Торбарите

1.

Минаваше девет, когато Невада отклони колата от шосето по черния път, който водеше към ранчото. Спря пред основната постройка и слезе. Остана заслушан в смеха, идващ от казиното.

Един мъж излезе на верандата и се загледа в него.

— Здравей, Невада.

Невада му отговори, без да се обръща.

— Здравей, Чарли. Изглежда дошлите да се развеждат приятно си убиват времето.

Чарли се засмя:

— Че защо не? Разводът ще бъде хубава сделка за много от тях.

Невада се обърна и го погледна.

— Предполагам. Само не мога да свикна с мисълта, че развличаме жени, вместо да отглеждаме говеда.

— Сега вече може би ще свикнеш — каза Чарли. — В края на краищата, половината от всичко това е твое. Време е да се установиш и да го разработиш.

— Не знам — каза Невада. — Крастата за пътуване не ме оставя. Доста се заседях на едно място.

— Къде смяташ да пътуваш? — запита го Чарли. — Няма вече подходящо място. Цялата страна е опасана от пътища, които стигат навсякъде. Закъснял си с трийсет години.

Невада кимна мълчаливо. Чарли беше прав, но странното бе, че той не се чувствуваше закъснял с трийсет години. Чувствуваше същото, което винаги бе изпитвал. Особено сега.

— Настаних жената в твоята колиба — каза Чарли. — Марта и аз забавихме вечерята заради вас.

Невада се върна в колата.

— Тогава най-добре да отида да я взема. Ще се върнем веднага, щом се измия.

Чарли кимна и влезе вътре, когато колата тръгна. На вратата се обърна и се загледа как тя извиваше по пътя към малкото възвишение в задния край на ранчото. Поклати глава и влезе вътре.

Марта го чакаше.

— Как е? — тревожно попита тя.

— Не зная — поклати той отново глава. — Струва ми се малко объркан. Просто не зная.

В колибата беше тъмно, когато Невада влезе. Той взе газената лампа зад вратата и я сложи на масата. Запали кибрит и поднесе пламъка към фитила. Фитилът запука и след малко припламна. Той сложи шишето отгоре и върна лампата на полицата.

Гласът на Рина долетя зад гърба му:

— Защо не запалиш електричеството, Невада?

— Обичам светлината на лампата — простичко отвърна той. — Електрическата светлина не е естествена. Уморява очите.

Тя седеше на стола срещу вратата бледа, със сияещо лице. Беше облечена с дебел пуловер, който падаше върху избелелите джинси, покриващи краката й.

— Студено ли ти е? — запита той. — Ще запаля огън.

— Не ми е студено — поклати глава тя.

Той остана замислен известно време, после заговори:

— Ще си внеса багажа и ще се измия. Чарли и Марта ни чакат за вечеря.

— Ще ти помогна да го донесеш.

— Добре.

Излязоха навън в нощта. Звездите бяха потънали в черното кадифено небе, а от хълма долу се дочуваха музика и смях.

Тя се загледа към казиното.

— Радвам се, че не съм една от тях.

Той й подаде куфар.

— Никога не би могла да бъдеш. Не си този тип.

— Мислех да се разведа с него — каза тя. — Но нещо отвътре ме задържаше, макар да знаех от самото начало, че съм сбъркала.

— Сделката си е сделка — отсече той и тръгна с пълни ръце към колибата.

— Така е.

Направиха още два мълчаливи курса, после тя седна на ръба на леглото, а той си съблече ризата и тръгна към мивката в ъгъла на малката спалня.

Мускулите потрепваха под поразително бялата му кожа. Космите, покриващи гърдите му, се спускаха като мек, черен пух към плоския му корем. Той покри лицето и врата си със сапун и започна да се плиска с вода. Присегна слепешката за кърпа.

Тя му подаде една и той се затърка ревностно. Остави кърпата и взе чиста риза. Намъкна я и започна да се закопчава.

— Почакай — изведнъж каза тя. — Нека аз го направя.

Пръстите й бяха сръчни и леки. Усещаше докосването им по кожата си като шепот на вятъра. Тя го погледна в лицето с учудени очи.

— На колко години си, Невада? Кожата ти е като на момче.

Ненадейно той се усмихна.

— На колко години си? — настоя тя.

— Струва ми се, че съм роден през осемдесет и втора — каза той. — Майка ми беше от племето киова, а те не държат много на рождените дни. Така че сега съм на четиридесет и три. — Той натъпка ризата в панталоните.

— Не изглеждаш на повече от трийсет.

Той се разсмя доволен.

— Да вървим да похапнем нещо.

Тя го улови за ръката.

— Да вървим — каза. — Изведнъж огладнях.

Беше след полунощ, когато се върнаха в колибата. Той отвори вратата и я пусна да влезе преди него. После отиде при камината и драсна клечка кибрит на подпалките. Тя застана до него и той вдигна очи.

— Отивай да си легнеш — каза той.

Тя влезе мълчаливо в спалнята, а той раздуха подпалките. Дървата захванаха и лумнаха в пламъци. Той сложи няколко цепеници, изправи се и прекоси стаята към шкафа. Извади от него бутилка бърбън и чаша и седна пред камината.

Наля си и загледа уискито в чашата. Огънят зад него му придаваше топли отблясъци. Бавно изпи уискито.

Когато свърши, остави празната чаша и започна да си изува ботушите. Остави ги край стола, отиде при кушетката и се изпъна на нея. Тъкмо си беше запалил цигара, когато гласът й долетя откъм спалнята:

— Невада?

Той седна и се обърна към нея.

— Да?

— Не каза ли Джонас нещо за мен?

— Не.

— Той ми даде сто хиляди долара за акциите и къщата.

— Зная — отвърна той.

Тя се поколеба за миг, после влезе в стаята.

— Нямам нужда от тези пари. Ако на теб ти трябват…

Той се засмя беззвучно.

— Аз съм добре. Все пак, благодаря ти.

— Наистина ли?

Той пак се засмя, чудейки се какво ли би казала, ако знаеше за ранчото му от два хектара и половина в Тексас, за половината му дял в трупата „Дивият Запад“. И той бе научил доста неща, от стареца. Парите имаха смисъл само когато работеха за теб.

— Наистина — каза той. Изправи се и тръгна към нея. — Сега иди си легни, Рина. Изморена си.

Той я последва в спалнята, където тя си легна, й извади едно одеяло. Тя улови ръката му, когато мина покрай леглото.

— Говори ми, докато заспя.

Той приседна на леглото.

— За какво? — попита. Тя продължаваше да му държи ръката.

— За себе си. Къде си роден, откъде си… всичко.

Той се усмихна в мрака.

— Няма много за казване — заяви. — Доколкото зная, съм роден в Западен Тексас. Баща ми е бил прериен ловец на бизони, на име Джон Смит, а майка ми принцеса на индианското племе киова и се казваше…

— Не ми казвай — прекъсна го сънливо тя. — Зная името й. Покахонтас.

Той се засмя тихо.

— Някой ти го е казал — шеговито я укори. — Покахонтас. Това беше името й.

— Никой не ми го е казал — съвсем тихо прошепна тя. — Четох го някъде.

Ръката й се плъзна бавно от неговата и той погледна надолу. Очите й бяха затворени, беше потънала в дълбок сън.

Той се изправи безшумно и намести одеялото върху нея, после се обърна и отиде в другата стая. Застла одеяло върху кушетката и бързо се разсъблече. Изпъна се и метна одеялото върху себе си.

Джон Смит и Покахонтас. Чудеше се колко ли пъти бе разказвал на шега тази история. А истината беше още по-чудата. Такава, че едва ли някой би повярвал.

Това беше толкова отдавна, че понякога и сам той не вярваше. Тогава името му не беше Невада Смит, а Макс Санд.

И той беше търсен за кражба чрез взлом и убийство в три различни щата.

2.

Беше през май 1882, когато Самуел Санд влезе в малката колиба, представляваща негов дом, и седна уморено на сандъка, който му служеше за стол. Неговата съпруга, индианка, мълчаливо сгря кафе и го постави пред него. Тя се движеше тежко, тъй като очакваше дете.

Той дълго седя така, а кафето изстиваше. От време на време поглеждаше през вратата към прерията и ивиците сняг, останали скрити сред усоите.

Жената се залови с приготвянето на вечерното ядене. Боб и солено бизонско месо. Беше твърде рано да се приготвя вечерята, тъй като слънцето още не бе стигнало пладне, но тя изпитваше някакво вътрешно смущение и трябваше да прави нещо. От време на време поглеждаше Сам с крайчеца на окото си, но той бе потънал в някакъв свой свят на неприятност, където достъпът на жени не бе позволен. Тя продължи да бърка месото и боба в гърнето, чакайки настроението и денят да отминат.

Канеха стана на шестнадесет години тази пролет, а едва миналото лято ловецът на бизони бе дошъл при нейното племе, за да си купи жена. Бе дошъл на черен кон, водейки тежко натоварен катър.

Вождът и съветът на войните излязоха да го приветствуват. Седнаха в кръг около огъня, върху който къкреше гърне със задушено месо. Вождът измъкна лулата, а Сам извади бутилка уиски. Мълчаливо вождът поднесе лулата към жаравата и след като я запали, я поднесе до устата си и дръпна дълбоко. Подаде я на Сам, който също дръпна и на свой ред я подаде на седналия до него войн в кръга.

Когато лулата се върна при вожда, Сам отвори бутилката уиски. Изтри внимателно ръба и я надигна към устните си, после я подаде на вожда. Вождът направи същото и опъна голяма глътка от уискито. Тя изгори гърлото му и очите му се насълзиха, почти се закашля, но преглътна и подаде бутилката на седналия до него войн.

Когато бутилката се върна при Сам, той я остави на земята пред Вожда. Наведе се напред и взе парче месо от гърнето. Задъвка усърдно тлъстото парче, мляскайки с уста, а след това го преглътна. Погледна вожда.

— Добро куче.

Вождът кимна.

— Режем им езиците и ги държим вързани, за да се угоят както трябва.

Замълчаха за миг, а след това вождът пак присегна към бутилката уиски. Сам разбра, че е време да заговори.

— Аз съм велик ловец — прогърмя той. — Моята пушка е убила хиляди бизони. Храбростта ми е позната из цялата прерия. Мога да изхраня мнозина.

Вождът кимна тържествено.

— Подвизите на Червената брада са ни известни. За нас е чест неговото пристигане в племето ни.

— Аз дойдох при моя брат за девойката, известна като Канеха — каза Сам. — Искам я за моя жена.

Вождът въздъхна с облекчение. Канеха беше най-младата от дъщерите му и най-малко предпочитаната. Защото тя беше висока за девойка, почти колкото най-високия войн, и слаба, с такава тънка талия, че две ръце можеха да я обгърнат. В нея нямаше достатъчно място да израсте дете, а лицето и чертите й бяха прави и плоски, не кръгли и плътни като на нормална девойка. Вождът въздъхна още веднъж с облекчение. Канеха нямаше да го затруднява повече.

— Разумен избор — каза на глас той. — Девойката Канеха е зряла за отглеждане на деца. Кръвта й вече изтича в земята при пълнолуние.

Сам се изправи и се запъти към катъра. Отвори един от вързопите и извади шест бутилки уиски и една малка дървена кутия. Занесе ги обратно в кръга и ги постави пред вожда. После пак седна.

— Донесох подаръци за моите братя киова — каза той. — В знак на уважение за честта, която ми оказват, като ми позволяват да седна сред техния съвет.

Той сложи бутилките уиски пред вожда и отвори малката кутия. Беше пълна с разни разноцветни мъниста и украшения. Задържа кутията така, че всички да могат да видят какво има вътре, после остави и нея пред вожда.

Вождът пак кимна.

— Киова благодари на Червената брада за подаръците. Но загубата на девойката Канеха тежко ще се понесе от нейното племе. Тя вече извоюва своето място сред нас с умението си в женските работи. Със своето готвене и шиене, с изкуството си да обработва кожи.

— Съзнавам високото уважение, което киова питае към своята дъщеря Канеха — каза Сам церемониално. — И дойдох, подготвен да ги възмездя за тяхната загуба.

Той пак стана.

— За загубата на нейната помощ при изхранването на племето аз давам месото на два бизона — каза той, поглеждайки към тях, — а загубата на нейните ръце давам на моите братя този катър, който доведох с мен. А за загубата на нейната хубост им нося…

Той замълча драматично и се върна пак при катъра. Мълчаливо развърза големия навит пакет на гърба му. Занесе пакета при седналия съвет и го сложи на земята пред тях. Бавно го разви.

Възхищение се изписа по лицата на насядалите. Очите на вожда заблестяха.

— … кожата на свещения бял бизон! — каза Сам и огледа кръга. Очите им бяха приковани върху прекрасната бяла кожа, блеснала пред тях като сняг върху земята.

Бизонът-албинос беше рядкост. Вожд, които можеше да си полегне за почивка на такава скъпа кожа, беше сигурен, че духът му ще се засели в щастливите ловни полета. За търговците на кожи тя имаше десет пъти по-висока цена от обикновените. Но Сам знаеше какво иска.

Той искаше жена. Цели пет години бе живял из прерията и беше в състояние да се ползува от услугите на някоя случайна уличница в стаичката зад пункта за продажби, само веднъж в годината, когато предаваше кожите. Беше време да си има собствена жена.

Вождът, потресен силно от щедрото предложение на Сам, забрави по-нататъшните пазарлъци и вдигна поглед.

— За нас е чест да дадем на Червената брада Канеха за негова жена.

Изправи се и това бе знак, че съветът е свършил.

— Пригответе дъщеря ми Канеха за нейния съпруг! — каза той. Обърна се и се запъти към вигвама си, а Сам го последва.

Канеха чакаше в другия вигвам. Тя бе почувствувала, че Червената брада е дошъл за нея. Придържайки се към девическата скромност, тя бе отишла във вигвама да чака, за да не слуша пазарлъка. Спокойно остана там, защото не се страхуваше от Червената брада. Много пъти бе поглеждала лицето му, когато той идваше на гости при баща й.

Ето че долетя звукът на бърборещи жени, идващи към вигвама. Тя погледна през отвора. Пазарлъкът бе свършил. Надяваше се, че Червената брада е предложил поне един бизон за нея. Жените нахълтаха в палатката. Всички говореха едновременно. Никоя невеста не бе донасяла толкова подаръци за племето. Катърът. Мънистата. Уискито. Кожата на свещения бял бизон. Месото от два бизона.

Канеха се усмихна, горда от себе си. В този миг тя разбра, че Червената брада я обича. Отвън се чу звукът на думкащи барабани, които започваха песента на сватбената церемония. Жените се сбраха в кръг около нея и краката им затупкаха в такт с барабаните.

Тя си смъкна ризата на земята и жените я приближиха. Заловиха се да разплитат дългата плитка, която се спускаше по гърба й. Две други запокриваха тялото й с меча мас, която щеше да я направи плодовита. Най-после си свършиха работата и се отдръпнаха.

Тя застана гола в средата на палатката, загледана към входа. Тялото й блестеше от маста, беше стройна и висока, с щръкнали гърди и плосък корем, с прави и дълги крака.

Капакът се вдигна и шаманът влезе. В едната си ръка носеше магическия жезъл, а в другата брачния кол. Размаха магическия жезъл към четирите ъгъла на вигвама и скочи два пъти във въздуха, да прогони навъртащите се зли духове, след което тръгна към нея, държейки брачния кол високо над главата си.

Тя вдигна очи към него. Беше направен от гладко, лъснато дърво, издялано във формата на изправен фалос и тестиси. Той бавно го свали надолу, докато опря челото й. Тя затвори очи, тъй като не подхождаше на една девойка да проявява любопитство към източника на сила в боеца.

Шаманът започна да танцува около нея, подскачайки високо във въздуха и шепнейки заклинанията си. Опря кола до гърдите й, до корема, до гърлото й. Накрая подскочи във въздуха със страхотен вик и когато краката му докоснаха земята, всичко замлъкна, дори и барабаните.

Като в транс тя пое брачния кол от шамана. Мълчаливо го поднесе към лицето си, после към гърдите, после към корема.

Барабаните отново задумкаха бавно. В такт с техния ритъм тя насочи кола между краката си. Стъпалата й се задвижиха ритмично, отначало спокойно, а после, с усилване на темпото, по-бързо. Дългата й черна коса, стигаща до хълбоците, се замята диво, когато тя се завъртя в кръга на жените, поднасяйки брачния кол към благословиите и завистливите им викове.

Обиколила кръга, тя пак застана в центъра му, продължавайки да тупка ритмично с крака в пода. Държейки брачния кол между краката си, тя бавно започна да се снишава над него.

— Ей-ее! — извиха жените, залюлени в темпото на барабаните.

— Ей-ее! — извикаха те одобрително втори път, когато тя се надигна от кола. Не подобаваше на една девойка да погълне много ревностно своя съпруг.

Щом колът започна повторно да влиза в нея, те затаиха дъх. Всяка си припомни собствения брак, когато също така бе оглеждала кръга от жени с очи, умоляващи за помощ. Но никоя не посмя да пристъпи напред. Това младоженката трябваше да направи сама.

Барабаните затупкаха сред болките на Канеха. Устните й се свиха плътно. Това беше нейният съпруг, Червената брада, великият ловец. Не биваше да го опозори тук, във вигвама, сред жените. Когато сам той влезеше в нея, вместо неговия дух, пътят му трябваше да бъде открит и лек.

Тя затвори очи и направи внезапно конвулсивно движение. Хименът се разкъса и тя политна, когато болката я заля като вълна. Барабаните думкаха яростно. Тя се изправи и извади брачния кол. Поднесе го гордо на шамана.

Той го взе и бързо напусна вигвама. Жените мълчаливо я обкръжиха. Гола, тя тръгна към вигвама на вожда, обкръжена от тях, за да не я видят други очи.

Жените се отдръпнаха при нейното влизане. Сам и вождът вдигнаха очи към нея на оскъдната светлина.

Тя застана с гордо вдигната глава, а очите й гледаха почтително над тях. Гърдите й дишаха учестено, а краката й леко потръпваха. Молеше се Червената брада да остане доволен от нея, от това, което виждаше.

Вождът заговори пръв, както беше обичаят:

— Виж колко обилно кърви — каза той. — Ще ти отгледа много синове.

— Да, ще ми отгледа много синове — каза Сам, докато я гледаше. — И понеже съм доволен от нея, дарявам на моите братя месото на още един бизон.

Канеха се усмихна щастливо и излезе от палатката, за да иде на реката да се измие. Молбите й бяха чути. Червената брада бе доволен от нея.

Сега тя се движеше тежко, подута от детето, докато той седеше край масата и се чудеше защо ли бизоните не бяха дошли. Нещо отвътре му подсказваше, че те никога вече няма да се върнат. Премного от тях бяха избити през последните няколко години.

Най-после вдигна очи от масата.

— Събирай багажа — каза. — Ще се местим оттук.

Канеха кимна и послушно почна да сбира покъщнината, докато той излезе и превърза мулетата за колата. Когато свърши, се върна в колибата.

Канеха вдигна първия вързоп и тръгна към вратата, когато болката я сграбчи. Вързопът падна от ръцете й и тя се преви. Насочи поглед към него.

— Искаш да кажеш, че моментът дойде? — запита Сам, не вярвайки.

Тя кимна.

— Чакай, ела да ти помогна.

Тя се изправи и пристъпът я отпусна.

— Не! — каза тя твърдо на езика на киова. — Това е работа на жената, не на боеца.

Сам кимна и тръгна към вратата.

— Ще чакам отвън.

Беше два сутринта, когато най-сетне дочу откъм колибата плач на бебе. Беше задрямал и плачът го разбуди сред една нощ, изпълнена със звезди. Седна и се заслуша напрегнат.

Изтекоха двадесетина минути, после вратата на колибата се отвори и там застана Канеха. Той се надигна и влезе в колибата.

В ъгъла, на едно одеяло край огъня, лежеше голото бебе. Сам застана и го загледа.

— Син! — гордо каза Канеха.

— Хм, да пукна! — Сам го докосна и бебето проплака, отваряйки очи. — Син! — каза Сам. — Аз имам син! — Наведе се и го загледа отблизо.

Брадата му боцна детето и то пак изплака. Кожата му беше бяла, очите сини, като на баща му, косата на главицата бе черна и гъста.

На другата сутрин напуснаха колибата.

3.

Установиха се на тридесетина километра от Додж сити и Сам се залови да прекарва товари за пощенските линии на дилижанса. Като единствен човек в района с мулета, работата му потръгна много добре.

Настаниха се в малка колиба и Макс израсна в нея. Канеха много се радваше на своя син. Понякога се чудеше защо духовете не й дадоха повече деца, ала не се тревожеше от това. Беше индианка и умееше да таи нещата в себе си.

Сам също беше доволен. По природа бе твърде затворен и самотно прекараните години в прерията не му бяха помогнали да се излекува от стеснителността. И в града се ползуваше със славата на мълчалив и стиснат. Носеха се дори слухове, че някъде из колибата е скрил цяло златно състояние от времето на ловуване из прерията.

Когато Макс навърши единадесет години, краката му бяха жилави и бързи като тези на индианските му прадеди. Можеше да язди всеки попаднал му кон без седло, както и да простреля в окото прериен лалугер от сто метра със своя колт, калибър 22. Черната му коса се спускаше права и дълга по индиански маниер, а очите му бяха тъмносини, почти черни, на почернялото от слънцето лице.

Една вечер се бяха настанили край масата на вечеря, когато Сам погледна сина си.

— Откриват училище в Додж — каза той.

Макс вдигна поглед към баща си, а Канеха пристъпи от печката към масата. Макс не знаеше дали трябва да заговори, или не. Продължи да се храни мълчаливо.

— Записах те — каза Сам. — Платих десет долара.

Сега Макс разбра, че е време да каже нещо:

— За к’во?

— Да те научат да четеш и пишеш — отвърна баща му.

— Що трябва да ме учат? — запита Макс.

— Човек трябва да знае тия неща — каза баща му.

— Ти не ги знаеш — каза Макс с неоспоримата детска логика. — И т’ва не ти пречи.

— Сега е друго време — каза Сам. — Когато аз бях момче, нямаше нужда от тия неща. А сега всеки чете или пише.

— Не ща да ходя.

— Ще ходиш! — внезапно изръмжа Сам. — Вече съм го уредил. Можеш да преспиваш в конюшнята на Олсън през седмицата.

Канеха не беше съвсем сигурна дали е разбрала правилно казаното от мъжа си.

— Какво е то? — запита тя на езика на племето Киова.

Сам й отговори на същия език:

— Път към голямата наука. Без него нашият син никога няма да стане голям вожд сред бледоликите.

За Канеха това бе достатъчно основание.

— Ще иде — каза простичко тя. Голямата наука означаваше голям шаман. Тя се върна при печката.

Следващият понеделник Сам заведе Макс до училището. Учителката, обедняла южнячка, излезе на вратата и се усмихна на Сам.

— Добро утро, мистър Санд — каза тя.

— Добро утро, госпожо. Доведох сина си на училище.

Учителката го погледна, после Макс, после огледа двора пред колибата, която представляваше училището.

— Къде е? — запита тя озадачена.

Сам избута Макс напред. Макс се препъна леко и погледна учителката.

— Представи се на учителката — каза Сам.

Чувствувайки се неудобно в чистата си риза и гамаши от еленова кожа, Макс заби пръстите на босите си крака в земята и каза свенливо:

— Приятно ми е, г’жо.

Поразена, учителката го изгледа презрително. Носът й се сбръчка в погнуса.

— О, но то е индианче! — възкликна тя. — Не приемаме индианчета в това училище.

Сам я изгледа.

— Това е мой син, г’жо.

Учителката отново сви презрително устни.

— В това училище не приемаме и мелези. То е само за бели деца. — Тя се накани да се обърне.

