Торбарите

1.

Джени прекрачи през завесата на вратата към камерата и режисьорът викна:

— Изключвай! Край!

И всичко свърши.

Застана там за миг, замаяна, примигваща под гаснещите прожектори. После потискащата августовска задуха я обля и тя почувства, че ще припадне. Протегна ръка да се подпре. Някак далечен й звучеше страхотният шум, който се вдигна на сцената и я превърна в лудница. Всички се смееха и говореха едновременно.

Някой й тикна в ръцете чаша вода. Изпи я веднага, изпълнена с благодарност. Изведнъж се разтрепери, почувства някакъв хлад и гардеробиерката бързо я наметна с някакъв халат, покривайки прозрачния костюм.

— Благодаря — промълви тя.

— Няма защо, мис Дентън — каза жената. После я изгледа зачудено. — Добре ли се чувствате?

— Чудесно — отвърна Джени. Усети как по челото й избива студена пот. Гардеробиерката вдигна ръка и гримьорът дотича. Бързо изтри лицето й с влажна гъба. Лекият аромат на див лешник нахлу в ноздрите й и тя се почувства по-добре.

— Мис Дентън — настоя гримьорът, — най-добре ще бъде да си полегнете малко. Изтощена сте.

Тя послушно го остави да я отведе до набързо приготвената съблекалня. Погледна назад през рамо, когато влизаше. Бяха измъкнали бутилките и уискито се лееше. Всички се бяха струпали около режисьора, шумно го поздравяваха, изказваха възхищението си, за да бъдат наети за следващия му филм. Вече я бяха забравили.

Затвори вратата след себе си и се опъна на походния креват. Уморено притвори очи. Трите месеца, определени за снимането на филма, се бяха проточили на пет. Пет месеца денонощни снимки, изтощение, ставане в пет сутринта, строполясване в леглото като камък в полунощ, понякога и по-късно. Пет месеца, докато всичко, вложено в сценария, се загуби в някакъв хаос от повторни снимки, корекции по сценария и чисто объркване. Пак се разтрепери и издърпа лекото вълнено одеяло върху себе си, продължавайки да потръпва. Затвори очи. Обърна се настрана, присви колене и ги обгърна с ръце. Бавно топлината на тялото й се разля около нея и тя се почувства по-добре.

Когато отвори очи, Айлин Гейлърд седеше на стола отсреща. Не бе я чула да влиза в малката стая.

— Здравей — поздрави Джени и се изправи. — Дълго ли спах?

— Около един час — усмихна се Айлин. — Беше ти нужно.

— Много ми е неловко — каза Джени. — Обикновено не постъпвам така. Но се почувствах страшно уморена.

— Мина през страшно напрежение. Но вече няма за какво да се тревожиш. Когато този филм излезе, ти ще бъдеш голяма звезда — една от най-големите.

— Надявам се — отвърна скромно Джени. Погледна към Айлин. — Когато си помисля за всичките хора, които така здраво работиха и колко много дадоха за филма, не мога да понеса мисълта, че бих могла да ги разочаровам.

— Няма. От това, което видях, ти си наистина великолепна. — Айлин се изправи и загледа Джени. — Мисля, че е хубаво да пийнеш нещо топло.

Джени се усмихна, когато видя Айлин да сваля кутията с какаото.

— Шоколад?

— Защо не? — отвърна Айлин. — Ще те ободри повече от чая. Освен това няма защо да се притесняваш за диетата. Филмът свърши.

— Слава богу — каза Джени и се изправи. — Още един обяд от извара и щях да повърна. — Тя прекоси малката стая към гардеробчето. — Най-добре да се освободя от това.

Айлин кимна. Загледа как Джени си смъкна дрехите — прозрачните копринени шалвари и ефирната блуза с елечето от синьо кадифе, бродирано със злато, представляващи костюма й от последната сцена. Огледа с одобрение фигурата на момичето и опитният й поглед остана доволен от видяното.

Сега й беше радостно, че Джонас бе пратил да я повикат. Отначало не бе така. Не искаше да се връща в Холивуд, при клюките, надпреварването за слава, придаването на важности, жалките ревности. И най-вече не искаше да се връща заради спомените си.

Но когато разгледа снимката, нещо в момичето я бе притеглило назад. Разбираше какво е видял в нея Джонас. Тя с нещо напомняше на Рина, но едновременно с това притежаваше черти, които бяха само нейни.

Едва когато проучи снимката по-внимателно, разбра за какво се касаеше. Момичето излъчваше една странна аскетичност, независимо от чувствените си черти. Зад светското си познание очите от портрета гледаха с бистрата невинност на дете. Беше лицето на момиче, запазило душата си недокосната, независимо колко богат бе натрупаният й опит.

Джени си закопча сутиена и нахлузи плътния черен пуловер, докато той стигна до широките панталони. Седна и пое чашата горещ шоколад от Айлин.

— Сякаш изведнъж съм изпразнена — заяви тя, след като отпи от чашата. — Чувствам се напълно изчерпана.

Айлин се усмихна и също отпи.

— Всеки се чувства така след завършването на филм.

— Струва ми се, че никога не бих могла да направя втори — продължи Джени замислено. — Че друга роля никога не би ме заинтересувала. Като че ли цялата ми същност се преля в този филм и не ми е останало нищо повече.

Айлин пак се усмихна.

— Това ще изчезне в момента, когато сложат новия сценарий в ръцете ти.

— Така ли мислиш? — попита Джени. — Така ли става?

Айлин кимна:

— Винаги е така.

Шумна врява долетя през тънките стени. Джени се усмихна.

— Вдигат цяло тържество.

— Корд поръча да се изпрати богата трапеза. Двама души обслужват на бара. — Айлин си изпи шоколада и остави чашата. Стана и погледна момичето. — Всъщност, дойдох да се сбогуваме.

Джени я погледна въпросително.

— Заминаваш ли?

Айлин кимна.

— Връщам се на Изток, с нощния влак.

— О — пророни Джени. Остави чашата и стана. Протегна ръка на Айлин. — Благодаря за всичко, което стори. Много научих от теб.

Айлин пое ръката й.

— Отначало не ми се идваше, но сега се радвам, че дойдох.

Ръкуваха се официално.

— Надявам се пак да работим заедно — каза Джени.

Айлин тръгна към вратата. Обърна се.

— Сигурна съм в това — каза тя. — Ако ме искаш, пиши ми. Ще дойда на драго сърце.

Само след миг вратата пак се отвори и Ал Петрочели, отговорникът по рекламата, надникна. Зад него нахлу порой музика.

— Хайде, идвай — каза той. — Тържеството е в разгара си. Корд ни изпрати оркестър.

Тя остави цигарата.

— Само за минутка — каза тя и се обърна към огледалото, да си оправи косата.

Той я погледна.

— Няма да дойдеш така? — запита недоумяващо той.

— Защо не? Филмът свърши.

Той влезе в стаята и затвори вратата след себе си.

— Но, скъпа Джени, опитай се да разбереш. Има представители на „Лайф“. Ще отразяват тържеството. Какво ще си помислят читателите им, ако звездата на най-големия филм, който сме направили от десет години, е облечена в обикновен чер пуловер и панталони? Трябва да им дадем да видят повече.

— Няма да облека вече този костюм — настоя упорито Джени.

— Моля ти се, мила. Обещах им малко поразголена красота.

— Щом това искат, дайте им снимки от филма.

— Сега не е време за капризи — заяви Ал. — Слушай, досега беше послушно момиче. Хайде. Само този път, моля те.

— Всичко е наред, Ал — долетя зад него гласът на Бонър. — Ако Джени не иска да се преоблече, няма защо да го прави. — На лицето му грееше приятната грозна усмивка, когато влезе в малката съблекалня. — Всъщност — продължи той — мисля, че за читателите на „Лайф“ това би било приятна промяна.

Ал го погледна.

— Добре, щом смятате така, мистър Бонър — примири се той.

Бонър се обърна към нея все така усмихнат.

— Е, ето че сполучи.

Тя не му отговори, само продължи да го гледа.

— Мислих за теб — каза той, приковал очи в лицето й. — Сега ти си голяма звезда.

Тя не каза нищо.

— „Грешницата“ ще бъде недостижим филм.

— Не съм мислила за това — призна тя.

— Разбира се. Нито ти, нито Джонас — засмя се Бонър. — Защо ви е? Не ви е това работата. То е моя грижа. Джонас е човек на настроенията. Иска ли да направи филм, прави филм. Но могат да минат осем години, преди да се захване с нов.

— Така ли? — запита тя, срещайки спокойно погледа му. Той сви рамене.

— Моя работа е да те включвам във филми. Ако минат години, докато направиш нов филм, хората ще те забравят. — Той бръкна в палтото и извади пакет цигари. — Онази мексиканка все още ли работи при теб?

— Да.

— В същия дом ли живееш?

— Разбира се.

— Мислех да прескоча някоя вечер следващата седмица — продължи той. — Искам да обсъдим някои сценарии.

Тя замълча.

— Джонас заминава — отбеляза той. — По работа, в Канада. — Усмихна се. — Знаеш ли, добре, че не е чул какво се говори за теб.

Тя бавно въздъхна.

— Да.

— Какво ще кажеш за сряда вечерта?

— По-добре първо се обади по телефона — каза тя през свити устни.

— Разбира се, забравих. Нищо не се е променило, нали?

Тя вдигна очи към него.

— Не — каза безжизнено тя. После се запъти покрай него към вратата. Обзе я страхотна слабост. Нищо не се беше променило. При нея винаги ставаше така. Нищо не се променяше, освен начина на плащане.

2.

Събуди се и видя разлюляното бяло пране, окачено на въжето за простиране пред прозореца. Тежкият аромат на телешко със зеле, който летният бриз донесе от съседната кухня, й подсказа, че е неделя. Неделите бяха винаги такива, само дето, когато беше малка, бяха по-весели.

В неделя, когато се върнеше от църква с майка си, баща й я очакваше усмихнат, със сресани и подрязани мустаци, с гладко лице, леко дъхащ на моряшки ром. Подхвърляше я във въздуха и я улавяше, притискаше я към себе си и изръмжаваше: „Как е моето малко Мече Джени тази сутрин? Дали е сладка и изпълнена с божия святост направо от извора зад черквата?“.

Тя се смееше и той се смееше, а понякога и майка й се смееше дори, като казваше: „Е, Томас Дентън, тъй ли трябва един баща да говори на дъщеря си, посявайки в нея зърното на собственото си непокорство пред божията воля?“.

И баща й, и майка й бяха млади, изпълнени със смях и щастие, с божията благодат, която обливаше залива на Сан Франциско. След обилния обяд той се обличаше старателно в хубавия си син костюм, улавяше я за ръка и двамата се отправяха да търсят приключения.

Първото приключение биваше кабелният трамвай, който минаваше покрай къщата им. Уловил я в прегръдките си, баща й скачаше в движещата се кола и като размахваше синьо-бялата си карта на кондуктор, която му даваше право да се вози безплатно във всяка от колите на компанията, си проправяше път напред към ватмана. Там държеше лицето й към насрещния вятър, докато дъхът й заседнеше в гърлото и тя си мислеше, че ще се пукне от радост, докато свежият, сладък вятър пълнеше гърдите й.

— Това е моята дъщеря, Мечето Джени! — обясняваше той на всеки, готов да го слуша, и гордо я вдигаше така, че всеки да я види.

И пътниците, погълнати дотогава от собствените си мисли, й се усмихваха, заразени от радостта, която искреше от кръгличкото грейнало лице.

После отиваха в парка или понякога на кея, където си хапваха топли скариди или раци, обилно подправени с чесън, а баща й пиеше тъмна пенеста бира, купувана от контрабандиста, който сновеше наоколо. Но само за да премахне миризмата на чесъна, разбира се. Или отиваха в зоологическата градина и той й купуваше пакетче фъстъци, за да нахрани слона или маймуните в клетките. А привечер се връщаха; тя беше уморена и понякога дори заспала в прегръдките на баща си. А на другия ден беше понеделник и тя едва дочакваше следващата неделя.

Не, нищо не минаваше така бързо както неделите в детството. После тръгна на училище, отначало изплашена от сестрите, строги и отблъскващи в черните си одежди. Дребното й, кръгло лице беше замислено над моряшката блуза с морскосиния шнур. Но те я учеха на катехизиса, после я миропомазаха и страхът й постепенно изчезна и започна да ги възприема като възпитателки, които й разкриваха богатството на християнския живот, а безгрижните недели потъваха все по-надълбоко в гънките на разума, докато едва можеше да си ги припомни.

Джени лежеше мирно в шестнадесетгодишното си легло, с уши изострени към шумовете на неделната утрин. За миг беше тихо, а след това прокънтя пискливият глас на майка й:

— Мистър Дентън, за последен път ти казвам, че е време да се става за утринната литургия.

Гласът на баща й бе дрезгав, думите — неразбираеми. Мислено го виждаше как лежи небръснат и подпухнал от съботната си бира, по дългите си вълнени долни гащи, на мекото широко легло, заровил лице в огромната възглавница. Пак чу гласа на майка си:

— Но аз обещах на отец Хедли, че тази сутрин ще дойдеш. Ако не те е грижа за собствената ти душа, помисли поне за жена си и дъщеря си.

Не чу отговор, после вратата се затръшна и майка й се оттегли в кухнята. Джени стъпи с босите си крака на пода и затърси пантофите. Намери ги и стана, а дългата памучна нощница се провлачи до глезените й, когато прекоси стаята.

На път за банята влезе в кухнята и майка й се обърна от печката:

— Можеш да сложиш новото синьо боне, което ти направих специално за черква, Джени, скъпа.

— Да, мамо.

Старателно си изми зъбите, припомняйки си думите на сестра Филомена в часа по хигиена. Кръгови движения с четката, започващи от венците, после надолу, за да се премахнат всички остатъци от храна, които биха предизвикали гниене. Внимателно си огледа зъбите в огледалото. Имаше хубави зъби. Чисти, бели и равни.

Обичаше чистотата. Не като повечето от момичетата в Колежа на милосърдието, идващи от същия беден квартал, които се къпеха само веднъж седмично, в събота. Къпеше се всяка вечер — дори ако трябваше да затопля вода в кухнята на старата сграда, в която живееха под наем.

Сивите, бистри очи гледаха лицето и тя се опита да си представи как би изглеждала в бялата касинка и униформата на милосърдна сестра. Скоро трябваше да реши. Изпитите бяха следващия месец и всеки ученик получаваше стипендия в училището за милосърдни сестри „Сейнт Мери“.

Сестрите я обичаха и тя винаги получаваше високи бележки по време на стажа си в „Сейнт Мери“. Освен това отец Хедли бе писал на Майка М. Ърнест да я препоръча като благочестива стажантка, редовна посетителка на литургиите, за разлика от другите съвременни момичета, които прекарваха по-голямата част от времето си пред огледалото над грима си, отколкото коленичили в църковния олтар пред своя Бог. Отец Хедли бе изразил своята увереност, че благочестивата Майка ще намери начин да възнагради това бедно дете за неговото смирение.

Стипендията за колежа „Сейнт Мери“ се даваше всяка година на един ученик, показал най-добри успехи в областта на религията и учението, преценяван от комитет, оглавяван от архиепископа. Тази година стипендията бе определена за нея, ако решеше да стане милосърдна сестра. Именно тази сутрин, след богослужението, тя трябваше да се представи на Майка М. Ърнест в Дома на сестрите, за да й даде отговор.

— Получаваш милостта божия — й бе казала сестра Сирил, след като й съобщи за избора на комисията. — Но решението ще трябва да вземеш ти. Може би грижата за болни и безпомощни не е истинското ти призвание.

Сестра Сирил бе погледнала момичето, застанало кротко пред бюрото й. Джени вече бе източена и стройна, с женствено тяло и все пак странно невинна, с благите си сиви очи, които й отвърнаха на погледа. Джени не проговори. Сестра Сирил й се усмихна.

— Разполагаш с една седмица, за да размислиш — каза добродушно тя. — Иди в Дома на сестрите следващата неделя след литургията. Майка Мери Ърнест ще бъде там, за да й съобщиш отговора си.

Баща й бе изпсувал ядовито, когато научи за стипендията.

— Що за живот е това за едно дете? Да чисти подлогите на разни дъртаци. Нищо чудно да я уговорят да стане монахиня.

После се обърна гневно към майка й.

— Всичко това е твое дело — викна той. — Ти и разните пастори, които слушаш. Какво толкова свещено има в това да отнемеш на едно дете започналите да бликат в него сокове на живота и да го затвориш зад зидовете на манастир?

Лицето на майка й пребледня.

— Богохулстваш, Томас Дентън — изрече хладно тя. — Ако поне веднъж бе дошъл да поговориш с добрия отец Хедли, щеше да разбереш колко грешиш. И ако дъщеря ти стане религиозна, аз ще бъда най-гордата християнска майка. Какво лошо има в това да повериш дъщеря си в ръцете на Христа?

— М-да — възрази тежко той. — Но кой ще бъде виновен, когато детето порасне и разбере, че е ограбено от удоволствието и насладата да бъде жена? — Той се обърна към Джени и я погледна. — Мечо Джени — обясни благо той, — аз не възразявам да станеш милосърдна сестра при условие че искаш. Не мисли за майка ти и за мен. Не мисли и за църквата. От значение си само ти. — Той изпъшка. — Разбираш ли ме, чедо?

— Разбирам, татко — кимна Джени.

— Ти няма да спреш, докато не видиш дъщеря си курва — изведнъж писна майка й насреща му.

Той се изви рязко.

— Бих предпочел да я видя курва по свое собствено желание, отколкото завлечена насила в манастир. — Погледна Джени и гласът му пак се смекчи. — Искаш ли да станеш милосърдна сестра, Мечо Джени?

Тя го погледна с бистрите си сиви очи.

— Мисля, че да, татко.

— Щом такова е желанието ти, Мечо Джени — каза тихо той, — то аз съм доволен от него.

Майка й го изгледа тържествуващо.

— Кога ще се научиш, че не можеш да се бориш против бога, Томас Дентън?

Той се накани да й отговори, после сви устни и излезе от къщи.

Сестра Сирил почука на масивната дъбова врата на кабинета.

— Влез — прозвуча ясен, мощен глас. Тя отвори вратата и направи знак на Джени.

Джени пристъпи колебливо в стаята, последвана от сестра Сирил.

— Това е Джени Дентън, Преподобна майко.

Жена на средна възраст, в черни одежди, каквито се носеха от сестрите, вдигна поглед зад бюрото. До нея имаше полупразна чаша чай. Огледа момичето с открито любопитните си, пълни с въпроси, очи. След миг се усмихна, разкривайки правилни бели зъби.

— Значи ти си Джени Дентън — започна тя, протягайки ръка.

Джени веднага се поклони и целуна пръстена на ръката на Преподобната майка.

— Да, Преподобна майко. — Изправи се и застана скована пред бюрото.

Майка М. Ърнест се усмихна отново, в очите й се появиха развеселени пламъчета.

— Отпусни се, дете — каза тя. — Няма да те изям.

Джени се усмихна неловко. Преподобната майка надигна вежди.

— Би ли желала чашка чай? — запита тя. — Чаша чай винаги ме кара да се чувствам по-добре.

— Да, благодаря — прие сковано Джени.

Преподобната майка вдигна поглед и кимна на сестра Сирил.

— Аз ще донеса, Преподобна майко — бързо каза сестрата.

— И една за мен, моля те. — Майка М. Ърнест се обърна към Джени. — Много обичам чай — усмихна й се тя. — А тук го имат. Не от онзи слаб чай, който се дава в болниците; истински чай, запарен в чайник, както се следва. Ще седнеш ли, дете?

Последното дойде така неочаквано, че Джени не беше сигурна дали наистина го е чула.

— Какво, Майко? — заекна тя.

— Няма ли да седнеш, дете? Няма защо да се притесняваш от мен. Аз искам да бъдем приятелки.

— Да, Майко — каза Джени и седна, още по-нервна отпреди.

Преподобната майка я огледа.

— И така, ти си решила да станеш милосърдна сестра, така ли?

— Да, Преподобна майко.

Преподобната майка прикова прямите си любопитни очи в нея.

— Защо? — ненадейно попита тя.

— Защо ли? — Джени бе изненадана от въпроса. Очите й се отпуснаха пред погледа на Преподобната майка. — Защо? — Тя пак ги отправи към Майката. — Не зная. Всъщност, никога не съм мислила за това.

— Колко годишна си, дете? — запита Преподобната майка.

— Следващия месец, точно преди матурата, ще навърша седемнадесет.

— Винаги си имала желание да станеш сестра и да помагаш на болните, още от дете, така ли?

Джени поклати глава.

— Не — отвърна откровено тя. — Досега не съм мислила много задълбочено.

— Да бъдеш сестра не е лека работа. В „Сейнт Мери“ ще разполагаш с много малко време за себе си. Ще работиш и ще учиш през целия ден, нощем ще оставаш в пансиона. Само един ден през месеца ще можеш да посещаваш родителите си. — Преподобната майка извъртя дръжката на чашата си тъй, че да сочи встрани от нея. — Това може да не се хареса на твоя приятел.

— Но аз нямам приятел — обади се Джени.

— На разходките излизаш с Майкъл Халоран — каза Преподобната майка. — И всяка събота играеш тенис с него. Не е ли той твоят приятел?

Джени се засмя.

— Не, Преподобна майко. Не ми е приятел в този смисъл. — Пак се засмя, този път на себе си, като си спомни за нервния дангалак, чиито романтични мисли стигаха само до неговия бекхенд. — Той е най-добрият играч на тенис тук, това е всичко. — После добави. — И някой ден ще го победя.

— През годината ти бе капитан на отбора по тенис на момичетата?

Джени кимна.

— В „Сейнт Мери“ няма да разполагаш с време за тенис — посочи Преподобната майка. Джени нищо не отговори.

— Има ли нещо, което желаеш повече от това да станеш милосърдна сестра?

Джени се замисли за момент. После вдигна очи към Преподобната майка.

— Искам да победя Хелен Уилкс в шампионата по тенис на Съединените щати.

Преподобната майка се разсмя. Продължаваше да се смее, когато сестра Сирил влезе с чая. Погледна момичето.

— Бива си те — каза накрая тя. — А предчувствам, че ще станеш и много добра милосърдна сестра.

3.

Том Дентън усети, че нещо не е наред в момента, когато застана на гишето за плика със заплатата си. Обикновено касиерът имаше готово остроумие от рода на това да задържи ли плика и да го предаде на жена му, за да не изчезне в бирарията в събота вечер. Но този път нямаше шега, нито дружелюбно остроумие, което бе неизбежен спътник на седмичните им срещи вече близо петнадесет години. Вместо това, касиерът бързо му мушна плика изпод стоманената решетка на гишето, извил поглед встрани.

Том го изгледа за момент. После погледна към хората в редицата зад него. Те също знаеха. Разбираше от начина, по който го гледаха. Обзе го някакво чувство на срам. Това не можеше да му се случи. Не след петнайсет години работа. Отпусна поглед и се отстрани от гишето с плика в ръка.

Не беше нужно някой да му обяснява, че времената са тежки. Беше 1931 година и доказателствата бяха навсякъде край него. Семействата, получаващи помощи, опашките за хляб, безкрайните сиви, уморени лица на мъжете, които се качваха в колата му всяка сутрин.

