Третият гроб отсреща

Глава 6

В момента, в който Джени събра две и две и започна да задава въпроси за това как съм получила съобщението от Роланд и дали мога да общувам с другата страна, спешно ми се наложи да тръгвам. За щастие тя прояви разбиране и ми предложи да ми плати нов лют хотдог, преди да си тръгна, тъй като моят беше неядимо изстинал, но аз вече не бях в настроение за лют хотдог. Копнежите ми сега клоняха към бургер с гуакамоле от "Мачо Тако". Освен това в "Мачо Тако" имаха превъзходно кафе. Беше добро извинение да съм там.

Реших да се обадя на агента от ФБР, който се занимаваше със случая Йост, за да видя какво мога да изровя.

– Здравейте, агент Карсън ли е? – попитах, като седнах в едно сепаре и щедро наръсих с лют пипер бургера си с гуакамоле.

– Да – отвърна жената от другата страна на телефонната линия.

– О, страхотно. – Захлупих отново двете половини на хлебчето, облизах си пръстите и опипом затърсих тефтер в чантата си. Вместо това намерих салфетка със записан дълъг телефонен номер, за който бях забравила на кого е. Щеше да свърши работа. Обърнах я и щракнах химикалката си.

– Казвам се Шарлот Дейвидсън и семейството на Тереза Йост ме нае да разследвам изчезването ѝ – съобщих, което си беше лъжа донякъде.

– Тогава сигурно държите връзка с тях. Вероятно сте наясно с това, което сме предприели.

Тонът ѝ беше остър и не търпеше възражение, но едно от любимите ми неща беше да възразявам. Бях се сблъсквала с ФБР и преди и то не само с досадните инспектори в женски тела. Бях работила и с истинското ФБР в няколко случая. Явно едно от условията да станеш федерален агент беше неспособността да общуваш с останалите.

– О, относно случая, разбира се. Всъщност имам колебания относно доктор Йост.

– Така ли? – Тя започна да проявява любопитство. – Не ви ли нае точно той?

– Ами, и да, и не. Да кажем, че просто не приех пари от него. Целта ми е да открия Тереза Йост, не да се сприятелявам.

– Радвам се да го чуя – каза тя развеселено, – но все пак не съм сигурна...

– Нейтън Йост е бил арестуван в колежа. Всъщност, докато е учил в медицинския факултет. Сигурно сте проверили това.

След дълга пауза, през която с всички сили отбутвах образа на травестит с красиви алени обувки на тънки токчета, тя каза:

– Не е нещо, което да не можете да откриете и сама.

– Така е, но чрез вас е по-бързо. Правя ви предложение.

– Ще трябва да е добро. – Чух скърцането на стола ѝ, сякаш се облегна назад, за да вдигне краката си. – Е?

– Ще ви се обадя в момента, щом я открия.

Странно. Не ми се подигра, не прихна да се смее, не заскърца със зъби от досада, поне не така, че да я чуя. Просто допълни:

– И аз ще имам частична заслуга?

– Естествено.

– Договорихме се.

Леле.

– Арестът в колежа е бил поради жалба от бивше гадже.

Добре, това беше твърде лесно.

– Тя обясни, че доктор Йост се разстроил, когато се опитала да скъса с него и ѝ казал, че е достатъчно едно бодване. Сърцето ѝ щяло да спре за секунди и никой нямало да може да свърже това с него. Тя се уплашила и се преместила при родителите си на следващия ден.

– Разбирам защо.

– Убедили са я да повдигне обвинения, но всичко се е основавало само на косвени доказателства. Без преки улики, без сведения за други случаи на анормално поведение в досието, така че прокуратурата била с вързани ръце.

– Това е доста интересно. Едно бодване и сърцето ѝ би спряло, а?

– Да, явно е научил нещо в медицинското училище и е решил да го използва за лоши цели вместо за добри.

– Разпитвали ли сте я в светлината на последните събития?

– Не. Но тя все още живее тук, доколкото ми е известно. Предполагам, че мога да я повикам.

– Имате ли нещо против аз да разговарям с нея?

– Давайте.

Учудена от това колко гладко вървеше разговорът, попитах:

– Ще ми кажете ли името ѝ?

След като разрови някакви листове, тя съобщи:

– Йоланда Поуп.

