Третият гроб отсреща

Глава 20

Куки ми беше оставила адреса на имота на Йост в Пекос до кафеварката в апартамента ми. Подвикнах на господин Уонг, после включих кафеварката и чак тогава погледнах бележката. Според данните от местната данъчна служба Йост притежаваше ловна хижа навътре в гората в планинския район на Санта Фе, близо до река Пекос. Нямаше да ми е трудно да я открия през деня. Вече беше тъмно, така че трябваше да почакам, докато се развидели.

Междувременно разрових чантата си – нещо средно между раница и куфар – и извадих пощата, която откраднах от местопрестъплението в караваната на Фарли Сканлън. Момичето с ножа ме наблюдаваше без особен интерес. Две от писмата бяха адресирани до Харолд Рейнолдс, а едно – до Харолд Зейн Рейнолдс. За жалост двете бяха предложения за кредитни карти, а другото – брошура, в която го приканваха да инвестира в злато.

Направих си огромна чаша кафе и седнах на компютъра да видя дали мога да изровя някоя гадост за него. Момичето седеше до мен, привлечено от екрана на компютъра и стискаше здраво ножа.

Бързо разбрах, че Харолд Зейн Рейнолдс не съществува.

– Тъпа работа – подхвърлих на момичето. То не ми обърна внимание.

Потърсих още малко и открих предишен адрес на Харолд 3. Рейнолдс, който изглеждаше обещаващ. Ако не друго, поне съседите може би познаваха Харолд и можеха да ми кажат къде е отишъл. Стига да не ги беше убил.

Прибрах си отново нещата, пресипах кафето в чаша за път, тръгнах към вратата и оставих момичето на безполезните грижи на господин Уонг. Тя и без това беше твърде погълната от скрийнсейвъра ми, че да забележи отсъствието ми.

Гарет явно беше дневна смяна. Нито той, нито колегата му бяха отпред, така че се зарадвах, преди да се кача в Мизъри и да се отправя към адреса. Звучеше ми някак познато. Колкото повече се приближавах, като оставях Албукърки на юг, толкова повече студените тръпки по гръбнака ми ставаха все по-осезателни.

Спрях на знак "Стоп" пред рушаща се жилищна сграда и от мисълта къде се намирах ми призля. Последния път, когато стоях пред тази сграда, бях на улицата със сестра си Джема и гледах как мъж пребива момче до несвяст. Ако преди не бях убедена, че Харолд Рейнолдс е едно от фалшивите имена на Ърл Уокър, сега бях.

Вдигнах поглед към закования с дъски прозорец, същия по който бях хвърлила тухла, за да накарам мъжа да спре. Погледнах към прохода между сградите, където бяхме побегнали с Джема, когато мъжът ни последва. Също и пътя, който бях извървяла на следващия ден, когато се върнах и разбрах от сърдита хазяйка, че семейството от апартамент 2С се е изнесло през нощта и е оставило неплатен наема за два месеца и счупен прозорец.

Слязох от Мизъри, затворих вратата и дълго стоях, докато спомените прииждаха един след друг и така ме разчувстваха, че сърцето ми се сви. Бях нащрек в хладната нощ, усещах, че ме наблюдават. Повечето бяха бездомници, скрити в сенките на жилищната сграда и на изоставеното училище зад мен. Имаше и някои, които приличаха на гангстери и явно се чудеха какво правя тук. Не обърнах внимание на никого от тях. Само гледах прозореца. Онази нощ беше толкова ярък, осветен в светложълто, докато Ърл Уокър налагаше момче на име Рейес. Сметнах, че тогава трябва да е бил на осемнайсет. Аз бях на петнайсет. Млада. Впечатлителна. Готова да спася света със суперсилите си на жътвар. А единственото, което успях да направя, беше да хвърля тухла по прозореца от изоставеното училище зад мен.

Имаше ефект. Ърл Уокър спря да бие момчето и ни подгони.

Ако се бях обадила в полицията, ако Рейес ми беше позволил да го направя, съмнявах се, че сега щях да съм тук. Едва ли Рейес би отишъл в затвора за убийството на Ърл. Социалните служби щяха да спасят Рейес и Ким от тази ситуация и те биха се озовали в безопасност.

