Третият гроб отсреща

Глава 23

– Трябваше ли да го изкрещиш? – попита Куки и не спираше да ме ругае през цялото време, докато излизахме от мината. – Колкото ти държат дробовете?

Всички бяхме покрити от глава до пети с прахоляк и някакви корени.

– Моментът не е много подходящ, Куки – процедих през зъби, докато се опитвах да изведа Тереза през входа на мината.

– Аз съм дотук – обяви Харди. Опитах се да се възпротивя, но той потупа каската си, каза тихичко "Госпожо" и изчезна.

В този момент дотича чичо Боб и ме обзе прилив на облекчение. Шокираното му изражение показваше, че или не е вярвал достатъчно в мен и е изненадан, че съм открила Тереза, или изглеждах по-зле, отколкото предполагах.

Агент Карсън също беше там. Въпреки че не я бях виждала, я веднага познах. Външността и гласът ѝ си пасваха идеално. Тъмна къса коса, масивно телосложение, интелигентен поглед. Тя забърза напред и заедно с чичо Боб поеха Тереза от ръцете ни. Преди да са направили и две крачки, Лутър Дийн също се втурна да поеме тежестта от агент Карсън.

– Лутър – промълви Тереза, изненадана от присъствието му.

Чаровна усмивка огря лицето му.

– Не се обаждаш. Не пишеш.

Въпреки всичко тя успя леко да се засмее.

Карсън се обърна към мен и се опита да вдигне ръката ми, за да се здрависаме, но мускулите ми съвсем бяха изтръпнали. Макар от време на време да подскачаха в тикове. Един полицай помогна на Куки да излезе, а агент Карсън подхвана ръката ми внимателно, без да ме стиска. Във въздуха още се стелеше прахоляк след последното срутване.

– Не мога да повярвам, че успя – каза тя и поклати глава, а дневната светлина ни обгърна като покривало.

– Често го чувам.

Косата ми така се беше втвърдила от мръсотия и камъчета, че чак ме болеше. А и ме беше ударил скален къс с размерите на Лонг Айлънд.

– Оставих фенера вътре – каза Куки през рамо, спомнила си внезапно.

– Тогава по-добре се върни да го вземеш. Може би няма да мога да си купя друг от първия срещнат магазин на път за Албукърки.

Тя изсумтя като коментар на това ми предположение. Нямах търпение да ѝ кажа за Харди. Трябваше да се върна някой ден, за да го опозная по-добре. От шахтата се чу ново срутване и към отвора се понесе облак прах – а може би не.

Спасителите се блъскаха, докато се катереха по пътеката, носеха алуминиева носилка, медицински чанти за първа помощ и фенер, за който бях сигурна, че мога да спазаря с тях. Бяха трима. Високи, с хубав тен и добри фигури.

– Кой ги повика? – попитах Карсън.

– Чичо ти ги доведе.

– Браво на него.

Спряхме за момент да се полюбуваме на гледката.

– Да, браво – съгласи се тя. – Между другото, така и не получих копие от съобщението, което първата госпожа Йост е оставила на телефонния секретар на доктора преди мистериозната си смърт на Каймановите острови. Явно разследващият не го е чул лично. Повярвал е на Йост, защото смъртта не е изглеждала подозрителна.

– Странно – казах. Още не можех да откъсна поглед от сексапилните спасители. – Мисля, че този път не е планирал да убие жена си. В някакъв момент на съжителството им тя се е ориентирала. Май се е опитвал да убие друг.

– Може ли да попитам кого?

– Ще ми дадеш ли половин час, за да потвърдя подозренията си?

Тя се обърна към мен.

– Какво ще кажеш за трийсет минути?

Усмихнах ѝ се широко.

– Съгласна съм.

Лутър подкрепяше внимателно сестра си Тереза, докато я слагаха на носилката, а другата му сестра, Моника, дотича по пътеката. Сърцето ми се сви, като я видях. Искаше ми се да отида при нея и да ѝ кажа какво става, но тя беше твърде заета.

– Тереза! – извика тя, по бузите ѝ се стичаха сълзи. – Боже мой. – Тя изтича до тях, прегърна бързо брат си, после хвана ръката на сестра си, а спасителите включиха Тереза на системи. Чувствата, които се излъчваха от Моника, ми подействаха като студена вода, чиста и свежа.