– Чакайте, наистина ли? – попитах. – В моето училище имаше една Йоланда Поуп.

– Тази Йоланда Поуп е.., о, ето. Трябва да е на двайсет и девет в момента.

– Точно така. Йоланда беше два класа по-напред от мен.

– Тогава има за какво да си поговорите. Ще ми спести напразо пропиляно време и енергия.

Добре, харесвах я, но не можах да се стърпя. Агентите от ФБР не си падаха по споделянето на информация.

– Може ли да попитам какво става тук?

– Моля?

– Защо споделяте информация?

Тя се изкиска.

– Да не си мислите, че не съм чувала за вас? За това как сте помагали на баща си да разкрива престъпления, докато е бил детектив? И за това, че сега сте в услуга на чичо си?

– Чували сте за мен?

– Не бих отминала гаранция за успех, госпожице Дейвидсън. Не паса трева.

– Аз съм известна?

– Всъщност веднъж хрупнах малко трева, като бях на девет години. Не забравяйте да си нагласите номера ми за бързо избиране – каза тя и затвори.

Ура! Бях постигнала успех с местното бюро на ФБР. Този ден ставаше все по-добър. А бургерът с гуакамоле си беше направо бонус.

Куки още издирваше сестрата на Тереза Йост. Тя живееше в Албукърки, но явно пътуваше много. Все пак не можех да си представя, че е заминала, при положение че Тереза още я нямаше. Дадох на Куки името на Йоланда Поуп и ѝ поръчах да намери за нея каквото може, а после прекарах остатъка от следобеда в разговори с приятелите на добрия доктор и на липсващата му съпруга. По думите на абсолютно всички той беше светец. Обичаха го и твърдяха, че с Тереза имали страхотни отношения. Той бил дори повече от идеален. Сякаш притежавал някакъв особен чар, някаква магия.

Може и да беше магия. Може да беше свръхестествен. Рейес беше син на Сатаната. Може пък Нейтън Йост да бе син па Палачинко, трикракото козле пигмейче, което Джими Хочхалтър боготвореше в шести клас. Палачинко бе от по-малко познатите и неразбрани божества. Може би защото вонеше до небесата. Джими също не ухаеше на теменужки, което не помогна за репутацията на козлето.

Спрях пред "Фризьорският салон на Дела" и с влизането си чух звука от електронен звънец. Или пък ушите ми отново бяха започнали да пищят. Дела беше приятелка на Тереза и една от последните, които я бяха видели във вечерта на изчезването ѝ.

Жена със стърчаща коса и фантастични нокти ме попита дали може да ми услужи с нещо.

– Да, Дела тук ли е?

– Отзад е, миличка. Имаш ли записан час? – попита тя и изгледа косата ми със съчувствие.

Прекарах ръка през конската си опашка с внезапно неудобство.

– Не, аз съм частен детектив. Искам да ѝ задам няколко въпроса.

Тя примигна изненадано.

– Разбира се. Влезте там – каза тя и посочи към вътрешното помещение с лакирания си в шарка зебра нокът.

– Благодаря. – Огледах косата ѝ отново. Можех да постигна стърчаща прическа. После влязох в стая, където до едната стена бяха подредени шкафчета, а до другата – умивалници. Едра жена с рошава къса коса се беше навела и миеше косата на клиентка. Винаги съм обичала особената миризма във фризьорските салони. Харесваше ми как се смесват химикалите с ароматите на шампоан и парфюм и с тоновете лак за коса, изпръсквани всеки ден. Вдишах дълбоко и пристъпих напред.

– Вие ли сте Дела?

Тя ми отправи крива усмивка. Усетих колко е потисната, когато ми каза:

– Аз съм, спор няма. Донесохте ли ми къдрин?

– Съжалявам, не – казах аз и потупах джобовете си. – Вероятно съм го забравила у дома. Аз съм частен детектив. – Извадих служебната си карта, за да изглежда по-официално. – Дали мога да ви задам няколко въпроса за Тереза?

Казаното от мен я изненада и тя едва не удави жената под душа.

– Боже мой – каза тя и спря водата, – съжалявам, госпожо Ромеро. Добре ли сте?

Жената изплю вода и я изгледа с искрящите си очи.

– Моля?

– Добре ли сте? – попита тя вече много силно.

