си.

— Да — отговори той.

— Предполагам, че си се чувствал напълно упълномощен да проведеш подобен разговор, без да се посъветваш най-напред с мен? — гласът на Джонас бе все така тих.

— Още преди година ти изпратих бележка, с която исках позволението ти да говоря със Занук. Не получих отговор и Занук сключи договор с „Туенти Сенчъри Фокс“.

— Ако исках да разговаряш с него, щях да ти съобщя — сряза го Джонас. — Защо мислиш, че Дан не може да направи това, което Бонър може?

Дейвид се поколеба. Загаси цигарата в пепелника на облегалката до него.

— Заради две неща — започна той предпазливо. — Нямам нищо против Дан. Той е страхотно способен администратор и ръководител на студиото. Разработи програма, която дава възможност за максимална работа на студиото, но едно от нещата, които му липсват, е творческото въображение на мъже като Бонър и Занук. Способността да грабнеш една идея и сам да я превърнеш в грандиозен филм.

Загледа се в Джонас в мрака. Минаха край една улична лампа, която освети Джонас за миг: седеше с притворени очи и безизразно лице.

— Липсата на творческо въображение е разликата между истинския продуцент и администратора, какъвто всъщност е Дан. Творческото въображение, което би го накарало да вярва, че може да прави филми по-добре от всеки друг и, разбира се, способността да накара и другите да повярват в това. По мое мнение, ти лично показа много повече усет за това в двата филма, които направи, отколкото Дан в петдесетте и няколко, произведени през последните две години.

— Кое е второто? — запита Джонас, пренебрегвайки комплимента на Дейвид. Роза се усмихна на себе си, като усети, че оценката е приета като истина.

— Второто са парите — отговори Дейвид. — Ако предположим, че Дан притежава това качество, ще са му необходими пари, за да го развие. Пет милиона долара, за да направи два или три големи филма. Пари, които не е необходимо ти да инвестираш. Бонър се самофинансира. Той ще прави четири филма годишно, а вложените от нас пари ще са минимални, само горницата за всеки един. От разпространението и разпределянето на печалбите не можем да пострадаме, каквото и да се случи. А надзорът върху останалата част от програмата може само да ни помогне.

— Мислил ли си какво ще означава това за Дан? — полюбопитства Джонас.

Дейвид си пое дълбоко дъх.

— Ти отговаряш за Дан, не аз. Моята отговорност е компанията. — Той се поколеба за миг. — Все още остава широко поле за действие на Дан.

— Не и по начина, по който си го замислил — сухо отбеляза Джонас. — Никоя работа не може да се ръководи от двама.

Дейвид мълчеше.

Думите на Джонас прозвучаха остро в мрака:

— Добре, сключи си с Бонър сделката. Но ти ще имаш грижата да се отървеш от Дан. — Той се обърна напред. — Сега можеш да ни закараш обратно при колата на мистър Улф, Робер.

— Да, мистър Корд.

Джонас се обърна отново към тях.

— Видях се с Невада преди това — каза той. — Ще прави серията за вас.

— Чудесно. Веднага ще се заемем със сценариите.

— Не е нужно — заяви Джонас. — Вече решихме. Предложих му да се спрем на героя Макс Санд от „Ренегатът“ и да продължим оттам.

— Не може да направим това. В края на филма той отпрашва с коня към планината, за да умре.

Джонас се усмихна.

— Да речем, че не е умрял. Оживял е, взел е друго име и е станал религиозен. Прекарва остатъка от живота си, помагайки на хората, които няма към кого да се обърнат. Използва оръжието само в краен случай. Това се харесва на Невада.

Дейвид зяпна Джонас. Как няма да се хареса на Невада? Веднага грабваше въображението. Коя звезда от уестърните би пропуснала шанса да направи подобна серия. Това именно наричаше той творческо въображение. Джонас действително го притежаваше.

Колата спря пред болницата, Джонас се присегна и отвори вратата.

— Тука слизате — каза тихо той.

Срещата бе приключила.

Не влязоха в колата на Дейвид, докато огромната черна лимузина не се загуби от погледа им. Дейвид отвори вратата и Роза го погледна.

— Много неща се случиха тази нощ, нали? — пророни тихо тя.

— Много богата, наистина — съгласи се той.

— Не е нужно да ме изпращате. Мога да взема такси. Разбирам какво ви е.

Той я изгледа, после се усмихна.

— Какво бихте казали, да отидем някъде да пийнем нещо?

Тя се поколеба за миг.

— Имам вила в Малибу — каза накрая. — Не е далеч оттук. Можем да идем там, ако искате.

След петнадесет минути бяха във вилата.

— Не обръщайте внимание на обстановката — каза тя, докато отключваше. — Напоследък все нямам време да разтребя.

Запали осветлението и той я последва в голямата всекидневна, в която нямаше изобилие от мебели. Кушетка, няколко пръснати кресла, две ниски масички с лампи. На едната стена имаше камина, а отсрещната представляваше огромен, солиден стъклен прозорец, който гледаше към океана. Пред него имаше статив с недовършена маслена картина. На пода лежаха престилка и палитра.

— Какво пиете? — попита тя.

— Скоч, ако имате.

— Имам. Поседнете, докато донеса чаши и лед.

Той изчака тя да излезе от стаята, след което пристъпи към статива. Разгледа картината. Представляваше залез над Тихия океан, изобразен с яркочервени, жълти и оранжеви тонове над почти черната вода. Чу подрънкването на лед зад себе си и се обърна. Тя му поднесе напълнена чаша.

— Вие ли сте я правили? — попита той, поемайки чашата. Тя кимна.

— Не ме бива много. И на пиано свиря по същия начин. Но така се успокоявам, притъпявам раздразнението си от собствената си неспособност. Компенсирам за това, че не съм гениална.

— Много малко хора са — отбеляза той. — Но от това, което чух, вие сте много способна лекарка.

Тя го погледна.

— Вероятно. Но не съм достатъчно добра. Това, което казахте тази нощ, бе много показателно. И много вярно.

— Кое именно?

— За творческото въображение, за способността да правиш това, което никой друг не би могъл. Това важи и за лекаря, и за големия хирург, струва ми се. — Тя сви рамене. — Аз съм само един много добър работник. Нищо повече.

— Не сте ли прекалено строга към себе си?

— Не — бързо отговори тя. — Учих при лекари, които бяха гениални и съм виждала достатъчно други, за да зная какво говоря. Баща ми, по свой начин, е гений. Може да прави неща с пластмаси и керамики, които никой друг на света не би могъл. Зигмунд Фройд, който е приятел на баща ми; Пикасо, с когото се запознах във Франция; Джордж Бърнард Шоу, който преподаваше в моя колеж в Англия — всички са гении. И всички имат това общо качество. Творческото въображение, което им дава възможност да правят неща, които никой друг преди тях не е правил. — Тя поклати глава. — Не, зная много добре. Аз не съм гений.

— Аз също не съм. — Той я погледна. Обърна се към океана, а тя се приближи и застана до него. — Аз също познавам някои гений — каза той. — Вуйчо Бърни, който основа „Норман Пикчърс“, беше такъв. Правеше всичко, за което сега са нужни десет души, съвсем сам. Джонас Корд също е гений в известен смисъл. Макар че не съм сигурен в коя област точно. Жалко, че се е разпръснал и върши толкова много различни неща.

— Зная какво искате да кажете. Баща ми казва почти същото за него.

Той я погледна.

— Жалко, нали? — продължи той. — Двама обикновени хора, застанали тук и загледани в Тихия океан.

Очите й блеснаха игриво:

— А той е толкова голям.

— Най-големият — каза тържествено той. — Поне един гений го е казал. Най-великият в света. — Той вдигна чашата. — Да пием за това.

Пиха и пак се обърнаха към океана.

— Топло е — достатъчно топло, за да се поплува.

— Не мисля, че океанът би имал нещо против, ако двама съвсем обикновени хора поплуват в него.

Той вдигна поглед към нея и бавно се усмихна.

— Ще поплуваме ли?

Тя се засмя.

— Разбира се. Ще намерите бански принадлежности в шкафчето на гардеробната.

Дейвид излезе от водата и се строполи на одеялото. Претърколи се настрана и я загледа как тича по плажа към него. Дъхът му секна. Беше толкова женствена, че почти забрави, че е и лекарка.

Тя се отпусна до него, взе кърпа и я метна върху раменете си.

— Не предполагах, че водата е толкова студена.

Той се засмя.

— Прекрасна е. — Присегна за цигарите. — Когато бях дете, ходехме да плуваме при доковете на Ийст Ривър. Беше много по-различно оттук. — Запали цигарата и й я подаде.

— Сега по-добре ли се чувствате? — запита тя.

Той кимна.

— Точно както ми препоръча лекарят — той се засмя. — Цялото напрежение изчезна.

— Надявам се — каза тя. Дръпна от цигарата и му я върна.

— Знаеш ли, Роза — започна той някак свенливо, — когато мама ме помоли да дойда на вечерята, за да се запозная с теб, никак не ми се искаше.

