Третият гроб отсреща

Глава 1

В дневната ми седеше мъртъв клоун. Тъй като не си падах много по клоуни, а беше и твърде рано, за да съумея да кажа нещо смислено, се престорих, че не съм го забелязала. Прозявайки се шумно, се отправих към кухнята и в този момент ме обзе пристъп на паника. Би било доста неловко да се появя пред мъртвия както майка ме е родила, така че хвърлих поглед надолу, за да се уверя, че женствеността ми не е на показ и си отдъхнах с облекчение. За късмет бях облечена с бял потник и карирано долнище. Момичетата ми, известни още като Опасност и Уил Робинсън, бяха в безопасност.

Мислено се прекръстих и поех през скромната си обител, стараейки се да не привличам внимание. С втренчен поглед клоунът следеше всяко мое движение. Апартаментът ми беше уютна смесица между склад, пълен с възглавници, и кухненски килер, така че пътуването не продължи дълго. Нито пък бе кой знае колко просветляващо. Въпреки това, за тези няколко секунди успях да стигна до следното заключение: по-добре мъртъв клоун в апартамента ми, отколкото жив.

Казвам се Шарлот Дейвидсън. За някои съм Чарли, за други – Шарлот Шантонерката, но това беше най-вече в гимназията. Имам фигура с прилични извивки, здравословен интерес към мъжката анатомия и леко притеснителна пристрастеност към храни и напитки с кафяв цвят. С изключение на това – и на факта, че съм също и жътвар на души по рождение – съм съвсем обикновена, доколкото момиче с разрешително за частен детектив може да се нарече обикновено.

Отправих се към Господин Кофеин с похотлив поглед. Имахме си закачка с него от известно време, а той държеше достатъчно кафе за една чаша. Не беше нужно да правя ново и да го карам да се горещи. Сложих чашата в микровълновата, нагласих я на трийсет секунди, колкото да бомбардира с лъчение всичко, имало нещастието да попадне в нея, и нападнах хладилника, за да се подкрепя. Яденето щеше да ме задържи будна поне още пет минути, а единствената ми цел през последните две седмици беше да не заспивам при никакви обстоятелства.

Алтернативата беше съсипваща.

След голямо тършуване най-сетне открих нещо, което да не е зелено или покрито с мухъл. Беше лют дебарцин. Нарекох го Питър, най-вече защото обичах да кръщавам нещата, а и ми се стори подходящо. След като кафето ми се стопли, мушнах дебарцина в микровълновата. Надявах се от радиацията Питър да стане стерилен. Не ми трябваха малки Питърчета да щъкат наоколо и да създават безпорядък.

Докато размишлявах за световния мир, за безбожно високите цени на дизайнерското бельо и какъв би бил животът без гуакамоле, Питър беше готов. Увих го в изсъхнал хляб и започнах да ям, докато доливах в кафето си достатъчно количество соево мляко, че да го направя опасно за здравето. След продължителна глътка се довлякох до издутото си канапе, потънах в него и погледнах към мъртвия клоун. Той седеше в креслото, което беше под ъгъл с канапето, и чакаше търпеливо да покажа, че съм наясно с присъствието му.

– Да знаеш, че не си падам много по клоуни – осведомих го и отпих още една глътка.

Не беше необичайно да виждам мъртви хора в дневната си. Очевидно бях супер ярка, като искрящия прожектор на морски фар в буря. Мъртвите, които не бяха преминали отвъд при смъртта си, можеха да ме видят от всяко кътче на Земята и да прекосят през мен, ако пожелаят. Това накратко беше задачата на жътваря на души. Нямах коса. Не събирах души. Не пренасях с лодка мъртвите от единия на другия бряг на езеро по цял ден, което вероятно би ме съсипало.

– Често го чувам – каза клоунът. Изглеждаше по-млад, отколкото ми се стори първоначално, вероятно на двайсет и пет, но гласът му беше дрезгав от прекалено много цигари и късно лягане. Образът контрастираше с ярките краски по лицето му и къдравата червена коса. Чест му правеше поне липсата на голям червен нос. Наистина ги мразех, особено свиркащите. Другите можех да ги понеса.

