Третият гроб отсреща

Глава 21

Паркирах Мизъри пред сградата, в която живеех, в три и половина. Очите ми бяха толкова подути, че едва шофирах. Фей ме беше свестила и ми беше предложила вода, след като изгубих съзнание. Изгубих съзнание! Просто припаднах, щом видях снимката. Същата снимка, която в момента стисках пред гърдите си. Не можех да я погледна. Никога вече. Не че имаше значение. Този образ беше запечатан в съзнанието ми и знаех, че няма да мога да се отърва от него.

Запрепъвах се нагоре по стълбите, влязох право в дрешника и скрих снимката в чекмеджето си за бельо, без да я поглеждам отново.

Въжетата. Порязванията и синините. Срамът. Имах чувството, че това е най-лошото. Как е могъл Ърл нарочно да посрами Рейес с такива снимки. Връзвал го е, а въжето се е впивало в плътта му и е отваряло отново заздравяващите рани. Веднага разпознах Рейес, въпреки превръзката на очите, разрошената му тъмна коса, плавните извивки на татуировките по раменете и ръцете му, плътните му устни. На снимката изглеждаше около шестнайсетгодишен, извърнал лице встрани, стиснал устни от унижение. По врата и ребрата му имаше огромни синини. Дълги, ярки порязвания, някои скорошни, някои започнали да заздравяват, се спускаха по ръцете и тялото му.

Само при мисълта за снимката ми се плачеше и точно това направих в дома на Фей. Плаках повече от час. Поговорихме. Поплаках още малко. Зачудих се какви ли са били другите снимки, които Фей беше изгорила, защото били още по-ужасни от тази. Но трябваше да помисля и за други неща, като Тереза Йост например, така че се опитах да прогоня образа от съзнанието си и да се съсредоточа върху клиента си.

Имаше още три часа до зазоряване и реших да взема душ, да облека чисти дрехи и да сложа туристически обувки. Вероятно щяха да са ми полезни. Щеше да ми отнеме около час и половина да стигна до Пекос. Ако си разчетях правилно времето, можех да пристигна по изгрев и да започна отрано издирването на Тереза.

– Наляво?

– Да.

– Сигурна ли си?

– Не, надясно.

– Сериозно ли, Куки? – попитах по телефона. Наистина се оказа по-трудно да открия имота на Йост, отколкото си мислех, дори и с помощта на Куки, която ме напътстваше от домашния си компютър чрез Гугъл Карти.

Когато излязох от апартамента си, човекът на Гарет беше там и по изключение не спеше. Наложи се да се промъкна до тауруса на Куки и да взема него, уведомих я за това, като ѝ се обадих в 5:30 да я събудя. Обясних ѝ естествено, че това е било маневра, за да се измъкна от онзи, който ме следи. Освен това ми беше свършил бензинът.

Като се замислех, можех да почакам и да ѝ се обадя чак когато стигнех в Пекос, за да я уведомя, че съм извършила углавно престъпление при изпълнение на служебните си задължения, стига да не ми беше нужна помощта ѝ, за да стигна до Пекос с цял час закъснение. Все пак беше забавно да я събудя. Пък и имах нужда да мисля за нещо различно от снимката, която се беше запечатала в съзнанието ми.

– Извинявай – измънка тя, все още неразсънена, дори и след като си взе душ. – Не надясно, наляво.

– Значи трябва да съм на мястото, но не виждам хижа. – В тази връзка, бях толкова уморена, че виждах всичко двойно освен хижа. Примигнах силно, за да успея да фокусирам погледа си. – Всички тези дървета си приличат. Май са близнаци или четиризнаци.

– Има ли път? – попита тя.

Отбих колата към малко сечище встрани от пътя, потърках очи и се огледах.

– Да, въпреки че не е точно път. Пък и не съм много сигурна дали колата ти ще мине.

Тя ахна.

– Да не си посмяла да спускаш колата ми по планинска пътека.

– Сериозно? На предишната задният мост се държа много добре.

– Чарли Дейвидсън!

