Третият гроб отсреща

Глава 11

Оставаха ми два часа до началото на работния ден, така че реших да прочета още нещо по случая ни с изчезналата съпруга, преди да се пъхна под душа. Чичо Боб беше отбелязал точка, като ми предостави показанията, но аз се съсредоточих главно върху самата Тереза Йост. Освен многобройните благотворителни дейности и членството си в няколко борда Тереза Йост беше получила научна степен по лингвистика от университета в Ню Мексико. Това означаваше, че е доста умна. Освен това вероятно знаеше няколко чужди езика. Беше работила с деца с проблеми в развитието и като помощник във ферма за коне, където се обучавали деца инвалиди.

– И не е заслужавала да умре – казах на господин Уонг, който все така се взираше в ъгъла си.

Два часа по-късно седях и пиех кафе с хавлия на главата и успокоявах разочарованата, че не съм ѝ се обадила, Куки.

– Той гол ли беше?

– Беше под душа, така че.., да.

– И ти не го снима? – Тя изпухтя разстроена.

– Бях с белезници.

– Той.., ти...?

– Не. Странно е, но когато се отнася за него, не е толкова важен самият акт. Дори и само да го гледам, вълни на наслада обливат женствеността ми, така че е почти същото.

– Толкова е нечестно. Иде ми да хукна да убивам.

– Да те закарам ли донякъде?

– Не, трябва да заведа Амбър на училище. Нека поне да помогна със случая на Рейес.

– Не.

– Защо не? – Тя се намръщи разочаровано. – Добра съм в разследването на бъркотии. Това ми е работата.

– Имам имена. Ще ги проверя, докато ти проучваш финансовото положение на добрия доктор.

– О, добре, става. Той не е ли милиардер?

Усмихнах се.

– Точно това искам да разбера.

Нанесох върху насиненото си око толкова коректор, че покойната Тами Фей Бейкър би се гордяла с мен и тръгнах с мъка през паркинга, а краката ми натежаваха още повече с всяка стъпка. Явно липсата на сън започваше да ми се отразява, като се имаше предвид, че ми се яви и момиченцето, което ме преследваше с нож.

– Ти вчера не беше ли емблема на кола? – попитах.

Тя дори не ме погледна. Беше ужасно грубо. Носеше тъмносива рокля и черни лачени ботуши, облекло, което можеше да бъде и руска ученическа униформа, а косата ѝ беше черна и дълга до раменете. Единственият ѝ аксесоар беше ножът и той не се връзваше много. Явно не умееше да подбира аксесоарите си добре.

Тръгнах към опашката си в паркираната отсреща кола и почуках на прозореца. Мъжът вътре подскочи.

– Отивам на работа – изкрещях през стъклото, а той примижа насреща ми. – Внимавай в картинката.

Той разтърка очи и помаха. Познах го, беше един от хората на Гарет Суопс. Гарет Суопс, помислих си и изсумтях. Какъв предател. Чичо Боб казва "следи Чарли" и той веднага го прави. Просто така. Сякаш приятелството ни не означава нищо за него. Разбира се, че не означава, но все пак. Тъпак.

– Вие ли сте Чарли Дейвидсън?

Обърнах се и видях жена с кафяво палто и евтини мокасини. Практични, но не особено красиви.

– Зависи кой пита.

Тя тръгна към мен, като се оглеждаше. Имаше дълга кестенява коса, която плачеше за добро разресване, и огромни слънчеви очила, закриващи половината ѝ лице. Беше жената, която видях в буика вчера. Същата коса. Същите слънчеви очила. Излъчваше същата тъга. Аурата ѝ обаче беше топла, светлината ѝ беше като мекия пламък на свещ, сякаш се боеше да свети твърде силно.

– Госпожице Дейвидсън – тя подаде ръката си, – казвам се Моника Дийн. Аз съм сестрата на Тереза Йост.

– Госпожице Дийн. – Хванах ръката ѝ. Всички чувства на жената към изчезналата ѝ сестра излязоха наяве. Тя беше уплашена, съсипана от скръб, направо се беше поболяла от тревога – Търсих ви.

– Съжалявам. – Тя намести слънчевите си очила притеснено. – Брат ми поръча да не разговарям с вас.

– Да, май срещата ни вчера не му беше особено приятна. Ще влезете ли? – посочих задния вход към бара на татко. Вятърът преминаваше през якето ми и бях настръхнала като чихуахуа на стероиди.