– Е, имаш ли нещо да разкажеш?

– Всъщност не. – Той сви рамене. – Просто исках да премина.

Примигнах изненадано, осмислих думите му и уточних:

– Искаш само да преминеш?

– Ако нямаш нищо против.

– Нямам абсолютно нищо против – изсумтях аз. Без съобщения за обичните живи, които оставя. Без настояване да разследвам убийството му. Не е скрил нещо за спомен за децата си на място, където никой с всичкия си не би се сетил да търси. Случаи като този ми се услаждаха като парче торта без калории.

Той тръгна към мен. Аз не се изправих, не мислех, че съм в състояние – кафето още не ми беше подействало, – но той май не възразяваше. Когато се приближи, забелязах, че носи опърпани джинси, а кецовете му са изрисувани с маркер.

– Чакай – каза той и спря насред крачката си.

Не!

Той се почеса по главата, неосъзнат навик от предишния му живот.

– Можеш ли да предаваш съобщения на хора?

Мамка му. Това е моето проклятие.

– Хм, не. Съжалявам. Опитвал ли си с Уестърн Юниън?

– Ти сериозно ли? – попита той, като не повярва нито за миг на това, което му пробутвах. А то си беше на промоция.

Въздъхнах тежко и сложих ръка на челото си, за да покажа доколко не ми се иска да му ставам куриер, после надникнах изпод мигли. Той само седеше и чакаше, без изобщо да се впечатли.

– Добре – предадох се аз. – Ще напиша бележка или нещо подобно.

– Не е нужно. Просто отиди до "Супер Дог" по-надолу по улицата и говори с момиче на име Джени. – Предай ѝ: Роналд каза "Ухапи ме!".

Огледах клоунските му окраски, якето с качулка в червено и жълто.

– Казваш се Роналд?

Той се ухили и каза:

– Не съм загубил усета за ирония, повярвай ми.

После премина, преди да успея да попитам за онова "Ухапи ме".

Когато хората преминаваха, виждах целия им живот. Разбирах дали са били щастливи, какъв е бил любимият им цвят, имената на домашните любимци, които са имали. Затворих очи и зачаках. Той миришеше на сценичен грим, на йод и на кокосов шампоан. Бил е в болница в очакване на сърдечна трансплантация. През престоя си там е искал да бъде полезен, затова се е преобличал като различен клоун всеки ден и е посещавал детското отделение. Имал е ново име всеки ден, нещо забавно като Рон Родеото или Капитан Боксьорски шорти и е трябвало да отгатнат какво е то по безмълвните му подсказвания. Не е можел да говори добре към края и макар жестикулирането да е било трудно и уморително, решил, че все пак е по-добро, отколкото да плаши децата с дрезгавия си глас. Починал само няколко часа преди да му намерят сърце. Противно на първото ми предположение, не е пушил нито един ден от живота си.

Обичал е момиче на име Джени, което мирише на бебешко олио и продава хотдог, за да се издържа, докато учи в колежа. Джени ще е най-трудната част от ангажимента ми като жътвар на души. Онази част, свързана с хората, които оставят. Усещам как сърцата им се свиват от скръб. Усещам дробовете им, жадни за въздух. Усещам паренето на сълзите в очите им при загубата на някого, когото са обичали, някой, без когото не биха могли да живеят.

Поех дълбоко въздух и се върнах в настоящето. Роналд беше готин. Щях да го издиря, когато и моето време изтечеше, за да видя как се справя във вечността. Потънах още по-дълбоко във възглавниците на канапето и отпих голяма глътка кафе, поемах кофеина и го оставях да се разпръсне и да събуди мозъчните ми клетки.

Загледах се в стенния часовник с анимационни герои и се опитах да потуша отчаянието си, като видях, че е едва три и трийсет и пет. Имаше още часове, докато се развидели. През деня беше по-лесно да остана будна. Нощта беше толкова спокойна и отпускаща. Не можех да си позволя да й се поддам. Успявах да се изплъзна на съня, сякаш беше бивше гадже с херпес, вече почти две седмици. Когато не съумявах, си плащах за това.