– Шегувам се. Защо да не се посмеем? – Боже, ужасно беше докачлива по отношение на колата си.

Зачудих се дали да ѝ кажа за снимката и реших да го направя на всяка цена. Ако щеше да ме преследва до края на дните ми, и на нея ѝ се полагаше. Нямах представа защо. Мизерията на духа си търси компания. Това ме подсети за Мизъри. Много ми липсваше, но сега не му беше времето да се тръшкам по този повод.

– Може би трябва да изчакаш Гарет – предложи Куки. – Къде всъщност е той, по дяволите?

– Не беше на смяна, като тръгнах. А и след като го отървах от телефона му, не знам как можем да се свържем с него.

– Ами Ейнджъл?

– Казах му да се лепне за доктора като гъсеница за маруля. Няма да се появи скоро.

– Мамка му. Трябва да намериш начин да привикваш това хлапе.

– Знам. – Свлякох се от твърдата седалка от изкуствена кожа на тауруса. Още не можех да се отърся от мъката, която ме беше обзела, щом видях Рейес вързан и с превръзка на очите. – Може би не трябваше да хвърлям телефона на Гарет в оня вир.

– Мислиш ли?

Въздъхнах. Нищо не можех да направя.

– Добре, тръгвам натам. Ще се обадя, ако си счупя някой крак или ме изяде мечка.

– Прави се на скала.

– Сега ли?

– Не, ако започне да те яде мечка.

Замислих се, преди да отговоря.

– Има ли скали, които крещят и реват, защото най-вероятно това ще правя, ако някоя мечка загризе ръката ми.

– Толкова ли е трудно да лежиш мирно, докато те изяде жива?

– Май да.

Запрепъвах се нагоре по пътеката и стигнах до хижа, облицована с дялан камък, в който беше издълбано името Йост. Пробвах вратата, но беше заключена и съвсем случайно счупих един прозорец. Нямах време, а и не си падах по разбиването на врати. Беше заложен животът на жена. Доктор Йост можеше да ми прати сметката.

След като не открих нищо необичайно в къщата, обиколих около нея в търсене на мазе или някакво подземие, а момиченцето с кухненския нож ме следваше. Доста беше любопитна. Обърнах се към нея и коленичих, като се надявах да не ме намушка случайно в окото.

– Сряда.., какво ще кажеш да те наричам Сряда? – След като не получих отговор, попитах: – Виждаш ли някакво подземие? – Ръцете ѝ висяха сковано до тялото, а едната стискаше ножа, като че ли животът ѝ зависеше от това. Гледаше през мен, пепелявото ѝ лице изглеждаше уплашено. Реших да установя физически контакт, но в момента, в който докоснах рамото ѝ, тя изчезна. Естествено. Появи се на капака на едно близкостоящо АТВ, напрегната и втренчена в нищото.

Продължих да търся и в този момент телефонът ми звънна. Беше Нейтън Йост.

– Здравейте, госпожица Дейвидсън ли е? – попита той, когато вдигнах.

– Чарли е.

АТВ-то беше доста очукано, но повечето бяха такива.

Това беше практично АТВ с електрическа лебедка и въже в задната част.

– Обажда се Нейтън Йост. Чудех се дали сте имали време да се запознаете със случая на жена ми.

Лебедката изглеждаше относително нова, но онази част, към която беше прикачена за АТВ-то, беше счупена, сякаш докторът я беше използвал за нещо доста тежко. Освен ако не се занимаваше с изкореняване на дървета, не можех да си представя за какво му беше лебедка. Е, не бях мъж все пак. Използването на лебедки си беше мъжка работа. Също като задирянето на жени.

– В момента се занимавам с него, докторе. – Отново огледах района.

– Значи ще поемете случая? – попита той, като се стараеше да звучи ентусиазиран.

– Със сигурност.

Нямаше друго необичайно в имота. Хижата беше невзрачна и при все че имаше електричество и течаща вода, хранех по-високи очаквания за собственост на лекар милиардер. Вътре имаше всякаква къмпингарска екипировка, фенери, спални чували, пособия за катерене, въжета. Нищо необичайно.