– Разбира се – каза тя и загърна палтото си. – Брат ми не е сигурен как трябва да възприеме посещението ви вчера. Определено ви е харесал.

– Сериозно? – Тръгнах към бара. – Останах с впечатление, че искаше да ме сграбчи в мъртва хватка и да ме накара да квича. – Това ще е! Професионален състезател по свободна борба. – Много съжалявам за сестра ви – добавих, като върнах мислите си към настоящата ситуация. В интерес на истината от мен щеше да стане страхотен борец. Трябваше ми само малко тен. И вероятно жилести мускули.

– Благодаря ви.

Нямаше да е зле да си направя и здравна застраховка.

Светнах лампите в заведението на татко, макар светлината в кухнята да ми подсказваше, че Сами вече се подготвя за навалицата по обед. Барът на татко беше смесица между ирландска кръчма и викториански бордей. Таванът на основния салон беше като в катедрала, стените бяха облицовани с тъмно дърво и украсени в горната си част със стогодишни орнаменти от ковано желязо. Извиваха се спираловидно и насочваха погледа към западната стена, където гордо се издигаше величествен асансьор от стомана. Такива имаше само по филмите или много старите хотели. От онези, които позволяваха да се любуваш на механизма и макарите и дето се тътреха цяла вечност до втория етаж. Снимки в рамки, медали и вимпели от различни ведомства, посветили се на опазването на закона, покриваха всяка налична повърхност, а вдясно от нас бе оригиналният махагонов бар.

– Искате ли кафе? – попитах и я поканих с жест да седне в едно от ъгловите сепарета. Изглеждаше гладна, ръцете ѝ трепереха от притеснение и умора. Реших, че ако седнем тук, Сами ще може да ни приготви нещо. – Тъкмо щях да закусвам, ще ми правите ли компания?

Задната врата се отвори с трясък и влетя сърдит мъж на име Лутър Дийн.

– Ти на себе си ли си? – изръмжа той на сестра си, като я гледаше кръвнишки.

Тя седна, въздъхна тежко и освободи дълбока, безгранична тъга, която сякаш ме погълна. Напълних дробовете си с въздух, за да облекча тежестта и приклекнах зад бара за кафе.

– Проучила съм нещата – каза тя на брат си. – Много е добра в работата си.

Той ме погледна през масивното си рамо.

– Явно не е толкова добра. Окото ѝ е насинено.

– Моля? – казах и се престорих на обидена. Беше забавен.

– Седни, Лутър. – Моника свали слънчевите си очила и го изгледа ядосано, когато той не се подчини. – Казвам ти, тя може да ни помогне. Затова или се дръж прилично, или си тръгвай. Решението е твое.

Той дръпна стол от съседната маса и седна.

– Тя ме нарече кретен.

– Ти си такъв.

Аз се ухилих и занесох три чаши кафе с пълното съзнание, че предстои интересен разговор. Трийсет минути по-късно довършвахме яйца по селски, придружени с мексикански палачинки, приготвени със зелени люти чушки. Боже, обичах Сами. Имах намерение да се омъжа за него, но жена му ужасно се разстрои, когато поисках ръката му.

– Кое те прави толкова достойна за доверие? – попита Лутър и ме изгледа доста нагло със студените си като лед сини очи. Изглеждаше меко казано скептичен. – Все пак работиш за Нейтън. Защо да вярваме на думите ти?

– Всъщност не е така – казах, като се надявах да повярват на думите ми. – А вие защо нямате доверие на съпруга на сестра си? – Време беше да поговорим за това. Реших да ги успя с лъжливо чувство на сигурност, което щеше да се получи, ако не бях откраднала последната хапка от чинията на Лутър. Беше докачлив по отношение на храната си.

И все пак ми се стори, че се кротва. Двамата си размениха погледи.

С въздишка на примирение Моника призна.

– Няма съвършено никаква причина. – Сви рамене. – Той е идеален. Идеалният съпруг, идеалният зет. Той е просто...

– Прекалено идеален? – направих догадка аз.

– Точно така – каза Лутър. – А има и някои неща, отделни случаи, които нямат логично обяснение.

– Например?

Той погледна сестра си за одобрение, преди да продължи.

– Тереза ни покани да вечеряме навън веднъж преди около два месеца, когато Нейтън беше извън града, бяхме само тримата.

– Нещо я безпокоеше – намеси се Моника и можех да се закълна, че изпита угризение. – Каза, че е направила голяма застраховка живот за себе си и Нейтън, и ако нещо ѝ се случи, каквото и да е, ние ще получим всичко.