– Не те чувам. Напълни ми ушите с вода, дъще.

Дела ми се усмихна примирено.

– Тя и иначе не ме чува. Казах на полицията всичко, което знам.

– Скоро ще взема показанията ви от тях. Само се чудех дали не сте забелязали нещо необичайно в поведението ѝ. Тереза беше ли умислена напоследък? Притеснена за нещо?

Тя сви рамене, докато подсушаваше косата на госпожа Ромеро с кърпа. Огромна тюркоазена пелерина покри възрастната жена и само върховете на обувките ѝ се подаваха отдолу.

– Вече не излизаме толкова често. Не както преди. Тя обаче не беше съвсем във форма онази вечер – каза Дела и помогна на госпожа Ромеро да се изправи. – Беше някак носталгична. Каза, че дори нещо да ѝ се случи, винаги ще ни обича.

Явно Тереза е подозирала за намеренията на съпруга си.

– Каза ли нещо по-определено?

– Не – поклати глава тя, – не влезе в подробности, но изглеждаше тъжна. Бях изненадана, когато ни се обади. Толкова дълго не се бяхме чували, а да е така депресирана. – В погледа и проблесна тъга. – Ако не бяхме излезли, това нямаше да се случи.

– Защо казвате това? – Тя заведе госпожа Ромеро до фризьорския стол и аз я последвах.

– Защото тя така и не се е прибрала вкъщи.

Това ме изненада.

– Откъде знаете?

– От Нейтън. Каза, че алармата не е изключвана. Ако беше излязла през предната врата, това щеше да бъде регистрирано.

– Искате да кажете, че всяко влизане и излизане се регистрира? – Взех тефтера и си отбелязах да проверя това.

– Доколкото разбрах, да, стига системата да е включена.

– Моля? – изкрещя госпожа Ромеро.

– Обичайната прическа ли искате? – изкрещя в отговор Дела.

Жената кимна и затвори очи, явно беше дошло време за дрямката ѝ.

Измъкнах колкото можах информация от Дела, преди да си тръгна. И тя беше на същото мнение като останалите. Нейтън беше светец. Стълб на обществото. Странно, независимо от загрижеността си към Тереза, тя явно мислеше, че проблемите в брака им се дължаха на нея. Очевидно добрият доктор не беше способен на грешки, така че вината трябваше да е на Тереза.

След като списъкът ми не водеше почти наникъде, реших да пробвам в кабинета на доктора, точно преди края на работния ден, когато всички бяха уморени и повече от всичко искаха да си отидат вкъщи. В такъв момент хората говореха по-малко и по-бързо стигаха до целта. Понеже лекарят винаги си тръгваше по-рано заради визитацията в болницата, реших, че вече го няма, когато влязох. Оказа се, че бил отоларинголог. Дори не се осмелявах да гадая какво означава.

Рецепционистката събираше нещата си и бързаше да вземе дъщеря си от яслата. За щастие, една от асистентките на доктора, ушен специалист на име Джилиан, още беше там и довършваше работата по някакви документи.

– Отдавна ли работите за доктор Йост? – попитах я. Джилиан имаше едър кокал, къдрава руса коса и брадичка на няколко ката, която я изключваше от категорията на стандартната хубавелка. Въпреки това чертите ѝ бяха приятни, а погледът топъл. Представях си, че я бива с децата. Из чакалнята бяха пръснати играчки и игри.

Седнахме в рецепцията на тапицирани столове с колелца. Трябваше да събера цялата си воля, за да не се възползвам от това.

– При доктор Йост съм от дванайсет години – подхвана тя, а очите ѝ се изпълниха с тъга. – Той е толкова добър. Просто не мога да повярвам, че му се случва такова нещо.

Леле. Можех да си представя да заблудиш приятелите и семейството си, но да заблудиш някого, с когото работиш ден след ден в продължение на дванайсет години? Кой беше този човек?

– Беше ли различен напоследък? Разстроен за нещо? Да е споменавал, че някой го следи, или пък му звъни и затваря?

На този етап се опитвах да установя доколко действията на доктора бяха предварително планирани и дали си е приготвил алиби. Отдавна ли се е канел да нарани жена си или е било импулсивно?

– Не, не и до онази сутрин.

– Ще ми разкажете ли какво се случи?

