Третият гроб отсреща

Глава 7

Съблякох се и се отпуснах във ваната, а горещата вода се плъзна по краката и тялото ми. Топлината се разстилаше около мен, парата се просмукваше в кожата ми и клепачите ми на мига започнаха да се затварят. Съзнанието ми се скиташе безцелно по зелени поляни. Поляна, на която беше разположено легло с балдахин направо върху тревата и пухкави възглавници, приканващи към сън. И патенца. По неизвестна причина наоколо беше пълно с патенца. Примигнах в опит да се върна в реалността и прибрах един мокър кичур коса зад ухото си. Май това не беше много добра идея. Ако исках да изкарам още една нощ, без да заспя, последното, от което имах нужда, беше гореща отпускаща вана.

Изтърках се бързо и се потопих цялата под водата, за да се изплакна, загледана в отблясъците, преди да се покажа на повърхността. С неохота дръпнах тапата на канала с пръстите на краката си и се изправих, за да взема хавлия, която омотах около главата си, за да попие косата ми.

Каналът избълбука, докато водата течеше през краката ми. Усетих присъствието на нещо голямо и бавно смъкнах хавлията. Издайническа топлина се издигна като пара около краката ми и Рейес се материализира пред мен, а силните му рамене блестяха от водата, която се стичаше по тях. Той хвана гърлото ми с ръка и ме прибута назад към студените плочки на стената в контраст с парещата топлина, която се излъчваше от него. Погледът му беше остър и непрощаващ.

Преди да успея да кажа нещо, ме обзе познатото желание. Стиснах зъби и се опитах да се преборя с него, но беше като да се боря с цунами, въоръжена с лъжица. Той се приближи и погледът му срещна моя, а дълбоките му кафяви очи изглеждаха пълни с любопитство изпод плътните му мигли.

Усетих как разтваря краката ми с коляно.

– Какво правиш? – попитах и ахнах от топлината, която проникна в мен.

Без да ми отговори, той дръпна кърпата от ръката ми и я хвърли настрани.

– Почакай, Рейес, ти не искаш да си тук. – Сложих ръцете си върху гръдния му кош. – Не искаш да правиш това.

Той се наведе напред, докато устните му почти докоснаха моите.

– Не повече, отколкото го искаш ти – промълви той, за да ме предизвика да споря с него и кадифеният му дъх погали устните ми. Миришеше на гръмотевична буря, на земя, озон и електричество. Протегна едната си ръка, за да държи устата ми затворена и плъзна другата между краката ми. Стомахът ми се сви от допира, толкова бях чувствителна към неговото докосване, че почти свърших на момента.

На вратата на банята се почука и аз се извърнах със сбърчени вежди.

– Още не – каза предупредително той, придърпа ме към себе си и пръстите му проникнаха в мен.

Простенах и го хванах за китката, за да го отблъсна. Вместо това го придърпах още по-навътре, забих нокти в кожата му, като го молех да ме остави.

Той притисна твърдото си като стомана тяло към моето и приближи устата си към ухото ми.

– Остани с мен – изрече той с прекрасния си дълбок и спокоен глас. Пусна брадичката ми, хвана едната ми ръка и я насочи към стегнатия си корем.

Отново се потропа и почувствах как се откъсвам от него.

– Дъч – отрони той в момента, в който ръката ми достигна до ерекцията му, но точно тогава водата се надигна и ни заля и аз буквално не можех да си поема въздух.

Скочих, като изплисках вода извън ваната, докато се усетя къде съм.

– Добре ли си? – чух да казва някой. Амбър.

– Какво, миличка? – продумах, като попивах водата от лицето си. – Не те чух.

– Отивам си вкъщи. Мобилният ми почти няма батерия, а трябва да се обадя на Саманта. Приятелят ѝ скъса с нея и май това е краят на света.

С усилие си поех дъх.

– Добре, сладурче, до утре – казах бодро.

– Да.

Наложих си да се успокоя, да се съвзема, да отпусна стиснатите си юмруци и да хвърля подгизналата хавлия, която бях завлякла във ваната по някаква причина. После се отпуснах, подпрях брадичка на коленете си и зачаках бурята, която бушуваше в мен, да премине.

Започваше да става нелепо. След като съм го свързала, как така продължава да идва в сънищата ми? Каква беше тази история, по дяволите? Да не говорим за това, че бях заспала във ваната. Можех да се удавя.