– Благодаря – каза той с пресилено облекчение в гласа, – много ви благодаря.

– Правя го на драго сърце. Ще ви се обадя в мига, в който науча нещо.

– Отново ви благодаря.

След като затворих, крачих наоколо в продължение на цял час и накрая реших, че пътуването е било пълна загуба на време. Последната ми чаша кафе изчерпваше ефекта си, докато се препъвах обратно към тауруса. Погледнах от разстояние и отново видях Сряда, този път с гръб към мен, загледана встрани от планината. Ако имах малко късмет, тя щеше да остане там.

Изрових телефона от джоба си и се обадих на Куки.

– Извади ли късмет?

– Брои ли се, ако е лош?

– Мамка му. Наистина се надявах да сме се натъкнали на нещо.

– Мечка! – изкрещях, когато видях истинска, жива мечка да стъпва тежко между дърветата.

– О, боже! Спри, падни и се превърти!

– Какво? – попитах, без да откъсвам поглед от нея. Никога не бях виждала мечки извън зоопарка. Внезапно се почувствах сладка и солена. Дори леко хрупкава.

– Просто го направи! – извика тя.

– Спри, падни и се превърти? Това ли предлагаш при нападение от мечка? – изшептях аз, отключих тауруса и се качих в него.

– Не, чакай, това е при пожар, нали?

Когато понечих да затворя вратата, преди мечката да се е обърнала с намерението да закуси с части от мен, го почувствах. Сърцебиене, прилошаване. По-силен страх. Изнизах се безшумно от колата.

– Чакай, Куки, усещам нещо.

– Хвана ли те? – попита тя, като почти крещеше от паника. Определено трябва да излизаме по-често сред природата.

– Не, скъпа, почакай момент. – Приближих се към дърветата и се огледах за Тереза, като не свалях поглед от мечката.

– Какво? Тя ли е? – попита Куки.

– Не знам. Усетих уплашен пулс.

– Викай! – изкрещя тя и ми изкара ума.

Дръпнах телефона от ухото си, а после отново го сложих там.

– Майчице, Куки.

– Извинявай, развълнувах се. Викни, може тя да те чуе.

– А няма ли и мечката да ме чуе?

– Да, но тя не знае английски.

– Права си. Ще пробвам – съгласих се и тръгнах назад към колата. – Ще ти звънна, ако открия нещо.

– Чакай, аз пътувам.

– Какво? – попитах напълно сразена. – Пътуваш насам?

– Да.

– С какво? С космическа совалка?

– Откраднах резервните ключове от хладилника ти.

– А случайно да забеляза мигащата в червено лампичка?

– Заредих с бензин, преди да тръгна.

Точка за нея.

– Освен това се отърва от Гарет, нали? Благодарение на теб той няма телефон. Не искам да си отново сама в опасност. Все така ти се случва. Въпреки че това с мечката е нещо ново.

– Не е вярно. Едва не ме уби мечка, когато бях на дванайсет. Казваше се чичо Боб. Имаше гнездо на оси. Той изпадна в паника. А и ти беше с мен последния път, когато фалшивият агент от ФБР ни преследваше с оръжие по улицата. Едва не ни убиха тогава. И двете. Заедно.

– О, вярно. Така и не разбрах защо стреляше по сградата от отсрещната страна на улицата.

– Беше лош стрелец – обясних, като държах хоризонта под око и следях дали не се задава гигантска топка от козина. Щеше да е типично за мен да загина от нападение на мечка.

– Добре, че не можеше да стреля. Но и ти не можеш. Мислила ли си да вземаш уроци?

– Да знаеш, мислила съм – отвърнах, като ровех из багажника на Куки. – Ама се чудя дали по грънчарство и за плетене на кошници. Не ми казвай, че нямаш фенер.

– Нямам фенер.

– Аптечка?

– Не. Просто ме почакай – каза тя. – Ще съм там за нула време, а в Мизъри има всичко. Тя е като магазин за спортни стоки.