Само от мисълта за тази цена усетих пърхане на пеперуди в долната част на тялото си. Избутах тези мисли от съзнанието си, докато жегата на знойната нощ се носеше около мен като гъста пара, просмукваща се през кожата ми, задушаваща всяка утешителна мисъл. Сериозно разтревожена се изправих, отмахнах един влажен кичур коса от лицето си и се запътих към банята с надеждата, че студената вода ще помогне. Не спирах да се чудя как нощта стана толкова гореща. Беше ноември, да му се не види. Може би глобалното затопляне бе подхванало игричките си. Или пък слънчево изригване си беше проправило път през магнитосферата и щеше да ни опече живи. Това щеше да е гадно.

Точно се пресегнах да светна лампата, като се чудех дали не трябва да си купя крем против изгаряне, когато усетих остро пробождане от искряща възбуда в долната част на корема си. Ахнах от изненада и сграбчих касата на вратата, за да не падна.

Това не можеше да се случва. Не отново.

Вперих копнеещ поглед в мивката. Водата би оправила нещата. Само да се наплискам няколко пъти и ще си стана пак старата невротичка за нула време. Щракнах ключа, но лампата само присветна, сякаш се бореше за глътка въздух и пак угасна. Щракнах още веднъж. И още веднъж, преди да се предам. Най-вече, защото ми се стори налудничаво.

Електрическата инсталация в апартамента ми бе меко казано под стандартите. За късмет имах крушка за нощно осветление. Тя освети леко банята, колкото да не се спъна в нещо по пътя към мивката. Приближих се до огледалото и се опитах да събера всяка възможна частица светлина. Не се получи. Отражението ми беше просто сянка, едва забележимо привидение.

Стоях и си мислех за това и в този момент отново ме обзе прилив на желание, сграбчи ме властно, вкопчи се в мен и през тялото ми преминаха толкова силни тръпки, че трябваше да стисна зъби. Хванах се за тоалетката. Обля ме чувствена топлина, на която не можех да се противопоставя. Проникна в мен, докара ме до ръба и ме поведе към тъмната страна. Жадно разтворих устни и бедра и й дадох пространство да расте. И тя растеше. Набираше сила и мощ, пипалата и проникнаха в мен, трепкаха и пулсираха в корема ми.

Коленете ми изтръпнаха и пренесох тежестта си върху дланите, а напрежението ставаше все по-силно и вече с мъка си поемах дъх. Тогава звукът от дишането на някой друг се сля с моето и аз погледнах към огледалото.

Рейес Алегзандър Фароу – отчасти човек, отчасти супер-модел и син на Сатаната – се материализира зад мен. Силните му рамене блестяха, от тях сякаш излизаше пара, изглеждаше, като че идва от ада. Разбира се, че не идваше оттам. Беше избягал от ада преди векове и в момента ми беше бесен, задето бях свързала физическото му тяло с нематериалната му същност. Но знаенето на всичко това не помагаше с нищо за отслабването на ефекта.

Примигнах, за да го фокусирам.

– Какво правиш тук?

Той наклони глава, тъмните му очи ме пронизваха гневно. Нахалникът му с нахалник. Това си беше моята баня.

Но нали го бях свързала? Бях обединила нематериалната му същност с физическото му тяло. Как така беше тук? Как бе възможно?

– Ти ме призова – изрече той и в плътния му глас вибрираше враждебност.

Поклатих глава.

– Това е невъзможно.

Той протегна ръка над рамото ми и я подпря на стената пред мен. За да се надвеси над мен. За да доминира. За да е сигурен, че ме е приклещил. Наклони тялото си и го притисна към гърба ми, като подпря и другата си ръка на стената от дясната ми страна и ме загради напълно.

Впери острия си поглед в мен.

– Невъзможно е, защото ме върза като куче за синджир?

О, да. Определено беше бесен.

– Ти не ми остави друга възможност – промълвих с треперещ глас, далеч не толкова уверено, колкото се бях надявала.

Той наведе глава и допря уста до ухото ми.

– Ти също не ми остави друга възможност. – Чертите му помръкнаха. Очите му се присвиха и се взряха в мен в огледалото изпод гъстите му мигли, горящи от страст.