– Ами, не съм съвсем сигурна – въздъхна тя и поклати глава. – Той се обади в дома ми в събота сутринта, беше обезумял, каза, че не може да се яви на визитация в болницата и да проверя дали доктор Файнли може да го замести.

– Съобщи ли ви, че съпругата му е изчезнала?

Тя взе химикалка от престилката си, кимна и отвърна:

– Дори ме попита дали тя не ми се е обаждала. Каза, че полицаите са в дома му и вероятно ще дойдат да говорят с мен. – Прехвърли някакви номера в таблица, подписа я и затвори папката.

– Дойдоха ли?

– Да. Агент от ФБР дойде късно следобед в дома ми.

– Агент Карсън?

– Да. С нея ли работите?

– Може да се каже – отговорих, като се опитвах да не преувеличавам много. – Значи не е имало видима промяна в поведението му в дните преди изчезването на съпругата му?

– Не, съжалявам. Искаше ми се да мога да ви помогна повече.

Е, каквото и да се беше случило, изглежда не беше предумишлено. От друга страна, този тип явно си го биваше.

– След всичко, което преживя преди...

Застинах.

– Преди?

– Да, с първата му съпруга.

Това да не беше един от онези гонгове, които звучат между рундовете в боксов мач? Да, звънтеше в главата ми.

– А, да, първата му съпруга. Каква трагедия – измърморих.

Една сълза, която блещукаше в миглите ѝ, накрая премина през тях и се спусна по бузата. Смутена, тя се обърна да вземе кърпичка.

– Съжалявам. Просто.., все пак тя умря толкова внезапно.

– О, не. Напълно ви разбирам. – Опитах се да не обръщам внимание на трепкането на къдриците ѝ, когато си издуха носа.

– Сърцето ѝ да спре просто така, и то точно по време на ваканция. Той беше толкова самотен след това.

Сега вече стигахме до някъде. Не спомена ли агент Карсън нещо подобно? Едно бодване и сърцето ѝ ще спре?

– И аз не мога да повярвам.

Трябваше да проуча това незабавно. А и Джилиан взе да ми се струва по-привързана към него, отколкото в началото.

Чудех се доколко невежеството ѝ се дължеше на неговото влияние и доколко на самовнушение. Любовта под форма на кучешка преданост бе мощен еликсир. Какво ли само не бях правила за Тим ла Кроа, гимназиста, в когото бях влюбена. Уви, тогава бях още в детската градина, иначе той вероятно би ме забелязал.

Преди да се прибера вкъщи, се отбих през "Шоколадовото кафе" за лате мока, в "Мачо Тако" за пилешко бурито с допълнителна салца, и в денонощен магазин за няколко пакетчета пуканки за микровълнова и шоколад, та да изкарам нощта. Въпреки това не бях сигурна колко още мога да остана будна. Трябваше да гледам екшъни или ужаси, нещо кърваво. Дори и тогава шансовете ми бяха петдесет на петдесет.

Какво каза Рейес? Не бил сърдит, защото не иска да е там, а защото иска? Не знаех как да тълкувам това. Съкровените ми местенца се бунтуваха, но за разнообразие от щастие, не както обичайно от мизерно отчаяние. И то главно защото Рейес правеше разни неща с тях. Прелестни, дяволски, сърцеспиращи, декадентски неща. Проклет да е.

Преди да се докарам до оргазъм, отворих телефона си и се обадих на Куки.

– Здрасти, шефе. Къде си? – попита тя.

– Тъкмо взех нещо за хапване. Какво ще кажеш за професионални кючекчийки?

– Знам ли, ако се гарнират с репички...

– Не, говоря за новите ни професии. Трябва да се замислим за бъдещето, а аз винаги съм искала да се науча да правя онези вълнички с корема си. Освен това е шанс да покажа пъпа си. Почти на никого не съм го представяла.

– Права си – потвърди тя, – аз дори не знам как се казва.

Ахнах и сведох поглед към въпросното място.

– Стела май не те чу, но трябва повече да внимаваш. О, и да ти кажа, мисля че сервитьорката в "Мачо Тако", онази с късата коса и странните вежди, е Батман.

– Открай време имам съмнения за нея. А няма ли да ми кажеш нещо, свързано със случая?

– Имаш предвид освен факта, че доктор Йост е бил женен преди?