— Зная — отвърна тя. — И с мен беше същото. Бях уверена, че ще се окажеш някакъв лигльо.

Тя се озова в прегръдката му, а устата й имаше вкус на океанска сол. Ръката му намери гърдата й под банския костюм. Долови възбудата на тръпнещото тяло и набъбващото в дланта му зърно, после пръстите й се плъзнаха по бедрото му и уловиха члена.

Присегна бавно, плъзна презрамките на банския от раменете й и го свали от тялото й. Чу свистенето на дъха й в гръдния кош, когато притисна лице към гърдите й. Ръцете й обгърнаха главата му и скриха нощта. Изведнъж пръстите й затърсиха лудо, наместиха го в нея, а гласът й беше дрезгав и настоятелен:

— Не бъди толкова нежен, Дейвид! Аз съм жена!

13.

Роза влезе във вилата и се запъти направо към спалнята. Погледна часовника на нощната масичка. Беше време за новините в шест. Включи радиото и гласът на говорителя изпълни стаята, когато тя започна да се съблича.

Тя изключи радиото. Все военни новини. Днес не й се слушаха. Изви се и загледа голото си тяло в огледалото над тоалетката.

Сложи ръка на корема си. Чувстваше го силен и пълен. Обърна се настрана и отново се огледа. Беше все още плоска. Ала не след дълго щеше да започне закръгляването и издуването. Усмихна се вътрешно, като си спомни изненадата в гласа на доктор Майер: „Но докторе, вие сте бременна!“. В погледа му имаше някакво удивление. Тя се беше разсмяла: „И аз така си мислех, докторе“. „Хм — измърмори той. — Е?“

„Не се вълнувайте толкова, докторе“, бе казала тя почти сухо. — „Известно е, че такива неща се случват на много жени.“ След това бе изненадана от внезапното чувство на гордост и щастие, което я изпълни. Никога не бе мислила, че ще изпита подобни чувства. Мисълта за дете винаги я бе плашила. Не някакъв физически страх, а обстоятелството, че бременността можеше да я отклони от работата, да обърка живота й.

Но съвсем не излезе така. Беше горда, щастлива и възбудена. Това бе нещо, което единствена тя можеше да направи! Никога не бе имало мъж, в цялата история на медицината, който да е родил дете.

Метна си един халат на раменете и влезе в банята, където завъртя крана на ваната. Бавно сипа солите във водата. Лекият аромат погъделичка ноздрите й. Кихна. „Gesundheit!“, каза тя гласно и притисна ръце към корема.

После се разсмя. Бебето още не бе оформено в нея, а тя вече му говореше. Погледна лицето си в огледалото на банята. Кожата й бе чиста и розова, а очите й искряха. Пак се усмихна. За пръв път в живота си се радваше, че е жена.

Внимателно пристъпи към ваната и се потопи в топлата вода. Не биваше да се бави дълго. Искаше да бъде на телефона в седем, когато Дейвид щеше да се обади от Ню Йорк. Искаше да чуе щастието в гласа му, като узнае.

Дейвид изучаваше синята, подвързана в кожа, счетоводна папка на бюрото. Шест милиона печалба за тази година. Почти два милиона миналата година. Ако не друго, цифрите показваха колко прав е бил, когато сключи сделката с Бонър преди три години.

Наистина Бонър изкара почти толкова и за себе си. Но имаше право. Почти цялата печалба бе дошла от неговите големи филми — тези, които бе режисирал и финансирал сам. Ех, ако Дейвид бе успял да убеди Джонас да финансира продукциите на Бонър! Ако беше успял, печалбата за тази година щеше да възлиза на десет милиона.

Само едно смущаваше Дейвид. През последната година, с покачването на цените на пазара, Корд постепенно бе започнал да ликвидира част от акциите си. Вече бе възстановил първоначалното си капиталовложение и двадесет и трите процента акции, които все още притежаваше, бяха свободни. За компания от такъв голям мащаб това означаваше контрол. Но някои ги изкупуваше. Повтаряше се историята с вуйчо Бърни. Само че този път Джонас беше от другата страна на оградата. Един ден някакъв брокер на име Шефилд дойде да се срещне с Дейвид. Говореше се, че е начело на мощен синдикат със значителни вложения в компанията. Дейвид бе го изгледал въпросително в началото на срещата.

— Вече почти цяла година се опитваме да уредим среща с мистър Корд, за да разискваме някои общи проблеми — започна Шефилд. — Но никой не знае къде се намира и как би могъл човек да се добере до него. Дори не получихме отговор на писмата си.

— Мистър Корд е зает човек.

— Зная — прекъсна го бързо Шефилд. — Работил съм с него и по-рано. Най-малкото, което мога да кажа, е, че е ексцентричен. — Измъкна златна табакера от джоба и я отвори. Грижливо избра цигара и я постави между устните си. Запали я и все така грижливо прибра табакерата в джоба. Издуха облак дим към Дейвид. — Търпението ни е към края си — продължи той. — Имаме значителни вложения в компанията; вложения, които не допускат нито любителска работа, нито очевидно пренебрегване на възможностите за печалба.

— Мисля, че вложителите нямат особени основания за оплакване — вметна Дейвид. — Особено като се имат предвид тазгодишните печалби.

— Приветствам вашата лоялност, мистър Улф — прекъсна го Шефилд и се усмихна. — Но и двамата знаем някои неща. Така например моята група вложители имаше желанието да авансира средствата, необходими за определени филми, което щеше да удвои печалбите. Мистър Корд не го допусна. Искаме да разработим план за справедливо разпределение на акциите и печалбите за отделните администратори. Мистър Корд не пожела. Освен това ние определено не искаме компанията да се обременява с разходи от рода на тези за Булевард Парк Хотел.

Дейвид се бе чудил колко време щеше да мине, докато спомене и това. Беше публична тайна в бранша. Наричаха го „Харема на Корд“.

Бе започнало преди две години, когато Джонас се опита да наеме апартамент в хотела за едно момиче и му бяха отказали. Използвайки филмовата компания като параван, той нае няколко етажа в същия реномиран хотел в покрайнините на Бевърли Хилс. В деня на подписването на наемателните документи той нареди всички момичета с временен договор от студиото да бъдат настанени там.

Едва не се стигна до бунт, когато тълпа от тридесет момичета нахлу в апартаментите пред очите на шокираната управа на хотела. Вестниците се изпълниха с пикантни новини, наблягайки на факта, че никое от момичетата не печелеше на година толкова, колкото струваше месечният наем на апартамента му.

Това беше преди две години, а договорът бе за петнадесет. Наистина струваше доста пари на компанията. Хотелът на драго сърце би анулирал договора, но Джонас не искаше и да чуе за това. Постепенно повечето от момичетата се изнесоха. Сега голяма част от апартаментите бяха празни, освен когато Джонас попаднеше на момиче, за което смяташе, че има данни.

Дейвид се облегна на стола.

— Разбира се, не е нужно да подчертавам, че мистър Корд не получава заплата или друго възнаграждение от компанията.

Шефилд се усмихна.

— Ние не бихме възразили, ако мистър Корд вършеше някакви работи за компанията. Но истината е, че не проявява никаква активност. Не е присъствал на нито едно заседание на дирекционния съвет, откак се свърза с компанията.

— Мистър Корд закупи контролните акции на компанията — наблегна Дейвид. — Поради това връзките му с нея не са като на обикновените служители в нея.

— Напълно съзнавам това — подхвана Шефилд. — Но сигурен ли сте, че контролът на компанията е все още в негови ръце? Ние вече притежаваме акции колкото неговите, а може би и повече. Според нас имаме право да се намесим в ръководството на компанията.

— Ще ми бъде драго да предам казаното от вас на мистър Корд.

— Това не е нужно — каза Шефилд. — Съдейки от отказа му да откликне на исканата от нас среща, ние сме уверени, че то не го интересува.

— В такъв случай защо дойдохте при мен? — запита Дейвид. Сега, след като с предварителното опипване на почвата се бе приключило, се стигаше до същността на нещата.

Шефилд се наведе напред.

— На нас ни се струва, че успехът на тази компания се дължи главно на вас и вашата политика. Ние ценим дълбоко вашите способности и бихме желали да заемете подходящото си място като главен административен служител. — Той изгаси цигарата в пепелника пред него. — Със съответната власт и парично възнаграждение, разбира се.

Дейвид вторачи поглед в него. Светът му се поднасяше на сребърна тепсия.

— Това е твърде задължаващо — започна предпазливо той. — Ами ако ви помоля да оставите нещата, както са си? Или ако успея да убедя мистър Корд да приеме някои от предложенията ви? Това ще бъде ли задоволително за вас?

Шефилд поклати глава.

— При цялото полагащо се уважение към вашата искреност — не. Виждате ли, ние сме твърдо убедени, че Корд е вреден за преуспяването на компанията.

— Готови сте да започнете оспорване на пълномощия, ако не се съглася с вас, така ли?

