Торбарите

1.

Светлините на Лос Анжелос се показаха под дясното крило. Погледнах Бъз, седнал до мен в кабината.

— Почти сме си у дома.

Чипоносото му лице се сбръчка в усмивка. Посочи часовника.

— Мисля, че току-що поставихме нов рекорд.

— По дяволите рекорда — казах аз. — Нужен ми е само договора с пощите.

Той кимна.

— В кърпа ни е вързан. — Присегна се и потупа арматурното табло. — Това бебче ни го осигури.

Направих широк завой над града и се насочих към Бърбанк.

Пипнехме ли договора за въздушна поща от Чикаго до Лос Анжелос, нямаше да мине много време и „Интерконтинентал“ щеше да опаше страната. От Чикаго на изток, към Ню Йорк, щеше да бъде следващата стъпка.

— Четох във вестниците, че Форд пуска в производство тримоторник, който ще превозва трийсет и двама пътници — каза Бъз.

— Кога ще бъде готов?

— След две, може би три години — отговори той. — Това е следващата крачка.

— Тъй е — съгласих се аз. — Обаче не можем да си позволим да чакаме Форд. Ще минат пет години, докато изскочи нещо практично. Трябва до две години да бъдем готови.

Бъз се опули насреща ми.

— Две години? Как ще го сторим? Това е невъзможно.

Погледнах го.

— С колко пощенски самолета летим сега?

— Около трийсет и четири — отвърна той.

— А ако сключим новия договор?

— Ще бъдат двойно или тройно повече — каза той. — Погледна ме изпитателно. — Какво си намислил?

— Производителите на тези самолети засега печелят повече от пощенските договори, отколкото ние — обясних аз.

— Ако мислиш сами да си правим самолетите, значи си откачил! — заяви Бъз. — Ще са ни нужни поне две години само да построим фабриката.

— Но не и ако купим някоя наготово — отговорих аз.

Той се замисли.

— „Локхийд“, „Мартин“, „Къртис-Райт“ — всички са претрупани. Няма да продадат. Може би само „Уинтроп“. Те западат, откак загубиха договора с армията.

Усмихнах му се.

— Правилно разсъждаваш, Бъз.

Той ме погледна на слабата светлина.

— О, не. Работил съм при стария Уинтроп. Кълнеше се, че никога…

Вече бяхме над летището Бърбанк. Извих на юг, където се намираше фабриката на Уинтроп. Наклоних самолета така, че Бъз да може да гледа от неговата страна.

— Погледни надолу.

В мрака, осветени от два прожектора, се открояваха огромните бели букви, изписани върху черния асфалтов покрив.

Репортерите се струпаха около нас в мига щом, докоснахме земята. Светкавиците на фотоапаратите им ме заслепиха и аз примижах.

— Уморен ли сте, мистър Корд? — подвикна един от тях.

Потърках си небръснатата брада и се ухилих.

— Свеж като краставица — казах. Някакъв камък се вряза в крака ми. Върнах се при самолета и подвикнах на Бъз. — Хей, я ми хвърли обущата!

Той се засмя и ги захвърли долу, а репортерите се заблъскаха да ме снимат как ги обувам.

Бъз се свлече до мен. Направиха още няколко снимки и тръгнахме към хангара.

— Как се чувствуваше пак у дома? — подвикна ми друг репортер.

— Добре.

— Чудесно — вметна Бъз.

Наистина се чувствувахме така. Преди пет дни бяхме излетели от „Дьо Бурже“ в Париж. След това Нюфаундленд, Ню Йорк, Чикаго, Лос Анжелос — за пет дни.

Някакъв репортер дотича, развявайки лист хартия.

— Току-що счупихте рекорда Чикаго-Лос Анжелос! — обяви той. — Това прави пет рекорда, счупени от вас по време на този полет!

— По един за всеки ден — ухилих се аз. — Няма от какво да се оплачем.

— Означава ли това, че ще получите договора с пощите? — запита друг репортер.

Зад тях, в дъното на хангара, забелязах Макалистър да ми маха ожесточено.

— Това е деловата страна — казах. — Нея оставям на моя съдружник Бъз. Той ще ви запознае с въпроса, господа.

Бързо се измъкнах от тях, оставяйки ги около Бъз, и се отправих към Макалистър. На лицето му имаше измъчено изражение.

— Мислех, че няма да пристигнеш навреме.

— Казах ти, че ще бъда тук в девет часа.

Той ме улови за ръката.

— Чака ни кола — каза. — Оттук отиваме право в банката. Казах им, че ще те закарам.

— Чакай малко! — възпротивих се аз, дръпвайки си ръката. — На кого си казал?

— На синдикалната група, която се съгласи да приеме цената ти за подлиценза за инжекционното формоване, дори и Дюпон се е присъединил към тях. — Отново ми улови ръката и ме затегли към колата.

Пак си освободих ръката.

— Стой, бе човек! Не съм помирисвал легло от пет дни. Гроги съм. Ще се видя с тях утре.

— Утре! — викна той. — Но те те чакат сега.

— Хич не ми пука — настоявах аз. — Да почакат.

— Но те ти дават десет милиона долара!

— Нищо не ми дават — възразих аз. — Имаха същите възможности като нас да закупят патента. Всичките ходиха до Европа тогава, само че бяха много стиснати. Сега са на зор, значи могат да почакат до утре.

Влязох в колата.

— Хотел „Бевърли Хилс“.

Макалистър се намъкна до мен. Изглеждаше объркан.

— Утре ли? — каза той. — Те не искат да чакат.

Шофьорът потегли. Погледнах Макалистър и се ухилих. Съжалих го. Знаех, че не е било лесно да уреди нещата.

— Нека така да се разберем — предложих благосклонно аз. — Дай ми възможност да поспя шест часа и после можем да се срещнем.

— Това значи в три часа през нощта! — възкликна Мак. Кимнах.

— Доведи ги в апартамента в хотела. Ще съм готов.

Моника Уинтроп ме очакваше в апартамента. Надигна се от кушетката и загаси цигарата при влизането ми. Изтича към мен и ме целуна.

— О, каква брада! — възкликна тя уж негодуваща.

— Какво правиш тук? — запитах я аз. — Очаквах те на летището.

— Щях да дойда, но се страхувах да не се покаже татко — каза бързо тя.

Беше права. Еймос Уинтроп беше премного разпуснат, за да не забележи симптомите. Бедата бе там, че не умееше да си разпределя времето. Оставяше жените да бъркат на работата му и работата да бърка на жените му. Но Моника беше единствената му дъщеря и като всички развратници, той я мислеше за нещо специално. Каквато всъщност беше. Ала не в неговия смисъл.

— Налей ми едно — казах аз и минах край нея към спалнята. — Ще се цамбурна в една гореща вана. Така мириша, че едва се понасям.

Тя вдигна голяма чаша, пълна с бърбън и лед, и ме последва в спалнята.

— Питието отдавна те чака — каза тя. — И ваната е готова.

Взех чашата от ръката й.

— Откъде разбра, че съм пристигнал?

— Чух по радиото — пак се усмихна тя.

Опитвах от чашата, когато тя ме доближи.

— Не е нужно да се къпеш заради мен — каза тя. — Мирисът ме възбужда.

Оставих чашата и се запътих към банята, сваляйки ризата си. Когато се обърнах да затворя вратата, тя беше до мен.

— Не влизай още във ваната — каза. — Срамота е да се хаби всичкото това лъхащо мъжество.

Обви ръце около врата ми и се притисна към мен. Потърсих устните й, но тя изви лице и го зарови в рамото ми. Усетих я как поема дълбоко дъх. Простена леко и топлината лумна от тялото й като пара от някаква пещ.

Извих с ръка лицето й към мен. Тя пак простена, а тялото й се заизвива. Издърпах си колана и панталоните ми се смъкнаха на пода. Изритах ги настрани и я залепих за тоалетната й масичка до стената. Очите й бяха все още затворени, когато ме възкачи чевръсто като маймунка, която се катери по кокосова палма.

— Дишай бавно, малката — казах аз, когато тя заскимтя от наслада. — Скоро няма да ти мириша така.

Горещата вода гальовно отмиваше натрупаната в тялото ми умора. Присегнах да си насапунисам гърба. Не сполучих.

— Нека аз — каза тя.

Гледах как взе гъбата от ръката ми и започна да ми търка гърба. Бавното, кръгообразно движение бе успокояващо, наведох се напред и затворих очи.

— Не спирай! — помолих аз. — Много е приятно.

— Ти си като бебе. Имаш нужда някой да се грижи за теб.

Отворих очи и пак я погледнах.

— И аз си мислех същото — казах. — Може би ще трябва да си взема японец за личен прислужник.

— Той няма да прави това — каза тя. Усетих да ме тупа по рамото. — Облегни се назад. Искам да измия сапуна.

Легнах по гръб във водата със затворени очи. Тя задвижи гъбата по гърдите ми, после надолу. Отворих очи. Гледаше в слабините ми.

— Изглежда толкова малък и безпомощен — прошепна тя.

— Не смяташе така преди малко.

— Зная — каза тя все още шепнешком и замъгленият поглед се върна в очите й.

Познавах този поглед. Присегнах и обвих ръка около шията й, като я притеглих към ръба на ваната. Усетих ръката й да се плъзга надолу и да ме покрива с гъбата, докато се целувахме.

— Пак растеш — прошепна тя, движейки устни по моите.

Засмях се и в този момент телефонът иззвъня. Рязко се обърнахме, сепнати, водата се разплиска и намокри роклята й отпред. Мълчаливо взе телефона от тоалетната масичка и ми го подаде.

— Да — изръмжах в слушалката.

Беше Макалистър. Обаждаше се от фоайето.

— Казах в три часа! — отсякох аз.

— Сега е три — отговори той. — Можем ли да дойдем горе? Уинтроп е с нас. Каза, че искал да се види с теб.

Вдигнах очи към Моника. Само това ми липсваше. Да дойде баща й и да я завари в стаята ми.

— Не! — казах бързо. — Още съм в банята. Заведи ги в бара и им поръчай нещо.

— Всички барове са затворени.

— Добре тогава. Ще сляза във фоайето — казах аз.

— Фоайето не е място за сключване на такава сделка. Няма уединеност. Няма да им се понрави. Не разбирам защо да не можем да се качим.

— Защото има жена при мен.

— Че какво от това? — отвърна той. — Те не са тесногръди — и се разсмя на шегата си.

— Момичето е Моника Уинтроп.

На другия край на жицата се замълча. После го чух да казва уморено:

— Господи! Прав беше баща ти. Никога не спираш.

— Имам достатъчно време да спра, като стана на твоите години.

— Не зная — каза уморено той. — Няма да им хареса идеята да се срещнем във фоайето.

— Ако толкова държат да е уединено — казах аз, — зная едно място.

— Къде?

— Мъжката тоалетна, непосредствено зад асансьорите. Ще се срещнем там след пет минути. Ето ви колкото щете уединение!

Оставих слушалката и станах. Погледнах Моника.

— Подай ми една хавлия — казах. — Трябва да сляза долу и да се видя с баща ти.

2.

Влязох в тоалетната, потривайки лице. Все още носех петдневната брада. Не бях успял да се обръсна. Ухилих се, като ги видях, всеки зает със себе си, без дори да се огледа при влизането ми.

— Срещата може да започне, господа — казах аз.

Хвърлиха ми поглед през рамо с израз на изумление по лицата.

Чух един да измърморва под нос някаква ругатня и се зачудих каква ли дребна трагедия е причината за нея.

Макалистър пристъпи към мен.

— Трябва да кажа, Джонас — прекалено надуто заяви той, — че имаш много странен вкус относно избора на място за тази среща.

Изгледах го. Знаех, че говори от името на другите, затова не ми пукаше. Погледнах му панталоните.

— Ах, Мак — казах. — Преди да говориш, по-добре си закопчей дюкяна.

Лицето му почервеня и ръката му бързо се смъкна към панталоните.

Засмях се и се обърнах към другите.

— Извинявам се за неудобството, което ви създадох, господа — казах аз, — но в стаята ми е доста тясно. Имам багаж, който заема почти цялото пространство.

Единственият, който загря, беше Еймос Уинтроп. Забелязах многозначителната усмивка, появила се на лицето му. Чудех се какво ли изражение щеше да добие, ако знаеше, че става дума за дъщеря му.

Мак вече бе възстановил самоувереността си и беше готов да започнем. Представи ни един на друг и се заловихме за работа. Както ми каза Мак, трите най-големи химически корпорации бяха основали отделна компания за под лицензна работа с мен. Именно тази компания щеше да направи първата вноска и да гарантира процентите.

Имах само един въпрос:

— Кой гарантира парите?

Макс посочи един от мъжете.

— Шефилд — каза той. — Шефилд е един от съдружниците на „Джордж Стюарт Инкорпорейшън“.