Нямаше какво да загубя, а и оставаха часове до сутринта, така че взех фенер и гаечен ключ – донякъде за да проникна вътре, донякъде за самозащита – и тръгнах към стълбите. Металната врата явно беше виждала и по-хубави времена и не ми отне много време да вляза. Бях убедена, че бездомниците в квартала се намъкваха по същия начин от месеци, а може би и от години. Входното преддверие водеше към втория етаж. Долният етаж беше полуподземен. Апартамент 2С ми се падаше точно отляво. Минавах през боклуци и отломки и чифтове крака, като внимавах да не светя в очите на хората покрай стената, докато стигна до вратата, на която висеше част от двойка и имаше небоядисана следа от С.

– Не бих влизала там, госпожичке.

Обърнах се по посока на гласа към коридора и вдигнах фенера. Там имаше жена, увита в няколко ката дрехи, а пред нея беше паркирана напреко пазарска количка, така че да пази оскъдния ѝ багаж. Или просто жената имаше нужда от уроци по шофиране. Тя вдигна ръка, за да се предпази от светлината и аз веднага я насочих надолу. Така или иначе не ми беше нужна. Не и за нея.

– Съжалявам за това – казах, посочих фенера и го свалих надолу.

– Не се извинявай на мен – каза тя, – това е домът на госпожица Фей, а тя не обича посетители.

– Трябва ли да почукам? – попитах не особено сериозно. Острата миризма, блъснала ме при влизането, се разнесе около мен като отровен газ и започнах да се чудя кое би било по-зле – да дишам през носа или през устата.

Жената се изкиска.

– Разбира се. Почукай. Няма да ти помогне, но давай.

– Чували ли сте за Харолд Рейнолдс? – попитах отново, почти шеговито.

– Не. Защо питаш?

– Защото го търся. Преди е живял тук. – Вдигнах ревера на коженото си яке и покрих долната част на лицето си, като се надявах да помогне. Не се получи.

– О, тогава наистина трябва да говориш с госпожица Фей. Преди се грижеше за сградата. Още си мисли, че е така.

В този момент ми просветна коя трябваше да е госпожица Фей. Името на хазяйката преди години беше Фей.

– Мисля, че си я спомням.

– Така ли?

– Изрусена коса? Прилича на самата смърт, леко притоплена?

Тя се изкиска.

– Същата. Върви да почукаш. Аз може добре да се посмея.

Не ми звучеше много обещаващо, но при мисълта, че мога да говоря отново с хазяйката, сърцето ми заби лудо в очакване. Може би знаеше къде се беше пренесъл Ърл Уокър, след като си тръгна оттук. Не ми беше от голяма полза, когато бях на петнайсет, но си струваше да опитам. Вдигнах ръка да почукам, а жената се изкикоти развълнувано, явно се готвеше да се забавлява. Колко страшна можеше да е госпожица Фей. Беше с единия крак в гроба още предишния път, когато разговарях с нея, а това беше преди повече от десет години. Без съмнение с малко късмет можех да я надвия.

Само миг след като кокалчетата ми докоснаха вратата, нещо се удари в нея с такава сила, че ми изкара ума. Свих се и се запрепъвах назад, преди да насоча фенера към вратата, а после и към жената.

– Какво беше това, по дяволите?

Тя се посмя още малко с ръце на кръста, а после каза:

– На супа ми заприлича.

Намръщих се и погледнах отново вратата.

– На мен не ми звучеше като супа, освен ако не е сготвена преди няколко седмици.

– От консерва. Нали се сещаш, неотворена още.

– А, супа в консерва. Страхотно – проточих жално. – Тук е лудница на квадрат.

Жената чак се гътна настрани от смях. Обичах да разсмивам хората, но успях да докарам само крива усмивка на лицето си, като приближих до вратата и завъртях топката.

– Още ли искаш да влезеш там? – попита клошарката изумена и кудкудякането ѝ утихна.

– Такъв е планът – обърнах се пак към нея. – Какви са шансовете ми според теб?

Тя махна с ръка.

– Просто обича да хвърля разни неща. Мерникът ѝ не е точен. Няма да те уцели, ако бягаш достатъчно бързо.

– На мен ми се стори доста точен.

– Е, има попадения от време на време.

– Супер.