— Съмнявам се дали ще бъде необходимо — отвърна Шефилд. — Вече би споменах, че сме собственици на значителен дял от акциите. Някои акционери са склонни да ни предоставят допълнителни пет процента. — Той измъкна някакъв лист от джоба и го подаде на Дейвид. — Ето и съгласието на мистър Бонър да ни предаде всички притежавани от него акции на петнадесети декември, деня на годишното събрание, следващата седмица. Десетте процента акции на мистър Бонър ще ни направят господари общо на тридесет и осем процента. Със или без вашите пет процента ние имаме повече от достатъчно акции, за да поемем ръководството на компанията. Дори с пълномощията мистър Корд не ще бъде в състояние да разполага с повече от тридесет процента от акциите.

Дейвид пое листа и го погледна. Беше писмено потвърждение, съвсем редовно. И подписът беше на Бонър. Мълчаливо побутна листа обратно на Шефилд. Изведнъж си припомни стария склад на Норман, където бе постъпил най-напред на работа. Кралят трябваше да умре. Ала сега не се отнасяше за някакъв бригадир на платформа, а за Джонас. До този момент никога не се беше замислял за това. Джонас бе изглеждал неуязвим.

Но всичко се бе променило. Джонас се проваляше. А думите на Шефилд всъщност означаваха: „Довери ни се и ние ще те направим крал“. Дейвид си пое дълбоко дъх. Защо пък не? Нещо подобно бе чувствал винаги, от онзи пръв ден в склада.

Роза остави вестника на леглото и присегна за цигара. Погледна будилника. Сочеше осем и нещо. Това означаваше, че в Ню Йорк минава единадесет. Дейвид трябваше да се обади досега. Обикновено, когато предполагаше, че ще закъснее, я уведомяваше предварително.

Дали не му се бе случило нещо? Дали не лежеше контузен някъде по улиците на Ню Йорк, на близо пет хиляди километра оттук, а тя да узнае, когато вече бе много късно?

Взе слушалката и набра номера на хотела му в Ню Йорк. Чу бързото превключване на линията през страната, после телефонът зазвъня в апартамента му. Звъня дълго.

— Ало — каза той. Гласът му беше нисък и предпазлив.

— Дейвид, как си?

— Чудесно — отвърна той.

— Разтревожих се. Защо не ми телефонира?

— В момента имам заседание.

— О! Сам ли си? В спалнята ли си?

— Да — отговори той със същия нисък, предпазлив глас. — В спалнята съм.

— На леглото ли седиш?

— Да.

— Аз лежа в леглото. — Тя го изчака да зададе обичайния си въпрос. Този път той не го стори, но тя все пак продължи. — Нямам нищо на себе си — прошепна тя. Внезапно топлота я заля. — О, Дейвид, така ми липсваш! Иска ми се да си до мен сега.

Дочу драсването на клечка кибрит.

— Ще се прибера към края на седмицата.

— Не мога да чакам, Дейвид. Ти можеш ли?

— Не — каза той все така предпазливо.

— Изпъни се в леглото за миг, Дейвид — прошепна тя. — Искам да ме почувстваш така, както аз те чувствам!

— Роза…

— О, Дейвид — прекъсна го тихо тя. — Виждам те. Твърд и силен. Усещам как преливаш живота в мен. — Затвори очи под прилива на топлината, бликнала от слабините й. Долавяше дъха му в телефонната слушалка. — Дейвид — прошепна тя, — не мога да чакам!

— Роза! — Гласът му беше дрезгав. — Аз…

Нейният глас бе топъл и провлачен:

— Фройд би научил много чрез мен — прошепна тя. — Сърдиш ли ми се, Дейвид, за това, че съм толкова ненаситна?

— Не — отвърна той.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Радвам се — изрече тя. — Имам прекрасна новина за тебе, скъпи.

— Не може ли да ми я кажеш утре, Роза? — бързо я пресече той. — В момента имам много важно заседание.

Тя млъкна от изненада. Той го прие като съгласие.

— Чудесно, мило момиче — каза той. — Дочуване засега.

Чу се щракване и той изключи, преди да му е отговорила. Тя изгледа слушалката смаяно, после бавно я постави върху телефона.

Присегна към цигарата, която продължаваше да тлее на пепелника. Лютивият дим опари гърлото й. Ядосана, тя я загаси. Изви ръце към възглавницата и остана така.

Не трябваше да му се обаждам, помисли си тя. Каза, че ще е много зает. Стана от леглото и отиде в банята. Загледа се в огледалото.

Трябва да го разбереш, убеждаваше се тя. Имало е случаи, когато ти си била прекалено заета, за да разговаряш с него по телефона. Точно ти от всички хора.

Едва ли не изненадана, тя забеляза как сълзите бликат от очите и се стичат по бузите. После те я надвиха и тя се отпусна на колене, опряла лице до хладната порцеланова вана. Закри очи с ръце.

Това ли значи да бъдеш жена?

14.

Морис Бонър се надигна в леглото и загледа момичето, което се запъти към един стол и седна в него. Изучаваше я с възхищение. Момичето беше голо. И прекрасно. Едрите, пълни гърди почиваха върху идеално оформения гръден кош. Плоският, стегнат корем набъбваше рязко над изненадващо издадения пубис, после нежно преливаше към бедрата на дългите й, стройни крака.

Видя как мускулите на гърба й внезапно заиграха, когато тя се обърна да вземе пакета цигари от масичката. Кимна с одобрение. Беше красива, страхотно красива. Може би не в обикновения смисъл на думата, но толкова прекрасна, колкото една проститутка можеше да бъде.

— Боже мой, колко си грозен — каза момичето, като го погледна.

Той се ухили, разкривайки разкривени, неравни зъби на дългото си, конско лице. Казаното от нея не беше нещо ново. Не го изненадваше; сам можеше да го види в огледалото. Отметна чаршафа и стана от леглото.

— Ето, покрий се — каза момичето и му подхвърли хавлиена кърпа. — Приличаш на маймуна с увисналия си член.

Той ловко улови кърпата и я загърна около кръста си.

— Добре ли беше? — полюбопитства той, вземайки цигара от пакета. Тя не му отговори. — Струваше ли си?

— Може и така да се каже — отвърна незаинтересовано тя.

Той се върна до леглото и седна на ръба.

— Това ли е всичко? — попита той. — Просто поредният мъж?

Тя го изгледа.

— Предполагам, че си разумно момче. Искаш ли да ти кажа истината?

— Истината, разбира се — усмихна се наново той.

— Всички сте еднакви за мен — изговори тя, без да отмества погледа си.

— Все пак, нищо ли не чувстваш?

— Разбира се — отговори тя. — И аз съм човек. Обаче не си го позволявам при клиентите. Те плащат за изкуството ми. — Загаси си цигарата в пепелника. — Когато почувствам нужда да си вирна краката, вземам една седмица отпуск и отивам в някое туристическо ранчо, от тези, които се грижат омъжените жени да прекарат добре. Там винаги се намира някой каубой, който си мисли, че е страхотен и ми е свършил голяма услуга. И всъщност е така, защото не съм задължена да му разигравам театър. Докато клиентите плащат. Там аз имам задължения.

— Така не мамиш ли клиентите си?

Тя се усмихна.

— Чувстваш ли се измамен?

— Не — призна той. После бързо добави. — Не знам. Не допусках, че разиграваш театър.

— Не разигравах театър — обясни тя и взе друга цигара. — Работех. Това ми е занаятът.

Той не проговори.

Тя запали цигарата и продължи, жестикулирайки:

— Ето например, навечеряш се добре. След това споделяш с приятелите си, че си ял чудесно печено. Най-хубавото. Не се притесняваш да го кажеш. Дори ги уведомяваш къде си вечерял, за да могат и те да се възползват от откритието ти. Така ли е?

Той кимна.

— Така е и с мен — каза тя. — Ти имаш приятел. В случая е Ърв Шварц. Седнали сте да играете карти, когато той те поглежда и казва: „Снощи чуках едно чудо парче. Страхотна беше. Джени Дентън. Иди да я натегнеш.“ Пристигаш и оставяш парите на масата. Качваш се отгоре, лягаш отдолу. Напълваш се като балон и литваш в небесата. Обзалагам се, че отдавна не си свършвал три пъти последователно. Все още ли се чувстваш измамен?

Той се разсмя, чувствайки се изведнъж млад и силен. Тя имаше право. От дълго време насам не се бе чувствал така, може би от двадесет години. Усети как пламъкът в слабините му се връща. Стана остави кърпата да падне на пода. Тя се засмя.

— По-млад си, отколкото мислех. Е, вече е полунощ.

— И какво? — загледа я той.

— Уговорката беше две банкноти до полунощ — напомни тя. — Ти получи това, за което плати. Отсега до зори струва още три банкноти. Като се включва и закуската.

— Страшна си, като някое импресарио — засмя се той. — Добре, съгласен съм.

Тя се усмихна и се изправи.

— Ела.

Последва я в огромна баня с гигантска квадратна вана от мрамор, вградена в пода. Имаше маса за масаж до стената, под прозореца. Тя посочи натам.

— Качвай се.

Той седна на ръба на масата и я наблюдаваше как отвори шкафчето. Извади оттам един бръснач, крем за бръснене и четка. Напълни тасче с вода и напои една кърпа под крана. Постави всичко на ръба на мивката, близо до масата.