Почти беше излязъл от депото. Изведнъж не можеше повече да чака и се шмугна в един тъмен ъгъл да отвори плика със заплатата. Разкъса го с треперещи пръсти. Първото нещо, което попадна в ръцете му, бе всяващата ужас зелена хартийка.

Загледа я в недоумение. Сигурно беше грешка. Не можеше да се касае за него. Той не работеше от година или две, дори не от пет. Имаше старшинство. Петнайсет години. Не можеха да уволняват работниците с петнайсет години стаж. Не още.

А бяха го сторили. Пак загледа листа на слабата светлина. Уволнен. Каква горчива ирония. Причината, която изтъкваха за всички намалявания на заплатите, бе да избегнели уволненията. Дори и профсъюзът така им го беше обяснил.

Натъпка плика в джоба си, опитвайки се да се пребори с внезапно появилия се страх, свил стомаха му. Какво щеше да прави сега? Разбираше само от трамваи. Беше забравил всички други умения, не помнеше много от нещата, които бе работил. Сещаше се, че на младини бе карал ръчна количка.

Излезе от тъмното депо и премигна на дневната светлина. Отвън на тротоара стоеше група мъже в износени сини униформи. Един от тях му подвикна:

— И тебе ли, Дентън?

— Да — погледна го Том и кимна.

— Нас също — добави друг. — Гонят най-старите работници, защото получаваме най-много. Всички нови задържат.

— Ходихте ли в профсъюза? — попита Том.

— Ходихме и се върнахме. Салонът е затворен. Пазачът ни каза да сме идели в понеделник.

— Защо не се обадихте на Риордан?

— Домашният му телефон не отговаря.

— Някой трябва да знае къде е Риордан — настоя Том. — Да идем в клуба и да накараме пазача да ни каже къде е. В края на краищата, защо плащаме членски внос, ако не можем да се съберем там?

— Добра идея, Том. Не можем да оставим просто да ни сменят с по-нископлатените, каквото и да казват.

Тръгнаха към профсъюзния клуб, през два квартала от трамвайното депо. Том крачеше мълчаливо. Все още не му се вярваше. Десет цента на час не можеха да означават кой знае колко за компанията. Ха, че той дори би бил съгласен на ново понижаване, ако го бяха питали. Не бяха прави да постъпват така. Трябваше да открият Риордан. Той щеше да знае какво трябва да направят. Беше профсъюзният представител.

Салонът на клуба бе затъмнен, когато стигнаха там и те задумкаха по вратата, докато старият нощен пазач им отвори.

— Казвам ви бе, хора, Риордан не е тук — заяви раздразнено той.

— Къде е Риордан?

— Не знам — отговори пазачът и се накани да затвори вратата. — Вие се прибирайте у вас си.

Том си мушна крака в процепа на вратата и натисна. Старецът политна назад, препъна се и едва не падна. Мъжете нахълтаха в сградата подир Том.

— Разкарайте се — закрещя старецът с роптаещ глас.

Без да му обръщат внимание, те нахлуха в салона за събрания, просторна зала в дъното на коридора. Групата бе нараснала вече на близо трийсет души. Веднъж влезли, те застанаха несигурно; не знаеха какво да правят нататък. Скупчиха се и се заоглеждаха.

— Да идем в кабинета на Риордан — предложи Том. — Може би там ще разберем къде е отишъл.

Кабинетът на Риордан представляваше ограден със стъклени панели кът в края на залата за събрания. Те се заблъскаха, но едва неколцина успяха да се натъпчат вътре в тясното помещение. Том огледа бюрото на профсъюзния организатор. Имаше календар, зелен тефтер и няколко молива върху него. Той издърпа едно чекмедже, после едно след друго и останалите. Откри само още няколко молива, празни бланки и разписки.

Пазачът се появи в дъното на хола.

— Ей, вие, ако не се разкарате — викна той, — ще повикам ченгетата.

— Чупи се, старче — му кресна един кондуктор в синя униформа.

— Да — подвикна друг. — Това е нашият профсъюз. Плащаме си членския внос и наема на сградата. Щом искаме, можем да стоим тук.

Пазачът изчезна в коридора, неколцина погледнаха към Том.

— Какво ще правим сега?

— Може би е най-добре да се върнем в понеделник — предложи един от тях. — Тогава ще видим какво ще ни каже Риордан.

— Не — отсече рязко Том. — В понеделник никой вече не може да направи нищо. Трябва да уредим въпроса още днес.

— Как? — запита мъжът. Том се замисли.

— Профсъюзът е единствената ни възможност. Трябва да накараме профсъюза да направи нещо за нас.

— Как можем, щом Риордан го няма?

— Риордан не е профсъюзът — настоя Том. — Ние сме профсъюзът. Щом не можем да го открием, ще минем без него. — Обърна се към един от мъжете. — Патрик, ти си от изпълнителния комитет. Какво прави Риордан в подобни случаи?

Патрик си свали фуражката и почеса сивите си коси.

— Н-не зная — измънка замислено той. — Но смятам, че първото нещо, което би сторил, е да свика събрание.

— Дадено — кимна Том. — Иди събери хората от депото и кажи на дневната смяна веднага да дойдат тук на събрание.

Мъжете се раздвижиха възбудено и след няколко минути няколко от тях се запътиха към депото. Другите останаха да ги чакат.

— Щом ще правим събрание — каза някой, — трябва да имаме дневен ред. Събрание не се прави без дневен ред.

— Дневният ред е въпросът може ли компанията да ни уволни така — каза Том. Другите кимнаха одобрително. — Ние имаме права.

— Тая работа с това събрание ми разпали жаждата — обади се някакъв мъж. — Плямпането страхотно ми пресуши гърлото.

— Да пратим за едно каче бира — чу се нечий глас отзад.

Всички се развикаха одобрително и набързо събраха пари. Изпратиха двама души да изпълнят поръчката и когато те се върнаха, наместиха бурето върху масата в дъното на салона.

— А сега — каза един от тях, размахвайки чашата бира пред себе си, — сега може да се заловим за работа!

Залата за събрания приличаше на истинска лудница, след като се изпълни с повече от сто души, говорещи и викащи едновременно. Първото буре бира отдавна бе изпито. Две нови лежаха върху масата и съдържанието им щедро се лееше.

Том заудря по масата с чукчето, което намери в бюрото на Риордан.

— Откривам събранието! — извика той, но се наложи да го каже поне пет пъти в разстояние на няколко минути. Продължи да чука, докато привлече вниманието на няколко души пред него.

— Тишина! — изрева единият от тях. — Да чуем какво ще ни каже добрият стар Том.

Врявата премина в шепот, после всички мъже го загледаха. Том изчака да се възцари пълна тишина, за да могат да го чуят, после нервно си изчисти гърлото.

— Свикахме това събрание, защото компанията днес уволни петдесет от нас и не можахме да открием Риордан да ни обясни защо. — Той опипа чукчето притеснено. — Профсъюзът, който би трябвало да защитава интересите ни, сега трябва да действа, дори ако не знаем къде е Риордан. Уволнените днес са от най-старите работници и няма причина компанията да не ги върне на работа.

Гръмък рев се понесе сред тълпата.

— Докато вие опъвахте бирата — продължи Том, — аз прочетох правилата на устава, отпечатани в профсъюзната ми книжка, и там се казва, че едно събрание може да гласува за стачка, ако присъстват повече от двайсет и пет члена. Тук сме повече от двайсет и пет и аз предлагам да обявим стачка от понеделник, ако компанията не ни върне обратно на работа.

— Стачка! Стачка!

— Всички дълги години служим вярно на компанията, винаги сме били честни и те нямат право да ни изритват така.

— Да-а-а-а!

— Внимавай, Том — викна някой от дъното, — може сред нас да има доносник.

Всички се разсмяха. Том размаха ръка.

— Ако има такъв — каза той сериозно, — нека отиде при началниците и да им каже какво правим тук. Ще им дадем да разберат, че не могат да постъпват така с нас.

Чу се силно ръкопляскане.

Том отново махна с ръка, за да въдвори тишина.

— Сега ще гласуваме да има ли стачка — продължи той. — Всички, които са съгласни, да кажат „да“.

Изведнъж мъжете се умълчаха. Спогледаха се нервно един друг. Вратата в дъното на залата се отвори и Риордан застана на прага.

— Какви са тези врели-некипели приказки за стачка, бе, хора?

Обърнаха се изненадани и се вторачиха в него. Червеноликият, дебел профсъюзен организатор се запъти през залата, последван от приглушения шепот на мъжете. Обстановката се разведряваше. Риордан беше тук. Той щеше да им каже какво да правят. Щеше да оправи всичко.

— Здравей, Том — поздрави Риордан, пристъпвайки към масата. Протегна ръка. Том се здрависа с него. Правеше го за пръв път.

— Дойдохме тук, защото мислехме, че профсъюзът трябва да направи нещо за нас.

Риордан го изгледа лукаво.

— Разбира се, Том — успокои той. — Правилно сте постъпили.

Том въздъхна облекчено. За миг му бе минало през ума, че Риордан ще се разгневи заради начина, по който бяха нахлули в клуба. Видя как Риордан се обърна към хората и вдигна ръка. В залата се възцари тишина.

— Хора — започна Риордан с дълбокия си глас, — причината да не ме намерите бе, че се отправих в управлението на компанията в момента, когато чух за уволненията. Нямаше време да свикам събрание, но искам да знаете, че профсъюзът веднага се залови за работа.

Из тълпата се понесоха приветствени възгласи. Хората се загледаха смутено един друг.

— И искам да изразя одобрението си към нашия приятел Том Дентън за проявената съобразителност да ви доведе тук, в клуба. Това показва, че Том Дентън, като всеки друг знае, че профсъюзът е негов приятел.

Том се изчерви, когато мъжете пак закрещяха одобрително. Риордан се обърна към тълпата.

— Работих цял следобед, борих се с ръководството и накрая успях да ги накарам да отстъпят малко.

Бурните възгласи само дето не отнесоха покрива.

Риордан отново вдигна ръка, все така усмихнат.

— Не се радвайте още, момчета. Както казвам, накарах ги само да отстъпят съвсем малко, но това е началото. Те обещаха да се срещнем пак следващия месец.

— Ще ни върнат ли на работа? — запита Том.

Риордан го погледна, после се обърна към мъжете.

— Ръководството се съгласи да върне десет от мъжете, които бяха уволнени тази седмица. Съгласиха се също така да върнат десет следващия месец.

Странна тишина се възцари в залата. Мъжете се заоглеждаха един друг нервно.

— Но повече от петдесет бяха уволнени — каза високо Том. — Какво са десет души от всичките?

— Това е само началото, Том — заобяснява той. — Не може всички изведнъж.

— Защо не? — разпалено упорстваше Том. — Как уволниха всички ни наведнъж?

— Това е друго — каза Риордан. — Компанията има право да уволнява, ако работите вървят зле.

— Знаем това. Нас ни дразни начинът, по който го сториха. Те не обърнаха внимание на старшинството, утвърдено в договора с профсъюза. Уволниха всички, получаващи шестдесет и пет цента на час, а задържаха получаващите по петдесет и пет цента на час.

— Зная — прекъсна го Риордан. В гласа му се долавяха резки нотки. — Но връщането на десет души е началото. Това е по-добре, отколкото всичките да останат на улицата. — Той се обърна пак към групата. — Десет от вас ще се върнат. Може би следващия месец ще се върнат още десет. Това е по-добро от нищо. Компанията не я е грижа дали ще стачкувате. Казват, че като не работят, ще спестят пари.

— Аз мисля да склоним — извика един от тях. — Десет на работа е по-добре, отколкото всички навън, както казва Риордан.

— Не — обади се Том сърдито, ставайки на крака. — Компанията трябва да върне всички. Всеки от нас има еднакво право да се върне. Ако всеки от нас приеме понижаване на заплатата на петдесет и пет цента на час, компанията би могла да върне всички.

Риордан се изсмя дрезгаво.

— Чувате ли го, хора? — викна той. — Искате ли още веднъж да ви намаляват заплатите?

Из тълпата се разнесе ропот. Хората се размърдаха неспокойни.

— Предпочитам да ми я намалят, отколкото да уволнят всички — каза Том.

Риордан го изгледа. В погледа му вече не се четеше дружелюбност. Бе ядосан от момента, когато му телефонира началникът на личния състав на компанията, настоявайки да отиде в клуба. Бе звъннал в най-неудобно време. Измъкна се от леглото и се заоблича трескаво, псувайки.

— Какво има, мили?

— Някакъв щур кондуктор е нахлул в клуба и подканя момчетата да стачкуват.

— Как така? — запита любовницата му с възмущение. — Нали обеща на компанията всичко да мине мирно и тихо?

— Така и ще бъде — каза сухо той. — Никой не може да застави Риордан да наруши думата си!

Докато пристигна в профсъюзния клуб, малко се бе успокоил. Но ето че отново започваше да се ядосва. Достатъчно главоболия имаше да обяснява на жена си къде прекарва съботните си нощи, за да се забърка допълнително с група тъпи трамвайни работници.

Обърна се към тълпата.

— Предлагам веднага да решим въпроса, още тук — викна той. — Избирайте. Десет да се върнат на работа или да стачкувате.

— Почакай! — възрази Том.

— Хората вече отхвърлиха предложението ти — отсече Риордан. Вдигна дясната си ръка. — Тези, които са за връщане на работа, да си вдигнат дясната ръка!

Около деветдесет души вдигнаха ръце.

— Против?

Освен Том, само неколцина гласуваха „против“.

— Прието. Сега си вървете при жените. В понеделник ще ви съобщя кои от вас се връщат на работа.

Мъжете започнаха бавно да се изнизват от салона. Том погледна Риордан, но той не срещна погледа му. Вместо това се прибра в малката стаичка и вдигна телефонната слушалка.

Том закрачи уморено към вратата. Някои от мъжете го поглеждаха и после бързо отминаваха, сякаш се срамуваха да срещнат погледа му. На прага се обърна назад. Риордан все още говореше по телефона.

Нощта беше ясна и свежа, откъм залива подухваше ветрец. Крачеше замислено. Нямаше да бъде един от щастливците, които щяха да върнат на работа. В това беше сигурен. Видял бе гнева в очите на Риордан. Изви край ъгъла и се запъти към спирката. Зачуди се дали безплатната карта е още валидна, след като бе уволнен.

Насреща по тъмната улица се зададоха двама души. Единият от тях го спря.

— Да имаш огънче?

— Аха — каза Том. Зарови из джоба. Работа може да нямаше, но кибрит все още имаше. Внезапно смразилият се поглед на мъжа и шумът на стъпки зад него бяха предупреждение, което усети много късно. Рязък удар по тила го събори на колене.

Присегна и сграбчи мъжа пред себе си през краката. Той изпсува приглушено и ритна с коляно Том в слабините. Той изохка от болки и политна назад, удряйки глава в тротоара. Сякаш от много далеч долавяше как мъжете го ритат, докато лежеше. Претъркаля се към бордюра и падна в канавката.

Усети как една ръка бръкна в джоба му и измъкна плика със заплатата. Немощно направи опит да сграбчи ръката.

— Не! — простена той. — Моля ви се, това е заплатата ми, всичко, което имам!

Мъжът се изкиска дрезгаво. Отправи един последен ритник към главата на Том.

Том видя летящия към него ботуш, но не можа да го отбегне. После светлината експлодира и той се претъркаля; лицето му попадна в една локва в канавката. Постепенно, болезнено долови ромона на вода по лицето си. Уморено раздвижи глава. Бе почнало да ръми.

С нетърпими болки успя да се изправи на ръце, после бавно се надигна на крака. Олюля се несигурно за миг и се улови за електрическия стълб, за да се задържи. Лампата поблещука и угасна. Беше призори. Смътната сива светлина на утрото се разливаше около него.

Видя синята си кондукторска фуражка да лежи в канавката недалеч от стълба. Бавно коленичи и я вдигна. Отупа я в палтото си и закрачи към ъгъла. На витрината на дрогерията имаше огледало. Спря се пред него и се огледа.

Униформата висеше на парцали, връзката — заметната настрана, копчетата на ризата — изпокъсани. Носът му беше смачкан и отекъл, а едното око вече бе посиняло. С върха на езика опипа острите ръбове на строшените зъби.

Взира се известно време потресен, после започна да разбира какво му се е случило. Риордан го бе сторил. Беше сигурен в това. За това бе разговарял по телефона, когато той напускаше клуба.

Изведнъж разбра, че никога вече няма да се върне в компанията. Риордан щеше да се погрижи за това. Остана загледан така в себе си и сълзите започнаха да се стичат по бузите му. Всичко се беше обърнало. Всичко. Сега нямаше работа, нямаше и пари. И най-лошото бе, че трябваше да каже на Елън.

Тя никога нямаше да му повярва, че не е бил пиян, а иронията беше, че не бе изпил дори чаша бира.

4.

— Цял ден ли възнамеряваш да стоиш и да четеш вестници, чудейки се коя работа ще ти подхожда най-много? — подметна язвително Елън Дентън. Лицето й бе навъсено, докато увиваше обеда на Джени в къс восъчна хартия.

Том не й отговори и пак загледа вестника, когато Джени влезе в стаята.

— Добро утро, мамо — каза весело тя. — Добро утро, татко.

— Добро утро, Мечо Джени — усмихна й се той. — Как е тази сутрин моето печалбарче?

— Чудесно, татко. — Това бе тяхна обща шега. Така й викаше, откакто постъпи на работа като машинописка в осигурителната компания миналия месец. Точно пет седмици след като той си изгуби работата в трамвайната компания и две седмици след като се дипломира от колежа „Милосърдие“.

— Ти си печалбарче — бе казал той. — Но все ще намеря нещо в близко време. Тогава ти ще можеш да постъпиш в „Сейнт Мери“, както възнамеряваше.

— Сложила си много червило, Джени — обади се майка й. — Най-добре махни малко от него.

Том погледна дъщеря си. Нямаше чак толкова много червило. Дори беше по-малко, отколкото си слагаха момичетата, които бе виждал всяка сутрин в трамвая.

— О, мамо — запротестира Джени, — сега работя в кантора, не ходя на училище. Трябва да имам приличен вид.

— Приличен вид трябва да имаш, но не и да се цапотиш.

— Уф, Елън, остави момичето на мира — бавно каза Том. Елън сърдито го изгледа.

— Ти можеш да говориш, когато донесеш вкъщи пари да нахраниш семейството си.

Том я изгледа и лицето му помръкна. Почувства как пребледнява. Джени му се усмихна съчувствено, а това влоши още повече нещата. Никога не бе допускал, че Джени ще го съжалява. Присви с усилие устни, за да спре напиращите гневни думи.

— Олеле, закъснявам — обади се Джени и скочи на крака. Грабна книжната торба от масата и тръгна към вратата. — Довиждане, мамо — подвикна тя през рамо. — Довиждане, татко. Желая ти успех днес.

Том дочу шума на тичащите надолу стъпки. Пак се загледа във вестника.

— Мога ли да получа още една чаша кафе?

— Не, една ти е достатъчна. Колко кафе мислиш, че можем да си позволим със заплатата на детето от единайсет долара седмично?

— Но кафето и без това е готово.

— Ще го притопля утре сутринта — каза тя.

Той сгъна внимателно вестника, стана и отиде в банята. Завъртя крана и остави водата да тече, докато изваждаше четката за бръснене и бръснача. Сложи ръка под струята, течеше студена вода.

— Елън, нямам гореща вода за бръснене.

— Тогава се бръсни със студена — извика тя. — Освен ако нямаш четвърт долар за газомера. Пестя останалата ни газ за банята на детето.

Той се погледна в огледалото. Лицето му се беше оправило от побоя, но сега носът му бе малко изкривен и двата му предни зъба бяха нащърбени. Остави четката и се върна в кухнята.

Елън беше с гръб към него. Той сложи ръце на раменете й и я обърна с лице към себе си.

— Елън, Елън — изрече нежно той, — какво стана с нас?

Тя го изгледа за миг, после присегна и смъкна ръцете му от раменете си.

— Не ме докосвай, Томас Дентън. Не ме докосвай.

Гласът му беше смирен и отчаян:

— Защо, Елън, защо? Не съм виновен за случилото се. Такава била волята божия.

— Волята божия ли? — тя се изсмя пронизително. — Ти ли ще говориш за волята божия? Ти, който не си стъпил в църква не помня вече колко години. Да беше мислил повече за твоя Спасител, вместо да висиш над бирата си в събота вечер, той би се показал по-милостив към тебе.

Той пое дълбоко въздух и бавно го издиша. После се обърна, влезе пак в банята и почна да се бръсне със студена вода. Невинаги бе била такава — с кисел и хаплив език. И такава фанатичка по църквата и пасторите. Някога бе Елън — със засмени очи и танцуваща походка, и той си припомни деня, когато Фицджералд я срещна за пръв път в ирландския танцувален клуб на Дей стрийт.

Беше най-хубавото момиче в салона онази нощ, с тъмнокафявата си коса, сини очи и мънички крачета. Беше 1912 година, а на другата година се ожениха. След още една се роди Джени.

По онова време той вече работеше в компанията, а когато се върна от войната, се преместиха в това жилище. Една година след това им се роди син.

Клетият дребен Томи. Не живя дълго на този свят; когато беше на две години, го заровиха в гробището Кълвери. Тогава Джени беше на осем и едва разбра какво е станало с братчето й, но Елън намери утеха и спокойствието на църквата и всеки ден водеше дъщеря им със себе си. Най-напред той не обърна особено внимание. Прекалената встрастеност на Елън към църквата беше нещо естествено; скоро щеше да отмине.

Ала не стана така. Разбра го една нощ, когато посегна към нея в леглото и я намери студена и неотзивчива. Плъзна ръка към гърдите й под тежката памучна нощница, но тя му обърна гръб.

— Месеци наред не си се изповядвал. Не искам да ми насадиш ново дете.

Той направи опит да се пошегува:

— Кой иска да ти прави бебе? Искам само да се любим.

— Още по-лошо — каза тя със заглушен от възглавницата глас. — Това е грешно и аз не бива да участвам в този грях.

— Това ли ти набива в ушите твоят пастор? Да отблъскваш съпруга си?

Тя не му отговори. Той я сграбчи за рамото и я принуди да се обърне към него.

— Това ли? — попита свирепо той.

— Пасторът не ми е казал нищо. Каквото правя, правя го от себе си. Достатъчно познавам Библията, за да различавам доброто от злото. И престани да крещиш. Ще събудиш Джени в другата стая.

— Ще престана да крещя — изрече гневно той, но топлината на рамото й се преля в ръцете му и треската пламна в него; облада я насила. Конвулсията го разтърси и той остана задъхан отгоре й, очите му впити в нейните.

Тя го гледаше спокойно, без да се движи, все така пасивна, каквато бе от връхлитането му. Една последна конвулсия изцеди жизнените му сокове. После тя заговори. Гласът й беше спокоен, далечен и отвлечен както никога:

— Свърши ли с това да вкарваш мръсотията си в мен?

Изведнъж почувства гадене в стомаха. Прикова очи в нея, после се претърколи в леглото.

— Свърших завинаги — изрече апатично той.

Тя стана от леглото и коленичи до малката ясла, която бе поставила под разпятието. Усети как лицето й се извива към него в мрака.