Погледнах Шефилд. Стюарт, Морган, Леман бяха все надеждни имена. Не бих могъл да търся по-сигурни личности във финансово отношение. Нещо в лицето на този мъж ми се стори познато. Разрових паметта си. После се сетих.

Ф. Мартин Шефилд. Ню Йорк, Бостън, Саутхемптън, Палм бийч. Търговският колеж на Харвард с отличие преди войната. Майор в армията на Щатите през 1917–18. Три ордена за храброст от фронта. Превъзходен играч на поло. От светското общество. Сегашна възраст — на външен вид около тридесет и пет, по документи — четиридесет и две.

Спомних си, че преди десетина години бе идвал при баща ми. Искаше да уреди някаква публична кампания за компанията. Баща ми му бе отказал.

— Колкото и съблазнителни да са предложенията, младши — бе казал баща ми, — никога не им давай възможност да се закачат за теб. Защото тогава, да знаеш, те повеждат хорото. Дават ти само пари, а единственото, което си струва, не са парите, а властта. А нея те винаги пазят за себе си.

Загледах се в Шефилд.

— Как възнамерявате да гарантирате плащанията?

Тъмните му, дълбоки очи заблестяха зад пенснето.

— Ние сме в договора с другите, мистър Корд — отвърна той.

Гласът му беше изненадващо дълбок за такъв слаб човек. И много самоуверен. Сякаш не благоволяваше да отговори на въпроса ми, сякаш всеки знаеше, че името Стюарт в договора е достатъчна гаранция.

Може и да беше, но нещо в този човек ме тревожеше.

— Не отговорихте на въпроса ми, мистър Шефилд — учтиво отбелязах аз. — Питах как ще бъдат гарантирани парите? Не съм банкер, нито човек от Уолт Стрийт. Аз съм едно нещастно момче, което трябваше да зареже училище и да се залови за работа, защото баща му почина. Не разбирам от тези неща. Зная, че когато отида в банката и те ми поискат да гарантирам нещо, трябва да представя косвени гаранции — земя, ипотеки, полици — нещо, което има цена, преди да ми отпуснат заем. Това имам предвид.

Студена усмивка заигра по устните му.

— Предполагам, мистър Корд, че не искате да намекнете, че имената на споменатите компании не са достатъчно добри за обещаната сума?

Запазих безличния тон.

— Не съм имал предвид нищо подобно, мистър Шефилд. Просто хора с по-голям опит от моя, хора, които са по-възрастни и знаят повече, ми казват, че живеем в несигурни времена. Пазарът запада и из цялата страна фалират банки. Не се знае какво може да се случи утре. Просто бих желал да зная как ще ми бъде платено.

— Парите ще ви бъдат гарантирани от доходите на новата компания — каза търпеливо Шефилд.

— Разбирам — кимнах аз. — Искате да кажете, че ще ми се плаща от парите, които ще печелите, ако ви дам лиценза си?

— Нещо такова.

Взех от джоба цигара и я запалих.

— Все пак не разбирам. Защо да не могат да ми платят наведнъж?

— Десет милиона долара в брой са голяма сума дори и за тези компании — каза той. — Те имат нужда от капиталите си. Затова именно ние излизаме на сцената.

— О — казах аз, продължавайки да се правя на глупак, — искате да кажете, че вие ще авансирате сумата?

— А, не! — отвърна бързо той. — Не е точно така. Ние просто застраховаме стоката, осигурявайки организационния капитал за създаването на новата компания. Само това прави няколко милиона.

— Включително комисионните такси?

— Разбира се — отговори той. — Това е нещо обикновено.

— Естествено.

Той ме изгледа остро.

— Мистър Корд, имате ли нещо против нашата позиция?

— Съвсем не — свих рамене аз. — Защо пък? Не е моя работа да казвам на другите как да действуват. Имам си достатъчно грижи и без това.

— Но изглежда имате някакви съмнения по нашето предложение?

— Имам — казах аз. — Бях с впечатлението, че ще получа десет милиона долара за тези права. Сега разбирам, че само ми се гарантират десет милиона долара. Има разлика между двете. В първия случай направо ми се заплаща, във втория — ставам случаен участник в един риск, изложен на същите опасности като вас, само че размерът на моето участие е ограничен.

— Възразявате ли против този вид сделка?

— Съвсем не. Просто исках да разбера как стоят нещата.

— Добре. Тогава можем да седнем и да подпишем документите — усмихна се облекчен Шефилд.

— Още не — казах аз и усмивката му изчезна така бързо, както се бе появила. Съгласен съм да участвувам така, както предлагате, но щом ще се излагам и аз на опасност, искам да бъда гарантиран с петнадесет милиона, не десет.

За миг настъпи шокираща тишина, после всички заговориха изведнъж.

— Но вие вече се съгласихте! — възрази Шефилд.

— Не, не съм! — изгледах го аз. — Виждаме се за пръв път.

Макалистър избухна гневно:

— Чакай, Джонас. Ти ме накара да вярвам, че ще изслушаш едно предложение за десет милиона долара!

— Добре де, изслушах го.

За пръв път виждах спокойствието на моя адвокат нарушено.

— Аз действувах в твой интерес. Не желая да бъда страна в подобен род отношения. Ако тази сделка не стане както се бяхме уговорили, аз се отказвам! Напускам!

Изгледах го с безразличие:

— Както искаш.

Мак беснееше:

— Бедата с теб е, че ставаш голям за гащите си! Спомням си, когато още имаше жълто около устата…

Това вече ме ядоса: гласът ми стана леден:

— Бедата е, че ти си ми само адвокат, а имуществото, с което се разпореждаш, е мое. Аз ще вземам решенията какво да правя с него — да го продавам, или да го подарявам — каквото си искам. Мое е. Аз го притежавам, а ти просто работиш при мен. Не забравяй това!

Лицето на Мак пребледня. Виждах как пресмята наум. Стоте хиляди годишно, които му плащах. Премиалното участие в печалбите. Къщата, която обитаваше. Училищата на децата си. Положението му в обществото. Чудех се дали в този момент не съжаляваше за клиентелата си, носеща му шейсет хиляди годишно, която бе зарязал, за да постъпи при мен.

Не можех да го съжалявам. Той знаеше какво предприема. Дори сам бе съставил договора си с мен, сам постави условията. Искаше пари и аз му ги бях дал. Късно бе вече да се оплаква.

Погледнах другите. Те се взираха в нас. Разбрах, че независимо дали го съжалявам, или не, трябва да му подам ръка.

— О, хайде, Мак! — казах му аз с топъл и приятелски тон. — Достатъчно близки сме, за да позволим на една такава дреболия да застава между нас. Забрави! Ще има и други сделки. Важното е да подпишеш новия си договор с мен, така че да бъда сигурен, че никоя от тези акули няма да те отмъкне от мен.

Видях облекчението по лицето му.

— Разбира се, Джонас — каза той. Поколеба се. — Струва ми се, че и двамата сме преуморени. Аз с преговорите, ти с рекордния си полет. Струва ми се, че съм разбрал погрешно нарежданията ти. — Обърна се към другите. — Съжалявам, господа! — каза той спокойно, вече дошъл на себе си. — Аз съм виновен. Нямах желание да ви подведа, но съм разбрал погрешно мистър Корд. Моите извинения.

Неловка тишина се възцари в помещението. За миг никой не проговори, после аз се ухилих и прекрачих към писоара.

— Колкото да не отчетем тази среща като съвсем безсмислена — подхвърлих през рамо.

Пръв Шефилд наруши мълчанието. Чух как шушука оживено с другите. Когато се обърнах, той ме гледаше.

— Да поделим сумата — каза той. — Дванайсет и половина.

Страшна нужда имаха, щом се съгласиха толкова бързо.

Понечих да поклатя глава, но ми хрумна нещо.

— Слушал съм много за вас от баща ми — казах. — Той говореше, че сте истински спортист, цар по обзалаганията.

Усмивката се появи на устните му.

— Някога бях прочут с обзалаганията си — призна той.

— За два и половина милиона долара ще се обзаложа, че от мястото, където сте, не можете да улучите ей онзи писоар — казах аз и посочих един на метър и нещо от него. — Улучите ли го, печелите сделката за дванайсет и половина. Не го ли улучите, сключваме я за петнайсет.

Устата му зяпна, очите му заблестяха зад очилата.

— Мистър Корд! — заекна той.

— Можете да ме наричате Джонас — казах аз. — Не забравяйте, касае се за два и половина милиона долара.

Той погледна другите. И те го гледаха. После се обърна отново към мен. Най-накрая представителят на „Малон Кемикъл“ издума:

— Два и половина милиона долара са това, Мартин! Аз бих стрелял за толкова пари.

Шефилд се поколеба за миг. Погледна Мак, но Мак отстрани очи. После се обърна към писоара и ръката му се насочи към копчетата. Погледна ме. Аз кимнах. Нищо не излезе. Нито капка. Стоеше си там, а лицето му пламна: Измина минута, втора. Лицето му стана мораво.

Наруших тишината.

— Добре, Шефилд — казах аз, стараейки се да не се разсмея. — Отстъпвам, печелите баса. Договаряме се за дванайсет и половина.

Продължаваше да ме гледа, опитвайки се да разгадае мислите ми. Запазих безизразното си изражение. Протегнах ръка към него. Той се поколеба за миг, после я пое.

— Мога ли да ви наричам Мартин? — попитах аз.

Той кимна и лека усмивка се появи на устните му.

— Моля ви!

Стиснах ръката му.

— Мартин — казах тържествено аз. — Закопчей си дюкяна.

3.

Макалистър направи необходимите корекции в договора и го подписахме. Минаваше четири и половина, когато излязохме във фоайето. Запътих се към асансьора, когато Еймос Уинтроп ме потупа по рамото.

Не ми се щеше да разговарям с него.

— Не може ли да почакаме до сутринта, Еймос? — попитах аз. — Трябва да поспя.

Лицето му придоби многозначителен израз. Тупна ме добродушно по рамото.

— Зная какъв сън те чака, момко, но това е важно.

— Нищо не може да бъде чак толкова важно.

Вратата на асансьора се отвори и аз пристъпих към него. Еймос се вмъкна след мен. Операторът започна да затваря вратата.

— Минутка — спрях го аз.

Вратата се отвори и аз излязох.

— Добре, Еймос — казах, — за какво става дума?

Отидохме и седнахме на една кушетка.

— Имам нужда от още десет хиляди — каза той.

Изгледах го. Нищо чудно, че бе фалирал. Харчеше ги по-бързо, отколкото ги печатаха.

— Какво стана с парите, които получи за акциите? Лицето му се смути.

— Отидоха — каза той. — Знаеш колко много дългове имах.

Знаех. Той дължеше на всички. След като се беше разплатил с всичките си кредитори и бившите си съпруги, едва ли беше останало нещо от петдесетте хиляди. Започнах да съжалявам, че съм го включил в сделката преди малко, но бях мислил, че ще бъде в състояние да допринесе нещо за компанията. Навремето бе един от най-добрите авиоконструктори в страната.

— Твоят договор не ти дава право на такива аванси — казах аз.

— Зная — отвърна той. — Но това е важно. Няма да се повтори, обещавам ти. Касае се за Моника.

— Моника? — изгледах го аз. Почваше да става интересно. — Каква е работата?

Той заклати глава.

— Искам да я пратя при майка й в Англия. Голямо бреме ми е. Не мога да я контролирам вече. Тайно се вижда с някакъв тип, и ако още не се е чукала с него, скоро ще го направи.

Задържах за миг погледа си върху него. Чудех се дали не ме изнудва деликатно. Може би вече беше научил и искаше по този начин да ми даде да разбера.

— Знаеш ли кой е?

Поклати глава.

— Ако знаех, бих го убил! — каза разпалено. — Такова сладко, невинно дете като нея.

Запазих безразличния си израз. Любовта е сляпа, а родителите са още по-слепи. Дори измамник като Еймос, с цялата си опитност, не беше по-ловък от факира Джо Доукс от помона.

— Говорил ли си с нея?

Той поклати отново глава.

— Опитах, но тя не пожела да ме изслуша. Знаеш какви са децата в днешно време. Всичко научават в училище и нищо не можеш да им кажеш. Когато беше на шестнайсет години, намерих пакет порнографски снимки в чантата й.

Трябвало е тогава да я спре. Закъснял бе с около три години. Сега тя беше на деветнайсет и сама си водеше хорото.

— Хора като теб никога не се учат.

— Какво трябваше да направя? — разпалено ме запита той. — Да я държа заключена в стаята ли?

Поклатих глава.

— Трябваше да се опиташ да й бъдеш баща.

— Откога стана такъв експерт? — ядоса се той. — Не би говорил така, ако имаше собствени деца.