Лутър тръгна изумен към мен. Този ден бе истински празник за егото ми.

– Ти успя – каза той.

Аз се ухилих, а агент Карсън кимна и се отдалечи.

– И аз така чух.

Той поклати глава.

– Задължен съм ти.

– Ще ти пратя сметката – обещах.

Той се засмя шумно, беше твърде щастлив, за да се тревожи за друго, освен за сестра си. Вдигнах палци към Куки.

– Можем да ядем до насита този месец.

– Да! – възкликна тя, докато чичо Боб ѝ помагаше да се качи на един голям камък. – Хвърлила съм око на една ниско-въглехидратна диета, която ще ти хареса.

– Казах, че ще имаме храна. Не съм споменавала здравословна храна.

Чичо Боб дойде при мен.

– Е?

– Е, какво?

– Йост ли го е направил?

– Не пряко. – Може Йост да не беше саботирал мината с АТВ-то и лебедката, но беше докарал Тереза до толкова голямо отчаяние, че не бях сигурна дали го е осъзнавала. Отведох чичо Боб настрани към дърветата, всички наоколо бяха заети. Съвсем тихичко му казах: – Не бива да изключваш никоя вероятност.

– Винаги вземам предвид всяка вероятност – каза той малко обидено. – Двайсет и четири часа, седем дни в седмицата. – Когато го стрелнах с неприкрито съмнение, той избърбори: – Добре де, поне двайсет и четири часа, шест дни в седмицата. Какво става?

Наведох се леко към него.

– Мисля, че Нейтън Йост има сериозна стратегия. Опитва се да контролира Тереза чрез контрол върху средата ѝ. – Сложих ръката си върху тази на Чибо и се надявах да ми се довери. – Мисля, че се опитва да убие сестрата на Тереза, Моника.

Чичо Боб се намръщи, погледна назад към хората, после отново към мен.

– Може да се окаже трудно доказуемо.

Изпуснах дъха, който бях сдържала, и едва не се метнах на врата му. Демонстрирането на чувства го караше да се чувства неудобно, точно за това се възползвах толкова често. Исках да е на моя страна в тази ситуация.

– Имам план, но трябва да действаме бързо – казах, а в този момент доктор Нейтън Йост се катереше по пътеката, още облечен в престилка.

Ейнджъл беше зад него, погледна ме, поздрави ме и изчезна, очевидно приключил работата си. Не го винях. Все пак беше тийнейджър. Стоенето на едно място беше равносилно на мъчение.

Погледнах Йост. Тренираното изражение на лицето му показваше облекчение, но сърцето му не излъчваше радост, дори не и разочарованието, което можеше да се очаква, ако той бе причинил срутването. Не беше също и гняв, яд или страх. Беше.., абсолютно нищо. Не усещах никакво чувство. Поне докато той не срещна погледите на Лутър и Моника. Тогава чувствата му се надигнаха. Със сигурност бяха породени от възможно най-силния гняв. Веднага ми стана ясно как ги възприемаше той. Като врагове. Пречка. Препятствие, през което трябваше да премине.

Но ако подозренията ми се потвърдяха и Тереза беше направила всичко това, за да го напусне, тя беше в смъртна опасност. Това, което беше казал на Йоланда Поуп преди толкова години в колежа, изплува в прашасалия ми мозък. Нужно е само едно убождане.

– Тя още не е в безопасност – предупредих чичо Боб. – Остави някого при нея.

– Разбира се. – Той изгледа доктора с онзи строг поглед, който добре познавах и обичах. Стига да не бе насочен към мен.

– О, ще трябва да вземеш някои неща и ароматизирана газирана вода и да ми ги донесеш в болницата.

Той се обърна към мен.

– Ще я караш здравословно, а?

Изсумтях.

– Не точно. Когато всичко приключи, смятам да се отдам на изкушението "Маргарита".

Отне ми повече от час да се върна в Албукърки, малко над половин час да взема душ и да се преоблека, и още четирийсет и пет минути, докато чичо Боб ми донесе заповедта за претърсване на дома на Йост. Трябваше да се обадя на агент Карсън и да ѝ съобщя лошата новина. Отне ми малко повече време, докато открия начин да докажа вината на доктора от трийсетте минути, за които се бяхме договорили, но като се имаше предвид времето за път и постулатът, че чистотата е на крачка от божественото, тя каза, че всичко е наред. Това си беше облекчение.