Проклет син на Сатаната.

От телефона ми прозвуча мелодия, която ми подсказваше, че съм пропуснала нещо. Протегнах трепереща ръка и го взех от тоалетката. Сестра ми Джема ми беше изпратила съобщение. Всъщност три. Имала проблем с колата, не можела да се свърже с татко и искала да я взема от един магазин в покрайнините на Санта Фе. Опитах се да ѝ се обадя, докато излизах от ваната, но чух единствено тревожното съобщение, че телефонът ѝ е изключен или е извън обхват. Страхотно. Беше споменала, че батерията ѝ свършва. Явно се е изтощила докрай.

Без да имам друг избор, се избърсах, навлякох едни джинси и пуловер с надпис "Блу Ойстър Кълт", както и бойните си рокерски ботуши и излязох от банята. Телевизорът беше изключен, а дневната – тъмна.

Излязох, без да изсуша косата си, като пътем поръчах на господин Уонг да не пуска чужди хора в апартамента. Докато притичам до Мизъри, бях шибана от студен дъжд и се заклех, че ако Джема я няма в магазина, когато стигна там, ще започна реално бляскавата си кариера като събирач на души и нейната ще е първата. Но сигурно трябваше да си взема предварително буркан за тази цел.

Подкарах към Санта Фе за втори път този ден, а дъждът падаше като завеса върху предното ми стъкло. Ледът в косата ми започваше да се разтапя. Поне беше по-лесно да остана будна в режим "скрежко". Мизъри правеше всичко възможно да ме стопли и честно казано, пръстите на краката ми се бяха позагряли. Трябваше да взема хавлия или одеяло. Ами ако нещо се случеше? Ако Мизъри угаснеше и премръзнех до смърт? Щеше да е гадно.

Чудех се дали на Рейес някога му ставаше студено. Той беше толкова горещ, сякаш тялото му само генерираше топлината. Трябваше му табела, че е опасно горещ. Когато най-после се стоплих, осъзнах, че треперенето не се дължеше на студа, а на последното посещение на Рейес. Логично. С усилие насочих мислите си далеч от него, към случая, по който работех. Първата ми служебна задача беше да се възползвам от свръхестествените си познанства, за да разбера дали Тереза Йост бе още жива. Шансовете не бяха големи, но с малко късмет можеше и да е оцеляла, каквото и да бе планирал добрият доктор. Освен това ми трябваше повече информация за него.

Дъждът продължаваше да се сипе на плътни ядни капки и звучеше по-скоро като градушка, отколкото като дъжд. Наложи се да намаля и да вземам завоите по-предпазливо, отколкото ми се искаше. Неговата нападателност, обаче, съответстваше на моята. Шляпането на чистачките ме унасяше и независимо колко се стараех, не можех да спра мислите си да се върнат към Рейес.

Защо дойде при мен? Беше толкова ядосан, не искаше да бъде с мен и в същото време всеки път се наслаждаваше колкото и аз.

Но все пак той беше мъж. Поведението на мъжете беше необяснимо за мен. А на всичкото отгоре имаха безочието да се оплакват от жените.

Хванах отбивката, която щеше да ме отведе до магазина в покрайнините на Санта Фе. Той беше разположен на относително уединено място и не можех да спра да се чудя каква работа е имала тук Джема. Доколкото ми беше известно, не ходеше често на лов за зайци. Заради един камион отпред се наложи да намаля още повече, но след като така или иначе не виждах на повече от двайсет метра пред себе си заради дъжда, се чувствах в по-голяма безопасност зад него. Съсредоточих вниманието си към стоповете му, за да не изляза от пътя. Дъждът в сухата пустиня на Ню Мексико винаги беше добре дошъл, но шофирането ставаше опасно. Благодарение на една мощна светкавица видях магазина. Камионът продължи, а аз отбих към паркинга и спрях. Имаше само една кола, вероятно на продавача от нощната смяна. Огледах се за волвото на Джема и се скъсах от яд, когато ми просветна. Тя не беше там.