Бих могъл да му обясня. И аз бях имал баща, прекалено зает с работата си. Но се чувствувах много уморен. Изправих се.

— Какво става с парите? — настоя той.

— Ще ти ги дам — казах аз. Изведнъж ме обзе някакво отвращение. За какво ли ми бяха нужни хора като него? Те бяха като пиявици. Лепнеха ли се веднъж, не те пускаха вече. — Всъщност, ще ти дам двадесет и пет.

Израз на удивено облекчение премина по лицето му.

— Наистина ли, Джонас?

Кимнах.

— При едно условие.

За пръв път в очите му се появи предпазливост.

— Какво имаш предвид?

— Искам оставката ти.

— От „Уинтроп Еъркрафт“? — гласът му беше недоумяващ.

— От „Корд Еъркрафт“! — казах натъртено аз.

Цветът започна да се изгубва от лицето му.

— Но… но аз съм основал самолетната фабрика. Зная всичко по нея. Тъкмо разработвах един самолет, който съм дяволски сигурен, че армията ще…

— Вземай парите, Еймос — казах студено аз. — С фабриката е свършено. — Тръгнах към асансьора. Влязох вътре и операторът затвори вратата под носа му.

— Нагоре ли, мистър Корд? — попита ме той.

— Все нагоре — казах уморено аз.

Моника лежеше напреки на леглото, полузаспала, с горната част на пижамата ми. Отвори очи и ме погледна.

— Всичко добре ли мина?

Кимнах.

Тя ме наблюдаваше, когато си захвърлих ризата на един стол.

— Какво искаше татко?

Измъкнах се от панталона и улових долната част на пижамата, която тя ми хвърли.

— Току-що си подаде оставката — казах аз, като изритах гащетата и навлякох пижамата.

Тя се изправи в леглото с разширени от изненада очи.

— Наистина ли?

Кимнах.

— Чудя се защо ли?

Погледнах я.

— Каза, че имало нещо общо с теб. Че искал да отдели повече време да ти бъде баща.

Тя ме изгледа и избухна в смях.

— Ех, дявол да го вземе — каза. — Цял живот мечтаех да ми обръща малко повече внимание и сега, когато вече не ми е нужен, изведнъж му се приисква да играе на татко.

— Не ти ли е нужен вече?

Тя поклати глава.

— Не. Никога! — бавно каза тя. Стана от леглото и положи глава на гърдите ми. Гласът й беше като поверителен детски шепот. — Сега вече не, след като имам теб. Ти си всичко за мен — баща, брат, любовник.

Бавно погалих меката й кестенява коса. Обзе ме внезапен прилив на съчувствие. Знаех колко самотен може да бъде човек на деветнайсет години.

Очите й бяха затворени, а под меката бяла плът бяха двете синкави, уморени кухини. Притиснах леко устни към челото й.

— Ела в леглото, дете — казах нежно аз. — Почти е съмнало.

Заспа веднага, положила глава на рамото ми, а шията й се бе наместила в извивката на ръката ми. Дълго не можах да заспя. Лежах загледан в притихналото лице, докато слънцето се показа и заля стаята.

По дяволите Еймос Уинтроп! По дяволите Джонас Корд! Проклинах всички мъже, които бяха презаети и егоисти и все пак — бащи на децата си.

Започнах да чувствувам как умората се просмуква в мен. Полузаспал я усетих как се раздвижва до мен и топлината на дългото й грациозно тяло се преля в мен. Сънят дойде. Тъмният, като беззвездна нощ, прекрасният сън.

На следващата вечер сключихме брак в малкия параклис в Рено.

4.

Забелязах блещукащото фосфоресциращо движение във водата и метнах мухата в потока, точно над пъстървата. Инстинктът ме завладя. Знаех, че съм я пипнал. Всичко беше наред. Водата, трепкащите сенки на крайбрежните дървета, пъстрата синя, зелена и червена опашка на мухата накрая на въдицата. Само миг и малкият копелдак щеше да клъвне. Подготвях се, когато зад гърба си чух Моника:

— Джонас!

Гласът й наруши тишината и пъстървата се гмурна към дъното на потока. Мухата се завлачи и преди да се обърна, знаех, че меденият ни месец е свършил.

— Какво има? — изръмжах аз.

Тя стоеше по шорти: със зачервени колене и обелен нос.

— Търсят те по телефона. От Лос Анжелос.

— Кой?

— Не зная — отвърна тя. — Някаква жена. Не си каза името.

Загледах се пак към потока. Нямаше светлини по водата. Рибата беше избягала. За днес риболовът бе свършил. Тръгнах към брега.

— Кажи й да почака — казах. — След минутка съм там.

Тя кимна и се запъти към бунгалото. Започнах да навивам макарата. Чудех се кой ли ме търси. Малцина знаеха за бунгалото в планината.

Когато бях дете, идвах тук с Невада. Баща ми все се канеше да дойде, ала никога не го направи.

Излязох от потока и се заизкачвах по пътеката. Беше късен следобед и вечерният концерт тъкмо започваше. Долавях песента на щурците сред дърветата.

Оставих пръта до външната стена на бунгалото и влязох. Моника седеше на едно кресло до телефона, разгръщайки страниците на някакво списание. Взех слушалката.

— Ало?

— Мистър Корд?

— Да.

— Момент, моля — пропя телефонистката. — Лос Анжелос, свързвам ви.

Чух прещракване и след това познатия глас:

— Джонас?

— Рина?

— Да! — каза тя. — От три дни се опитвам да те открия. Никой не знаеше къде си, тогава се сетих за бунгалото.

— Чудесно! — казах аз, поглеждайки към Моника. Тя разглеждаше списанието, но знаех, че слуша.

— Впрочем — каза Рина с тихия си, дрезгав глас, — моите поздравления. Надявам се да бъдеш много щастлив. Съпругата ти е много симпатично момиче.

— Познаваш ли я?

— Не — бързо отговори Рина. — Видях снимките във вестниците.

— О! — казах аз. — Благодаря. Но едва ли ме търсиш за това.

— Не — каза тя с обичайната си прямота. — Нужна ми е твоята помощ.

— Ако ти трябват нови десет хиляди, винаги мога да ти ги дам.

— Касае се за повече. Много повече.

— Колко повече?

— Два милиона долара.

— Какво? — направо извиках аз. — За какъв дявол са ти толкова много пари?

— Не са за мен — каза тя. Гласът й беше много развълнуван. — За Невада са. Той е натясно. На път е да загуби всичко, което има.

— Аз мислех, че е добре. Вестниците писаха, че печели по половин милион долара годишно.

— Вярно е — каза Рина. — Обаче…

— Обаче какво? — Измъкнах цигара и затърсих кибрит. Знаех, че Моника ме наблюдава, макар че бе забила нос в списанието. — Слушам те — казах аз и дръпнах от цигарата.

— Невада е вложил всичко, каквото има, в един филм. Работи над него повече от година, но изведнъж всичко се обърка и не искат да го пуснат.

— Защо? — заинтересувах се аз. — Да не е помия?

— Не! — рязко каза тя. — Не е това. Филмът е страшен. Но те търсят само говорящи филми. От всички киносалони.

— Защо не го е направил говорящ? — попитах аз.

— Започна го преди повече от година. Тогава никой не очакваше такова настъпление на говорящите филми — отговори тя. — Сега банката си иска заема, а Норман не го авансира с повече пари. Твърди, че бил претоварен с другите си филми.

— Разбирам — казах аз.

— Трябва да му помогнеш, Джонас. Целият му живот е свързан с този филм. Загуби ли, никога няма да се съвземе.

— Невада никога не се е интересувал много от пари — казах аз.

— Не става въпрос за парите — бързо отсече тя. — Въпросът е как той чувствува филма. Вярва в него. За пръв път е имал възможност да покаже какъв наистина е бил Дивият Запад.

— Никой не дава пет пари за това как е изглеждал Дивият Запад.

— Гледал ли си някой от филмите му? — попита ме тя.

— Не.

Сянка на недоверие се прокрадна в гласа й.

— Не си ли полюбопитствувал да го видиш как изглежда на екрана?

— Че защо? — попитах аз. — Зная как изглежда.

Гласът й се промени.

— Ще му помогнеш ли?

— Това са много пари — казах аз. — Защо да му ги давам?

— Спомням си, че когато ти имаше страшна нужда от нещо, той ти го даде.

Знаех за какво говори. Акциите на Невада в „Корд Експлозивс“.

— На него не му струваха два милиона — казах аз.

— Така ли? — запита тя. — Колко струват сега?

Това ме засече. Може би все още не струваха толкова, но след няколко години това щеше да е стойността им.

— Ако е загазил толкова — настоях аз, — защо сам не ме потърси?

— Невада е горд човек — каза тя. — Ти го познаваш.

— Как стана, че именно ти се намесваш?

— Защото ми е приятел — бързо обясни тя. — Когато се нуждаех от помощ, той не ми постави никакви въпроси.

— Не обещавам нищо — не се предавах аз. — Но тази нощ излитам за Лос Анжелос. Къде ще те намеря?

— Аз съм при Невада — отвърна тя, — но по-добре е да се видим другаде. Не искам да знае, че съм ти се обаждала.

— Добре — казах аз. — Ще бъда в хотел „Бевърли Хилс“ към полунощ. — Оставих слушалката.

— Кой беше? — запита Моника.

— Вдовицата на баща ми — отговорих аз, тръгвайки покрай нея към спалнята. — Събирай багажа! Връщам те в ранчото. Нощес трябва да замина по работа в Лос Анжелос.

— Минали са едва пет дни! — възкликна тя. — Ти ми обеща да прекараме заедно поне две седмици.

— Непредвидени обстоятелства го налагат.

Тя ме последва в спалнята и ме наблюдаваше, докато си изувах гумените ботуши.

— Какво ще си помислят хората, ако се върнем само пет дни след като се оженихме? — попита тя.

Изгледах я.

— Хич не ме интересува какво ще си помислят!

Тя се разплака.

— Няма да дойда! — заинати се тя, тропвайки с крак в пода.

Станах и тръгнах.

— Остани тогава! — казах ядосано. — Отивам долу да взема колата. Ако не си готова, докато се върна, тръгвам без теб!

Какво им ставаше на тези жени? Изправиш се пред някакъв невзрачен пастор за пет въшливи минути, а тръгнеш ли си, всичко се обръща с главата надолу.

Преди да си се оженил, всичко е великолепно. Цар си. Застане пред теб с една ръка на оная работа, за да разбереш, че я иска, а с другата се опитва да ти запали цигарата, търка ти гърба, дава ти да хапнеш и ти отупва възглавницата едновременно.

После идват вълшебните думи и ето че трябва да молиш за всичко. Трябва да вършиш всичко по правилата. Да си играеш с нея, да я коткаш, да бъдеш внимателен. Трябва да се облягаш на лакти, за да й поднасяш огън за цигарите, да й носиш шала и да й отваряш вратите. Трябва даже да й благодариш, когато ти позволи да влезеш там, където до вчера не е преставала да те кани.

Изкарах колата и я спрях пред бунгалото, надувайки клаксона. Моника излезе с малка чанта в ръка и зачака да й отворя вратата. След миг си я отвори и влезе намусена. Запази същото изражение през двата часа, докато стигнем до ранчото.

Беше девет, когато спрях пред къщата. Както винаги, Робер беше на вратата. Изражението му не се промени, макар че останах в колата, след като той взе чантата на Моника. Очите му се плъзнаха по лицето ми, после той се обърна и се поклони на Моника.

— Д’вечер, мис Корд — каза той. — Стаята ви е готова. — Робер ме погледна пак, обърна се и тръгна към стъпалата.

Когато Моника заговори, гласът й беше нисък и опънат като тетива.

— Колко ще отсъствуваш?

Свих рамене.

— Докато си свърша работата. — После омекнах. По дяволите, бяхме женени едва от пет дни. — Ще гледам да се върна колкото може по-скоро.

— Не бързай! — каза тя и заизкачва стъпалата към къщи, без да се обърне.

Изругах ядосано и включих на скорост, след това потеглих по шосето към фабриката. Държах стария „Вако“ на поляната отзад. Все още не беше ми минало, когато се качих в кабината, нито се почувствувах по-добре, когато се издигнах на осемстотин метра и се насочих към Лос Анжелос.

5.

Погледнах обвития в синьо сценарий в ръката си, после Рина. Времето не беше й отнело нищо. Беше все така стройна и жизнена, а гърдите й бяха надвиснали на ръба на каньон скали и бях сигурен, че са все така твърди при докосване. Само очите й се бяха променили. В тях сега имаше някаква нова, несъществуваща преди самоувереност.

— Не съм много по четенето — заявих аз.

— Очаквах да кажеш това. Затова уредих със студиото да ти прожектират филма. Очакват ни долу.

— Откога си тук?

— От около година и половина. След като се върнах от Европа.