Нямаше да оперират крака на Тереза Йост. Вече я бяха настанили в самостоятелна стая, когато внезапно се оказа, че трябва да ѝ правят още изследвания, благодарение на чичо Боб и хитрия му подход към жените. А именно към една медицинска сестра, която го гледаше като сладкиш, потопен в шоколад.

Двама полицаи, преоблечени като санитари, бяха закарали Тереза в родилна зала, пълна с интересно оборудване. Почувствах се почти толкова зле, колкото онзи път, когато ми се наложи да седна на електрически стол. Само за майтап. Когато мъжете излязоха, аз влязох, кимнах и затворих вратата. Осветлението беше намалено и Тереза почти беше заспала на носилката. Беше облечена в светлосиня болнична нощница, а кракът ѝ беше подпрян на възглавници и имаше временна шина, докато оттокът спаднеше достатъчно, за да го гипсират.

– Тереза? – продумах и се приближих към нея.

Тя отвори очи и повдигна вежди.

– Аз съм Шарлот Дейвидсън. Може би ме помниш от мината.

В погледа ѝ си пролича разпознаване.

– Да. Ти ме откри.

Кимнах и се приближих.

– Не знам какво си спомняш. Аз съм частен детектив. Лутър и Моника ме наеха. Донякъде.

Тя се усмихна сънено при споменаването на имената им.

Трябваше да действам бързо. Йост щеше да се сети, че няма причина Тереза да е в родилното, освен ако тя не пазеше някоя голяма тайна от него. За щастие той имаше визитация.

– Нямаме много време, Тереза, така че ще обобщя това, което знам за случилото се и предположенията си, пък да видим какво ще стане. Съгласна ли си?

Устата ѝ потрепери притеснено, но тя кимна.

– Първо, знам че ти си саботирала мината. – Тя се извърна без да спори и аз продължих: – Използвала си АТВ-то и лебедката, за да разхлабиш гредите на шахтата. Но мисля, че не си планирала да си вътре по време на срутването.

– Забравих да оставя мобилния си телефон – промълви немощно тя и от нея лъхна чувство на срам. – Върнах се да го оставя при вещите си, за да си мислят, че съм още вътре.

– И тогава стана срутването?

Тя кимна с неохота и потвърди думите на миньора.

– Мината е толкова дълбока, че накрая щяха да спрат да търсят.

– Но преди да направиш всичко това, си сключила застраховка живот на свое име в полза на сестра си, за да може да се лекува.

Тя ме погледна изумена.

– По някакъв начин – продължих – си разбрала за първата съпруга на Нейтън. Открила си, че я е убил, когато се е опитала да го напусне.

Изражението ѝ не трепна.

– Той те задушава. Опитва се да контролира целия ти живот.

По лицето ѝ пробяга неудобство.

– И си се чудила как е могло да се случи. Как е стигнал толкова далеч.

– Да – прошепна тя, срамът си личеше по сбърчената ѝ брадичка.

– Тереза, съпругът ти се справя много добре. Той е опитен и в двете сфери, на физическото и психическото състояние. Знаел е какво прави. Знаел е как да те контролира. Знаел е, че не би казала на Лутър какво става, защото те е страх от последствията.

Лека въздишка потвърди всичко, което бях казала.

– Защо брат ти да плаща заради грешките ти, нали? Той би наранил Нейтън. Би могъл дори да го убие и да плаща за това до края на живота си.

Кимването ѝ беше толкова леко, че едва го забелязах.

– Така че ти си сключила застраховката, планирала си бягството си и си се опитала да изчезнеш. Но ти никога не би напуснала брат си и сестра си напълно. Би им дала знак, че си добре по някакъв начин и Нейтън би разбрал, миличка. Би те последвал. В крайна сметка Лутър би го убил, щом разбере причината да го напуснеш. Във всеки случай нещата биха свършили зле.

Тя сви устни и стисна силно очи, за да се опита да спре напиращите сълзи.

– Постъпила си много смело, Тереза. Възхищавам ти се повече, отколкото можеш да предположиш.

– Държах се като глупачка.

– Не – сложих ръце върху нейните, – постъпката ти е самоотвержена.

