Третият гроб отсреща

Глава 9

– Това наистина ли е нужно? – попитах и подрънках с белезниците.

Враждебността, породена от това, че баща ми е заплашен, поизбледня при създалите се обстоятелства. Рейес ме беше заплашвал и преди, и то неведнъж. Истината бе, че когато бъдеше притиснат до стената, се мяташе като диво животно, докато не получеше каквото иска, но никога не беше наранил мен или някого от близките ми.

В съседната стая имаше полицаи, а той не искаше да го пратят отново в затвора, така че постъпи както винаги – удари ме по слабото място, като знаеше как ще реагирам, уверен бе, че бих сторила всичко за татко. Въпреки че бях наясно с положението, не можех да преглътна факта, че избягал престъпник цитира адреса на родителите ми просто така.

– Или това – каза Рейес и кимна към белезниците, – или ще те вържа и ще те затворя в мазето. И двете ме устройват. – По лицето му пропълзя най-дяволитата усмивка, която бях виждала. Проклет да бъдеше баща му, дяволът.

Бианка донесе още хавлии и чисти дрехи за Рейес и ги остави върху затворения капак на тоалетната. Имаше логика, предвид че бяхме в банята и аз бях заключена с белезници за закачалката за хавлии. Заключена с белезници! Това вече беше прекалено.

Тя се изкиска, повдигна лукаво вежди и затвори вратата след себе си. Това беше заговор.

Преди да пусне водата, Рейес махна хавлията и влезе под душа. Вече не кървеше. С гръб към мен – не че това караше коленете ми да треперят по-малко – той изля кислородната вода върху отворената рана. Чух бълбукането и как той изпусна шумно въздух през зъби, но погледът ми беше като залепен за прекрасната му фигура в гръб. Безупречните му рамене, покрити с плавните линии и острите ръбове на татуировките му, тесният му кръст и възможно най-прекрасният задник, който бях виждала. Краката му бяха силни, създадени за битка. След това погледът ми се върна нагоре към ръцете му с изопнати стоманени мускули и...

– Приключи ли?

Подскочих. Белезниците издрънчаха в метала и аз го погледнах.

– Какво? Само гледах раната ти.

Той се ухили.

– С рентгеновото си зрение?

Наистина не можех да я видя от този ъгъл, но гърбът му посиняваше от лявата страна чак до гръбнака. Това не беше добре.

– Късметлия си, че си жив.

– Така е.

Той се обърна към мен и с воля като на бивш алкохолик, който не се поддава на желанието за питие, задържах погледа си на лицето му.

– Често чувам това напоследък.

Той се наведе, за да остави кафявото шишенце с кислородна вода на тоалетката, допря се до мен и от топлината му бузите и устните ми пламнаха. После завъртя кранчетата на душа, сякаш нищо не се бе случило.

– Да знаеш, че пак ще трябва да сложиш кислородна вода, след като се изкъпеш.

– Да не би да се тревожиш за мен? – попита той, преди да затвори вратата на душкабината.

– Не особено.

Гледах го през релефното стъкло и сякаш изучавах абстрактна картина със съзнанието, че моделът на художника е бил абсолютно идеален. Наложих си да отместя поглед. Той беше заплашил родителите ми. Не трябваше да го забравям. Въпреки това не беше лесно да се сърдиш на ранен гол мъж.

На вратата се почука леко и Бианка надникна през открехнатата врата.

– Хоризонтът чист ли е? – попита тя.

– Да. Доктор Ричард Кимбъл е под душа.

Тя бързо влезе и остави чифт ботуши на пода.

– Поемаш голям риск заради него – казах със спотаен дъх.

Бианка ми се усмихна със съчувствие.

– Той ми даде всичко, Чарли – каза тя с едва ли не молещ за разбиране тон. – Без него нямаше да имам нищо. Освен че щях да бъда сервитьорка или касиерка, която едва преживява, той ми даде Амадор. Съпругът ми нямаше да е жив сега, ако не беше Рейес. Рискувам това, което той ми е дал. Има ли по-сериозно основание от това да поемеш риск? – Тя се усмихна и затвори вратата след себе си.