Гласът на Сам я спря. Беше леден, докато произнасяше вероятно най-дългата реч през живота си:

— Не зная нищо за вашата религия, г’жо, нито ме интересува в к’во вярвате. Но зная, че се намирате на три хиляди километра от Вирджиния и че взехте от мен десет долара да учите сина ми на същото, за което взехте по десет долара от другите на събранието в магазина. Ако не смятате да го учите, тъй както се разбрахме там, по-добре хващайте следващия дилижанс обратно.

Учителката го изгледа възмутена.

— Мистър Санд, как се осмелявате да ми говорите така? Мислите ли, че родителите на другите деца ще се съгласят да ги пращат на училище с вашия син?

— Всички бяха на събранието — каза Сам. — Не чух някой да възрази.

Учителката пак впи очи в него. Сам видя как се отказва от битката.

— Никога няма да ви разбера вас, западняците — каза безпомощно тя. После загледа Макс неодобрително. — Във всеки случай, не можем да го приемем в училище с такава дреха. Ще трябва да се облече прилично, като другите деца.

— Да, г’жо — каза Сам. Обърна се към Макс:

— Тръгвай! — нареди той. — Отиваме в магазина да ти купим прилични дрехи.

— И вземете го острижете — прекъсна го тя. — Така няма да се различава от другите.

Сам кимна. Разбра какво иска да му каже.

— Ще го сторя, г’жо — промълви той. — Благодаря ви, г’жо.

Макс подскачаше до него, докато отиваха към магазина. Погледна към лицето на баща си. За пръв път се беше сблъскал с такова отношение.

— Различен ли съм от другите, татко?

Сам го погледна. Той също за пръв път се замисляше за това. Обзе го внезапна тъга. Коленичи сред уличния прах пред сина си. Заговори с дълбокото проникновение, натрупано след години труд върху земята:

— Разбира се, че си различен — каза той, гледайки Макс в очите. — Всеки на този свят е различен, така, както няма два еднакви бизона, или две еднакви мулета. Всички си приличат и все пак са различни.

В края на първата учебна година учителката беше извънредно доволна от Макс. За голяма нейна изненада той се бе оказал най-добрият й ученик. Имаше жив и находчив ум, лесно научаваше всичко. Когато годината приключи, тя се постара да измъкне обещание от Сам, че синът му ще се върне наесен.

Когато дойде лятната ваканция, Макс събра дрехите си от Олсънови и се прибра у дома. Първата седмица се захвана да отстранява нанесените през зимата поражения на колибата.

Една вечер, след като Макс си беше легнал, Канеха се обърна към своя мъж.

— Сам! — каза тя на английски.

Сам едва не изтърва кожения хамут, с който се занимаваше. За пръв път през всичките тези години, прекарани заедно, тя се обръщаше към него по име.

Канеха усети как кръвта нахлува в лицето й. Сама се удиви от дързостта си. Жената никога не биваше да заговаря мъжа; можеше само да му отговори ако я попита нещо. Тя се загледа в пода пред себе си.

— Вярно ли е, че нашият син бил добър в училището на Бледоликите?

Почувствува как погледът му се заковава върху нея.

— Вярно е — чу тя отговора на въпроса си.

— Гордея се с нашия син! — каза тя, минавайки на киова. — И съм благодарна на баща му, който е велик ловец и осигурява храна за семейството.

— Да? — каза Сам, продължавайки да я наблюдава.

— Както е вярно, че нашият син учи неща в училището на Бледоликите, които правят големите шамани, така той учи и неща, които много го смущават.

— Например? — спокойно попита Сам.

Тя го изгледа гордо.

— Сред Бледоликите има някои, които говорят, че нашият син е по-малко от тях, че кръвта му не струва колкото тяхната.

Сам сви устни. Зачуди се откъде е узнала. Тя никога не слизаше в града, не напускаше дома. Почувствува някаква смътна болка да се заражда в него.

— Децата са глупави — каза той.

— Зная — отговори простичко тя.

Той присегна с ръка и признателно я погали по бузата. Тя улови ръката му и я задържа върху лицето си.

— Струва ми се, че е време да изпратим нашия син във вигвама на големия Вожд, дядо му, за да опознае истинската сила на своята кръв.

Сам я погледна в лицето. В много отношения предложението бе съвсем разумно. За едно лято с киова Макс би изучил също така, че произхожда от род, много по-древен отколкото на чакалите, които го тормозеха. Той кимна.

— Ще отведа нашия син във вигвама на моите братя киова — заяви той.

После пак я погледна. Беше вече на петдесет и две, а тя — малко повече от половината от годините му. Беше все така стройна, изправена и силна; не беше затлъстяла, както обикновено ставаше с индианките. Почувствува как сърцето му ще се пръсне.

Остави хамута да падне от ръката му и притегли главата й към гърдите си. Ръката му нежно загали косите й. Изведнъж разбра какво бе изпитвал дълбоко в себе си през всичките тези години. Изви лицето й към себе си.

— Обичам те, Канеха! — каза той.

Очите й бяха тъмни и изпълнени със сълзи.

— Обичам те, мой съпруже.

За пръв път той я целуна по устата.

4.

Беше около два, събота следобед, три лета по-късно, когато Макс стоеше на върха на фургона в задния двор на Олсъновата конюшня и хвърляше сено в плевника над главата си. Беше гол над панталоните от еленова кожа и тялото му бе с медночерен загар от греещото над главата му слънце. Мускулите играеха леко по гърба му, докато мяташе с вилата сеното от фургона.

Тримата мъже влязоха на коне в двора и се отправиха към фургона. Гледаха го, без да слизат от конете.

Макс не прекъсна работата си и след малко единият го запита:

— Хей, индианец, къде е момчето на Санд?

Макс метна още веднъж към плевника. После се подпря на вилата:

— Аз съм Макс Санд — отвърна спокойно той.

Мъжете размениха многозначителни погледи.

— Търсим баща ти — уведоми го онзи, който пръв беше заговорил.

Макс се загледа в тях, без да отрони дума. Сините му очи бяха тъмни и непроницаеми.

— Ходихме до пощата, но беше затворено. Имаше бележка, че баща ти превозва товари.

— Така е — каза Макс. — Но днес е събота и той се прибра вкъщи.

Единият от другите двама мина с коня напред.

— Имаме фургон, който искаме да закараме до Вирджиния сити — каза той. — Бързаме. Искаме да поговорим с него.

Макс пак грабна вилата. Отново метна сено в плевника.

— Ще му кажа, като се прибера довечера.

— Не можем да чакаме дотогава — каза първият. — Искаме да се спазарим и да си продължим пътя. Как можем да стигнем до вас?

Макс ги изгледа с любопитство. Не приличаха на обикновените заселници или миньори, които наемаха баща му да им прекара багаж. С пристегнатите към бедрата им револвери и ниско прихлупените шапки, скриващи лицата им, по-скоро приличаха на бандити или скитници.

— Ще свърша тук след около два часа — каза Макс. — После ще ви заведа.

— Казах ти, че бързаме, момче. На баща ти никак няма да му хареса, като разбере, че сме наели друг да свърши тая работа.

— Хванете северния път, на около тридесетина километра е.

Без да разговарят повече, тримата завъртяха конете и тръгнаха да излизат от двора. Гласовете им се понесоха от лекия ветрец.

— Човек би казал, че при всичките заровени мангизи, Санд е могъл да си намери нещо по-добро от индианка — каза единият от тях.

Макс чу смеха на другите и нервно продължи да хвърля сеното в плевника.

Канеха бе тази, която първа ги чу. Всяка събота следобед ушите й бяха насочени към пътя, тъй като тогава Макс се връщаше от училище. Тя отиде до вратата и я отвори.

— Трима мъже идат — каза тя, поглеждайки навън.

Сам стана от масата, отиде до нея и погледна навън.

— М-да — рече той. — Питам се к’во ли ще искат?

Предчувствие за опасност обхвана Канеха.

— Залости вратата и не ги пускай! — каза тя. — Яздят мълчаливо, като апахи на бойната пътека, не открито, като честни хора.

Сам се засмя.

— Не си свикнала да се срещаш с хора — каза той. — Сигурно търсят пътя за града.

— Идат откъм града — отбеляза Канеха. Но беше вече късно. Той бе излязъл навън.

— Здравейте! — поздрави той, когато спряха конете пред колибата.

— Ти ли си Сам Санд? — запита първият.

— Аз — кимна Сам. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Имаме един товар за Вирджиния сити — каза мъжът. Свали си шапката и изтри лице с опакото на ръката си — Горещо е днес.

— Вярно — кимна Сам. — Влезте вътре да се разхладите, докато говорим.

Мъжете слязоха от конете, а Сам се прибра в колибата.

— Извади бутилка уиски! — каза той на Канеха. Обърна се към мъжете. — Сядайте. Какъв е товарът?

— Злато.

— Злато ли? — запита Сам. — Из тия места няма чак толкова злато, че да напълни един фургон.

— Ние пък чухме друго — каза единият от мъжете. Изведнъж в ръцете им се появиха барабанлии. — Разбрахме, че си заровил тук достатъчно злато, за да напълниш един фургон.

Сам ги изгледа за миг, после се разсмя.

— Свалете играчките, господа! — каза той. — Надявам се, че не вярвате на тез измислици?

Първият мъж пристъпи бавно към него. Ръката с револвера се стовари върху лицето на Сам. Той падна до стената. Загледа мъжа с недоумение.

— Ще ни кажеш къде е, преди да си тръгнем! — троснато процеди през зъби мъжът.

Въздухът в колибата беше непоносимо топъл. Тримата се бяха дръпнали в един ъгъл и си шепнеха нещо. От време на време хвърляха поглед към пленниците си.

Сам висеше отпуснат, привързан за гредата в средата на колибата. Главата му беше клюмнала към голите гърди, а кръвта капеше от лицето му и засъхваше в посивелите червени косми на брадата и гърдите. Очите му бяха подути и почти затворени, носът счупен и извит към бузата.

Канеха бе привързана за един стол. Не примигващите й очи бяха приковани в нейния мъж. Напрягаше се да извърне глава така, че да долови какво си шепнат мъжете зад нея, но не можеше да помръдне, бе привързана много здраво.

— Може пък и да няма злато — тихо каза единият от мъжете.

— Има! — заяви първият. — Но е упорит. Не ги знаеш тез ловци на бизони, както ги познавам аз.

— Ха, само че, както си я подкарал, никога няма да го накараш да проговори — каза ниският. — По-скоро ще умре.

— Ще проговори! — отвърна първият. Отиде до печката и измъкна един разпален въглен с машата. Запъти се към Сам, улови го за косата и му изправи главата към гредата. Поднесе машата до лицето на Сам.

— Къде е златото?

Очите на Сам бяха отворени. Гласът му беше дрезгав шепот.

— Нямам злато. За бога, нямаше ли да ви кажа, ако имах?

Мъжът притисна горещия въглен към шията на Сам. Сам изрева от болка.

— Нямам злато! — Главата му увисна встрани. Мъжът дръпна въглена и кръвта бликна от прясната рана към гърдите и ръцете.

Мъчителят надигна бутилката уиски от масата и отпи.

— Залейте го с вода! — каза той. — Ако не проговори за себе си, сигурно ще проговори за своята индианка.

Най-младият остави бутилката и пристъпи към Канеха. Измъкна от колана си ловджийски нож. Очите на другите го проследиха. Той преряза въжето, с което я бяха вързали към стола.

— Ставай! — рязко заповяда той.

Канеха се изправи мълчаливо. Ножът блесна пред нея и роклята й се свлече на пода. Стоеше гола пред тях. Най-младият облиза устни. Присегна за уискито и отпи, без да откъсва поглед от нея.

Най-възрастният улови Канеха за косите, опря ножа в гърба й и я изблъска към Сам. Спряха пред него.

— Петнайсет години, откак одрах един индианец, съпруже на индианка — каза той. — Но не съм забравил как става. — Той мина бързо пред нея, плъзгайки ножа по тялото й.

Тънка ивица кръв следваше пътя на ножа, започвайки от брадата, по шията, вдлъбнатината между гърдите, по стомаха и свършваща до мъха на срамните части.

Сам извика, забравил собствената си болка, и тялото му се разтърси от горчиви ридания.

— Оставете я на мира! — замоли се той. — Оставете я на мира! Нямам злато!

Канеха протегна ръка. Нежно докосна лицето на съпруга си.

— Аз не се боя, съпруже мой — каза тя на езика на киова. — Духовете ще върнат злото на тези, които го сторят.

Лицето на Сам се отпусна напред, сълзите се стичаха надолу по брадясалите му и окървавени бузи.

— Прости ми, скъпа моя! — изплака той на киова.

— Вържете ръцете й за краката на масата! — заповяда възрастният.

Това бе сторено бързо и той коленичи до нея, насочил ножа към гърлото й. Обърна глава и погледна към Сам.

— Златото? — запита той.

Сам поклати глава. Не можеше вече да говори.

— Господи! — изпъшка най-младият. — Надървих се.

— Чудесна идея! — каза мъжът с ножа. Погледна към Сам. — Сигурен съм, че няма да има нищо против, ако се възползуваме от неговата индианка, преди да я одерем. Индианките са гостоприемни.

Изправи се. Сложи ножа на масата и разкопча колана си.

Канеха сви крака и го ритна. Той изпсува.

— Дръжте й краката! — каза. — Аз пръв.

Беше почти седем, когато Макс пристигна при колибата на дорестия кон, който Олсън му бе заел. Колибата беше тиха и от комина не излизаше дим. Странно. Обикновено, когато се прибираше, майка му готвеше.

Смъкна се от коня и се запъти към колибата. Изведнъж се спря изумен. Вратата беше разтворена и се люлееше леко от слабия ветрец. Обзе го необясним страх и той се втурна напред.

Влетя през вратата и спря поразен, очите му се разтвориха широко от ужас. Баща му висеше завързан за централната греда, с отворени очи и уста, а тилът му беше отнесен от 45 милиметровия колт, който бяха напъхали в устата му, преди да стрелят.

Очите на Макс бавно се насочиха към пода. Там лежеше някаква безформена маса, потопена в кръв и смътно напомняща контурите на това, което някога бе тялото на майка му.

Вцепенението го остави в момента, когато започна да крещи, но звукът се удави в надигналата се към гърлото му бълвоч. Повръща дълго, докато в него не остана нищо. Подпря се изтощен на вратата, целият оплескан с киселата смрад от стомаха си.

Обърна се и излезе слепешком от колибата. Падна на земята отвън и се разплака. Не след дълго сълзите му пресъхнаха. Изправи се уморено и се запъти към задния двор, където беше водопойното корито.

Потопи си главата и изми повърнатото от лицето и дрехите. После, все още мокър, вдигна глава и се огледа.

Конят на баща му го нямаше, но шестте мулета пасяха невъзмутимо, а фургонът си седеше под навеса зад колибата. Четирите овце и пилетата, с които майка му толкова се гордееше, си бяха в кошарата.

Прекара ръце през очите си. Смътно му мина през ум, че трябва да предприеме нещо. Но не можеше да събере сили да погребе останките в колибата. Това не бяха неговите баща и майка; родителите му никога не бяха изглеждали така. Можеше да се направи само едно.

Тръгна към купчината дърва за огрев и взе един наръч. После влезе в колибата и ги остави на пода. За около половин час застла целия под като с одеяло, дебело три пласта. Изгледа направеното замислен, после се обърна и пак излезе навън.

Откачи хамутите и впрегна мулетата към фургона. Взе един кош и нахвърля пилетата в него. Постави коша във фургона. След това, една по една, пренесе овцете и ги завърза така, че да не избягат.

Поведе впрегнатите мулета до вратата на бараката. Върза дорестия кон отзад на фургона. После поведе впряга по пътя, спря на около двеста метра от къщата и го привърза за едно дърво и се върна в колибата.

Взе ведрото с катран и влезе вътре. Бавно разля катрана върху дървата на пода. Държеше поглед настрана от труповете на родителите си. Спря до вратата и изля останалия катран.

Поколеба се за миг, после се сети за нещо и се върна навътре. Посегна към полицата, където баща му държеше пушката и револвера, ала те не бяха там. Плъзна ръка и напипа нещо меко. Взе го. Бяха риза и бричове от еленова кожа, ушити от майка му за него. Лъскави и меки, с цвета на млада сърна. Очите му пак се напълниха със сълзи. Сви дрехите под мишница и тръгна към вратата.

Поднесе клечка кибрит към насмолената факла и я задържа, докато тя се разгоря напълно. Задържайки я още миг за по-сигурно, той я захвърли в колибата и се дръпна от отворената врата.

Загледа се в небето изненадан. Слънцето току-що беше залязло и нощта се беше спуснала с ненадеен гняв. Звездите блестяха злорадо към него.

Кълба тежък дим заизлизаха от вратата. Внезапно се чу трясък и пламък изскочи от вратата, когато сухите като прахан дърва се подпалиха.

Той тръгна по пътя, качи се на фургона и подкара към града. След няколко километра, когато изкачи билото на едно възвишение, се обърна назад.

Ярък, портокалов пламък се издигаше към небето на мястото, където се беше намирал неговият дом.

5.

Вкара фургона в задния двор на Олсъновата конюшня. Слезе и се отправи към близката къща. Изкачи задните стъпала и почука на вратата.

— Мистър Олсън! — извика той.

Една сянка затъмни светлината на прозореца. Вратата се отвори и Олсън застана на прага.

— Макс! — възкликна той. — Какво правиш тук?

Макс впери поглед в лицето на Олсън.

— Убиха мама и татко! — каза той.

— Убиха? — възкликна удивен Олсън. — Кой ги уби?

Привлечена от гласа на мъжа си, мисис Олсън се появи на прага до него.

— Тримата мъже — каза Макс. — Те ме попитаха и аз им казах как да стигнат до вкъщи. И те ги убиха. — Той се подпря и гласът му почти секна. — И откраднаха коня на татко, а също пушката и пистолета му.

Мисис Олсън прозря ужаса, скрит зад привидното спокойствие на момчето. Тя изблъска мъжа си и посегна към Макс.

— Влез вътре, ще ти приготвя нещо топло за пиене — каза тя.

Той я погледна в очите.

— Нямам време, г’жо — каза. — Трябва да ги настигна. — Обърна се към Олсън. — Долу в двора съм докарал мулетата, фургона, четири овци и шестнайсет пилета. Ще ми дадете ли сто долара и петнистия кон за тях?

Олсън кимна.

— Ха, разбира се, момчето ми — каза той. Само мулетата и фургонът струват тройно повече. — Даже ще ти дам дорестия кон, ако искаш. — Той е по-добър. Ще добавя и едно седло.

Макс поклати глава.

— Не, благодаря, мистър Олсън. Искам пони, което да мога да яздя без седло и което да е свикнало с прерията. Няма да го претоварвам и така ще се движа по-бързо.

— Дадено, щом така искаш.

— Мога ли да получа парите сега? — попита Макс.

— Разбира се, момчето ми — отвърна Олсън и се накани да влезе.

Гласът на мисис Олсън го спря.

— О, не, не може! — каза тя и здраво издърпа Макс в къщата. — Най-напред ще похапне нещо. След това ще се наспи. Има достатъчно време до сутринта.

— Но те ще се отдалечат много дотогава — възрази Макс.

— Няма! — каза тя с женската си логика. — И те трябва да спрат някъде за сън. Няма да вземат повече преднина от тази, която имат в момента.

Тя затвори вратата зад него и го заведе до масата. Бутна го в един стол и постави чиния супа пред него. Той започна да се храни автоматично.

— Ще изляза да завържа добитъка — каза мистър Олсън.

Когато се върна в къщата, Макс бе заспал, положил глава на кръстосаните върху масата ръце. Мисис Олсън направи знак на мъжа си да мълчи.

— Не бива да го оставяш да гони онези мъже самичък — прошепна тя.

— Трябва да тръгвам, г’жо! — долетя гласът на Макс през рамото й.

Тя се изви и го погледна.

— Няма! — викна тя. — Те са възрастни хора и могат да те очистят. Я се виж, ти си още дете!

Той я загледа в лицето и за пръв път тя долови гордостта, която бликаше дълбоко в тъмносините му очи.

— Достатъчно ми напакостиха те, г’жо — каза той. — Аз съм на шестнайсет, а в племето на майка ми, когато момчето стане на шестнайсет, то не е вече момче. То е вече мъж.

На втория ден след като излезе от Додж, той забави хода на понито и внимателно огледа пътя отстрани. След няколко минути спря и слезе отново. Внимателно изучи пътя.

Четирите коня бяха спирали тук. Бяха се поразтъпкали наоколо, след което двата бяха продължили по пътя към Вирджиния сити. Другите два се бяха насочили на изток през прерията.

Пак яхна понито и препусна из прерията, следейки с поглед дирята, докато видя това, което търсеше. Единият от конете беше този на баща му. Разпозна ясно отпечатъка на подковата върху меката почва. Той беше по-слаб от другите, което означаваше, че конят не се язди, а се води. Означаваше също, че мъжът отпред е главатарят, иначе не биха му позволили да вземе коня, който беше най-голямата ценност от задигнатото.

Няколко километра по-нататък, следвайки дирята, той забеляза конски изпражнения. Спря понито и скочи. Ритна ги с крак. Не бяха на повече от седем часа. Бяха напредвали по-бавно, отколкото бе предположил. Метна се на понито и го пришпори.

Язди дълго тази нощ, следвайки дирята на лунна светлина. Привечер на следващия ден се намираше на по-малко от час от жертвата си.

Погледна небето. Беше към седем и скоро щеше да се мръкне. Преследваният трябваше да спре да си устрои бивак, ако вече не го беше сторил. Макс слезе от понито и зачака падането на нощта.

Докато стоеше, отряза от близкия храсталак чаталест клон и прикрепи към него объл камък. Пристегна с кожени връзки камъка към чатала и усука връзките около клона, да оформи дръжката. Когато свърши, разполагаше с чудесен боен топор, какъвто се беше научил да прави през лятото, прекарано при киовите.

Беше вече тъмно и той се изправи на крака, закрепвайки топора към колана си. Улови коня за юздата и внимателно тръгна пешком.

Крачеше бавно, с уши, изострени за всеки непривичен шум, а ноздрите му душеха вятъра, за да уловят мириса на лагерен огън.

Имаше щастие, защото усети мириса, когато бе на около четиристотин метра. Върза понито за един храст и измъкна пушката от калъфа на гърба на коня. Внимателно тръгна напред.

Цвилене на кон долетя до ушите му и той се просна на земята, вторачил поглед напред. Пресметна, че конете са вързани на около двеста метра пред него. Потърси с очи бивака, но не го откри.

Внимателно си запроправя път напред, в широк кръг, за да е срещу вятъра спрямо конете. Мирисът на лагерния огън се усили. Надигна глава над високата прерийна трева. Огънят на бивака беше на около стотина метра пред него. Забеляза мъжа, застанал прегърбен над него, да поглъща вечерята си от един тиган. Този мъж не беше никак глупав. Беше си избрал място за бивака между две скали. По този начин можеше да бъде доближен само отпред.

Макс се сниши в тревата. Трябваше да изчака, докато мъжът заспи. Изпъна се и загледа небето. След няколко часа, когато изгрееше луната, можеше да тръгне. Дотогава не пречеше да си отпочине малко. Затвори очи. След миг спеше дълбоко.

Очите му внезапно се отвориха и се впериха в луната. Тя бе виснала на небето точно над главата му. Бавно се изправи и надникна над тревата.

Огънят едва блещукаше, бавно замирайки. Забеляза сянката на мъжа, полегнал до скалите. Запълзя напред. Мъжът изхърка леко и се обърна в съня си. Макс замря за миг, после фигурата притихна и Макс се придвижи още малко напред. Забеляза протегнатата ръка на мъжа, в чиито пръсти лежеше револвер.