– Тя я е направила? – уточних. – Не Нейтън?

Почувствах го отново. От Моника се излъчваше вибрация, виновно потрепване, когато ми отговори.

– Точно така. Дори не съм сигурна, че Нейтън знае за това.

– Тя искаше ние да сме наясно къде е полицата – добави Лутър. – Показа го ясно.

Моника извади ключ.

– Дори ни направи бенефициенти на банковата си сметка, така че да имаме достъп до депозитната ѝ кутия в сейфа на банката, където я пазеше.

– Това е странно – промълвих, като се мъчех да отпъдя предупредителните камбанки в главата си. Бояла ли се е от съпруга си? Мислела ли е, че животът ѝ е в опасност? – За каква сума беше полицата?

– Два милиона долара – каза Лутър. – За всеки.

– Ах, чумичката да го тръшне! – изразих се изискано както винаги. – Това възможно ли е изобщо?

– Очевидно – отвърна Моника.

Лутър скръсти ръце пред гърдите си.

– Застраховката е негова идея. Така трябва да е било. Защо Тереза би сключила толкова голяма полица? Накарал е нея да го направи, за да се изкара добър.

– Не можем да сме сигурни – каза Моника.

– Моля ти се. – Той избута стола си назад с раздразнение. – Всяка негова постъпка цели да го представи за много добър човек. Само това го интересува. Да изглежда добър. Да представи съвършен образ за себе си пред безбройните си почитатели.

Всичко, което бях видяла до този момент, ме караше да се съглася с него.

– Нещо друго? – попитах.

– Не се сещам за нищо. – Моника попи насълзените си очи и в този момент забелязах странното оцветяване около тях, неестествената подпухналост и жълтеникавата отсянка около устата ѝ. Идваше ѝ в повече тайнственото изчезване на сестра ѝ, неизвестността и.., вината. – Спомена, че Нейтън започнал да прекарва все повече и повече време вкъщи с нея, отказвал да ходи по конференции и ужасно се ядосвал, когато го викали вечер в болницата. Мисля, че Тереза се задушаваше.

– Тя ли ви го каза?

– Не с толкова много думи – отвърна жената и поклати глава. – Но спомена, че той вършел странни неща.

– Какви? – попита Лутър. – На мен не ми го е казвала.

– Защото не можеше. – Моника отново го изгледа гневно. – Ти вдигаш ужасна пара по най-нелепи поводи, ние нищо не можем да ти кажем.

Лутър стисна челюст и усетих как и него го обзе вина, но тя произлизаше от срам. Тази, която изпитваше Моника, беше по-дълбока и изпълнена със съжаление. Освен това тя каза "ние". "Ние нищо не можем да ти кажем."

Лутър пое дълбоко дъх, за да се успокои и попита:

– Какво каза тя?

Моника се втренчи в чашата с кафето си, докато си припомняше.

– Сподели, че той вършел странни неща, като да я буди посред нощ, плашел я нарочно, а после само се смеел. Един път ѝ беше казал, че кучето ѝ го е блъснала кола. Тя плака два дни. После изведнъж се появил с него. Казал, че са го прибрали в кучкарник. Тя обаче провери в кучкарника. Не го бяха прибирали. – Моника ме погледна и сви рамене – Ей такива ги вършеше през цялото време.

Всичките му действия са били форма на манипулация. Простичко казано, проявявал се е като истински маниак на тема контрол върху живота на околните, което е много нездравословен навик. И все пак трябваше да поговоря с Моника насаме. Очевидно имаше неща, за които не искаше да отваря дума пред брат си. Долях им кафе и се помъчих да изчисля колко ли течност още може да поеме мехурът му. Беше едър мъж, но все щеше да му се наложи да отскочи до тоалетната по някое време.

– Нейтън никога не е бил най-острият скалпел в таблата с инструменти – отбеляза той намръщено. – Завърши медицинския университет със среден успех. Вие бихте ли се доверили на хирург, който не е постигнал повече от среден в университета?

– Хич дори. – Въпреки че се съмнявах в твърдението си, самата мисъл за това беше, честно казано, плашеща. Обърнах се към Моника. – Може ли да те попитам защо беше тук вчера сутринта? Дори не бях говорила още с Нейтън.

Тя наведе засрамено глава.

– Мислех, че не си ме видяла. – Тя въздъхна на пресекулки. – Следях него. Той беше пред бара и говореше по телефона, когато ти мина.