– Няма да ми повярваш, но тъкмо щях да ти се обадя, за да ти кажа същото. Сякаш имаме някаква връзка, нещо като ССВ.

– Искаш да кажеш свръхсетивни възприятия.

– Точно така. Намерих номера на Йоланда Поуп и ѝ оставих съобщение на мобилния.

– Повече от отлично. Умирам да разбера подробности за обвиненията, които е повдигнала срещу господин Нейтън Йост. Междувременно, искам да намериш всичко възможно за първата съпруга на Йост.

– Ясно. Ще оставя всичко, което открих досега, на бюрото ти. Ти се прибираш нали?

– Да – отвърнах и завих по "Сентрал".

– Виждаш ли? Нямаше защо да питам.

– Да. Странно е.

– Колко кафета изпи днес?

Започнах да броя на пръсти, но се усетих, че трябва да държа волана, докато шофирам.

– Седем – отговорих и отклоних колата, за да избегна един стъписан пешеходец.

– Само седем?

– И дванайсет малки.

– Браво, не е зле. Като за теб. Току-виж след разговора си с Рейес си успяла да поспиш. Може пък да престане.

– Може. Мисълта за сън е много приятна – измърках аз и само от идеята започнах да се отпускам, клепачите ми натежаха, като съвсем забравих, че докато шофирам, трябва да ги държа отворени през цялото време. Купища правила. – Но не ми се вярва. Имам чувството, че и той няма особено голям избор.

– Толкова е космическо – въздъхна с копнеж Куки.

– Абе нещо е. Добре, почти съм вкъщи. Само след минутка.

Точно в 8:23 се препънах в прага на апартамента си, с храна, кафе и дивидита в ръка, докато тършувах в чантата си за телефона. Имах есемес от Гарет. Сигурно искаше да се оплаче, задето го събудих преди изгрев слънце сутринта.

Отворих капачето на телефона си. Пишеше: "Четири: направо ме убиваш."

Аз му отговорих: "Май трябва да се постарая повече".

– Здрасти, господин Уонг – подвикнах, след като стоварих багажа си на кухненския плот.

Въпреки че списъкът на Гарет за първите пет неща, които не трябва да казваш на жътвар на души беше интересен, аз имах по-добър списък за него. Първо: съставяне на списък. Прахосмукачка. Изчистване на хладилника. Измиване на съдовете по бельо. Дали бельото имаше роля за качеството на измиването? Не знам.

Точно бях започнала да чета информацията, която Куки ми беше оставила до господин Кофеин – тя ме познаваше толкова добре – и някой почука. Перспективата ми се стори обещаваща. Може би бях спечелила милион долара. А може би някой щеше да се опита да ми продаде прахосмукачка и да ми предложи безплатна демонстрация. Във всеки случай печелех.

Оставих пилешкото си бурито и отворих вратата за късмета си, като си давах сметка, че бих направила всичко, за да остана будна.

От другата страна стоеше Амбър, дъщерята на Куки. Всъщност не от оная друга страна, а от другата страна на вратата. Би била висока и за двайсетгодишна, но при положение, че беше само на дванайсет, беше твърде висока. Бях готова да се закълна, че тази сутрин беше по-ниска. Току-що измитата ѝ дълга черна коса миришеше на ягодов шампоан и падаше на мокри кичури по раменете ѝ. Беше облечена в розова пижама без ръкави и долнище седем осми, което прикриваше най-дългите и слаби крака, които съм виждала. Крака на танцьорка. Беше като пеперуда, готова да излезе от какавидата.

– Ще гледаш ли телевизия на твоя телевизор? – попита тя, а огромните ѝ сини очи изглеждаха много сериозни.

– Вместо на тостера? – Когато тя стисна устни и примигна в очакване на отговор, се предадох. – Не, няма да гледам телевизия на моя телевизор.

– Добре. – Тя се ухили и се втурна покрай мен.

– Но ще взема душ под душа си.

– Добре. – Тя взе дистанционното, тръшна се на канапето ми и спусна босите си крака през облегалката. – Мама спря абонамента ни за кабелната.

– Невъзможно – рекох, като се опитвах да не се разсмея.

Куки излезе през вратата си и влезе през моята точно в този момент, също облечена в пижама. Изгледах я ужасена.

Тя извъртя очи.