— Легни — нареди тя, потапяйки четката в тасчето, биейки усилено, докато се получи обилна пяна.

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Ти как мислиш? — запита тя. — Смятам да те обръсна.

— Бръснах се тази вечер.

Тя се засмя.

— Не лицето ти, глупчо. — Присегна с ръка и го притисна върху масата. — Искам да видя как изглеждаш под тая козина.

— Но…

— Стой мирно — заповяда свирепо тя и започна да му сапунисва гърдите. — Няма да те порежа. Правила съм го толкова пъти, когато работех в болницата.

Пяната му действаше много успокоително.

— Работила си в болница ли?

Тя кимна.

— На двайсетгодишна възраст завърших училище за медицински сестри — каза. — С отличен.

— Защо се отказа?

Едва усещаше движението на бръснача по тялото? Тя се обърна да го изплакне под крана.

— Шейсет и пет долара месечно, осемнадесет часа на ден — каза тя, като се обърна към него. Започна да сапунисва другата страна на гърдите му. — И прекалено много веселяци, който си мислят, че другото е безплатно.

Той се засмя, когато бръсначът се плъзна по корема му.

— Гъдел ме е.

Тя пак изплакна бръснача.

— Обърни се — нареди тя. — Искам да ти взема гърба и раменете.

Обърна се по корем и отпусна глава на ръцете си. Долови лекия ментолов аромат на сапунената пяна в ноздрите си. Усещаше как бръсначът се движи бързо по него. Затвори очи.

Тя го потупа по рамото и той отвори очи. Тя бръкна в шкафчето и извади калъп сапун. Разкъса опаковката и му го подаде.

— Вземи сега един топъл душ и се изтрий хубаво.

Струята вода го боцкаше като с карфици; помещението се изпълни с пара и аромат на жасминов сапун. Усети как кожата му тръпне. Когато излезе, лицето му беше зачервено и усмихнато. Тя му подаде голям чаршаф.

— Избърши се и се върни пак на масата.

Той веднага се загърна и се изпъна на масата. Тя взе малък ръчен вибратор от шкафа и го включи в контакта. Започна бавно да го масажира. Бръмченето на вибратора сякаш отпусна мускулите на тялото му.

— По-хубаво е от турска баня — каза той.

— Това е турска баня — сухо отбеляза тя, после изключи вибратора и метна кърпата отгоре му. — Сега полежи няколко минути.

Той я видя как се навежда над мраморната вана и пуска водата. Проверяваше внимателно, докато получи желаната температура, после я остави да тече. Когато водата във ваната се покачи на около десетина сантиметра, тя я спря.

— Готово — каза. — Ставай.

Той слезе от масата и чаршафът се свлече на пода.

— Знаеш ли — отбеляза тя, — не си и наполовина толкова грозен, какъвто бе, преди да ти смъкна козина. — Побутна с крак вратата на банята, за да я затвори и така разкри огледалото зад нея.

Той се погледна в огледалото и лицето му цъфна в усмивка. Права беше. Изведнъж изглеждаше с двайсет години по-млад. Тялото му бе чисто и бяло под цялата окосменост. Дори се чувстваше по-строен.

Усмихна се на отражението си в огледалото.

— Достатъчно нарцисизъм — отсече тя. — Влизай във ваната.

Той се потопи във водата. Беше малко по-топла от телесната температура.

— Отпусни се. Ей сега ще се върна.

Той се излегна, а миг след това тя бе отново в банята. В едната си ръка носеше огромна бутилка шампанско, а в другата малък мускал. Остави шампанското на пода, отвори мускалчето и капна няколко капки от него във водата. Тежкият аромат на жасмин веднага изпълни стаята. Остави мускалчето на ръба на ваната и взе бутилката шампанско.

С вещина отстрани станиола и разхлаби телта около тапата. Тапата изгърмя и шампанското шурна между пръстите й.

— Забравила си чашата — каза той, не преставайки да я гледа.

— Не ставай глупав. Само тъпаците пият тази дивотия. Тя е за ваната. Много по-добре е от вана с изкуствени мехурчета.

Тя заизлива съдържанието на бутилката около него.

Виното се пенеше и приятно загъделичка кожата му.

Постави празната бутилка на пода и взе цигара от кутията на шкафчето. Запали я. Той усети тежкия, хаплив мирис на марихуана.

Дръпна веднъж от цигарата и му я подаде.

— Ето — каза тя. — Две дръпвания. Не повече.

Той поклати глава.

— Не, благодаря. Не съм по тая част.

— Не ми бъркай работата — каза тя. — Искам само да те отпусна.

Пое цигарата от ръцете й и внимателно я постави между устните си. Дръпна. Димът проникна дълбоко него. Не стана нужда да го издухва. Тялото му го попи като гъба.

Погледна се. Изведнъж се почувства изпълнен с жизненост. Тялото му бе така чисто и здраво. Погледна към нея, когато тя влизаше във ваната. Пак дръпна от цигарата. Стори му се, че се понесе леко върху водата.

— Достатъчно. — Тя взе цигарата от устата и я захвърли настрани.

— Луда работа — каза той усмихнат, докато тя се настаняваше във ваната до него.

— Така трябва — каза тя, навеждайки глава към гърдите му, едва покрити от водата. Сепна се, когато усети как зъбите й задраскаха леко гърдите му. Тя вдигна глава и го погледна усмихната. — Така трябва — повтори тя. — Дала съм двайсет долара за бутилката шампанско.

Не можеше да си спомни кога точно му хрумна идеята. Вероятно докато е спал. Но нямаше значение. Тя бе узряла, когато слезе на закуска сутринта. Той бе изпълнен с увереността, която съпровождаше толкова много други подобни успешни идеи в миналото.

Тя вдигна поглед от масата, когато чу стъпките му по стълбището.

— Добро утро, мистър Бонър. Гладен ли сте?

Той отвърна на усмивката й с благодарност.

— Умирам от глад — каза той и сам се изненада. Отдавна не бе мечтал за солидна закуска. Обикновено минаваше със сок и кафе.

Видя как помръдна крак и натисна някакъв бутон на пода под масата. В кухнята, в задната част на къщата, отекна звън.

— Изпийте си сока — нареди тя. — Закуската ще дойде ей сега.

Настани се срещу нея и вдигна голямата чаша доматен сок от съда с лед, в която бе поставена.

— Наздраве.

Огледа я одобрително. На ярката утринна светлина по лицето й нямаше никаква бръчка. Очите й бяха бистри и тъмни, устните — леко начервени. Бледо кестенявата й коса бе пристегната здраво към тила на конска опашка. Загорелите й ръце изпъкваха на фона на бялата спортна блуза с къси ръкави, която бе плътно, спретнато натъпкана в майсторски скроената клинообразна пола.

Вратата зад нея се отвори и една едра мексиканка се заклатушка към тях, понесла огромен поднос, съдържанието на който нареди на просторната въртяща се част в средата на масата. После сръчно отстрани изпразнената чаша пред него и остави на нейно място голяма чиния.

— Cafe un momento — каза бързо тя и изчезна.

— Заповядай, мистър Бонър — подкани Джени. — Има шунка, бекон, говеждо, пушена риба и бъбреци в чиниите със зелени похлупаци. Под жълтите има пържени яйца на очи, бъркани яйца и пържени картофи.

Той завъртя подвижния център на масата, докато попадна на шунката и си сипа. Докато си пълнеше чинията, мексиканката влезе с каничка кафе, топли кифлички и препечени филийки. Погледна в чинията си. Шунката беше точно такава, каквато я харесваше.

Джени си сипа порядъчна порция говеждо печено.

— Богата трапеза — отбеляза той, докато мексиканката му пълнеше чашата с кафе. Джени му се усмихна.

— Няма нищо евтино в този дом.

Мексиканката отиде и напълни чашата на Джени, после се заклатушка към кухнята.

— Имаш вид, като че ли ще играеш тенис тази сутрин.

— Точно това ще правя — кимна тя. — Играя по два часа всяка сутрин.

— Къде играеш?

— В Бел Еър. Имам постоянен час при Франки Гарднър.

Той повдигна вежди. Франки Гарднър бе един от най-добрите професионалисти в страната. Взимаше скъпо — най-малко двадесет и пет долара за час.

— Да не е един от клиентите ти? — запита с любопитство той.

— Не играя с клиентите си. Не е добре за работата. Купувам му времето като всеки друг.

— Защо?

— Обичам да спортувам — обясни тя. — Помагат ми да си поддържам формата. Сега вече знаеш, че понякога работя до късно.

— Разбирам какво имаш предвид. Мислила ли си някога да се занимаваш с нещо друго?

— Какво искаш да кажеш? — попита тя. — Споменах ти, че имам диплома за медицинска сестра.

— Не това исках да кажа. Никога ли не си опитвала в киното?

Тя се разсмя непринудено.

— Аз съм родена калифорнийка, мистър Бонър. Виждала съм какво става с децата, които идват тук. Някои изглеждат по-добре и от мен. Завършват като хопове на коли, започват да продават сандвичи или стават уличници за по пет долара. Не, благодаря. Това не е за мен.