Той пропълзя отзад и вдигна едно малко камъче от земята. Измъкна мълчаливо бойния топор от колана си и се подготви за скок. Задържайки дъх, той хвърли камъчето в краката на мъжа.

С ругатня на устата мъжът стана, загледан напред, с револвер в ръка. Така и не разбра какво го е повалило, когато Макс стовари бойния топор върху главата му.

Макс се завърна с понито, когато зората се пукаше на изток. Завърза понито до другите и се върна да види бандита.

Очите му все още бяха затворени. Дишаше равномерно, въпреки петното кръв по бузата и ухото му, където се беше стоварил топора. Лежеше на земята гол, по гръб, със здраво вързани ръце и крака за забитите в почвата колчета.

Макс се подпря на скалата и почна да точи ножа си по гладката повърхност. Когато слънцето се показа, мъжът отвори очи. Отначало гледаха безучастно, после постепенно се избистриха. Направи опит да седне, но разбра, че е вързан към земята. Изви глава и погледна Макс.

— Какво си намислил? — попита той. Макс го изгледа, без да спира да остри ножа.

— Аз съм Макс Санд — каза той. — Помниш ли ме? — Пристъпи към него. Спря и го загледа, държейки ножа в ръка. Чувствуваше, че му се повдига, докато гледаше и си представяше какво се бе случило в колибата. Сцената прогони чувството на гадене. Когато заговори, гласът му беше спокоен и безизразен. — Защо уби родителите ми?

— Аз не съм им сторил нищо! — каза мъжът, приковал поглед в ножа.

— Взел си коня на баща ми.

— Той ми го продаде — отвърна мъжът.

— Татко не би продал единствения си кон — каза Макс.

— Пусни ме веднага! — изписка внезапно мъжът.

Макс поднесе ножа към гърлото му.

— Ще ми кажеш ли какво се случи?

— Другите го сториха! — запищя мъжът. — Аз нямам нищо общо с това. Те искаха златото! — Очите му се опулиха истерично. В страха си се напика и струйката се плъзна по голите му крака. — Пусни ме, лудо индианско копеле! — пищеше той.

Макс замахна бързо. Всякакво колебание бе изчезнало от него. Той бе син на Червената брада и на Канеха и в неговата кръв течеше страхотната отмъстителност на индианеца. Ножът му блесна под утринното слънце и когато се изправи, мъжът бе притихнал.

Макс го погледна невъзмутимо. Мъжът бе само припаднал, макар че очите му се взираха нагоре, отворени и невиждащи. Беше му отрязал клепачите, така че да не могат вече никога да се затворят, а кожата му висеше на ивици по тялото, от раменете до бедрата.

Макс се обърна и вървя, докато намери мравуняк. Загреба с ръце от върха и се върна при мъжа. Внимателно положи мравуняка на слабините му. Само за миг малките, червени мравки плъпнаха навред. Проникнаха във всички рани по накълцаното тяло, по очите, в устата, в ноздрите.

Мъжът се закашля и застена. Тялото му се размърда. Макс го наблюдаваше мълчаливо. Такова беше индианското наказание за тези, които грабят, изнасилват и убиват.

Три дни минаха, докато мъжът умре. Три дни на изгарящо слънце, което гореше очите му и измъчваше разкъсаната му плът, докато мравките усърдно изгризваха тялото му. Три дни вопли за вода и три нощи в агония, докато насекомите и комарите, привлечени от мириса на кръв, пируваха отгоре му.

Накрая той си изгуби ума и на четвъртата сутрин, когато Макс дойде да го види, беше мъртъв. Макс го изгледа за миг, после измъкна ножа и го скалпира.

Върна се при конете и яхна понито. Повеждайки двете други добичета, той се насочи на север, към земите на Киова.

Дядо му, старият вожд, излезе от вигвама да го види как слиза от коня. Изчака търпеливо, докато Макс дойде при него.

Макс погледна стареца в очите.

— Идвам със скръб при вигвамите на моя народ — каза той на киова. Вождът не проговори.

— Баща ми и майка ми са мъртви! — продължи той.

Вождът мълчеше.

Макс посегна към колана и издърпа висящия там скалп. Захвърли го пред вожда.

— Взех скалпа на единия от убийците — каза той. — Дойдох при моя дядо, великия вожд, за да прекарам времето на оплакването им.

Вождът погледна скалпа, после Макс.

— Ние не сме вече свободни да бродим из прерията — каза той. — Живеем на земята, която са ни отпуснали Бледоликите. Видя ли те някой от тях, когато идваше насам?

— Никой не ме е видял — отвърна Макс. — Дойдох от планините.

Вождът пак погледна скалпа. Много време бе минало, откак не бе виждал вражески скалп, окачен на стълба пред вигвама си. Сърцето му се изпълни с гордост. Той погледна Макс. Бледоликите можеха да затворят телата, но не можеха да оковат душите. Той взе скалпа и го окачи на стълба, после се обърна към Макс.

— Дървото има много клони — бавно каза той. — И когато някои от клоните паднат, или бъдат прекършени, други трябва да израснат, за да има къде душите им да продължат живота си.

Той извади едно перо от накита на главата си и го подаде на Макс.

— Има една девойка, чийто боец се уби при падане от кон преди две слънца. Тя вече е взела брачния кол и сега трябва да живее сама във вигвам край реката, докато духът му се върне в нея. Иди и я вземи!

Макс впери поглед в него.

— Сега ли? — попита той.

Вождът мушна перото в ръката му.

— Сега! — каза той с мъдростта на годините си. — Сега е най-доброто време, докато духът на войната и отмъщението все още бушуват като планински поток в кръвта ти. Това е най-доброто време да се вземе една жена.

Макс се обърна, вдигна юздата и тръгна през лагера с конете. На минаване индианците го проследяваха мълчаливо с погледи. Вървеше бавно, с високо изправена глава. Стигна до брега на малката река и продължи след завоя.

Самотен вигвам стоеше там, настрани от другите. Макс тръгна към него. Върза конете за някакъв храст, вдигна отвора, влезе вътре.

Вигвамът беше празен. Той пак вдигна отвора и погледна навън. Никой не се виждаше. Спусна го. Отиде в дъното и седна на леглото от кожи, застлано на пода.

След миг девойката влезе. Косата и тялото й бяха мокри от реката, а роклята беше прилепнала към тялото й. Когато го съгледа, очите й се разшириха. Беше готова да побегне.

Макс забеляза, че тя е почти дете. Четиринайсет, най-много петнайсет години. Изведнъж разбра защо вождът го беше изпратил при нея. Измъкна перото и й го подаде.

— Не бой се! — каза кротко той. — Великият вожд ни сбира, за да прогоним взаимно злите духове от себе си.

6.

Яхнал шареното пони, Макс тръгна от железопътната рампа към последното говедо. Изчака и то да влезе зад оградата и пусна портата подире му. Свали си шапката, избърса потта от челото с опакото на ръката и погледна към слънцето.

То висеше почти отвесно, нажежено до бяло, напичайки късния пролетен прах по двора. Говедата мучаха провлачено, сякаш усещаха, че са стигнали до края на своя път. Дългият път от Тексас до железницата, който ги бе довел в Канзас сити, и предстоящата им гибел.

Макс килна шапката към тила и хвърли кос поглед към оградата, където собственикът разговаряше с купувачите. Пришпори коня натам.

Фарър се обърна, когато той спря до тях.

— Всички ли са вътре?

— Всички, мистър Фарър — отвърна Макс.

— Добре — каза Фарър. Обърна се към един от купувачите. — Точно ли са? Броих ги хиляда сто и десет глави.

— И аз толкова ги изкарах — каза купувачът.

Фарър слезе от оградата.

— Ще намина през канцеларията ти днес следобед, за да си прибера чека.

Купувачът кимна:

— Ще е готов.

Фарър се метна на коня.

— Хайде, момко — каза през рамо той. — Да вървим в хотела да измием част от вонята на говежди лайна от себе си.

— Хей! — викна Фарър след банята. — Олекнах с десет кила.

Макс се изправи, след като нахлузи ботушите и се обърна.

— М-да — каза той. — И аз.

Фарър ококори очи и подсвирна. Макс си беше облякъл блуза и бричове от почти бяла еленова кожа. Каубойските му ботуши с високи токове блестяха като огледало, а кърпата около врата му се открояваше като злато на тъмната, почерняла от слънцето кожа. Дългата му гарванова коса се спускаше свободно върху раменете.

Фарър подсвирна пак.

— Хей, откъде измъкна тези дрехи?

Макс се усмихна.

— Те са последните, които мама ми приготви.

Фарър се засмя.

— Е, с тях приличаш на същински индианец.

Макс отвърна на усмивката му.

— Аз съм индианец — отговори тихо той.

Смехът на Фарър бързо изчезна.

— Полуиндианец, момко — каза той. — Баща ти беше бял и беше добър човек. Ловувал съм много години със Сам Санд, за да чуя, че не се гордееш с него.

— Гордея се, мистър Фарър — каза Макс. Но не съм забравил, че убийците на мама и татко бяха бели.

Той вдигна колана с кобура от стола и го закопча на кръста си. Фарър го наблюдаваше как се навежда да пристегне кобура към бедрото.

— Още ли не си се отказал да ги търсиш? — запита той.

— Не, сър, не съм — вдигна поглед Макс.

— Канзас сити е голям град — каза Фарър. Откъде си сигурен, че ще го откриеш?

— Ако е тук, ще го намеря — отговори Макс. — Предполага се, че е тук. После ще отида в Западен Тексас и ще пипна другия.

Фарър замълча, преди да каже:

— Е, както си се облякъл, внимавай той да не те намери пръв.

— Надявам се това да стане — спокойно призна Макс. — Искам да знае за какво умира.

Фарър отклони очи от суровия поглед на момчето и си взе ризата. Макс го изчака да се облече.

— Смятам да се поразтъпча, мистър Фарър — каза той, когато мъжът си закопча панталоните.

Фарър отиде до шкафа и взе чантата.

— Ето! — каза той. — Заплатата ти за четири месеца — осемдесет долара, плюс шейсетте, които спечели на покер.

Макс сложи парите в задния джоб, без да ги брои.

— Благодаря, мистър Фарър.

— Сигурен ли си, че не мога да те склоня да се върнеш с мен? — попита Фарър.

— Не, благодаря ви, мистър Фарър.

— Не може да трупаш само омраза в душата си, момко — каза по-възрастният. — Не е здравословно. Само ще си навредиш.

— Не мога иначе, мистър Фарър — бавно отрони Макс. Очите му бяха празни и студени. — Не мога да се примиря, че същите гърди, от които съм сукал, сега служат за кесия за тютюн на това копеле.

Вратата се затвори подире му и Фарър остана загледан в нея.

Мери Греди се усмихна на момчето.

— Допий си уискито — каза тя, — докато си сваля роклята.

Момчето я загледа, после бързо изпи уискито, закашля се на път за леглото, където седна.

Мери хвърли поглед към него, докато изхлузваше роклята през главата.

— Как се чувствуваш?

Момчето я погледна. Тя долови празнотата в очите му.

— Горе-долу — отговори то. — Не съм свикнал много с пиенето.

Тя дойде и застана загледана в него, метнала роклята през ръка.

— Изпъни се и затвори очи. За няколко минути ще се оправиш.

Той я погледна безизразно и нищо не отговори.

Тя протегна ръка и го бутна по рамото. Очите му проблеснаха будно за миг. Направи опит да се изправи, сграбчил с ръка приклада, но усилието се оказа прекалено голямо. Загуби съзнание и се отпусна в леглото.

Мери опитно се наведе над него и повдигна клепача. Момчето беше като труп. Тя се усмихна на себе си, отиде до прозореца и погледна към улицата.

Нейният сводник стоеше пред кръчмата отсреща. Тя вдигна и свали два пъти транспаранта, съгласно уговорения сигнал, и той се запъти към хотела.

Когато влезе в стаята, тя вече беше облечена.

— Много време остана с него — измърмори навъсено той.

— Какво можех да направя? — попита тя. — Не искаше да пие. Много е млад.

— Колко пари имаше? — запита сводникът.

— Не зная — отвърна Мери. — Те са в задния му джоб. Вземай ги и да се разкарваме. В този хотел винаги ме побиват тръпки.

Сводникът отиде до леглото и измъкна парите от задния джоб на момчето. Преброи ги набързо.

— Сто и трийсет долара — каза той.

Мери пристъпи към него и го прегърна.

— Сто и трийсет долара! Значи можем да спрем за тази вечер — каза тя и го целуна по брадата. — Можем да отидем у дома и да прекараме цялата нощ заедно.

Сводникът я изгледа.

— К’во? Луда ли си? — изръмжа той. — Сега е едва единайсет. Можеш да оправиш поне още трима клиенти.

Обърна се да погледне момчето, докато тя си вземаше чантата.

— Не забравяй бутилката уиски! — й напомни той през рамо.

— Няма — отговори тя.

— Не прилича на каубой — каза той. — Повече ми изглежда на индианец.

— Такъв е — каза тя. — Търсеше някакъв с кесия за тютюн, направена от кожата на индианка. — Тя се засмя. — Даже мисля, че искаше да ме сваля. Доведох го тук, като го накарах да си помисли, че познавам този, когото търси.

Сводникът погледна надолу замислен.

— Носи оръжие. Няма да е зле тоз, който търси, да узнае за това.

— Ти познаваш човека, който му трябва?

— Може би — каза сводникът. — Да вървим.

Беше вече два през нощта, когато сводникът най-сетне попадна на мъжа, когото търсеше. Играеше карти в задната стая на „Златния орел“.

Сводникът го докосна предпазливо по рамото.

— Мистър Дорт — прошепна той.

— К’ъв дявол те носи?

Сводникът нервно облиза устни.

— Извинявайте, мистър Дорт — бързо започна той. — Узнах нещо, което по мое мнение, ще ви заинтересува.

Сводникът обиколи с нервен поглед масата. Другите мъже го наблюдаваха.

— Може би е по-добре насаме, мистър Дорт — каза той. — Става дума за тютюневата ви кесия. — Той посочи към масата, където тя лежеше.

Дорт се разсмя.

— Моята кесия за тютюн от индиански цици? Някой й е хвърлил мерак да я купи? Не се продава.

— Не това, мистър Дорт — прошепна сводникът.

Дорт му обърна гръб.

— Какво, по дяволите, искаш да ми кажеш?

— Мислех, че ще ви заинтересува…

Дорт се изправи рязко. Сграбчи сводника за палтото и леко го заблъска в стената.

— Какво ще ме заинтересува? — запита той.

— Може би има значение, мистър Дорт… — започна сводникът с опулени от страх очи. Дорт беше един от най-големите злодеи в града.

— Ще има значение — каза заплашително Дорт, — ако не заговориш веднага.

— Едно индианско хлапе ви търси из града — изрече ужасен сводникът. — Носи оръжие.

— Индианско хлапе ли? — запита Дорт. Хватката бавно се охлаби. — Как изглеждаше?

Сводникът набързо описа Макс.

— Очите му не бяха ли сини? — запита дрезгаво Дорт.

Сводникът кимна.

— Да. Забелязах ги, когато се качи с едно от момичетата ми в стаите над кръчмата. Затова най-напред не разбрах, че е индианец. Познавате ли го?

Дорт кимна, без да се замисля.

— Познавам го — каза. — Тези бяха на майка му.

Очите на всички се насочиха към кесията за тютюн. Дорт я вдигна и я мушна в джоба си.

— Какво смятате да правите? — запита сводникът.

— Да правя ли? — глухо повтори Дорт. Погледна сводника, а след това хората около масата. Не можеше да избяга вече. Стореше ли го, всичко отиваше по дяволите. Авторитетът, положението му в това разкапано общество. — Да правя? — повтори този път по-решително и убедено. — Ще направя това, което трябваше отдавна да свърша, още преди една година. Ще го убия. — Той се обърна към сводника. — Къде е сега?

— Ще ви заведа при него — угоднически предложи сводникът.

Другите край масата се спогледаха и мълчаливо станаха.

— Почакай, Том! — каза единият от тях. — Ще дойдем с теб. Може да стане весело.

Когато пристигнаха в хотела, Макс вече го нямаше. Но регистраторът им каза къде ще го намерят на следващия ден, в двора на кланицата, в два часа. Той трябвало да се срещне с него там, за да получи един долар за стаята.

Том метна един сребърен долар върху тезгяха.

— Ето ти долара — каза той. — Аз ще го прибера вместо теб.

Фарър се облегна на оградата и загледа Макс, който вкарваше юниците в обора. Един мъж застана на оградата до него.

— Това момче има шесто чувство за конете — каза Фарър, без да поглежда към новодошлия.

Мъжът уклончиво произнесе:

— М-да. — Той си сви цигара и я мушна между устните. — Имаш ли кибрит?

— Разбира се — каза Фарър и бръкна в джоба си. Запали клечка кибрит и я поднесе на мъжа. Ръката му замръзна, когато съгледа кесията за тютюн.

Мъжът проследи погледа му.

— Какво гледаш?

— Тютюневата кесия — каза Фарър. — Не съм виждал подобна.

Мъжът се засмя.

— Това са циците на една индианка — каза той. — Най-добре запазват тютюна влажен и свеж. Само че бързо се износват. Тази вече отъня.

Фарър се обърна, за да даде знак на Макс.

— На твое място не бих правил това — каза мъжът.

Зад Фарър се дочу шумолене и той разбра, че има и други хора. Загледа безпомощно как Макс затвори вратата след последното добиче и препусна към тях.

— Всичко е готово, мистър Фарър — заяви той с усмивка.

— Добре яздиш, момко — каза мъжът. Подхвърли тютюневата кесия към Макс. — Дръж, свий си една цигара.

Макс ловко я улови.

— Благодаря, господине — каза той и погледна към кесията, за да я отвори. Вдигна очи към мъжа, после пак погледна кесията и лицето му пребледня.

Кесията се изплъзна от пръстите му и тютюнът се разпиля по земята. Впи поглед в мъжа.

— Никога нямаше да ви позная, ако не бяхте направили това — каза тихо той. — Дорт се изсмя пресипнало.

— Заради брадата е.

Макс заотстъпва бавно.

— Да, вие сте единият от тях. Сега, ви познах.

— Аз съм единият от тях — каза Дорт и ръката му заигра по револвера. — Какво ще правим в такъв случай?

Несъзнателно Фарър и другите отстъпиха встрани.

— Не прави нищо, Макс! — дрезгаво викна Фарър. — Това е Том Дорт. Нямаш представа колко е бърз.

Макс не сваляше погледа си от лицето на Дорт.

— Няма значение колко е бърз, мистър Фарър — заяви той. — Ще го убия.

— Хващай оръжието, индианецо — нареди Дорт.

— Ще почакам! — каза тихо Макс. — Искам да умреш бавно като майка ми.

Лицето на Дорт се изчерви и пламна под горещото слънце.

— Вади револвера! — крясна пресипнало той. — Вади го, проклет мелез, син на двуцица индианска курва. Вади го, дявол те взел!

— Не бързам да те убия — кротко му отговори Макс. — Няма дори да те прострелям в главата или сърцето. Ще те прострелям най-напред в ташаците, после няколко пъти в стомаха. Искам да те гледам как умираш.

Дорт почувствува как страхът пропълзява в него. С крайчето на окото забеляза впилите поглед в сцената мъже. Взря се в Макс. Лицето на младежа излъчваше омраза, устните му бяха плътно притиснати към зъбите.

„Сега, помисли си Дорт, сега. Време е да свърша с това.“

Ръката му изведнъж посегна към револвера.

Фарър видя това движение, но колкото и бързо да отмести очи, не успя да види как револверът на Макс се оказа в ръката му. Макс стреля, преди Дорт да успее да извади своя от кобура. Оръжието падна от ръката на Дорт и той се свлече на колене в прахта, обвил с ръцете слабините си.

Макс бавно закрачи към него.

Дорт застана за миг в положение като за молитва, после вдигна ръка и я погледна. Кръв течеше между пръстите му. Насочи очи към Макс.

— Кучи сине! — изкрещя той и сграбчи револвера от прахта пред него.

Макс изчака Дорт да насочи дулото към него и стреля още два пъти.

Куршумите отхвърлиха Дорт назад и той се просна на земята, а тялото му леко се загърчи. Макс го приближи и застана, загледан в него, с още димящ револвер в ръката.

Два дни след това на Макс бе предоставен изборът да бъде съден или да се запише доброволец в армията. Говореше се за война с Куба и съдията беше голям патриот. Имаше изгледи Макс да се измъкне, като постъпката му бъде окачествена като „самозащита“. Но макар да имаше свидетели, той не искаше да рискува.

Имаше среща, на която държеше, с един мъж, чието име дори не знаеше.

7.

Невада се размърда неспокойно, със смътното усещане, че в стаята, освен него, има някой друг. Присегна по навик за цигара и когато ръката му срещна голото пространство и се плъзна долу по кушетката, се разбуди.

Мина един миг, докато си припомни къде се намира, после преметна крака през кушетката и присегна за панталоните си. Цигарите бяха в задния джоб. Сложи една в устата си и запали клечка кибрит.

Пламъкът проблясна в мрака и той видя Рина, седнала в креслото и загледана в него. Дръпна дълбоко и духна клечката.

— Защо не спиш? — запита той. Тя го изгледа любопитно.

— Не мога — отвърна. — Страхувам се.

Погледна я въпросително.

— Страхуваш ли се, Рина? От какво се страхуваш?

Тя се раздвижи в креслото.

— Боя се какво ще стане с мен.

Той се засмя тихо, насърчително.

— Всичко ти е наред. Млада си. Целият живот е пред теб.

Само лицето й проблясваше в мрака.

— Зная — прошепна тя. — И аз това си казвам. Но бедата е там, че не го вярвам.

Изведнъж тя коленичи на пода пред него.

— Трябва да ми помогнеш, Невада!

Той протегна ръка и погали косата й.

— Всичко минава с времето, Рина. — Увери я той.

Ръцете й уловиха неговата.

— Не разбираш, Невада — каза дрезгаво тя, — аз винаги съм имала това чувство. Преди да се омъжа за Корд, преди да дойда насам. Дори когато бях малко момиченце.

— Струва ми се, Рина, че всеки изпитва това понякога.

Гласът й беше все така дрезгав и изпълнен с ужас:

— Но не като мен! Аз съм различна. Ще умра млада от някаква ужасна болест. Зная го, Невада. Чувствувам го отвътре.

Невада стоеше спокойно и ръката му разсеяно галеше косата й докато тя плачеше.

— Всичко ще се промени, когато се върнеш на Изток — каза тихо той. — Ще има млади мъже там и…

Тя вдигна глава и го погледна. Първите проблясъци на утринната светлина осветиха чертите й. Очите й бяха широко отворени и блестяха от сълзите.

— Млади мъже ли, Невада? — запита тя и гласът й беше изпълнен с укор и презрение. — Те са едно от основанията да се страхувам. Не мислиш ли, че ако не беше така, щях да се омъжа за Джонас, а не за баща му?

Той не отговори.

— Всички млади мъже са еднакви — продължи тя. — Искат само едно от мен. — Устните й се дръпнаха към белите зъби и тя изплю думите към него. — Да ме чукат! Нищо друго, а само да чукат, да чукат, да чукат!

Той я изгледа вторачено, шокиран от жлъчното, разчленено на срички изговаряне на така познатата дума. После всичко отмина и той се засмя.

— Какво очакваш, Рина? — запита той. — Защо ми казваш това?

Очите й гледаха в лицето му.

— Защото искам да ме опознаеш — каза тя. — Искам да разбереш каква съм. Никой мъж не ме е разбирал.

Цигарата опари устните му. Той бързо я изгаси.

— Защо точно аз?

— Защото не си хлапак — бързо отговори тя. — Зрял мъж си.

— А ти, Рина? — запита той.

Очите й блеснаха предизвикателно, ала гласът издаваше нейната неувереност.