— Ще моля Светата Дева семето ти да не намери приют в мене — прошепна дрезгаво тя.

Той затвори очи и й обърна гръб. Това бяха сторили, бяха разрушили интимността им. Странна горчивина се всели в него.

Оттогава не стъпи в църква.

5.

Тук, под купола на църквата, беше тихо. Елън Дентън, коленичила пред светата статуя с приведена глава, отбройваше в мир зърната на молитвената си броеница. Нямаше молитва на устните й, мисли не тревожеха ума й — само сладка, тиха пустота. Тя се просмукваше в цялото й същество, затваряше външния свят отвъд стените си.

Греховете, които тормозеха всекидневието й, когато се намираше извън тези стени, сега бяха далечно ехо. Малкият Томи лежеше спокойно в гроба, нямаше укор на пълничките му, подобни на розова пъпка, устица, за това, че е бил пренебрегнат от нея по време на боледуването си. Не се пораждаха тормозещи мисли за това, че докато голото й бяло тяло се бе гърчило в насладите на страстта, синът й е умирал в същата стая.

Приличаше на обикновена настинка; настинка, каквато децата толкова често прихващат, а на сутринта се събуждат оздравели. Как можеше да знае, че докато лежеше и нашепваше любовни слова в ухото на своя съпруг, една миниатюрна храчка е заседнала в гърлото на сина й и е спряла достъпа на въздух в дробовете му? И когато бе станала да му оправи завивката, както обикновено правеше, преди да затвори очи за сън, го намери странно студен и вече посинял. Как можеше да знае, че това ще е наказанието за собствените й грехове?

Отец Хедли се бе опитал да я утеши в скръбта.

— Недей да кориш себе си, чадо. Бог дал, бог взел. Така е волята му.

Но тя знаеше по-добре истината. Спомените за радостите от прегрешението бяха все още живи в нея, колкото и да се опитваше да облекчи душата си от бремето, посещавайки хиляди пъти църквата. Ала всичките утешителни думи на пастора не носеха мир на душата й. Вината беше само нейна и само тя можеше да я заличи. А тук, в тихия покой под купола, в краката на кротката страдаща Дева, имаше и покой, и утеха, и забрава.

Джони Бърк скучаеше. Дръпна за последен път от фаса и го хвърли в канавката. Момчето с пъпчивото лице до него каза:

— Да идем да видим дали Теси е свободна.

— Теси никога не е свободна. Освен това чух, че един прихванал трипер от нея. Не ми се рискува. — Джони измъкна нова цигара и я запали, после нервният му поглед обходи улицата. — Иска ми се поне веднъж да спипам някоя, която никога не се е чукала с друг.

— Как ще стане това, Джони?

— Има начини, Анди — изрече загадъчно Джони. — Има начини.

Анди го загледа с любопитство.

— Говориш, като че ли знаеш.

Джони кимна и се потупа по джоба.

— Тук имам едно нещо, което би накарало всяко маце да се разкрачи.

— Така ли, Джони! — възкликна Анди. — Какво?

Джони снижи поверително глас.

— Какво?

— Испанска муха, глупако — тросна се Джони. — Откраднах малко, докато Докторът ме помоли да вардя аптеката, докато се качи горе.

— Иха! — възкликна Анди удивен. — На всяка мацка ли действа?

— Разбира се — кимна Джони. — Ако успееш да й го сипеш в пиенето. Само мъничко и тя веднага се сгорещява като фурна.

Аптекарят си подаде главата през вратата.

— Джони, ще повардиш ли магазина? Трябва да се кача за малко горе.

— Дадено, Докторе.

Видяха го как влезе в съседния вход, после влязоха в дрогерията. Джони мина зад тезгяха и се облегна небрежно на масата.

— Ще пием ли по една кола, Джони?

— Не — отсече Джони. — Никаква аванта, докато вардя магазина на Доктора. — Започна да отваря и затваря напосоки чекмеджетата зад тезгяха. — Хей, Анди — подвикна той. — Искаш ли да видиш къде Докторът държи презервативите?

— Разбира се — каза Анди и мина зад тезгяха.

— Може ли една кола, моля?

Гласът на момичето долетя откъм машината за безалкохолни напитки. И двете момчета се спогледаха сконфузено. Джони бързо затръшна чекмеджето.

— Разбира се, Джени.

— Къде е Докторът?

— Качи се горе за малко.

— Видяла ни е — прошепна Анди. — Знае какво гледахме.

Джони погледна Джени на път към автомата. Може би го беше видяла. Странна усмивка играеше на лицето й. Натисна ръчката за кока-кола и загледа преливащата в чашата тъмна течност.

— Шампионът обади ли ти се вече, Джени?

Тя поклати глава.

— Трябваше да ходим на кино тази вечер, но не се върна от Бъркли. Надявам се, че нищо не се е случило със стипендията му.

Джони се усмихна.

— Че какво може да се случи? — попита той. — Вече спечели финала на щата.

Анди застана зад него.

— Дали ще й подейства? — прошепна той. Джони разбра какво иска да каже. Вдигна поглед. Изведнъж му се стори, че никога не бе виждал Джени. Тя бе от порядъчните, а на такива той не обръщаше внимание. Беше си оставила чашата и разлистваше някакво списание. Хареса му начинът, по който роклята се опъваше на тялото й. Никога не бе забелязвал, че нейните са толкова големи. Нищо чудно, че Майк Халоран я държеше на синджир. Ненадейно мушна ръка в джоба, извади увитата хартия и изсипа щипка прах в чашата й.

Джени взе едно от списанията на рафта и тръгна, обърната към тезгяха. Джони погледна в чашата. Отделни прашинки продължаваха да плуват отгоре. Той я взе и я допълни с течност, — после я задържа под кранчето за сода и я разбърка. Постави я пред нея и погледна часовника на стената.

— Не е ли малко късно да си навън?

— Събота вечер е — отговори Джени. — Вкъщи беше толкова горещо, че реших да взема малко въздух. — Остави монетата от пет цента на тезгяха и взе сламка от купчинката.

Джони я загледа напрегнато, докато отпиваше от чашата.

— Бива ли я?

— Малко по-сладка е.

— Дай да ти сложа сода тогава — бързо предложи Джони. — Сега как е?

Тя смукна през сламката.

— Сега е добре. Благодаря.

Той взе монетата, отиде и я пусна в касата.

— Видях те какво направи — прошепна му Анди.

— Млък!

Джени разгръщаше бавно страниците на списанието и отпиваше от чашата. Беше я изпразнила наполовина, когато аптекарят се върна в магазина.

— Всичко наред ли е, Джони?

— Наред е, Докторе.

— Благодаря, Джони. Ще пиеш ли една кола?

— Не, благодаря, Докторе. Довиждане до утре.

— Защо го направи? — попита Анди, когато излязоха на улицата. — Сега никога няма да разберем дали е подействало.

— Ще разберем — каза Джони и погледна през витрината.

Джени си бе допила колата и слизаше от столчето. Остави списанието на рафта и тръгна към вратата. Джони й прегради пътя.

— Прибираш ли се, Джени?

Тя се спря и му се усмихна.

— Мислех да прескоча до парка. Може би вечерникът е задухал откъм залива.

— Нещо против да те придружим? — запита Джони. — Нямаме какво да правим.

Тя се запита кое ли кара Джони изведнъж да иска да се разхожда с нея. Никога преди не бе забелязвала да проявява интерес към нея.

Беше почти десет, когато Том Дентън излезе от кръчмата срещу трамвайното депо. Беше пиян. Пиян от мъка, огорчения и тъга. Загледа се насреща към депото. Старата две-дванадесет беше там. Неговата мотриса. Ала вече не беше негова. И никога нямаше да бъде. Сега тя беше на някой друг.

Сълзите се затъркаляха по лицето му. Беше несретник. Без мотриса, без работа, дори без жена, при която да се прибере. Точно сега тя сигурно бе коленичила в черквата и се молеше.

Не разбираше ли тя, че когато един мъж си легне, той се нуждае не само от молитва. Да имаше някой долар в джоба, знаеше къде да отиде. Момичетата на Маги знаеха как да се грижат за мъжете. Пребърка си джобовете. Извади монетите и ги преброи. Тридесет и пет цента. Помисли да се върне в кръчмата. Имаше достатъчно за още едно питие. Но в такъв случай в понеделник трябваше да моли Елън за джобни пари.

Усети как алкохолното опиянение се разнася. Ядно мушна монетите в джоба. Пиенето не беше никакво удоволствие, когато човек трябваше да брои всеки похарчен цент. Почти изтрезнял, той бавно закрачи към къщи.

Седеше на тъмно до кухненската маса, когато Елън се прибра след около половин час. Вдигна уморено поглед, когато тя запали лампата.

— Не очаквах да се прибереш толкова рано — каза тя. — Какво стана? Да не им се е свършило уискито?

Не й отговори.

Тя излезе от кухнята в тесния коридор. Чу я да отваря вратата на стаята на Джени, после да я затваря. След миг се върна в кухнята.

— Къде е Джени?

— Не зная. Вероятно е с Майк.

— Майк е още в Бъркли. Джени беше тук, когато тръгнах за църква. Каза, че ще си легне рано.

— Задушно е — посочи той. — Може да е излязла малко на въздух.

— Не ми харесва да излиза сама.

— Не започвай пак, Елън — обади се той. — Тя вече е голямо момиче.

Елън взе един чайник от лавицата и го напълни с вода. Сложи го на печката и включи газта.

— Искаш ли чаша чай?

Той я погледна изненадано. Елън отдавна не му беше предлагала да изпият заедно по чаша чай. Кимна с благодарност. Тя взе две чаши от бюфета и ги постави на масата. После седна срещу него и зачака водата да заври. Лицето й беше разтревожено.

— Не се безпокой — успокои я той и ненадейно я съжали. — Джени ще се върне всеки момент.

Тя вдигна поглед и за един кратък миг на прозрение разбра какво правеше с него и със себе си. Усети как сълзите напират в очите й и положи ръка върху неговата.

— Прощавай, Том. Не зная какво става с мен. Все си мисля за неща, които не могат да ни се случат.

— Зная, Елън — каза нежно той, — зная.

В този момент полицаят звънна на вратата и им каза, че Джени била намерена в парка бита и изнасилена. От израза на лицето на Елън Том разбра, че всичко между тях е загубено завинаги.

6.

Тримата излязоха от църквата на силната слънчева светлина. Почти мигновено почувстваха отправените към тях любопитни погледи. Том долови изтръпването на дъщеря си и видя свенливата руменина да пробягва по лицето й, все още подпухнало от побоя преди близо две седмици. Очите й бяха забити в краката й, когато закрачиха по тротоара.

— Дръж си главата горе, Мечо Джени — прошепна той. — Техните синове трябва да носят срама, не ти.

Джени изправи глава и му се усмихна с благодарност.

— Ти също, Елън Дентън — добави той. — Престани да гледаш в земята.

В известен смисъл Елън тържествуваше. Най-сетне съпругът й се беше върнал към църквата. Припомни си какво бе станало сутринта. Беше готова да тръгне за църквата, когато повика Джени. Отвори вратата на стаята й. Джени седеше на един стол, загледана през прозореца.

— Още не си се облякла, Джени — отбеляза учудено тя. — А е време да тръгваме за литургията.

— Аз няма да дойда, мамо — каза равнодушно Джени.

— Не си ходила на църква, откак се прибра от болницата. Почти не си излизала от къщи.

— Излизах, мамо — тя се обърна към майка си и тъмните кръгове под очите й изглеждаха още по-тъмни на светлината. — Всички ме оглеждат и си шушукат, когато мина покрай тях. Не мога да го понасям. Не искам да ида на църква и всички да ме зяпат като някакво чудо.

— Не бива да бягаш от Спасителя! — запротестира разпалено Елън. — Как ще получиш опрощение на греховете, щом не ходиш на църква?

— Какви грехове за прощаване има детето? — долетя гласът на мъжа й зад нея. Тя се изви и рязко повиши глас.

— Достатъчно е, че имаме един вероотстъпник в този дом — изрече тя. — Не ни е нужен втори. — Обърна се към Джени. — Обличай се. Ще дойдеш с мен, ако ще и да те влача дотам.

— Няма да дойда, мамо — каза Джени. — Не мога.

Елън пристъпи заплашително към дъщеря си. Вдигна ръка. В този момент усети китката си уловена като в стоманени белезници и се обърна; видя лицето на съпруга си над нейното. Обикновено меките му сини очи бяха студени и ядосани.

— Остави детето! Съвсем си полудяла!

Тя го изгледа продължително и пламналият гняв се разсея, за да бъде изместен от страшна отпадналост. Сълзите бликнаха от очите й.

— Отец Хедли ми поръча да я заведа. Каза, че щял да се помоли за спокойствието й.

Той почувства, че гневът й е минал и освободи ръката й. Тя й се отпусна безжизнено встрани. Той се обърна към дъщеря си:

— Затова ли не искаш да идеш на черква, Мечо Джени? Защото те оглеждат? — запита кротко той.

Тя кимна мълчаливо.

— Ще отидеш ли, ако аз дойда с теб? — внезапно попита той. Джени го погледна в очите и видя обичта в тях. После кимна.

— Да, татко.

— Добре тогава. Обличай се. Ще се обръсна за минутка. — Обърна се и бързо излезе от стаята. Елън го проследи смаяно; беше толкова изненадана, че почти не можеше да разбере какво се е случило.

Шепот на удивление се понесе, когато влязоха в черквата и се насочиха към пейката си. Том видя насочените към тях зяпнали лица и тръпки го полазиха при мисълта за жестокостта, присъща на човешките създания. Пръстите стиснаха ръката на дъщеря му, усмивка озари лицето му, когато коленичи пред олтара и се прекръсти, преди да си седне на мястото.

Но ако на влизане беше лошо, на излизане бе още по-лошо. Бяха успели да се натрупат по стъпалата, под яркото утринно слънце. Като някакъв шпалир от идиоти.

— Свърши се вече — каза тихо той, когато завиха зад ъгъла.

Прекосиха улицата и закрачиха към аптеката на следващия ъгъл. Група момчета стоеше пред витрината, всички облечени в празничните си дрехи. Момчетата се умълчаха при тяхното приближаване и ги загледаха с крайчетата на натрупалите житейска мъдрост очи. Том им отвърна с ядовито вперен поглед и очите им се отместиха. Отминаха и завиха зад ъгъла към тяхната къща.

Иззад ъгъла Том чу внезапно започналия сподавен разговор. После едно от момчетата се изкикоти, друго се засмя и веселбата доби такъв гнусен, мръсен оттенък, че направо разкъса сърцето му. Той рязко пусна ръката на Джени и зави обратно зад ъгъла. Момчетата го изгледаха изненадани и смехът замръзна на устните им.

— На какво се смеете, момчета? — запита той с пребледняло и застинало от гняв лице. — Кажете ми, да се посмея с вас.

Те го загледаха смълчани и засрамени. После приковаха очи в краката си и запристъпяха неловко, споглеждайки се от време на време с многозначителни погледи, които Том помнеше от собственото си детство. Сякаш ги бяха заловили да разглеждат порнографски снимки.

Обзе го срам, че и той е бил такъв на тяхната възраст, някаква внезапна отпадналост смени гнева му.

— Разкарайте се оттук — тихо нареди той. — И чуя ли някой от вас да се смее или да подмята забележки относно мен или кой да е член от семейството ми, ще дойда и ще го разкъсам на парчета с голи ръце!

Най-високото от момчетата пристъпи една крачка към него. Погледът му беше хитър и дързък. Беше малко по-висок от Том и го изгледа отгоре с леко презрителна усмивка.

— Това е свободна страна. Можем да седим, където си искаме.

Злобата в Том избухна внезапно. Той сграбчи момчето за реверите на сакото и го повали на колене.

— Свободна, така ли? — викна той с пулсиращи на челото вени. — Свободна, за да висите тук и да се чудите коя да изнасилите довечера? — Вдигна пестник, готов да го стовари върху лицето на младежа.

Момчето се сви и дързостта изчезна от лицето му.

— Какво сте се захванали с нас, мистър Дентън? Да не сме ние тези, които начукаха Джени?

Думите смразиха кръвта във вените на Том. Той остана така с вдигната ръка, впил поглед в момчето. Начукали Джени. Можеха да казват това за собствената му дъщеря, а той не можеше да стори нищо, за да промени факта. Бавно отпусна ръка и със злоба бутна момчето встрани.

Том ги изгледа един по един. Те са просто момчета, каза си той. Не можеше да мрази всички момчета заради стореното от две. Хлапето беше право. Не те бяха виновни.

Почувства се отчаян. Ако имаше някой виновен, той беше най-виновен от всички. Ако беше мъж и бе запазил работата си, може би всичко това нямаше да се случи.

— Разкарайте се оттук — каза той. — И видите ли ме друг път, по-добре ще бъде да сте от другата страна на улицата.

Те го погледнаха, после се спогледаха помежду си и сякаш изведнъж го съжалиха. Неусетно, като че ли си размениха някакво тайнствено съобщение, те се разпръснаха по един, по двама.

След малко той остана сам на ъгъла. Забави се за миг, за да спре внезапното разтреперване, което го бе обзело, после се обърна и зави зад ъгъла, където го чакаха жена му и дъщеря му.

— Свърши се вече — каза той за втори път тази сутрин, улови ръката на Джени и закрачи към къщи. Но макар да го беше изрекъл, знаеше, че не е свършено, че никога няма да бъде свършено, докато бе жив, за да си го спомня.

В хладния септемврийски вятър се чувстваха първите предвестници на есента. Джени погледна през прозореца на трамвая към спирката, на която трябваше да слезе. Баща й бе застанал под уличната лампа и я чакаше както всяка друга вечер. Трамваят спря и тя слезе.

— Здравей, татко.

— Здравей, Мечо Джени.

Тя изравни крачка с него, когато завиха край ъгъла към дома им.

— Изскочи ли нещо днес?

Той поклати глава.

— Не мога да разбера. Просто няма работа.

— Може би утре ще се намери.

— Надявам се — рече той. — Може би след изборите работите ще се оправят. Рузвелт казва, че правителството трябва да осигури работа за всички, че то трябва да поеме големите отговорности. Звучи по-добре за работниците от Хувър и републиканците. — Той погледна. — Ти как прекара днес?

— Горе-долу — отвърна тя. Макар че вече не й беше съвсем приятно в бюрото. Мнозина от застрахователните агенти на компанията бяха започнали да се отбиват при бюрото й на влизане или излизане. Понякога просто, за да си побъбрят, но някои от тях се бяха опитали да й определят среща. Може би при други обстоятелства тя би излязла с тях. Но вдигнеше ли поглед от бюрото към очите им, разбираше какво имат предвид. Отказваше учтиво и някои от тях почваха да заекват или дори се изчервяваха, защото разбираха, че ги е хванала.

— Не е нужно да ме посрещаш всяка вечер, татко — каза внезапно тя. — Не ме е страх да се прибирам сама.

— Зная, че не те е страх. Зная го от първия ден, когато дойдох да те взема. Но така ми се иска. Това е единственото време от деня, когато чувствам, че наистина съм полезен с нещо.

Джени не му отговори и те продължиха смълчани нататък.

— Искаш ли да престана?

— Не, щом това ти доставя удоволствие, татко.

Бяха вече пред стълбището на къщата и тя се заизкачва нагоре. Баща й сложи ръка на рамото й.

— Нека не влизаме веднага, Мечо Джени. Нека си поговорим малко.

Тя го погледна. Лицето й беше сериозно.

— Какво има, татко?

— Не съм казвал на майка ти. Днес ходих да се видя с отец Хедли.

— Да?

— Не иска да дойде в съда да свидетелства за теб. Било против църковните правила. Същото важи й за сестрите от училището.

— О — прошепна тя. Усети, че й се повдига. Адвокатът се бе оказал прав. Бе дошъл да се срещне с тях преди около месец — дребен мъж с поглед на невестулка.

Седна в кухнята и ги погледна през масата.

— Мистър Бърк и мистър Танер ме молиха да се срещна с вас — започна той. — Предполагам, че знаете колко съжаляват за този, хм… — той отправи за миг поглед към нея и после го отмести, — този инцидент и биха желали да го оправят, доколкото могат.

Баща й пламна разгневен.

— Най-напред, мистър О’Конър — каза рязко той, — това, което вие наричате инцидент, не беше инцидент. Двете гадни хлапета изна…

Адвокатът го прекъсна с ръка.

— Знаем какво са направили — каза той. — Но вижте, мистър Дентън, каква е ползата от един процес, който отново ще привлече вниманието върху дъщеря ви и ще й напомни за неприятните изживявания. И какво би станало, ако момчетата бъдат оправдани?

Баща й се изсмя.

— Оправдани ли? Бях в участъка, когато полицията ги докара. Чух как подсмърчаха и хленчеха за прошка.

— Какво са казали тогава, мистър Дентън — обясни адвокатът, — е без значение. Важното е какво ще кажат в съда. А те ще кажат, че дъщеря ви ги е подвела, че тя ги е накарала да я заведат в парка.

— Ще трябва да го докажат — мрачно рече Том.

— Трудно ще бъде да го опровергаете — настоя адвокатът. — Те са двама, а дъщеря ви е сама. И ще имат свидетели в тяхна полза, колкото и дъщеря ви.

— Започва да изглежда, като че ли дъщеря ми ще бъде подсъдима, а не те! — избухна Том.

— Именно — кимна адвокатът. — Така е в подобни случаи. Обвинителят може да загуби повече от обвиняемия.

— Репутацията на дъщеря ми говори сама по себе си — каза Том. — Отец Хедли от „Сейнт Пол“ и сестрите от колежа „Милосърдие“ ще ви кажат каква е моята Джени.

Адвокатът се усмихна загадъчно.

— Съмнявам се, мистър Дентън — каза тихо той. — Много се съмнявам. — Пак погледна Джени, а след това Том. — Упълномощен съм от моите клиенти да ви предложа хиляда долара, ако дъщеря ви оттегли обвинението си срещу момчетата.

— Мисля, че можете да си ходите, мистър О’Конър — заяви баща й, ставайки. — Не можете да купите това, което вече е откраднато.

Адвокатът също стана. Извади от джоба си визитна картичка, остави я на масата и се запъти към вратата.

— Можете да ме намерите в кантората ми по всяко време преди датата на процеса в случай че промените решението си.

— Какво ще правим сега, татко? — попита тя, връщайки се към настоящето.

— Отец Хедли каза, че съобщил същото на майка ти преди три седмици.

Тя вторачи поглед в баща си.

— Значи е знаела и нищо не ни е казала?

Той кимна. Тръпки пробягаха по нея. Имаше нещо сбъркано в един бог, който оставяше една майка да излага детето си на срам и унижение, само и само за да спаси собствената си съвест.

— Отец Хедли каза също, че стипендията в „Сейнт Мери“ е все още открита за теб, ако я искаш, Джени.

Изведнъж тя започна да се смее. Отказваха да й дадат добра атестация, но не отказваха да й дадат милостиня. Просто не можеше да свърже двете неща. Дали едното не идваше като компенсация за другото?

Той я погледна изумен.

— Защо се смееш, Джени?

Смехът й замря и тя го погледна сериозно.

— Нищо, татко — каза. — Мисля, че все пак би трябвало да телефонираш на онзи адвокат.