Не можех да отклоня погледа си. Той беше толкова прекрасен, толкова мъжествен. Когато ме обгърна с ръка и я плъзна надолу към предната част на панталона ми, го стиснах за китката.

– Чакай – пророних, като дишах на пресекулки. – Още не мога да разбера как така си тук.

– Казах ти. Ти ме призова.

Пръстите му си проправяха път между краката ми, въпреки съпротивата ми и аз простенах, когато потънаха навътре. – Ти винаги ме призоваваш. Винаги си имала силата да ме извикаш, когато поискаш или когато се нуждаеш от мен, Дъч. Още ли не си разбрала това?

Борех се с невероятното чувство, пронизващо долната част на корема ми при всяко движение на пръстите му. Опитвах се да схвана смисъла на думите му.

– Не, ти винаги си идвал, когато имам нужда от теб. Когато съм била в опасност.

Така беше. Винаги е бил около мен, когато животът ми е бил застрашен.

Дъхът му минаваше по бузата ми, излъчваше пареща топлина, а устата му търсеше пулсиращото място на врата ми.

– Винаги си била ти.

Той грешеше. Трябваше да греши. Мисълта, че бих могла да го призовавам, че винаги съм го призовавала, беше невероятна. Доскоро дори не знаех какво е той. Всъщност направо се страхувах от него. Той беше тъмно създание от дим и сенки и да бъда в компанията му беше последното нещо, което исках. Как може да съм го призовавала? Не беше възможно.

– Но след като така или иначе съм тук... – Остави изречението недовършено и с едно плавно движение свали долнището и бельото ми. Повдигна ъгълчето на прекрасната си уста в едва доловима усмивка, разтвори краката ми и проникна в мен с един бавен тласък. Шумно поех въздух и леката вихрушка у мен в миг прерасна в мощен ураган. С една ръка обвих китката му, стискаща шията ми, а с другата обхванах стоманено твърдите му хълбоци и го притиснах към себе си, копнееща за освобождение.

Държах очите си отворени. Гледах го в огледалото и изучавах реакциите му. Леко разтворените му устни. Сбърчените му вежди. Спуснатите мигли.

– Дъч – промълви той с мекия си плътен глас, сякаш безпомощен пред онова, което щеше да направи. Стисна зъби с наближаването на кулминацията. Вдигна единия ми крак върху тоалетката, притисна се в мен и продължи да прониква отново и отново, почти грубо.

С всеки негов тласък желанието у мен се надигаше все по-мощно, ерекцията му изпълваше дълбока потребност у мен, обхващаше всяка моя частица. Смътната далечна страст се втурна между краката ми и ме притегли цялата във властта си.

Впих нокти в китката му и в този момент си спомних, че той не искаше да бъде тук. Не искаше да бъде с мен. Не и след това, което направих.

– Рейес, почакай.

В мига, в който го сграбчих, усетих конвулсията да разтърсва тялото му и експлозията моментално прониза и мен, пращайки стрелички на удоволствие, които рикошираха в костите ми, втурнаха се по вените ми и разкъсаха плътта ми от екстаз.

Светът сякаш се срина около мен, когато мощният оргазъм ме разцепи на две и ме изтръгна от подобния на кома сън. В помещението кънтяха остатъци от вик и веднага разбрах, че това бе собствената ми реакция на кулминацията. Насилих се да спра, да си поема дъх, да отпусна пръстите си, стиснали чашата за кафе, чието съдържание се бе изляло в скута ми. За щастие не бе останало много. Оставих чашата на близката масичка, отново се отпуснах на канапето и поставих ръка върху челото си, за да изчакам преминаването на познатата буря през тялото ми.

Три пъти за една седмица. Само да си затворя очите за миг и той се появява, чака, наблюдава ме – сърдит и неустоим.

Отново погледнах часовника. Предишния път, когато го направих, показваше три и трийсет и пет. Сега беше три и трийсет и осем. Три минути. Затворила бях очи само преди три минути.

Въздъхнах уморено с пълното съзнание, че вината беше изцяло моя. Позволила си бях да се унеса.