Тя покри устата си с чаршафа и рида цяла минута, а тъгата, която се излъчваше от нея, направо ме притискаше. Дишах дълбоко, за да мога да остана до нея.

– Бях бременна – каза тя, а дъхът свистеше в дробовете ѝ. – Мисля.., мисля, че той ми даде нещо. Една нощ ми стана много зле, а после загубих бебето.

Стиснах зъби. Този момент не ми беше известен и сърцето ми се сви заради загубата ѝ.

– Не бих се изненадала, ако е постъпил така. – Хванах ръката ѝ и казах: – Тереза, ще ти кажа нещо, но трябва да си смела и да разбереш, че работя с ФБР и полицията, за да спра това.

Тя кимна, без да ме погледне, още потънала в скръбта си.

Не ми се искаше да ѝ казвам точно сега, но тя имаше право да знае.

– Мисля, че е тровил сестра ти.

Вниманието ѝ се насочи отново към мен, беше слисана.

– Газираната вода, която ѝ носиш всеки ден. Сигурно е разбрал, че не я пиеш. Ти не си се разболяла. Сестра ти – да.

Ужасена, покри устата си с две ръце.

– Имаме съдебна заповед за претърсване на къщата ви – казах, като побързах да я уверя, че ще се погрижим за това. – В момента я изследваме.

– Ти как изобщо...

– Ноктите на ръцете ѝ. Има набраздяване, което се нарича Олдрич Мийс. – Тереза си припомни някои неща, кимна разсеяно и аз продължих: – Това е признак на отравяне с тежки метали. Би могло да е талий или дори арсеник.

Чухме сестрата отвън, преди Тереза да е успяла да реагира.

– Доктор Йост – каза тя изненадана.

Избързах към вратата и я открехнах съвсем леко.

– Виждала ли си съпругата ми? – каза той и се огледа объркано. Намръщи се при вида на двамата униформени, които се мотаеха, без да вършат нищо.

Единият от тях прочисти гърлото си и потърка брадата си от неудобство.

– Не – каза сестрата и привлече вниманието на доктора отново към себе си, – не е ли в стаята си?

– Беше, но.., няма значение. Ще проверя отново.

– Радвам се, че се видяхме – каза тя с усмивка. После се обърна към вратата и ме изгледа през процепа.

Помахах ѝ да дойде и се върнах до Тереза.

– Трябва да те отведа обратно.

– Как може да съм била такава глупачка? – изпъшка тя, докато сестрата отключваше леглото, за да могат мъжете да я закарат.

– Горе главата, миличка – рекох окуражително и се огледах, преди да минем през чакалнята на родилното, – той вече няма да върши това.

Направих си изводите, след като разбрах, че е посегнал на семейството на Йоланда. Беше направил всичко възможно, за да я държи под контрол. Беше постъпил по същия начин и с първата си съпруга Ингрид. В мен се прокрадваше съмнението, че той беше убил майката на Ингрид, и когато Ингрид разбрала, избягала. От своя страна Йост предприел единственото, което му оставало. Убил я. Може би е щял да направи същото и с Йоланда, ако не е била защитена, обградена от любящото си семейство.

Тереза беше открила това, което бе сторил с първата си съпруга. Като последствие, че го бе напуснала. Но дори не си беше представяла, че той се опитва да я контролира и по друг начин. Той е знаел, че тя се вижда със сестра си. Знаел е, че ѝ носи минералната вода и е сипвал вътре достатъчно арсеник, че да я разболее, като по този начин едновременно е наказвал Тереза, задето му отправя предизвикателство и се е освобождавал от пречката. Точно по тази причина лекарите не бяха могли да установят проблема. Била е тровена бавно и методично.

Оставих Тереза в надеждните ръце на двамата брадясали полицаи, които се бяха притеснили дали са спретнали сцената достоверно. Благодарение на чичо Боб беше така. Половин час по-късно стоях в едно тихо ъгълче на презвитерианската болница, прикрила донякъде лицето си със списание, и като уж се стараех да съм дискретна, всъщност грижата ми бе да бия на очи. И ето че русият синеок дявол се зададе и се запъти в моята посока. Спря при медицинските сестри, подписа някакъв картон и продължи към мен.

– Госпожице Дейвидсън, не мога да изразя колко много направихте за мен – каза Йост.