— През цялото време при Невада?

Тя кимна.

— Спиш ли с него?

Тя не отклони въпроса.

— Да. Много е добър към мен.

— А ти добра ли си към него?

Очите й продължаваха да ме гледат.

— Надявам се — тихо каза тя. — Но всъщност това няма значение. Теб не те интересува истински дали съм, или не съм.

— Просто полюбопитствувах — признах аз, изправих се на крака и пуснах ръкописа на стола. — Чудех се какво те задържа.

— Не е това, което мислиш — бързо вметна тя.

— Тогава какво? — веднага изстрелях аз. — Пари?

— Не — поклати глава тя. — Мъжът. Истинският мъж. Никога не са ме задоволявали младите.

Това го бях чувал.

— Може би аз ще те задоволя, когато му дойде времето — казах.

— Едва преди пет дни си се оженил.

Изгледах я. Усетих познатата, стара възбуда да се надига в мен.

— Да вървим! — сопнах се аз. — Не разполагам с цялата нощ.

Седнах в затъмнената прожекционна зала с Рина от едната страна и фон Елстер, режисьорът, от другата.

Рина не беше излъгала. Филмът беше грандиозен и то само поради една причина. Невада. Той обединяваше целия филм с една вътрешна сила, която сякаш озаряваше екрана.

Беше силата, която бях чувствувал в него, но тук тя бе по-голяма, по-целенасочена и не можеше да ти убегне. Появяваше се на екрана като шестнайсетгодишно момче и забягваше в планините като двадесет и пет годишен мъж. Нито веднъж по време на филма не се сетих за истинската му възраст.

Облегнах се на стола и въздъхнах, когато запалиха светлините. Извадих цигара, все още под впечатлението на филма, запалих и дръпнах. Вълнението ме бе погълнало изцяло. И все пак, смътно чувствувах, че нещо липсва. После усетих огъня в слабините и разбрах какво е.

Погледнах фон Елстер.

— Като изключим краткия епизод с дамата от Ню Орлийнс и дъщерята на каторжника в градчето, във филма няма никакви жени.

Фон Елстер се засмя.

— Има някои неща, които не са за уестърните. Едно от тях са жените.

— Защо?

— Защото в бранша се счита, че образът на чистия, силен мъж трябва да се запази. На героя са му разрешени всички престъпления, но не и блудството.

Засмях се и станах.

— Прощавайте за въпроса — казах, — но защо не им прибавите гласовете, както правите с музиката? Защо да се прави всичко наново?

— Де да можеше! — каза фон Елстер. — Но прожекционната скорост на немия филм е различна от тази на озвучения. Говорящият филм се прожектира със скоростта на речта, докато немият се движи много по-бързо, в зависимост от негативите с надписи и по-подробното действие за изясняване на разказа.

Кимнах. От механична гледна точка казаното от него имаше смисъл. Като всичко друго на този свят и в тази професия имаше известна технология, която започваше да ме интересува. Без механиката цялата работа щеше да е невъзможна.

— Елате с мен в хотела. Бих желал да поговорим още малко по въпроса. Видях по лицето на Рина да се изписва загриженост. Тя погледна фон Елстер, после се обърна към мен.

— Вече е почти четири — бързо заговори тя. — Мисля, че не е редно да продължаваме без Невада.

— Добре — съгласих се аз. — Доведи го в хотела утре сутринта. Осем часа бива ли?

— Осем е чудесно.

— Мога да ви закарам до хотела, мистър Корд — предложи усърдно фон Елстер.

Погледнах към Рина. Тя поклати незабележимо глава.

— Благодаря ви — казах. — Рина ще ме остави на път за вкъщи.

Рина не проговори, докато колата не спря пред хотела.

— Фон Елстер е натясно — каза тя. — Безпокои се. Никога досега не е правил говорящ филм, а иска да направи този. Филмът е голям и ако има успех, ще си стъпи отново на краката.

— Искаш да кажеш, че е ненадежден? — запитах аз.

— Като всички в Холивуд. От Грета Гарбо и Джон Джилбърт надолу. Никой не е сигурен какво ще стане с кариерата му с появата на озвучените филми. Чух, че гласът на Джилбърт бил толкова неподходящ, че „Метро Голдуин Майер“ не искали да го наемат за друг филм.

— А гласът на Невада?

— Добър е — каза тя. — Завчера направихме звукова проба.

— Е, една тревога по-малко.

— Ще се захванеш ли? — попита тя.

— Какво ще получа, ако се съглася? — контрирах аз.

— Може да спечелиш сума пари — каза тя.

— Нямам нужда — възразих. — И без това печеля много пари.

Очите й се извиха към мен, гласът й беше враждебен.

— Май не си се променил.

— Не — поклатих глава. — Защо? Променя ли се човек? Ти променила ли си се? — Присегнах за ръката й. Беше ледена. — Колко си склонна да дадеш, за да измъкнеш Невада?

Очите й бяха приковани в мен.

— Бих дала всичко, което имам, за да му помогна.

Почувствувах някаква горчивина. Замислих се колко хора биха казали същото за мен. Не можех да се сетя за нито един. Пуснах ръката й и излязох от колата. Тя се наведе към мен.

— Е, Джонас, реши ли?

— Не още — изрекох бавно аз. — Искам да понауча още нещо.

— О! — Тя се облегна разочарована.

— Но не се безпокой — казах. — Ако го сторя, ти ще бъдеш първата, която ще ми платиш.

Тя кимна на шофьора. Той включи на скорост.

— Като те знам какъв си, какво ли очаквах от теб!

Лимузината потегли, а аз се обърнах и влязох в хотела. Качих се в стаята и разтворих сценария. Прехвърлих го за около час и половина. Беше почти шест, когато затворих очи.

6.

Телефонът зазвъня яростно над главата ми. Разтърсих я, да дойда на себе си, и хвърлих поглед към часовника. Беше седем и пет. Вдигнах слушалката.

— Мистър Корд? Тук е фон Елстер. Прощавайте, че ви безпокоя толкова рано, но се намирам долу във фоайето с мистър Норман. Много важно е да се видим, преди да се срещнете с Невада.

— Кой е този Норман? — запитах аз, полагайки усилия да избистря главата си.

— Бърнард Б. Норман от „Норман Пикчърс“. Компанията, която създаде филма. Мистър Норман мисли, че би могъл да ви помогне със съветите си при преговорите с Невада.

— Защо ми е нужна помощ? — запитах аз. — Познавам Невада достатъчно отдавна.

Гласът му стана поверителен.

— С Невада няма проблеми, мистър Корд. Обаче неговият импресарио, Дан Пиърс, е много ловък. Мистър Норман просто желае да ви даде някои указания, преди да се свържете с него.

Присегнах за цигара. Фон Елстер не беше губил време. Веднага бе хукнал при шефа си, щом надуши парите. Не знаех какво искат, но бях дяволски сигурен, че то не вещае нищо добро за Невада.

— Почакайте да се облека. Ще ви телефонирам.

Оставих слушалката и запалих цигарата. Синята обвивка на сценария се наби в очите ми. Пак взех слушалката. Дадох на телефонистката домашния номер на Тони Морони.

— Прощавай, че те будя толкова рано, Тони — извиних се аз. — Тук е Джонас.

Мекият му глас се захили по телефона.

— Няма нищо, Джонас. Аз ставам рано. Впрочем, честит ти брак.

— Благодаря — автоматично казах аз и изведнъж се сетих, че дори не бях помислил за Моника от момента на пристигането си. — Ти ли финансира новия филм на Невада Смит?

— „Ренегатът“ ли?

— Да.

— Да, аз — отвърна той.

— Каква е тази история около него?

— Филмът е добър — каза той. — Разбира се, шансовете му биха били по-големи, ако е говорящ, но все пак е хубав филм.

— Щом мислиш, че е добър, защо искаш възстановяване на заема?

— Нека аз първо да ти задам един въпрос, Джонас — каза той. — От какво точно се интересуваш?

— Още не зная — казах искрено аз. — Невада е мой приятел. Искам да разбера какво става. Защо искаш погасяване?

— Знаеш как работим — поясни той. — Отпуснахме заема на Смит косвено, с гаранции на компанията „Норман Пикчърс“. Сега Бърни Норман се нуждае от кредит, за да преработи някои свои стари филми, затова изтегля гаранцията. Това автоматично означава, че трябва да ни се възстанови заемът.

Нищо чудно, че фон Елстер и Норман ме чакаха долу във фоайето да се видим. Не им се искаше ничия намеса, за да спипат Невада.

— Какво точно ще стане с Невада? — попитах аз.

— Ако не може да си плати заема, ще му отнемем филма, после цялата косвена гаранция отива под отчет на писмен дълг. След това ликвидираме, докато си възвърнем стойността на заема.

— Какво правите с филма? — попитах. — Хвърляте ли го?

— О, не — засмя се тихо той. — Връщаме го на Норман, за да го разпространява. Това дава възможност на Бърни да си прибере парите. Той е вложил към четиристотин хиляди. След като си ги прибере, излишъкът се дава на нас. Покрие ли се дългът, остатъка привеждаме на Смит.

Цялата работа се изясняваше. Невада имаше да чака да стигнат пари до него!

— Какви са вероятностите за излишъци? — попитах.

— Не много добри — отговори Тони. — При тази сделка таксите за разпространение са много ниски и най-напред идват парите на Невада. Когато ги приберем, таксите се утрояват и неговият дял остава последен.

— Кой прибира таксите, банката ли?

Той пак се засмя.

— Не, разбира се, Бърни. Той е разпространителят.

Всичко ми стана ясно. Тези момчета долу добре го бяха измислили да прецакат Невада. По този начин грабваха голяма сума почти срещу нищо. Чудех се колко ли е ловък импресариото на Невада, щом го е натикал в капан като този.

— Още един въпрос, Тони — казах, — и няма да те безпокоя повече. Колко още пари са нужни, за да се озвучи „Ренегатът“.

Той замълча.

— Чакай да видя! — каза. — Декорите си стоят, имат и всички костюми. Това прави около половината от стойността. Може би около един милион: ако имат щастие, може и по-малко.

— Заслужава ли си?

Той се поколеба.

— Обикновено не рискувам да давам мнения за филмите. Много неща могат да се случат.

— Рискувай този път — насърчих го аз. — Нужно ми е мнението на човек, който не е лично заинтересован.

— От сведенията, които имам, рискът може би си заслужава.

— Благодаря ти — казах, — сега ми направи една услуга. Задръж всякакво действие по заема, докато ти се обадя по-късно през деня. Може би аз ще поема гаранциите вместо Норман.

— Ще ти трябва още един милион след това.

— Зная — отговорих аз. — Но ръката ми все още си я бива. Винаги мога да подпиша чек.

Морони се засмя развеселен и се сбогувахме. Не се безпокоеше. Знаеше, че лесно мога да покрия сумата с парите от синдиката, който заемаше патента ми за пластмасови отливки. Банкерите бяха винаги готови да ти отпуснат колкото искаш пари, стига да им представиш косвени гаранции.

Погледнах часовника, докато оставях слушалката. Беше почти седем и половина и се чувствувах още замаян. Посегнах отново към слушалката, но се отказах. Да вървят по дяволите! Нека чакат, щом искат да ме видят. Обърнах се и влязох в банята да си взема душ.

Телефонът звъня на три пъти, докато бях под душа. Стоях там, оставил топлата вода да се просмуква в кожата и да отнася умората. Беше почти осем, когато излязох от банята и телефонът пак иззвъня.

Беше отново фон Елстер. Гласът му бе нисък и заговорнически.

— Невада, импресариото му и Рина се качват — заяви той. — Не ни видяха.

— Добре — казах аз.

— Но как ще се срещнем?

— Мисля, че е много късно вече — спокойно казах аз. — Струва ми се, че ще трябва сам да се оправя с импресариото на Невада. Кажете на вашия мистър Норман, че ценя предложението му все пак. Ако имам нужда, ще му се обадя.

Чух стъписаното му хлъцване, когато прекъснах. Засмях се и се зачудих как ли ще обясни това на своя шеф. Намъкнах се в панталона и се присегнах за риза, когато на вратата се почука.

— Влез! — викнах от спалнята. Чух отварянето на вратата и закопчах ризата си. Потърсих обувките, но те лежаха от другата страна на леглото. Не си струваше да обикалям за тях, затова тръгнах по чорапи.

Рина вече седеше на голямата кушетка. Невада и един друг мъж стояха насред стаята. Бавна усмивка се появи на лицето на Невада. Той протегна ръка.

— Джонас! — промълви топло той.

Поех неловко ръката му. Изглеждаше ми смешно да се ръкувам с него като с чужд човек.

— Невада!

В крайчетата на очите му забелязах леки признаци на напрегнатост, но щом ме погледна в лицето, те изчезнаха.