Може би така Рейес ме наказваше за това, което му причиних. Винаги бе имал способността да напуска тялото си, да става безплътен и да причинява всевъзможен хаос сред човечеството. Не че в действителност бе причинявал хаос, но би могъл, ако поискаше. Сега беше затворен в тялото си. Несъществено провинение, по мое мнение, освен това го свързах, защото се налагаше да го направя.

Сега той се беше върнал и спохождаше сънищата ми. Преди, когато ми се явяваше насън, успявах да поспя между игричките. Сега в мига, в който затворех очи, пристигаше по най-натрапчивия възможен начин. В сънищата ми двамата се държим като обитатели на ферма за зайци.

Най-лошото от всичко бе фактът, че той наистина ми беше адски бесен. В резултат на това нямаше никакво желание да присъства. Беше ядосан, изпълнен с гняв и в същото време толкова страстен, сякаш бе неподвластен на волята си. Като че не можеше да контролира горещината, която изпълваше тялото му, глада във вените си. И аз не успявах да се контролирам особено добре, така че разбирах как се чувства.

Но да го бях призовала? Невъзможно. Как бих могла да го призова като малка? Например когато на четиригодишна възраст едва не бях отвлечена от осъден насилник на деца? Дори не знаех какво е той. Страхувах се от него.

В този момент чух входната врата да се отваря с трясък и реших, че бездруго е време да поизчистя. Кафето, когато не е вътре в теб, не е приятно на усещане.

– Какво има? Къде си? – подвикна съседката ми, по съвместителство моя секретарка и най-добра приятелка, като нахлу в апартамента.

Косата на Куки беше черна, къса и щръкнала във всички социално неприемливи посоки. Беше облечена в смачкана, раирана жълто-синя пижама, възтесничка около масивната й талия и дълги червени чорапи, набрани около глезените. Беше просто неустоима.

– Тук съм – обадих се и се надигнах от канапето. – Всичко е наред.

– Но ти изпищя – разтревожено каза тя и огледа изпитателно жилището.

– Май наистина трябва да звукоизолираме тези стени. – Тя живееше срещу мен, от другата страна на коридора и чуваше дори и перце да падне в кухнята ми.

Спря да си поеме дъх, после ми хвърли студен поглед.

– Мамка му, Чарли.

– Доста често ме наричат така – подхвърлих на път за банята, – но мамка му Чарли не е истинското ми име.

Тя пристъпи към библиотеката и се подпря с една ръка, като се опитваше да успокои сърцето си с другата. После ме изгледа кръвнишки. Беше смешно. Отвори уста да каже нещо, но в този момент забеляза изобилието от празни чаши за кафе, разхвърляни наоколо. Отново ми хвърли смразяващ поглед. Беше много забавно.

– Цяла нощ ли си пила?

Аз се скрих в банята, върнах се с четка за зъби в устата си и посочих входната врата с вдигнати вежди.

– Навик ли ти е да нахлуваш с взлом?

Тя ме заобиколи и затвори вратата.

– Трябва да поговорим.

Охо. Щеше да има мъмрене. Мъмреше ме всеки ден през последната седмица. В началото успявах да я заблудя за безсънието си и тя се хващаше, но ме заподозря сериозно, когато започнах да виждам лилави слонове в отдушниците на офиса. Знаех си, че не трябва да я питам за тях, но си рекох, че може да е пребоядисала.

Отидох в спалнята си да се преоблека в чиста пижама, после, отправяйки се към кухнята, попитах:

– Искаш ли кафе?

– Три и половина през нощта е.

– Добре, искаш ли кафе?

– Не. Седни. – Спрях на средата на пътя и повдигнах вежди въпросително, а тя упорито стисна челюст. – Казах, че трябва да поговорим.

– Да не би да е по повод мустаците, които ти нарисувах, докато спеше онази нощ? – Отпуснах се отново на канапето, като за всеки случай не я изпусках от поглед.

– Не, става въпрос за наркотици.

Отворих уста и едва не изпуснах четката си за зъби.

– Вземаш наркотици?

Тя стисна устни.

– Не. Ти вземаш.

– Вземам ли? – попитах изумена. Нямах представа.

– Чарли – каза Куки със съчувствие, – от колко време не си спала?