Стиснах уста, за да не изругая на глас и се опитах пак да се свържа с нея по мобилния ѝ телефон, но без резултат. После проверих още веднъж съобщенията, за да се уверя, че съм на правилното място. Бях. Може да се бе загубила и да ме беше насочила към друг магазин. Преди да бях решила какво да предприема, другата предна врата на колата ми се отвори. Слава богу. Сетих се, че сигурно колата ѝ е закъсала в бурята и тя е стигнала пеша до магазина. Но вместо сестра ми с русата ѝ коса и слабо тяло, в колата се намъкна огромен мокър мъж и затвори вратата след себе си. След първоначалното изумление ме заля прилив на адреналин като закъсняла реакция, на която по-късно щях да се дивя и мая.

Куки беше права. Без малко не бивах убита на най-невероятни места.

Понечих бързо да отворя вратата си, но дълги пръсти стиснаха като в менгеме ръката ми. Фактът, че бях наясно с процента на оцелелите след отвличане жени, ме подтикна да действам. Борех се с него, като го ощипах на няколко добре преценени места и в същото време се опитвах да напипам дръжката на вратата. Той ме дръпна към себе си, а аз протегнах крака към таблото и ритнах. Той обаче хвана краката ми с яките си като стомана ръце и ме изтегли към себе си.

Огромна ръка заглушаваше виковете ми, докато той се притискаше в мен. От тежестта му таблото се впиваше болезнено в гърба ми, но аз продължавах да ритам и да се гърча и прилагах всичко научено за двете седмици, през които ходих на жиу жицу. Нямаше да му е лесно.

– Престани да се съпротивляваш и ще те пусна – изръмжа той.

О, вече е склонен на преговори. Започнах да се боря с него отново, като го дерях и ритах. Инстинктите ми контролираха положението, не аз. Той бутна главата ми назад и аз мигом застинах от усещането за студен остър предмет, притиснат в гърлото ми. Сетивата ми се завърнаха с главоломна скорост заедно със смразяващата реалност за участта ми.

– Ако не спреш да се съпротивляваш – добави той с дрезгав глас, – ще ти прережа гърлото на мига.

В продължение на една безкрайна минута чувах само затрудненото си дишане. Адреналинът във вените ми ме разтърси от глава до пети. Мъжът беше подгизнал. Студени капки от него се сипеха върху лицето ми.

И тогава подсъзнанието ми разпозна нещо. Топлината. Въпреки че дрехите и косата му бяха подгизнали и ужасно студени, към мен се излъчваше топлина и аз примигнах, напълно зашеметена.

Той допря челото си в моето и като че ли сдържаше дъха си. После премести ръката си от устата ми към тила ми и ме повдигна до седнало положение. Краката ми още бяха върху таблото, когато той разтвори бедрата ми – истински подвиг в тази теснотия – и отново допря оръжието до шията ми.

Надвесен над мен изглеждаше невероятно голям. Зърнах затворническата униформа под мръсен и скъсан работнически гащеризон.

– Няма да те нараня, Дъч.

Произнасянето на името ми, името, което той ми беше дал, прати електрически заряд във всяка молекула на тялото ми.

Погледнах го, когато проблясък на светкавица освети тясното пространство и се взрях в дълбоките кафяви очи на Рейес Фароу. Заключението, до което стигнах, ме изуми. Беше избягал от най-строго охранявания затвор. Нещата не можеха да станат по-сюрреалистични.

Той трепереше от студ в отговор на въпроса, който си бях задала по-рано. Въпреки че в погледа му се четеше отчаяние, действията му показваха друго. Очевидно се контролираше добре и не отчаянието бе това, което го ръководеше. Всяко негово движение беше предизвикано от свирепа непоколебимост. Не се усъмних нито за миг, че ако се наложи да ме убие, ще го направи. И без това ми беше страшно бесен заради това, че го свързах.

– Вземи джипа – казах, като сама не можех да повярвам, че се страхувам от него. Разбира се, той бе единственото нещо, от което се бях страхувала като малка. Просто доскоро не знаех, че е бил той.

Очите му се присвиха. Той се надвеси над мен и погледът му започна да блуждае по лицето ми. Исках да се извърна, но открих, че е невъзможно. Нещата, които бяхме правили през последните седмици. Нещата, на които беше способен. А сега беше тук, опрял нож в гърлото ми, мъжът, чието име крещях в сънищата си.

– Твой е – казах. – Вземи го. Няма да се обадя в полицията.

– Точно това възнамерявам да направя.

Някак тази среща с него беше много по-различна от останалите, които бяхме имали. Различна, защото това беше той, Рейес Алегзандър Фароу, Рей’азиел, синът на Сатаната от плът и кръв. Ако не се броеше тази сутрин, нямах опит в общуването с този негов образ на звяр, способен да разкъса човек на парчета между паузите за реклама, ако историите, разправени ми от Нийл Госет, бяха показателни.