— От ден на ден заприличваш на баща си, синко.

— А ти изглеждаш добре. Защо си с тез каубойски дрехи?

Някаква притесненост се появи на лицето му.

— Те са част от играта — промълви той. — Трябва да ги нося. Децата очакват това. — Зарови из джобовете с привичния си жест и извади такъмите за цигари. Започна да свива една. — Четох във вестниците за теб. Полетът от Париж до Лос Анжелос, сватбата и тъй нататък. Жена ти с теб ли е?

Поклатих глава.

Той ме изгледа проницателно. В този момент знаех, че е разбрал как стоят нещата между мен и Моника. Можеше да чете в мен като в отворена книга.

— Жалко. Щеше ми се да се запозная с нея.

Погледнах към другия мъж, за да сменя темата. Невада веднага се улови.

— А, това е Дан Пиърс, моят импресарио.

Ръкувахме се и минах направо към въпроса.

— Снощи гледах филма ти — започнах аз. — Хареса ми. Много жалко, че ще трябва да го правиш наново.

— Мислех, че говорящите филми няма да се наложат — каза Невада.

— Не е само това, Невада — прекъсна го ядосано Пиърс. Той се обърна към мен: — Вярно, Невада искаше филма да е ням, но когато започнахме да снимаме, видя, че е сгрешил. Тогава се опитахме да го обърнем на говорящ, но не можахме.

— Защо?

— Норман не ни даде — обясни Пиърс. — По онова време имаше само едно звуково студио и той го използваше за един от собствените си филми. Настоя веднага да започваме със снимането, иначе щял да изтегли гаранциите.

Сега вече картината беше ясна. Цялата работа от самото начало бе чисто изнудване. Погледнах Невада. Не можех да разбера. Беше чудесен покерджия, за да клъвне така.

Невада отново схвана какво ми е.

— Зная какво мислиш, момче — бързо вметна той. — Но исках да направя този филм. В него имаше нещо много повече от всичко останало, което бях играл дотогава.

— А Норман? — запитах аз. — Как стана, че отказа да те авансира за ново преснимане?

— Изчерпа се кредитът ми — каза Невада. — Затова банката си иска заема.

— Това са куп глупости! — пак избухна Пиърс. — Пипнаха ни за гушата. Бърни Норман принуждава банката да си възстанови заема, а в замяна банката му връща филма. Така той го получава почти без пари — около една трета от сумата, която би хвърлил, за да го направи.

— Колко би струвало преснимането на филма? — запитах аз.

Невада ме погледна.

— Около милион.

— Плюс заемът, който банката си иска — бързо добави Пиърс.

Обърнах се към него:

— Пак ли Норман ще трябва да го пусне?

Той кимна.

— Естествено. Имат десет хиляди договора за него и ако е говорящ, никой киносалон няма да се откаже.

— Ако е ням?

— Ще бъдем щастливи, ако го пласираме в хиляда и петстотин — каза той. — Всички искат говорящи.

— Какво мислиш, че трябва да направя?

Невада се поколеба за миг, после ме погледна прямо.

— Не бих го сторил на твое място — каза искрено той. — Може да обереш цялата парса.

Видях погледа, който му хвърли Пиърс. Бе изпълнен с гняв, но и с известно уважение. За Пиърс аз бях просто надут глупак. Но не може да се отрече, че чувствуваше връзката между мен и Невада.

Изгледах го за миг после се обърнах и погледнах Рина, седнала на кушетката. Лицето й беше безизразно. Само очите й умоляваха.

Обърнах се към Невада.

— Ще рискувам — казах. — Но само при едно условие. Купувам правата и правя свой филм. И когато го преработим, ще бъде тъй, както аз искам. Никакви възражения, всеки ще върши това, което му кажа. Включително и ти. Ако ще губя, искам аз да раздам картите.

Невада кимна. Достатъчно често бе чувал същите думи от устата на баща ми. И сам ме бе учил да раздавам картите, когато залозите са високи.

— Но какво знаете вие за правенето на филми? — запита Пиърс.

— Нищо — признах аз. — Но колко хора познавате, които знаят как се прави говорящ филм?

Това го спря. Проумяване блесна в очите му. Казаното от мен беше вярно. Това беше нова професия. В нея нямаше ветерани. Пак се обърнах към Невада.

— Е?

— Не зная — бавно промълви той. — Оставям те да поемеш целия риск. Аз нямам какво да губя.

— Грешиш! — бързо се намеси Пиърс. — Излезе ли боклук, с кариерата ти е свършено.

Невада му се усмихна.

— Достатъчно добре преживявах и по-рано — каза той. — Малко старичък съм да се тревожа за нещо, в което попаднах случайно.

— Е, Невада?

Той протегна ръка, напрегнатостта около очите му изведнъж изчезна и той сякаш се подмлади.

— Дадено, младши.

Поех ръката му, после отидох при телефона. Потърсих Морони в банката.

— Направи необходимото, заемът да се прехвърли на „Корд Експлозивс“ — помолих аз.

— Желая ти успех, Джонас — каза той със смях. — Имах чувството, че така ще постъпиш.

— Значи си знаел повече от мен.

— Така ще познаеш добрия банкер — отвърна той.

Оставих слушалката и се обърнах към другите.

— Първото, което искам, е да се уволни фон Елстер.

Невада се обади изумен:

— Но фон Елстер е един от най-добрите в занаята — възрази той. — Режисирал е всичките ми филми. Той ме откри.

— Той е едно въшливо, дребно лайно! — казах аз. — Щом усети, че си натясно, веднага направи опит да те продаде. Още в седем часа беше довел Бърни Норман. Искаха да ми дават безплатни съвети. Не разговарях с тях.

— Сега може би ще ми повярваш, че зад цялата машинация стои Бърни — обади се Пиърс.

— Харесваш или не, Невада — казах аз, — ние сключихме сделка, филмът е мой и каквото кажа аз, това става.

Той мълчаливо кимна.

— Следващото ми желание е Пиърс да ми организира гледането на колкото може повече говорящи филми през следващите три дни. След това, другата седмица, ще ви закарам в Ню Йорк. Ще прекараме три-четири дни по театрите. Може дори да намерим някой подходящ сценичен режисьор, докато сме там. Ще видим! — Спрях да си запаля цигарата и видях усмихнатото лице на Невада. — На какво се смееш?

— Както казах, от ден на ден все повече заприличваш на баща си.

Ухилих се и аз. Точно тогава келнерът донесе закуска. Невада и Пиърс влязоха в банята да се измият, а Рина и аз останахме сами.

Погледът й беше изненадващо нежен.

— Само да искаш, Джонас — каза меко тя, — мисля, че можеш да бъдеш добър човек.

Погледнах я в очите.

— Не се опитвай да ме будалкаш — казах аз. — Ние двамата знаем защо го направих. Ти и аз сключихме нашата сделка още снощи.

Нежният поглед изчезна.

— Искаш ли още сега да изпълня моята част?

По начина, по който го каза, знаех, че съм я наранил. Усмихнах се.

— Мога да почакам.

— Аз също — отговори тя. — Дори завинаги, ако се наложи.

Телефонът иззвъня.

— Виж кой е! — казах аз.

Рина вдигна слушалката, чух някакъв глас, после тя ми подаде слушалката.

— Жена ти.

— Ало, Моника.

Гласът й бе пълен с гняв.

— Работа! — развика се тя. — И като те потърся, някаква евтина курва се обажда. Предполагам, че ще кажеш, че е мащехата ти!

— Точно така!

Чу се ядовито щракване и слушалката занемя в ръката ми. Изгледах я за миг и започнах да се смея. Всичко беше толкова вярно.

И толкова погрешно.

7.

Погледнах през прозореца към полето. Няколко самолета загряваха на пистата, изписаните с червено, синьо и бяло букви ICA блестяха отстрани и под крилата им. Погледнах чертожната дъска, след това конструктора.

Мориси беше млад, дори по-млад от мен. Бе завършил Масачузетския технологически институт, където се бе дипломирал като авиоинженер и авиоконструктор. Не беше летец: беше от новото поколение, което сякаш се разхождаше по небето. Предложението му бе радикално. Двумоторен едноплощник, които ще се издига на непознати досега височини.

Смъкна очилата си надолу.

— Тъй, както го виждам, мистър Корд — започна той с прецизния си говор, — е, че като разширим крилата, ще получим желаното издигане, а също и ще увеличим горивния капацитет. Овен това се прибавя преимуществото, че пилотът ще има пряк визуален контрол.

— Интересува ме полезният товар и скоростта — казах аз.

— Ако изчисленията ми са правилни — каза Мориси, — ще можем да качим двадесет пътника, освен двамата пилоти, при попътна скорост около четиристотин километра. Ще може да лети около шест часа с едно зареждане.

— Искате да кажете, че ще можем да летим оттук до Ню Йорк само с едно спиране в Чикаго? — запита скептично Бъз. — Не го вярвам!

— Това показват изчисленията ми, мистър Далтън — вежливо му отговори Мориси. Бъз ме погледна.

— Можеш да си хвърлиш парите в такива налудничави проекти — каза, — но не и аз. Наситил съм се на подобни фантазии.

— Каква сума горе-долу ще ви бъде необходима за първия? — запитах Мориси.

— Четиристотин, може би петстотин хиляди. След като отстраним техническите дефекти, ще можем да ги произвеждаме за около четвърт милион.

Долтън се засмя презрително.

— Половин милион за един самолет? Това е лудост. Никога няма да си възвърнем парите.

Пътуването с влак първа класа от едното до другото крайбрежие струваше около четиристотин долара. Траеше почти четири дни и като се прибави и храната, възлизаше на повече от петстотин долара на пътник. Самолет като този би докарвал на пътниците по седем хиляди на курс, заедно с пощата, а това правеше към осем хиляди и петстотин. Пет полета седмично и за по-малко от двадесет седмици щяхме да си възвърнем разходите и да покрием текущите разноски. Оттам нататък всичко беше чиста печалба. Ха, дори можехме да си позволим да даваме безплатна храна по време на полета.

Погледнах часовника. Беше почти девет. Станах.

— Трябва да отивам в студиото. Днес ще заснемат първата сцена.

Лицето на Долтън се изчерви от гняв.

— Зарежи ги, Джонас! Залавяй се за работа. Вече месец и половина си губиш времето из това шибано студио. Вместо да се шляеш около този въшлив филм, ела да решаваме какъв самолет ще строим. Не го ли направим, цялата индустрия ще ни изпревари.

Изгледах го, без да се усмихвам:

— Що се отнася до мен, аз вече съм решил.

— Ти не… — заекна недоумяващ той — не искаш да кажеш, че ще опитаме с този?

Кимнах и се обърнах към Мориси:

— Можете веднага да започнете самолета.

— Почакай! — пресече го Долтън. — Ако си мислиш, че ICA ще пусне мангизите, ти си луд. Не забравяй, че половината акции са мои.

— А другата половина са на „Корд Експлозивс“ — казах аз. — „Корд Експлозивс“ притежава също така ипотеки за повече от половин милион долара върху самолетите на ICA, много от които трябва да се покрият точно сега. Пусна ли ги в ход, ще пипна цялата „Интерконтинентъл Еърлайнс“.

Той ме изгледа гневно, после по лицето му се разля усмивка.

— Хем те знам какъв си от по-рано, Джонас, трябваше да си науча урока още когато загубих онзи „Вако“ на покер от теб.

И аз му се усмихнах.

— Ти си голям летец, Бъз. Гледай си полетите и остави сделките на мен. Ще те направя богат човек.

Той извади цигара.

— Добре — съгласи се спокойно. — Но все пак си мисля, че си откачил по този самолет. Можем да останем голи и боси покрай него.

Не му отговорих, докато отивахме към колата. Безсмислено беше да обяснявам на Бъз простите правила на кредитирането. ICA ще поръча двадесет такива самолета на „Корд Еъркрафт“. След това двете компании ще представят за тях имуществени гаранции от „Корд Експлозивс“. А „Корд Експлозивс“ ще депозира имуществените гаранции в банките, преди още да са построени самолетите. Най-лошото, което би могло да се случи, ако самолетът не излезе удачен, бе „Корд Експлозивс“ да се окаже с доста големи данъчни удръжки.

Влязох в колата.

— Желая ти успех с филма! — извика подире ми Бъз, когато потеглих.

Завих през главния портал на студио „Норман“. Пазачът ме видя и ми махна.

— Добро утро, мистър Корд — подвикна той. — Всичко хубаво, сър.

Усмихнах се и се отправих към паркинга. Имаше място, обозначено с табелка с името ми: МИСТЪР КОРД. Не пропускаха нищо, щом станеше въпрос да лижат задници. В административната трапезария имаше запазена маса на мое име. Имах и частно бунгало, кабинети, две секретарки, солидно зареден бар с напитки, електрически хладилник, личен клозет и душ, съблекалня, зала за заседания и освен личните ми кабинети, още два за секретарките.