Усетих аромата на боров шампоан и прехвърлих тежестта си на другия крак, хванах закачалката за хавлии със свободната си ръка, преброих сапуните, въздъхнах притеснено доста силно и отново оставих погледа си да блуждае в най-желаната посока, сякаш притеглян от гравитация. Сапунените мехури течаха по вратата на душкабината и странно, тя ставаше прозрачна. Аз се наведох по-близо. Той не мърдаше. Стоеше, подпрял едната си ръка на стената, а с другата притискаше раните си. Спомних си предишната ни среща, при която изглеждаше едва ли не уязвим.

– Рейес?

Обърна глава към мен, но не можех да различа чертите му.

– Много лесно се поддаваш на заплахите ми – каза той, а гласът му кънтеше между облицованите с плочки стени.

Аз пак се облегнах.

– Да не искаш да кажеш, че не трябва?

– Не. – Той спря водата, отвори вратата, уви се с хавлията, без да се избърше преди това и чак тогава ми обърна внимание. – Това би обезмислило всичко.

– Не те бива много да блъфираш – подметнах и погледнах встрани. – Заплахите ти обикновено не са безсмислени. Но ще го запомня за в бъдеще.

– По-добре недей.

Като си спомних кого беше заплашил, го изгледах с най-страшния поглед, който успях да докарам.

– Дори и да не си бил сериозен, не биваше да заплашваш родителите ми.

– Бях отчаян – каза той и сбърчи вежди.

– Разбирам, че не искаш да те върнат в затвора, но...

Изражението му ме накара да спра. Изглеждаше разочарован.

– Не, Дъч, не беше защото не искам да се върна в затвора. Тъй или иначе нямаше да се върна в затвора.

Примигнах, не разбирах какво казва.

– Знаеш ли какво щеше да стане ако онези полицаи ме бяха открили? Ако Бианка и децата бяха видели.., това? Това, на което съм способен?

Мисълта му ми се изясни.

– Защитавал си тях. Защитавал си полицаите. – Внезапно се почувствах като пълен идиот. Разбира се, че нямаше да се остави да го върнат. По-скоро би умрял или ужасно би осакатил някого. А аз стоях в мокрото помещение и мислех само за себе си. Как би се отразило на децата, дори ако просто видеха как отвеждат Рейес с белезници? Той не ме нарани. Никога не ме е наранявал. Буквално беше спасил живота ми няколко пъти, а аз му се отплащах отново и отново със съмнения и недоверие.

И все пак, той беше опрял нож в гърлото ми.

– Не исках да викаш – каза той и се приближи. От лицето му се стичаше вода, косата висеше на мокри кичури над челото му. Гледаше ме, както хищник гледа плячката си, без да мига, а миглите му бяха натежали от капчици. Протегна дългата си ръка и я опря над главата ми.

– Наистина ли щеше да нараниш родителите ми? – попитах.

Притвори очи и погледът му се спря на устата ми.

– Вероятно щях да започна със сестра ти.

Защо ли си правех труда?

– Такъв си гадняр. – Щях да го отблъсна, ако ръцете ми бяха свободни.

Той сви рамене.

– Трябва да си поддържам имиджа. Някой ден ще откриеш на какво си способна – той се наведе към мен – и къде отивам аз тогава?

Той свали хавлията и започна да се подсушава. Аз се обърнах към стената и стиснах пръчката с двете си ръце, а той се разсмя гърлено. Избърса косата си и облече свободните джинси и тениската, които му беше оставила Бианка.

– Ще ми помогнеш ли? – попита.

Обърнах се. Той държеше тениската и се опитваше да сложи марля около кръста си в същото време.

– Мислех, че имаш коефициент на интелигентност на гений.

Той вдигна глава със сериозно изражение.

– Кой ти каза такова нещо?

– Ами, не знам, май го прочетох в досието ти.

Той се извърна с отвращение.

– Досието, разбира се.

Леле, той наистина бе изпълнен с омраза към всичко това.

– Свали ми белезниците и ще ти помогна.

– Няма нужда, справих се.

– Рейес, не ставай смешен.

Той тръгна към умивалника и аз протегнах крак, за да му препреча пътя.

Спря и погледна надолу за миг. После се озова пред мен, омота косата ми с едната си ръка и ме придърпа с другата. Не предприе нищо повече. Само ме гледаше, изучаваше, а после каза:

– Знаеш ли колко е опасно това?