— Не говоря случайно — настоя той. — Знаеш ли кой съм аз?

— Разбира се, мистър Бонър. Нали чета вестници. Вие сте един от най-големите продуценти в Холивуд.

— Тогава сигурно знам какво говоря, а?

— Възможно е — усмихна се тя. — Но аз се познавам и знам, че не съм артистка.

— Думите ти не съвпадат със снощните.

— Онова е съвсем друго — обясни тя. — То ми е занаятът. Освен това, виждате как живея. Ще мине много време, преди да почна да печеля по хилядарка седмично в киното.

— Откъде знаеш? От пет години разполагаме със сценарий, който не можем да реализираме поради липса на изпълнителка на главната роля. Беше написан за Рина Марлоу. Мисля, че е подходящ за теб.

— Вие сте луд! — засмя се тя. — Рина Марлоу бе една от най-красивите жени на екрана. Не бих могла да се сравнявам с нея.

Изведнъж той стана сериозен.

— В теб има неща, които ми напомнят за нея.

— Възможно е — каза тя. — Чувам, че била доста невъздържана.

— И това също — съгласи се той и се приведе към нея. — Но не него имам предвид. Прескочи утре в студиото и ще наредя да ти направят пробни снимки. Ако нищо не излезе, ще се откажем от цялата идея. Но ако излезе, необходимо е само одобрението на един човек и ти ще изкарваш по две хилядарки седмично.

— Две хиляди? — зяпна тя. — Вие се шегувате.

Той поклати глава.

— Никога не се шегувам за пари.

— Аз също — изрече сериозно тя. — Кой е този, от чието одобрение се нуждаете?

— Джонас Корд.

— По-добре да се откажем — каза тя. — От това, което чувам за него из града, той е направо откачен.

15.

Ървинг последва Дейвид във всекидневната, а Роза се залови да раздига масата.

— Никога не е изглеждала така добре — отбеляза той, излягайки се в едно кресло до камината.

— М-да — каза разсеяно Дейвид. Ървинг го погледна.

— Нещо ти се върти из главата, Дейви.

— Обикновените работи — отвърна уклончиво Дейвид.

— Чувам друго да се приказва.

Нещо в гласа му сепна Дейвид.

— Какво чуваш?

— Говори се, че се канят да притиснат твоя човек — тихо каза Ървинг.

— Какво друго чуваш?

— Новата група се готви да те направи шеф на парада, ако тръгнеш с тях — продължи Ървинг. — Казват също, че Бонър вече им се бил продал.

Дейвид остана смълчан. Не можеше да повярва, че Джонас не знае какво става. Но беше и възможно.

— Не казваш нищо, Дейви — тихо продума Ървинг. — А не си ме повикал ей тъй, без нищо.

— Откъде научи?

Ървинг сви рамене.

— Притежаваме акции — обясни небрежно той. — Някои от момчетата ми телефонираха и ми казаха, че са се свързали с комисионерите си. Искат да знаят какво да правим.

— Колко акции?

— О, осемдесет-деветдесет хиляди дяла из цялата страна. Сметнахме, че твоето решение ще ни даде възможност за добра сделка.

— Вие решихте ли… — Дейвид се поправи. — Решиха ли момчетата по кой път да вървят? — Акциите не бяха малко. Представляваха над три процента от два и половината милиона висящи дялове.

— Не, ние сме доста консервативни — отвърна Ървинг. — Обичаме да вървим там, където са парите. А иначе звучи примамливо: пълно финансиране, удвояване на печалбите, може би дори разделяне на дяловете след няколко години.

Дейвид кимна. Замислен присегна за цигара. Защо Джонас не отговаряше на бележките му? На три пъти се бе опитвал да го открие и трите пъти не бе получил отговор. Сигурно вече знаеше. Последния път, когато провери, му казаха, че Джонас вероятно е в чужбина. Ако беше вярно, докато се върнеше, всичко можеше да е свършено.

— Какво възнамеряваш да правиш, Дейви? — запита меко Ървинг.

— Не зная — отговори правдиво той. — Просто не зная какво да правя.

— Не можеш дълго да се чудиш — каза Ървинг. — Губещият си отива.

— Зная — кимна Дейвид. Драсна клечка кибрит и я поднесе към цигарата. — Но това е то. Зная, че Корд не ни обръща особено внимание, може би понякога съзнателно ни задържа. Но зная също така, че той може да прави филми, има шесто чувство за нашия занаят. Затова закупи компанията. Не е просто един леден задник като Шефилд и другите. Суха банкерска аритметика и, по дяволите, всичко извън баланса за печалбите и загубите.

— Но банкерите държат всички козове — посочи Ървинг. — Само глупак би се изправил насреща им.

— М-да — каза ожесточено Дейвид, загасявайки цигарата.

— Виж какво ще ти кажа, Дейви. Ще събера всички наши пълномощия и ще ти ги предам. Когато решиш кое е най-доброто, гласувай с тях.

Дейвид се вторачи в него.

— Ще направиш това?

— Тъй както го виждам аз — засмя се Ървинг. — Нямам друг избор. Нали ти ни превозваше онзи спирт от гаража на Шоки?

— Ето го и кафето — съобщи Роза, влизайки с подноса.

— Господи! — възкликна Ървинг. — Каква страхотна шоколадова торта.

Роза се засмя поласкана:

— Аз съм я правила.

Ървинг се изтегна в креслото.

— Ох, докторке! — въздъхна той, поглеждайки към Роза.

— Още едно парче?

— Изядох вече три. Още едно и ще трябва да ми направите пластична операция на стомаха, за да ми възвърнете формата.

— Тогава изпийте още едно кафе — каза тя и му напълни чашата. После започна да прибира чинийките.

— Все се каня да те питам, Дейви — започна Ървинг, — дали си чувал за едно курве на име Джени Дентън?

— Джени Дентън? — Дейвид поклати глава. — Не.

— Забравих — каза Ървинг и погледна към Роза. — Вече не участваш в тази игра.

— Какво за нея? — попита Роза. — Аз познавах една Джени Дентън.

— Така ли? Откъде я познавате, докторке?

— От болницата. Преди четири години имахме една сестра с това име.

— Около един и шейсет, тъмни очи, дълга светлокестенява коса, стройна фигура и интересна походка?

— Искаш да кажеш сексапилна? — засмя се Роза.

— М-да, това исках да кажа — кимна Ървинг.

— Изглежда се касае за същото момиче — отбеляза Роза.

— Какво за нея? — запита Дейвид.

— Ами Джени е може би най-скъпо платената проститутка в Лос Анжелос. Притежава собствена къща с шест спални на Бевърли Хилс и ако искаш да я видиш, това става само по предварителна уговорка. Не ходи по хотелите. Има си изключителен списък от клиенти и ако искаш да се срещнеш с нея, трябва да чакаш може би две-три седмици. Работи само пет дни в седмицата.

— Ако я препоръчвате на съпруга ми — прекъсна го усмихната Роза, — по-добре би било да спрете дотук.

Ървинг се усмихна.

— Е, изглежда, че през една нощ, в началото на тази седмица, Морис Бонър й бил на гости и тя го обслужила. На другия ден той повикал, Джени за пробни снимки. Заснел цветни кадри по някакъв стар сценарий. След това разбрал, че е попаднал на нещо изключително. Решил да се възползва от резултата. Облякъл я в бяла коприна. Трябвало да се пресъздаде някаква ритуална религиозна сцена: когато тя излиза от водата в големия резервоар на Дванадесета сцена, човек може да види всичките й прелести. След два дни тези кадри стават най-търсените сред собствениците на домашни прожекционни зали. Бонър получава повече заявки за тях, отколкото Зелцник за „Отнесени от вихъра“.

Дейвид се сещаше само за един сценарий с ритуална религиозна сцена.

— Да си спомняш името на сценария? — запита той. — Не беше ли „Грешницата“?

— Възможно е.

— Ако е той, това е сценарият, който Корд поръча да се напише специално за Рина Марлоу, малко преди тя да умре.

— Не ме интересува за кого е писан — усмихна се Ървинг. — Трябва да видиш пробните снимки. Ще подскочиш. Аз ги гледах два пъти захласнат. Като всички други в залата.

— Ще ги видя утре — реши Дейвид.

— Аз също бих желала да ги видя.

Дейвид погледна Роза. Усмихна се. За пръв път проявяваше интерес към филмите.

— Ела утре в студиото към десет — каза той. — Ще ги видим заедно.

Дейвид завърза шнура на халата и седна на креслото до прозореца, загледан в океана.

Дочуваше течащата в мивката на банята вода и тихото тананикане на Роза, която си миеше лицето. Въздъхна. Поне тя беше щастлива с работата си. Един лекар не трябваше да води война на нерви, за да практикува професията си.

Вратата щракна зад него и той се обърна. Тя го загледа със замечтано изражение на лицето и спря на прага.

— Е, какво искаш да ми кажеш? — усмихна се той. — Карай да видим.