Изненадващо вратата се оказа отключена. Вдигнах ръка, за да предпазя лицето си и я открехнах.

– Госпожице Фей? – подвикнах през пролуката.

Към вратата полетя друга консерва, затръшна вратата и кудкудякането се възобнови. Явно трябваше да бягам, може би на зигзаг, докато намеря прикритие вътре. Обърнах се към жената и ѝ се усмихнах със съчувствие.

– Как се казвате? – попитах.

– Тенеси – отговори тя и аурата ѝ засия от гордост.

– Добре. – Странно име за жена, не го бях чувала до този миг. – Добре, Тенеси, ако искаш, може да преминеш през мен.

На беззъбото ѝ лице се появи усмивка.

– Ще поостана малко. Чакам госпожица Фей. Мисля, че не ѝ остава много.

– Разбирам. Пожелай ми късмет – казах.

Тя изсумтя.

– Ще ти трябва. Излъгах за мерника ѝ.

– Благодаря – рекох и помахах, преди да нахлуя през вратата. Нещо прелетя покрай главата ми. Запрепъвах се през купчини боклук и се мушнах зад вехто канапе точно преди поредната консерва да полети към мен. Тя се разби в стената на съседната стая. – Мамка му, госпожице Фей – провикнах се през ръцете си, с които прикривах глава, скрита зад канапето, – не ме карайте да викам полиция. Аз съм приятел. Срещнахме се преди няколко години.

Въздушната атака спря и аз надникнах зад лактите си. Чух скърцането на пода, тя се приближаваше и се почувствах като във филм на ужасите, очаквах да ме пребият до смърт с консерви супа.

– Не те познавам.

Изправих се и вдигнах за защита фенера и гаечния ключ. Когато видях мухобойка в ръката ѝ, прецених, че шансовете ми са доста добри.

– Откъде знаеш името ми? – гласът ѝ звучеше едновременно като булдог и бетонобъркачка. Явно животът ѝ не беше лек.

– Тенеси ми каза.

Тя се намръщи и ме загледа. Бях насочила фенера така, че да я виждам добре, без да я заслепявам. За разлика от Тенеси, госпожица Фей беше още жива и ми трябваше малко светлина, за да различавам чертите ѝ.

– Как се казваш? – попита и се обърна да запали газената лампа.

Загасих фенера, когато помещението се изпълни със слаба светлина и миризма на мухъл.

– Чарли – отговорих и огледах купчините списания, стари вестници и книги в цялата безумна какофония. Мястото беше особено опасно за пушачи.

– Никога не те е споменавала – каза Фей. Отиде при едно вехто кресло и се отпусна на него.

– Помня косата ви. – Потърсих място за сядане и се спрях на една стабилна купчина списания. Слава богу, че не бях облечена в бяло. После се обърнах към нея в целия ѝ изрусен блясък. – Срещнахме се преди няколко години.

– Не ми изглеждаш позната – промърмори тя и запали цигара.

Аз се свих. Беше истинско чудо, че сградата още не беше опожарена.

– Идвах тук преди десетина години да търся семейство, което се беше изнесло през нощта. Бяха оставили неплатен наем за два месеца и счупен прозорец. – Обърнах се към прозореца, чието стъкло сега беше пропукано и заковано с дъски.

– Това си била ти? – попита тя.

Погледнах я изумена.

– Помните ме?

– Помня семейството. Теб не много добре, но си спомням детето, което дойде на следващия ден. Имах мигрена, а ти не ме оставяше на мира.

Опа.

– Съжалявам. Мислех, че страдате от махмурлук.

– Страдах от махмурлук. След него се появи и мигрената. – Тонът ѝ омекна, като се замисли за миналото. – Откри ли ги?

– Не. Тогава не.

Тя кимна и се обърна към прозореца.

– Надявах се да успееш. Надявах се някой да успее.

Оставих оръжията си на друга купчина вестници и попитах:

– Знаете ли какво се е случило с тях? Къде са отишли? – Тя извади нова цигара и поклати глава, а аз добавих: – Трябва да намеря мъжа, Ърл Уокър. Ужасно важно е.

Умолителният ми тон явно я убеди поне да се опита да ми помогне.

– Не знам къде са отишли, но помня децата. Като че ли беше вчера. Момичето беше толкова слабичко и тревожно, че само да го духнеш и щеше да се прекърши. Момчето беше изтормозено, закоравяло и пълно с ярост.