– И не си знаела коя съм?

– Не и в началото. Когато той ми каза, че е наел частен детектив, те издирих.

Лутър потропа по масата с показалец.

– Наел те е, за да се престори на добър, казвам ти.

Този мъж определено беше по-умен, отколкото изглеждаше.

– Той ме уведоми, че вие двамата не сте се разбирали много добре с Тереза.

Моника зяпна.

– Така ли е казал? – Беше ужасена.

– Виждаш ли? – кипна Лутър – Виждаш ли какво прави?

Гледах как очите на Моника отново се пълнят със сълзи, но този път тя беше ядосана. Наведе се към мен, готова да избухне.

– През последните две години се опитваше да ни раздели. Толкова е ревнив, че не е за вярване. За бога, та ние сме сестри.

Лутър кимна.

– Отбележете си това към странните постъпки, за които ви разправи Моника. Говори разни неща, върши глупости, прави всичко по силите си да ни държи настрана от Тереза.

– Извънредно властен е – съгласи се Моника. – Това беше предупредителен сигнал още когато започнаха да се виждат, но Тереза не слушаше.

– Колкото повече ѝ говорехме, толкова по-малко ни слушаше.

– Представям си – казах, – и аз имам сестра.

– А после – продължи Моника, навела глава на една страна, сякаш ѝ беше трудно да проумее, – той беше толкова мил с нея. Постоянно ѝ правеше подаръци, носеше ѝ цветя, грижеше се винаги да има от любимата ѝ газирана вода. Онази с аромат на лимон.

– С други думи я е задушавал – обобщих, в потвърждение на предишното твърдение на Моника.

– Точно така – кимна тя. – Мисля, че всичко това притесняваше Тереза. Дори вече не пиеше водата. Месеци наред. Тя обаче не му каза, защото аз я пиех. – Жената се усмихна нежно и искрено. – Толкова ревнуваше от срещите ни, че започнахме да се виждаме тайно в работните дни и се разхождахме в планината, уж за да спортуваме. Но всъщност просто си говорехме. – Тя се засмя на себе си. – И пиехме тъпата му ароматизирана вода.

– Значи тя не работи? – попитах.

– О, не! – възкликна тя, сякаш въпросът ми беше абсурден – Той не би се съгласил.

– Виждаш ли? – Лутър сви ръце в юмруци. – Откачалка. Честно си казвам, ако ѝ е направил нещо, мъртъв е.

Освен от застраховката и странното поведение, бях изненадана и от факта, че добрият доктор още е жив при зет като Лутър. Йост беше наясно с това. По тази причина никога не би допуснал да бъде уличен в нещо. Трябва да е знаел, че ако възникне подозрение за негова вина, няма да се стигне до процес, та каквото и да бе направил, направил го бе добре. Трябвало е да го стъкми така, че да прилича на нещастен случай, но колата на Тереза беше още в къщата. А номерът с отвличането минаваше само при искане за откуп. Без такова похищението щеше да е почти толкова подозрително, колкото нож в гърдите ѝ и кръв по ръцете му.

Точно сега, обаче, исках Лутър и Моника да спрат да му дишат във врата. Ако знаеше, че го следят, никога не би се върнал на местопрестъплението.

– Дай ми един долар – казах на Лутър.

Той сбърчи вежди.

– Защо?

Размислих над искането си.

– Добър въпрос. Ти си заможен. Дай ми двайсет.

Той въздъхна и извади двайсетачка от портфейла си.

– Сега работя за теб.

– Евтино вземаш.

– Това е само гаранция – поясних и му показах двайсетачката, която ми беше дал. – Прибави няколко нули и ще получиш дневното ми заплащане. Ще ти пратя сметка. Ще бъде голяма. – Трябваше някак да финансирам кариерата си на борец.

– Вече имам човек, който следи Йост. Няма да го изпусне и ви обещавам, че Йост няма да разбере. – Не възнамерявах да уточнявам, че ставаше въпрос за мъртъв подрастващ гангстер. – Ако докторът направи нещо подозрително, моят човек веднага ще ми съобщи. Освен това помощничката ми проучва миналото му. Ако има нещо нередно, ще го открием.

– Значи вече сте започнали да го разследвате? – попита изненадан Лутър.

– Вече ви казах, че търся сестра ви и тъй като брачният партньор е най-вероятният заподозрян в случаи на изчезване, да, разследвам го. – Наведох се напред и добавих: – Както щях да направя и в случай че ти беше заподозрян.