– Убеди ли те вече да се обадиш на социалните служби за малтретирани деца?

– Мамо – изпъшка Амбър и се превъртя по корем, – просто не е честно. Защо трябва аз да страдам заради твоя здравословен режим?

Аз пак я изгледах с ужас.

– Не може да бъде – възкликнах с нескрито презрение.

Тя въздъхна и ми подаде още един лист, след като затвори вратата.

– Лекарят ми каза, че трябва да отслабна.

– Доктор Йост? – попитах аз. Отгоре на листа, който ми подаде, стоеше името на евентуалния ни, но несбъднат клиент. Защо отоларинголог би ѝ казал да отслабне? Особено, след като тя не посещаваше него?

– Не, не доктор Йост. – Тя се дотътри до бара и седна на висок стол. – Защо да ходя при доктор Йост?

– О, това е докладът за ареста му. – Прегледах го, докато хапвах бурито, а след това попитах: – И какво общо има отслабването ти с кабелната?

– Нищо, ако не броим това, че е много по-скъпо да се храниш здравословно, отколкото с полуфабрикати.

– Затова не се храня здравословно. – Размахах пилешкото си бурито пред нея. – Трябва да си вземеш поука.

– Ти не се броиш. Кльощавите са тъпачки.

– Моля? Мислиш, че съм кльощава?

– Лекарят е прав. Трябва да се ограничавам. – Раменете ѝ увиснаха – Знаеш ли колко е трудно да пазиш диета, ако се казваш Куки?

– Това е странно. – Загледах се в празното пространство и се чудех на приликите между нас. – И Чарли да се казваш, никак не е лесно да си на диета. Може би трябва да си променим имената? – казах аз и отново се фокусирах върху нея.

– Бих го направила на мига, ако можеше да помогне. Какво мислиш? – Тя посочи към папката, която беше оставила, за да се пресегне през плота да си сипе кафе.

– Имаш всичките филмови канали! – изврещя Амбър. – Как така не съм знаела за това?

– Сериозно? – учудих се. – Нищо чудно, че сметката е зверски висока. – Зачетох статия от вестника за предишната съпруга на доктор Йост. – "Съпругата на доктор Йост е била намерена мъртва в хотелската си стая след вероятен сърдечен удар." – Вдигнах поглед към Куки. – Била е на не повече от двайсет и седем. Сърдечен удар?

– Продължавай да четеш – подкани ме Куки.

– Според източниците – прочетох на глас – Ингрид Йост, която била сама на почивка на Каймановите острови, се обадила и оставила съобщение на телефонния секретар на мъжа си само минути преди сърцето ѝ да спре, така че въпреки странните обстоятелства около смъртта на госпожа Йост, полицията заявява, че няма да има следствие. – Погледнах Куки. – Странните обстоятелства?

– Продължавай да четеш – повтори тя и откъсна хапка от пилешкото ми бурито.

Аз отхапах, докато четях, а после оставих статията.

– Добре – казах и преглътнах с усилие, – значи два дни преди да подаде молба за развод, Ингрид Йост се жалва в полицията, че мъжът ѝ я заплашва. След още два дни лети до Каймановите острови едва ли не само с четката си за зъби, обажда се и оставя съобщение на домашния телефонен секретар на доктора, за да му каже колко съжалява, че не е била по-добра съпруга и че вече не иска развод, а пет минути по-късно умира?

– Да.

– И няма данни за сърдечни проблеми преди това? – Взех телефона и набрах от запаметените номера този на агент Карсън от ФБР. Куки вдигна вежди с любопитство и си откъсна още една хапка.

– Е, къде е проблемът в картинката? – попитах, когато агент Карсън отговори.

– Изчакайте, нека отида в друга стая. – След минута тя попита: – Намерихте ли вече Тереза Йост?

– Къде сте?

– В дома на Йост. Партньорът ми още вярва, че ще има искане за откуп.

– След повече от седмица?

– Той е нов. Какво има?

– Първата му жена е повдигнала обвинения срещу него два дни преди да подаде молба за развод, два дни преди да отпътува на Каймановите острови и да умре от сърдечен удар? Хайде бе!

– Значи не сте я открили.

– Развод, при който е щял да загуби малко състояние?

– Какво намеквате?

– Хм, може би всичко е свързано.