По лицето ми бавно се разля пресметлива усмивка.

– Готова съм да се обзаложа. Може ли да поговорим?

Той се намръщи и се огледа.

– Има ли нещо...

– Виж, Кийт... – казах, оставих му момент да възприеме името, след което изпуснах кафяв пощенски плик от списанието, повдигнах вежди и зачаках. Когато чертите на лицето му се отпуснаха от притеснението, като на търговец на коли, готов да преговаря, посочих към склада и се отправих натам. – Идваш ли? – попитах през рамо.

Той ме последва.

Щом влязохме, той заключи и огледа зад рафтовете, за да се увери, че няма никой. Пристъпи към мен, а фасадата му, очарователното му държание, бяха изчезнали, изместени от пресметливите действия на престъпник.

– Какво става? – попита той, като очевидно се надяваше, че не всичко ми е известно. Безплодна илюзия, тъй като познанията ми бяха твърде плодовити.

– Различни неща, Кийт. Нали нямаш нищо против да те наричам Кийт?

– Всъщност имам. Какво искаш?

Пуснах една ленива усмивка на физиономията си.

– Пари.

Той ме измери с поглед и каза:

– Логично. Вие, кучките, всички сте еднакви. – Той хвана якето ми и ме притисна към металните рафтове. Позволих му. Дори подпрях лакти на една лавица отзад, докато ме опипваше.

Той не се интересуваше от мен ни най-малко. Важно му беше единствено да опази себе си. Но разтвори якето ми и разкопча ризата ми, като не сваляше очи от моите. Когато стигна до най-долното копче, извади ризата от джинсите и плъзна ръцете си отзад към ниската талия на панталона и към задната част на сутиена ми. Ръката му мина през удареното място на гърба ми и аз сподавих изохкване. Той не забеляза. За късмет беше лекар и често виждаше полуголи мацки. Иначе ситуацията щеше да е доста притеснителна.

След като се увери, че не нося микрофон, взе кафявия плик от ръцете ми и го отвори. Той съдържаше цялото проучване, което бяхме направили за него. Копия от документите по разследването на фалшификатора, документи под името Кийт Джейкъби, редом с неговите собствени, сметка от хотела на същото име, доказваща, че е бил там в деня, в който бе умряла първата му жена, копие от полицейски доклад, гласящ, че в тази болница са изчезнали няколко шишенца мускулен релаксант, чието име не можех да произнеса точно, в деня, в който племенницата на Йоланда Поуп едва не е умряла. И така нататък и така нататък.

Закопчах ризата си, докато той преглеждаше документите. Слабо казано би било да го опиша като изненадан. Беше изумен, не можеше да повярва, че съм свързала всичко. Е, с помощта на доста хора, но все пак...

Той пъхна листовете обратно в папката, но не показа никакви емоции, с изключение на тика. Играчите на покер по целия свят биха дали куп пари да се отърват от такъв на мига.

– Това няма нищо общо с изчезването на Тереза.

– О, мисля, че има. Показва до какви крайности си готов да стигнеш, за да се превърнеш в побъркан на тема контрол убиец, познат и обичан от нас.

Той държеше един от документите. Копие от застрахователната полица, която беше сключила Тереза.

– Казах на агент Карсън. Не съм сключил тази смешна полица за Тереза. Тя го направи. Направи една за себе си и една за мен. Нямам нищо общо с това.

– Може и да имаш – казах и свих рамене безразлично в опит да защитя Тереза, – може и да нямаш. Мисля, че при всички положения изглежда подозрително. – Не се знаеше какво може да ѝ стори, ако разбереше, че е планирала да го напусне.

– Колко искаш? – попита той.

Постарах се да направя така, че когато ме погледне, скритата камера да го заснеме. Беше в стенния часовник. Стар, но ефикасен номер. Отидох до стената и се подпрях на нея точно под часовника.

– Ами, Кийт – казах, не можех да се сдържа, – явно си доста състоятелен. Какво ще кажеш за едно кръгло милионче?

Той се изсмя презрително, а после ме изгледа гневно.

– Сигурно се шегуваш. – Сгъна плика и го мушна в панталона си. От обзелите го чувства светлината, която излъчваше, стана яркочервена.

– Имам друго копие, не се тревожи.

Връхлетя го прилив на гняв и паника.