Влязох в бунгалото през задната врата и се отправих към кабинета. Едва седнах зад бюрото, когато една от двете секретарки влезе. Застана делово пред бюрото с бележник и молив в ръце.

— Добро утро, мистър Корд — бодро поздрави тя. — Ще диктувате ли нещо?

Поклатих глава. Би трябвало вече да е наясно. През изминалите пет седмици този ритуал се повтаряше всяка сутрин. Никога не пиша нищо — ни съобщения, ни записки, ни инструкции. Ако искам да се напише нещо, телефонирам на Макалистър. Адвокатите са за това.

Телефонът на бюрото ми зазвъня. Тя вдигна слушалката.

— Кабинетът на мистър Корд. — Заслуша се, след което се обърна към мен. — Привършили са репетициите в студио Девет и са готови за първото заснемане. Искат да знаят дали бихте желали да присъствувате.

Изправих се.

— Кажете им, че тръгвам.

Студио Девет се намираше в далечния край на терена. Там бяхме изградили сцената за Ню Орлийнс, понеже смятахме, че е по-тихо и няма да ни смущава шумът от другите студия. Забързах по тухлените пътеки, проклинайки голямото разстояние, когато съгледах куриерския велосипед, облегнат на едно от административните бунгала. Миг по-късно въртях педалите като бесен по алеята. Дочух куриера да вика подире ми.

Извих пред студио Девет и едва не се сблъсках с един мъж, който отваряше вратата. Той се закова и ме погледна изненадан. Беше Бърни Норман.

— О, мистър Корд! — каза той. — Не е трябвало да правите това. Ако се бяхте обадили, щеше да дойде да ви вземе кола.

Облегнах колелото на стената.

— Нямах време, мистър Норман — отвърнах аз. Казаха ми, че са готови да започнат. Моите пари и моето време се пилеят тук.

Бяха готови за изпълнението на първия кадър, онзи, в който Макс, още младеж, се среща за пръв път с мадам в къщата на удоволствията. Това не беше началото на филма, но такъв беше начинът на снимане. Най-напред правеха вътрешните снимки, после външните. Щом приключеха, определен помощник-режисьор ги сглобяваше в съответната последователност.

Актрисата, изпълняваща ролята на мадам, беше Синтия Рандъл. Най-голямата звезда на Норман. Минаваше за най-чувствената жена на екрана. Лично за мен не представляваше кой знае какво. Обичам жени с цици. Двама гримьори и една фризьорка се суетяха около нея, а тя бе застанала пред тоалетната масичка, която беше част от декора.

Невада бе застанал в другия край, с гръб към мен, и разговаряше с Рина. Обърна се, щом влязох, и усетих как по гърба ми пробягнаха тръпки, когато в паметта ми изплува образът му от моето детство. Изглеждаше дори по-млад от момента, когато го бях видял за първи път. Не зная как го постигаше; дори погледът му беше младежки.

Усмихна се лениво.

— Е, младши. Започваме.

Кимнах, без да снемам очи от него.

— Да — промълвих. — Започваме.

— Всички по местата! — извика някой.

— Мисля, че става дума за мен — каза Невада.

Лицето на Рина беше обърнато към сцената, очите й бяха съсредоточени. Избутаме някакъв мъж, помъкнал кабел. Дръпнах се от него и едва не се сблъсках с друг. Реших да се отстраня, преди да съм направил някоя поразия.

Настаних се до кабината за озвучаване. Оттам виждах и чувах всичко. Сега разбрах защо филмите струват толкова пари. Преснемахме сцената за единадесети път, когато забелязах звукооператора в кабината. Беше се навел над пулта, притиснал слушалки към ушите, и трескаво въртеше копчетата. Виждах как непрестанно сипе ругатни през свитите си устни и продължава бясно да се занимава с копчетата.

— Да не би нещо да не е наред с машината? — попитах аз.

Той ме изгледа. От погледа му разбрах, че не знае кой съм.

— Нищо й няма на машината — отвърна той.

— А кое ви смущава?

— Слушай, приятел — сопна се той. — Всеки от нас си гледа хляба, нали?

Кимнах.

— Щом шефът каже, че някой трябва да изглежда добре, ти правиш каквото е наредил и не задаваш въпроси. Нали?

— Правилно — съгласих се аз.

— Е, мъча се и аз. Ама не съм господ. Не мога да изменям гласове.

Изгледах го и усетих как ме обзема безпокойство. Имах само думата на Рина, че гласът на Невада е звучал добре на пробния запис.

— Невада Смит ли имате пред вид?

Той поклати глава.

— Не-е — обясни снизходително той. — При него всичко е наред. Жената. Говори тъй носово, сякаш измъква гласа от очните си ябълки.

Звукооператорът се обърна отново към машината. Присегнах и си сложих слушалките на главата. Той се обърна към мен.

— Какво по дяволите правиш?

Но аз вече ги бях сложил и той нямаше какво да стори, освен да застане до мен. Говореше Невада. Гласът му беше ясен, съвсем звучен. После заговори Синтия Рандъл и просто не знаех дали да повярвам на ушите си.

Гласът й притежаваше всичките дразнещи нотки на котка, мяукаща край оградата, далеч беше от това да звучи чувствено. Чак гръбнакът ми изтръпна. Такъв глас би могъл да прекъсне всяка полова игра, пък било то и в най-великолепната къща на Ню Орлийнс. Смъкнах гневно слушалките от главата и ги натиках в ръцете на звукооператора. Запътих се към сцената. Някакъв мъж се опита да ме задържи, но аз го изблъсках.

— Спри! — изкрещя нечий глас и на сцената се възцари пълна тишина. Всички гледаха към мен със странни, изумени изражения.

Бях бесен. Знаех само, че някой ме прави на глупак и това никак не ми се нравеше. Мисля, че момичето разбра защо съм на цената. Очите й ме загледаха напрегнато, въпреки че направи опит да се усмихне.

Бърни Норман заприпка към нас. Тя сякаш се успокои и всичко ми стана ясно.

— Мистър Корд — запита той, — да не би нещо да не е наред?

— Да! — отговорих мрачно аз. — Тя. Разкарайте я от сцената. Уволнявам я!

— Не можете, мистър Корд — заобяснява той. — Тя има договор за вашия филм.

— Може и да има — съгласих се аз, — но не с мен. Аз не съм подписвал никакъв договор с нея.

Бърни впери поглед в мен и лицето му пребледня под загара. Знаеш за какво говоря.

— Това е съвсем против правилата — възрази той. — Мис Рандъл е голяма звезда.

— Пет пари не давам, ако ще да е Божията майка — прекъснах го аз. Дигнах ръка, погледнах часовника, а след това него. — Имате точно пет минути да я разкарате от сцената, иначе прекратявам филма и ще ви въвлека в най-голямото съдебно дело, което някога сте сънували!

Седях на брезентовия стол, на който беше изписано името ми, и оглеждах вече празната сцена. Само неколцина души сновяха наоколо, движейки се като безплътни сенки на пиршество. Погледнах към звукооператора, приведен над своя пулт с прилепнали към ушите слушалки. Уморено затворих очи. Минаваше десет вечерта.

Чух нечии крачки и отворих очи. Беше Дан Пиърс. Бе ходил до телефона, опитвайки се да заеме някоя звезда от другите филмови студии.

— Е? — запитах го. Той поклати глава.

— Нищо не става. „Метро Голдуин Майер“ не иска да ни заеме Грета Гарбо. Възнамеряват те да правят говорящ филм с нея.

— А Мерион Дейвис?

— Току-що се свързах с нея. Ролята й харесва, но мисли, че не е подходяща. Може би ще трябва да се примирим със Синтия Рандъл. Ако седим така, без да правим нищо, губиш по трийсет бона на ден.

— По-добре да спра сега, отколкото да стана за смях и да загубя всичко по-късно.

— Може би ще успеем да докараме някоя актриса от Ню Йорк?

— Нямаме време — отвърнах аз. — Десет дни правят триста хиляди долара.

Точно тогава Рина се появи с няколко сандвича.

— Помислих, че може да сте огладнели, затова поръчах да ги донесат.

Взех един и го захапах мрачно. Тя се обърна и подаде друг на звукооператора.

— Благодаря, мис Марлоу.

— Няма защо — каза тя и се отправи към мястото, където седяха с Невада.

— Жалко, че не можете да намерите някоя с такъв глас — изломоти звукооператорът с пълна уста.

— Какво искаш да кажеш? — изгледах го аз.

— В гласа й има нещо, което те грабва — поясни той. — Ако и на записа е такъв, ще накара хората да скачат от балкона!

— Рина ли имаш пред вид? — недоумявах аз.

— Да — каза той и на устните му се появи бегла, многозначителна усмивка. — И ако не съм откачил, на лентата ще изглежда превъзходно. Жена и половина!

Обърнах се към Дан:

— Ти как мислиш?

— Възможно е — съгласи се предпазливо той.

— Тогава да опитаме! — казах аз, ставайки на крака. — Трийсет хиляди долара на ден са много пари.

Рина го прие като шега, когато я помолих да изговори няколко реплики пред микрофона. Все още не вярваше, когато сбрах екипа за пълна проба. Мисля, че въобще не приемаше работата на сериозно, докато не седнахме в прожекционната зала в два сутринта и не гледахме как тя и Невада изиграват една сцена.

До този момент не бях виждал на екрана подобно нещо. Цялото й излъчване беше два пъти по-силно. На човек просто му потичаха лигите.

Обърнах се към нея.

— Прибирай се и лягай! Утре те искам в гардеробната в шест сутринта. В девет започваме снимките.

Тя поклати глава.

— Не, Джонас. Достатъчно далеч отиде шегата. Не искам повече да участвувам в нея.

— Утре, точно в девет, те искам готова за снимки! — мрачно я срязах аз. — Ти ме повика, а не аз теб, нали помниш?

Погледнах Невада. Лицето му бе объркано и нещо в невинния му, недоумяващ поглед ме ядоса.

— Теб ще държа отговорен, ако утре не бъде тук! — заявих нервно аз.

Обърнах се и излетях от прожекционната зала, оставяйки ги да гледат втрещено след мен.

8.

Бавно отворих очи и ги забодох в часовника. Два часът! Надигнах се рязко и болката едва не разцепи черепа ми. Простенах и вратата се отвори.

Беше Дан, вече облечен в светъл панталон и крещяща, спортна риза. Държеше чаша с нещо като доматен сок.

— Вземи! — каза той. — Изпий това! Ще разкара махмурлука.

Вдигнах чашата към устните си. Течността беше ужасна на вкус, но той излезе прав. Миг по-късно главата ми започна да се избистря. Огледах стаята. Страхотен хаос.

— Къде са момичетата? — попитах.

— Платих им и ги отпратих.

— Добре. — Станах със залитане. — Трябва да отида в студиото. За девет бях насрочил снимките.

Дан се усмихна.

— Телефонирах и казах, че си зает, но че ще наминеш следобед. Сметнах, че е по-добре да се наспиш. Беше страхотна нощ.

Ухилих се. Беше, и още как!

Дан и аз действително я бяхме започнали от предната вечер. Срещнах го на излизане от студиото и му предложих да го откарам до града. Но по пътя решихме да спрем и хапнем. Бях напрегнат като пружина на евтин часовник и той ми предложи да ми помогне да се отпусна. Знаеше едно местенце, което трябваше да е затворено, ала не беше, с бърбън и после другото. Другото пристигна, след като той се справи с черното си тефтерче, каквото, изглежда, имаше всяко импресарио. Е, така се отпуснах, че сега се чудех дали някога ще мога да се стегна отново.

Домашният му прислужник, японче, бе забъркало яйца с наденички, когато излязох от душа. Бях гладен като вълк. Ометох шест яйца и около дузина малки наденички. Когато изпих и четвъртата чаша кафе, Дан се усмихна и попита:

— Как се чувствуваш сега?

Върнах му усмивката.

— Никога не съм се чувствувал по-добре. — Вярно беше. Изведнъж се бях почувствувал успокоен и отпуснат. Нямаше го вечното стягане в гърлото, докато мислех за предстоящия ден. — Разправяше ми нещо за работа?

Бяхме говорили предната вечер — повече, отколкото обикновено приказвам с непознати. Но Дан Пиърс беше различен. Тип, какъвто не бях срещал досега и който ме очароваше. Беше дързък, хитър и знаеше какво иска. Бях претоварен и го съзнавах. Нямаше да е за дълго, но докато се отърся, можех да използувам някого като Дан Пиърс.

— Тази сутрин продадох агенцията си на MCA.

— Защо?

— Защото идвам при теб.

— Не избързваш ли? — попитах аз. — Ще направя само този филм. Какво ще работиш след това?