— Не, Дейвид — отговори тя с топлина в погледа. — Дълг на жената е да слуша своя съпруг и господар, когато той говори.

— Съвсем не се чувствам като господар.

— Какво не е в ред, Дейвид?

— Не зная — каза той и започна да й разказва цялата история, започвайки от срещата си с Шефилд същата нощ, когато му беше телефонирала в Ню Йорк. Тя пристъпи към него и сложи ръце върху главата му, като я притегли към гърдите си.

— Бедният ми Дейвид — прошепна съчувствено тя. — Толкова грижи.

Той изви лице към нея.

— Скоро ще трябва да взема решение — каза. — Какво мислиш, как би трябвало да постъпя?

Тя го загледа с блесналите си сиви очи. Почувства се силна и уверена, сякаш имаше корени дълбоко в земята.

— Каквото и решение да вземеш, Дейвид — промълви тя, — сигурна съм, че то ще бъде правилното за нас.

— Как „за вас“?

Тя се усмихна бавно. Тази новооткрита сила също бе характерна за жената. Гласът й беше нисък и щастлив:

— Ще си имаме бебе — каза тя.

16.

Яркото слънце ги удари в очите след мрака в залата. Мълчаливо се запътиха към кабинета на Дейвид в един от административните павилиони.

— Какво мислиш, Дейвид? — тихо запита тя. — Тази проба не те ли кара да съжаляваш, че си се оженил?

Той я погледна и се засмя. Отвори вратата на павилиона и минаха покрай секретарката към частния му кабинет. Дейвид заобиколи бюрото и седна зад него.

Тя се настани на кожения стол пред бюрото. Замисленият израз бе все още на лицето му. Тя си взе цигара и я запали.

— Какво мислиш за пробата? — запита той.

Тя се усмихна.

— Сега разбирам защо подлудява всички мъже — отвърна тя. — Начинът, по който дрехата бе прилепнала към тялото, когато излезе от водата, бе най-сексапилното нещо, което някога съм виждала.

— Остави сцената. Ако не беше част от пробата, какво би си помислила за нея?

Тя дръпна от цигарата и усмивката напусна лицето й.

— Мисля, че беше прекрасна. Сърцето ми едва не се пръсна при сцената, когато се виждаха само пристъпващите ходила на Исус и краят на влачещия се кръст, а тя пълзеше в прахта подир Него, опитвайки се да Му целуне краката. Усетих, че плача с нея. — Тя замълча за миг. — Истински сълзи ли бяха или грим?

Дейвид я погледна.

— Истински сълзи — отвърна той. — При пробите не използват грим.

Почувства как възбудата го обзема. Роза му бе дала отговора. Не бе изпитвал подобно нещо от момента, когато за пръв път видя Рина Марлоу на екрана. Всички бяха заслепени от сцената на кръщението.

Измъкна празна бланка от поставката на бюрото и започна да пише. Роза го наблюдаваше известно време, после мина зад бюрото и надникна любопитно през рамото му. Беше приключил с писането и посягаше към телефона.

— Свържете ме с Макалистър в Рено — нареди Дейвид в слушалката. Обърна се към Роза и й се усмихна. Тя отвърна на усмивката и отново седна.

— Ало, Мак — започна Дейвид уверено и властно, — два въпроса, на които можеш да ми отговориш.

Обзе я чувство на гордост. Зарадва се, че бе дошла в студиото. Не познаваше съпруга си в тази светлина.

— Първо — каза Дейвид в телефона, — мога ли да сключа договор с една актриса чрез „Корд Експлозивс“? Имам специални съображения да не я договарям с нас. Важни причини. — Дейвид леко се отпусна.

— Добре. Вторият ми въпрос. Имам една филмова проба, която държа Джонас веднага да види. Можеш ли да му я предадеш?

Изчака малко.

— Няма какво повече да искам. След два часа филмът ще бъде в кантората ти в Лос Анжелос. Благодаря, Мак. Дочуване.

Остави слушалката и взе цигара. Пъхна я в устата си. Тя му поднесе клечка кибрит през бюрото. Той запали цигарата и й се усмихна.

— Джес — каза той, когато вратата се отвори и секретарката му влезе. — Изпращам ти една написана бланка. Искам да я фотографираш и да я монтираш в края на пробата на Джени Дентън, веднага. — Закри микрофона с другата ръка. — Вземете тази бланка и я занесете веднага на Джес Дий, лично — нареди той на секретарката, посочвайки бланката върху бюрото. Тя мълчаливо я взе и излезе.

— Зная, че е страшна проба, Джес — каза той в микрофона. — Направи едно копие с бланката и веднага го прати на секретарката на Макалистър в „Корд Еъркрафт“. До обяд трябва да бъде там.

— Реши ли вече?

Той кимна.

— Залагам всичко — отвърна той. — Сгреша ли, няма значение кой от тях ще спечели. Аз ще загубя.

Роза се усмихна.

— При всяка операция настъпва такъв момент. Ти си хирургът, държиш ножа, а пациентът е отворен пред теб. Според книгите има няколко начина, по които да действаш, много пътища, по които да тръгнеш. Но за теб съществува само един път, верният. Така че ти вземаш решението. Твоят път. Независимо от страничния натиск, независимо от книгите. Трябва да действаш тъй, както ти смяташ за добре. — Тя го загледа, продължавайки да се усмихва. — Така ли постъпваш, Дейвид? — запита го тихо. — Следваш ли собствения си път?

Той я изгледа, учуден от прозрението и мъдростта й.

— Да — каза, без да се колебае. — Вървя по собствения си път.

Никога преди не бе разглеждал въпроса така. Но тя беше права. Той наистина вървеше по собствен път.

Джени седеше до бюрото във всекидневната и подписваше чекове за месечните сметки, когато на вратата се позвъни. Чу как мексиканката се заклатушка край нея към входа. Намръщи се и заби поглед надолу към бюрото.

Каква глупачка се бе показала, помисли си тя, да се остави да я уговорят за пробните снимки. Трябваше да се досети, че този само си придава важност. Сега цял Холивуд й се присмиваше. Поне четирима клиенти й бяха звъннали, поздравявайки я саркастично с филмовата проба. Всички я бяха гледали.

Знаеше, че не става за артистка. За кой дявол се бе навила? Съвсем като хлапе, лапнало по сцената, каквито идваха с хиляди тук. За да остане с пръст в устата, както другите.

Трябваше да се досети в момента, когато застана пред камерите. Но бе прочела сценария. Мария Магдалена. Отначало едва не умря от смях. Нищо чудно, че Бонър си беше помислил за нея. Това бе подбор за ролята със силен подтекст.

После нещо в историята я бе грабнало. Почувства се развълнувана и разтърсена. Просто се вживя в ролята и имаше моменти, когато плачеше, докато камерите я заснемаха. А това бе нещо, което не беше правила от дете. Нищо чудно, че хората се смееха. И тя би се смяла, ако се касаеше за някоя друга. Курва, — която оплаква друга курва. Не трябваше да приема. Изтекла бе цяла седмица, без да чуе ни дума от Бонър.

Усети тежките стъпки на мексиканката зад себе си. Обърна се. Мънистените очи на прислужницата бяха непроницаеми.

— Senor Woolf esta aqui.

Улф. Не познаваше никой с такова име. Може би бе новото ченге. Бяха й казали, че човекът, който ще дойде за лептата, е нов.

— Des las peliculas — добави бързо прислужницата.

— О! — тя кимна. — Traigale aqui — обърна се пак към бюрото, когато прислужницата тръгна. Бързо струпа сметките на куп и ги мушна в чекмеджето. Обърна се на стола в момента, когато мексиканката въвеждаше един млад мъж.

Тя го изгледа студено, ставайки от стола.

— Бонър ли ви изпраща?

— Не — отговори той. — Всъщност, Бонър дори не знае, че съм тук.

— О — сега вече знаеше защо бе дошъл. — Видели сте пробата?

Той кимна. Гласът й стана още по-студен.

— Тогава най-добре си вървете — изрече тя. — Не приемам никого без предварителна уговорка.

Лека усмивка се плъзна по устните му. Това я ядоса още повече.

— И можете да кажете на Бонър от мое име, че ще бъде най-добре да престане да показва тази проба из целия град, иначе ще съжалява.

Той се засмя, после лицето му стана сериозно.

— Вече сторих това, мис Дентън.

— Така ли? — тя почувства как гневът й се разсейва. — Такова нещо би могло да навреди на работата ми.

— Аз мисля, че вие вече не сте от занаята — обади се кротко той.

Тя го изгледа с широко разтворени очи.

— Какво искате да кажете?

— Боя се, че не ме разбирате — продължи той и измъкна визитна картичка от джоба и й я връчи. Тя я погледна. Беше скъпа гравирана картичка. На нея бе написано само ДЕЙВИД УЛФ, а отдолу, в ъгъла, думите АДМИНИСТРАТИВЕН ЗАМЕСТНИК-ПРЕЗИДЕНТ. Най-отдолу бе името на компанията, с която бе свързан и Бонър. Сега се сети кой беше този човек. Бе чела за него във вестниците. Находчивият младеж. Детето-чудо на Корд. Вдигна очи към него.