— Мисля, че съм лесбийка.

Той се засмя.

— Не се смей! — каза бързо тя. — Това не е лудост. Била съм с момичета, била съм и с мъже. И никога не съм била задоволявана от мъж, от никой мъж така, както от жена. — Тя се засмя горчиво. — Мъжете са такива глупаци. Толкова лесно е да ги накараш да повярват това, което желаеш. Зная всички номера.

Мъжкото му самолюбие се обади:

— Може би е така, защото никога не си попадала на истински мъж.

В гласа й пак се появи предизвикателна нотка.

— Така ли смяташ?

Той усети как пръстите й леко докоснаха бедрото му и напипаха члена му под одеялото. Тя рязко отметна одеялото настрана и притисна глава към скута му. Той усети движенията на устните й и изведнъж го облада гняв. Дръпна главата й за косата.

— Какво се опитваш да докажеш? — пресипнало попита той.

Дишането й беше тежко и неравномерно.

— Че си мъж! — прошепна тя. — Единственият мъж, който може да ме задоволи.

Той я загледа, без да проговори.

— Ти си единственият, Невада — продължи тя. — Зная го. Чувствувам го вътре в себе си. Ти можеш да ми върнеш целостта. Така че никога вече да не се страхувам.

Тя пак насочи главата надолу, но ръката му я задържа. Очите й бяха разширени и отчаяни.

— Моля те, Невада, моля те! Нека ти докажа как мога да те обичам! — И пак се разплака.

Изведнъж той се изправи на крака и отиде при камината. Разбърка жаравата и струпа още подпалки и един пън. Само след миг из стаята се разля топлина. Обърна се и я изгледа. Тя продължаваше да стои на пода пред кушетката, вперила очи към него.

Той бавно пристъпи към нея.

— Когато те поканих тук, Рина, мислех, че постъпвам правилно. — Той седна и си взе цигара.

Преди да успее да я запали, тя му поднесе клечка кибрит.

— Да, Невада? — подкани го тихо тя.

Пламъче проблесна в очите й и замря с угасването на клечката.

— Не съм мъжът, когото търсиш, Рина.

Пръстите й леко докоснаха бузата му.

— Не, Невада! — бързо възрази тя. — Това не е вярно.

— Може би не — каза той и слаба усмивка пробягна по устните му. — Но ми се струва, че съм още доста млад. Виждаш ли, всичко, което ми се иска да направя с теб е… да те чукам, чукам, чукам!

Тя го изгледа продължително и също се усмихна. Бързо се изправи, взе цигарата от устата му. Докосна с устни неговите, след което отиде при камината и се обърна с лице към него. Сложи цигарата в устата и дръпна дълбоко.

После направи леко движение и пеньоарът се свлече на пода. Скачащите пламъци озариха тялото й в златно и червено. Бързо захвърли цигарата в камината зад гърба си и тръгна към него.

— Може би така е по-добре — каза тя, сгушвайки се в протегнатите му ръце. — Сега можем да бъдем приятели.

8.

— Спектакълът закъсва — съобщи касиерът.

Невада погледна Рина. Тя наблюдаваше през прозореца на билетния фургон последната сцена от „Дивият Запад“ на арената. Неподвижният, топъл въздух едва донасяше до тях виковете на каубоите.

— Колко закъсва? — запита Невада, откъсвайки очи от нея.

— Достатъчно — каза равнодушно касиерът. — Ангажирани сме една седмица след представлението на Коди „Бъфало Бил“, за цялото лято. Ако тези две седмици са показателни, ще влезем с четирийсет хиляди този сезон.

Изтръбяването на рог оповести атаката. Невада се размърда на неудобния стол и започна да си свива цигара. Представлението беше към края си, кавалерията галопираше към обсадените заселници. Той мушна цигарата в устата си.

— Как допуснахте тази глупава работа? — запита той с провиснала на устните цигара.

— Не съм виновен аз, Невада — бързо отговори касиерът. — Мисля, че импресариото ни е прецакал.

Невада не отговори, запали цигарата.

— Какво смятате да правите? — тревожно запита касиерът.

Невада напълни гърдите си с дим.

— Да изкарам сезона.

— При четирийсет бона загуба? — възкликна касиерът. — Не можем да си позволим загубата на толкова пари.

Невада го изгледа. Лицето на касиера бе зачервено и развълнувано. Чудеше се дали човекът е наистина разтревожен. Не се касаеше за загуба на собствените му пари.

— Не можем да си позволим друго — каза Невада. — Сбием ли се, ще загубим всичките си ценни хора. Освободим ли ги сега, следващия сезон няма да можем да ги ангажираме.

Невада се изправи, пристъпи към прозореца и погледна навън. Индианците се измъкваха в галоп от арената, а викащата конница ги гонеше по петите. Той се обърна към касиера:

— Ще отведа мисис Корд до гарата. Ще се отбия в кантората на импресариото на връщане. Изчакайте ме тук. Ще се върна.

— Добре, Невада — съгласи се касиерът.

Невада улови Рина под ръка и двамата слязоха по стъпалата на фургона. Прекосиха полето към колата му. Край тях сновяха изпълнители, подгонили конете си към конюшнята, яздейки към своите фургони, за да се преоблекат, или подвиквайки един на друг проектите си за прекарване на вечерта.

Когато стигнаха до колата, Рина се обърна към него:

— Нека остана при теб, Невада, моля те!

Той се усмихна.

— Мисля, че решихме въпроса.

— Невада — очите й бяха замислени, — нищо не ме чака на Изток. Наистина. Тук поне мога да се чувствувам живо същество, да изпитвам нещо…

— Стига си се държала като дете — каза той. — Вече си голяма жена. Това тук не е живот за теб. Ще се поболееш за една седмица.

— Откупвам половината ти загуби за сезона, ако ме оставиш — веднага реагира тя.

Той я изгледа рязко. Мислеше, че въобще не е чула разговора във фургона, толкова погълната изглеждаше от представлението.

— Не можеш да си го позволиш — каза той.

— А ти можеш ли? — контрира го тя.

— По-добре от теб — бързо отвърна той. — Имам малко повече.

Тя го загледа за миг, после влезе в колата. Не проговориха, докато стигнаха до гарата и дойде време да се качи във вагона.

— Ще ми пишеш ли, Невада? — попита тя.

— Не ме бива по писмата — отвърна той.

— Но ще поддържаш връзка с мен? — настоя тя. — Ще ми отговаряш, когато ти пиша?

Той кимна.

— Нали ще ми позволиш да идвам на гости понякога? Ако бъда самотна и изплашена?

— Приятелите са за това — каза той.

Очите й се навлажниха.

— Добър приятел беше ти, Невада — каза сериозно тя.

Целуна го по бузата и се качи по стъпалата на вагона. На вратата се обърна и му помаха, после се скри вътре. Той видя лицето й да се появява за миг на прозореца, когато влакът потегли. После тя се загуби, а той се обърна и напусна гарата.

Изкачи паянтовото стълбище, водещо към покрит с прах коридор. Надписът на вратата беше задраскан и отъркан, а буквите обикновени и избелели:

Канцеларията не се различаваше от коридора отвън. Едно девойче вдигна поглед към него от бюрото, върху което цареше пълен безпорядък. По косата й имаше следи от прясно къносване, дъвката се мяташе в устата й, когато го запита едва ли не враждебно:

— Какво искате?

— Дан Пиърс тук ли е? — попита той.

Тя го изгледа: очите й се задържаха върху износеното му палто и изтърканите джинси, после върху широкополата каубойска шапка.

— Ако търсите работа — каза тя, — нямаме такава.

— Не търся работа — каза рязко той. — Търся мистър Пиърс.

— Имате ли уговорена среща?

— Не — поклати глава Невада.

— Той не се среща с никого без предварителна уговорка — заяви рязко тя.

— Аз съм от спектакъла „Дивият Запад“ — каза Невада. — Той ще ме приеме.

Искрица интерес се появи на лицето й.

— Представлението „Бъфало Бил“?

Невада поклати глава:

— Не. „Голямото югозападно родео“.

— О! — интересът изчезна от лицето й. — Другото.

— Да, другото — кимна Невада.

— Е, няма го — каза тя.

— Къде мога да го намеря? — запита той.

— Не зная. Отиде на някаква среща.

Гласът на Невада беше настоятелен:

— Къде?

Нещо в погледа му я накара да отговори:

— Отиде във филмовата компания „Норман“. В задния двор, опитва се да им предложи един клиент за техния уестърн.

— Как мога да се добера дотам?

— Намира се на булевард „Ланкершим“, зад „Юнивърсъл“ и „Уорнърс“.

— Благодаря! — каза той и тръгна.

Щом зави по „Ланкершим“, видя табелата на „Юнивърсъл“:

След няколко минути мина край друга табела на „Уорнър Брадърс“:

Студията на Норман бяха на около пет километра по-нататък. Отпред висеше обичайната табела:

Той зави край голямата порта, където портиерът го спря:

— Вътре ли е Дан Пиърс? — запита Невада.

— Чакайте да видя. Пазачът влезе в будката и разлисти някакви книжа. — Сигурно вие сте човекът, когото очаква — каза той. — В задното студио е. Следвайте десния път. Ще го откриете.

Невада му благодари и включи на скорост. Караше бавно, тъй като пътят бе пълен с хора. Някои бяха артисти в различни костюми, но повечето изглеждаха помощен персонал, в работно облекло. Мина покрай няколко много големи сгради и след броени минути излезе на открито. Тук нямаше нищо, освен трева, храсталаци и хълмове.

Когато стигна до полите на първия хълм, попадна на нова табелка:

Последва стрелката. Отстрани на пътя имаше много коли и камиони. Паркира там и слезе.

— Дан Пиърс да е тук? — обърна се той към мъжа, седнал в един от камионите.

— От екипа на „Мирното“ ли е? — попита шофьорът.

— Май да — каза Невада.

— Те са горе на хълма.

На гребена на хълма Невада спря и погледна надолу. Там се беше струпала група хора.

— Пускай, идват! — се чу силен глас.

Изведнъж по прашния път под него се зададе дилижанс, препускащ с бясна скорост. Невада видя как точно на завоя кочияшът скочи и се претърколи край пътя. Миг по-късно конете се откъснаха и дилижансът се катурна край пътя, после се затъркаля надолу по хълма.

Прахът се разсейваше, когато някакъв глас закрещя:

— Спирай! Спирай! Дявол го взел, Ръсел. Скочи много рано. Каруцата измина по хълма четирийсет позитива подир теб!

Кочияшът се изправи и бавно тръгна към групата мъже, отупвайки джинсите с шапката.

Невада тръгна надолу. Търсеше Пиърс из тълпата, ала никъде не го виждаше.

Край него мина някакъв мъж, носещ тенекиени кутии с филми.

— Тук ли е Дан Пиърс? — попита Невада.

Мъжът сви рамене.

— Не зная. Питай него — каза той, сочейки един млад мъж по шорти.

— Дан Пиърс да е насам?

Мъжът го изгледа.

— Трябваше да слезе до канцеларията да телефонира.

— Благодаря — каза Невада. — Ще го почакам. — Започна да си свива цигара.

Гръмогласният глас пак се чу:

— Върна ли се Пиърс с проклетия си фокусник?

— Отиде да му телефонира — каза младежът. Лицето му изведнъж доби изумен израз и той погледна Невада. — Момент, сър — викна той и тръгна към Невада. — Вас ли чакаше Пиърс?

— Предполагам.

— Елате с мен — каза младежът.

Невада го последва към групата мъже, събрани около един едър мъж до камерата. Младежът спря пред него.

— Това е човекът, когото Дан Пиърс очакваше, сър.

Мъжът се обърна и погледна Невада, после му посочи една скала над съседния хълм. Под скалата течеше широк поток.

— Можете ли да скочите с кон от онази скала в реката?

Невада проследи протегнатия пръст. Беше двадесетина метра високо и конят трябваше да направи скок поне четири-пет метра, за да падне във водата.

— Точно там сме изкопали потока на дълбочина осем метра — каза режисьорът.

Невада кимна. Дълбочината беше достатъчна.

— Струва ми се, че може да се направи — каза той.

Режисьорът разцъфна в усмивка.

— Е, дявол ме взел! — изрева той. — Най-после намерихме мъж, на който му стиска. — Той потупа Невада по гърба. — Отивайте там, а каубоят ще би доведе коня. Ще бъдем готови веднага, щом свършим с този кадър. — И се обърна пак към оператора.

Невада го потупа по рамото.

— Казах, че ми се струва възможно да се направи — каза той. — Не съм казал, че ще го направя.

Режисьорът го изгледа, любопитно.

— Плащаме тройно за този фокус: не ви ли стигат деветдесет долара? Добре, ще ги направим сто.

Невада се усмихна.

— Бъркате ме. Аз дойдох тук да търся Дан Пиърс. Не съм триков ездач.

Устата на режисьора се сви презрително.

— Всички каубои сте еднакви. Само плямпате, а не ви стиска.

Невада го изгледа за миг. Почувствува как гняв се надига в него. Уморило го беше това сноване насам-натам от момента, когато бе влязъл в канцеларията на Пиърс. Гласът му беше леден.

— Ще смъкна коня от онази скала срещу петстотин долара.

Режисьорът се опули, после се ухили.

— Сигурно сте дочули, че никой в Холивуд не ще да направи този скок.

Невада не му отговори.

— Добре! Петстотин да бъдат — каза небрежно режисьорът и се обърна към оператора.

Невада застана до главата на коня и му подаде бучка захар. Конят подуши ръката му. Той потупа коня по врата. Беше добър кон. Животното бързо реагира и всякакъв страх изчезна от него.

— Ние сме почти готови — каза режисьорът. — Приготвил съм камери, които ще покриват от всеки ъгъл, така че няма защо да се тревожите накъде да гледате. Тръгнете, когато ви дам знак.

Невада кимна и възседна коня. Режисьорът се изправи на ръба на скалата с вдигната във въздуха ръка. Изведнъж ръката падна и Невада заби шпорите в коня. Животното подскочи напред, после мина в галоп. Невада отпусна юздата и го насочи за скока.

Пришпори пак и животното се насочи надолу със стегнати крайници. Невада усети как огромното сърце на коня изведнъж затупка между краката му, когато копитата не срещнаха очакваната почва.

Животното се изви уплашено, когато започна да пада напред. Невада рязко отхвърли стремената и се метна отстрани на коня. Видя приближаващата се към него вода и се надяваше да е отскочил достатъчно далеч, така че конят да не се стовари отгоре му.

Гмурна се във водата и се остави да потъне дълбоко. Усети наблизо плясък във водата. Сигурно това беше конят. Дробовете му изгаряха, но той остана под водата още малко.

Най-после трябваше да изплува. Стори му се цяла вечност, докато стигне повърхността. Обърна глава и видя коня да лежи настрана, странно извил главата си. В погледа му имаше страшна болка.

Невада се обърна и заплува бързо към брега. Насочи се ядосан към режисьора, който сияеше усмихнат.

— Велика работа! Най-страхотният кадър, който съм заснемал!

— Гръбнакът на коня изглежда е счупен! — каза Невада. Обърна се и пак погледна към потока. Животното се мъчеше да задържи главата си над водата. — Защо някой не застреля клетото добиче? — Настоя Невада.

— Вече пратихме каубой да донесе пушка. Трябва да стигне зад оня хълм.

— Конят ще се удави преди той да пристигне — отсече Невада. — Някой да има револвер?

— Разбира се, само че никой няма да улучи. Револверът не върши работа от такова разстояние.

Невада изгледа режисьора.

— Дайте ми револвер!

Той взе подадения му револвер и го претегли в ръката си. Завъртя барабана.

— Тези са халосни — каза той. Някой му подаде куршуми. Той презареди бързо и пак отиде на брега на потока. Изстреля единия куршум по плаващо във водата дърво. Револверът биеше малко наляво. Той изчака конят пак да вдигне глава и застреля животното между очите.

Невада се върна и подаде револвера на режисьора. Едрият мъж го пое мълчаливо и извади пакет цигари. Невада си взе една, а режисьорът му поднесе клечка кибрит. Невада остави димът да изпълни дробовете му.

Един мъж тичаше задъхан към тях.

— Съжалявам, фон Елстер — каза пресипнало той. — Просто не можах никъде да открия този триков ездач. Но утре ще ви докарам друг.

— Никой ли не би каза? Той вече си изпълни номера, Пиърс. Току-що заснехме кадъра.

Пиърс се опули насреща му.

— Как е възможно? Аз току-що го оставих в…

Режисьорът отстъпи встрани, откривайки Невада.

— Ето го на. Сам вижте.

Пиърс погледна Невада, после режисьора.

— Този не е въпросният. Това е Невада Смит. Собственик на „Голямото Югозападно Родео“ и спектакъла „Дивият Запад“. — Той се обърна към Невада и се ръкува с него. — Радвам се да ви видя, Невада. — Усмихна се. — Какво ви води насам?

Невада го изгледа. Гневът отново го обзе. Замахна и Пиърс се намери на земята удивен. Вторачи поглед в Невада.

— Какво ви е влязло в главата, Невада?

— Това, което искам да знам, е колко ти бутнаха от представлението на Коди?

Фон Елстер пристъпи между тях.

— Отдавна търся човек като вас, Смит — каза той. — Продайте представлението и елате да работите при нас. Като начало ще ви плащам двеста и петдесет седмично.

Гласът на Пиърс проехтя откъм земята:

— Ами, фон Елстер. Хиляда седмично или нищо!

Невада понечи да заговори.

— Мълчете! — му каза Пиърс авторитетно. — Не забравяйте, че все пак съм ваш импресарио! — Той се обърна към фон Елстер. — След един час цял Холивуд ще знае за този номер — каза той. — Мога да го заведа в „Юнивърсъл“ или при „Уорнърс“. Ще го лапнат веднага.

Фон Елстер изгледа импресариото.

— Петстотин! — отсече той. — Последно.

Пиърс стисна ръката на Невада.

— Хайде, Невада. Да ходим при „Уорнърс“. Всички компании търсят някой сериозен конкурент на Том Микс.

— Седемстотин и петдесет — увеличи фон Елстер.

— За първите шест месеца, след това хиляда седмично и съответните полугодишни увеличения оттам нататък.

— Готово — каза фон Елстер. Ръкува се с Пиърс, след това се обърна към Невада. Усмихна се и му сграбчи ръката.

— Как казахте, че ви беше името?

— Смит. Невада Смит.

Ръкуваха се.

— И на колко години сте, приятелче?

Пиърс отговори, преди Невада да си отвори устата:

— Трийсет годишен е, мистър фон Елстер.

Невада се накани да протестира, но стискането на ръката на Пиърс го накара да замълчи.

— За рекламата ще ги направя двайсет и девет — усмихна се фон Елстер. — Сега елате двамата с мен в администрацията. Искам да кажа на Норман, че най-после сме намерили „шерифа на мирното селище.“

Невада се изви, за да прикрие усмивката си. Чудеше се какво ли биха казали хората от затворническата ферма, ако узнаеха, че в края на краищата е стигнал дотам да носи значка на шериф. Макар че ставаше въпрос само за кино.

9.

— Господи! — бе възкликнал директорът на затвора, когато въведоха Макс в кабинета му. — Какво мислят да правят тези хора? Тук е затвор, а не поправителен дом за малолетни!

— Не се оставяйте външният му вид да ви излъже, началство — каза дъвчещият тютюн пазач, хвърляйки документите на бюрото за подпис. — Важна птица е. Очистил човек в Ню Орлийнс.

Директорът взе документите.

— За какво е? Убийство?

— Ту-у — отвърна пазачът. — Незаконна употреба на оръжие. За убийството му се разминало — самоотбрана. — Той се изплю в плювалника. — Тоз тука утрепал човека в спалнята на някаква дамичка.

— Аз бях неин телохранител — намеси се Макс.

Директорът го изгледа проницателно.

— Това не ти дава правото да убиваш човек.

— Нямаше как — обясни Макс. — Налетя отгоре ми с нож и трябваше да се отбранявам. Не бях облечен.

— Вярно е, началство — изкудкудяка многозначително пазачът. — Бил гол-голеничък като току-що излюпена сойка.

— Изглежда ми чист случай на самоотбрана — продължи директорът. — Как така са му лепнали наказание?

— Пречуканият бил братовчед на Дарси — бързо каза пазачът.

— А-ха — разбра директорът. Това обясняваше всичко. Родът Дарси бяха влиятелни хора в Ню Орлийнс. — Значи е имал късмет да се отърве само с толкоз. — Той подписа документите и ги бутна през бюрото. — Вземай!

Пазачът прибра книжата и отключи белезниците на Макс.

— Айде, перчо.

Директорът се надигна тежко от стола.

— На колко си години, момко?

— На деветнайсет май — отвърна Макс.

— Много си млад за телохранител на една от онези дамички в Ню Орлийнс — отбеляза директорът. — Как стана това?

— Търсех си работа, когато ме уволниха от армията — отговори Макс. — Тя пък търсеше човек, който да има бърза ръка. Бях достатъчно бърз, струва ми се.

— Прекалено бърз — каза директорът. Той заобиколи бюрото. — Аз съм арабия, но не понасям размирниците. Ставай с другите рано сутрин, работи каквото ти наредят и няма да си имаш неприятности с мен.

— Ясно — каза Макс.

Директорът отиде до вратата на кабинета.

— Майк! — изрева той.

Надзирателят, огромен негър, подаде глава през вратата.

— М-да, сър директоре?

— Изведи тоз, новия, и му удари десет камшика.

На лицето на Макс се изписа изненада.

— Нямам нищо против теб — обясни бързо директорът. — Предпазна мярка — както обичам да казвам. Един вид ти набива в главата какво те чака, ако ни създадеш грижи. — Той се върна зад бюрото.

— Хайде, момко — подкани негърът.

Вратата се затвори зад тях и те тръгнаха по коридора. Гласът на надзирателя беше топъл и успокояващ:

— Не се бой от камшика, момко — каза той. — Така силно удрям първия път, че другите девет въобще няма да ги усетиш.

Макс пристигна в Ню Орлийнс в последните дни на карнавала. Улиците бяха пълни със смеещи, блъскащи се хора и той някак попи тяхното настроение. Градът му хареса и той реши да остане няколко дни, преди да отпътува за Западен Тексас.

Остави коня в една конюшня, нае стая в малък хотел и се запъти към Латинския квартал да търси развлечения.

Шест часа по-късно излезе с чифт десятки срещу тройка седмици и с това приключи. Изгуби парите, коня, всичко, освен дрехите на гърба.

Бутна стола назад и стана.

— До тук бях, господа — каза той. — Ще ида до конюшнята да си докарам коня.

Единият от играчите вдигна поглед към него.

— Мога ли да си позволя да би запитам, сър, какво възнамерявате да правите? — поинтересува се той с мекия си южняшки акцент.

Макс сви рамене и се ухили.

— Не знам. Сигурно ще си потърся работа.

— К’ва работа?

— К’ва да е. Бива ме с коне. Оправям се и с говеда. К’вото дойде.

Играчът посочи към револвера му.

— С това как си?

— Горе-долу.

Играчът се изправи небрежно.

— Госпожа Фортуна не беше много любезна към теб тази нощ.

— Не пожелахте да й помогнете — каза Макс.

Ръката на играча се плъзна към палтото му. Той замръзна, съглеждайки насочения към него револвер на Макс. Беше се появил така изневиделица, че дори не бе усетил движението.

— Човек може да бъде пречукан за подобни лудории — кротко каза Макс. Лицето на играча се озари от усмивка.

— Бива те — отбеляза с уважение той.

Макс плъзна револвера обратно в кобура.

— Мисля, че имам работа за теб — каза играчът. — Стига да нямаш нищо против да работиш при една дама.

— Работата си е работа — каза Макс. — Времената не са за назлъндисване.