Дан се усмихна.

— Така говориш. Може би и го мислиш сега. Но зная, че не е така. Ти имаш усет за тази професия — природен усет, какъвто малцина притежават. В нея се крие предизвикателство, на което не можеш да устоиш. Нещо като хазарта. Ще останеш.

Отпих от кафето. Беше силно и черно, точно, каквото го обичах.

— И как си представяш твоята помощ? — запитах аз.

— Знам всички тайни на занаята, всички мръсни трикове, а на теб ще ти е нужно много време, за да ги научиш. Ти си зает човек и времето ти е страшно ценно. Нямаше да ти бъда и наполовина полезен, ако филмите бяха единствената ти работа. Обаче не е така. И никога няма да бъде. Те са просто един нов хазарт.

Изгледах го.

— Готово! — бързо продължи той. — Аз например не бих започнал филма, докато не направя звукова проба на всеки един.

— Това вече научих. Отвори ми очите за нещо, което още не знам.

Той присегна до себе си и взе един обвит в синьо ръкопис.

— Ако Рина се окаже удачна, както подсказва пробата, можем да направим няколко промени в това и да си спестим четиристотин хиляди долара.

— Как?

— Като се концентрираме върху нейния разказ и отделим повече време във филма на Ню Орлийнс. Това ще ни спести пет седмици външни снимки, пък и никой още не знае как работят тези микрофони на открито.

Присегнах за цигара.

— Ако направим това — бавно казах аз, — какво ще стане с Невада? Неговата роля ще се ореже.

— Невада не е вече мой проблем, той е на MCA. Сега аз работя за теб и считам, че е време да скъсаш с всички сантименталности по отношение на филма. И той е като всяка друга сделка. Главното е да се правят пари.

Дръпнах от цигарата и отпих глътка кафе. За пръв път след обаждането на Рина се чувствувах нормално. Известно време ме беше въртяла като пумпал. Не знаех накъде съм тръгнал. Сега се чувствувах другояче.

— Каква сделка имаш предвид?

— Без заплата. Само десет процента от реализацията и безотчетни.

Засмях се.

— Мислех, че си продал агенцията си.

— Това е единственият начин, по който виждам възнаграждението си, без да прибавяме горницата.

— Не ме баламосвай — казах аз. — Ще живееш с подотчетните.

— Разбира се. Но и при заплата бих го правил. Как мислиш, че ще работя за теб, ако не мога да харча пари? Хората в този град мислят единствено за пари.

— Ще ти дам десет процента участие в печалбата. Но без акции.

Той ме изгледа продължително.

— А безотчетните?

— Съгласен съм.

— Дадено! — протегна ми ръка той.

Минаваше три, когато влязох в студио Девет. Всички бяха под пара и се въртяха насам-натам, подготвяйки следващия кадър. Невада стоеше накрая на сцената: Рина не се виждаше никъде. Спрях до звукооператора.

— Как върви?

Той вдигна поглед към мен и се ухили.

— Звучи чудесно! — потупа слушалките той.

Усмихнах се и тръгнах към Невада. Той разговаряше с режисьора: и двамата се обърнаха към мен.

— Как е тя?

Новият режисьор сви рамене.

— Отначало беше малко нервна, но се успокои. Ще се справи.

— Ще бъде страхотна! — каза топло Невада. — Колко пъти ми е помагала да си уча репликите, но никога не ми е минавало през ум, че ролята може да подхожда за нея.

Притича един от помощник-режисьорите.

— Готови сме, мистър Карол.

Режисьорът кимна, помощникът се завъртя и викна:

— Всички по места!

Режисьорът тръгна към камерата, докато Невада се отстрани от сцената. Обърнах се и видях Рина да влиза отстрани. Опулих се: не вярвах на очите си. Дългата й, златистобяла коса бе събрана на темето, а гърдите й бяха притиснати така, че приличаше на момче. Устата й бе очертана с тънка линия и силно смалена, а веждите бяха изтеглени по неестествен начин. Не беше вече жена — беше като рекламните вестникарски карикатури към „Панаир на суетата“.

Лицето на Дан остана безизразно! Той ме погледна, но очите му не издаваха нищо.

— Добра работа са свършили — отбеляза той. — Точно според образа.

— Не прилича на жена.

— Да, но публиката си пада по това.

— Пет пари не давам по какво си пада! Не ми харесва. Жени от този тип с лопата да ги ринеш в тоя град.

Лека усмивка се мярна в очите на Дан.

— Щом не ти харесва, промени го — каза той. — Ти си шефът. Филмът е твой.

Изгледах го. Направо ми идеше да се кача на сцената и да се разфуча. Но инстинктът ме задържа. Знаех, че още една суматоха като вчерашната ще деморализира целия колектив.

— Кажи на Карол, че искам да го видя — казах на Дан.

Той кимна одобрително.

— Умно — похвали ме той. — Правилно постъпваш. Може би ще имаш по-малко нужда от мен, отколкото предполагах! — Запъти се към режисьора.

След минутка режисьорът обяви десетминутна почивка. Дойде при мен явно нервиран.

— Какво има, мистър Корд?

— Кой одобри грима и костюма?

Режисьорът ме изгледа, после насочи поглед към Рина.

— Сигурно са одобрени от гардеробиерката и гримьора — каза той. — Невада им обясни как да я обработят.

— Невада ли?

Той кимна. Погледнах Дан.

— Искам всички свързани с въпроса да дойдат след десет минути в кабинета ми! — наредих аз.

— Дадено, Джонас.

Обърнах се и излязох от студиото.

9.

Обиколих с поглед кабинета. Разбрах, че в студиото си знаеха работата. Беше достатъчно голям, за да побере всички ни.

Дан седна в креслото вляво от бюрото, Карол, новият режисьор, до него. Рина и Невада бяха на кушетката, а срещу тях — кинооператорът. В другата част на стаята бяха гримьорът и завеждащата гардероба, стройна жена на неопределена възраст, с младо лице и преждевременно посивяла коса, облечена в семпло скроена рокля. Най-сетне от дясната ми страна седеше секретарката с неизбежния молив, надвиснал върху бележника й.

Запалих цигара.

— Всички вие видяхте пробата снощи — започнах аз. — Беше великолепна. Как се получи, че същото момиче го няма на сцената днес следобед?

Никой не отговори.

— Рина, стани!

Тя мълчаливо се изправи на крака и впи очи в мен. Огледах отново помещението.

— Как се казва тя?

Режисьорът се покашля и се засмя нервно.

— Мистър Корд, всички знаят името й.

— Да? Как е то?

— Рина Марлоу.

— Тогава защо не прилича на Рина Марлоу, а е по-скоро някаква беззадникова комбинация от Клара Боу, Марион Дейвис и Синтия Рандъл? Дяволски вярно е, че наистина не прилича на Рина Марлоу.

— Боя се, че не разбирате, мистър Корд.

Огледах се.

— Вие как се казвате?

— Аз съм Айлин Гейлърд — каза тя. — Художничката на костюмите.

— Добре, мис Гейлърд. Да речем, че вие ще ми обясните кое не разбирам.

— Мис Марлоу трябва да бъде облечена в унисон със съвременната модна линия — заобяснява тя. — Виждате ли, мистър Корд, макар че допускаме известни отстъпки по отношение на периода, през който се развива действието на филма, като цяло кройката трябва да бъде в крак с най-новото в момента. Жените ходят на кино да видят именно това. Филмите създават модния стил.

Изгледах я косо.

— Стил или не, мис Гейлърд, безсмислено е една жена да се превръща в момче, за да бъде в крак с модата. Никой нормален мъж не би се заинтересувал от подобна фигура.

— Не вини мис Гейлърд, Джонас. Аз я накарах да постъпи така.

Обърнах се към Невада.

— Ти ли й каза?

Той кимна.

Рано или късно, това беше неизбежно. Заговорих с леден глас:

— Сега играят моите пари и уговорката бе, че аз ще съм шефът. Затова отсега нататък ти си гледай своята роля. Всичко останало е мой дерт.

Невада сви устни и дълбоко в очите му видях, че е засегнат. Извърнах се, за да не го гледам. Рина гледаше пред себе си, странно безучастна към всичко наоколо.

— Рина! — Тя се обърна към мен с изпълнени с апатия очи. — Иди в банята и измий всичките мазила от лицето си. Сложи си обикновения грим.

Рина мълчаливо напусна стаята, а аз отидох до бюрото и седнах зад него. Никой не проговори, докато тя не се върна с чувствена широка уста, пълните устни и вежди, следващи естествената извивка на челото. Косата й се разпиляваше като бяло злато по раменете, но все още имаше нещо не както трябва. Под халата тялото й беше една плоска, права линия.

— Върни се и махни това, с което са те стегнали!

Все така мълчалива, тя безропотно изпълни нареждането ми. И когато дойде отново в стаята, беше вече Рина. Никой не можеше да отрече, че под халата имаше истинска жена.

— Сега е вече друго — казах аз. — Ще снемем тези сцени наново.

Рина кимна и се обърна. Гласът на мис Гейлърд я спря.

— Не можем да я снимаме така.

Погледнах я.

— Какво казахте?

Мис Гейлърд се изправи.

— Не можем да снимаме така. Бюстът й подскача.

Разсмях се.

— Че какво от това? Циците трябва да скачат.

— Естествено — каза бързо художничката. — Обаче на екрана всичко е преувеличено. — Тя погледна кинооператора. — Така ли е, Дий?

Кинооператорът кимна.

— Права е, мистър Корд. Никак няма да изглежда естествено.

— Ще трябва да й сложим някакъв сутиен — каза мис Гейлърд.

— Добре. Идете и вижте какво може да се направи.

След минутка двете се върнаха от банята. Тръгнаха към мен. Сега беше по-добре от първоначалния вариант и все пак не изглеждаха така добре, както когато бяха свободни. Просто не ми харесваше.

Станах и се запътих към Рина.

— Чакай да видя!

Рина ме изгледа с подчертано студен поглед. Невъзмутимо смъкна халата от раменете си, задържайки го на извивката на лактите.

— Извий се наляво — казах аз. — А сега — надясно.

Пристъпих назад и я огледах. Най-после разбрах. Щом се обърнеше, сутиенът дръпваше назад и я сплескваше и това именно придаваше неестествения вид на гърдите й. Погледнах художничката.

— Какво ще стане, ако махнем презрамките?

— Да опитаме — сви рамене Айлин Гейлърд. Присегна и свали презрамките. Рина остана, впила поглед в някаква далечна точка над рамото ми.

— Обърни се сега! — Сутиенът пак се врязваше в гърдите й. Н-не, не — казах аз. — Все още не ми харесва.

— Мога да опитам едно нещо.

— Добре — съгласих се аз.

След няколко минути пак се върнаха. Рина носеше някаква измишльотина, поръбена с тел, във формата на малък корсет, само дето не стигаше до бедрата. И като се движеше, гърдите й не мърдаха. Виждаха се, но изглеждаха, сякаш бяха моделирани от гипс.

Погледнах художничката.

— Няма ли начин да срежем някои от теловете?

— Мисля, че така изглежда добре, мистър Корд. Във всеки случай, не виждам защо трябва да се тревожите за линията на бюста. Краката й са хубави и се вижда доста от тях.

— Мис Гейлърд, тъй като не сте мъж, не очаквам да разберете идеята ми. Мога да видя колкото искам крака, като вървя по улицата. Отговорете на въпроса ми, моля!

— Не, не можем да прережем телта, мистър Корд — отвърна тя все така учтиво. — Ако го сторим, все едно че не сме сложили нищо. Няма да има какво да ги крепи.

— Може би ако ви покажа какво искам, ще измислите нещо. Махни го, Рина! — казах аз и пристъпих към нея.

Рина се изви настрана апатично. Когато пак се обърна, измишльотината беше в едната й ръка, а с другата придържаше пеньоара загърнат.

Взех дивотията и я хвърлих на бюрото. Поставих ръце върху дрехата на Рина и я изтеглих надолу, докато се оформи един квадрат пред гърдите, точно над зърната. Гърдите и изплуваха като две пълни бели луни под тъмните ми сбити юмруци.

— Виждате ли идеята ми?

Може би тя не, ала в стаята нямаше нито един мъж, чиито очи да не бяха ококорени.

— Вие искате нещо невъзможно, мистър Корд. Рина, е едро момиче. Номер четиридесет и четири „С“. Не съществува сутиен, който да поддържа подобен бюст по този начин. Аз съм художничка, мистър Корд, а не инженер-конструктор.

Оставих Рина да си наметне робата и се обърнах към мис Гейлърд.

— Благодаря ви — казах аз и се насочих към телефона. — Това е първата умна мисъл, която чувам от започването на това заседание.

Мориси пристигна след по-малко от двадесет минути.

— Имам един малък проблем, Мориси. Нужна ми е вашата помощ.