С дълга въздишка, която граничеше с вой, преброих на пръсти.

– Около тринайсет дни, кажи-речи.

Очите ѝ се ококориха от изумление. След като успя да го асимилира, попита:

– И не вземаш медикаменти?

Извадих четката за зъби от устата си.

– Освен зъбна паста ли?

– Как го правиш тогава? – Тя се наведе напред и сбърчи вежди загрижено. – Как изкарваш дни наред, без да спиш?

– Не знам. Просто не си затварям очите.

– Чарли, това не е възможно. И вероятно е опасно.

– Нищо подобно – уверих я. – Пия много кафе и почти не ми се случва да заспя, докато шофирам.

– Боже мой! – Тя скри лицето си в длани.

Усмихнах се и пак пъхнах четката за зъби в устата си. Не се срещат често хора като Куки. Енергични телом и духом. Лоялни. Да ти се връзват на всеки майтап.

– Миличка, аз не съм като теб, помниш ли?

Тя отново ме погледна.

– Все пак си човек. Само защото оздравяваш бързо, виждаш мъртъвци и притежаваш уникалната способност да караш обикновените хора да се опитват да те убият...

– Но той ми е толкова ядосан, Куки. – Сведох глава, натъжена от окаяната си ситуация.

Тя осмисли думите ми, преди да каже нещо.

– Обясни ми какво точно става.

– Добре, но първо имам нужда от малко кафе.

– Три и половина през нощта е.

След десет минути и двете държахме по чаша кафе за освежаване, а аз бях посред разказа за сънищата си – ако можеха да се нарекат така – пред грейналите очи на разведена жена с плътски мераци. Тя вече знаеше, че съм свързала Рейес с материалното му тяло, но не и за сънищата. Не всичко. Тъкмо ѝ бях разправила за последната си среща с бог Рейес, същество, изковано в пламъците на ада, създадено от изящество и грях, съчетани с изгаряща чувственост.

Повях си и погледнах към нея.

– И той действително...

– Да – отвърнах.

– И вдигна крака ти на...

– Да. За удобство, вероятно.

– Олеле. – Ръката ѝ се стрелна към сърцето.

– Отново да, но следва хубавата част. Онази с оргазмите, където той ме докосва, целува и гали на най-невероятни места.

– Целувал те е?

– Е, точно тази сутрин не – казах и поклатих глава. – Но понякога го прави. Странното е, че той не иска да присъства. Не иска да бъде с мен. Но все пак се появява още в мига, щом затворя очи. Пламенен. Секси. Адски ядосан.

– Но е вдигнал крака ти...

– Куки – казах и я дръпнах за ръката, за да се съсредоточи, – зациклила си на този момент.

– Да. – Тя примигна и поклати глава. – Напълно те разбирам, че не искаш да преживяваш такава травма всяка нощ.

– Но аз не мога да си почина. Честно, само след три минути се събуждам още по-уморена. А и той ми е толкова сърдит.

– Ами ти го свърза за цяла вечност.

Въздъхнах.

– Разбира се, че не е за цяла вечност. Мога да оправя нещата. – Пропуснах подробностите за нещастния си неуспешен опит да го освободя от свързването. – Все ще намеря начин да го освободя, не мислиш ли?

– Аз? – попита тя стресната. – Това е твоя работа, скъпа. Аз съм само случаен наблюдател. – Тя погледна към часовника ми с анимационни герои.

Както обикновено алтруистичната ми загриженост към ближния ме озадачи.

– Трябва да си лягаш – казах аз, взех чашата ѝ за кафе и тръгнах към кухнята. – Имаш два часа, преди да събудиш Амбър за училище. – Амбър беше дванайсет и половина годишната дъщеря на Куки.

– Току-що пих кафе.

– Това никога не те е спирало.

– Така е. – Тя стана и се запъти към вратата. – О, исках да ти кажа, че Гарет се обади. Май има случай за теб. Каза, че ще те потърси тази сутрин.