На вратата се потропа силно и аз подскочих на метър от пода.

– Трябва да отлитаме, глупчо. Вече наблюдават къщата. Ще е достатъчно трудно и без да си изтощен и обезводнен от прекалено много физически упражнения, ако ме разбираш за какво говоря.

Сякаш му костваше и последната капчица сила, Рейес отпусна ръце и отстъпи назад, а челюстта му се стегна и лицето му помръкна.

– Само минута – каза той, наведе се и обу чорапите и високите обувки, които Бианка беше донесла.

Изправи се и пъхна ключ в белезниците, пръстите на едната му ръка се преплетоха в моите, а с другата освободи ключалката. После пое по коридора, а токът, протичащ помежду ни, набираше мощ с всяко вдишване, с всеки удар на сърцето. Амадор огледа задния двор, помаха ни да продължаваме и изтича отстрани на къщата.

– Чичо Рейес, отиваш ли си?

Рейес се обърна. Ашли надничаше през открехнатите капаци на прозореца на стаята си.

– Само за мъничко, хитрушо – каза той и тръгна към нея. – Защо не спиш?

– Не мога да заспя. Искам да останеш. – Тя постави дланта си върху прозоречния капак. Той направи същото и главата ми не можеше да побере как страховитият и див в един момент Рейес ставаше толкова невероятно нежен в следващия.

Тя събра устнички и ги притисна към стъклото. Той се наведе и я целуна по нослето, а аз се затюхках, че никога нямам фотоапарат под ръка, когато ми трябва. Миговете на Кодак пропадаха, ако нямаш Кодак.

– Когато се оженим – каза Ашли, опряла чело на прозореца – ще можем ли да се целуваме без стъкло между нас, а?

Той се разсмя.

– Разбира се. Сега отивай да спиш, преди мама да те е видяла.

– Добре. – Тя се прозя, устичката ѝ оформи идеално "О", после изчезна.

– Приятел, да не би да флиртуваш с дъщеря ми?

Рейес се обърна ухилен към Амадор.

– Ние сме влюбени.

– Добре, но ще трябва да я почакаш да стане на осемнайсет. – Той остави една раница на земята. – Не, знам те аз теб. Ще чакаш до двайсет и една.

Бианка изтича навън и подаде на мъжа си още една чанта.

– За из път – каза тя, като забърза към Рейес, прегърна го внимателно и го целуна по бузите на раздяла. – Пази се, красавецо.

– За теб давам всичко.

– Двайсет и пет – обяви Амадор, когато Рейес му смигна.

С Амадор и Рейес претичахме през задния двор, прескочихме оградата и се втурнахме през съседния имот към улицата, където ни чакаше стар пикап "Шевролет" с две врати. През това време явно само аз се учудвах от бързото възстановяване на Рейес, а аз единствена от присъстващите можех да си сложа значка "свръхестествено създание", ако поисках. Амадор не изглеждаше ни най-малко изненадан.

Той хвърли чантите отзад и метна ключовете на Рейес.

– Две минути – предупреди и потупа часовника си. – Този път не закъснявай. Приближи се към Рейес и го прегърна силно.

– Vaya con Dios. – С Бога напред. Каква ирония.

– Да се надяваме. Вероятно помощта му ще ми е нужна – отвърна Рейес.

Амадор отново погледна часовника си.

– Минута и трийсет.

Рейес се ухили.

– На твое място щях да съм хукнал вече.

Амадор тръгна по обратния път.

– Какво става? – попитах.

Рейес се качи в пикапа, но аз успях да видя гримасата, която той се опита да прикрие. Не се беше възстановил сто процента, но ги наближаваше.

– Отклоняване на вниманието – поясни той, когато се качих.

След минута в кроткия квартал започнаха да вият полицейски сирени заради две тунинговани коли, които се състезаваха по странична улица.

– Това е знакът за нас – каза Рейес. Запали двигателя и подкара към магистралата, а наоколо нямаше и следа от полиция.

– Кой кара другата кола?

Той се усмихна.

– Братовчедът на Амадор, който му дължи около един милион долара. Не се тревожи. Ще се измъкнат. Амадор има план.