— Значи искаш да вземеш хилядата долара?

Тя кимна.

— И стипендията в „Сейнт Мери“. Така ще можете да преживеете, докато ме няма.

— Няма да приема парите ти.

— Ще ги приемеш, татко — каза тихо тя. — Поне докато си намериш работа и пак стъпиш на крака.

Почувства как сълзите напират в очите му и изведнъж я привлече към себе си.

— Обичаш ли ме, Мечо Джени? Обичаш ли тази клета, бедна отрепка, която е твоят баща?

— Знаеш, че те обичам, татко — веднага реагира тя с глава на гърдите му. Останаха така прегърнати, да си поплачат на стъпалата в притихналия здрач на хладната есенна вечер.

7.

Известно време се чуваше само свистенето на флуоресцентните лампи над хирургичната маса. Ръцете на доктор Грант бяха бързи и уверени, докато ловко измъкна съвсем здравия апендикс от едрата богата жена на операционната маса. Дълбокият му, мъжествен глас прогърмя в тишината:

— Готово — каза той с облекчение. — Можете да я затворите, доктор Лоб.

Обърна се от масата и една от сестрите ловко обърса потта от лицето му, докато другият хирург се залови да пришива ръбовете на инцизията.

Джени хвърли поглед към сестра М. Кристофър. Ако старшата сестра съзнаваше, че апендиксът не е бил засегнат, тъмните й очи, видими зад маската на лицето, не издаваха нищо.

— Сутура — изръмжа доктор Лоб, поднасяйки ръка. Джени автоматично му я подаде. После няколко минути нямаше време да вдигне очи. Беше много заета. Но усещаше, че сестра Кристофър я наблюдава. Това не я притесняваше както в началото. Но оттогава бяха изминали почти три години. Следващия месец се дипломираше.

Сестра Кристофър наблюдаваше Джени с одобрение. Това момиче беше наистина блестящо и се открояваше сред останалите в класа. Може би едно от сто имаше призвание към хирургията като Джени. Толкова много качества бяха нужни и Джени ги притежаваше всичките. Видът на кръв не я смущаваше още от първия път, когато се сблъска с нея. Джени беше сръчна и уверена в действията си. Бързо изработи афинитет между себе си и инструментите, после между себе си и хирурзите. Без този афинитет, който гарантираше един безмълвен диалог между сестрата и лекаря, операцията можеше да бъде фатално забавена, докато инструментите се мотаеха насам-натам.

Не на последно място бе факторът сила. Никой не си даваше сметка колко е важно за една хирургична сестра да бъде силна. Да бъде в състояние да стои часове наред до тихата бяла маса, дори когато краката изтръпваха, а бедрата и гърбът изгаряха от болка, породена от особената, полунаведена напред стойка. Да бъдеш в състояние да предаваш на лекаря тази сила и с нея да му вдъхваш сигурност, всичко представлява една непрекъсната верига. И силата да не трепнеш, когато веригата се скъса и отнасят млъкналия завинаги пациент; да седиш тихо и да се заловиш с почистването, уверен, че веригата ще се спои пак с докарването на нов пациент.

Доктор Лоб вдигна поглед и кимна.

— Превръзка. — Той махна обутата в бяла ръкавица ръка от плътно зашития разрез.

Джени бе готова с марления тампон, когато той си вдигна ръката. Веднага го сложи върху разреза, а с другата ръка взе от приготвените ивици лейкопласт от шкафчето с инструменти. Притисна плътно лейкопласта с пръстите си, провери дали превръзката е мека, но стабилна, после вдигна двете си ръце, за да покаже, че е свършила.

Сестра Кристофър кимна и пациентката бе покрита набързо и преместена от помощниците на друга маса. Чу се щракване и флуоресцентните лампи угаснаха. Графикът за сутрешните операции в „Сейнт Мери“ бе завършил.

— Това е четвъртият здрав апендикс, който маха този месец — промълви Джени, преодолявайки шума от струята вода в легена. — Защо го прави?

Младият лекар се засмя.

— За двеста и петдесет долара срещу едно цепване човек не спори с пациентите си.

— Но той не бива да го прави — прошепна тя. — Голям хирург е. Едва му стига времето за всичко останало.

— Разбира се — отвърна й също с шепот доктор Лоб. — Но дори и големите хирурзи трябва да ядат. Повечето от сложните операции са или безплатни, или трудно се дават. Така че не може да го виниш, ако от време на време отстранява по някой безобиден апендикс от някоя стара хипохондричка. В това няма никакъв риск. Докторът може да си плати сметките, а пациентът се фука с операцията си.

Той се изправи и протегна за кърпа.

— О-хо — предупреди той, — ето че се задава и самата звезда.

Джени взе кърпа от лавицата и започна да си бърше ръцете. Гласът на доктора долетя зад гърба й.

— Мис Дентън?

— Да, доктор Грант? — обърна се тя и го погледна.

— Научавам, че следващия месец се дипломирате.

— Надявам се.

— Не мисля, че има за какво да се безпокоите — увери я той. — Току-що говорих със сестра Кристофър. Тя има много високо мнение за вас. Аз също.

— Благодаря ви.

— Имате ли някакви конкретни планове какво ще правите след това?

— Не — отговори Джени. — Ще се явя на изпита и ще си търся работа в някоя от големите щатски болници.

— В болниците няма много свободни места сега.

Джени разбра смисъла на думите му. Не че имаха предостатъчно персонал. Всъщност персоналът не бе достатъчен, но не разполагаха с пари за необходимия им щат. Особено за операционен персонал. Те бяха най-добре платените.

— Зная — отвърна тя.

Той се поколеба за миг:

— Какво ще правите сега?

— Тъкмо се готвех да сляза в бюфета за обяд.

— Бих желал да поговорим. Сестра Кристофър каза, че няма нищо против да излезете от болницата за обяд. Да отидем да хапнем по една пържола със сос?

— Звучи чудесно — каза Джени.

— Добре — усмихна се той. — Ще ви чакам долу в колата си. Един черен Пакард.

— Зная го — каза бързо тя. Всички сестри познаваха колата. Беше винаги паркирана точно срещу спалнята им. Като се изключи черният Кадилак на доктор Джидиън, беше най-скъпата кола в болницата.

— Тогава ще се видим след петнадесет минути.

Джени излезе в коридора и натисна бутона на асансьора. Вратата се отвори и тя влезе вътре. Доктор Лоб нахлу след нея.

— Пържола със сос!

— Питам се какво ли иска? — промърмори Джени. Той се ухили.

— Зная какво иска — каза похотливо той. — Каквото аз не можах да докопам.

Тя му се ухили на свой ред.

— И той няма да успее.

— Не знам — засмя се той. — Все някой ден ще отстъпиш пред някого. Безсмислено е да го запазиш, за да го дадеш на червеите един ден.

— Това никога няма да стане — увери го тя. Много е късно, довърши наум. Но сега вече нямаше значение. Всичко беше забравено и никой тук не бе чувал нищо. — Все още се чудя какво ли ще иска?

— Може би ще поиска да работиш при него. Мислила ли си за това?

— Мислила съм — призна тя. — Само че не виждам логиката. Защо точно аз? Има възможност да избира от най-добрите.

Доктор Лоб се ухили, но очите му бяха сериозни.

— Разбери, че именно ти си най-добрата, сладката. Крайно време е да го осъзнаеш.

Вратата на асансьора се отвори и те излязоха в приземния коридор, където се намираше бюфетът за персонала.

Джени погледна бялата си униформа.

— Най-добре да смъкна това и да си сложа рокля.

— Бих бил безкрайно доволен, ако само смъкнеш това — засмя се той. — За мен не е нужно да си обличаш рокля.

Тя го погледна усмихната. Един ден този млад мъж щеше да стане действително голям хирург.

— Може би някой ден ще те изненадам.

— Изненадай ме, като ми донесеш един сандвич с телешко — подвикна той след нея. — Почти се отказах от другото.

Доктор Грант й поднесе пакета цигари. Тя взе една и той запали клечка кибрит. Очите му срещнаха нейните над пламтящата клечка.

— Предполагам, че се чудите защо ви поканих на обяд?

— Най-малкото, беше ми любопитно — кимна тя. Той се усмихна.

— Прощавайте, че разпалих любопитството ви. Но всъщност наистина обичам да забравям работата по време на обяд. Сега обаче смятам, че е време да разговаряме делово.

Тя не каза нищо.

— През последната година, мис Дентън, имах чудесна възможност да наблюдавам вашата работа в хирургията. Най-напред съзрях вашата схватливост, а като хирург винаги съм имал високо мнение за извънредно компетентния начин, по който асистирате.

— Благодаря ви, доктор Грант.

— Както може би знаете, мис Дентън, аз имам доста обемиста и обременяваща частна практика. Много лекари насочват пациентите си към мен за операция. Случаите често са незначителни и при подходящи условия могат да се оправят в кабинета ми. Така спестявам на пациентите значително икономическото бреме.

Джени кимна смълчана.

— Тази сутрин научих от мис Джани, която работи при мен от много години, че възнамерява да се омъжи и да се премести в Южна Калифорния. — Той дръпна от цигарата. — Когато днес дойдох в болницата, си позволих да поговоря със сестра Кристофър за вас. Тя е също на мнение, че вие бихте могли чудесно да заместите мис Джани.

— Искате да кажете, че желаете да работя при вас?

Той се усмихна.

— По моя заобиколен начин, но точно това исках да ви питам. Би ли ви заинтересувало това?

— Разбира се. Кое момиче не би се заинтересувало?

— Виждате ли, работата не е много лека — продължи той. — В моята клиника имам няколко легла и много често се налага да работя до късно. Понякога дори се налага да задържа някой пациент за цялата нощ. В такива случаи трябва да оставате дежурна.

— Доктор Грант — каза Джени усмихната, — карах по две осемчасови смени с промеждутък за сън от четири часа през последната седмица. Работата при вас би изглеждала като забава.

Той се усмихна, присегна през масата и я потупа по ръката. Джени му се усмихна на свой ред. В края на краищата, не беше толкова лош, макар че беше извадил няколко съвсем здрави апендикса. Беше просто хирург. Не можеше да отговаря за погрешните диагнози на всеки лекар, който му изпращаше пациенти.

Но това беше преди тя да заработи при него и да разбере, че здравите апендикси не бяха единственото нещо, което той премахваше. Освен тях се занимаваше усилено и с неродени бебета, до десет седмици след оплождането. Всъщност той беше може би най-заетият абортаджия в Калифорния.

Но по времето, когато разбра това, то вече нямаше значение, защото се беше влюбила в него. Както нямаше значение, че е женен и има три деца.

8.

Телефонът иззвъня, тъкмо когато тя се канеше да излезе от миниатюрния двустаен кабинет над клиниката. Тя се наведе и вдигна слушалката.

— Кабинетът на доктор Грант — каза тя. Телефонът беше дериват на този долу в кабинета.

— Джени? — чу шепота тя.

— Да.

— Ще бъдеш ли там още малко?

— Тъкмо се канех да отида при родителите си. Не съм ги виждала от три седмици. Това е третата неделя поред, когато…

Гласът му я прекъсна:

— Ще ти осигуря свободни часове през седмицата. Моля те, Джени. Трябва да те видя.

Тя се поколеба за миг и той усети несигурността й по телефона.

— Моля те, Джени! Ще полудея, ако не те видя.

Вдигна поглед към часовника. Вече минаваше седем. Докато прекоси града, щеше да стане време баща й да си ляга. Той се бе заловил най-сетне за работа и трябваше да става много рано.

— О, добре — съгласи се тихо тя. Част от напрежението в гласа му изчезна.

— Добре, Джени. Пристигам след двадесет минути. Обичам те.

— Обичам те — отвърна тя и чу щракването от затварянето на слушалката. Тя също остави слушалката и бавно си съблече мантото. Грижливо го върна в гардероба, отиде и седна на кушетката. Замислено запали цигара.

Кой би могъл да предположи, че когато постъпи на работа тук преди три месеца, той ще се влюби в нея? И тя в него. Но и как можеше да избегне това? Особено след като узна какъв е животът му вкъщи. Оженен за една разглезена, богата млада жена, която постоянно му натякваше, че благодарение на нейните пари е отворил тази клиника, че благодарение на влиянието на баща й е бил приет в обществото. Женен за жена, която му бе родила три деца не от любов към него, а от безумното желание да го държи винаги вързан за себе си.

Нищо чудно, че намираше спасение в работата и посвещаваше почти цялото си време на практиката си. Сега разбираше какво го движеше. А тези девойки и млади жени, които идваха да бъдат оперирани? Той й беше обяснил и тя го беше разбрала.

Припомни си вътрешната доброта на чувствителното му лице, когато говореше.

— Какво да правя, Джени? — бе запитал той. — Да им откажа и ги оставя да разрушат живота си заради една глупава грешка? Или да ги поверя в ръцете на някой шарлатанин, който ще ги остави осакатени завинаги или дори ще ги убие, само заради някакви остарели религиозни норми? Подобни религиозни правила са се натрапвали, докато постепенно са се превърнали в догми, също като еврейската нелепост за месото. Дори нашите граждански закони разрешават аборта при известни условия. Някой ден той ще бъде официално разрешен, както е в много страни по света — Куба, Дания, Швеция и много други.

После бе насочил дълбоките си кафяви очи към нея.

— Когато станах лекар, положих клетва да се стремя да върша най-доброто в интерес на пациентите, да им помагам по всякакъв начин, физически и психологически. За мен тази клетва е по-важна от всичко друго. Когато някое бедно, изплашено дете дойде при мен за помощ, не мога да се правя на бог и да й отказвам помощта си.

Думите му звучаха убедително за нея. В църквата имаше доста непонятни неща. Помнеше как бяха постъпили в нейния случай и горчивината продължаваше дълбоко да я терзае. Ако нейното добро бе наистина от значение, защо не бяха се явили да свидетелстват за доброто й име? Това, което всъщност търсеха, бе да имат власт над нея, не да поемат отговорност.

Така, постепенно тя бе почнала да различава жените, които идваха при него за помощ и им съчувстваше. Младата матрона, която не можеше да си позволи да остави работата си, защото тя и мъжът й вече имаха повече деца, отколкото можеха да изхранват; изплашените млади момичета, някои от които още ученички или току-що завършили училище; жените на средна възраст, наближаващи промяната в живота, с вече пораснали деца; дори момичетата на повикване, живеещи от ден за ден, които идваха в кабинета като изплашени диви животни, притаили страха си от преследване дълбоко в уж крехкия, сърдечен смях. Тя изпитваше съжаление към тях не по-малко от него. А оттук до влюбването имаше само една крачка.

Случи се след около месец от постъпването й. Намираше се в апартамента на горния етаж и чу шум в кабинета долу. Беше към осем вечерта. Най-напред помисли да не би да е забравила, че е дежурна. После се сети, че днес е вторник, а докторът имаше вечерни часове в клиниката само в понеделник, сряда и петък. Загаси пламъка под кафеничето и като си взе престилката, тръгна да провери какво става долу.

Когато отвори вратата на частния кабинет и надникна вътре, той бе седнал зад бюрото с посивяло лице и изтощен вид.

— Прощавайте, докторе, не знаех, че сте вие. Чух шум…

— Няма нищо, мис Дентън — усмихна се уморено той.

— Лека нощ, докторе — каза тя и се накани да затвори вратата.

— Една минутка, мис Дентън — обади се внезапно той.

Тя отвори вратата и го загледа.

— Да, докторе?

Той пак се усмихна.

— Бяхме много заети и не ми оставаше време да попитам. Доволна ли сте тук?

— Да, докторе — кимна тя. — Много.

— Радвам се.

— Трябваше да се приберете у дома, докторе. Имате много уморен вид.

— У дома? — запита той и горчива усмивка заигра по устните му. — Това е моят дом, мис Дентън. Само спя на другото място.

— Аз… не ви разбирам, докторе.

— Разбира се, че не — изрече тихо той. — Не съм и очаквал. Вие сте прекалено млада и красива, за да се тревожите за такива като мен. — Той се изправи на крака. — Сега се качете горе, мис Дентън. Ще се опитам да бъда максимално тих и да не ви смущавам.

Светлината от настолната лампа на бюрото, грееща в лицето му, го правеше още по-привлекателен от обикновено. Тя застана на прага, приковала очи в него. Почувства как сърцето й запулсира странно.

— Но аз се тревожа за вас, докторе. Работите извънредно много.

— Няма нищо — отвърна той с безжизнен глас. Обърна се да я погледне; очите им се срещнаха и се приковаха едни в други. Сякаш бе попаднала в някаква вихрушка и стремително се въртеше. Усети как краката й се разтрепериха и бързо се подпря с ръка на рамката, за да не падне. Думи не излязоха от устните й; продължаваше да го гледа безмълвна.

— Не ви ли е добре, мис Дентън?

Положи отчаяни усилия да поклати глава.

— Добре съм — прошепна тя, насилвайки погледа си встрани. — Добре съм. — Обърна се внезапно и изтича нагоре по стълбата.

Дори не бе разбрала, че я е последвал, докато не я улови пред вратата на апартамента. Топлотата на ръката му, сграбчила рамото й, проникна през тънката престилка.

— Боите ли се от мен, Джени? — запита дрезгаво той.

Тя го погледна в лицето и видя страданието в очите му. Странна слабост я завладя и щеше да падне, ако той не я бе задържал.

— Не — прошепна тя.

— Тогава какво ви е?

Тя загледа надолу, без да проговори, а топлината на ръката му сякаш възпламени огън в нея.

— Кажете ми! — настоя той и я раздруса.

Тя го погледна и сълзите бликнаха от очите й.

— Не мога!

— Можеш, Джени, можеш — уверяваше я той. — Зная какво чувстваш. Същото каквото и аз. Когато заспя, само теб сънувам, искам да те почувствам до себе си.

— Не! Моля ви се! Не е редно.

Силната ръка на хирурга я улови за брадичката.

— Обичам те, Джени — заяви той. — Обичам те.

Тя го загледа в очите, наблюдавайки как лицето му идва все по-близо към нея, после устата му се залепи на нейната. За миг затвори очи, чувствайки как огънят я обгръща цялата. Рязко извърна лице встрани. Пристъпи назад към стаята. Той влезе подир нея и затръшна вратата с крак.

— И ти ме обичаш — продължи безпощадно той. — Кажи го!

Тя го гледаше напрегнато, с широко отворени очи.

— Не — прошепна тя.

Той пристъпи още една крачка и силните му пръсти се впиха дълбоко в раменете й.

— Кажи го! — дрезгаво заповяда той.

Почувства се съвсем отпаднала, когато отново я докосна. Не можеше да извърне очи от лицето му.

— Обичам те — изрече отмаляла тя.

Той пак притисна уста в нейната и я целуна. Тя усети ръцете му под престилката, после пръстите му по гърба си, заети с разкопчаването на сутиена, гърдите й се измъкнаха от затвора и зърната се озоваха щастливи в дланите му. Тръпки на опиянение я разтърсиха и тя едва не падна.

— Моля ви се, недейте — прошепна тя, едва раздвижвайки устни под неговите. — Не бива.

Той я вдигна на ръце и я понесе през стаята към леглото. Положи я нежно и коленичи до нея.

— Когато един мъж и една жена се обичат — промълви той, — нищо, което правят насаме, в собствения си дом, не е лошо. А тук е нашият дом.

И пак притисна устните си към нейните.

Том погледна през масата към кухненския часовник. Беше малко след десет. Сгъна вестника.

— Предполагам, че няма да дойде — каза той, — така че най-добре ще бъде да си лягам. — Стана. — Момчетата от съюза ми казаха, че всеки момент може да ме направят надзирател, затова отивам да спя. Не върви аз да закъснявам за работа.

Елън подсмръкна презрително.

— Ако много слушаш онези комунисти от работническия съюз, ще имаш късмет, ако въобще останеш на работа.

— Много са добри хората и ти не можеш да го отречеш. Те бяха тези, които уредиха да ходя не по половин ден, а целодневно. Те именно защитават работниците.

— Комунистите са безбожници — отсече тя. — Отец Хедли ми каза, че били против църквата, защото не вярвали в Бога. Каза, че само си играели с работниците, докато вземат властта, като в Русия. След това щели да затворят църквите и да направят всички ни роби.

— И какво ако го сторят? — запита той. — Не виждам отец Хедли да ми е намерил работа или да ни плаща сметките. Не, съюзът бе този, който ми даде работа и се погрижи да получавам достатъчно, за да си плащам наема и да купувам храна, пет пари не давам как ги нарича отец Хедли, щом лично за мен са добри.

Тя се усмихна горчиво.

— Хубаво семейство имам. Съпруг-комунист и дъщеря, която никога няма време да се прибере вкъщи.

— Може би е заета — защити я неубедително Том. — Знаеш, че заема отговорна длъжност. Не заяви ли сестрата от „Сейнт Мери“ при дипломирането й, че е имала голямо щастие да работи при такъв виден доктор?

— Да, но все пак трябва да намира време да се връща вкъщи от време на време. Готова съм да се обзаложа, че не е посещавала литургия, откак напусна „Сейнт Мери“.

— Откъде знаеш? — запита ядосано Том. — „Сейнт Пол“ не е единствената църква в Сан Франциско.

— Зная — упорстваше тя. — Чувствам го. Не иска да се прибере да ни види. Печели толкова пари сега и се срамува от нас.

— Че с какво пък би трябвало да се гордее? С твоите вечни опявания за религията ли, или с хулиганите, които не престават да се хилят зад гърба й, когато минава? Мислиш ли, че това би накарало едно младо момиче да иска да се прибере вкъщи?

Елън не му обърна внимание.

— Не е редно едно младо момиче да се отдалечава така от къщи — не се предаваше тя. — И двамата знаем какво става горе на хълма, където всеки спи с жената на другия и пиянства. Знаеш, че и аз чета вестници.

— Джени е добро момиче. Тя не би направила такова нещо.

— Не съм много сигурна. Понякога вкусът на изкушението е като лъжица мед. Достатъчна е да подслади езика ти, но недостатъчна, за да ти напълни устата. И двамата знаем, че тя е вкусила изкушението.

— Ти все още не й вярваш, така ли? — запита горчиво той. — Готова си да приемеш по-скоро изявленията на онези хулигани, отколкото тези на дъщеря ти.

— Тогава защо не се яви в съда? Ако нямаше малко истина в казаното от тях, тя нямаше от какво да се бои. Но не, тя взема хилядата долара и се оставя да й лепнат етикета „курва“.

— Знаеш не по-зле от мен защо не се яви — отговори й Том. — Можеш да благодариш на своята църква за това. Не пожелаха да се явят в съда да свидетелстват за нея. Не, бояха се, че това може да не се хареса на бащите на онези хулигани и те да спрат седмичните си дарения.

— Църквата я изпрати в колежа. И те й намериха тази работа. Изпълниха задължението си.

— Тогава от какво се оплакваш?