Моника попита:

– И полицията ли търси в същата насока като теб? От ФБР възприемат ли го като заподозрян?

– Миличка, за ФБР всеки е заподозрян – отговорих, без да и давам повече информация. Трябваше да призная, малко се изненадах, че при зет като Лутър Дийн докторът би предприел нещо подобно. Може би точно това беше причината да е отчаян. И все пак отчаяните хора вършеха отчаяни неща. Това не вещаеше нищо добро за Тереза Йост.

Искрицата надежда, която припламна у Моника, ме умили. Тя явно имаше силна вяра в способностите ми.

– Има ли тоалетна тук? – попита най-сетне Лутър, като оглеждаше бара.

– Точно там – посочих мъжката тоалетна и го гледах как се отправи натам. Донякъде, защото исках да съм сигурна, че няма да ни чуе, когато задам на Моника следващия си въпрос, но най-вече заради хубавия му задник.

Когато се скри зад вратата, се обърнах към нея.

– Добре, имаме само няколко секунди. Какво премълчаваш?

Очите ѝ се разшириха от изненада.

– Не разбирам.

– Тик-так – припях и погледнах отново към мъжката тоалетна. С малко повече късмет Лутър щеше да се позабави в името на хигиената, но с мъжете не можеш винаги да разчиташ на това. Погледнах Моника със съчувствие и ѝ казах: – Виждам как ти тежи вината, която носиш. – Тя примигна и наведе глава, а аз добавих: – Нищо няма да кажа, Моника. Каквото и да ми довериш. Просто трябва да съм наясно с всички подробности по случая.

Устните ѝ се свиха в тъжна гримаса и тя промълви неохотно:

– Лутър не знае, но съм болна.

Така си и мислех. Кожата ѝ беше с жълтеникав, нездрав оттенък, също и ноктите ѝ с изключение на белите черти, които ги покриваха на хоризонтални редове. Не бях сигурна, обаче, защо това извиква усещане за вина.

– Съжалявам, но...

Тя поклати глава.

– Не. Нарочно го премълчавам пред Лутър. Когато майка ни умря...

Тя замълча, за да попие с кърпичка очите си и пак ме погледна.

– Той го прие много тежко, Чарли. Тя беше болна дълго време и когато почина...

Сложих ръка върху нейната, за да я окуража да продължи.

Тя се обърна и стисна с пръсти моите с чувство на признателност, наведе се към мен и пошепна:

– Направи опит за самоубийство.

Би било свръхмеко казано да заявя, че бях шокирана. Зяпнах, преди да успея да се овладея и Моника ме видя.

– Знам. Всички се изненадахме. Той прие смъртта ѝ наистина тежко.

Пак хвърлих поглед към тоалетната. Като видях, че хоризонтът е чист, попитах:

– Ходи ли на терапия?

– Да. Ходеше. Вече се оправя.

– Много се радвам. Може ли да попитам какво ти е?

– Може да питаш каквото пожелаеш – каза тя и по лицето ѝ се плъзна тъжна усмивка. – Лекарите не знаят. Поставиха ми всякакви диагнози, от хронична умора до болестта на Хътчинсън и не излезе нищо от това. Просто състоянието ми продължава да се влошава и никой не знае причината.

Лутър вече вървеше към нас, когато попитах още нещо.

– Моника, защо се чувстваш виновна заради изчезването на Тереза?

Тя стисна устни и пак я обзе чувството на вина.

– Заради застраховката. Тереза беше открила една клиника в Швеция, където правели големи открития. Мисля, че тя направи застраховката заради мен, за да мога да отида в Швеция. – Когато Лутър наближи, тя се наведе към мен и изрече бързо: – Той не бива да знае, че съм болна.

Стиснах бързо ръката ѝ и се раздалечихме. Точно когато Лутър седна, татко влезе през предната врата и аз бях принудена да си сложа слънчевите очила.

– Здрасти, татко – приветствах го с широка усмивка. – Това са клиентите ми Моника и Лутър.

– Приятно ми е да се запознаем. – Тонът и позата ги докарваше, но вътрешно не бе волна птичка. По-скоро разлютен хищник, който се опитва да докопа волната птичка, но тя е твърде бърза за него. Наведе се да ме целуне по бузата. – Мисли ли върху това, което обсъждахме?

– Слоновете светят ли в тъмното?

– Можеш да свалиш очилата – каза той и на лицето му се изписа разочарование, – чичо ти Боб вече ми разказа.