Лека усмивка пак играеше на устните му.

— Бихте ли играли Мария Магдалена?

Изведнъж усети, че е нервна.

— Не зная — промълви колебливо. — Мислех… мислех, че е някаква шега на Бонър.

— Може да е било — бързо я прекъсна Дейвид Улф. — Не зная какво е мислил. Но аз не се шегувам. Мисля, че от вас може да излезе голяма звезда. — Той замълча. — И жена ми мисли същото.

Тя го изгледа неразбиращо.

— Роза Щрасмер. Познава ви от болницата, преди четири години.

Очите й светнаха.

— Искате да кажете доктор Щрасмер? Която извърши кожното присаждане на Линда Дейвис?

Той пак кимна усмихнат.

— Аз бях старшата сестра в хирургията тогава — каза тя. — Жена ви беше страхотна.

— Благодаря ви. И така, искате ли да играете Мария Магдалена?

Изведнъж това й се прииска повече от всичко друго на света.

— Да.

— Надявах се на такъв отговор — каза той и измъкна от вътрешния джоб един сгънат лист. — Колко каза, че ще ви плаща Бонър?

— Две хиляди седмично.

Той вече бе извадил писалката и пишеше по листа.

— Минутка, мистър Улф — каза бързо тя. — Зная, че Бонър просто се шегуваше. Не е нужно да ми плащате чак толкова.

— Може и да се е шегувал. Но аз не. Казал ви е две хиляди, значи толкова ще получавате. — Той привърши с писането и й подаде договора. — Най-добре го изчетете внимателно.

— Нужно ли е?

Дейвид кимна.

— Мисля, че да — настоя той. — Договорите лесно се подписват, но не е лесно анулирането им.

Джени потъна в стола и прилежно зачете.

— Забелязвам, че е от „Корд Експлозивс“.

— Такава е практиката ни. Корд е собственик на компанията.

— О! — Тя довърши четенето и посегна за писалка. Подписа набързо и му го връчи. — Сега какво ще правим? — запита усмихната тя.

Той прибра договора в джоба си.

— Първо ще ви сменим името.

— Че какво му е на името ми?

— Премного хора го знаят — обясни той. — Може да ви е неудобно оттук нататък.

Джени се замисли малко, после се засмя.

— Пет пари не давам — каза тя. — А вие?

Дейвид поклати глава.

— Също не, щом така мислите.

Тя пак се засмя. Нека клиентите се пукнат от яд, като разберат какво са изтървали.

Той огледа стаята.

— Собственичка ли сте или наемателка тук? — попита той.

— Наемателка.

— Добре — каза той. — Изнесете се и заминете за известно време. Някъде в пустинята. Или Палм Спрингс. Никой, освен мен не бива да знае къде сте.

— Добре — съгласи се тя. — И какво ще правя там?

— Ще чакате — каза той. — Ще чакате, докато ви открием!

17.

— Съжалявам, Дейвид — каза Пиърс и се изправи. Усмихваше се, но очите му бяха студени. — Не мога да ти помогна.

— Защо не?

— Защото си продадох акциите преди година.

— На Шефилд ли? — запита Дейвид.

Дан кимна.

— Защо не се свърза с Джонас?

— Защото не исках — отсече Пиърс. — Достатъчно ме използва. Стигах му през трудните години. Вършех калната работа и спасявах предприятието от фалит. А щом работите се пооправиха и можехме да помислим за големи филми, той взе, че докара Бонър.

— Ти също го използваше. Той хвърли милиони, за да ти осигури студио. Сега си богат, защото той те направи такъв. И когато Бонър дойде, ти вече бе разбрал, че си само импресарио, но не и продуцент. Всички в бранша го бяха разбрали.

— Само защото той никога не ми даде възможност — се изсмя горчиво Дан. — Сега е негов ред да се поизпоти. Чакам да видя как ще му се хареса. — Закрачи гневно към вратата, но докато стигне до нея, ядът се бе изпарил. — Обаждай се, Дейвид. Има шанс да заема Спенсър Трейси и Кларк Гейбъл от „Метро“, ако предложиш нещо подходящо.

Дейвид кимна и Пиърс излезе. Загледа се в бюрото. Вечната работа, замисли се той с горчивина. Сделки. Пиърс не мислеше за нищо друго, освен за подобни сделки и как да донесе на компанията един милион печалба. Това му беше работата. Не го свързваше нещо лично с Джонас Корд. Виж, продажбата на дяловете му от компанията бе съвсем друго нещо.

Уморено вдигна слушалката.

— Да, мистър Улф.

— Позвънете в кабинета на Бонър и разберете дали мога да го видя веднага.

— Във вашия кабинет или в неговия? — запита секретарката.

Той се усмихна вътрешно. Съгласно протокола трябваше Бонър да дойде при него. Но клюките и недомлъвките се разнасяха учудващо бързо из студиото. Всички знаеха вече, че нещо се мъти и дори секретарката му не бе съвсем сигурна за неговото положение. Това бе нейният начин да разузнае.

— В моя кабинет, разбира се — каза той сухо и остави слушалката.

Бонър влезе в кабинета след около четиридесет и пет минути. Не бе съвсем лошо с оглед на йерархията. Не много късно, за да не изглежда нахално, но не и много бързо, за да не изглежда раболепно. Прекоси стаята към бюрото на Дейвид и седна.

— Прощавай, че те безпокоя, Морис — започна вежливо Дейвид.

— О, няма нищо, Дейвид — отговори Бонър не по-малко вежливо. — Успях да приключа с утринното производствено съвещание.

— Добре. Значи разполагаш с малко време?

Бонър си погледна часовника.

— Предстои ми конференция със сценаристите.

— Писателите са свикнали да чакат — усмихна се Дейвид.

Бонър го изгледа любопитно. Несъзнателно ръката му се мушна под сакото и той почна да се чеше през ризата. Дейвид забеляза това и се ухили.

— Да нямаш обрив?

— Изглежда си научил? — попита Бонър. Дейвид кимна. Бонър продължи да се чеше, но вече открито.

— Направо ме подлудява. Макар че си струваше. Трябва да опиташ Джени някой път. Това момиче може да накара старата ти цигулка да засвири като същински „Страдивариус“.

— Сигурен съм. Видях пробните снимки.

Бонър го погледна.

— Смятах да те питам. Защо прибра всички негативи?

— Защото сметнах, че това е необходимо — отвърна Дейвид. — „Грешницата“ не е наша собственост. Сценарият принадлежи лично на Корд. А ти го знаеш какъв е. Не искам да си имаме неприятности.

Бонър го изгледа мълчаливо. Дейвид реши, че няма място за усукване.

— Шефилд ми показа съгласието ти да му продадеш дяловете си.

Бонър кимна. Беше престанал да се чеше.

— Сметнах, че е разумно.

— Защо? — попита Дейвид. — Ако искаше да продаваш, защо не поговори с Корд?

Бонър помълча известно време.

— Какъв смисъл би имало? Аз въобще не съм се срещал с него. След като той не бе достатъчно любезен да се види с мене цели три години, откак работя за него, не виждам основание сега да хукна подире му. Освен това договорът ми изтича следващия месец и никой не дойде да говори с мен за подновяването му. Дори Макалистър не ми се е обаждал. — Той пак започна да се чеше. Дейвид запали цигара.

— Защо не дойде при мен? — кротко запита той. — Аз те доведох тук.

Бонър не срещна погледа му.

— Вярно, Дейвид, трябваше. Но всички знаят, че ти не можеш да направиш нищо без съгласието на Корд. Докато се свържеш с него, договорът ми ще изтече. Бих минал за най-големия глупак в бранша.

Дейвид вкара дима дълбоко в гърдите си. Всички си приличаха — хитри, безмилостни, иначе способни, и все пак, същински деца с глупавата си гордост.

Бонър схвана мълчанието му като отстъпление.

— Шефилд ми обеща да се погрижи за нас — каза бързо той. — Иска и двама ни, Дейвид. Знаеш го. Каза, че ще сключи нов договор веднага, щом работата приключи. Той ще финансира филмите, ще ни представи нов план за разпределението на печалбите и някакви дялови възможности.

— Писмено ли ти го обеща?

Бонър поклати глава.

— Как да ми предложи договор, преди да е изтекъл предишният и преди да влезе във владение на компанията? Но той не се отмята от думите си. На него може да се разчита. Не е на приливи и отливи като Корд.

— Корд някога да не е изпълнил обещание, което ти е дал?

— Не. Не е имал възможност кога да го стори. Аз имах договор. И сега, когато е на изтичане, не смятам да му се оставя.

— Ти си като вуйчо ми — въздъхна Дейвид. — Слушаше хора като Шефилд и свърши с дялове и договори вместо с филми. Така загуби собствената си компания. Сега ти правиш същото. Той не може да ти осигури договор, тъй като не контролира компанията и въпреки това ти му даваш писмено съгласие, като му отваряш възможност да я завладее. — Дейвид се изправи и каза ядосано. — Е, и какво ще правиш, глупак такъв, ако след като влезе контролът, ти каже, че не може да изпълни обещанието си?