Тя остана притихнала за миг; чу го как си пуска обущата ядосано на пода, докато се събличаше в спалнята. После стана от стола и провери нагревателя. Една гореща баня би успокоила отчасти болките й; това отвратително, влажно есенно време караше артрита й да се обажда. Извади клечка кибрит и коленичи пред нагревателя. Драсна я и завъртя кранчето. Пламъкът се захвана за миг, после замря в тъжно жълто кръгче. Погледна газомера. Бяха свършили газта. Червеното флагче сочеше нагоре. Стана и отиде да си вземе портмонето. Отвори го и затърси из него. Нямаше монети по четвърт долар, само по пет цента. За миг помисли да поиска от Том, после сви рамене. Омръзнали й бяха неговите богохулства. Ще мине и без баня. Ще се изкъпе сутринта, когато се върне от литургия. Влезе в банята и използва остатъка от горещата вода да си измие лицето. Том стоеше в кухнята, гол до кръста, когато тя се промъкна покрай него и затвори вратата на спалнята след себе си.

Том влезе в банята и започна шумно да се мие. Изведнъж водата охладня. Том изруга и бързо се избърса, после затърси из джоба си монета от четвърт долар. Присегна и пусна монетата в газомера; видя как червеното флагче на циферблата изчезна. Кимна доволен.

На сутринта щеше да включи нагревателя и за няколко минути щеше да има достатъчно гореща вода за бръснене. Излезе от банята, оставяйки вратата отворена, без да долови лекото съскане под нагревателя.

Сгъна си панталоните на стола и седна на леглото. След малко се изпъна с въздишка. Рамото му докосна Елън и той почувства как тя се дръпна.

Ех, да я вземат дяволите, помисли той, като се обърна с гръб към нея. Може би комунистите бяха прави с идеите си за свободната любов. Тогава на човек нямаше да се налага да се примирява с жена като нея.

Очите му започнаха да натежават. Долови тихото й, равномерно дишане. Вече бе заспала. Той се усмихна на себе си в мрака. При свободната любов би могъл да има всички жени, които пожелае. Другояче би се държала тя тогава, клепачите му натежаха и се затвориха и той последва жена си в съня. И в смъртта.

Джени се изправи в леглото, притискайки чаршафа към голото си тяло, и загледа с широко отворени, изплашени очи жената, която бе застанала на прага. От другата страна на леглото Боб вече закопчаваше припряно ризата си.

— Да не си помислила, че ще ме остави заради теб? — крещеше тя на Джени. — Да не мислиш, че си първата? Не ти ли е казал колко пъти вече го заварвам така? — В гласа й прозвуча презрение. — Или сигурно си въобразяваш, че е влюбен в теб?

Джени не й отговори.

— Кажи й, Робърт — каза разгневено жена му. — Кажи й, че тази вечер искаше да се любиш с мен и когато ти отказах, ти изтича тук. Кажи й.

Джени вторачи поглед в него. Лицето му беше бяло и той не погледна към нея. Грабна сакото си от стола и тръгна към жена си.

— Разстроена си. Нека те отведа у дома.

У дома. Джени почувства гадене в стомаха. Нали това беше у дома — неговият и нейният дом? Той го беше казал. Тук се любеха, тук бяха заедно. А той говореше за друго място. Друго място.

— Винаги съм разстроена, нали, Робърт? И винаги ми обещаваш, че вече няма да се повтори. Но аз те познавам, нали? Добре — каза тя внезапно с твърд и леден глас. — Ще си идем. Но първо ще й кажеш.

— Моля ти се, мила — бързо запротестира той. — Друг път. Не сега.

— Сега, Робърт — хладно рече тя. — Сега или целият свят ще научи за доктор Грант, шарлатанина, абортаджията, великия любовник.

Той се изви и погледна Джени в леглото.

— Ще трябва да напуснете, мис Дентън — започна дрезгаво той. — Виждате ли, аз не ви обичам — каза той с напрегнат глас. — Обичам жена си.

И почти в същия миг, когато вратата се затвори зад него, в другия край на града, в една стара сграда стана експлозия. След като пожарникарите измъкнаха овъглените трупове от огъня, те направиха заключението си. Жертвите бяха имали щастие. Смъртта им беше настъпила преди избухването на пожара.

9.

Чарлз Стенхърст беше на осемдесет и една години, когато срещна Джени Дентън. Беше осем часа през една проклета утрин на 1936 година и той се намираше в операционната зала на клиниката „Колтън“ в Санта Моника. Беше пациентът току-що поставен на операционната маса, а тя работеше като старша сестра в хирургията.

Усети ги как пристягат краката му и как бързо сложиха един чаршаф така, че дори и ако мръднеше глава, не можеше да види долната половина на тялото си. Когато свършиха, той я видя как идва някъде отзад и как застава откъм краката му. Тя вдигна чаршафа.

В първия момент се смути от безразличието, с което оглеждаше интимните му органи. След пет съпруги, безброй любовници и повече от четиридесет деца, за които беше сигурен, но от които само осем от браковете му, изглеждаше някак нелепо някой да го гледа така безразлично. Толкова живот беше избликнал от този извор.

Тя пусна чаршафа и вдигна поглед. Шеговита закачливост проблесна в нейните интелигентни сиви очи и той знаеше, че е разбрала.

Тя заобиколи масата, застана до него и му измери пулса. Той насочи очи към нея, а тя се загледа в часовника.

— Къде е доктор Колтън?

— Ще дойде след минутка. Мие се.

Тя му пусна китката и каза нещо на някого зад себе си. Той извърна очи и зърна друга медицинска сестра. Усещайки убождането на игла в ръката си, бързо извъртя пак глава. Тя вече изваждаше забитата под кожата му игла.

— Хей, много сте бърза — отбеляза той.

— Това ми е работата.

— Аз също съм бърз — многозначително подметна той. Пак усмивката в сивите й очи.

— Зная. Чета вестниците.

Тъкмо тогава влезе доктор Колтън.

— Здравейте, мистър Стенхърст — поздрави той с присъщия си добродушен тон. — Пуснахме ли вода днес?

— Може би вие сте пуснали докторе, но знаете много добре, че аз не съм — отвърна сухо Стенхърст. — Иначе никога не биха ме върнали пак в тази касапница.

Доктор Колтън се засмя.

— Е, няма за какво да се безпокоите. Ще извадим бъбречните камъни за нула време.

— Все едно, докторе, радвам се, че това ще го стори специалист. Ако се оставя на вас, бог знае какво щяхте да изрежете.

Сарказмът му не смути доктор Колтън. Двамата се познаваха отдавна. Чарлз Стенхърст бе този, който първоначално му зае повечето от парите, за да изгради болницата си. Той пак се засмя.

Хирургът влезе и застана до доктор Колтън.

— Готов ли сте, мистър Стенхърст?

— По-готов не бих могъл да бъда. Само оставете нещичко за момичетата, нали, докторе?

Хирургът кимна и Стенхърст усети убождане в другата ръка. Изви глава и видя Джени, застанала до него.

— Сиви очи — каза той. Втората му жена бе имала сиви очи. Или третата? Не помнеше. — Предполагам, че няма да си свалите маската, за да ви видя лицето?

Пак забеляза шеговития проблясък.

— Едва ли докторите ще одобрят — каза тя. — Но след операцията ще ви навестя. Така бива ли?

— Чудесно. Предчувствам, че сте много красива.

Не видя как анестезиоложката зад гърба му кимна. Джени се наведе над лицето му.

— А сега, мистър Стенхърст — подкани го тя, — бройте от десет надолу с мен. Десет, девет, осем…

— Седем, шест, четири, пет, две, девет — устните му се движеха бавно и всичко изглеждаше тъй уютно и далечно. — Десет, осем, едно, три… шест, четири… едно… две… — гласът му замря.

Анестезиоложката погледна хирурга.

— Готово — каза тя.

Всички я видяха едновременно, поглеждайки в кухината, която хирургът беше отворил в тялото му: отвратителната сива тъкан, покриваща почти изцяло единия бъбрек и прокарваща си път с тънки, радиални пипала към другия. Без да вдига глава, хирургът постави двете парчета материя, който отряза в легенчето, което Джени предвидливо поднесе към него. Тя подаде легенчето на застаналата зад нея сестра, без да се обръща.

— Патологията — прошепна тя.

Сестрата излезе веднага, а Джени, със същите отработени движения, взе два хемостата. Асистиращият хирург ги пое от ръката й и стегна двете вени, щом хирургът ги разкри.

— Няма ли да изчакаме биопсията? — запита доктор Колтън, застанал на своето място до хирурга. Последният дори не вдигна поглед. Пръстите му бяха заети да опипват тъканта.

— Не, освен ако не настоявате, докторе. — Той протегна ръка и Джени сложи една кюрета в нея. Сега той работеше бързо, готвейки се да отстрани поразения бъбрек. Колтън се поколеба.

Чарлз Стенхърст не е обикновен мъж. Всички около операционната маса го знаеха. По едно или друго време старецът, който лежеше кротко тук, можеше да бъде всичко, каквото пожелае. Губернатор, сенатор, всичко. С повече от двадесет вестника, издавани в цялата страна, и огромно състояние, натрупано от нефт и злато, той никога не бе желал да бъде нещо повече от самия себе си. В родния му щат се гордееха с него и го поставяха на второ място, веднага след Хърст, когато ставаше въпрос за самоиздигнали се магнати.

Хирургът, сравнително млад мъж, станал бързо един от първите в областта на генитално-уринарните органи в света, долетял от Ню Йорк специално за операцията, се готвеше да извади засегнатия бъбрек. Сестрата зад Джени я потупа по рамото. Джени пое листчето от нея и го повдигна към него, така че да може да го види. Тя ясно различи напечатаните думи:

Хирургът въздъхна леко и вдигна поглед към доктор Колтън.

— Няма как, сега той е съвсем обикновен човек.

Мистър Стенхърст беше буден на другата сутрин, когато хирургът влезе в болничната стая. Ако телетипът, чукащ в ъгъла, го изненада, той не го показа. Мина отстрани на леглото и погледна надолу.

— Дойдох да се сбогувам, мистър Стенхърст. Тази сутрин се връщам в Ню Йорк.

Старецът вдигна поглед и се ухили.

— Хей, докторе — започна той. — Казвал ли ти е някой, че баща ти беше шивач?

— Да, баща ми беше шивач, мистър Стенхърст — озадачи се хирургът.

— Знам — продължи бързо Стенхърст. — Още държи дюкянчето си на Стентън стрийт. Зная много неща за теб. Ти беше председател на дружеството за спасяване на Сако и Ванцети в Сити Колидж, когато се дипломира през двадесет и седма, редовен член на Младите социалисти през първата година на специализацията си и още докато течеше стажът ти, стана хирург. Членуваш при социалистите в Ню Йорк и сигурно на президентските избори ще гласуваш за Норман Томъс.

Хирургът се усмихна.

— Знаете много за мен.

— Разбира се, че зная. Да не мислиш, че бих позволил на всекиго да ме реже?

— И не се ли тревожихте поне малко заради всичко, което знаехте за мен? — попита докторът. — Наясно сте какво ние, социалистите, мислим за вас.

Старецът се разсмя, после се сгърчи от болка.

— По дяволите! Според мен ти си най-напред лекар, след това социалист. — Той го погледна дяволито. — Знаеш ли, докторе, ако гласуваш за републиканците, за три години ще те направя милионер.

Лекарят се засмя и поклати глава.

— Не, благодаря. Ще имам премного тревоги.

— Защо не ме питаш как се чувствам, докторе? Колтън беше тук вече четири пъти и все това ме пита.

Лекарят сви рамене.

— Защо? Зная как се чувствате. Боли ви.

— Боли ме адски, докторе — съгласи се Стенхърст. — Колтън каза, че камъните, които си извадил от бъбреците, били големи колкото топки за бейзбол.

— Наистина бяха големички.

— Каза още, че тази торбичка, която си ми нанизал, съм щял да я нося, докато бъбрекът оздравее и пак заработи.

— Ще я носите доста време.

Старецът го изгледа продължително.

— Знаеш ли, вие и двамата ми пробутвате врели-некипели — изрече спокойно той. — Аз ще я нося до гроб. И това не е далеч.

— Не бих казал.

— Зная, че не би го казал — натърти Стенхърст. — Затова го казвам аз. Слушай, докторе, аз съм на осемдесет и една години. А на осемдесет и една, доживее ли ги човек, започва здраво да му ухае на гробища — надушва смъртта у всекиго, дори у себе си. Научава се да я гледа в очите. Така че не ме баламосвай. Колко ми остава?

Лекарят погледна болния старец в очите и видя, че в тях няма уплаха. Ако въобще излъчваха нещо, то бе любопитство. Реши се веднага. Колтън бе тръгнал по съвсем погрешен път. Този беше истински мъж. Заслужаваше да му се каже истината.

— Три месеца, ако имате късмет, мистър Стенхърст. Шест, ако нямате.

Старецът дори не мигна.

— Рак ли?

Хирургът кимна.

— Метастаза, и то злокачествена — отговори той. — Извадих единия бъбрек и почти половината от другия. Затова поставих торбичката.

— Болезнено ли ще бъде?

— Много. Но можем да го контролираме с морфин.

— По дяволите — рече старецът. — Смъртта е може би единственото нещо, което още не съм опитал. Нещо, което не бих желал да пропусна.

Изведнъж телетипът затрака, старецът погледна към него, после към лекаря.

— Как ще разбера кога си отивам, докторе?

— Наблюдавайте урината в торбичката — обясни лекарят. — Колкото по-червена става, толкова повече наближава. Това означава, че бъбрекът изпуска чиста кръв вместо урина, тъй като ракът го е унищожил напълно.

Погледът в очите на стареца беше бистър и разумен.

— Значи ще умра от уремично отравяне.

— Най-вероятно. Ако нищо друго не се влоши.

Стенхърст се разсмя.

— По дяволите, докторе — каза той. — Това можех да го сторя още преди двадесет години, ако бях продължил да пия.

Хирургът се засмя.

— Но вижте колко удоволствия щяхте да пропуснете.

Старецът също се разсмя.

— Вие, социалистите, сигурно ще обявите национален празник.

— Не знам, мистър Стенхърст — отвърна на смеха му лекарят. — Тогава от кого ще се оплакваме?

— Не се тревожа — каза старецът. — Хърст и Патерсън остават.

Лекарят протегна ръка.

— Е, трябва да тръгвам, мистър Стенхърст.

— Сбогом, докторе — ръкува се Стенхърст. — И благодаря.

Тъмните очи на хирурга бяха сериозни.

— Сбогом, мистър Стенхърст — каза той. — Съжалявам.

Тръгна към вратата. Гласът на стареца го накара да се обърне.

— Ще ми направиш ли една услуга, докторе?

— Всичко във възможностите ми, мистър Стенхърст.

— Онази сестра от операционната — каза Стенхърст. — Със сивите очи и едрите цици.

Хирургът се сети кого има предвид.

— Мис Дентън?

— Ако това е името й — каза старецът. Хирургът кимна.

— Тя каза, че ако искам да я видя без маска, ще дойде. Ще предадеш ли на Колтън, че искам тя да обядва с мен?

Хирургът се засмя.

— На драго сърце, мистър Стенхърст.

10.

Джени вдигна бутилката шампанско и наля във високата стъклена чаша, напълнена с кубчета лед. Виното ги покри с шумяща пенлива яка, после се утаи и тя я напълни догоре. Мушна стъклената сламка в чашата и я подаде на Стенхърст.

— Ето ти безалкохолното, Чарли.

Той се ухили закачливо насреща й.

— Ако се нуждаеш от нещо да изкара газовете — каза той, — шампанското е по-подходящо от газираните безалкохолни напитки. — Отпи с наслада. — Ах — възкликна той и се оригна. — Пийни си малко, може би ще те възбуди.

— Каква ти е ползата, дори и ако ме възбуди? — възрази Джени.

— Ще ми бъде приятно, като си помисля какво бих направил, ако беше преди двадесет години.

— Да кажем четиридесет — за по-сигурно.

— Не — поклати глава той. — Двадесет е по-добре. Може би защото тогава най-много ценях, знаейки, че няма да трае дълго.

Телетипът в ъгъла на библиотеката затрака. Джени стана от стола и отиде до него. Когато спря, тя скъса лентата и се върна при него.

— Току-що са избрали Рузвелт за втори мандат — подаде му жълтия лист.

— Очаквах това — каза той. — Сега вече никога няма да могат да изхвърлят кучия му син оттам. Но защо ли се тревожа? Аз няма да съм наоколо.

Телефонът иззвъня почти веднага, щом той млъкна. Беше пряката линия с вестника му в Лос Анжелос. Тя взе слушалката и му я подаде.

— Стенхърст — изрече той в нея.

Тя долови леко бръмчене в другия край на жицата. Той слушаше с безразличие.

— По дяволите, не! Има достатъчно време за редакционни статии, след като произнесе встъпителната си реч. Тогава ще имаме представа кои са обещанията, които възнамерява да наруши. Никакви редакционни статии до утре. Това важи за всички вестници. Предай го по телетипа.

Той остави слушалката и я погледна. Внезапно телетипът пак затрака. Тя отиде до него и се загледа. Върху жълтата хартия започнаха да се появяват зелени букви:

Тя се отстрани от телетипа, докато той продължаваше да трака.

— Вашите нареждания, шефе.

— Добре. Сега изключи тази проклетия, за да можем да си поговорим.

Тя се върна и изключи апарата, после отиде и седна срещу него. Извади цигара и я запали, докато той пиеше замислен шампанско през сламката.

— Какви са плановете ти, когато тази работа свърши?

— Не съм мислила много.

— По-добре е да започнеш — каза той. — Аз няма да изкарам още дълго.

Тя му се усмихна.

— Бързаш да се отървеш от мен ли?

— Не ставай глупава — сряза я той. — Единствената причина да се задържа толкова е, че не ми се искаше да те оставя.

Нещо в гласа му я накара да го погледне изучаващо.

— Знаеш ли, Чарли, вярвам на казаното.

— Разбира се — отсече той.

Внезапно трогната, тя се приближи до стола и го целуна по бузата.

— Хей, сестра Дентън — възкликна той. — Май най-после се навихте, а? Веднага ще ви натикам в леглото.

— Отдавна да си ме натикал, Чарли. Бедата е, че не сме се срещнали навремето.

Като размисли върху казаното, видя, че наистина беше вярно.

Още първия път, когато влезе да обядва с него в болницата, деня след операцията, го бе харесала. Знаеше, че умира, а след малко разбра, че и той го знае. Но това не му пречеше да бъде галантен. Не признаваше безвкусната болнична храна, макар че въобще не можеше да яде.

Вместо нея, специална кола, ескортирана от полиция, с ревящи по целия път сирени му докарваше храна от ресторанта на Романов. А с храната пристигаха един метр д’отел и двама сервитьори.

Той се надигна в леглото, отпи от шампанското и я загледа как се храни. Харесваше му начинът, по който ядеше. Хората, които кълвяха храната, обикновено бяха егоисти в любовта. Не даваха нищо, търсейки същия вид непостижима наслада в леглото, която търсеха и на масата. Реши се веднага, както винаги.

— Известно време ще боледувам — каза той. — Ще се нуждая от сестра. Бихте ли приела тази работа?

Тя повдигна поглед от чашката кафе, а сивите й очи бяха озадачени.

— Има сестри, специализирани в домашно гледане, мистър Стенхърст. Те сигурно са по-добри от мен.

— Аз вас питам.

— Работя в Лос Анжелос Дженеръл — продължи тя. — Работата ми е добра. Понякога ме викат да помогна тук, както във вашия случай. По специалността ми.

— Колко ви плащат?

— Осемдесет и пет долара месечно, с квартира и храна.

— Аз ще ви плащам по хиляда на седмица, с квартира и храна — каза той.

— Но това е смешно!

— Нима? — каза той и я изгледа сериозно. — Мога да си го позволя. Когато днес сутринта докторът излезе, той ми каза, че ми остават три месеца. Винаги плащам малко повече, когато не мога да предложа постоянна работа.

Тя погледна надолу, докато келнерът й доливаше чашата с кафе.

— Вие ще бъдете тук около три седмици — каза тя. — Това ми дава достатъчно време да предупредя, че напускам. Кога искате да започна?

— Веднага. А за предупреждението не се безпокойте. Вече съобщих на Колтън и в Лос Анжелос Дженеръл, че постъпвате на работа при мен.

Тя го изгледа недоумяващо, после остави чашата си и стана. Направи знак на метр д’отела и келнерите веднага откараха масичката.

— Хей, какво правите? — запита Стенхърст.

Джени не му отговори, докато отиваше към нощното шкафче, откъдето взе болничния картон. Проучи го, после пристъпи и измъкна чашата шампанско от ръката му.

— Щом работя за вас — обясни тя, — време е да си починете.

Времето никога не тече тъй бързо, както когато е на привършване, помисли си той. Всичко изглежда някак по-отчетливо, по-бистро за ума, дори решенията се вземат по-лесно. Може би защото отговорността за тях нямаше да те достигне. Никой не може да спечели двубоя с гроба.

Усети как болката го проряза като с нож. Не трепна, но по лицето й осъзна, че тя е разбрала. Някакъв странен вид общуване се бе породило помежду им. Не се нуждаеха от думи. Имаше случаи, когато му се струваше, че и тя изпитва болката.

— Може би е по-добре да си легнеш — обади се тя.

— Още не. Искам да си поговорим.

— Добре — съгласи се тя. — Кажи за какво?

— Няма да се върнеш в болницата, нали?

— Не зная. Всъщност, не съм мислила още.

— Подобна работа няма вече да те направи щастлива. Разглезих те. Нищо не може да се сравни с многото пари.

Тя се засмя.

— Толкова си прав, Чарли. Мислих за това. Изглежда нищо вече няма да ми се струва както преди.

Той я изгледа замислено.

— Бих могъл да ти оставя нещо в завещанието си или дори да се оженя за теб. Но децата ми сигурно ще възбудят федерален процес и ще кажат, че си ми оказала давление. Би получила само огорчения.

Тя го погледна в очите.

— Все пак, благодаря ти, че си мислил за това, Чарли.

— Ти трябва да печелиш много пари — продължи той. — Защо реши да станеш медицинска сестра? Винаги ли си искала това?

— Не — сви рамене тя. — Всъщност искаше ми се да бъда втората Хелен Уилкс. Но получих стипендия за „Сейнт Мери“ и отидох там.

— Дори и за да се занимаваш с тенис са нужни пари.

— Зная. Е, вече е късно. Сега бих била доволна, ако мога да наема най-добрия професионалист и да играя с него два часа дневно.

— Ето на! — каза триумфиращо той. — Само това прави сто долара дневно.

— Тъй е. Сигурно ще се озова отново в болницата.

— Не е нужно.

— Какво искаш да кажеш? — запита тя и го погледна. — Само това мога.

— Ти си научила нещо друго, много преди да се заловиш със сестринството. Да бъдеш жена.

— Е, сигурно не съм се научила добре тогава — изрече огорчено тя. — Първия път, когато постъпих като жена, ми натриха носа.

— Имаш предвид доктор Грант във Фриско ли?

— Откъде знаеш?

— Предимно предположения — обясни той. — Но вестникарите автоматично проверяват всеки, който е край мен. Грант се ползва с подобна репутация и фактът, че си работила при него и си напуснала така прибързано, ме наведе на това заключение. Какво се случи? Жена му ли ви спипа?

Тя кимна бавно.

— Беше ужасно.

— Винаги е така, когато се обвържеш емоционално — каза той. — На мен ми се е случвало неведнъж. — Пак си напълни чашата с шампанско. — Номерът е да не се обвързва човек.

— Как става това?