Сърцето ми се сви и затворих очи за миг, за да прогоня от съзнанието си образа, който тя създаде.

Когато ги отворих, тя ме погледна и каза разпалено:

– Той не беше човек. Беше чудовище.

Приближих се и седнах върху друга купчина списания, на няколко крачки от нея. Слабата светлина хвърляше резки сенки по лицето ѝ, но не можех да не забележа влажните ѝ очи. Нейната съпричастност ме изненада повече, отколкото ми се искаше да призная. Очаквах да срещна стереотип. Не беше такова.

– Госпожице Фей...

– Само Тенеси ме нарича така – прекъсна ме тя, – така че трябва тя да те е пратила. Само по тази причина нямаш кървяща смъртоносна рана на главата сега.

– Разбирам. – Избърсах дланите си в панталона и се зачудих дали тя беше наясно, че Тенеси е починала и доколко мога да я притисна. – Госпожо, дали има някакъв начин да ми помогнете да намеря Ърл Уокър? Знам, че искам твърде много, но те не оставиха ли нещо? Куфар или може би...

– Той остави разни неща в стените.

Примигнах изненадана.

– Ърл Уокър?

След като неочаквано кимна, тя каза:

– Харолд, Ърл, Джон.., ти избери.

Ърл беше имал различни самоличности. Явно тя знаеше за някои от тях.

– Какво остави в стените?

Тя стисна здраво устни. Задържа дъха си.

– Снимки.

Застинах. И Ким беше казала същото – че Ърл бил оставил снимки в стените.

– Снимки на какво?

Тя поклати глава, не искаше да отговори.

– На Рейес ли бяха? На момчето му?

Тя вдигна брадичката си и аз разбрах, че съм уцелила. Защо Ърл би направил подобно нещо? Какво би спечелил? Абсолютно нищо не ми хрумваше и опитах да намеря отговора в огромното количество информация, която бях събрала в колежа. Или поне в това, което бях запомнила. Някои престъпници обичаха да пазят трофеи. Дали тези снимки бяха трофеи за Ърл? И ако бе така, защо не ги бе задържал?

Обичал е да контролира. Може това да е бил начинът да контролира Рейес, да го държи в ръцете си. И въпреки това не можех да разбера защо Ърл би ги оставил. Ким каза, че навсякъде в стените имало снимки. Дали е имала предвид местата, на които са живели? Бяха се местили от къща в къща из цяло Ню Мексико, Тексас и Оклахома или поне така пишеше в полицейските доклади.

Колкото и да не ми се искаше да питам, го направих.

– Фей, още ли са у теб?

Тя избърса очите си с връхчетата на пръстите си.

– Може да са ключ към нещо. Каквото и да е. Трябва да го открия. – В съзнанието ми се явяваха криминални случаи на убийства, където нещо привидно незначително във фона на снимката водеше до разкриване на престъплението. Не че щеше да ми излезе късметът.

Усетих как сърцето на Фей заби бързо, като че ли обмисляше предложението ми и разбрах, че ги пази. Тя пое дълбоко дъх, стана и започна да рови в един шкаф, който едва се виждаше от боклуците, с които беше затрупан.

– Запазих само една – каза тя с изпълнен с тъга тон. – Изгорих останалите и запазих само една, за която ми стигат силите да я гледам. – Тя извади полароидна снимка от задръстеното шкафче, но погледът ѝ беше насочен встрани. – Не че я гледам. Просто останалите бяха много по-лоши и не можех да понеса да са в къщата ми. Реших така, за да имам доказателства, в случай че от полицията искат да разберат какво е правил онзи мъж с момчето.

При думите ѝ сърцето ми се сви от страх и лошо предчувствие. Тя ми подаде снимката, аз я взех с трепереща ръка, насочих я към светлината, събрах сили и погледнах.

Може би се дължеше на диетата ми от кафе и още кафе. А може би на петнайсетдневното безсъние. Може и да беше заради миризмата, която се стелеше около мен като гъста мъгла и затрудняваше дишането ми. Каквато и да беше причината, достатъчен ми бе само един поглед към снимката, после светът се изплъзна изпод краката ми и изчезна.