Вълнението му постепенно се стопи и той се огледа колебливо.

— На ваше разположение, мистър Корд.

— Стани, Рина! — казах аз. Тя бавно се изправи и тръгна към нас. Очите на Мориси се ококориха зад очилата. Драго ми беше да видя, че освен от самолетите можеше да се вълнува и от друго.

— Не съществувал сутиен, който да ги обуздае така, че хем да не се друсат — обясних аз, — хем да стори това.

Той се обърна към мен шокиран.

— Вие се шегувате, мистър Корд!

— Никога в живота си не съм бил по-сериозен.

— Но… аз си нямам понятие от сутиени. Аз съм авиоконструктор — запелтечи той, целият порозовял.

— Именно за това ви извиках — спокойно отвърнах аз. — Сметнах, че след като конструирате самолети, издържащи на хиляди килограми напрежение, би следвало да можете да изобретите една такава дреболия, която да придържа чифт едри цици. — Обърнах се към художничката. — Запознайте го с подробностите, които са му необходими.

Мис Гейлърд изгледа мен, после Мориси.

— Може би ще бъде по-добре, ако поработим в моя кабинет в гардеробната. Там имам всичко, от което бихте се нуждаели.

Мориси бе впил поглед в гърдите на Рина, докато художничката говореше. За миг ми се стори като парализиран, после той се обърна:

— Мисля, че ще мога да направя нещо.

— Знаех, че ще успеете — усмихнах му се аз.

— Естествено, не обещавам нищо. Но проблемът е доста внушителен.

Запазих сериозно изражение.

— Доста — заявих тържествено аз.

Мориси се обърна към художничката:

— Случайно да ви се намира шублер?

— Шублер? За какво ни е шублер?

Мориси я изгледа учуден.

— А как иначе бихме могли да измерим дълбочината и обиколката?

Тя го изгледа стъписано за миг, след което го улови под ръка и го поведе към вратата.

— Сигурно ще намерим при техниците. По-добре елате с нас, Рина.

Мориси се върна след по-малко от час. Влезе, размахвайки лист хартия.

— Мисля, че сполучихме! Наистина беше съвсем просто, след като намерихме точката на напрежението. Тежестта на всяка гръд дърпа настрани. Това ще рече, че първоизточникът на напрежението пада между двете, точно в центъра на разделянето.

Втренчих се в него. Езикът му бе странна смесица от техническа и шивашка терминология. Но той бе толкова погълнат в обясненията си, че не обърна внимание на погледа.

— След това цялата работа се сведе до намиране на компенсация. Трябваше да се сетим за начин да използуваме напрежението, което само по себе си да държи устойчиво гърдите. Вмъкнах тел във формата на „V“ там, където гърдите се разделят, използувайки принципа на окачването. Разбирате ли ме?

— Надхвърляте възможностите ми.

— Знаете ли принципа, използуван при висящите мостове?

— Смътно — поклатих глава аз.

— Съгласно този принцип, колкото повече напрежение упражнява масата върху себе си, толкова повече напрежение се създава за поддържането й на място.

Кимнах. Макар че не го разбирах напълно. Пък и не ме интересуваше кой знае колко. Вълнуваше ме единствено да разбера дали ще има резултат.

Не чаках дълго за отговора. Рина влезе в кабинета малко след това, последвана от Айлин Гейлърд. Небрежно пусна робата да падне на земята и остана само по вече коригираното си бельо.

— Пристъпете към мистър Корд — каза художничката.

Рина бавно пристъпи към мен. Не можех да сваля очи от нея.

Най-изкусителният чифт гърди, за които един мъж би мечтал да положи глава. Спря пред бюрото и ме изгледа. Проговори за пръв път този следобед:

— Е?

Усетих усилието, което ми струваше да вдигна очи и да я погледна в лицето. Нейните очи бяха студени и пресметливи. Тази кучка винаги знаеше какво влияние има върху мен. Накани се да се обърне.

— Само още нещо, мис Гейлърд — казах аз. — Когато утре започнем снимките, искам я в черно бельо, вместо в това, бялото. Нека всеки да разбере, че е курва, а не девствена младоженка.

— Да, мистър Корд. — Айлин пристъпи към бюрото с грейнали очи. — Наистина вярвам, че с мис Марлоу ще наложим нов стил. Освен ако не греша напълно, след появата на филма жените по целия свят ще искат да й подражават.

Ухилих се насреща й.

— Не ние диктуваме модата, мис Гейлърд — казах аз. — Жените са си жени много преди вие и аз да се родим.

Тя кимна и се запъти да излезе. Огледах залата. Съвещанието бе свършило и всички си затръгваха. Невада вървеше последен и аз го повиках.

Той се върна към бюрото. Обърнах се и погледнах секретарката. Тя продължаваше да седи на стола, запълнила бележника си със стенографски завъртулки.

— Какво сте писали толкова? — запитах аз.

— Протокол на съвещанието.

— За какво?

— Правило на компанията — изчурулика тя. — Протоколите на всички административни съвещания се записват и се размножават.

— Я ми дайте този бележник. — Задържах го над кошчето за отпадъци и поднесох клечка кибрит. Когато пламъкът хвана, аз го пуснах и я изгледах.

Тя ме зяпаше с ужасени очи.

— Сега си измитай дебелия задник оттук — казах аз — И ако някога чуя, че протоколи от заседания в тази зала са излезли извън тези четири стени, ще си търсите друга работа.

Невада се усмихваше, когато се обърнах към него.

— Прощавай, не трябваше да ти говоря така, Невада.

— Няма нищо, младши. Имах нужда от запушване на устата.

— В този град има куп хора, които ме считат за глупак и мислят, че съм се задънил в загубена сделка. Ти и аз знаем, че това не е вярно, но аз трябва да спра тези приказки. Не мога да си ги позволя.

— Разбирам те, младши. Баща ти беше същият. Намесеше ли се той, имаше само един шеф.

Изведнъж почувствувах колко сме се отдалечили. За миг ме облада чувство на носталгия по детството, когато винаги можех да присегна към Невада за сигурност. Вече не беше така. Беше точно обратното. Невада разчиташе на мен.

— Благодаря, Невада — казах аз и се насилих да се усмихна. — И не се безпокой. Сега вече всичко ще се оправи.

Той се обърна и аз го наблюдавах как излиза от кабинета. Малко след това влезе Дан Пиърс. Взех цигара и я запалих.

— По това, дето говорихме тази сутрин. Мисля, че трябва да променим сценария. Най-добре е веднага да повикам сценаристите.

Той се ухили многозначително.

— Вече го сторих.

10.

Приключихме със снимките за четири седмици. Невада разбираше какво става, ала не продума. Две седмици след това направихме първата предварителна прожекция в един киносалон в околността.

Пристигнах късно и завеждащият рекламата на студиото ме пусна да вляза.

— Останали са само няколко свободни места отстрани, мистър Корд — заизвинява се той.

Огледах партера. В средата имаше ограден участък за гости на студиото. Беше претъпкан. Всички, от Норман надолу, бяха дошли. Всички чакаха да се издъня.

Качих се на балкона тъкмо когато светлините загаснаха и филмът започна. Проправих си път в мрака до един стол сред група младежи и се загледах в екрана.

Името ми се стори странно, изписано така:

Но чувството изчезна, когато титрите свършиха и филмът започна. След десетина минути започнах да долавям някакво безпокойство сред младежите около мен.

— Уф, мамицата му! — чух да прошепва един от тях. — Мислех, че ще видя нещо по-особено. А то пак шибан уестърн.

Тогава на екрана се появи Рина. Пет минути по-късно, когато се огледах наоколо, лицата на младежите бяха приковани в екрана: те зяпаха с полуотворени уста и съсредоточени изражения. Не се чуваше друг звук, освен дишането им. До мен седеше някакъв младеж, притискащ здраво ръката на едно момиче към слабините си. Когато Рина придърпа Невада на леглото при нея, усетих младежа да се гърчи.

— Господи! — прошепна той.

Измъкнах цигара и се усмихнах. Знаех, че филмът ще стане касов. Когато слязох във фоайето след финала, Невада стоеше в един ъгъл, заобиколен от хлапета, и раздаваше автографи. Огледах се за Рина. Тя беше в другия край, заобиколена от журналисти. Бърни Норман се беше надвесил над нея като горд баща.

Дан стоеше сред кръг от мъже. Вдигна поглед, когато приближих.

— Прав беше, Джонас — подвикна ликуващ той. — Лигите ми изтекоха по нея. Ще изкараме поне десет милиона долара!

Направих му знак с ръка и той ме последва до колата.

— Като свърши данданията — наредих аз, — доведи ми Рина в хотела.

Той опули очи.

— Още ли те гризе?

— Не ми давай акъл, прави каквото ти казвам!

— Ами ако не пожелае да дойде?

— Ще дойде! — казах навъсено аз. — Само й кажи, че денят за разплащане е дошъл!

Минаваше един и бях преполовил вече бутилка бърбън, когато на вратата се почука. Отидох и отворих.

Рина влезе и аз затворих след нея. Тя се обърна и ме погледна.

— Е?

Посочих й спалнята. Тя ме изгледа за миг, после сви рамене и равнодушно тръгна към спалнята.

— Казах на Невада, че идвам тук — продума тя през рамо.

Яростно я завъртях.

— За какъв дявол си го направила?

Очите й ме измериха спокойно.

— Аз и Невада смятаме да се женим. Казах му, че искам да го съобщя най-напред на теб.

Не можех да повярвам на ушите си.

— Не! — изревах дрезгаво аз. — Не можеш! Няма да ти позволя! Той е стар, свършено е с него. Когато филмът се завърти по екраните, ти ще бъдеш най-голямата звезда в бранша.

— Зная.

— Знаеш? Тогава защо? Нямаш нужда от него. Нямаш нужда от никого.

— Защото, когато имах нужда, той ми помогна — отвърна спокойно тя. — Сега е мой ред. Той се нуждае от мен.

— Нуждае се от теб ли? Защо? Защото беше прекалено горд, за да пълзи сам?

— Това не е вярно и ти го знаеш!

— Идеята да станеш звезда беше моя!

— Не съм те молила за това — каза ядосано Рина. — Дори не съм го желала. Не мисли, че не виждах какво правиш. Окастри неговата роля в собствения му филм, за да ме заградиш като паметник на собствения си егоизъм, докато погубваше него!

— Не те видях да се опитваш да ме спреш — отбелязах аз. — И двамата знаем, че той залязва. Нов образ на каубой се появява в бранша. Пеещият каубой. Той използува китара вместо пистолет.

— Ти все знаеш всичко, така ли? — Ръката й ме плесна гневно през лицето. Почувствувах жилването на плесницата, докато тя говореше. — Именно за това съм му нужна повече от всякога!

Избухнах и я сграбчих за раменете, яростно я разтърсих.

— А аз? За какво мислеше, че се залових с това? Не за Невада. За теб! Не ти ли мина през ума, че когато полетях насам да те видя, може би е било, защото се нуждаех от теб?

Очите й гневно се впиваха в моите.

— Ти никога не се нуждаеш от никого, Джонас, само от себе си. Иначе не би оставил жена си сама. Ако имаше дори капка чувство, та било то и съжаление, щеше да отидеш при нея или щеше да я доведеш тук.

— Остави жена ми на мира!

Тя се изви да се отскубне и роклята й се раздра отпред до кръста. Приковах очи в нея. Гърдите й се издигаха и спускаха и почувствувах как пламъкът лумва в мен.

— Рина! — впих уста в нейната. — Рина, моля те!

Устата й помръдна, докато се опитваше да се отскубне, после изведнъж тя се притисна по-близо, обвивайки ръце около врата ми. Бяхме в това положение, когато вратата зад гърба ми се отвори.

— Вън от тук! — казах дрезгаво аз, без да се обръщам.

— Този път не, Джонас!

Блъснах Рина към спалнята и се обърнах бавно. Съзрях тъст си и някакъв друг мъж. Зад тях, на прага, бе застанала Моника. Погледнах я. Коремът й се забелязваше отдалеч.

Когато Еймос Уинтроп заговори, ликуването кънтеше в гласа му:

— По-рано не ти се даваха десет хиляди, за да я отпратя. — Той се закиска тихо. — Колко мислиш, че ще ти струва да се отървеш от нея сега?

Вперих поглед в Моника и се изругах наум. Нищо чудно, че Еймос Уинтроп ми се надсмиваше. Познавах Моника по-малко от месец, преди да се оженим. Дори за неопитния ми поглед беше ясно, че сега е най-малко в пети месец. Това означаваше, че е била във втория месец, когато се омъжи за мен.

Пак се наругах. Няма по-голям глупак от младия глупак, обичаше да казва баща ми. И, както обикновено, беше прав.

Не моят хляб се печеше във фурната й.