Въздъхнах.

– Чичо Боб ме е изпортил?

– Ще ми се да поговорим по-късно, ако имаш малко време.

– Днес съм доста ангажирана – заявих все още с очилата на лицето си, – но ще се опитам да сляза за малко.

– Ще се радвам. Сега те оставям да работиш. – Той кимна на Лутър и Моника и се отправи към офиса си.

След като поразпитах двамата Дийн още малко, се сбогувах с тях и тръгнах по стълбите към кантората си, като вземах стъпалата по две наведнъж, нетърпелива да споделя новините с Куки. Да не би това да беше застрахователна измама? Сигурно доктор Йост е разбрал за полицата, която е сключила жена му. Може би му се е сторило добра възможност. Имах нужда от достъп до документи за финансовото му състояние. В такъв случай ми трябваше призовка. Не, трябваше ми агент Карсън.

Прекосих галерията, която гледаше към бара. Офисът ми беше точно зад железния асансьор, но момиченцето с ножа ми беше препречило пътя. Заобиколих я и влязох.

– О, ще ви донеса кафе – каза Куки доста силно. Втурна се в офиса ми, където беше кафеварката и ми помаха с разширени очи.

Усмихнах се и също ѝ помахах.

Тя извъртя очи, забърза към каната за кафе и посочи с брадичка към своя кабинет.

– Дали и щатските шерифи пият кафето си със сметана?

О! Бързичко бяха довтасали. Върнах се обратно и затворих безшумно вратата. Уф. Малката касапка си беше отишла. Срещите ни бяха мимолетни, но имаха някакъв смисъл, сигурна бях.

Тъй като нямах настроение и за разговор с татко, се промъкнах покрай офиса му и излязох през задната врата. Чичо Боб се обади, когато бях пред Мизъри.

– Изпортил си ме – обвиних го, като пропуснах любезностите.

– Нищо подобно не съм правил. – Звучеше наистина обиден, после промърмори: – Добре де, може и да съм. На кого съм те изпортил?

– На татко. Хм.

– Какво? За Рейес?

– Ти знаеш ли, че той иска да се откажа? – Изрових ключовете си от чантата, защото на Мизъри ѝ липсваше технологията да разпознава моята ДНК и да отваря вратата, щом доближа.

– От какво да се откажеш? От членството си във фитнеса? – Той се изсмя силно.

Пъхнах ключа в ключалката.

– Това беше кръвна обида.

– Какво? – Той стана сериозен. – Не ми казвай, че наистина имаш членска карта.

– Естествено, че не членувам във фитнес клуб. Иска да се откажа от работата си. От професията си. От детективската агенция.

– Стига глупости.

– Не, казвам ти. – Хвърлих чантата си на таблото пред съседната седалка и се качих, като се държах с една ръка. – Побъркал се е. Наистина иска да се откажа. Така че обмислям да стана или професионален борец или кючекчийка. Мизъри дори не казваше неща от рода на "Здрасти, Чарли, да заредя ли снарядите?".

– Ще поговоря с него. Междувременно имам сигнал за доктора.

– Да не е размахал американското знаме?

– В базата данни. Нищо не излезе за него, но това име се споменаваше в някакво разследване на фалшификация. Мога да ти дам името на детектива, който е водил следствието. Пенсионира се миналата година. Познавам го. Напоследък често играе голф.

– Супер. Сигурно го е заслужил. В офиса ми има двама щатски шерифи – казах, докато Мизъри с ръмжене се събуждаше за живот. Не се изискваше софтуер за гласова идентификация, нито пък за сканиране на ретината.

– Какво искат?

– Нямам представа. Вече говорих с един шериф снощи, така че се изнизах през задната врата.

– Вярна на стила Дейвидсън.

– Хей, можеш ли да провериш финансовото състояние на доктор Йост? Вече поръчах на Куки, но ми трябват официални данни, а не мога да ги получа без съдебна заповед. – Подкарах Мизъри по "Сентрал". Поведох я. С двете си ръце.

– Няма нужда. Той е богат. Виждала ли си къщата му? Със сумата, която плаща месечно за вода, може да изхрани малка държава за същия период.

– Добре, откъде знаеш, че е богат, щом не си виждал банковата му сметка?

– Наистина ли искаш да проверя финансовото му състояние?

– Папата католик ли е?

– Споменах ли колко съм изостанал с бумащината?

– Споменах ли колко си ми задължен?

– Финансовото състояние значи.