На следващата сутрин Макс и играчът седяха в гостната на най-фантастичната къща на Ню Орлийнс. Прислужница-креолка влезе в стаята.

— Госпожица Плювие ще ви приеме сега — поклони се тя. — Последвайте ме, моля.

Тръгнаха след нея по дългото, изящно стълбище. Момичето отвори една врата, поклони им се на влизане и затвори след тях. Макс направи две крачки и спря поразен.

Никога не бе виждал подобна стая. Всичко беше бяло. Облицованите с коприна стени, завесите на прозорците, мебелите, покривката от блестяща коприна на леглото. Даже килимът, застлан върху пода, беше бял.

— Това ли е младежът? — запита нечий мек глас.

Макс се обърна по посока на гласа. Жената го удиви дори повече от стаята. Беше висока почти колкото него и лицето й беше младо, много младо. А косата беше нещо неописуемо. Дълга, стигаща почти до кръста, и бяла, синкавобяла, като нишките на блестящ атлаз.

Играчът заговори с почтителни нотки:

— Мис Плювие, мога ли да ви представя Макс Санд?

Мис Плювие огледа Макс.

— Драго ми е.

— Г’жо — наведе глава Макс.

Мис Плювие го обиколи, оглеждайки го от всички страни.

— Изглежда съвсем млад — каза тя с известно съмнение.

— Извънредно способен е, уверявам ви — каза играчът. — Ветеран от войната с Испания.

Тя вдигна небрежно ръка, прекъсвайки го.

— Сигурна съм, че квалификацията му е удовлетворителна, щом го препоръчвате вие — каза тя. — Но изглежда много мръсен.

— Току-що пристигнах на кон от Флорида, г’жо — каза Макс, възвръщайки най-сетне гласа си.

— Фигурата му не е лоша — продължи тя, сякаш той не бе проговорил. Пак го обиколи. — Доста широки рамене, почти никакви бедра. Всякакви дрехи биха му стояли добре. Сигурна съм.

Тя се запъти към тоалетната масичка, откъдето беше дошла. Обърна се с лице към тях.

— Младежо — запита тя, — знаете ли в какво се състоят задълженията ви?

Макс поклати глава.

— Не, г’жо.

— Ще ми бъдете телохранител — съобщи делово тя. — Държа тук доста голямо заведение. На долния етаж имаме няколко стаи, в които господата се развличат с карти. Естествено, осигуряваме и някои други дискретни развлечения. Нашият дом се радва на най-висока репутация в целия Юг и в резултат на това много хора ни завиждат. Понякога, в желанието си да причиняват неприятности, тези хора стигат до крайност. Моите приятели ме убедиха да потърся защита.

— Разбирам, г’жо.

Гласът й стана още по-делови:

— Ще работите толкова часа, колкото и аз, и ще живеете тук, с нас. Ще получавате по сто долара на месец. Двайсет ще ви приспадаме за квартирата и храна. И в никакъв случай не трябва да имате нещо общо с дамите, които обитават този дом.

— Да, г’жо — кимна Макс.

Мис Плювие се усмихна. Обърна се към играча:

— Сега, ако бъдете, така любезен да го заведете при вашия шивач и да му поръчате шест костюма — три бели и три черни — мисля, че всичко ще бъде наред.

Играчът се усмихна:

— Веднага ще се погрижа за това.

Макс го последва. На вратата се спря и се обърна. Тя седеше пред огледалото на масичката и си решеше косата. Очите й срещнаха неговите.

— Благодаря ви, г’жо — промълви той.

— Моля ви, наричайте ме мис Плювие — хладно каза тя.

Беше три сутринта, когато Макс влезе във фоайето откъм стаите за комар, по време на нощната си обиколка. Чистачките вече работеха в стаите на долния етаж. Той спря до входната врата.

— Всичко заключено ли е, Джейкъб? — запиша той портиера, един висок негър.

— По-плътно от тъпан, мистър Санд.

— Добре. — Макс се усмихна, тръгна към стълбището, после се спря и погледна назад.

— Мистър Дарси тръгна ли?

— Не, сър — отвърна негърът. — Ще прекара нощта при мис Елеонор. Не се притеснявайте. Преместих ги в златната стая.

Макс кимна и тръгна по стълбището. През последните няколко месеца Дарси бе единственият му проблем. Младежът бе решил да не се задоволи, докато не прекара една нощ с господарката на дома. Тази вече бе по-неприятен от друг път.

Макс се спря на върха на стълбището. Почука на една врата и влезе. Господарката му бе седнала пред тоалетната масичка и една прислужница й оправяше косите. Очите им се срещнаха в огледалото.

— Всичко е заключено, мис Плювие — каза той.

Веждите й се издигнаха въпросително.

— Дарси?

— В златната стая с Елеонор, в другия край на къщата.

— Bon — кимна тя.

Макс остана загледан в нея, с разтревожен израз. Тя забеляза това в огледалото и направи знак на момичето да напусне стаята.

— Тревожиш се нещо, cheri?

Той кимна.

— Дарси — призна си той. — Не ми харесват постъпките му. Мисля, че трябва да го разкараме.

— Ха — засмя се тя. — Не можем да го сторим. Голяма клечка е.

Тя пак се засмя и пристъпи към него. Обви ръце около врата му и го целуна.

— Моят малък indien ревнува — усмихна се тя. — Не се безпокой за него. Скоро ще забрави. Така е с всички мъже. Виждала съм го да се случва и по-рано.

Малко по-късно той лежеше до нея на огромното бяло легло и очите му се наслаждаваха на красотата на прекрасното й тяло. Усещаше как пръстите му леко го галят, възпламенявайки наново вътрешния му огън. Затвори очи.

Меките й устни се плъзнаха по тялото му: до него долиташе нейният шепот: „Mon coeur, mon indien, mon cheri“. Долови насладата й, когато тя свали устните си от него. През полузатворените си клепачи виждаше замъгленото й от страст лице.

— Оръжието, което носиш, се превърна в оръдие — промълви тя, докато пръстите й продължаваха да го галят нежно.

Ръката му присегна и погали косата й. Лицето й доби израз на почти изплашен унес и той затвори очи. Усети тупкането, започнало дълбоко в него. Как можеше една жена да знае толкова много. От какъв дълбок извор идваше тази страхотна наслада? Той задържа дъха си. Насладата беше почти непоносима. Никога не беше изпитвал подобно нещо.

Откъм вратата се чу леко шумолене. Той полуобърна глава, чудейки се какво може да бъде. Изведнъж вратата се отвори и влезе Дарси.

Усети я как се претърколи от него, докато той застана в седнало положение, после чу гласа й някъде от леглото:

— Излизай веднага оттук, проклет идиот!

Дарси я изгледа глуповато. Леко се олюля със замъглен поглед. Ръката му се насочи към джоба и дъжд от банкноти полетя към пода.

— Виж, донесъл съм хиляда долара — изрече пиянски той.

Тя стана от леглото. Тръгна ядосано към него с царствена походка, без да държи сметка за голотата си. Вдигна ръка и му посочи вратата:

— Вън, казах!

Дарси не помръдна, загледан в нея.

— Господи! — измънка пресипнало той. — Как те желая!

Най-сетне Макс намери гласа си.

— Чухте мис Плювие — каза той. — Излезте веднага!

За пръв път Дарси се сети за него. Лицето му почервеня от гняв.

— Ти! — каза с набъбнал език той. — Ти! През цялото време, докато я молех, настоявах, все ти. Ти си ми се присмивал!

Изведнъж в ръката му се появи нож. Той рязко замахна и Макс се претърколи от леглото на пода в момента, когато ножът се заби в атлазените чаршафи. Макс грабна една възглавница от леглото и я сложи пред гърдите си, пристъпвайки към стола, където бе револверът му.

Очите на Дарси изгаряха от гняв.

— Присмивал си ми се през цялото време — продължаваше той. — Всеки път, когато си й го вкарвал, си ми се присмивал.

— По-добре се махнете оттук, докато не сте загазили — каза Макс. Дарси поклати глава.

— И да те оставя пак да ми се присмиваш? О, не. Сега аз ще се посмея.

Дарси пак замахна с ножа. Този път го заби във възглавницата, при което падна върху Макс, който залитна към стената. Револверът гръмна и на лицето на Дарси се изписа учудване, докато се свличаше на колене, а после се просна на пода. Голата жена изгледа Макс. Бързо коленичи до Дарси. Затърси пулса, след което отпусна ръката.

— Не беше нужно да го убиваш, глупако! — каза тя ядосано.

Макс я изгледа. Гърдите й се издигаха и спускаха възбудено, а хлътнатината между тях бе покрита с влага. Никога не бе я виждал толкова прекрасна.

— Какво трябваше да направя? — пресече я той. — Налетя ми с нож!

— Можеше да му праснеш един! — скастри го тя.

— С какво да го прасна? — сопна се той, чувствайки как яростта се надига в него. — С оръдието си ли?

Тя остана смълчана за миг, загледана в него. После се обърна и отиде до вратата. Надникна в коридора. Къщата беше притихнала. Възглавницата бе заглушила изстрела. Тя затвори вратата и бавно тръгна към него.

Той не откъсваше поглед от замъгления, чувствен израз, изписан на лицето й. Тя падна на колене пред него и той усети как устните й се впиват в плътта между бедрата му.

— Не се сърди на своята Ан-Луиз, мой необуздан, див жребецо — зашепна тя. — Вкарай ми го.

Той присегна да я вдигне и отнесе на леглото. Но тя го задържа.

— Не! — каза тя и го притегли на пода към себе си. — Тук!

За последен път се люби с нея, легнал до трупа. На сутринта Ан-Луиз Плювие спокойно го предаде на полицията.

10.

На изток, запад и юг затворът беше обкръжен от блата, покрай които кипарисите растяха високи и простираха листата си над тъмната водна повърхност. Единственият път беше на север, през оризищата, отглеждани от фермерите-наематели от племето каджун. На тридесетина километра на север от затвора имаше селце и именно там малцината затворници, опитвали се да избягат, биваха залавяни и връщани обратно в затвора от племето каджун, за десетте долара награда, давана от държавата. Незаловените ги считаха за загинали из блатата. За двадесетте си години съществуване затворът имаше само два такива случая.

Една майска утрин, няколко месеца след постъпването на Макс тук, пазачът, който вардеше колибата му, докладва за липсата на един затворник на име Джим Рийвс.

Часовоят се огледа:

— Няма ли го тук?

— Няма го и в клозетите — каза пазачът. — Погледнах.

— Значи е избягал — каза часовоят. — Сигурно е прескочил зида през нощта.

— Тоя Джим Рийвс е същински глупак — спокойно каза пазачът. Обърна се на петите си. — Ще ида да кажа на директора.

Бяха строени в редица пред кухнята и получаваха кафето и кашата, когато Макс видя пазача да излиза на кон от затвора и да поема по пътя към селото.

Седна до стената на една от колибите и наблюдаваше хода на пазача, докато се хранеше. Майк, грамадният негър, който му беше ударил десет камшика в деня на пристигането, дойде и седна при него.

Макс го погледна.

— Това ли е целият зор, който си дават, ако някой избяга?

Майк кимна: устата му бе пълна с каша.

— К’во очакваш да сторят? — запита той. — Тъй и тъй ще го върнат. Само чакай и ще видиш.

Беше прав. На другата сутрин, когато бяха пак на закуска, Джим Рийвс се върна. Седеше в каруца между двама каджун, насочили по една дълга пушка в него. Затворниците го гледаха мълчаливо, когато премина край тях.

Привечер, когато се върнаха от работа, завариха Джим Рийвс привързан гол към стълба за бичуване. Надзирателите мълчаливо подредиха затворниците в ограденото място така, че да наблюдават наказанието преди вечеря.

Директорът се изправи пред строените затворници.

— Знаете какво следва при опит за бягство — десет камшика и по петнайсет дни в клетката за всеки ден от бягството. — Той се обърна към Майк, стоящ до него. — Не искам да бъде смазан. Трябва да остане в съзнание, така че да се разкае за безразсъдната си постъпка.

Майк кимна послушно и пристъпи напред. Мускулите на гърба му трепнаха и дългият бич като змия се усука около затворника. Сякаш го погали нежно, ала когато Майк го махна от гърба на жертвата, дълга червена ивица кръв се появи и набъбна върху кожата.

Миг след това затворникът изпищя. Змията пак го опаса. Затворникът припада на три пъти, преди да свърши бичуването. Всеки път директорът пристъпяше напред и нареждаше да го облеят с ведро вода, за да дойде на себе си, след което бичуването продължаваше.

В края на краищата Джим Рийвс увисна на стълба в безсъзнание. Кръв бликаше от раменете, по гърба, хълбоците и горната част на бедрата му.

— Развържете го и го сложете в клетката! — нареди директорът.

Мъжете мълчаливо се отстраниха и се подредиха за храна. Клетката беше точно това — железни пръти, образуващи квадратен кафез със страна един метър. Нямаше място да ходиш, да се изправиш, или да се изпънеш. Можеше само да клечиш, полуседнал или да се свиеш на четири като животно. Нямаше прикритие от слънцето или от насекомите.

Следващите тридесет дни Джим Рийвс трябваше да преживее тук като животно — без дрехи, без медицински грижи, само на хляб и вода. Трябваше да живее с болките и сред изпражненията си и никой не биваше да го заговаря или да си позволи да му помага под страх от същото наказание.

Макс си взе чинията месо с боб и се сви край колибата, за да не гледа клетката. Свлече се на земята и бавно започна да яде.

Майк седна до него. Лицето на едрия негър бе потно. Той започна да се храни мълчаливо. Макс го погледна и повече не можа да хапне. Отмести чинията настрана, сви цигара и я запали.

— Не си ли гладен? — попита Майк. — Да ти изям храната?

Макс го изгледа, после мълчаливо обърна чинията и разпиля съдържанието й по земята. Майк го погледна стъписан.

— Що направи това бе, човече? — попита той.

— Сега разбирам защо стоиш тук като надзирател, вместо да живееш, както трябва — каза Макс. — Връщаш си го на целия свят, когато заплющиш с бича.

Очите на надзирателя го изгледаха с разбиране.

— Значи тъй си мислиш? — попита спокойно той.

— Тъй мисля — студено отвърна Макс.

Негърът го погледна в очите.

— Нищо не знаеш ти — бавно рече той. — Преди години, когато най-напред дойдох тук, видях да бият един. Когато го свалиха, беше целият на парцали, отпред и отзад. Умря за по-малко от два дни. Откак аз взех бича, човек не е умирал. Така е повече от дванайсет години. И ако го беше видял отблизо, щеше да забележиш, че отпред не е пипнат, ни един камшик не го е докоснал. Зная, че работата ми не е свястна, но все някой трябва да я върши. Тогава нека съм аз, защото не обичам хората да страдат. Пък дори да са измет кат’ Джим Рийвс.

Макс се загледа в земята, замислен върху току-що чутото. Проблясък на разбиране започна да облекчава тръпчивия вкус в стомаха му. Мълчаливо бутна към надзирателя такъмите за свиване на цигари. Без да проговори, Майк ги взе и си сви една. Двамата мъже тихо облегнаха глави на стената и запушиха.

Джим Рийвс влезе в колибата. Беше минал месец, откакто излезе от клетката, изплескан със собствените си изпражнения, приведен и с обезумял поглед на животно. Сега очите му се взряха в мрака, насочи се към нара, където се беше изпънал Макс, и го потупа по рамото. Макс се изправи.

— Трябва да се измъкна оттук — заяви той.

Макс впери поглед към него в мрака.

— Че кой не иска?

— Не си прави майтап с мен, индианецо — дрезгаво промълви Рийвс. — Говоря сериозно.

— Аз също — каза Макс. — Но никой още не е успял.

— Аз съм си направил сметката — каза Рийвс, — само че са нужни двама, затова дойдох при теб.

— Защо при мен? — запита го Макс. — Защо не при някой с по-дълга присъда?

— Защото повечето от тях са граждани — каза Рийвс — и не бихме издържали два дни из блатата.

Макс се изви и седна.

— Сега виждам, че си луд — каза той. — Никой не може да се измъкне през блатата. Та това са шейсет километра подвижни плаващи пясъци, алигатори, комари и отровни змии. Единственият път е на север, през селото.

Печална усмивка премина по лицето на Рийвс.

— И аз така си мислех — каза той. — Лесна работа, прескачаш оградата и тръгваш по пътя. Лесна работа, ама не. Дори не извикаха кучетата. Нямаше нужда. Всеки шибан каджун в околността плъпна да ме търси.

Той коленичи до нара Макс.

— Блатото — каза. — Там е единственият път. Всичко съм пресметнал. Вземаме лодка и…

— Лодка! Къде, по дяволите, ще намериш лодка?

— Нужно е време — каза предпазливо Рийвс. — Но идва време да се прибира оризът. Тогава директорът ни дава под наем на големите плантатори. Затворническата работна ръка е евтина и директорът трупа пари. Оризищата са залети с вода. Винаги се мотаят лодки.

— Не зная — каза Макс недоверчиво.

Очите на Рийвс блестяха като на животно.

— Искаш да загубиш цели две години от живота си в тоз затвор? Толкова ли много време имаш, че да го прахосваш?

— Нека го премисля — каза колебливо Макс. — Ще ти се обадя.

Рийвс се измъкна в мрака. След малко надзирателят дойде право при леглото на Макс.

— Дойде да те кара да бягате през блатата ли? — запита той.

Гласът на Макс разкри изненадата му.

— Откъде научи?

— Той обходи всички и всички му отказаха. Знаех, че скоро ще дойде и твоят ред.

— Аха — каза Макс.

— Не го прави, момче — каза кротко едрият надзирател. — Колкото и да е съблазнително, не се залавяй. — Рийвс е надъхан с омраза, така че не се интересува на кого ще напакости, стига само да се измъкне.

Макс се протегна на нара. Очите му се впиха в мрака. Единственото смислено нещо в думите на Рийвс бяха двете години. Макс не можеше да пропилее две години. Ха, че след две години щеше да навърши двадесет и една!

11.

— Човече, това е истинска храна! — заговори разпалено Майк, сядайки до Макс с пълна догоре чиния със сланина, карантии, зеле и картофи.

Макс го погледна уморено и апатично натъпка храната в устата. Беше по-добра от затворническата, разбира се. За цяла седмица не виждаха толкова месо, колкото имаха сега в чиниите си. Ала не беше гладен. Беше уморен, направо капнал от скубане на ориз цял ден. Не вярваше дори, че ще може да се изправи вече.

Рийвс и един друг затворник седнаха до него. Рийвс погледна над чинията си към него, докато устата му предъвкваше тлъстото месо.

— Избра ли си вече женска, момко?

Макс поклати глава. Имаше ги достатъчно. Момичета каджун, млади и силни, с къси поли и мускулести крака и бедра. Много, по всички оризища, работещи рамо до рамо с мъжете, с разпилени от вятъра коси, с блеснали зъби, а до ноздрите на човек долиташе типичният мирис на жена. Изглежда за тях нямаше значение, че мъжете са затворници, те бяха мъже и ги имаше достатъчно.

— Много съм уморен — отвърна Макс. Отмести чинията и разтърка коляно. Болеше го от белезника на крака и от газенето из водата цял ден.

— Аз пък не — каза седналият до Рийвс затворник. — Пестил съм си цялата година силите за тази седмица. Ще си взема достатъчно, че да ми държи влага до догодина.

— По-добре е да не пропуснеш, индианецо — каза Рийвс. — Нищо на този свят не може да се сравни с едно момиче каджун.

— Вярно е, майка му стара! — каза възбудено другият затворник.

— А ти пипна ли някоя? — обърна се Рийвс към Майк през Макс. Очите му бяха студени и злобни.

Майк не отговори. Продължи да яде.

Лицето на Рийвс помръкна.

— Видях те из оризищата. Ходиш нагоре-надолу с пушката в ръка. Показваш на момичетата какво се крие в тесните ти панталони.

Майк продължаваше да мълчи. Залови се да отопява с парчета хляб соса от чинията си.

Напъха и последното парче хляб в устата и преглътна. С особено съжаление огледа празната чиния и се изправи.

— Бре, ама много хубаво беше — отбеляза той.

— Ей, негър, на теб говоря — обади се Рийвс.

За пръв път Майк го погледна. Наведе се лениво над Макс и сграбчи с една ръка Рийвс за гърлото. Издигна го сгърчен във въздуха, на нивото на главата си.

— На мен ли говориш, затворнико?

Рийвс не можеше да отрони нито дума.

Майк започна леко да разтърсва Рийвс.

— Не забравяй едно нещо, затворнико! — каза той. — Аз съм надзирател, а ти си затворник. Ако ти се иска да не пострадаш, най-добре е да си затваряш устата.

Рийвс безпомощно махаше с ръце във въздуха. Лицето му беше посиняло. Майк го разклати още няколко пъти, после небрежно го запокити към стената на спалнята, на около три метра от тях.

Рийвс се удари в стената и се отпусна към пода. Очите му се впиха в Майк. Устата му помръдна, ала не издаде звук.

Майк му се усмихна.

— Започваш да схващаш, затворнико — каза той. — Започваш да схващаш. — Вдигна празната чиния. — Ще ида да видя дали мога да изкрънкам още малко кльопачка. Честна дума, това е най-хубавото, което някога съм ял.

Рийвс се изправи с усилие, докато надзирателят се отдалечаваше.

— Ще го убия! — закани се той. — Кълна се в бога, преди да офейкам, ще очистя тоя негър.

Вечерта в спалнята витаеше атмосфера на очакване. Макс се беше излегнал на нара и я улавяше с всичките си сетива, толкова беше заразителна. Беше забравил умората. Не можеше да заспи.

Пазачът беше идвал да провери прангите на краката, приковаващи затворниците към леглата. Стигна до вратата и се спря за миг. После се изсмя в мрака и излезе.

Почти веднага след това Макс усети драскването на кибрит и бледо пламъче се прокрадна в мрака. Макс се обърна към светлината. Някой бе успял да докопа отнякъде свещ. Пламъчето й весело заигра почти до главата му.

В стаята се разнесе приглушен смях. Макс дочу нечий глас:

— Този път поне ще можем да видим как изглеждат.

— Пет пари не давам как изглеждат — бързо отговори друг. — Стига да имат големи цици.

Трети се обади дрезгаво:

— Кълвачът ти е забравил да работи, толкова е привикнал с бялата ти като лилия ръка.

Приглушен смях отново се понесе из стаята. Мина около половин час. Макс долавяше шума от неспокойните движения на нетърпеливо мърдащи мъже по леглата.

— Мислиш ли, че няма да дойдат? — нервно попиша един глас.

— Ами, ще се покажат — отвърна друг затворник. — И те чакат с не по-малко нетърпение този момент.

— Господи, Боже мой! — простена изтерзан глас в дъното на помещението. — Не издържам повече. Цял ден съм си мислил за женските, за тази нощ — гласът му премина в дрезгаво стенание.

В стаята пак се разнесе тихият шум от неспокойно въртящите се по наровете мъже. Макс усети как потта избива по челото му, а сърцето затупка ускорено. Обърна се по корем, почувствувал как сладката, силна топлина изведнъж се разлива по слабините му. Сгърчи се за миг, завладян от пламъка на дивото желание, после ядно се обърна. Сви си цигара с разтреперани пръсти. Усети как тютюнът се разпилява по него, но накрая успя да запали и всмукна дълбоко дима в гърдите.

— Няма да дойдат — изписка нечий почти разплакан глас.

— Само ни дразнят оная работа! — ядовито каза друг. — Дявол да ги вземе!

Макс лежеше притихнал на нара, оставил дима да се процежда през ноздрите му. Свещта запращя, премига и помещението потъна в пълен мрак. Гласът на Майк едва стигна до него откъм съседния нар:

— Как си, момче?

— Екстра.

— Дай да си дръпна от фаса.