Поредната светкавица озари обкръжението ни и той погледна часовника си. Чак тогава осъзнах, че е стиснал зъби, а мускулите му бяха стегнати, като че изпитваше болка.

– Закъсняваме – отбеляза той, а ъгълчето на устата му се повдигна като лек намек за усмивка. – Защо се забави толкова много?

Сбърчих вежди.

– Закъсняваме?

Усмивката му изчезна и зъбите му се скриха, наведе се напред и отново допря челото си до моето. Разбрах, че е ранен. Той се отпусна върху мен за миг, сякаш беше загубил съзнание. С рязко движение се опита да се стегне. Хвана волана за опора и отново ме погледна.

В съзнанието ми случката се повтаряше. Онази вечер, толкова отдавна, в която като тийнейджър беше жестоко пребит. Напразно вдигаше ръце да се предпази. Споменът върна и усещането за съпричастност и сляпата нужда да му помогна.

Отблъснах чувството. Вече не беше момче. Това беше мъж, свръхестествено същество, опряло нож на врата ми. Мъж, прекарал в затвора повече от десет години, моделиран, кован и закален от омразата и гнева, които вирееха на места като това. Като че ли не беше достатъчно, че беше израснал в ада и беше зареден с достатъчно много зло. Ако не е бил непоправим, преди да попадне там, сега със сигурност трябваше да е. Не можех да позволя на съчувствието да се намесва, независимо от миналото ни. На добрите момчета не им бяха нужни ножове, за да си хванат момиче. Може би все пак беше син на баща си.

Погледнах встрани. Ръката, в която беше ножът, стискаше волана, сякаш животът му зависеше от това. Фактът, че беше ранен, ми напомни нещо, което ми беше казал преди време:

Пази се от раненото животно.

– Защо правиш това? – попитах.

Той отвори очи и отвърна:

– Защото иначе ще побегнеш.

– Не, имам предвид защо избяга?

Той се намръщи.

– Иначе нямаше да ме пуснат. – През лицето му отново премина болка.

Погледнах надолу. Тъмният гащеризон беше напоен с кръв и без да мога да се въздържа, ахнах.

– Рейес...

Настойчиво тропане по моята врата накара и двама ни да подскочим. Ножът се озова на врата ми на мига. Раненото животно.

– Само да опиташ нещо...

– Сериозно? – процедих през зъби.

– Дъч – каза той предупредително.

– Няма. – Дори и да бях толкова смела, че да се боря с него, ножът беше твърде близо, прекалено опасно бе, за да направя нещо лекомислено. Не че лекомислието не ми беше втора природа.

– Не искам да те наранявам, Дъч.

– И аз не го искам.

– Тогава не ме предизвиквай.

Пак се чу упоритото тропане.

Протегнах се да откопчая найлоновия прозорец и той притисна ножа още по-плътно към кожата ми.

Погледнах го от упор и казах:

– Той няма просто ей тъй да си отиде. Трябва да говоря с него.

Не последва отговор, така че се протегнах и откопчах прозореца съвсем мъничко. Още валеше като из ведро. Точно тогава почувствах палеца на Рейес на устните си и се обърнах стресната назад. Той спусна поглед върху устата ми, спря се за части от секундата, после се наведе и ме целуна. В същия момент разбрах какво правеше. Кой би се интересувал от любовници, които се възползват от лошото време?

Целувката беше невероятно нежна. Влажна и топла. Езикът му се плъзна между устните ми и аз ги разтворих, дадох му достъп, разрешение за по-страстна целувка. И той се възползва. Наведе главата си и впи пареща уста в моята. Не бях загубила чувството си за ирония. Това беше първата ни плътска целувка на живо.

Без да се замисля, протегнах ръце към гърдите му, твърди и излъчващи топлина. Силната му ръка се уви около шията ми и ме придърпа към него. Въпреки че действията му не бяха припряни, мускулите му бяха напрегнати, готови за атака, ако се наложеше.

Не се заблуждавах, че това означава нещо повече. Колкото и божествено да беше усещането да съм в прегръдките на Рейес Фароу, да чувствам устните му върху своите, той беше признат за убиец. Освен това беше отчаян. Отчаяните мъже вършеха отчаяни неща.