— Но ние сме му нужни за работата. Кой ще му прави филмите, ако не съм аз?

— И вуйчо Бърни мислеше същото — отбеляза саркастично Дейвид. — Но работата си продължи и без него. Ще продължи и без нас. Шефилд винаги може да наеме някого, който да ръководи студиото вместо него. Шари от „Метро“ откога чака да се открие подобна работа. Мати Фокс от „Универсал“ ще се хвърли като пате във вода за нея. Тук би му било два пъти по-лесно отколкото там. — Дейвид седна рязко. — Все още ли мислиш, че не би могъл да ръководи компанията без нас?

Бонър го изгледа с пребледняло лице.

— Но какво мога да направя, Дейвид? Писмено съм дал съгласието си. Шефилд би могъл да ме даде под съд, ако се отметна.

Дейвид бавно изгаси цигарата.

— Доколкото си спомням — каза той, — ти приемаш да му продадеш всичките акции, които притежаваш, на петнадесети декември?

— Точно така.

— Ами ако се случи така, че в този ден притежаваш само една акция? — кротко попита Дейвид. — Продадеш ли му тази единствена акция, значи си спазил обещанието.

— Но това е следващата седмица. Кой би ми купил акциите дотогава?

— Джонас Корд.

— Ами ако не успееш да се свържеш с него навреме? Значи да загубя четири милиона долара. Ако предложа акциите на свободния пазар, цената им силно ще падне.

— Ще се погрижа да си получиш парите. — Дейвид се наведе през бюрото. — И, Морис — добави меко той, — още отсега можеш да започнеш да съставяш новия си договор.

— Четири милиона! — възкликна Ървинг. — Кой дявол те кара да мислиш, че мога да намеря толкова пари?

Дейвид се загледа в приятеля си.

— Хайде, Топлийка. Това е Tuchlas.

— Ами ако Корд каже, че не ги иска? — запита Ървинг, макар и с по-тих глас. — Тогава какво ще ги правя? Ще ги използвам за тоалетна хартия ли? — Той си задъвка пурата. — Ти си мой приятел, така да се каже. Но загазя ли в една такава сделка, не съм ничий приятел. Ще ме наричат покойния Ицхак Шварц.

— Не е чак толкова лошо.

— Не ми казвай колко е лошо — сряза го ядосано Ървинг. — От работа, като моята, човек не го уволняват.

Дейвид го изгледа.

— Съжалявам, Ървинг. Нямам право да настоявам да поемеш подобен риск — обърна се и тръгна към вратата.

Гласът на приятеля му го спря.

— Хей, почакай! Къде си тръгнал?

Дейвид впери поглед в него.

— Не ти ли рекох, че твърдо стоя зад теб? — попита Ървинг.

Обилните, едри гърди на вуйна Мей се поклащаха възмутено.

— Като роден баща ти беше вуйчо ти Бърни — каза тя с пискливия си прегракнал глас. — А ти беше ли му като син? Оцени ли какво стори за теб? Не. Дори веднъж, докато вуйчо ти Бърни беше жив, не му каза поне едно благодаря. — Измъкна кърпичка от деколтето си и я допря до очите, двадесеткаратовият диамант на пръстена й проблесна като прожектор. — Само по божия милост твоята бедна Tante не прекарва последните си дни в някой приют.

Дейвид се облегна на неудобния стол. Усети хладината на нощта в огромната пуста стая на грамадната къща. Потръпна леко. Не знаеше дали от студ, или от начина, по който му действаше къщата.

— Искаш ли да ти запаля огън, Tante?

— Студено ли ти е, Дювидел? — запита го вуйна му Мей. Той сви рамене.

— Помислих, че може на теб да ти е станало студено.

— Студено? — повтори тя. — Твоята клета, стара Tante е свикнала да й е студено. Само като си броя стотинките, мога да си позволя да живея в тази къща.

Той си погледна часовника.

— Става късно, Tante. Трябва да вървя. Ще ми дадеш ли пълномощията?

Старата жена го погледна.

— Защо да ти ги дам? — попита тя. — За да помогнеш на онзи momser, онзи лош човек, който открадна компанията на вуйчо ти?

— Никой не му е откраднал компанията. Вуйчо Бърни и без това щеше да загуби. Имаше щастие, че се намери човек като Корд, който го остави да се измъкне така леко.

— Щастлив бил, а? — гласът й пак стана писклив. — От всички дялове, които имаше, ми остави само някакви си двайсет и пет хиляди. Какво стана с останалите? Кажи, де! Какво стана, а?

— Вуйчо Бърни получи три милиона и половина за тях.

— Че какво от това? — настоя тя. — Те струваха три пъти повече.

— Струваха едно нищо — сряза я той, изгубил търпение. — Вуйчо Бърни ограбваше компанията и ти го знаеш. Акциите не струваха дори хартията, на която бяха отпечатани.

— Ето сега пък наричаш вуйчо си крадец. — Тя се изправи, величествено на крака. — Вън! — изписка тя, посочвайки му вратата. — Вън от моя дом!

Той я изгледа продължително, после тръгна към вратата. Ненадейно спря, припомняйки си нещо. Някога вуйчо му го бе изпъдил от кабинета си почти със същите думи. Но той бе получил това, което целеше. А вуйна му беше дори по-алчна от вуйчо Бърни. Обърна се.

— Вярно, имаш само двадесет и пет хиляди акции — каза той. — Някакъв въшлив един процент от целия капитал. Но все пак сега те струват нещо. Имаш поне някой от рода, който да защитава интересите ти, дай пълномощията си на Шефилд и ще видиш какво ще стане. Той е от тези, които изкараха вуйчо Бърни на Уол стрийт. Сториш ли го, аз няма да бъда там да ти защитавам интересите. И акциите ти няма да струват нищо.

Тя го изгледа продължително.

— Вярно ли е това, което казваш?

Той разбра, че сметачната машина в главата й се е завъртяла.

— Всяка дума.

Тя пое дълбоко дъх.

— Ела — каза накрая. — Ще ти напиша пълномощното. — Обърна се и се заклатушка към шкафа. — Вуйчо ти, лека му пръст, винаги казваше да се вслушвам в думите ти, когато се нуждая от съвет. Нашият Дейвид, казваше той, има глава на раменете си.

Видя я да изважда някакви книжа от шкафа. Отиде до бюрото, взе писалка и ги подписа. Подаде му ги и той ги прибра в джоба на сакото.

— Благодаря ти, вуйно Мей.

Тя му се усмихна. Изненада се, когато протегна ръка и го потупа по рамото някак свенливо.

— Аз и вуйчо ти не бяхме благословени с деца — каза тя с развълнуван глас. — Той наистина те имаше като собствен син. — Примигна бързо с очи. — И да знаеш колко се гордееше с теб, дори след като напусна компанията, и четеше за теб във финансовата преса.

Той усети да го обзема жалост към самотната старица.

— Зная, вуйно Мей.

Тя направи опит да се усмихне.

— Такава симпатична жена имаш — продължи тя. — Защо се отчуждихте? Защо не я доведеш някой път на чай?

Изведнъж той прегърна старата жена и я целуна.

— Ще я доведа, вуйно Мей — обеща той. — Скоро.

Роза го очакваше в кабинета му, когато се върна в студиото.

— Когато мис Уилсън ми телефонира и каза, че ще закъснееш, помислих, че няма да е лошо да дойда да те взема да вечеряме навън.

— Добре — каза той и я целуна по бузата.

— Е?

Той се отпусна уморено зад бюрото.

— Вуйна Мей ми даде пълномощното.

— Това означава, че ще можеш да гласуваш с деветнадесет процента.

Той я погледна.

— Няма да имам особена полза, ако Джонас не ме подкрепи. Ървинг ми каза, че ще трябва да продаде акциите си на Шефилд, ако Корд не ги пожелае.

Тя се изправи на крака.

— Е, ти направи каквото можа — каза делово тя. — Сега да вървим да вечеряме.

В момента, когато Дейвид ставаше, секретарката му влезе.

— Телеграма от Лондон, мистър Улф. Той разкъса плика и извади телеграмата.

Тъкмо се канеше да я подаде на Роза, когато вратата се отвори и секретарката отново влезе.

— Нова телеграма, мистър Улф.

Той я отвори веднага. Очите му се плъзнаха по нея и изведнъж почувства как го обзема облекчение:

Както първата, и тази бе подписана КОРД. Той подаде и двете на Роза. Тя ги прочете и вдигна към него грейналия си поглед.

— Успяхме! — каза тя възбудено. Той се канеше да я вдигне в прегръдките си, когато вратата пак се отвори.

— Да, мис Уилсън? — запита той смутен.

— Прощавайте за безпокойството, мистър Улф — каза тя, — но току-що пристигна трета телеграма.

— Добре де, не стойте там. Дайте я. — Той погледна Роза. — Тази е за нас двамата — каза и й я подаде. — Отвори я ти.

Тя погледна плика, после Дейвид. На лицето й грейна усмивка.

Той погледна телеграмата в ръката й:

Тази телеграма носеше подписа ДЖОНАС.