Ръцете им се допряха за миг, когато Макс мълчаливо му подаде почти догорялата цигара. Огънчето й хвърли бледа светлина върху лицето на Майк, когато всмукваше от нея.

— Не се тревожи, момче. — Гласът му беше мек и успокояващ. — Ще изскочат веднага, щом свещта прегори. Изглежда тези глупаци не могат да разберат, че жените не искат хем мъжете, хем една друга да се видят.

Миг след това вратата на колибата се отвори и жените завлизаха. Пристъпваха тихо, почти не се чуваше как босите им крака докосваха пода.

Макс се завъртя в нара с надеждата, че ще успее да зърне тази, която ще дойде при него. Видя обаче само влизащи сенки, които потъваха в околния мрак. Една ръка докосна лицето му. Той се приготви.

— Млад ли си, или си стар? — прошепна гласът.

— Млад — отвърна също шепнешком той.

Ръката й намери неговата и я положи на бузата си. Пръстите му се плъзнаха нежно по лицето й. Кожата беше гладка и топла. Той усети как устните й потръпват под пръстите му.

— Искаш ли да остана при теб? — прошепна тя.

— Да.

Тя бързо се мушна на нара до него и той зарови глава в меката й гръд. — Огромна топлота и нежност го обля.

Сякаш от много далеч до него достигна тихото хълцане на някого в стаята.

— Мила — стенеше той, — скъпа моя женичке. Не знаеш колко много ми липсваш.

Макс се обърна към жената до него. Когато тя се наведе да целуне устните му, той усети сълзите, които се стичаха по бузите й, и разбра, че тя също е чула.

Затвори очи. Как да каже на тази жена, че дори не можеше да я види? Как да й каже, че е донесла любов и нежност в това помещение?

— Благодаря ти — зашепна признателно той — благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти…

На четвъртия ден в оризищата Рийвс дойде при него.

— Исках да говоря с теб — каза бързо той. — Но трябваше да изчакам, докато проклетият негър се разкара. Намерих лодка!

— Какво?

— По-тихо! — дрезгаво нареди Рийвс. — Всичко е уредено. Ще бъде в кипарисовата горичка южно от затвора на другия ден след завръщането ни.

— Откъде знаеш?

— Уредих го с моето момиче — обясни Рийвс.

— Сигурен ли си, че не те е метнала?

— Сигурен съм — бързо отговори Рийвс. — Тези момичета каджун искат само едно. Казах й, че ще я взема в Ню Орлийнс с мен, ако ми помогне да избягам. Лодката ще бъде там. Момичето живее на майната си. Съвсем ни устройва да се скрием при нея, докато престанат да ни търсят.

Бързо се огледа и започна да се измъква.

На вечеря Майк седна до Макс. Дълго време се чуваше само мляскане и търкането на лъжиците по чиниите.

— Ще тръгнеш ли сега с Рийвс, щом е намерил лодка? — изведнъж го запита Майк. Макс го изгледа учуден.

— Вече си узнал?

— Няма тайни в такива места — усмихна се Майк.

— Не зная — каза Макс.

— Повярвай ми, момче — искрено заяви негърът, — трийсет дни в клетката са много повече от оставащите ти година и половина.

— Но може пък да успеем.

— Няма да успеете! — каза горчиво Майк. — Първото, което ще направи началството, е да изкара кучетата. Ако те не ви пипнат, блатото ще ви пипне.

— Откъде ще разбере, че сме хванали през блатата? — бързо го запита Макс. — Нали ти няма да му кажеш?

Очите на негъра добиха огорчено изражение.

— Знаеш много добре, момче. Може да съм надзирател, обаче не съм предател. Директорът си знае работата. Сам човек поема по пътя. Щом са двама, хващат през блатата. Такава е играта.

Макс мълчаливо дръпна от цигарата.

— Моля те, не отивай, момче! — настоя Майк. — Не прави нищо, за да трябва после да те карам да страдаш. Искам да ти бъда приятел.

Макс вдигна очи и му се усмихна. Присегна и положи ръка на рамото на огромния мъж.

— Независимо от всичко — каза сериозно той, — ти си ми приятел.

— Ти си решил — каза Майк. Изправи се и бавно се отдалечи.

Макс се загледа подире му зачуден. Откъде знаеше Майк това, което на него самия още не бе известно? Стана и огреба чинията си.

Ала колко е бил прав Майк той разбра едва когато прехвърли оградата на следващата нощ и хукна да бяга като луд към кипарисовата горичка с Рийвс по петите му.

После Рийвс запълзя покрай дънерите на кипарисите, потънал почти до колене в лепкавата вода на тресавището, и запсува:

— Кучката му долна! Долна, лъжлива, курвенска каджун!

Нямаше никаква лодка.

12.

Пробиваха си път през тръстиките, цамбуркаха във вода до кръста, катереха възвишенията. На едно от тях се пльоснаха по задници, задъхани, поемащи въздуха на големи глътки. Някъде далеч дочуха лай на кучета.

Рийвс размаха ръце да прогони насекомите над главата си.

— Настигат ни! — измърмори той през подутите си устни.

Макс погледна спътника си. Лицето на Рийвс бе отекло и разкривено от ухапванията на насекомите, дрехите му бяха разкъсани. На свой ред Рийвс го изгледа злобно.

— Откъде знаеш, че не се движим в кръг? Три дни вече, а не сме видели никого.

— Точно затова. Ако се въртяхме, непременно щяхме да налетим на тях.

— Няма да мога да издържа още дълго — недоволствуваше Рийвс. — Ухапванията ме влудяват. На път съм да се оставя да ме хванат.

— Ти може да си — каза Макс, — но аз не. Не съм дошъл дотук, за да се оставя да ме вкарат в клетката. — Той се изправи. — Хайде! Достатъчно почивахме.

Рийвс го погледна.

— Защо тези гадини не налитат на теб? — злобно запита той. — Да не е заради индианската ти кръв?

— Възможно е — каза Макс. — А може да е, защото не ги разчесвам. Хайде!

— Не можем ли да останем тук през нощта? — изхленчи Рийвс.

— Ами! — възрази Макс. — Още два часа ще е светло. Поне километър ще минем. Да вървим.

Той нагази във водата. Не погледна назад, но след миг чу цамбуркането на Рийвс, който го последва. Беше почти тъмно, когато откри един рид.

Рийвс се просна на земята. Макс го загледа. За миг едва не го съжали, после се сети за ожесточената омраза, пламтяща в погледа на Рийвс, и съжалението се изпари. Трябваше да знае какво е предприел.

Макс извади ножа и отряза една тръстика. Очисти я и заостри края като копие. След това нагази във водата. Застана неподвижно и стоя близо петнадесет минути, докато забеляза неясно очертание под повърхността. Затаи дъх, изчака да се приближи. След това рязко замахна. Копието изчезна във водата. Усети подръпване на ръката, докато издигаше копието над водата. На върха се извиваше набучената едра морска котка.

— Тази си я бива — каза той, обръщайки се към Рийвс. Клекна до него и се зае да дере рибата. Рийвс приседна и каза:

— Запали огън! Ще я опечем.

Макс вече дъвчеше един къс. Поклати глава.

— Миризмата на огъня се разнася на километри.

Рийвс се изправи ядосан.

— Пет пари не давам! — изръмжа той с пламнало лице. — Не съм шибан индианец като теб. Ще си опека рибата.

Започна да събира съчки. Най-после имаше достатъчно за малък огън. Ръката му затърси кибрит из джоба. Намери клечка и се опита да я възпламени, драскайки по един път. Тя не пламна. Ядосан той пак опита. После огледа клечката.

— Влажна е.

— Да — съгласи се Макс, дъвчейки лениво рибата. Беше жилава и мазна, но той дъвчеше бавно, като гълташе само от време на време.

— Ти можеш да запалиш огън — изръмжа Рийвс.

— Как? — вдигна очи към него Макс.

— По индиански — каза Рийвс. — Като търкаш две съчки.

Макс се изсмя.

— Не става. Дървата са много влажни. — Вдигна парче риба и го подаде на Рийвс. — На, яж. Не е толкова лошо, ако дъвчеш бавно.

Рийвс го взе, клекна до Макс и задъвка. След малко изплю.

— Не мога да го ям. — Умълча се, обви ръце около тялото си. — Стана много студено — промълви той и потръпна леко.

Макс го изгледа. Не беше чак толкова студено. Ситни капки пот бяха избили по лицето на Рийвс, който трепереше.

— Легни! — нареди Макс. — Ще те покрия с трева, така ще се стоплиш.

Рийвс се изпъна, а Макс се наведе и докосна лицето му. То гореше от треска. Макс се изправи бавно и отиде да накъса трева.

Маларията на Рийвс идваше съвсем не на време. Той извади неохотно клечка кибрит от мушамената си торбичка и запали огън.

Рийвс продължаваше да трепери под одеялото от блатна трева и простенваше, а зъбите му тракаха. Макс вдигна поглед към небето. Нощта си отиваше. Той изпъшка несъзнателно. Чудеше се колко ли още време ще е нужно на преследвачите им, преди да ги заловят.

Както седеше, се унесе в дрямка, олюлявайки се леко. Странен звук стигна до подсъзнанието му и той внезапно се разбуди.

Присегна за рибарското си копие и приклекна напред. Пак долови шума. Бе от нещо голямо. Чу го отново, този път съвсем наблизо. Краката му се изпънаха. Беше готов да метне копието. Не беше кой знае какво, но бе единственото му оръжие.

В следващия миг Майк се изправи пред него небрежно, хванал пушката готова за стрелба.

— Страшно си глупав, момче! — каза той. — Не биваше да палиш огън.

Макс се изправи. Почувствува как умората се разлива по тялото му сега, когато всичко беше свършило. Посочи към болния.

— Тресе го.

Майк пристъпи към Рийвс.

— Вярно — каза той учудено. — Право беше началството. Каза, че за три дни сред блатата Рийвс ще се поболее.

Майк седна край огъня да си сгрее ръцете.

— Хей, бива си го тоя огън — възкликна той. — Но не трябваше да висиш край него.

— К’во можех да направя?

— Той нямаше да чака на твое място.

— Но не беше на мое място — отбеляза Макс.

Негърът го изгледа.

— Най-добре е да изчезваш, момче.

— Какво искаш да кажеш? — зяпна Макс.

— Чупи се! — дрезгаво заяви Майк.

— А другите от потерята?

— Няма да стигнат дотук още няколко часа — каза Макс. — А и ще бъдат доволни, че са хванали Рийвс.

Макс го погледна, после отмести поглед към тресавището.

— Не мога да го сторя — каза той.

— По-голям глупак си, отколкото те мислех, момче — изрече натъртено Майк. — Да беше той, отдавна да е изчезнал към блатото.

— Заедно се захванахме — отговори Макс, — редно е заедно да се върнем.

— Добре, момче — примири се Майк и се изправи. — Угаси огъня.

Макс изрита огъня във водата, където жаравата запращя и угасна. Обърна се и видя как Майк грабна Рийвс, сякаш бе малко бебе, и го метна през рамото. Макс нагази в блатото, готов да тръгва към затвора.

— Къде си тръгнал, момче? — чу той гласа на Майк зад гърба си.

Обърна се и го изгледа. Майк му посочи обратната посока.

— Блатата свършват след около тридесетина километра.

Макс внезапно прозря за какво става дума.

— Не бива да го правиш, Майк. Ти даже официално не си затворник.

Огромният мъж кимна с глава.

— Прав си, момче. Не съм затворник. Това значи, че мога да вървя, накъдето си ща и ако не искам да се върна, нищо не могат да ми кажат.

— Но съвсем друго е, ако те заловят, че ми помагаш.

— Ако ни хванат, ще ни хванат — простичко каза Майк. — Все пак не искам да бъда аз този, който ще върти бича по гърба ти. Не мога да го направя. Виждаш, приятели сме.

Осем дни по-късно те се измъкнаха от тресавището. Излегнаха се на твърдата, суха земя и задишаха тежко. Макс надигна глава. Далеч на хоризонта забеляза издигащ се към небето дим.

— Там има селище! — възбудено каза той, скачайки на крака. — Ще можем да се нахраним свястно.

— Не бързай толкова! — каза Рийвс и го дръпна надолу. Рийвс бе все още жълт от маларията, но тя бе преминала вече. — Ако е селище, значи има и магазин. Довечера ще се вмъкнем. Излишно е да рискуваме. Може да ни очакваш.

Макс вдигна очи към Майк. Едрият негър кимна.

В два през нощта се вмъкнаха в магазина. Когато излязоха, и тримата бяха с нови дрехи, с револвери на коланите и имаха почти осемнадесет долара, които намериха в касата.

Макс искаше да откраднат три коня от конюшнята и да побягнат с тях.

— Чисто по индиански — бе отбелязал Рийвс саркастично. — Конете ще ги проследят много по-бързо, отколкото нас. Ще страним от пътя два-три дни и тогава ще помислим за коне.

След два дни се сдобиха с коне. След още четири ограбиха банката в някакво малко градче и излязоха с хиляда и осемстотин долара. Десет минути по-късно потеглиха за Тексас.

13.

Макс пристигна във форт Уърт да посрещне влака, с който трябваше да пристигне дъщерята на Джим Рийвс от Ню Орлийнс. Седна в бръснарницата и се огледа в огледалото. Лицето насреща не бе вече лицето на момче. Спретната черна брада умело маскираше високите скули. Така не приличаше на индианец.

Макс стана от стола.

— Петдесет цента за подстригването и двайсет и пет за подрязването на брадата.

Макс му подхвърли един сребърен долар.

Майк се откъсна от ъгъла на сградата, където се беше облегнал, и изравни крачка с него.

— Време е за влака — каза Макс. — Май трябва да се отправим към гарата.

Преди три и половина години бяха пристигнали една нощ във форт Уърт със седем хиляди долара в дисагите на седлата. Зад себе си бяха оставили две опразнени банки и два трупа. Но беше им провървяло. Никой от тях не беше разпознат. Обирите бяха приписани на „неизвестни лица“.

— Градчето си го бива — бе заявил възбудено Макс. — На влизане преброих таман две банки.

Рийвс вдигна поглед към него от стола в стаята на евтиния хотел.

— Край на това! — заяви той. Макс го изгледа.

— Защо? Струват ми се солидни.

Рийвс поклати глава.

— Така загазих последния път. Не знаех кога да спра. — Той мушна цигара в устата си.

— В такъв случай какво ще правим? — попита Макс.

Рийвс запали цигарата.

— Ще се огледаме за добра, законна работа. Насам има куп възможности. Земята е евтина, а Тексас расте.

Рийвс намери работата, каквато търсеше, в едно градче на около седемдесет километра южно от форт Уърт. Заведение с бар и зала за комар. За по-малко от две години стана най-влиятелната личност в града. После основа банка в съседство със салона, а малко по-късно се залови да купува земя. Носеха се дори слухове да го изберат за кмет.

Купи ранчо извън града, стегна къщата и се премести от стаите над бара. Малко след това отдели банката от заведението, което по това време Макс ръководеше, и я настани в сграда на главната улица. След по-малко от година хората започнаха да забравят, че някога е бил собственик на заведението, и мислеха за него като за местния банкер. Тихомълком той започна да забогатява.

Само едно му липсваше за дооформяне на почтения му образ. Семейство. Направи дискретни запитвания в Ню Орлийнс. Узна, че жена му е починала, а дъщеря му живее при майчините си родители. Изпрати й телеграма и в отговор получи друга, в която се казваше, че ще пристигне във форт Уърт на пети март.

Макс застана на перона и заоглежда слизащите пътници.

— Можеш ли да я познаеш? — попита го Майк.

— Джим ми я описа, но той не я е виждал от десет години.

Един по един пътниците се изнизаха, докато остана само една млада жена, оградена от няколко куфара и малък сандък. Тя оглеждаше перона. Майк погледна към Макс въпросително.

— Мислиш ли, че може да е тя?

Макс сви рамене.

Пристъпиха към младата жена. Макс свали шапката си.

— Мис Рийвс?

Усмивка на облекчение се появи на лицето на младата жена.

— Наистина се радвам да ви видя — каза топло тя. — Таман си мислех, че татко не е получил телеграмата.

Макс отвърна на усмивката й.

— Казвам се Макс Санд — представи се той. — Баща ви ме изпрати да ви посрещна.

Сянка на огорчение премина по лицето на момичето.

— Почти очаквах това — каза тя. — Десет години вече татко все не може да намери време от работа да се прибере вкъщи.

Макс разбра, че момичето не знае, че баща й е бил в затвора.

— Елате! — каза кротко той. — Запазил съм ви стая в хотел „Палас“. Ще можете да се поосвежите и наспите тази нощ. Чакат ни два дни път, затова ще потеглим чак утре сутринта.

Когато двадесет минути по-късно пристигнаха в хотела, за пръв път през живота си Макс бе влюбен.

Макс върза коня за стълба пред ранчото на Рийвс. Изкачи стъпалата и почука на вратата. Когато дъщерята на Рийвс му отвори, лицето й имаше уморен и измъчен вид, сякаш бе плакала.

— О, ти ли си? — приглушено каза тя. — Влез.

Той я последва във всекидневната. Протегна загрижено ръце към нея.

— Бети, какво се е случило?

Тя се изплъзна от прегръдката му.

— Защо не ми каза, че си избягал престъпник? — запита тя, без да гледа към него.

Лицето му се вкамени.

— Щеше ли да има някаква разлика?

Тя срещна прямо погледа му.

— Да! — отвърна тя. — Не бих се обвързала с теб, ако знаех.

— А сега — каза той, — след като знаеш, има ли значение?

— Да! — повтори тя. — О, не ме питай! Толкова съм объркана!

— Какво друго ти каза баща ти?

Тя се загледа в ръцете си.

— Каза, че не мога да се омъжа за теб. Не само поради това, но и защото ти си… ти си полуиндианец!

— И ти престана да ме обичаш?

Тя кършеше ръце, без да му отговори.

— Не зная какво да правя — промълви накрая тя.

Той я привлече към себе си.

— Бети, Бети! — заговори дрезгаво той. — Снощи по време на танца ти ме целуна. Каза, че ме обичаш. Оттогава не съм се променил.

Тя остана смълчана за миг, после се отскубна от него.

— Не ме докосвай! — каза рязко.

Макс я изгледа учуден.

— Няма защо да се страхуваш от мен.

Тя се сви, когато той посегна да я погали.

— Не ме докосвай! — повтори и този път страхът в гласа й бе така явен, че Макс нямаше как да не го долови. Без да проговори, той се обърна и излезе от стаята.

Препусна право към банката в града и влезе в задната стая, която служеше за кабинет на Рийвс.

Рийвс вдигна поглед към него от огромното рулетъчно бюро.

— За какъв дявол нахълтваш тук по такъв начин? — попита той.

Макс го изгледа.

— Не ми се прави на глупак, Рийвс. Достатъчно си обработил дъщеря си.

Рийвс се облегна на стола и се разсмя.

— Това ли било? — запита той.

— Малко ли е? — каза Макс. — Снощи тя обеща да се омъжи за мен.

Рийвс се наведе напред.

— Смятах те за по-умен, Макс.

— Вече няма значение, Рийвс. Отивам си.

Рийвс го изгледа продължително.

— Наистина ли си решил?

— Да! — кимна Макс.

— Ще вземеш ли негъра със себе си?

— Да! — повтори Макс. — След като получа нашия пай от парите.

Рийвс завъртя стола и извади няколко банкноти от касата зад гърба си. Хвърли ги на бюрото пред Макс.

— Заповядай.

Макс ги погледна, после изгледа Рийвс. Взе парите и ги преброи.

— Тук са само петстотин долара — каза той.

— Ти какво очакваш — запита го Рийвс.

— Във форт Уърт пристигнахме със седем хиляди. Само моят дял от тях е две и триста, а салонът също не е на загуба. — Макс взе готова цигара от бюрото на Рийвс и я запали. — Смятам, че на Майк и мен се падат поне пет бона.

Рийвс сви рамене.

— Няма да споря — каза той. — В края на краищата доста време прекарахме заедно, ти и аз. Щом така смяташ, толкова и ще получиш.

Той наброи парите върху бюрото. Макс ги взе и ги сложи в джоба си.

— Не вярвах, че ще се разделиш толкова лесно с тях.

Почти беше стигнал до бара, когато някой отзад го извика.

Бавно се обърна.

Шерифът и двамата му помощници пристъпваха към него с насочени револвери. Рийвс беше с тях.

— Какво има, шерифе? — запита Макс.

— Претърсете го! — каза възбудено Рийвс. — Ще намерите откраднатите пари в джобовете му.

— Откраднати! — възкликна Макс. — Той е луд! Парите са мои. Той ми ги дължеше.

— Остави револвера на мира! — заповяда шерифът и пристъпи предпазливо напред. Мушна ръка в джоба на Макс и измъкна пачка банкноти.

— Виждате ли? — викна Рийвс. — Какво ви казах!

— Ах, кучи сине! — избухна Макс.

Хвърли се към Рийвс. Преди да го достигне обаче, шерифът стовари дръжката на револвера върху главата му. Точно в този момент Майк погледна през прозореца на бара.

Рийвс пристъпи към Макс и го погледна.

— Знаех си аз да не се доверявам на мелез.

— Дигнете го, момчета, и го откарайте в затвора! — разпореди шерифът.

— Няма да е зле да прескочите до бара и да хванете приятеля му, негъра — подхвърли Рийвс. — Сигурно му е съучастник.

Майк видя как шерифът оглежда бара, преди да се насочи нататък. Без да се бави, се измъкна по задното стълбище и напусна града.

Рийвс яздеше по пътя за ранчото и си тананикаше. Чувствуваше се отлично. За пръв път не се страхуваше. Макс нямаше да проговори: само би си утежнил положението. А негърът беше избягал. Така е то, щом се запече положението, негрите винаги се чупят. Толкова бе завладян от мислите си, че не усети как бичът изплющя иззад дърветата и го свали от коня.

Изправи се на крака и посегна за револвера, но следващият камшик го изтръгна от пръстите му. Майк пристъпваше към него, а огромният бич бавно се навиваше около ръката му.

Рийвс изкрещя ужасен.

Дългият език пак изсвистя: Рийвс се завъртя и падна в праха. Изправи се на ръце и колене и започна да пълзи, после се вдигна на крака и направи опит да затича. Бичът го догони и се усука около краката му, събаряйки го отново на земята. Обърна глава и видя ръката на Майк, вдигната високо заедно с дългия черен бич.

Пак изпищя, когато бичът се усука около него като змия.

По някое време сутринта шерифът и помощниците му попаднаха на нечий труп край пътя. През нощта някой бе изтръгнал решетките от прозореца на единствената затворническа клетка и Макс беше избягал.

Единият от помощниците му пръв съгледа трупа. Той пришпори коня и погледна надолу.

Шерифът и другият помощник също дръпнаха юздите на конете. Дълго оглеждаха обезобразеното тяло. После единият от тях свали шапката си и избърса бликналата студена пот от челото.

— Прилича на банкера Рийвс.

Шерифът се обърна и го погледна:

— Бил е банкерът Рийвс. — И той си свали шапката и избърса потта. — Странно — продължи след малко, — но единственото, което може да нареди така човек, е затворнически бич, какъвто използват в Луизиана.

14.

Испанското наименование на селото беше много дълго и трудно за американците, затова не след дълго те го нарекоха другояче. Скривалището. Беше място, където да идеш, след като вече няма къде, когато законът те следваше по петите, когато ти писнеше да спиш из студената прерия и да се храниш с изсушено месо и студен боб от консерва. Беше скъпичко, но си заслужаваше. Пет километра от границата и законът не можеше да те пипне.

И беше единственото място в Мексико, където човек можеше винаги да намери американско уиски. Нищо, че трябваше да го заплати четворно по-скъпо.

Alcalde1 седеше на масата зад бюфета и наблюдаваше влизането на двамата americanos. Седнаха на масата до вратата. По-дребният поръча текила.