– Вие май държите нещата под контрол.

Стресната прекъснах целувката, обърнах се и видях възрастен мъж с яркожълт дъждобран, който се хилеше насреща ни.

– Аз бих предпочела задната седалка, но кой ли ме пита.

Обърнах се към лицето, оградено от отвора на прозореца и усетих натиска на острието на врата си, поставено така, че мъжът да не го види. Докато се усмихвах лъчезарно на човека, който направо щеше да се удави, почувствах как нов прилив на болка заля Рейес и ножът ме поряза. Потръпнах, когато ми потече кръв. Той го отдръпна на мига.

– Съжалявам – казах на човека в дъждобрана с потреперващ глас, – просто решихме да се възползваме от бурята.

– Разбирам – рече той с широка усмивка, – но не е зле да отбиете малко по-нататък. Не се знае какво могат да направят другите шофьори в такава буря.

– Благодаря. Така и ще направим.

Той погледна Рейес изучаващо, после се обърна отново към мен.

– Нали всичко е наред?

– О, разбира се – уверих го, а Рейес се отпусна на седалката до мен. Явно се беше усетил, че се е надвесил над мен като беглец от затвора над заложницата си. А може и да си въобразявах. Смъкнал ножа на нивото на гръдния ми кош, той го притисна в якето ми, за да съм наясно, че още е там. Толкова беше предвидлив.

– Всичко е наред – продължих, – благодаря ви много, че проверихте. Не всеки би се осмелил в такава буря – погледнах към буботещото небе.

– Ами какво пък – каза той с добродушна усмивка, – аз съм в магазина отсреща. Видях ви да спирате и реших, че нещо не е наред.

– Нищо подобно – отрекох, като че ли не ме държеше против волята ми осъден престъпник, който освен това беше син на най-злото същество във вселената.

– Радвам се да го чуя. Ако имате нужда от нещо, заповядайте вътре.

– Благодаря ви много.

Закопчах прозореца, а мъжът с дъждобрана закрачи тежко към магазина, като ми помаха. Усмихнах се и също му помахах. Какъв приятен човек.

Веднага щом той се прибра, се обърнах към Рейес. Усещах болката, която го заливаше на горещи вълни и отново трябваше да се съпротивлявам на съчувствието, което заплашваше да наруши раздразнението ми.

Посочих кръвта.

– Какво се случи?

– Ти.

– Аз? – попитах изненадана.

Той свали оръжието и се отпусна още повече на седалката до мен.

– Ти заспа.

Мамка му, истина беше.

– Но какво общо има това с...

– Явно всеки път, когато заспиш, ме привличаш към себе си.

– Значи аз съм виновна? Аз ли го направих?

Той ме погледна с изпълнените си с болка очи.

– Свързан съм. Не мога да идвам при теб, без да ме призовеш.

– Но аз не го правя умишлено. – Внезапно се засрамих. – Чакай, какво общо има това с раняването ти?

– Когато ме призовеш, става като преди. Получавам припадък.

– О.

– Един съвет от мен. Не получавай припадък, когато се опитваш да избегнеш пресата на боклукчийски камион.

– О! О! О, боже. Толкова съ.., чакай, защо пък да се извинявам? Ти си избягал. От затвор със строг режим. В боклукчийски камион?

– Нали ти казах. Иначе нямаше да ме пуснат. – Той облегна главата си назад и затвори очи. Болката, която преминаваше през тялото му, отнемаше силите му. – Да се махаме оттук.

След дълга пауза попитах:

– Защо просто не взе джипа ми?

По лицето му заигра палава усмивка.

– Правя го.

– Без мен вътре.

– За да изтичаш при мъжа с дъждобрана? Без такива.

– Няма да кажа на никого, Рейес. Обещавам. На никого.

Той отвори очи и ги насочи към мен с въздишка. Беше прекрасен. Толкова уязвим.

– Знаеш ли какво щях да направя, ако този човек беше разбрал истината?

Наведох глава, без да отговоря. Май не беше толкова уязвим.

– Не искам да наранявам никого.

– Но ако трябва, ще го направиш.

– Точно така.

Включих двигателя и се спуснах към магистралата.

– Къде отиваме?

– В Албукърки.

Това ме изненада.

– Не в Мексико? Не в Исландия? Какво има в Албукърки? Той отново затвори очи.

– Избавление.