– Не искам да изгубя Тереза. Не може да е далече. Не усещам чувствата на хората на големи разстояния. Звънни ми, като стигнеш тук.

– Добре. Ако някой те нападне и се опита да те убие, включително и мечката, кажи им да ме чакат.

– Дадено. – Затворих телефона и багажника и все пак извиках: – Тереза!

Нищо. Тръгнах обратно по пътеката и често спирах, за да я викам. Честно казано, не крещях толкова силно, колкото бих могла. Близостта на мечката ме психираше.

Сряда продължаваше да се взира встрани от планината, тази посока не беше по-лоша от която и да е друга. Тогава го усетих отново. Лек страх, носеше се около мен като водна струйка.

– Тереза! – този път извиках от сърце. Връхлетя ме. Силно. Пристъп от страх и надежда, смесени в едно.

Обадих се на Куки, докато тичах към усещането.

– Мисля, че е тя – казах, останала без дъх от вълнение.

– О, боже, Чарли, тя добре ли е?

– Нямам представа. Още не съм я открила, но усещам някой. Обади се на чичо Боб и на агент Карсън и ги прати тук спешно. Ти беше права. Хижата е в горната част на пътеката. Тръгвам към хълмист район на изток от нея да огледам.

– Добре, ясно. Ще повикам кавалерията, ти само я намери.

Затворих телефона и извиках името на Тереза отново.

Пристъпът на страх, който чувствах, бързо се изпари и беше напълно изместен от нарастваща надежда, подейства ми като хладен полъх. В този момент си спомних, че нямам никакви принадлежности за оцеляване. Можех само да се надявам, че няма да ми потрябват.

Минах тичешком покрай Сряда и попитах:

– Не можа ли да кажеш нещо?

Тя не ми отговори, но видях какво гледа. Мина. Истинска затворена стара мина. Нямах представа, че в този район има мини. И естествено, нямах фенер. Изуми ме предвидливостта ми тази сутрин, когато тръгнах от апартамента със съзнанието, че ще претърсвам планината.

Не исках да губя време, така че пратих съобщение на Куки с координатите на входа на мината, преди да се спусна натам покрай дърветата. Вътре беше страшно тъмно, затова отворих телефона си. Светлината беше колкото едва да видя неравния под. Мушнах се вътре, като се изкатерих по отчасти закования отвор. Отворът беше малък за мина. Мислех че са по-големи. Когато се озовах вътре, старите греди покрай стените и останките от подпорно скеле ме отведоха навътре в тесния тунел. Мястото беше подходящо да изоставиш тяло. Той това ли беше направил? Опитал се е да я убие, помислил, че е мъртва и е оставил тялото ѝ тук? Естествено, че не. Той беше лекар. Би разбрал дали е мъртва.

Ходих по релсите около пет минути, докато те не свършиха внезапно. Тунелът стигаше до задънен край, купчина камъни и прахоляк препречваха пътя и сърцето ми спря. Обиколих в търсене на друг отвор. Нищо. Бях сгрешила. Тереза не беше тук. Тогава осъзнах, че срутването е било скоро, пръстта и камъните не бяха слегнали.

– Тереза – подвикнах и отгоре се посипа прахоляк. Това място не беше по-стабилно от цирков артист, ходещ по въже. Но пак я усетих. Този път по-близо. Покатерих се по наклона, като се препъвах и дерях ръцете и коленете си.

Най-отгоре имаше малък отвор. Опитах се да погледна през него, но не успях.

– Тереза, усещам те – изрекох толкова силно, колкото ми стигаше куража, – ще доведа помощ.

Страхът ѝ отново се появи и разбрах, че не иска да я оставям сама.

– Няма да те оставя, миличка, не се тревожи. – Пробвах телефона си, но бяхме твърде дълбоко и нямаше сигнал. Погледнах отново към отвора и казах: – Къде е брат ти Лутър, когато имаме нужда от него. Той е голям мъж.