Alcalde ги наблюдаваше с интерес. Скоро щяха да си заминат. Винаги беше така. Дойдат ли най-напред, поръчваха най-доброто. Най-хубавото уиски, най-хубавите стаи, най-скъпите момичета. После постепенно парите им се стопяваха и започваха да снижават разходите. Най-напред си сменяха стаите с по-евтини, после момичетата и накрая уискито. Започнеха ли да пият текила, това означаваше, че не след дълго ще си заминат.

Надигна чашата и бързо глътна текилата. Такъв беше животът. Пак погледна по-дребния. Нещо в него грабваше окото. Той въздъхна, замисляйки се за младостта си. Хуарес би го харесал: индианската кръв на „Jefe“2 инстинктивно му сочеше кои са бойците. Той пак въздъхна. Клетият Хуарес, толкова обичаше хората и толкова малко бе взел от тях. Зачуди се дали преди да умре, „jefe“ бе разбрал, че единствената причина за поражението му бе, че бе искал повече за хората, отколкото те самите искаха за себе си. Загледа се в тези americanos и си припомни първия път, когато ги видя. Беше близо преди три години.

Бяха влезли тихо в кръчмата, уморени и покрити с прах от ездата. После, както сега, бяха седнали до вратата.

Бутилката и чашите бяха на масата, когато едрият мъж стана от мястото си на бара и пристъпи към тях. Заговори по-дребния, пренебрегвайки другия:

— Негри не могат да влизат тук.

По-дребният даже не го погледна. Напълни най-напред чашата на приятеля си, след това своята. После я вдигна към устата си.

Чашата се строши на пода и в салона внезапно се възцари тишина.

— Разкарай негъра оттук! — каза едрият мъж. Изгледа ги за миг и се върна на мястото си.

Негърът направи опит да се изправи, но по-дребният го закова с поглед. Негърът бавно се отпусна отново на стола.

Едва когато по-дребният се отправи към бара, alcalde разбра, че той всъщност не е толкова дребен. Изглеждаше дребен само в сравнение с негъра.

— Кой създава законите тук? — попита той съдържателя на бара.

Барманът кимна с глава назад.

— Alcalde, senor.

Americano се обърна и тръгна към масата. Очите му удивиха alcalde: бяха сурови, тъмносини. Заговори на испански, в кубински акцент:

— Истината ли казва тази свиня, senor?

— Не, senor — отвърна alcalde. — Всички, които имат пари да си платят, са добре дошли.

Кимна и се върна на бара. Спря пред мъжа, който бе идвал на масата му.

— Alcalde каза, че моят приятел може да остане — обяви той.

Мъжът ядосано се обърна към него:

— Кой, по дяволите, се интересува к’во казва оня мазник? Това, че сме пресекли границата, още не означава, че трябва да пия в присъствието на негър!

Гласът на по-дребния беше студен:

— С моя приятел делим ядене, пиене и постеля и той няма да се махне.

Обърна спокойно гръб и се върна на масата си.

Едва беше седнал, когато ядосаният americano се отправи към него.

— Щом толкова ти харесват негрите, любовнико на негри, хайде да видим как ще спиш с мъртвец! — викна той и измъкна револвера.

По-дребният americano едва помръдна, но пистолетът се намери в ръката му, от отвора се показа дим и ехото от изстрела замря в рафтовете на бюфета. Устатият остана да лежи мъртъв на пода.

— Извинявам се за бъркотията, която направих в гостоприемното ви село — каза той на особения си испански.

Alcalde погледна трупа на пода и сви рамене.

— De nada — каза той. — Няма защо. Вие бяхте прав. Тази свиня нямаше възпитание.

Сега, почти три години по-късно, alcalde въздъхна, завладян от спомените. По-дребният беше възпитан, много възпитан — природно и притежаваше грацията на пантера. И револверът! Caramba! Не беше виждал такава бързина! Като че ли си имаше свой собствен живот. Какъв pistolera можеше да стане от него! Същинска гордост за Хуарес.

Няколко пъти през годината двамата приятели тихо се измъкваха от селото и все така тихо се появяваха — няколко седмици, понякога няколко месеца по-късно. И винаги, когато се върнеха, имаха пари да си плащат стаите, жените, уискито.

Но всеки път alcalde долавяше все по-дълбока самота, по-дълбока изолираност. Понякога изпитваше странно съжаление към тях. Те не бяха като другите, които идваха в селото. Този начин на живот не им доставяше удоволствие.

А сега пак пиеха текила. Колко ли още пъти ще си отиват така и кога ли няма да се върнат? Не само в това село, а никъде по земята.

Макс преглътна текилата и захапа резена лимон. Тръпчивият вкус освежи устата му. Погледна към Майк.

— Колко ни останаха?

Майк се замисли.

— За около три седмици.

Макс сви цигара и я запали.

— Трябва да направим някой голям удар. Тогава можем да заминем за Калифорния, Невада или някъде, където не ни познават, и ще можем да заживеем. Тук парите явно не траят дълго.

Негърът кимна.

— Тъй си е — съгласи се той. — Но това не е решението. Трябва да се разделим. Търсят ни заедно. Видят ли мене, все едно че си помъкнал плакат, на който си си написал името.

Макс отново напълни чашата.

— Искаш да се отървеш от мен, така ли? — Той се усмихна, изля парливата течност в гърлото си и посегна за лимона.

Майк заяви сериозно:

— Може би без мен ще успееш да се установиш някъде и да си оправиш живота. Няма да има защо все да бягаш.

— Разбрахме се да не се разделяме. Този път ще пипнем достатъчно пари, за да заминем за Калифорния.

Вратата се отвори и влезе висок, червенокос каубой. Запъти се към масата им и се тръшна на свободния стол.

— О, Чарли Добс идва тъкмо навреме, май — засмя се той. — Таз дяволска текила ще изгризе лигавицата на стомасите ви, може да сте сигурни. Барман, донесе ни бутилка уиски.

Барманът остави уискито и чашите на масата и се оттегли. Чарли наля. Пиха.

— Какво те носи насам, Чарли? — запита Макс. — Мислех, че си запрашил за Рено.

— Бях. Но попаднах на най-голямата работа, която ми се е случвала. Не можех да се откажа от такова нещо.

— Каква работа? — запита Макс, облягайки се на масата.

Чарли снижи глас.

— Една нова банка. Помниш ли, дето ти разправях миналата година, че из Тексас копаят за нефт? Реших да посетя тези места на път за Север. — Той пак си напълни чашата и глътна бързо уискито. — К’во да ви разправям, най-лудата работа на света. Изкопават кладенец в земята и вместо вода, оттам потича нефт. Вкарват го в тръби, пълнят варели и го експедират на Изток. Навред нефт, а банките пращят от пари.

— Звучи ми добре — каза Макс. — А каква е сделката?

— Замислил я е един местен, но му трябва помощ. Иска два пая, ние вземаме по един.

— Нормално каза Макс и се обърна към Майк. — Ти к’во мислиш?

Майк кимна.

— Кога ще действуваме? — попита той.

Чарли го погледна.

— Веднага след Нова година. Банката ще получи много пари тогава за ново копане. — Той напълни чашите. — Трябва да потеглим утре. Три седмици съм яздил дотук.

15.

Макс си проправи път през заведението, вървейки подир Чарли Добс. Беше претъпкано с нефтотърсачи и каубои и залозите по масите за зарове и карти бяха огромни. Мъже чакаха на три редици да заемат мястото на всеки ставащ.

— К’во ви казах? — ликуваше Чарли. — Всичко е пощуряло тук. — Той си запробива път към бара, където един мъж седеше сам.

Мъжът се обърна и го съгледа.

— Много се забави — каза той тихо.

— Много път е, Ед — отговори Чарли.

— Ще се видим отвън — продължи Ед, хвърли сребърен долар на тезгяха и тръгна да излиза. На минаване метна бърз поглед към Макс.

Макс срещна за миг бледите му, безизразни, проницателни очи. Мъжът беше към петдесетте: дълъг пясъчлив на цвят мустак минаваше по устната му. Имаше нещо познато в него, но Макс не можа да се сети какво. Само чувството, че го е срещал някъде преди.

Мъжът ги чакаше отвън. Тръгна напред и те го последваха в една задънена улица. Той се обърна към тях.

— Казах ти, че са нужни четирима, — ядосано каза той.

— Има още един, Ед — бързо отговори Чарли. — Той остана край града.

— Добре. Пристигате тъкмо навреме. Утре вечер, — петък, директорът и касиерът на банката работят до късно, изчислявайки надниците на персонала за събота. Обикновено привършват към десет. Пипваме ги на излизане от вратата и ги наблъскваме обратно. Така ще ни отворят касата, без да става нужда да я разбиваме.

— Според мен бива — каза Чарли. — Ти к’во мислиш, Макс?

Макс погледна Ед.

— Носят ли оръжие?

— Предполагам. Боиш ли се от пушкане?

Макс поклати глава.

— Не. Просто искам да зная какво може да се очаква.

— Колко мислиш, че може да пипнем? — обади се Чарли.

— Петдесет хиляди, може и повече.

— Петдесет хиляди! — подсвирна Чарли.

— Ще дойдете насам един по един. Тихо. Не искам никой да ни види. Ще се срещнем зад банката точно в девет и половина. — Ед ги погледна и те пак му кимнаха. Той тръгна да си върви, но се върна. Вторачи се в Макс.

— Не съм ли те виждал някъде по-рано?

Макс сви рамене.

— Възможно е. Бил съм на много места. И ти ми изглеждаш познат.

— Може да се сетя до утре вечер. — Той тръгна надолу по улицата.

Макс го наблюдаваше, докато се скри от погледа му. Бавно се обърна към Чарли.

— Има нещо в тоя човек. Имам чувството, че го познавам отнякъде.

Чарли се засмя.

— Да вървим. Майк ще се чуди к’во е станало с нас.

— Приготви се! — прошепна дрезгаво Ед. — Идат!

Макс се притисна плътно до стената до самата врата. От другата страна чакаха Ед и Чарли. Чуваха се гласовете на двамата мъже, идващи към вратата отвътре.

При отварянето и тримата нахълтаха в банката.

— Какво, по дяволите… — започна някой в мрака вътре. После се чу глух удар, последван от шума на падащо тяло.

— Дръж си устата затворена, мистър, ако ти е мил животът!

Чу се уплашено изпъшкване, след което последва мълчание.

— Дайте ги в задната стая! — рязко долетя гласът на Ед.

Макс се наведе бързо и издърпа падналия на пода към задната врата. Чу зад себе си драскване на кибрит, след което газената лампа хвърли бледата си светлина из стаята. Той пусна човека. Тялото се свлече и остана неподвижно.

— Провери входната врата! — просъска Ед.

Макс изтича и надзърна навън. Улицата бе смълчана и пуста.

— Няма никой — каза той.

— Добре — кимна Ед. — Хайде на работа. — Обърна се към втория мъж: — Отвори касата!

Мъжът беше към шейсетте. Взираше се в падналия на пода с изумени от ужас очи.

— Аз… аз не мога — каза той. — Само мистър Гордън може. Той е директорът и единственият, който знае комбинацията.

Ед се обърна към Макс.

— Свести го!

Макс се наведе над мъжа. Обърна лицето му. Имаше нещо особено. Челюстта висеше отпусната. Макс вдигна очи към Ед.

— Нищо не може да го свести. Разбил си му черепа.

— Господи! — възкликна другият. Всеки момент можеше да припадне.

Ед пристъпи към него.

— Струва ми се, че в края на краищата ти ще трябва да ни отвориш касата.

— Н-но аз не мога! — заекна банковият чиновник. — Не знам комбинацията.

Ед го цапардоса през лицето. Мъжът падна на бюрото.

— Научи я тогава!

— Честна дума, мистър — изхълца той. — Не я знам. Мистър Гордън беше единственият. Само той…

Ед пак го удари.

— Отваряй касата!

— Вижте какво, мистър — замоли се човекът. — Ей в онова бюро има четири хиляди долара. Вземете ги и не ме удряйте повече, моля ви се! Аз не знам комбинацията…

Ед отиде до бюрото и отвори средното чекмедже. Измъкна пачка банкноти и я натъпка в джоба на якето. Върна се и застана пред коленичилия банков служител.

— Сега отваряй касата! — нареди той и пак го удари.

Мъжът се свлече на пода.

— Не я знам, мистър, не я знам!

Когато Ед си дръпна крака назад, готов да го ритне, Макс го улови за рамото.

— Може би казва истината.

Ед го изгледа за миг, после отпусна крака си.

— Може и така да е. Зная как най-бързо ще разберем. — Насочи ръка към Макс. — Застани пак на вратата.

Макс прекоси банката, за да стигне до входната врата, и отново погледна навън. Улицата бе все така пуста. Остана там заслушан. Гласът на Ед долетя откъм задната стая:

— Вържи негодника за стола!

— Како смятате да правите? — запита с премалял глас банковият служител.

Макс се върна и огледа стаята. Ед бе коленичил пред тумбестата печка, заврял машата сред горящите въглени. Вързал здраво мъжа, Чарли се изправи и погледна с любопитство към Ед.

— Какво ще правиш?

— Като нажежа до червено машата и я завра в очите му, ще проговори — каза свъсен Ед.

— Чакай! — възрази Чарли. — Ако мислиш, че тоз тук ни лъже, по-добре го убий.

Ед се изправи и се обърна ядосан към Чарли.

— Там е бедата с вас, младите. Не ви стиска, много сте разнежени. Ако е мъртъв, как ще отвори касата?

— Как да я отвори като не знае комбинацията?

— Не ти ли харесва, пъзльо! — свирепо се озъби Ед. — Петдесет бона лежат в оная каса, ей там. Решил съм да ги взема!

Макс се обърна и тръгна пак към външната врата. Направил бе две крачки, когато гласът на Ед долетя отзад.

— Това ще свърши работа, вярвай ми — казваше Ед. — Преди десетина-дванайсет години Ръсти Харис, Том Дорт и аз приложихме номера на един касапин на бизони и неговата жена-индианка…

Макс почувствува как стомахът му се свива и се опря на стената, за да не падне. Затвори за миг очи и сцената от колибата изплува — баща му, увиснал безжизнено, смачканите останки от майка му по пода, оранжевият блясък на огъня в нощното небе.

Главата му започна да се избистря. Разтърси я. Студено, свирепо чувство измести повдигането. Върна се към задната стая.

Ед бе коленичил край печката. Чарли стоеше насред стаята с пребледняло лице.

— Старата скръндза бе скътал злато нейде. Всички в Додж знаеха… — Ед вдигна поглед и видя Макс, който бе прекосил стаята и бе застанал пред него. — К’во правиш тук? Казах ти да стоиш на вратата!

Макс го погледна. Гласът му беше глух:

— Успя ли да вземеш златото?

Странен израз пробягна по лицето на Ед.

— Не можа — продължи Макс, — защото такова нямаше.

Ед се взря в него.

— Откъде знаеш?

— Зная — бавно изрече Макс. — Аз съм Макс Санд.

Сега Ед го позна. Посегна за револвера, като се претърколи настрани от Макс. Макс изрита револвера от ръката му и Ед запълзя към него, когато Макс издърпа нажежената до бяло маша от огъня. Ед се обърна, насочвайки оръжието към Макс в момента, когато машата се заби в очите му.

Той изпищя от страшната болка, когато белият метал си проби път в тялото му. Револверът гръмна, куршумът се заби в тавана, после оръжието падна от ръката му.

Макс остана така, загледан надолу. Мирисът на изгоряла плът стигна до ноздрите му. Свършило беше. След дванадесет години най-после бе свършило.

Обърна се безчувствено, когато Чарли го дръпна за ръката.

— Да се измитаме! — викна Чарли. — След минута целият град ще бъде тук!

— Да! — бавно промълви Макс. Остави машата да падне от ръката му и тръгна към вратата. Майк държеше конете и те се метнаха на седлата. Напуснаха града сред дъжд от куршуми, преследвани от потеря на по-малко от половин час зад тях.

Три дни по-късно се бяха укрили в малка пещера в полите на планините. Макс се обърна от входа и погледна своя другар.

— Как си, Майк?

Обикновено грейналото лице на Майк бе сбръчкано и посивяло.

— Зле, момче, зле.

Макс приклекна и му избърса лицето.

— Съжалявам — каза той. — Нямаме повече вода.

Майк поклати глава.

— Всъщност, няма значение, момче. Този път си го намерих. Пътуването ми свърши.

Гласът на Чарли долетя от дъното на пещерата:

— След един час се съмва. Най-добре да потегляме.

— Ти тръгвай, Чарли, аз оставам при Майк.

Майк направи усилие да седне, опрял гръб на стената на пещерата.

— Не ставай глупак, момче! — каза той.

Макс поклати глава.

— Оставам при теб.

Майк се усмихна. Ръката му улови тази на Макс и нежно я притисна.

— Ние сме приятели, момче, нали? Истински приятели?

Макс кимна.

— Никога не съм постъпвал зле с теб, нали? — запита Майк — Умирам, а ето че нищо не можеш да направиш за мен.

Макс сви цигара, запали я и я мушна в устата на Майк.

— Млъкни и си почивай.

— Разкопчей ми колана.

Макс се наведе над приятеля си и разкопча катарамата. Майк изохка, докато Макс го сваляше.

— Така е по-добре — каза той. — Погледни отвътре.

Макс обърна колана. Откъм вътрешната страна бе пришита кесия с пари. Майк се усмихна.

— В кесията има пет хиляди долара. Пазех ги за, когато му дойде времето — за сега. Бях ги заделил за деня, когато ще скъсаме с тая работа.

Макс сви нова цигара и я запали. Мълчаливо загледа приятеля си. Майк се закашля.

— Родил си се с трийсет години закъснение за тази работа. На света няма вече място за стрелци. Ние сме на опашката и обираме остатъците.

Макс продължи да мълчи, приковал поглед в лицето на Майк.

— Все пак няма да тръгна!

Майк вдигна поглед към него.

— Не ме карай да мисля, че в затвора не съм попаднал на когото трябва — каза той. — Недей точно сега, когато умирам.

Лицето на Макс се разтопи в усмивка.

— Голям глупак си.

На свой ред Майк се ухили.

— Мога да задържа потерята цял ден. — Дотогава ще бъдеш далеч на север и никога няма да те пипнат. — Започна да се смее, но изведнъж спря, закашля се и започна да плюе кръв. Протегна ръка към Макс.

— Помогни ми да стана, момче.

Макс се наведе и го повдигна. Грамадният мъж се облегна на него и двамата се придвижиха към входа на пещерата. Излязоха в нощта и усетиха хладния ветрец, който започваше да духа откъм хребета.

Останаха така за миг, щастливи, че са един до друг, след което Макс бавно отпусна приятеля си на земята.

Майк се загледа към хребета.

— Мога да ги задържа вечно — каза той. — А сега слушай и запомни какво ти казвам, момче! Карай я честно. Никакви кражби вече. Никаква стрелба. Даваш ли ми дума, момче?

— Давам ти я, Майк!

— Нарушиш ли я, духът ми ще се върне и ще те преследва! — каза огромният мъж. Изви глава и загледа надолу. — Тръгвай сега, момче — каза дрезгаво той. — Зората се пука. — Присегна за пушката.

Макс се обърна и закрачи към коня. Яхна го и за миг остана загледан в Майк. Грамадният негър дори не го погледна. Макс пришпори коня и препусна напред.

Час по-късно, когато слънцето се беше издигнало вече, а Макс се намираше на следващия хълм, той се зачуди защо е така тихо. Би трябвало вече да чуе стрелба зад гърба си.

Никога не узна, че Майк бе умрял в момента, когато се бе изгубил от погледа му.

Отначало се почувствува като гол без брадата. Опипа с пръсти гладко избръснатото лице и се запъти към кухнята.

Чарли го загледа от кухненската маса.

— Господи! — възкликна той. — Никога нямаше да те позная.

Съпругата му Марта се обърна от печката. Изведнъж се усмихна.

— Много по-млад си, отколкото те мислех. И симпатичен.

Макс почувствува как лицето му пламва. Седна притеснен.

— Мисля, че е време да си ходя.

Чарли и жена му си размениха бързи погледи.

— Защо? — запита Чарли. — Половината от всичко това е твое. Не можеш просто да заминеш и да го оставиш.

Макс го загледа. Сви си цигара и я запали.

— Тук сме вече три месеца. Нека престанем да се лъжем. Това място не може да издържа двама ни.

Замълчаха. Макс беше прав. Макар че бе участвувал в закупуването на ранчото, то съвсем не носеше достатъчно за препитанието на всички.

— Ами ако някой те познае? — запита Марта. — Обяви, че те търсят, че и снимките ти са разлепени при всички шерифи на югозапад от тук.

Макс се усмихна и пак си потърка брадата.

— Няма да ме познаят. Без брадата — няма.

— По-добре си измисли ново име — препоръча Чарли.

Макс издуха кълбо дим.

— Да, струва ми се, че е време. Всичко трябва да се промени.

Ала името все не му идваше наум до деня, когато застана под горещото слънце на Невада, загледан в стария Корд и Джонас младши. В този миг само изскочи. Като че ли цял живот го беше носил.

Смит. Невада Смит.

Беше добро име. Не издаваше нищо за него.

Погледна малкото момче, приковало поглед в него с изплашените си очи, после студения, черен револвер в другата ръка. Видя как детето проследи погледа му. Върна револвера обратно в кобура и се усмихна бавно.

— Е, младши — каза той. — Чу баща си.

Отправи се към коня и го поведе към спалното помещение, а момченцето заподскача послушно след него. Помещението беше празно. Момченцето изчурулика зад гърба му:

— Тук ли ще живееш, с Уонг Той?

— Предполагам — пак се усмихна той.

Избра си едно от леглата и остави на него завивката. Чевръсто си подреди вещите. Когато се обърна, момчето продължаваше да го гледа с ококорени очи.

— Наистина ли ще останеш? — запита детето.

— А-ха.

— Наистина? — настоя момчето. — Завинаги? — Гласът му леко пресекна. — Няма да си отидеш както другите? Както направи мама?

Нещо в очите на детето го затрогна. Той коленичи до него.

— Ще остана дотогава, докато ме искаш.

Изведнъж момчето обви с ръчички врата на Невада и притисна буза към лицето му. Имаше мек и топъл дъх.

— Радвам се! — каза то. — Сега можеш да ме научиш да яздя.

Невада се изправи, а момчето продължаваше да се държи за краката му. Излязоха така и той постави малкия върху седлото на коня. Накани се да го възседне, когато усети тежестта на револвера върху бедрото.

— Ей сега ще се върна — каза той и влезе в спалното помещение. Развърза връзките и разкопча колана. Окачи го на гвоздей на леглото и излезе навън под слънцето.

Никога вече не препаса револвера.

16.

Рина слезе от влака под ярките сенки на следобедното слънце, които заливаха перона. Висок шофьор в униформа пристъпи към нея и опря пръсти във фуражката.

— Мис Марлоу?

Рина кимна.

— Мистър Смит ви поднася извиненията си, че не е в състояние лично да ви посрещне, мадам. Зает е със съвещания в студиото. Каза, че ще ви види по-късно, за коктейла.

— Благодаря ви — каза Рина. Изви лице да прикрие разочарованието си. Три години не бяха малко време.

Шофьорът вдигна куфарите й.

— Бихте ли ме последвали до колата, мадам?

Рина пак кимна. Тръгна след високата униформа през гарата, към лъскавата черна лимузина „Пиърс ароу“. Шофьорът пъргаво остави куфарите отпред и й отвори вратата. Елегантна златна емблема, гравирана на дръжката, блесна насреща й:

Тя се настани удобно и присегна за цигара. Сепна я гласът на шофьора по микрофона:

— Цигари ще намерите в кутийката до дясната ви ръка, мадам.