– Как мога да получа и него?

– Казах ти – подхвърлих с усмивка. – Като ми дадеш много пари.

Извърна се, гневът му беше почти неконтролируем. Явно този чаровник криеше зъл нрав все пак.

– Нямам толкова пари – отсече той и се отказа от преструвките. – По дяволите, защо... – Млъкна, преди да се уличи още повече.

Трябваше да му дам стимул. Може би смъртна заплаха би ми свършила работа.

– Уверявам те – заявих с изражение на покер играч, – че имам само едно копие на папката, която държиш. Няма да направя друго. Ще го получи този, който плати най-високата цена.

Той отстъпи назад изненадан, после стрелна замислен поглед към пода, преди отново да го насочи към мен.

– Блъфираш. Ченгетата не биха платили за такава информация. – Той се усмихна тържествуващо. – Ще те арестуват за укриване на доказателства. Това ще бъде безполезно в съда.

Всяка частица от мен копнееше да му се изсмея. Безполезно? Може да си мечтае. Разиграваше ме, така че и аз щях да направя същото.

– Нямам намерение да нося информацията в полицията. Казах този, който плати най-висока цена, а не този, който е най-отчаян. – Чичо Боб щеше да ме убие заради последните ми думи.

Той се намръщи, изпълнен с подозрение.

– Кого имаш предвид?

– Има някой, който би платил много пари за тази информация – кимнах към папката, която беше прибрал. – Човек, който има сериозен интерес жена ти да е здрава.

В момента, в който осъзна думите ми, го завладя безумен страх и блокира нервната му система. Усещах как му тежи като бетонен блок на краката на удавник. Все пак реши да се преструва.

– Нямам представа за кого говориш.

– Добре – свих рамене и тръгнах към вратата, а той хвана ръката ми не особено нежно и ме извъртя към себе си.

– Кой е? – попита, вече любопитен дали наистина знаех кой би платил много пари за живота му.

Извъртях очи и казах:

– Лутър, доктор Йост. Лутър Дийн.

Чувствата, които го обзеха, бяха трудни за описване, но ако трябваше да го направя, бих казала една част смайване и две части пълен ужас. В този момент осъзнах, че в някакъв момент е имал сблъсък с Лутър. Беше твърде уплашен, за да не е било така. Хрумването се оказа гениално. Лутър определено бе премълчал пред мен някои факти.

Оставен без избор, той прибегна към познатия си похват. Завесата падна в края на второ действие и прожекторите светнаха за трето. Главният изпълнител стисна устни, изобрази на лицето си смесица от срам и тъга и придоби изражението на изгубено пале, което му бе носило такъв успех през годините. Помъчих се да не се изкикотя.

– Шарлот – промълви той с мек, колеблив тон, – знам, че няма причина да ми се довериш, но усетих връзка с теб в момента, в който се срещнахме. Ако ми дадеш шанс, мога да обясня всичко.

– Така ли? – приближих се с ококорени по детински очи. Дишането ми се учести – най-вече защото ми се повдигна – и прехапах долната си устна неуверено, преди да изтърся: – Бих се оказала голяма глупачка, ако ти повярвам, Кийт.

Той стисна зъби и се извърна.

– Колко хора си убил досега? Да преброим – казах и вдигнах палец. – Първата е Ингрид, но тя е ясна.

– Млъкни – процеди през зъби той.

– Но аз тъкмо започнах. Майката на Ингрид – продължих и вдигнах показалеца си. – Племенницата на Йоланда. – Когато той се вкамени, се поправих. – Опа, няма значение. За щастие, тя оживя. Не благодарение на теб. Чудя се дали таткото на момиченцето би платил за тази информация. Може двамата с Лутър да организират търг. – Той приближи заплашително, така че аз извадих тежката артилерия, онази, която щеше да го накара да хукне към хълмовете. – О, и да не забравяме сестрата на Тереза, Моника.

Очите му се разшириха за части от секундата, преди да успее да се овладее.

– Арсеник в газираната вода? Сериозно, Нейтън? Само толкова ли можеш?

Той зяпна, втренчен в мен.

– Да. Всичко ми е ясно. С всички бележки и доклади и документите, които мушна в панталона си – не че бих ти пипнала повече, – мисля, че ще се уредиш с доста дълга присъда, ако преди това не те спипа Лутър.