Чух немощен смях. Тя беше толкова близо, да му се не види, почти можех да я докосна. Точно там, до отвора, сякаш се бе изкатерила отвътре и се опитваше да се измъкне.

– Ранена ли си? – попитах, но в отговор чух само стон. – Ще приема това за "да".

Куки със сигурност щеше да доведе кавалерията скоро. Исках да ѝ се обадя, да ѝ кажа да вземе фенера от Мизъри, като пристигне, но не ми се щеше да оставям Тереза. Тъй като не можех да направя нищо друго, реших да преместя малко камъни и да се опитам да се изкатеря до нея. Много внимателно започнах да вземам камъни от най-горе и да ги слагам леко встрани. Няколко пъти се подхлъзвах надолу и издрах дланите си и краката си на острите скали дори и през джинсите. Всеки път затаявах дъх и се надявах, че няма всичко да се срути.

След петнайсетина минути бях разчистила достатъчно голям отвор, за да мога да промуша ръката си през него. Опипах на сляпо и докоснах косата ѝ. После една ръка стисна моята.

– Името ми е Шарлот – продумах и по тялото ми се разля облекчение. – Казах ли го вече?

Тя простена, а на мен ми се струваше, че лежа на ръбестия наклон от часове и държа ръката ѝ, докато чаках да дойде помощ. Шептях окуражителни думи, разправих на Тереза за срещата си с брат ѝ. Тя се засмя леко, когато ѝ казах, че съм го нарекла кретен.

А след като приключихме с любезностите, зададох въпроса за милион долара.

– Тереза, знаеш ли как се случи това?

Чувството, което я прониза, беше коренно различно от това, което очаквах. Накара ме да се усъмня във всичко, което бях научила, във всичко, което знаех за доктора. Чувството, което се излъчваше от нея, бе толкова мощно, че дъхът ми спря, но не беше страх или тревога, а вина. Скръб, съжаление и вина. Почаках малко, мислех за чувствата ѝ и тогава чух едва доловими думи:

– Не, не знам какво е станало.

Беше погълната от срам, а аз бях шокирана. Не знаех какво да кажа. Ако тълкувах нещата правилно, тя беше отговорна. Някак беше станало по нейна вина. Но не можеше да е така. Нямаше начин да си е причинила това. Защо би го направила?

Бях усетила много ясно вина и в съпруга ѝ. Толкова силно се излъчваше от него.

Не я питах нищо повече, оставих я да почива, докато навържа отново веригата в съзнанието си. Да не би да беше нескопосан опит за самоубийство? Какво би спечелила, ако се самоубие по този начин? Защо просто не изпие шишенце лекарства? Съпругът ѝ беше доктор, за бога. А дори да бе нагласила нещата, как се предизвиква срутване? Може би се чувстваше виновна, защото неволно го е причинила. Но вината ѝ беше за нещо повече. Срамът ѝ беше много голям.

– Чарли?

Концентрирах се и видях Куки да се препъва в релсите, като осветяваше пътя си с телефона. Очевидно не се беше възползвала от отдела за спортни стоки на Мизъри.

– Тук съм. Имало е срутване.

Тя спря и вдигна поглед.

– Боже, тя отдолу ли е?

– Мисля, че е отгоре, но е ранена. Свърза ли се с чичо Боб?

– Да, също и с агент Карсън. – Тя се облегна на съседната стена, дишаше тежко след пътя.

– Какво си сложила, по дяволите? – попитах, като видях гетите около глезените ѝ.

– Не се занимавай с мен. Как се е случило?

– Още не съм сигурна.

– Мината просто се е срутила?

– С Тереза вътре. – Очаквах емоционален отговор от Тереза, но не последва нищо и осъзнах, че ръката ѝ е отпусната. – Май изгуби съзнание. Трябва да ѝ донесем вода, а на мен ми трябва фенер.

Очите ми бяха свикнали с тъмнината, така че видях на какво се беше облегнала Куки. На разхлабена носеща греда.

– Куки, май не бива да правиш това – казах и в този момент гредата се плъзна и светът около нас се срути.