— Като се заплаща — отговори той.

— С други думи, искаш да кажеш да стана проститутка? — попита тя шокирано.

Той се усмихна.

— Това го казва католичката в теб. Дълбоко в себе си обаче трябва да признаеш, че в това има смисъл.

— Да, но все пак, проститутка — каза тя с все същия шокиран глас.

— Не проститутка, а куртизанка или нейният съвременен вариант — момиче на повикване. В древните цивилизации да бъдеш куртизанка е било високоуважавана професия. Държавници и философи са търсили тяхната благосклонност. И не само парите са я правили привлекателна. Това е един много завършен начин на живот. Разточителен и удовлетворяващ.

Тя започна да се смее.

— Ти си един стар циник, Чарли. Кога ще извадиш френските порнографски картички?

Той се разсмя с нея.

— Защо да не съм? Аз бях и млад циник. Но никога не бях глупак. Ти притежаваш всичко, за да станеш велика куртизанка. Тяло, разсъдък, дори и обучението ти като медицинска сестра не би отишло напразно. Истинският секс се нуждае от повече интелектуалност, отколкото обикновеното животинско отдаване.

— Сега разбирам, че е време да си лягаш — засмя се тя. — Сигурно следва да разбера, че би трябвало да постъпя в някакво училище, за да изуча всичко това.

— Чудесна идея! — възкликна той. — Непрестанно ме преследват да направя дарение на този или онзи колеж. Защо не съм се сетил за това? „Стенхърст Секс Колидж“. — Той се разсмя развеселен, после изведнъж се сви от болка. Лицето му побеля и капчици пот избиха по челото му. Сви се в инвалидната си количка.

Тя светкавично се озова до него, нави ръкава на халата и му разголи ръката. Бързо впръска ампулата морфин във вената. Кокалестите му пръсти сграбчиха китката й в опита да я изтласкат, докато я гледаше с изпълнени с агония очи.

— За бога, Чарли — каза ядосано тя, — отдъхни си малко. Стига си се борил.

Пръстите му се отпуснаха и тя изпразни още една ампула в него. Погледна го в очите и забеляза отпускането от въздействието на опиата. Улови крехката му, изтъняла ръка и бързо я вдигна към устните си.

Той се усмихна, когато действието на морфина замъгли очите му.

— Бедната малка Джени! — каза тихо той. — При други обстоятелства бих те направил моя царица! — Пръстите му нежно я погалиха по лицето. — Но няма да забравя какво си говорехме. Няма да те оставя да си пропилееш живота само за това, че няма да съм край теб да ти се наслаждавам!

11.

Три дни по-късно обядваха на терасата, когато тя видя сив Ролс-Ройс да спира пред къщата. Шофьор в изискана униформа отвори вратата и някаква жена слезе. След две минути прислужникът се появи на терасата.

— Някоя си мисис Шварц е дошла да ви види, мистър Стенхърст.

Стенхърст се усмихна.

— Донеси още един прибор, Джъдсън, и покани мисис Шварц да се присъедини към нас.

Прислужникът кимна.

— Да, мистър Стенхърст.

След миг на прага се появи самата жена.

— Чарли! — възкликна тя с неприкрита сърдечност в гласа. Протегна ръце към него, още докато приближаваше. — Колко се радвам да те видя.

— Аида! — Стенхърст й целуна ръка. — Прощавай, че не мога да стана. — Вдигна очи към лицето й. — Прекрасна си както винаги.

— Никак не си се променил, Чарли. Все още можеш да лъжеш, без да ти мигне окото.

Стенхърст се засмя.

— Аида, запознай се с Джени Дентън.

— Приятно ми е — поздрави Джени. Видя една жена пред прага на шейсетте години, семпло, но скъпо облечена. Жената се извърна и й отправи топла и приятелска усмивка, но Джени изведнъж изпита чувството, че едва ли нещо е убягнало на този бегъл поглед.

Тя се обърна към Стенхърст.

— Това ли е момичето, за което ми спомена по телефона?

Стенхърст кимна.

Жената се обърна отново към Джени. Този път погледът й бе определено изучаващ. Ненадейно тя се усмихна.

— Може да си си загубил яйцата, Чарли — каза тя съвсем спокойно, — но явно не си си изгубил вкуса.

Джени ги зяпна с отворена уста. Стенхърст се разсмя и в този момент прислужникът влезе с един стол.

— Помогни на мисис Шварц, Джъдсън.

Прислужникът се поклони и излезе. Стенхърст се обърна към Джени.

— Предполагам, че се чудиш какво става?

Джени кимна, все още неспособна да проговори.

— Преди двайсет и пет години Аида Шварц ръководеше най-добрия публичен дом на запад от Чикаго.

Мисис Шварц присегна и го тупна по ръката.

— Чарли помни всичко — каза тя на Джени. — Помни дори и това, че не пия никога нищо друго, освен подсладено шери. — Погледна чашата на масата пред него. — Предполагам, че и ти все още пиеш шампанско с лед във високи чаши.

Той кимна.

— Старите навици са като старите приятели, Аида, човек трудно ги зарязва.

Прислужникът постави чаша пред нея. Тя я поднесе изискано към устните си и отпи. Погледна прислужника и му се усмихна.

— Благодаря ви.

— Аз ви благодаря, мадам.

Тя вдигна вежди, приятно изненадана.

— Много е хубаво — обясни тя. — Да знаеш колко е трудно да се намери един свестен коктейл дори в най-скъпите заведения. Изглежда, че дамите сега не пият друго, освен мартини. — Потръпна. — Ужасно. По мое време една дама не би помислила дори да вкуси подобно нещо.

Стенхърст погледна Джени.

— Аида никога не разрешаваше на момичетата си да пият друго, освен шери.

— Уискито замайва разсъдъка — вметна Аида. — А на моите момичета не се плащаше, за да пият.

Споменът накара стареца да се закиска.

— Вярно е, Аида, спомняш ли си преди войната, когато идвах за масаж на простатата?

— Как да не помня — усмихна му се тя.

Той погледна Джени през масата.

— Бях позакъсал и един лекар ми препоръча масаж за простатната жлеза три пъти месечно. Първия път отидох в кабинета му. След това реших, че ако трябва да ми правят масаж, поне да му се наслаждавам. И така, три вечери в седмицата поверявах лечението си на Аида.

— Това, което не ви каза — добави Аида, — е, че лекуването страшно го възбуждаше. А моите момичета бяха обучени никога да не разочароват гостите. Когато Чарли се явил за преглед при лекаря след две седмици и му обяснил, лекарят страшно се разстроил.

Стенхърст продължаваше да се смее.

— Лекарят каза, че щял да изправи Аида пред съда и да я обвини в практикуване на медицина, без да има право за това.

Мисис Шварц присегна и нежно потупа Стенхърст по ръката.

— А спомняш ли си Ед Бери?

— Разбира се. — Той се изкиска и отново погледна Джени. — Ед Бери беше един от закостенелите южняшки баптисти, които не виждат по-далеч от върха на носа си и всяко нещо анатемосват като грях. Е, в навечерието на едни избори, в които Ед се бореше да стане губернатор с една програма за страхотни реформи, използвах възбудата му и го склоних да пийнем; към полунощ той вече ронеше пиянски сълзи. Тогава, без да му казвам къде го водя, отидохме при Аида. Той никога не забрави визитата си.

Стенхърст така се разсмя, че чак сълзи се появиха в очите му.

— Бедният Ед, никога не разбра, кое го е провалило. Загуби изборите, но това въобще не го разстрои. В деня, когато Аида затвори заведението, след като влязохме във войната, той беше долу на бара и ридаеше, сякаш е дошъл краят на света.

— Това беше в доброто старо време — обади се Аида. — Дни каквито никога вече няма да видим.

— Защо затворихте? — полюбопитства Джени.

— По няколко причини — каза сериозно Аида, обръщайки се към Джени. — По време на войната и след нея имаше премного свободна конкуренция. Като че ли всички момичета го бяха ударили през просото. Стана много трудно да намериш момичета с интерес и влечение към професията, за да се поддържа високият стандарт, който исках да поддържам. Бяха просто обикновени уличници. Тъй като не се нуждаех от пари, закрих заведението.

— Аида е много заможна жена. Тя вложи всичките си пари в недвижими имоти и жилищни сгради, тук и в повечето големи градове на страната. — Стенхърст вдигна поглед към нея. — Приблизително колко пари имаш сега, Аида?

Тя сви рамене.

— Около шест милиона долара, горе-долу — отговори небрежно тя. — Благодарение на теб и неколцина приятели.

Стенхърст се ухили.

— И така, Джени, все още ли смяташ да се върнеш в болницата?

Джени не му отговори.

— Е, Джени? — настоя той.

Джени изгледа продължително най-напред него, после Аида. Те я наблюдаваха напрегнато. Поиска да заговори, но не успя. Думите не излизаха от устата й.

Ненадейно мисис Шварц присегна и я погали по ръката окуражително.

— Дай й малко време да си помисли, Чарли — каза нежно тя. — Това е решение, което едно момиче трябва само да вземе.

Странна привързаност се четеше в очите на Стенхърст, когато ги насочи към Джени.

— Ще трябва да избърза с решението си — каза тихо той. — Не остава много време.

Той не знаеше в момента колко, но се оказа точно два дни.

Изви глава да я види, когато тя влезе в стаята му два дни по-късно.

— Днес мисля да остана в леглото, Джени — каза той с притихнал глас.

Тя дръпна завесите на прозореца и го погледна на светлината, която заля леглото. Лицето му беше бяло, а кожата се бе изпънала върху костите му като сух пергамент. Полузатвори очи, сякаш светлината му причиняваше болка.

Тя мина отстрани на леглото и погледна надолу.

— Искаш ли да повикам доктора, Чарли?

— Какво може да направи той? — попита Стенхърст, а по челото му изби пот. Тя взе кърпа от нощната масичка и изтри лицето му. После дръпна одеялото и надигна старомодната му нощница. Чевръсто смъкна торбичката и видя как очите му се приковават в нея, докато я отнасяше към банята.

— Много е зле, нали? — попита той, приковал очи в нея, когато тя се върна.

— Доста.

— Зная — прошепна той. — Погледнах, преди да влезеш. Беше ужасно черна.

Тя плъзна ръка под него и го подкрепи, докато му оправяше възглавницата. После внимателно го отпусна.

— Не зная. Някои сутрини съм я виждала и по-лоша.

— Не ме занасяй. — Той затвори за миг очи и пак ги отвори. — Имам някакво предчувствие, че ми е дошло времето — едва промълви той, приковал очи в лицето й.

— Ще ти стане по-добре, ако ти дам малко портокалов сок.

— По дяволите — изломоти разпалено той. — Кой тръгва за ада с портокалов сок? Дай ми шампанско!

Тя мълчаливо остави чашата с портокалов сок и взе една висока чаша. Напълни я с кубчета лед от термоса и я доля с шампанско. Мушна в чашата една стъклена сламка и се накани да му помогне.

— Все още мога сам да си държа любимата напитка — каза той.

Телетипът в ъгъла на стаята затрака. Тя отиде до него и надникна отгоре.

— Какво е? — запита той.

— Някаква реч, която Лендън произнесъл на приема на републиканците снощи.

— Изключи го — ядоса се той. Подаде й чашата, тя я взе и я остави на масичката. Телефонът зазвъня. Тя вдигна слушалката.

— Главният редактор от Лос Анжелос — съобщи тя. — Обажда се по повод на вчерашното ти повикване.

— Кажи му, че искам Дик Трейси да бъде прехвърлен на работа в тукашния ми вестник. — Тя кимна и повтори нареждането в слушалката, след което затвори. Обърна се към него и видя, че лицето му пак се е обляло в пот.

— Синът на Чарлз ме накара да му обещая, че ще му телефонирам, ако сметна за необходимо.

— Недей! — отсече той. — За какъв дявол ми е да злорадства над мен? Кучият му син от години чака да пукна. Иска да сложи ръка на вестниците. — Той се изкиска беззвучно. — Обзалагам се, че веднага след погребението този глупак ще насочи вестниците в полза на Рузвелт.

Болезнен спазъм премина през него и той се изправи рязко в леглото.

— Ох, Господи! — възкликна той и се улови за корема. Ръката й мигновено обви раменете му и го подкрепи, докато другата ръка опипваше за спринцовката с морфин.

— Още не, Джени, моля те!

Тя го погледна и върна спринцовката на масичката.

— Добре — съгласи се тя. — Кажи ми кога.

Той пак се отпусна на възглавницата и тя му изтри изпотеното лице. Затвори очи и притихна. После пак ги отвори и в тях тя видя уплаха, каквато не бе забелязвала преди.

— Струва ми се, че се задушавам! — измъкна се от гърлото му, а ръката му се насочи към устата.

Без да се обръща, тя бързо присегна към дренажния тампон на масичката зад нея и го поднесе към устата му. Той се закашля, сгърчи се и изплю една възчерна храчка жлъчка. Тя свали тампона и му изтри устата и брадата, след което го отпусна на възглавницата.

Той вдигна към нея насълзените си очи и положи усилия да се усмихне.

— Господи! — прошепна дрезгаво той. — Имаше вкус на пикня.

Тя не му отговори и той уморено притвори очи. Видя го да потръпва от болка. След известно време той заговори със затворени очи.

— Знаеш ли, Джени — прошепна, — мислех, че най-сладката агония е, като се изпразва човек. Но тази обещава да е много по-сладка.

Отвори очи и я погледна. Ужасът бе изчезнал от тях и бе отстъпил място на дълбоко, мъдро спокойствие. Усмихна се бавно.

— Хайде, Джени — каза тихо. — Сега!

Приковала очи в него, тя присегна зад гърба си към спринцовката. Намери автоматично хлътналата вена и заби иглата в нея. Взе втора спринцовка. Той й се усмихна, когато видя какво държи и прошепна:

— Благодаря ти, Джени.

Тя се наведе и целуна бледото влажно чело.

— Сбогом, Чарли.

Той пак се отпусна на възглавницата и затвори очи, докато тя заби втората игла в него. На леглото имаше шест празни ампули. Тя остана притихнала, с пръсти върху пулса му, чувствайки как той все повече и повече отслабва. Най-сетне спря напълно. Тя изгледа стареца за миг, после му затвори клепачите и го зави презглава с одеялото.

Изправи се, мушна ампулите в джоба на престилката, уморено прекоси стаята и вдигна слушалката.

Прислужникът я пресрещна в коридора на път за стаята й. В ръката си държеше плик.

— Мистър Стенхърст ме помоли да ви предам това, мис Дентън. Даде ми го, преди да дойдете на работа тази сутрин.

— Благодаря ви, Джъдсън. — Тя затвори вратата след себе си и разкъса плика, докато прекосяваше стаята. Вътре имаше пет банкноти по хиляда долара и писмо, написано с разкривения му почерк.

Все така, с писмото в ръка, тя отиде до гардероба и измъкна куфара. Постави го на леглото и бавно започна да прибира дрехите си в него. След по-малко от час слезе от таксито и изтича по стълбите на църквата, намествайки шалчето, което бе сложила, на главата си. Прекръсти се, когато влезе в църквата, после забърза към амвона и зави наляво към статуята на Светата Дева.

Там коленичи, сключи ръце за молитва и наведе глава. После се изви, взе свещ от поличката, поднесе я до една вече запалена и когато се разгоря, я сложи между другите пред статуята. Пак се поклони и коленичи за миг, обърна се и забърза навън. На вратата потопи пръсти в Светената вода и ги опря до челото си, после отвори чантата и мушна една банкнота в прореза на кутията за волни помощи.

Вечерта свещеникът остана приятно изненадан. В кутията, сред сребърните и медни монети, лежеше сгъната банкнота от хиляда долара.

Сивият Ролс-Ройс бе паркиран пред старата къща на Дейлхърст авеню в Уестууд, когато Джени пристигна с таксито. Тя слезе, плати на шофьора, отиде до вратата и остави куфара, преди да натисне звънеца.

Някъде от вътрешността на къщата долетя звън. Вратата се отвори и една прислужница каза:

— Оттук, мис.

Аида седеше на кушетката пред малка масичка, на която имаше поднос с чай и бисквити.

— Можеш да занесеш куфара при другите, Мери.

— Да, мадам — каза момичето.

Джени се обърна и видя как момичето остави куфара й при няколко други до вратата. Обърна се пак към Аида. На кушетката пред нея лежеше отворен вестник и голямото черно заглавие се наби в очите й:

Аида стана, улови я за ръката и нежно я притегли към кушетката.

— Седни, мила — каза нежно тя. — Очаквах те. Имаме достатъчно време за чаша чай, преди да тръгнем за гарата.

— За гарата?

— Разбира се, мила — каза Аида. — Отиваме в Чикаго. Единственото място в Съединените щати, откъдето едно момиче трябва да започне кариерата си.

12.

Огромният плакат бе разпънат върху временната естрада на военния лагер. Беше увеличено копие на станалата прочута снимка от корицата на списание „Лайф“. Поглеждайки я, Джени си спомни фотографа, застанал неустойчиво на най-горното стъпало на стълбата, почти до тавана, и насочил камерата към нея, долу на леглото.

От този ъгъл краката й изглеждаха прекалено удължени и излизаха от кадъра, затова той я накара да се извърти и да облегне краката си върху тапицираната с бял сатен табла на леглото. После светкавицата блесна, заслепявайки я за миг, както винаги, и станалата историческа снимка бе сътворена.

Беше облечена в черна дантелена нощница, която я покриваше плътно от главата до глезените и едновременно с това възхитително подчертаваше меките тонове на кожата, контрастиращи с черната дантела, без да оставя нищо за въображението. Набъбналите зърна, раздразнени от притискащата гърдите тъкан, меката заобленост на стомаха и рязко издигащият се пубис, който не можеше да се прикрие от положението на краката. Дългата й руса коса се бе разпиляла надолу по ръба на леглото и ослепителният блясък на светкавицата бе придал някаква сластна подкана в очите й, докато тя се усмихваше на невидимия зрител някъде откъм долния ляв ъгъл на корицата.

„Лайф“ бе публикувало снимката само с една-единствена думичка, изписана с бял блок-шрифт:

Това бе почти преди една година, през октомври 1941, по времето, когато се състоя официалната премиера на „Грешницата“ в Ню Йорк. Припомни си изненадата, която изпита, прекосявайки фоайето на хотел „Уолдорф“ с Джонас до нея и попадайки на редицата нейни снимки по кориците на окачените списания по павилиона.

— Виж — бе казала тя, спирайки в почуда. Джонас й се усмихна по особения си начин, който, доколкото го познаваше вече, означаваше безкрайно задоволство от нещо. Прекрачи до павилиона и като подхвърли една монета, взе списание от лавицата. Подаде й го, когато влязоха в асансьора.

Тя го разтвори, още докато се изкачваха. Заглавието се открояваше ясно над текста: „Одухотвореност в секса“.

Вратата на асансьора се отвори и тя усети ръката на Джонас върху рамото си. Затвори списанието и двамата излязоха от асансьора.

— Боже мой, нима наистина вярват на всичко това?

Той се усмихна.

— Предполагам. Това е единственото, което човек не купува за рекламите. Казах ти, че ще станеш звезда — заяви той, когато влизаха в апартамента му.

Веднага след премиерата тя трябваше да замине пак на Западното крайбрежие, за да започне нов филм. Съгледа сценария на масичката пред кушетката. Джонас отиде нататък, взе го и разлисти страниците.

— Не ми харесва.

— И на мен не се харесва. Но Морис казва, че щял да донесе много пари.

— Това не ме интересува — възпротиви се той. — Просто не желая ти да играеш в него. — Отиде до телефона. — Свържете ме с мистър Бонър в „Шери-Недерланд“.

— Морис, тук е Джонас — каза рязко той след миг. — Отмени „Звездни очи“. Не искам Дентън в него.

От другия край на стаята тя чу възбудените протести на Бонър.

— Не ме интересува — прекъсна го Джонас. — Намери някоя друга да играе… Коя?… Рита Хейуърт, Ан Шеридън. Която искаш. И отсега нататък Дентън няма да участва във филми, преди да съм одобрил сценария. — Той остави слушалката и се обърна към нея. Усмихваше се. — Чу ли?

Тя също му се усмихна.

— Да, шефе.

Снимката веднага се хареса. Където и да отидеше човек, тя се изправяше насреща му — от стени, витрини, календари и плакати. С това растеше и нейната слава. Бе станала звезда и когато се завърна на Запад, откри, че Джонас е одобрил нов договор за нея.

Но бе изминала една година, бомбите над Пърл Харбър бяха пуснати, а тя все още не бе започнала нов филм. Не че това имаше някакво значение. „Грешницата“ се прожектираше вече втора година в огромния „Норман Тиътър“ в Ню Йорк и все тъй трудно можеха да се намерят билети за всяка прожекция. Филмът се утвърждаваше като най-доходният, създаден някога от компанията.

Програмата й бе станала опростена и неизменна. Между появите си на публичните премиери из страната, оставаше на Западното крайбрежие. Всяка сутрин отиваше в студиото. Там си запълваше деня — уроци по актьорско майсторство сутрин; обяд, обикновено с някой журналист; уроци по дикция, пеене и танци следобед. Вечерите обикновено прекарваше сама, ако Джонас не бе в града. Когато бе тук, всяка нощ бе с него.

Понякога вечеряше с Роза и Дейвид Улф. Тя обичаше Роза и малкото бебе, което тъкмо прохождаше и носеше внушителното име Хенри-Бърнард, кръстен на бащата и вуйчото на Дейвид. Но по-голямата част от времето прекарваше сама в малката къща с мексиканската прислужница. Всички знаеха. Тя бе момичето на Джонас. И си оставаше момичето на Джонас.

Само когато беше с него, не чувстваше самотата и липсата на определена цел — настроение, което все по-често и по-често я обхващаше. Завладя я неспокойство. Време беше да се залавя за работа. Настървено четеше сценарии и на няколко пъти, когато си мислеше, че е попаднала на подходящ, се свързваше с Джонас. Както винаги, той й обещаваше да го прочете, но след няколко дни се обаждаше по телефона, за да й каже, че не го намира удачен за нея, винаги имаше някакви причини.

Веднъж раздразнено го беше попитала защо й плаща заплата, щом не й дава работа. Той помълча известно време. Когато заговори, гласът му бе хладен и решителен.

— Ти не си актриса — заяви той. — Ти си звезда. А звездите могат да блестят, само когато всичко край тях е изрядно.

След няколко дни отговорникът по рекламата Ал Петрочели влезе в гардеробната на студиото.

— Боб Хоуп дава представление за момчетата от военния лагер Пендълтън. Иска да участваш и ти.

Тя се извърна на кушетката, на която седеше и остави настрана зачетения сценарий.

— И мога да го направя? — запита тя, като го погледна.

И двамата знаеха какво иска да каже.

— Бонър разговаря с Корд. Решихме, че едно явяване ще ти бъде от полза. Ди Сантис ще се погрижи да ти скалъпи някаква роля.

— Добре — каза тя и се изправи. — Ще бъде чудесно отново да правя нещо.

И сега, след шест седмици непрекъснати репетиции на една малка встъпителна реч и песен, старателно обработена тонално и текстуално и оркестрирана така, че максимално да разкрие предимствата на нейния нисък, дрезгав глас, тя стоеше зад кулисите на временната естрада в очакване да излезе на сцената. Трепереше на хладния нощен въздух, въпреки палтото от норки, с което се бе загърнала.