Тя зърна приветливата му усмивка в огледало за задно виждане, а той запали двигателя. Взе си цигара и огледа вътрешността на колата. Златната емблема беше навсякъде, дори втъкана в тапицерията.

Облегна глава назад. Нямаше какво да се учудва. Достатъчно много бе чела във вестниците за него. Двайсет декара ранчо, вилата с тридесет стаи, която бе издигнал в средата на Бевърли Хилс. Но прочетеното й се струваше някак нереално. Затвори очи да си припомни как бе станало всичко.

Около пет месеца след завръщането й на Изток, бе отскочила до Ню Йорк на покупки за една седмица, когато един банкер, приятел на баща й, предложи да отидат на премиерата на някакъв филм, произведен от компания, в която имал известни вложения.

— Как се казва? — бе се заинтересувала тя.

— „Шерифът на мирното селище“ — бе отговорил банкерът. — Филм на Норман. Бърни Норман казва, че това е най-хубавият уестърн, правен досега.

— Уестърните ме отегчават — бе отговорила тя. — Наситих им се докато бях там.

— Норман казва, че имал нова звезда в главната мъжка роля. Невада Смит. Казва, че бил най-големият…

— Как беше името? — прекъсна го тя. Не можеше да е чула погрешно.

— Невада Смит — повтори банкерът. — Странно име, но киноартистите винаги носят причудливи имена.

— Ще дойда — бързо прие тя.

Припомни си пристигането в киносалона — тълпата, ярките светлини отвън, изисканите мъже и отрупаните с бижута жени. И после светът сякаш се стопи в магията на сценичния образ.

Беше вече към края на филма: сам в затъмнената стая, шерифът на мирното селище вземаше револвера, който се бе зарекъл никога вече да не докосне.

Камерата се приближи до лицето му толкова близо, че тя почти можеше да види ситните пори на кожата, да усети топлия му дъх. Той вдигна револвера и го погледна.

Почувствува умората, видя как напрежението от взетото решение свива устните му, напряга квадратната челюст, превръща високите, индиански скули в тънки черти, които се врязват в бузите. Но очите бяха тези, които я приковаха.

Бяха очите на мъж, познал смъртта. Неведнъж, а много пъти. Очите на мъж, разбрал безсилието, почувствувал болката и скръбта. Шерифът бавно закрачи към вратата и пристъпи отвън. Яркото слънце огря лицето му. Нахлупи черната шапка над очите си, за да ги закрие от светлината, и закрачи по пустата улица. Лицата на съгражданите му надзъртаха плахо зад щори, пердета и прозорци. Той не отвръщаше на погледите им, продължаваше да върви напред, а избелялата му риза се намокри от потта, стичаща се по гърба му: закърпените джинси изглеждаха съвсем изтъркани на стройните му, леко криви крака. Яркият метал на огромната значка блестеше на гърдите му.

Смъртта носеше елегантни, скъпи дрехи. Прах не загрозяваше блясъка на ботушите му, нито лъскавата дръжка от слонова кост на револвера. Лицето му излъчваше омраза, очите му издаваха удоволствието от това да сее смърт, а ръката му бе провиснала като гърмяща змия върху кобура.

Изгледаха се за миг. Очите на Смъртта проблесваха от радостта на предстоящия двубой. Тези на шерифа бяха уморени и тъжни.

Смъртта посегна пръв, ръката му се устреми към револвера, но с бързина, почти неуловима за окото, револверът на шерифа сякаш скокна в ръката му. Смъртта залитна назад към земята, револверът падна от ръката му и очите му загледаха изцъклено. Тялото потръпна, когато още два куршума се забиха в него, след което замря.

Шерифът остана там за миг, после бавно върна револвера в кобура. Обърна гръб на мъртвеца и закрачи надолу по улицата.

Хората заизлизаха на тълпи от сградите. Гледаха шерифа с разведрени лица. Той не отвърна на погледите им.

Момичето излезе на верандата. Шерифът спря пред нея.

Очите на момичето бяха пълни със сълзи.

Очите на шерифа бяха широко отворени и немигащи. Ненадейно по лицето му се изписа израз на презрение. Отвращение от нейната жажда за кръв, ненавист към града, чиито жители не искаха друго, освен собствената си форма на жертвоприношение.

Ръката му посегна към ризата и отскубна значката. Той я запокити в праха пред краката й и се обърна.

Момичето отправи изумен поглед към значката, после към отдалечаващия се гръб на шерифа. Понечи да изтича подир него, но спря.

Далеч, на края на улицата, шерифът възсядаше коня си. Насочи го към хълмовете. С отпуснати рамене и приведена глава той уморено отминаваше от техния живот към яркото, греещо слънце, когато екранът се затъмни.

В салона цареше тишина, когато лампите светнаха. Рина се обърна към банкера, който й се усмихна смутено и очисти гърлото си:

— За пръв път филм ме грабва така.

Колкото и странно да бе, и тя чувствуваше някаква буца, заседнала в гърлото.

— И мен — сподели пресипнало тя.

Той я улови под ръка.

— Хей там е Бърни Норман. Да отидем да го поздравим.

Пробиха си път през тълпа ентусиазирани доброжелатели. Норман бе солиден мъж с изпъкнала челюст и грейнали от успеха очи.

— Какво ще кажете за Невада Смит? — запита той. — Виждали ли сте някога нещо подобно? Още ли искате да правя филм с Том Микс?

Банкерът се засмя и Рина вдигна очи към него. Той не се смееше много често.

— Том Микс ли? — закиска се той. — Кой е пък той? — Норман тупна банкера по гърба.

— Този филм ще донесе два милиона печалба — каза доволно той. — А аз веднага започвам нов филм с Невада Смит!

Лимузината отби от пътя в подножието на хълма. Мина през железен портал, на който бяха гравирани вече познатите инициали, и заизкачва хълма. Рина погледна през стъклото и видя огромната къща, чийто бял покрив залязващото слънце заливаше с кърваво-оранжеви нюанси.

Започна да се чувствува неловко. Какво правеше тук? Това не беше онзи Невада, когото тя знаеше. Отвори рязко чантата и трескаво затърси из нея телеграмата на Невада, а когато попадна в ръката й и тя я препрочете, малко се успокои.

Припомни си как миналия месец му изпрати телеграма от Швейцария. Три години не беше чувала за него. Три години на непрестанно бягство. Първите шест месеца прекара в Бостън, после скуката я завладя. Последва Ню Йорк, увлеченията, огнените приключения, страстните мъже, хищните жени. И колкото повече бягаше, толкова по-изплашена и самотна се чувствуваше.

За да се стигне до утрото в Цюрих, когато се събуди с греещо в лицето й слънце. Лежеше гола в леглото, с метнат отгоре чаршаф. Пресъхналата й уста изгаряше: имаше чувството, че от месеци не е пила вода. Присегна за гарафата на нощната масичка и след като не я намери, за пръв път разбра, че не е в собствената си стая.

Надигна се в стая, която бе богато мебелирана по европейски маниер, но която й беше съвсем непозната. Огледа за халата си, ала никъде не забеляза своя дреха. Смътно се зачуди къде ли се намира. На нощната масичка имаше цигари и кибрит и тя запали. Парливият дим стигна до гърдите й, когато вратата се отвори.

В стаята влезе красива чернокоса жена. Тя се спря, като видя Рина седнала в леглото. На устните й заигра усмивка. Пристъпи към леглото.

— Ах, вече сте будна, ma cherie — каза тихо тя, наведе се и целуна Рина по устата.

Рина вторачи в нея широко отворени очи.

— Коя сте вие?

— О, любов моя, не ме ли помниш?

Рина поклати глава.

— Може би това ще освежи паметта ви, скъпа моя — каза жената, смъкна пеньоара и притисна главата на Рина към едрата си гръд. — Хайде, не си ли спомняш как се любихме двете? — Ръката й замилва лицето на Рина. Рина я изблъска ядосана.

Вратата пак се отвори и един мъж влезе. Държеше бутилка шампанско в едната си ръка и беше съвсем гол. Той им се усмихна.

— Ах! — каза той. — Ето че всички пак сме будни. Компанията бе започнала да става скучна.

Прекоси стаята и подаде бутилката шампанско на Рина.

— Пийни малко, мила — каза той. — Бедата е… че човек се събужда винаги със страхотна жажда, нали?

Рина вдигна ръце към слепоочията си. Долови тупкането под пръстите си. Беше някакъв кошмар. Не можеше да бъде истина. Не можеше.

Мъжът поглади загрижено главата й.

— Главоболие, да? Ще донеса аспирин.

Обърна се и излезе от стаята. Рина вдигна очи към жената.

— Моля ви — проплака тя, — струва ми се, че съм си загубила ума. Къде се намирам?

— В Цюрих, разбира се, в къщата на Филипе.

— В Цюрих? — попита Рина. — Филипе? — Погледна жената. — Това Филипе ли беше?

— Mais no, разбира се, че не. Това беше Карл, моят съпруг. Не си ли спомняш?

Рина поклати глава.

— Нищо не си спомням.

— Запознахме се на конните надбягвания преди три седмици в Париж — каза жената. — Ти беше сама в ложата, съседна до тази на Филипе. Приятелят ти не бе дошъл, спомняш ли си?

Рина притвори очи. Почваше да си припомня. Бе заложила на червения пъстър кон и мъжът от съседната ложа се бе навел към нея:

— Много разумен избор — бе казал той. — Конят е мой. Аз съм граф дьо Шаен.

— Графът в съседната ложа! — възкликна Рина.

Жената кимна и пак се усмихна.

— Помниш ли? — каза тя с възхитен глас. — Направихме компанията в Париж, но там бе много задушно, затова дойдохме в замъка на Филипе. Беше преди около две седмици.

— Две седмици?

Жената кимна.

— Чудесна група бяхме — каза тя, сядайки на леглото до Рина. — Ти си страшно красиво момиче.

Рина я изгледа безмълвно. Вратата пак се отвори и Карл влезе с шишенце аспирин в едната ръка и бутилка шампанско в другата. Последва го строен рус мъж по домашен халат. Той хвърли няколко снимки на леглото.

— Харесваш ли ги, Рина?

Тя насочи поглед към снимките. Почувствува нещо да се надига в гърлото й. Това не можеше да бъде тя. Не в такива пози. Гола. С тази жена и тези мъже. Вдигна безпомощен поглед към тях.

Графът се усмихваше.

— Можеше да ги направя по-добре — заоправдава се той. — Но изглежда не съм нагласил добре самоснимачката.

Жената ги събра.

— Намирам ги за добри, Филипе — усмихна се тя. — Толкова смешно беше. Да правиш любов с малкото апаратче в ръка, за да можеш да ни снимаш същевременно.

Рина продължаваше да мълчи.

Карл се наведе към нея.

— Нашата малка americaine е неразположена — каза нежно той. Подаде й две таблетки аспирин. — Ето, вземи. Ще ти стане по-добре.

Рина изгледа тримата.

— Бих желала да се облека, моля ви — каза тя с отпаднал глас.

Жената кимна.

— Но разбира се — каза тя. — Дрехите ти са в гардероба.

Тримата се обърнаха и напуснаха стаята.

Рина стана от леглото и бързо си изми лицето. Замисли се дали да си вземе душ, но се отказа. Бързаше час по-скоро да си ходи. Облече се и влезе в другата стая.

Жената беше все още по пеньоар, но мъжете бяха по леки ризи и бели панталони. Тя се запъти да излезе, без да ги погледне. Мъжът на име Карл я повика:

— Мисис Корд, забравихте си чантата.

Тя мълчаливо се върна и я взе от него, избягвайки да го гледа в очите.

— Сложих един комплект от снимките за спомен от нашето прекарване.

Отвори чантата. Снимките се взираха непристойно в нея.

— Не ги искам, — каза тя и ги измъкна. Той ги бутна настрани.

— Запазете си ги. Ние винаги можем да извадим други копия от негативите.

Бавно вдигна очи към лицето му. Той се усмихваше.

— Може би бихте изпили чаша кафе, преди да поговорим делово? — запита я учтиво той.

Негативите й струваха десет хиляди долара и тя ги изгори в един пепелник, преди да излезе от стаята. Изпрати телеграма до Невада от хотела веднага щом се настани:

Отговорът получи на следващия ден, заедно с чек за пет хиляди долара и резервации от Цюрих до Калифорния.

Смачка телеграмата в ръка, след като я прочете още веднъж, докато лимузината се катереше към върха на хълма. Телеграмата беше типична за онзи Невада, когото тя помнеше. Обаче никак не подхождаше на този Невада, когото предстоеше да види:

Беше подписана: НЕВАДА.

17.

Невада се облегна на стола и огледа огромния кабинет. Напрежение цареше в залата. Дан Пиърс благо се усмихваше.

— Този път не парите са важни, Бърни — каза той. — Просто чувствуваме, че моментът е подходящ. Нека направим филм за Запада, такъв, какъвто наистина беше, и да оставим залъгалките, с които се занимавахме години наред.

Норман сведе глава към бюрото и пръстите му заиграха по подвързания в синьо сценарий. Лицето му доби сериозно изражение.

— Въпросът не е в сценария, Дан — каза той, обръщайки се към фон Елстер за подкрепа. — Ние наистина смятаме, че той е чудесен, нали?

Дългокракият, плешив режисьор кимна:

— Един от най-добрите, който някога съм чел.

— Тогава защо се дърпате? — запита импресариото.

Норман поклати глава.

— Времето не е подходящо. Индустрията е стресната. Скоро „Уорнър“ пуска първия говорещ филм: „Светлините на Ню Йорк“. Някои хора смятат, че с неговото пускане ще настъпи краят на немия филм.

Дан Пиърс се разсмя.

— Измишльотини! Филмите затова са филми. Ако човек иска да чуе артистите да говорят, ще отиде на театър. Там се говори.

Норман се обърна към Невада с бащински тон:

— Слушай, Невада, кога сме те изпързаляли? От деня, когато се появи, сме се отнасяли добре с тебе. Ако става въпрос за пари, няма проблем. Само назови сумата.

Невада се усмихна.

— Не са парите, Бърни. Ти знаеш. Десет хиляди седмично е достатъчно за когото и да било, независимо, че данъците скочиха до седем на сто. Въпросът е за сценария. Това е първият реалистичен сценарий, който ми е попадал тук.

Норман посегна и взе една пура. Невада се облегна на стола. Припомни си кога бе прочел сценария за пръв път. Миналата година, докато снимаше „Стрелба по залез“.

Един от сценаристите, млад мъж с очила и много бледа кожа, бе пристъпил към него.

— Мистър Смит — започна той боязливо, — мога ли да ви обезпокоя за минутка?

Невада се обърна на гримьорския стол.

— Да, разбира се…

— Марк Вайс — представи се сценаристът. Невада се усмихна.

— Разбира се, Марк, с какво мога да ви бъда полезен?

— Имам един сценарий, който бих искал да прочетете — бързо каза Вайс. — Прекарах две години в проучването му. Касае се за един от последните стрелци на Югозапада. Мисля, че се различава от всичко, създавано досега.

— Ще го прочета с удоволствие. — Това беше едно от неприятните задължения на звездите. Всеки имаше по един сценарий, който трябваше непременно да бъде прочетен, и всеки сценарий беше най-великият, писан досега. — Какво е заглавието?

— „Ренегатът“. — Той му подаде обвития в синьо сценарий.

Бе доста тежък. Отгърна на последната страница и погледна сценариста със съмнение. Сценарият надвишаваше три пъти стандарта.

— Не е ли малко дълъг?

Вайс кимна.

— Дълъг е, но не виждам как бих могъл да го съкратя. Всичко в него е вярно. Последните две години се рових в стари вестници из целия Югозапад.

Невада се обърна към гримьора със сценария в ръка.

— И какво става с героя? — запита той през рамо.

— Никой не знае. Един ден просто изчезнал и нищо вече не се чуло за него. Гонила го потеря и се предполага, че е загинал нейде из планините.

— Всяка нова история е добра — каза Невада. — Хората се поумориха от все едни и същи герои. Как се казва твоят?

Гласът на сценариста сякаш увисна във въздуха.

— Санд — каза той. — Макс Санд.

Сценарият се изплъзна от ръката на Невада. Той усети как кръвта залива лицето му.

— Какво казахте? — запита глухо той. Вайс го изгледа.

— Макс Санд. Можем да го променим, но това е истинското му име.

Невада поклати глава и погледна сценария. Той лежеше на земята. Вайс коленичи бързо и го вдигна.

— Стана ли ви нещо, мистър Смит? — запита загрижено той.

Невада си пое дълбоко дъх. Почувствува как самообладанието му се възвръща. Взе сценария от протегнатата към него ръка и се усмихна насила.

Лицето на Вайс просветна.

— Благодаря ви, мистър Смит — каза признателно той. — Много съм ви благодарен. Много.

Цяла седмица Невада не можа да намери време да го прочете. Странно, ала му се струваше, че ако го стори, ще разкрие себе си. После една вечер, след като се беше нахранил, влезе в библиотеката, където фон Елстер седеше изцяло вглъбен в сценария.

— Откога седи това при теб? — запита режисьорът.

Невада сви рамене.

— Около седмица. Знаеш как е. Всеки сценарист те преследва с ръкописа си. Бива ли го?

Фон Елстер бавно го остави настрана.

— Дали го бива? Страшен е! Искам да бъда режисьор, ако се заловиш с него.

Късно същата нощ, с още светеща над леглото лампа, Невада разбра какво е искал да каже режисьорът. Вайс бе предал дълбочина и смисъл в образа на един мъж, живял самотен и изградил своя философия, родена от болката и страданието. Нямаше величие в престъпленията му, само отчаяната борба за преживяване.

Още докато го четеше, Невада знаеше, че филмът ще бъде направен. Сценарият бе прекалено добър, за да се захвърли. За своя собствена защита той трябваше да се залови. Попаднеше ли в други ръце, не се знаеше докъде биха могли да се заровят в живота на Макс Санд.

На другата сутрин купи ръкописа от Вайс за хиляда долара.

Изведнъж Невада се върна към настоящето.

— Нека изчакаме една година — казваше Бърни Норман. — Дотогава ще знаем какво да правим.

Дан Пиърс го погледна отсреща. Невада познаваше този поглед. Той означаваше, че Пиърс е изчерпал възможностите си.

— Чаплин и Пикфорд не сбъркаха, когато основаха „Юнайтед Артистс“ — се намеси Невада. — Предполагам, че това е единственият начин звездите да правят филмите, които желаят.

Очите на Норман заиграха лукаво.

— Но ето вече цяла година не са прокопсали — каза той — Изтърваха куп работа.

— Може и така да е — отбеляза Невада. — Времето ще покаже. Компанията е още млада.

Норман изгледа Пиърс, после Невада.

— Добре! — каза той. — Ще ви предложа следната сделка. Ние ще заложим половин милион за филма, ти ще поемеш гаранциите по останалите разходи.

— Това прави още милион и половина! — отвърна Пиърс. — Откъде ще вземе Невада толкова пари?

Норман се усмихна.

— Откъдето ги вземаме и ние. От банката. Няма да му бъде трудно. Аз ще уредя всичко. Правата за филма ще бъдат сто процента ваши. Ние ще вземем само таксата за разпространение и ще си приберем първоначалния капитал. Тази сделка е по-добра от това, което би ви предложила „Юнайтед Артистс“. Тя ти показва колко желаем да бъде заедно, Невада. Честно ли е?

Невада не си правеше илюзии. Не сполучеше ли филмът, полиците в банката щяха да носят неговото име, а не това на Норман. Щеше да загуби всичко, което притежаваше, че и повече. Погледна обвития в синьо сценарий. Решението започна да се оформя в него.

Веднъж бащата на Джонас му бе казал, че няма удоволствие от загубата или печалбата, ако не играеш със собствени пари, и че човек никога не може да спечели много, ако играе на дребни залози. Филмът не можеше да не сполучи. Той го знаеше. Чувствуваше го.

Пак погледна към Норман.

— Добре, Бърни — прие той. — Съгласен съм.

Когато по залез излязоха от бунгалото, което служеше за кабинет на Норман, Невада погледна към импресариото си. Лицето на Пиърс бе свъсено.

— Няма да е зле да дойдеш до кантората — промърмори той. — Трябва доста неща да обсъдим.

— Можем да го отложим за утре — каза Невада. — Имам гости от Изток, чакат ме у дома.

— Мисля, че налапахме голям залък — каза импресариото.

Тръгнаха към колите си.

— Струва ми се, че беше време — увери го Невада. — Единственият начин да се правят големи пари е да се рискува на едро.

— Но по този начин може да се загуби — каза непреклонно Пиърс.

Невада спря край своята бяла „Шутц Беъркат“. Положи с любов ръка на дръжката, по същия начин, както го правеше с конете си.

— Няма да загубим!

Импресариото го погледна косо.

— Надявам се, че знаеш какво правиш. Просто не ми харесва, когато Норман така охотно ни обещава печалбата. Някъде има уловка.

Невада се усмихна.

— Лошото при теб, Дан, е, че си импресарио. Всички сте все недоверчиви. Бърни се съгласи, защото трябваше. Не му се искаше да ме загуби. — Отвори вратата и влезе в колата. — Утре в десет ще бъда в кантората ти.

— Добре — каза агентът. Тръгна към колата, после спря и се върна. — Тази работа с говорящите филми ме тревожи. Две други компании съобщиха, че също се залавят с тях.

— Остави ги! — каза Невада. — Тяхна си работа. — Завъртя ключа, натисна стартера и мощният двигател изръмжа. — Сега е новост — викна той към Пиърс. — Докато се появи нашият филм, хората ще са забравили за говорящите филми.

Телефонът на малката масичка до леглото звънна тихо. Рина отиде и вдигна слушалката. Беше един от онези френски телефони, първият, който виждаше след завръщането си от Европа. Вече позната й емблема бе гравирана в средата, където обикновено се отпечатваха цифрите.

— Ало?

Познатият глас на Невада прозвуча в ухото й.

— Как си, приятелко? Настани ли се вече?

— Невада! — възкликна тя.

— Имаш и други приятели?

Тя се засмя.

— Разопаковах си багажа! — каза тя. — И направо съм смаяна.

— От какво?

— От всичко. Това място. Приказно е. Не съм виждала никога нещо подобно.

Гласът му беше тих шепот в ухото й.

— Не е кой знае колко. Малко просторничко, но го наричам свой дом.

— О, Невада! — засмя се тя. — Все още не мога да повярвам. Защо си построил такава фантастична къща? Съвсем не ти подобава.

— Тя е част от играта, Рина — обясни той. — Като голямата бяла шапка, чудатите ризи и цветните ботуши. Човек не е никаква звезда без парадните си дрехи.

— С „Н“ чертичка „С“ по всичко? — попита тя.

— С „Н“ чертичка „С“ по всичко — повтори той. — Но не се оставяй това да ти вземе ума. Има и по-щури неща в Холивуд.

— Толкова много имам да ти разказвам! — каза тя. — Кога ще се прибереш у дома?

— У дома ли? — той се разсмя. — Че аз съм у дома. Чакам те долу, в бара.

— Слизам след минутка — каза тя, после се поколеба. — Но, Невада, как ще намеря бара? Тази къща е необятна.

— Имаме индианци-водачи за тази цел — каза той. — Ще ти изпратя един.

Тя остави слушалката и отиде до огледалото. Тъкмо оправи червилото по устните си, когато на вратата тихо се почука.

Прекоси стаята и отвори вратата.

Пред нея застана усмихнат Невада.

— Моля за извинение, г’жо — каза той с шеговито официален тон. — Обърнах цялата сграда с главата надолу и няма да ми повярвате, но единственият индианец наоколо съм аз!

— О, Невада! — тихо каза тя.

После изведнъж се намери в прегръдките му, заровила лице в здравите мускули на гърдите му, мокрейки със сълзите си меката му бяла чудата риза.