– Разбира се, че е свързано, но се опитайте да го докажете. Проверихме паспорта на доктора и полетите. Не е ходил на Каймановите острови. Казва, че отишъл на лов, за да избистри нещата в главата си.

– Това не означава, че не го е извършил. Докторът е заможен. Може да е платил на някого да я убие. Знае добре какви лекарства могат да причинят сърдечен удар. Освен това не ви ли се струва, че съобщението на телефонния секретар е вече малко прекалено?

– В какъв смисъл?

– Ще ви посоча два пункта. Първият е, че според полицейския доклад е била в истерия. Кое доказва, че не е била убедена или заплашена да остави съобщението?

– Добре, но с каква цел?

– Да се отклонят подозренията. Ако са били в добри отношения, никой не би заподозрял доктора. Той би получил съчувствие заради случилото се.

– Възможно е. А вторият пункт? – попита тя.

– Откога лекарите имат телефонен секретар в дома си? Нали имат централи за тази цел? Служебна гласова поща? Изглежда някак твърде удобно.

Тя запази дълго мълчание, но чувах стъпките ѝ, сякаш влизаше от стая в стая.

– Права сте. И в момента няма телефонен секретар. Нека да проверя кога го е купил и колко дълго го е имал.

– Звучи добре. А можете ли да вземете запис на съобщението, което е оставила?

– Ммм, съмнявам се. След като не е имало следствие, не мога да си представя, че някой ще пази запис, но ще проверя.

– Благодаря. А можете ли да прегледате и алармената система? Според Дела Питърс от фризьорския салон Йост бил сигурен, че Тереза не се е прибрала онази вечер, защото алармената система би регистрирала влизането.

– Щеше, ако системата е била включена. Това беше едно от първите неща, които проверихме. Йост каза, че забравил да я включи.

– Значи е лъжец, лъжец и половина. – Отбелязах си го наум, за да не забравя тази подробност. – Благодаря за информацията.

– Няма защо. И без да се обиждате, но не трябваше ли да сте я открили досега? Искам да кажа, нали това правите?

– Работя. Не ме притискайте.

Тя пое дълбоко въздух.

– Добре, само не забравяйте случая.

– Няма.

Знам какъв бе залогът за всеки в служба на закона. Веднъж създадеш ли си репутация, забелязват те. Това ти отваря много врати. И не само на закусвални.

Докато с Куки планирахме следващия ден, изпих две големи чаши вода. Очите ми смъдяха, устата ми беше пресъхнала от прекалено много кафе и липса на сън. Трябваше да се рехидратирам.

– Добре, аз ще работя по случая Йост – заключи тя и си записа нещо, – а ти ще се опиташ да се видиш с Ракетата.

– Това е планът. Поне ще разберем дали Тереза Йост е още сред нас.

Тя издърпа от ръцете ми кафето, което тъкмо си бях направила.

– Трябва да поспиш.

– Трябва да се накисна във ваната, да се хидратирам отвън навътре.

– Добра идея. Може да те отпусне и да заспиш, независимо дали искаш или не.

– Ти не си ли на моя страна?

По лицето ѝ плъзна дяволита усмивка и тя се провикна към Амбър:

– Хайде, миличка.

– Мамо! – протестира Амбър, без да откъсва поглед от екрана на телевизора. – Филмът тъкмо започна.

– Почти ти е време за лягане.

– Няма проблем – казах аз, – може да остане. – Наведох се и прошепнах: – Ще заспи за нула време.

– Така е. Но сигурна ли си?

– Разбира се – уверих я и я изкъшках през вратата. – Ще се накисна и после ще ѝ правя компания.

Амбър гледаше един от филмите на ужасите, които си бях взела. Казах си, че този филм може би нямаше да я приспи. Поне щеше да държи една от нас будна.

– Ще отида да се изкъпя набързо, дечко – наведох се над дивана и я целунах по челото.

– Гледай водата да не е много гореща. Моят учител казва, че това води до състаряване.

Потиснах сумтене и измърморих:

– Не вярвам горещата вода да има някаква връзка с Алцхаймер, но ще го имам предвид.

– Добре, но учителят ми така казва – предупреди ме тя.

Сега разбирах Куки, задето я заплашваше, че би я продала на циганите, ако не беше толкова сладка.