Надзърна иззад кулисите към публиката. Безбройните редове войници, простиращи се в нощта, докъдето стигаше окото, се заливаха от смях. Хоуп току-що бе изтърсил един от по-цветущите си анекдоти, подходящ за войнишката публика, но който никога не би могъл да прозвучи в популярното му из цялата страна радиопредаване. Тя си отдръпна главата, продължавайки да трепери.

— Нервна ли си? — запита Ал. — Досега не си излизала пред публика, нали? Не се безпокой, бързо ще мине.

Сети се за Аида и един номер, който тя я бе карала да прави пред малка, но избрана група богаташи от Ню Орлинс.

— О, работила съм и по-рано пред публика. — После видя изненадата на лицето му. — Когато бях в колежа — добави сухо тя. Пак се загледа в Боб Хоуп. Споменът някак подобри настроението й.

Ал се обърна към застаналия до него войник:

— Знаете какво да направите сега, нали, сержанте?

— Всичко си знам, мистър Петрочели.

— Добре — каза Ал. Погледна към естрадата. Хоуп привършваше номера си. Ал се обърна отново към сержанта и като по вълшебство в ръката му се появи една двайсетдоларова банкнота. — Слезте сега долу, някъде на първия ред. И не забравяйте. Говорете високо и ясно.

— Да, мистър Петрочели — отвърна войникът, докато двайсетачката изчезваше в джоба му.

— Ако всичко мине добре, след представлението те чака още толкова.

— За още една двайсетачка, мистър Петрочели — увери го войникът, — съм готов на всичко. Ще ме чуят чак в Аляска.

Ал кимна нервно и насочи вниманието си към естрадата, когато войникът мина зад декорите. Хоуп тъкмо се канеше да представи Джени.

— А сега, момчета — започна той по микрофона, — гвоздеят на нашата програма… — замълча за миг, протягайки ръка да усмири надигащата се буря от аплодисменти. — Причината, която ни е събрала тук. Дори и целият офицерски състав. — Изчака смехът да замре. — Да погледаме едно момиче!…

— И така, момчета — продължи той, — когато казах най-напред във Военното министерство кой ще дойде тук тази нощ, те възразиха: „О, не, мистър Хоуп. Просто нямаме достатъчно предпазни колани за толкова много столове“. Но аз ги успокоих. Казах им, че нашите войници знаят как да се оправят във всяка ситуация. — Пак се понесе смях, но този път той прозвуча очаквателно. Хоуп протегна ръце. — И така, приятели, разрешете да ви представя…

Прожекторите изведнъж загаснаха и само един от тях освети главата на Джени, излизаща зад завесата.

— Стягайте коланите, момчета! — извика Хоуп. — Джени Дентън!

Естрадата потъна в мрак, разкъсан само от светлината на следящия Джени прожектор. Откъм публиката се понесе рев, когато тя внимателно и колебливо, по дълго репетирания начин, пристъпи на сцената, загърната напълно в коженото палто.

Шумът се разля край нея и тя усети трептенията му по дъсчената сцена под краката си, когато застана пред микрофона. Остана тихо там, загледана в тях, а русите коси на момчешката й фризура поглъщаха и отразяваха светлината. Войниците започнаха да реват, да тропат и да свирят с уста.

След няколко минути, през които нямаше никакви изгледи шумът да стихне, тя се наведе над микрофона.

— Ако ми дадете само една минутка — каза тя с нисък глас, оставяйки палтото да се плъзне от едното й рамо, — ще си съблека палтото.

Шумът стана още по-силен, когато тя бавно и небрежно свали палтото. Остави го да падне на сцената зад нея и застана така, по бялата си лъскава вечерна рокля, изпъната по тялото. Пак се наведе над микрофона и едната от презрамките се изплъзна от рамото й. Тя веднага я задържа.

— Смущаващо положение. Никога не съм била сред толкова много мъже.

Те изреваха възторжено.

— Сега не зная какво да правя — каза тя с тих глас.

— Не прави нищо, малката, — провикна се гръмогласно някой от първата редица. — Само постой така!

Отново настъпи невъобразим шум, а тя се усмихна и се загледа по посока на гласа. Изчака шумът да поутихне.

— Ще ми се да ви изпея една песен — изрече тя. — Искате ли да я чуете?

— Да! — долетя отговорът от хиляди гърла.

— Добре — каза тя и се придвижи по-близо до микрофона, като пак улови падащата презрамка. — Представете си за миг, че сте си у дома, слушате радио, затваряте очите…

— Да затворим очи ли? — пак изрева гръмогласникът. — Малката, ние може да сме в армията, но не сме луди!

Тя се усмихна безпомощно при новия взрив от смях и оркестърът засвири. Светлият кръг бавно се затвори само около лицето й, всички се умълчаха. Оркестърът бе превъзходен. Мелодията — популярна стара песничка, аранжирана в ритъм „бегин“, така че пианото, духовите инструменти и цигулките изпълняваха мелодията под ритъма на барабаните и големия контрабас.

Тя влезе в такт, с полузатворени в осветения кръг очи и навлажнена долна устна.

— „Искам да бъда обичана от теб“ — запя с дрезгавия си глас тя.

Ревът, който долетя от публиката, заглуши гласа й и за миг тя се изплаши от цялата неприкрита чувственост, която долови в него.

13.

Морис Бонър влезе в ресторанта „Браун Дерби“ в Холивуд, свил под мишница дебелия сценарий, подвързан в синя хартия. Оберкелнерът го посрещна и му се поклони.

— Добър ден, мистър Бонър. Мистър Пиърс е вече тук.

Тръгнаха към едно сепаре в дъното на ресторанта. Дан вдигна очи от „Холивуд Рипортър“. Остави вестника до чашата си.

— Здравей, Морис.

Бонър се отпусна в стола срещу него.

— Здравей — отвърна той. Погледна вестника. — Чете ли как хвалят нашето момиче?

Дан кимна.

— И това е само половината от това, което е било — каза Бонър. — Ал Петрочели ми сподели, че никога не е виждал подобно нещо. Не я оставили да слезе от сцената и след като всичко приключило, едва не й разкъсали дрехите, когато отивала към колата. Хоуп се обади рано тази сутрин, за да ми каже, че я иска винаги, когато е свободна.

— Още едно доказателство, че съм прав — обади се Пиърс. — Мисля, че сега тя е по-известна, отколкото Марлоу, когато и да било. — Отправи хитър поглед към Бонър. — Все още ли я посещаваш веднъж седмично?

Бонър се усмихна. Нямаше тайни в този град.

— Не. След премиерата на „Грешницата“ в Ню Йорк Корд скъса стария договор и й даде нов.

— Не разбирам.

— Много просто — обясни Бонър. — Сутринта, когато получи новия си договор, дойде в кабинета ми. Взе ми писалката и го подписа, после ме погледна и каза: „Сега нямам нужда да ме чука никой. Дори и ти!“. Взе си договора и излезе.

Пиърс се засмя.

— Не й вярвам. Веднъж курва, цял живот курва. Има си нещо наум.

— Има. Джонас Корд. Имам предчувствие, че ще се омъжи за него.

— Заслужава си го, кучият му син — каза безпощадно Пиърс. — Все още ли не знае, че е била курва?

— Не знае.

— Ето, виждаш ли? Колкото и да се мислиш за умен, винаги се намира някой по-умен. — Пиърс се засмя. — Впрочем какво прави Джонас?

— Прави само пари — отвърна Бонър. — Но ти познаваш Джонас. Не е щастлив.

— Защо пък не?

— Опита се да постъпи във Въздушните сили, но не го приели. Отказали да му дадат позволение, заявявайки, че бил много ценен за военното производство. Тогава, какъвто е schmuck, напуснал Вашингтон, побеснял отишъл в Ню Йорк и се записал като редник.

— И все пак, не е в армията.

— Разбира се, че не. Пропаднал на медицинския — пукнати ушни тъпанчета или нещо подобно. Класифицират го като негоден, а следващата седмица прибират Роджър Форестър за бригаден генерал.

— Чух, че и Дейвид скоро ще се яви пред медицинската комисия — подхвърли Пиърс.

— Всеки момент, глупак с глупаците. Лесно би могъл да се отложи. Женен, с бебе; особено сега, когато на нашия бранш обръщат специално внимание. Ала не иска. — Той погледна Пиърс през масата. — Дори и Невада изкарва своето шоу „Дивият Запад“ на безплатна работа за набиране средства за войната.

— Това само доказва, че все още има хора край нас, които смятат войната за някаква шега — каза Дан. Махна на келнера да им донесе по още едно. — Тези тримата всъщност аз ги въведох в бранша. Днес всички те са на върха, а къде съм аз? Все още се мъча да направя някоя дребна сделка.

Бонър го изгледа. Не съжаляваше Дан Пиърс. Дан все още беше един от най-преуспяващите като импресарио в Холивуд.

— Да — подметна той саркастично. — Сърцето ми кърви за теб. Знам вече историята на твоя живот, Дан. Не затова съм дошъл на обяд.

Дан беше достатъчно ловък, за да разбере, че има опасност да изгуби аудиторията си. Преустанови с оплакванията и снижи глас до поверителен шепот:

— Прочете ли сценария?

Бонър вдигна сценария от съседния стол и го сложи на масата.

— Прочетох го.

— Велик, нали? — каза Пиърс и търговското възхищение се прокрадна в гласа му.

— Добър е — кимна с глава Бонър. — Макар че има нужда от доста поправки.

— Че кой сценарий няма? — запита Пиърс с усмивка. Наведе се напред. — Тъй както аз виждам работата, този сценарий се нуждае от режисьор като теб. Вагнър от „Универсал“ е луд за него. Също така и Цимбалист от „Метро“. Но мен не ми се ще. Те просто нямат чувството, което ти притежаваш.

— Престани с тези глупости, Дан. И двамата знаем, че сценарият си струва, само ако успеем да наемем подходяща изпълнителка. И двамата знаем също така коя е тя.

— Дентън — пресече го Пиърс. — И аз така мисля. Затова ти го дадох. Тя има договор с твоето студио.

— Но Джонас има решителната дума. И вече няколко пъти отхвърли много подходящи филми.

— Какво е решил да прави? — запита Пиърс. — Да я скрие и да я пази за себе си? Не може да се постъпва така с една звезда. Рано или късно, тя ще излезе.

Бонър сви рамене.

— Ти го познаваш. Никога не обяснява постъпките си.

— Може би сценарият ще му хареса.

— Дори и да му хареса — настоя Бонър, — щом разбере, че ти си замесен, цялата работа отива на вятъра.

— Ами ако малката настои да играе тази роля?

Бонър сви рамене.

— Можем само да гадаем. Но аз няма да й го дам. Не искам да си навличам неприятности, с който и да било сценарий. Колкото и да е добър, винаги ще се намери някой по-добър.

Пиърс го изгледа и месестите му устни се свиха.

— Имам една идея, която би я накарала да помисли за нас — започна той. — Напипал съм…

Бонър го спря.

— Не ми казвай. Ако стане, нека бъда приятно изненадан. Не искам да знам нищо предварително.

Пиърс го изгледа, за миг, после се отпусна на стола. Взе менюто.

— Добре, Морис — каза той усмихнат. — Какво ще хапнеш?

Пощата бе оставена на малкото бюро във всекидневната, когато Джени се върна от студиото. Тя пристъпи към бюрото и седна там.

— Ще вечеряме към осем и половина — нареди тя. — Преди това искам да се изкъпя и да си отпочина.

— Si, senorita — отговори Мария и излезе с клатушкащата си походка.

Джени погледна пощата. Имаше два плика, един голям, който опитът й подсказа, че съдържа ръкопис, и едно писмо. Най-напред отвори писмото. Бланката отгоре бе написана: КОЛЕЖ ЗА МЕДИЦИНСКИ СЕСТРИ „СЕЙНТ МЕРИ“. Очите й се плъзнаха по страницата. Разпозна прецизния почерк на сестра М. Кристофър.

Образът на строгото, наблюдателно лице на сестрата премина през ума й заедно с носталгичната болка за годините, прекарани в колежа. Струваше й се, че всичко е било много отдавна, сякаш сега тя беше съвсем друг човек, не нервното момиче с големите очи, пристъпило някога в кабинета на Преподобната майка.

Припомни си спокойните часове, посветени на учене, дългите часове на обучение и изморителните часове на изтощителна работа в болницата. Неведнъж бе плакала от отчаяние, че не й се удава да усвои целия преподаван материал. Именно в такива моменти суровата маска изчезваше от лицето на сестрата и тя поставяше успокоително ръка на рамото на девойчето.

„Работи усърдно и се моли често, Джени, казваше нежно тя, и ще се научиш. В теб има дарба за тази професия.“

И тя се чувстваше успокоена, силите й се връщаха, когато гледаше как щедро сестрата се раздава на всички — пациенти и ученички. Струваше й се, че в който и час на деня или нощта да дежури, сестра Кристофър винаги беше наоколо.

Джени присегна за цигара. Сигурно всички сега изнемогваха от работа, щом сестрата го споменаваше в писмото. Сестра Кристофър никога не изтъкваше усилията, които полагаше. Чувство на безполезност пропълзя в Джени при мисълта колко по-лек бе животът, който тя водеше. Загледа силните си, тънки ръце. Толкова малко й служеха сега. Знанията, които се криеха в тях, напираха през пръстите й. Трябваше да има начин да подпомогне с нещо сестрите.

Имаше. Присегна към телефона веднага, щом мисълта й дойде в главата и бързо набра номера.

— Роза? Джени е.

— Как си, Джени? Дейвид ми разказа как си накарала армията да капитулира в представлението на Хоуп.

Джени се засмя.

— Клетите момчета дълго време не са виждали жена.

— Не ми пробутвай това. Вестниците писаха, че си била великолепна.

— Да не искаш да кажеш, че Дейвид те е накарал да ги четеш?

— Разбира се — отвърна Роза. — Нали това прави всяка съпруга в бранша? Само така може да проследи какво прави мъжът й.

— Как е малкият Бърни?

— Защо не дойдеш някой път на вечеря, хем ще го видиш сама? Отдавна не сме се събирали.

— Ще дойда. Скоро.

— Искаш ли да говориш с Дейвид?

— Ако е там — помоли учтиво Джени.

— Довиждане, мила — сбогува се Роза. — Да дойдеш скоро! Ето ти Дейвид.

— Как е гордостта и щастието на компанията „Норман“?

— Чудо. Прощавай, че те безпокоя вкъщи. Дейвид, имам един специален проблем, по който искам да се посъветвам с теб.

— Давай — прозвуча сериозният му глас.

Тя си прочисти гърлото.

— Завърших колежа „Сейнт Мери“ със стипендия и си мисля дали бих могла да уредя със студиото да заделят част от седмичната ми заплата и да я изпращат там, тъй както правят с Фонда за подпомагане на филмовите дейци. Един вид отплата за всичко, което са сторили за мен.

— Лесна работа — засмя се Дейвид някак облекчен. — Прати една бележка в кабинета ми утре сутринта, като споменеш колко да се заделя и останалото е наша работа. Нещо друго?

— Не, това е всичко.

— Добре. И не забравяй да дойдеш на вечеря, както обеща на Роза.

— Ще дойда, Дейвид. Довиждане.

Остави слушалката и пак погледна писмото. Почувства се по-добре. Дори ако не можеше лично да бъде там, за да помогне, парите й щяха да свършат работа. Остави писмото и отвори другия плик. Права беше. Оказа се сценарий, доста обемист.

Прочете с любопитство заглавието върху синята обложка: „Афродита“; сценарий по романа на Пиер Луц. Разтвори го на първата страница и оттам изпадна някаква бележка. Беше къса и конкретна.

Сгъна писмото и го мушна в сценария. Този Дан Пиърс беше истински хитрец. Знаеше как да избегне представянето на сценария в студиото по обикновения ред. Тя го взе и се отправи нагоре към стаята си. Щеше да го прочете в леглото след вечеря.

14.

Замисли се дали бе права така бързо да отхвърли сценария. Изпитваше смесени чувства. През нощта, в леглото, когато го бе прочела за пръв път, не можа да се откъсне от него. Имаше нещо обаятелно в историята, което й напомняше за описанията на Стенхърст за куртизанките, участвали в управлението на света. Сценарият съдържаше чувствения образ и поезията на първоначалното произведение и едновременно с това го вместваше в рамките на филма. Но колкото повече го препрочиташе, толкова повече изчезваше първоначалният й възторг.

Нямаше нито една сцена или реплика, по която човек би възразил. На пръв поглед. И все пак, под повърхността се криеше някакво еротично загатване, което несъзнателно би подействало на публиката. Когато стигна до края на сценария, тя вече не се съмняваше, че това е била единствената цел на автора.

Заспа странно разстроена и се събуди все така объркана. На сутринта в студиото прати да й донесат от библиотеката един екземпляр от оригиналния роман, после прекара целия ден и част от другия в четене? След това наново прочете сценария. Едва тогава разкри колко дръзко са били изопачени красотата и смисълът на романа.

И все пак, тя не се съмняваше, че от това би излязъл грандиозен филм. Още по-малко се съмняваше, че актрисата, която изпълни ролята на Афродита, ще стане най-прочутата за сезона. Афродита от сценария беше богинята и идеалът за жена за всички мъже.

Но това не беше достатъчно. Защото никъде в сценария не откри душата на Афродита, нито за миг не се загатваше за духовната любов или съзерцанието й, които биха я извисили и наистина биха я превърнали в божество. Беше прекрасна, сърдечна, умна, любяща жена, не по-различна от която и да е в древността, не по-добра от всяка позната на Джени, не по-друга от тази, която бе самата Джени. Тя остана потресена от прочетеното. Защото макар и на друго място и при други обстоятелства, тя откриваше себе си — такава, каквато е била и каквато си оставаше.

Положи плика на тоалетната масичка и се готвеше да натисне звънеца, за да повика куриера, когато телефонът иззвъня. Вдигна слушалката. И щом чу гласа му, разбра колко много й е липсвал.

— Джонас! Къде си? Кога пристигна?

— В завода в Бърманк. Искам да те видя.

— О, Джонас, аз също искам да те видя. Едва ще изтрая до довечера.

— Защо да чакаме до довечера? Не можеш ли да дойдеш тук за обяд?

— Знаеш, че мога.

— Един часа?

— Ще бъда там — каза тя и остави слушалката.

— Можете да оставите кафето тук, Джон — каза Джонас. — Сами ще се обслужим.

— Да, мистър Корд. — Портиерът погледна Джени, после Джонас. — Бих ли — започна колебливо той, — бих ли затруднил мис Дентън, ако я помоля за един автограф.

— Питайте нея — засмя се Джонас.

Портиерът погледна въпросително към Джени. Тя се усмихна и кимна. Той измъкна молив и лист от джоба и тя се подписа на листа.

— Благодаря ви, мис Дентън.

Джени се засмя, когато вратата се затвори след него.

— Раздаването на автографи винаги ме кара да се чувствам, сякаш съм кралица. — Тя огледа кабинета. — Приятен е.

— Не е моят — обясни Джонас и напълни двете чаши с кафе. — На Форестър е. Използвам го в негово отсъствие.

— О — каза тя с любопитство. — Къде е твоят?

— Нямам кабинет, освен този на баща ми в стария завод в Невада. Никъде не се задържам достатъчно дълго, за да имам нужда от кабинет. — Придърпа стол към нея и седна. Почна да си пие кафето и я загледа мълчаливо.

Тя усети как лицето й пламва от смущение.

— Добре ли изглеждам? Да не би гримът ми да се е размазал?

Той поклати глава и й се усмихна.

— Не. Изглеждаш чудесно.

Тя отпи от кафето и странно, неловко мълчание се възцари между тях.

— Кажи какво прави — заговори тя.

— Главно мислех. За нас — отвърна той, гледайки я внимателно. — За теб. За мен. Сега, последния път, когато бях далеч от теб, за пръв път през живота си изпитах самота. Нищо не беше в ред. Не исках да виждам други момичета. Само теб.

Сърцето й сякаш набъбна и я задави. Стори й се, че направи ли и най-малкото движение, ще припадне. Джонас мушна ръка в джоба и извади малка кутийка, която й подаде. Тя я загледа вторачено. Гравираните златни букви се набиха в очите й: Van Cluf & Arpels.

Пръстите й се разтрепериха, когато я отвори. Прекрасно оформеният като сърце диамант изведнъж я заслепи с блясъка си.

— Искам да се омъжиш за мен — промълви тихо той.

Усети как горещи сълзи на благодарност напират в очите й, когато го погледна. Устната й потръпна, но не можа да проговори.

На другия ден това бяха заглавията и главната тема във вестниците. Телефонът в нейната гардеробна не престана да звъни цяла сутрин, докато най-сетне помоли телефонистката на компанията да не я свързва повече. Докато разговаряха, Джени долови ново уважение в гласа й.

Джени се канеше да прекъсне, когато телефонистката да заговори:

— Мис Дентън?

— Да.

— Всички колежки ви пожелаваме щастие.

Джени изпита внезапен прилив на топлота.

— О, благодаря ви.

По-късно следобед се обади Роза:

— Страшно се радвам за двама ви.

— Като замаяна съм — сподели Джени, поглеждайки искрящия на ръката й диамант.

— Уведомиха ли те за поканата за вечеря?

— Да.

— Дейвид и аз тъкмо обмисляме. Защо да не я превърнем в годежен прием? В ресторанта на Романов, както се следва.

— Не зная — поколеба се Джени. — По-добре да питам Джонас.

Роза се засмя.

— Джонас ли? Кой е той? Само някакъв младоженец. Никой никога не пита младоженеца за такива работи. Няма да бъде голям прием, щом не искаш.

— Добре — засмя се Джени. — Нави ме.

— Тъкмо ще имаш възможност да покажеш годежния си пръстен. Чувам, че бил страхотен.

Джени повдигна ръка и диамантът проблясна.

— Много е хубав — отвърна тя.

— Бърни плаче за вечерята си. Ще ти се обадя по-късно у вас, да се уточним.

— Благодаря ти, Роза. Дочуване.

Когато вечерта се прибра от студиото, забеляза една непозната кола, паркирана пред дома й. Прибра своята в гаража и влезе в къщата през задната врата. Не искаше да се среща с повече репортери. Мексиканката беше в кухнята.

— Някой си сеньор Пиърс е в гостната, синьорита.

Какво ли може да иска, учуди се тя. Вероятно не бе получил още сценария и е наминал за него.

Пиърс се бе настанил в едно кресло, отворил в скута си екземпляр от сценария. Изправи се при влизането й и кимна.

— Добър вечер, мис Дентън.

— Добър вечер, мистър Пиърс. Получихте ли си сценария? Изпратих ви го преди няколко дни.

Той се усмихна.

— Получих го. Но си помислих, че може би трябва да поговорим. Надявам се, че ще мога да ви убедя да промените решението си.

— Не вярвам — поклати глава тя.

— Преди да поговорим по въпроса — подхвана бързо той, — мога ли да ви изкажа поздравленията си по случай вашия годеж?

— Благодаря ви. Но сега ще трябва да ви помоля да ме извините. Имам среща.