– Вас много ви бива в плановете. Ти откога не си шофирал? – поинтересувах се, след като се замислих колко време беше прекарал в затвора.

– Притесняваш ли се? – попита той.

Не можеше ли просто да отговори на въпроса?

– По-потаен си и от агент от тайните служби.

Стигнахме до долнопробен хотел в южната бойна зона и влязохме във фоайето, хванати за ръце. Рейес не ме пусна сама вътре. Нямаше ми доверие. Това ме комплексираше. Или по-скоро щеше да ме комплексира, ако ми пукаше.

– Това място е опасно за здравето – отбелязах. – Тук ли искаш да отседнеш?

Той се ухили и изчака да платя на служителката, жена на средна възраст, която имаше вид на чест посетител на бинго залите.

– Чудесно.

Платих, взехме чантите и се запътихме към стая 201.

– Този път ти може да вземеш душ, ако желаеш – предложи Рейес с палава усмивка, докато опипваше разни тръби и контакти и най-сетне се настани на ръба на леглото.

– Чиста съм, благодаря.

Той сви рамене.

– Беше просто хрумване.

Внезапно той вдигна матрака и пружините отдолу, оголи рамката на леглото и ме повика с жест.

– Не мога да те оставя да избягаш в най-неочаквания момент.

– Сериозно? Виж сега... – подхванах аз, а той ме накара да седна, изви ръцете ми зад гърба и ги заключи с белезниците за проклетата рамка. – Да приемем, че Ърл Уокър е още жив.

– Ама вярно ли искаш?

Въздъхнах, за да покажа раздразнението си и се размърдах, за да се наместя по-удобно.

– Аз съм детектив. Мога да го потърся. Освен това си върша работата много по-добре, когато избягал престъпник не ме заключва с белезници за всеки метален предмет наоколо.

Той замълча и ме погледна.

– Значи казваш, че работиш по-добре, когато не съм наблизо?

– Да. – Вече започваше да ми убива тук-там в тази изкривена поза.

Той се наведе към мен и пошепна в ухото ми:

– Разчитам на това.

– Чакай, ще ме пуснеш ли?

– Разбира се. Как иначе ще откриеш Ърл Уокър?

– Защо тогава ме заключи за това легло?

По лицето му се плъзна хитра усмивка.

– Защото имам нужда от преднина. – Преди да успея да кажа нещо, той вдигна къс хартия срещу лицето ми. – Това са имената на тези, за които се знае, че последни са виждали Ърл Уокър.

Наведох глава и прочетох.

– Имал е само трима приятели?

– Не беше особено популярен. Сигурен съм, че един от тези тримата знае къде е той.

Рейес седна до мен, а тъмните му очи блестяха дори на тази слаба светлина и пак ме връхлетя мисълта, че стоя до Рейес Фароу, мъжът, който ме беше запленил преди повече от десет години, свръхестествено същество, което излъчваше чувственост, така както другите хора излъчваха несигурност. Той мушна листчето в джоба си и сложи ръка на бедрото ми.

– Рейес, махни ми белезниците.

Той прехапа устна и се извърна.

– Не отговарям за действията си, ако го направя.

– Няма да те държа отговорен.

– Но те ще пристигнат всеки момент – каза той със съжаление.

– Какво? – попитах изненадана. – Кой?

Той се изправи и започна да рови в чантата, а после пак коленичи до мен.

– Сигурно ще съм звездата на новините в десет. Служителката ме разпозна и най-вероятно се е обадила в полицията в мига, в който се отдалечихме.

Зяпнах с уста.

– Защо не ми каза?

– Защото трябва да изглежда достоверно.

– Не мога да повярвам, че не се досетих. – Сега разбрах защо му трябваше ролката с тиксо. – Чакай – казах, докато я размотаваше. – Как изпрати съобщение от телефона на сестра ми?

– Не съм – каза той с усмивка и преди да успея да кажа нещо, част от лицето ми беше покрита с тиксо.

Рейес взе раницата, хвана брадичката ми и лепна една целувка право върху тиксото. Когато приключи – а аз бях останала без дъх, – ме погледна извинително.

– Ще те заболи.

Какво?, запитах се миг преди да видя звезди, а след това ми притъмня.