Той стоеше неподвижно, а мислите му препускаха.

– Сега носиш вина за нараняването на двете сестри на Лутър. Съмнявам се, че той ще търси добрата страна в ситуацията.

– Аз.., мога да се опитам да изровя нещо – каза той най-после.

– Дано да ровиш добре, защото цената е висока, Кийт.

Озърна се като притиснато в ъгъла животно, сетне отново фокусира поглед върху мен.

– Да се видим довечера. Можем да го обсъдим, да стигнем до споразумение.

Този път се изсмях.

– За да ме убиеш и да заровиш безжизненото ми тяло в плитък гроб?

Той затвори очи и поклати глава.

– Не бих ти причинил подобно нещо.

О, в името на шоколада. Трябваше да хвърля бомбата.

– Всъщност ще вечерям с Лутър Дийн тази вечер. Явно си пада по мен, поне сестра му така казва.

Въздъхна стресиран и разтърка лицето си с пръсти. Представях си как стените се приближават към него сега, когато шансовете му клоняха към кръгла нула.

– Мога да ти дам сто хиляди веднага – рече той.

– В брой? В дребни, небелязани банкноти?

Йост кимна.

– Утре мога да намеря още.

– И трябва да ти се доверя за останалите? На мъж, който си изкарва парите, като убива съпругите си?

Той наведе глава.

– Само ако познаваше първата ми жена. Ако знаеше каква беше. Отвратителна материалистка.

– Като теб?

У него се надигна гняв, но външно остана спокоен.

– Нямаш представа каква беше тя.

– Освен, че беше жива?

Той се извърна, може би за десети път, така че мелодраматичният ефект се беше загубил, но задникът му изглеждаше сносно.

– Тя щеше да ми вземе всичко. Всичко, за което съм работил. Не можех да го допусна.

Така беше по-добре. Движехме се в правилна посока.

– И затова я уби? – Той не отговори и аз добавих: – Нямаше ли един добър адвокат да свърши работа?

Той се усмихна презрително и отвърна:

– За да може тя да лъже в съда? Да каже на съдията, че я бия или нещо подобно?

– А ти правеше ли го?

Той само се озъби, така че аз продължих:

– Добре – казах, преди да поема дълбоко дъх, – нека си представим за момент, че ти вярвам и наистина не си имал друга възможност. Ами Моника? Тя какво ти е направила?

Той очевидно събираше сили за онова, което щеше да ми отговори.

– Опитваше се да ми отнеме Тереза, като ѝ казваше, че не съм достатъчно добър за нея, че не ѝ подхождам.

Ахнах.

– И заради това, нека я тровим, докато бъбреците ѝ откажат.

Това успя да изтръгне усмивка от него.

– Ще е малко трудно да се докаже, не си ли съгласна?

Не можех да го оспоря. Беше трудно за доказване. Наведох глава пораженчески и смънках:

– Вероятно си прав. – Но мигом се наперчих отново. – Или пък мога да дам на полицията шишетата с газирана вода, които намерих в гаража ти и да видя как ще отидеш в затвора с присъда от трийсет години до доживот.

Дори не се опита да се оправдае.

– Да си чувала термина "Правила за вземане на веществените улики"?

– А ти да си чувал термина "На Лутър Дийн не му дреме"?

Йост ме изгледа продължително, вероятно се чудеше как да ме убие, без да предизвика твърде много подозрения. Беше време да сваля картите.

– Като гледам, нещата се сведоха до три варианта.

– Казах ти. Мога да платя. Просто трябва да ми дадеш време.

– Първият е да продам това на Лутър Дийн.

– Ти слушаш ли ме изобщо?

– Слушам – казах раздразнено. – Ти си вариант номер две.

Той се намръщи.

– Какъв е тогава третият вариант?

– Да дам всичко на агент Карсън и да видим какво мисли тя.

Той реши да блъфира.

– Хубаво. Дай ѝ го. Не можете да докажете нищо.

Мамка му. Всеки адвокат би намерил обяснение за признанията, които беше направил досега. Трябваше ми нещо по-солидно. Нещо неоспоримо. Може би не бях подходила правилно. Май трябваше да използвам малко женска хитрост.

– Ето какво – рекох и тръгнах да излизам покрай него, – нека видя каква цена ще ми предложи Лутър и ще се върна при теб.