— Ще ви отнема само няколко минути. — Той се наведе и вдигна малкото куфарче, оставено на пода до стола му.

— Но моля ви, мистър Пиърс…

— Само няколко минутки. — В гласа му имаше някаква странна самоувереност. Сякаш знаеше, че не би могла да му откаже. Натисна едно копче и капакът на куфарчето отскочи нагоре. — Знаете ли какво е това, мис Дентън? — запита той.

Тя не отговори. Започваше да се нервира. Ако това бе някаква шега, то тя не й се нравеше.

— Осеммилиметров прожекционен апарат — обясни той с общителен тон, докато нагласяше апарата. — Какъвто обикновено се използва за домашни прожекции.

— Много интересно. Но не разбирам какво общо има той с мен.

— Сега ще видите — обеща той и вдигна поглед. Очите му бяха студени. Завъртя глава, търсейки електрически контакт. Откри един на стената зад креслото и бързо постави щепсела в него.

— Мисля, че тази бяла стена насреща прекрасно би могла да ни послужи за екран, нали? — Той насочи апарата натам и щракна някакъв ключ. — Позволих си да сложа ролката с филма, преди да дойда тук.

Разнесе се бръмчене и Джени се изви да види появилото се на стената изображение. Сцената показваше две голи момичета върху една кушетка, притиснати плътно една към друга, но лицата им бяха скрити. Някакво предупредително звънче отекна в главата й. В сцената имаше нещо странно познато.

— С този филм ме снабди един приятел от Ню Орлинс — прозвуча небрежно гласът на Пиърс зад гърба й в момента, когато на сцената се появи един мъж. Той също беше гол и едното от момичетата се извърна към него, точно с лице към камерата.

Несъзнателно Джени изстена. Момичето беше самата тя. После си спомни. Беше тогава, в Ню Орлинс. Обърна се и прикова очи в Дан Пиърс с пребледняло лице.

— Още тогава сте били фотогенична. Трябвало е да се подсигурите, че няма кинокамера.

— Уж нямаше! — изпъшка тя. — Аида никога не позволяваше да се снима. — Загледа го смълчана, с пресъхнала уста и гърло.

Той натисна един бутон и филмът спря, светлината угасна.

— Изглежда не ви интересуват особено домашните филми.

— Какво искате? — запита тя.

— Вас. — Той започна да прибира апарата. — Но не в обикновения смисъл — добави бързо. — Искам да играете Афродита.

— И ако не се съглася?

— Вие сте красива, вие сте звезда, вие сте сгодена — подхвърли небрежно той. — Няма да бъдете нито едно от трите, ако този филм попадне в неподходящи ръце. Заедно с един списък на бившата ви клиентела. — Студените му очи блеснаха към нея. — Никой мъж, дори и побърканият Джонас Корд, не би се оженил за градската курва.

— Имам договор с „Норман“. Според него нямам право да играя в странични филми.

— Знам — каза спокойно Дан. — Но съм сигурен, че Корд би дал съгласието си за закупуването на този сценарий, ако вие го помолите. Бонър ще направи филма.

— Но ако не пожелае? Джонас има твърде високи изисквания по отношение на филмите.

Лека усмивка пробягна по устните му.

— В такъв случай, променете ги.

Тя бавно си пое дъх.

— И ако го сторя?

— Ха, тогава ще получите филма, разбира се.

— И негатива ли?

Той кимна.

— Как ще зная, че не съществуват и други копия?

Пиърс повдигна вежди одобрително.

— Виждам, че сте схватлива — изрече той и продължи. — Платил съм пет хиляди долара за този филм и не бих го сторил, ако не бях сигурен, че няма други копия. Освен това, какъв е смисълът? Може пак да стане нужда някой път да работим заедно. — Той прибра апарата. — Ще ви оставя сценария.

Тя не отговори.

Той се обърна и с ръка на вратата, хвърли поглед назад.

— Казах ви, че ще ви отнема само няколко минути.

15.

Дан Пиърс се изправи на крака и почука с една лъжичка по чашата. Огледа хората около масата с глуповато изражение. Беше пиян, весело пиян, благодарение на успеха и на шотландското уиски, което беше поглъщал в изобилие. Кимна с глава, когато другите го погледнаха.

— Дан Пиърс не забравя приятелите си. Той мисли за тях. Донесох на всеки от сгодените по един малък подарък. — Той се обърна и щракна с пръсти.

— Да, мистър Пиърс — незабавно откликна метр д’отелът. Той на свой ред махна с ръка и един келнер пристъпи с два пакета, погледна етикетите и постави голямата, обвита в златен станиол кутия пред Джонас, а малката, обвита в сребърен станиол — пред Джени.

— Благодаря, Дан — каза Джонас.

— Отвори я, Джонас — продължи с пиянски глас Дан. — Искам всички да видят подаръците.

Някакво лошо предчувствие обзе Джени.

— Ще ги отворим по-късно, Дан.

— Не — настоя той. — Сега.

Тя огледа масата. Всички гледаха с любопитство. Погледна Джонас. Той сви рамене и я насърчи с усмивка. Залови се да отваря пакета. Беше обвит толкова плътно, че присегна за нож да среже канапа, тъкмо когато Джонас разгръщаше своя пакет.

— Хей! — засмя се Джонас, вдигайки подаръка да го видят всички. — Огромна бутилка шампанско.

Нейният подарък се намираше в малка, но прекрасно гравирана кутия от махагон. Тя я отвори и впи очи в нея, чувствайки как кръвта се отдръпва от лицето й. Джонас взе кутията от ръцете й и я показа на другите.

— Комплект английски бръсначи! — обяви той и се ухили на Дан. — Изглежда, че келнерът е объркал етикетите. Все пак, благодаря, Дан.

Пиърс се строполи на стола. Усмихваше се.

Джени долови, че всички я наблюдават. Вдигна глава и огледа масата. Можеше да отгатне мислите им. От дванадесетте двойки, насядали около масата, тя познаваше петима от мъжете, преди да направи пробата. Ървинг Шварц, Бонър и други трима, важни клечки в различни компании на филмовата индустрия. Останалите седмина знаеха. А също така и някои от съпругите им. То се разбираше от погледите. Само в очите на двама от мъжете откри съчувствие. Дейвид и Невада Смит.

Дейвид тя можеше да разбере. Ала не разбираше защо Невада я съжалява. Та той едва я познаваше. Винаги бе някак тих, дори плах при случайните им срещи в студиото. Но сега в дълбоките му индиански очи се криеше някакъв неукротим гняв, когато ги насочи към Дан Пиърс.

Тринадесет мъже, помисли си тя, и всички, с изключение на един, знаеха каква е била. А именно тринадесетият беше нещастникът. Щеше да се ожени за нея. Усети как някой леко докосна рамото й. Гласът на Роза наруши тишината, която заплашваше да я погълне:

— Мисля, че е време да отидем да си пооправим грима.

Джени кимна вяло и мълчаливо я последва от масата. Чувстваше как погледите на хора от другите маси я проследяват. Без да среща очите им, тя забеляза неколцина мъже, които бе познавала и видя многозначителните им усмивки. Направо й прилоша. Роза дръпна завесата на нишата в ъгъла и Джени се строполи смълчана на кушетката. Роза запали цигара и й я подаде.

Джени вдигна поглед към нея, забравила цигарата между пръстите си. Сълзите бликнаха от очите й.

— Защо? — запита тя с огорчен, учуден глас. — Не разбирам. Какво съм му направила?

Разплака се неудържимо, а Роза до нея сложи главата й на рамото си.

Дан Пиърс се изкиска, докато си проправяше път към колата през тъмния и опустял паркинг. Охо, само ако разкаже историята утре в гардеробната на „Хилкрест“! Всички мъже щяха да се смеят. Всъщност, никой от тях не обичаше Джонас.

Вярно, търпяха го. Но не го приемаха. Тук беше разликата. Всички признаваха успехите на Джонас, ала не биха вдигнали и малкия си пръст за него. Не както биха постъпили за Дан Пиърс, ако се нуждаеше от тяхната помощ, която не му беше нужна. Той беше един от тях, бе израсъл в бранша с тях. А те си имаха свои закони. Държаха се един за друг.

Само да им разкаже как е изглеждала курветината — готова да потъне в земята. И как през цялото време Джонас е стоял като shmuck, усмихнат и мислещ колко са мили всички. Щеше да ги скъса от смях.

Изведнъж някаква тъмна фигура се появи в мрака пред него. Той впери тревожен поглед в тъмнината, докато силуетът мълчаливо приближаваше.

— О, ти ли си, Невада? Чудех се кой е.

Невада спря смълчан пред него.

Дан се разсмя при спомена за случилото се.

— Ама си го получи, кучката? — закиска се той, протягайки ръка към Невада за опора. — Очаквах, че ще припадне, когато отвори кутията и съгледа бръсначите. А Джонас, глупакът, хич и не загрява къде се е набутал…

Гласът на Дан се задави от болка, когато Невада го улучи в корема. Залитна към една от колите и се подпря на нея за опора. Загледа Невада.

— Това пък за какво беше? — запита той докачен. — Нали сме стари приятели?

Видя как ръката на Невада се насочва към лицето му и направи опит да се извие. Не беше достатъчно бърз и почувства експлозията от болката в очите си. Пак усети силен удар в корема. Приведе се, повърна и един нов удар отстрани на лицето го простря на току-що повърнатото. Вдигна изплашен поглед към Невада.

Едва сега Невада заговори и някакъв леден мраз скова сърцето на Дан.

— Отдавна трябваше да го сторя, Дан — изрече Невада, поглеждайки надолу към него. — Би трябвало да те очистя. Само че не заслужаваш човек да иде в затвора заради теб.

Презрително му обърна гръб и отмина. Дан изчака да замре звукът от подкованите ботуши. После постави глава на ръцете върху студения цимент.

— Беше само шега — заплака пиянски той. — Беше само шега.

Джонас последва Джени в затъмнената къща.

— Уморена си — каза нежно той и погали пребледнялото й лице. — Беше тежка вечер. Легни си сега. Ще се видим утре.

— Не — отсече тя. Знаеше какво й предстои. Обърна се и влезе в гостната, запалвайки светлината. Той я последва озадачен.

Тя се обърна, свали пръстена от ръката си и му го подаде. Той погледна най-напред него, после нея.

— Защо? — запита той. — Да не би да съм сторил нещо нередно тази вечер?

Тя поклати глава.

— Не — отвърна припряно тя, — няма нищо общо с теб. Просто те моля да вземеш пръстена обратно.

— Би трябвало да ми обясниш защо, Джени.

— Не те обичам — промълви тя. — Това не е ли достатъчна причина?

— Не е.

— Тогава имам и по-добра — изрече сковано тя. — Преди да направя онази филмова проба, аз бях най-скъпо платената холивудска проститутка.

Той вторачи поглед в нея.

— Не ти вярвам — каза бавно той. — Не би могла да ме заблудиш.

— Ти си глупак — прекъсна го рязко тя. — Ако не ми вярваш, питай Бонър или който и да е от другите четирима на масата, които са ме чукали. Или някой от дузината други мъже, които видях в ресторанта тази вечер.

— И все пак, не ти вярвам — каза той с притихнал глас.

Тя се изсмя.

— Тогава питай Бонър защо Пиърс ми даде този подарък. Кутиите не бяха разменени, бръсначите бяха предназначени за мене. Цял Холивуд разказваше тази история още на сутринта, след като Бонър си излезе оттук. Как съм обръснала цялото му космато тяло, за да му направя минет след това във вана с шампанско.

Гледаше, дълбоко разстроен.

— И защо мислиш, че те помолих да направя „Афродита“? — продължи тя. — Не защото го смятах за особено добър. А за да платя на Пиърс за всичко това. — Тя отиде бързо до бюрото и извади две малки ролки филм. Метна едната към него и филмът се разви като панаирджийска ролка. — Първата ми роля — каза саркастично тя. — Порнографски филм.

Взе цигара от кутията на масата и я запали. Обърна се пак към него. Гласът й беше притихнал.

— Или може би си от мъжете, които се наслаждават да се оженят за такава жена, та винаги, когато срещнат някого, да се чудят дали е спал с нея, или не? Кога, къде и как?

Той направи крачка към нея.

— Това е минало. Няма вече значение.

— Няма ли? Само затова че самата съм сглупила за миг, не е нужно да сглупяваш и ти. Как би понесъл тази нощ, ако знаеше предварително всичко, което знаеш сега?

— Но аз те обичам!

— Дори и това е самоизмама. Не ме обичаш. И никога не си ме обичал. Ти обичаш един спомен. Споменът за едно момиче, предпочело баща ти вместо теб. При първата възможност, която ти се удаде, се опита да ме превърнеш в нейно копие. Дори и в леглото — всичко онова, което ме караше да правя. Наистина ли ме смяташ за толкова наивна, че да не се досетя, че това са неща, които ти е правила тя?

Пръстенът бе все още в ръката й. Тя го постави на масичката пред него.

— Вземи го — каза тя.

Той го загледа. Диамантът сякаш хвърляше гневни искри към него. Вдигна поглед към нея, а лицето му бе изпънато и измъчено.

— Запази го — каза рязко той и излезе.

Тя остана така, докато чу потеглянето на колата му. После загаси светлината и се качи горе, оставяйки пръстена на масата и филма на пода, развит като панаирджийска лентичка след бал.

Лежеше в леглото с широко отворени очи, загледана в нощта. Да можеше да заплаче, би й олекнало. Но отвътре беше празна, разядена от греховете си. Не й бе останало нищо, което да даде на другите. Беше изчерпала своя дял от любовта.

Някога, много отдавна, беше обичала и бе обичана. Но Том Дентън бе мъртъв, изгубен завинаги и нямаше да се върне.

Тя извика на глас в мрака:

— Помогни ми, татко! Моля те! Не знам какво да правя.

Да можеше да се върне и да започне всичко отначало. Пак от онези недели с аромата на телешко със зеле, при тихия шепот на утринната литургия в ушите й, при сестрите в болницата, при онова тихо задоволство да бъдеш част от божието дело.

Изведнъж гласът на баща й зашепна от сивата утринна ведрина: „Наистина ли искаш да се махнеш, Мечо Джени?“.

Остана смълчана, заровена в мислите и спомените си. Наистина ли онова време бе отлетяло завинаги? Ако скриеше от изповедта тази част от живота си, която вече не й принадлежеше, можеше да го стори. Те нямаше да узнаят. Беше нейно собствено прегрешение. Останалата част от живота й им беше известна.

Да постъпи така би било грях. Грехът на опрощението. Той би направил невалидна всяка по-нататъшна изповед. Но тя имаше толкова много за даване и да не го направи означаваше да лиши себе си и другите, на които би могла да помогне. Кои грях беше по-голям? Изплаши се за миг, после реши, че това е въпрос между нея и нейния Спасител. Решението бе нейно и единствено тя щеше да бъде отговорна, сега и в бъдеще.

Изведнъж разбра какво трябва да направи и усети, че вече не се страхува.

— Да, татко — прошепна тя.

Тихият му шепот долетя като ехо, носено от вятъра: „Тогава, облечи се, Джени, и аз ще дойда с теб“.

16.

Бяха изминали близо две години от нощта на приема, преди Роза отново да чуе за Джени. Почти шест месеца от деня, когато получи ужасното безлично съобщение на Военното министерство, че Дейвид е паднал убит при Анцио през май 1944.

Край на мечтите, край на големите сделки, край на борбите и плановете да се изгради гигантско сътрудничество, което да опаше цялата земя с тънките и ефирни нишки на целулоидната лента. За него те бяха приключили, тъй както бяха приключили за хилядите други в смазващия трещящ бой в ранното италианско утро.

Това означаваше край и на нейните мечти. Любовният шепот нощем, поскърцването на пода от другата страна на леглото, възбудата и топлотата от взаимното доверие и плановете за бъдещето.

Беше благодарна за работата си. Тя ангажираше ума и изчерпваше енергията й и я поглъщаше с всекидневните задължения. С времето болката бе изтласкана в глъбините на разума и изплуваше само когато бе сама.

После, постепенно, както винаги става с тези, които са останали живи, осъзна, че само част от мечтите са погребани с него. Синът му растеше и един ден, когато го съгледа да тича по зелената морава пред техния дом, слухът й се върна за птичите песни. Вдигна поглед към синьото небе, към яркото слънце над главата си и разбра, че се е върнала в живота, че пак е живо, дишащо човешко същество, изпълнено с жизнени сокове.

Вината, която се бе загнездила в душата й за това, че е останала жива, докато той си беше отишъл, изчезна.

Всичко това стана в деня, след като прочете писмото на Джени. Беше адресирано до нея с дребен женски почерк, който й бе непознат. Най-напред, хвърляйки поглед на бланката, реши, че е някаква нова молба:

Тогава именно Роза излезе навън да повика сина си, който играеше пред къщата, и чу птичата песен. През следващия уикенд отиде с колата в Бърлингейм да посети Джени.

По небето се рееха малки пухкави облачета, когато Роза насочи колата по широката алея към светата обител. Беше събота следобед и там бяха паркирали вече доста автомобили. Сви в едно свободно място малко настрана от просторната сграда.

Остана в колата и запали цигара. Усети как в душата й се промъква съмнение. Може би не трябваше да идва. Може би Джени не би желала да се види с нея, не би желала да си припомня онзи свят, който бе напуснала. Просто бе откликнала на внезапния си порив, като дойде тук, и не можеше да вини Джени, ако тя откажеше да я приеме.

Спомни си утрото след годежния прием. Когато Джени не се бе явила в студиото, никой не бе обърнал особено внимание на това. А Дейвид, който се бе опитал да се свърже с Джонас в завода край Бърбенк, й бе казал, че не може да го открие.

След като измина още един ден, а след него още един и Джени продължи да не се вестява, студиото започна наистина да се безпокои. Най-после бяха открили Джонас в Канада, в новата фабрика, и Дейвид му се обади по телефона. Той му беше отговорил с особено рязък тон, че за последен път е видял Джени, когато напуснал дома й вечерта след приема.

Дейвид незабавно се свърза с Роза и я помоли да прескочи до къщата на Джени. Когато пристигна там, мексиканката се показа на вратата.

— Тук ли е мис Дентън?

— Сеньорита не тук.

— Знаете ли къде е? — запита Роза. — Много е важно да се свържа с нея.

Прислужницата поклати глава.

— Сеньорита замина. Тя не казва къде.

Роза мина покрай нея и влезе в къщата. Из целия хол имаше опаковани кашони. Отстрани на един бе маркирано: „Бекинс, премествания и съхранение“. Прислужницата забеляза изненадата по лицето й.

— Сеньорита ми казва заключа къща и също си замина.

Роза не дочака да се прибере вкъщи, а се обади на Дейвид от първата телефонна кабина, на която попадна. Той й каза, че щял да се опита пак да се свърже с Джонас.

— Откри ли Джонас? — запита тя, още като прекрачваше прага на дома им вечерта.

— Да. Каза ми да зарежа „Афродита“ и да изхвърля Пиърс. Когато му споменах, че може би ще си докараме съдебен процес, той ми каза да предупредя Пиърс, че ако започне нещо, Джонас ще вложи и последния си долар, за да го унищожи.

— А какво става с Джени?

— Джонас ми каза, ако до края на седмицата не се появи, да я сложа в списъка на напусналите и да спра заплатата й.

— Годежът им?

— Джонас не спомена нищо, но ми се струва, че с него е свършено. Когато го попитах дали да изготвим някакво съобщение за пресата, той ми нареди да не им казвам нищо и изключи.

— Бедната Джени. Чудя се къде ли се намира?

Сега вече Роза знаеше. Излезе от колата и бавно закрачи към светия дом.

Сестра М. Томъс седеше кротко в своята малка стая, зачетена в Библията. На вратата тихо се почука. Тя се изправи с Библията в ръка и отвори. Светлината от прозореца в коридора превърна в меко сребро бялото й наметало на послушница.

— Да, сестро?

— Имате посетителка, сестро. Мисис Дейвид Улф. Намира се долу, в стаята за гости.

Сестра Томъс се поколеба за миг, после заговори. Гласът й беше тих и спокоен:

— Благодаря, сестро. Моля ви, кажете на мисис Улф, че ще бъда долу след няколко минути.

Монахинята се поклони и тръгна надолу по коридора, когато сестра Томъс затвори вратата. Облегна се за миг на нея, почувствала се без дъх и сили. Не беше очаквала Роза да дойде. Дръпна се, прекоси малката стая и коленичи пред разпятието на голата стена до леглото. Сключи ръце за молитва. Като че ли вчера бе дошла тук, като че ли все още бе същото наплашено момиче, прекарало целия си живот в опити да скрие от себе си своята любов към Бога.

Припомни си благия глас на Преподобната майка, когато бе коленичила пред нея, разхълцана, с глава, опряна в меката материя на скута на Преподобната майка. Почувства наново нежното докосване на пръстите, галещи главата й.

— Недей да плачеш, дете мое. И не се страхувай. Пътеката, която води към нашия Бог, може да бъде изпълнена със скърби и трудности, но Исус Христос, нашият Спасител, не отблъсква никого, който го търси от сърце.

— Но, Преподобна майко, аз съм съгрешила.

— Кой от нас е безгрешен? — бе казала меко Преподобната майка. — Прехвърлиш ли греховете си на Него, който приема върху себе си всичките наши грехове, и убедиш ли Го в своето разкаяние, Той ще ти даде пълното си опрощение и ти ще бъдеш приета в Неговия дом.

Тя вдигна очи към Преподобната майка, изпълнени със сълзи.

— Значи мога да остана?

Преподобната майка й се усмихна.

— Разбира се, че можеш да останеш, дете мое.

Роза се надигна от стола, когато сестра Томъс влезе в стаята за гости.

— Джени? — каза колебливо тя. — Искам да кажа, сестра Томъс.

— Роза, колко се радвам да те видя.

Роза я погледна. Раздалечените сиви очи и красивото лице принадлежаха на Джени, но спокойната ведрина, която се излъчваше под бялата наметка на послушница, беше на сестра Томъс. Изведнъж тя разбра, че лицето, което гледаше, бе същото, което някога бе видяла на екрана, уголемено хиляди пъти и изпълнено със същата любов, както в епизода, когато Мария Магдалена протягаше ръка да докосне края на мантията на Спасителя.

— Джени! — каза усмихната тя. — Стана ми толкова радостно, че се виждаме и ми се иска да те прегърна.

Сестра Томъс протегна ръце.

По-късно се разходиха из тихите алеи край постройката под следобедното слънце и когато стигнаха върха на възвишението, спряха, загледани към окъпаната в зеленина долина под тях.

— Неговата красота е навред — изрече тихо сестра Томъс, обръщайки се към приятелката си. — Аз намерих своето място в Неговия дом.

Роза я погледна.

— Колко време ще останеш послушница?

— Две години. До следващия май.

— И какво ще правиш след това? — запита Роза.

— Ако се окажа достойна за Неговата милост, ще сложа черния воал и ще поема пътеката на търсенето; за да разнеса Неговата милост до всеки, който се нуждае от нея.

Погледна Роза в очите и Роза отново видя ведрината в тях.

— По-щастлива съм от много други — каза смирено сестра Томъс. — Той вече ме е обучил в своята работа. Прекараните години в болницата ще ми помогнат, където и да бъда изпратена, защото най-добре мога да Му служа именно в тази област.