Той сграбчи ръката ми, докато минавах покрай него.

– Колко ще струва?

Изгубила търпение му викнах:

– Милион гущерчета! Вече ти казах. – Радостна искрица проблесна в душата ми. Винаги съм искала да използвам евфемизма "гущерчета" в разговор. – Но нека видим какво ще предложи Лутър, преди да се съглася.

Той ме придърпа към себе си, наоколо цвърчеше ярост.

– Ти наистина ли вярваш, че ще излезеш просто така?

– Да, това е планът. – Чудех се дали не е късно да призова женските си хитрини.

– Тогава си точно такава глупачка, каквато изглеждаш – отсече той и едната му ръка обви гърлото ми.

Да, май беше твърде късно.

Вдигна ме и ме блъсна в рафтовете, опитваше се да удари главата ми в остър ръб, явно се надяваше да я счупи и да ме остави да кървя до смърт. Този беше направо малоумен. Няколко души ни видяха да влизаме тук. Какво щеше да им каже? Че съм се подхлъзнала и съм се ударила на рафт, който е по-висок от мен?

Нямаше да му дойде умът. Преди да успея да покажа някоя хватка от бойните изкуства, които учих на онзи двуседмичен курс, главата ми пламна със силата на хиляди слънца. Мъчителна агония достигна до всяка частица на тялото ми. Очите ми се насълзиха и се свлякох да потуша заливащите ме вълни болка. Той ме остави на земята, но продължаваше да стиска гърлото ми. Защото синините с формата на неговите пръсти хич не можеха да го уличат.

Чичо Боб реши да влети точно в този момент, а Йост залитна назад от смайване. Превъртях се на една страна, за да си поема въздух. Обхванах с две ръце главата си, докато седях свита като пита кашкавал.

– Чичо Боб – измърморих раздразнено с глас, в който си пролича ужасната ми болка, – малко подрани.

Виждах Йост с периферното си зрение, изражението му нямаше цена. Той местеше поглед от Чибо към мен, а устата му беше отворена от изненада, докато един полицай му четеше правата и му слагаше белезници.

– Може би трябваше да почакам, докато те убие – изръмжа Чибо и ми помогна да се изправя. – С останалите доказателства имаме достатъчно, тиквичке.

Подпрях се на рафтовете, а чичо Боб ме хвана здраво.

Отстрани кичур коса, надвиснал над очите ми.

– Добре ли си?

Обърнах свободната си ръка с длан към лицето си, за да се полюбувам колко е окървавена и възкликнах:

– Няма и капчица. – Завъртях ръка, в случай че съм пропуснала някоя. – Няма кръв. Как така не ми тече кръв? Ужасно боли – изстенах през зъби и хвърлих убийствен поглед към Йост.

В пристъп на гняв – или епилептичен пристъп, трудно беше да се определи – той замахна с едната си ръка, която полицаят още не беше закопчал, и ме удари. Нямах представа какво се надяваше да постигне. Точно преди да го повалят на бетонния под, той сграбчи ризата ми. Опитните полицаи бързо го неутрализираха и аз политнах надолу заедно с него с лек вик на изненада, при което цялата ми риза бе разкъсана. Помолих се на Бог записът от скритата камера никога да не излезе от склада с доказателствата. Чибо повторно ми помогна да се изправя и аз се опитах да поприкрия двете си момичета, но не беше много лесно само с половин риза.

Стегнах се колкото можах и погледнах надолу към Йост.

– Ще впиша това в сметката, хубаво да знаеш.

Той изръмжа изпод полицая и му сложиха белезниците, преди да го извлекат от болницата. Ако главата не ме болеше толкова, щеше да ми е смешен целият този народ отвън – с увиснали ченета, неспособни да повярват на очите си.

Чичо Боб стоеше зад мен.

– Е – попита той, докато гледаше как го отвеждат, – ти ли ще се обадиш на агент Карсън с добрата новина или аз да го направя?

– По-добре ти – казах, внезапно унила. Дали Йост беше зъл или наистина приличах на глупачка? – Само гледай Лутър Дийн да не е наблизо, когато и го съобщаваш.

– Защо?

– Първо, той е огромен.

– А второ?

– Казва се Лутър, ако това ти говори нещо.

– Ясно.