Гарет Суопс – специалист по издирването на изчезнали хора – имаше тъмна кожа, на фона на която сивите му очи искряха при усмивка – отлика, намирана за привлекателна от повечето жени. За мен той просто беше дразнещ. С него имахме известни търкания, например когато случайно научи за свръхчовешкия ми статут и ме взе за луда.

През повечето случаи ставаше. В останалите го пращах да пасе. Но като следотърсач беше ненадминат, което на моменти ми беше от голяма полза.

– Случай ли? – Звучеше интересно. И малко по-полезно от това да бездействам и да се чудя къде да се дявам. – Може би ще отида да поговоря с него лично.

Тя спря на вратата и се обърна към мен.

– Четири без петнайсет е.

На лицето ми цъфна широка усмивка.

Изражението ѝ отново стана замечтано.

– Може ли и аз да дойда?

– Не. – Избутах я от вратата. – Ти трябва да поспиш. Някой в офиса трябва да е на себе си през работно време, а това няма да съм аз, госпожичке.

След малко повече от петнайсет минути, както си седях пред вратата на Гарет Суопс с дизайнерската си пижама и розови пантофи със зайци, осъзнах, че може и да съм умряла по пътя насам. Толкова бях уморена, че вече не чувствах живота в себе си. Пръстите ми бяха сковани, устните подути, а клепачите ми бяха сухи и ги усещах като шкурка, като едничката им цел бе да ме дразнят и да изцеждат волята ми за живот.

Да, най-вероятно бях умряла.

Почуках отново и по гръбнака ми премина тръпка, подсъзнателна надежда, че вероятната ми смърт няма да ми попречи да изпълнявам свръхестествените си задължения, които най-общо се изразяваха в това, че мъртвите, които не са преминали веднага след смъртта си, можеха да преминат през мен.

Като единствен жътвар на души от тази страна на вечността осигурявах неоценима услуга на обществото. На човечеството. На света!

Вратата се отвори и нацупен следотърсач на име Гарет застана пред мен. В очите му се четеше такъв неописуем гняв, че си рекох, че може би все пак не съм умряла. Той имаше вид на махмурлия. В такова състояние Гарет слон не би видял, та камо ли мъртвец. Едвам успя да изръмжи въпросително през стиснати зъби.

– Какво?

– Имам нужда от ибупрофен – казах хладнокръвно.

– Имаш нужда от психиатър. – Невероятно, колко лесно му се разбираше, макар още да бе със стиснати зъби.

– Имам нужда от ибупрофен – повторих намръщено, в случай че не ме беше чул първия път. – Не се шегувам.

– Нито пък аз.

– Аз първа не се шегувах.

С шумна въздишка той се отмести назад и ми направи знак да вляза в пещерата на прилепа. Погледнах надолу към пантофите си със зайци и ги помолих наум да подскочат напред, тогава Гарет ме хвана за пижамата и ме дръпна вътре.

Помогна. С инерцията, която бях набрала, профучах като стрела през килима и се озовах до кухненските шкафове, като пътем щракнах няколко ключа за осветлението.

– Имаш ли представа колко е часът? – попита той.

– Не точно. Къде са ти легалните медикаменти? – От известно време бях развила главоболие. Вероятно заради телефонния стълб, в който се ударих, докато идвах насам.

Ергенската квартирка на Гарет беше доста по-спретната, отколкото си представях. Всичко беше в жълтокафяво и черно. Преравях шкаф след шкаф, за да намеря колекцията му от лекарства. Вместо това открих чаши. Чинии. Купи. Ха стига де.

Той застана зад мен.

– Та какво търсиш?

Спрях се, колкото да го изгледам свирепо.

– Няма начин да загряваш толкова бавно.

Той направи типичния си жест с пощипването на носа при веждите с палец и показалец. През това време успях да го огледам. Рошава тъмна коса, която се нуждаеше от подстригване. Гъста набола брада, която също имаше нужда от бръснене. Космати гърди, които също имаха нужда...

– Боже мой! – казах аз, закрих очите си с ръце и се облегнах на плота.

– Какво?

– Ти си гол.

– Не съм гол.

– Ослепях.

– Не си ослепяла. С панталони съм.

– О! – Това беше доста неловко.

Той се размърда нервно.

– Искаш да си облека риза ли?

– Късно е. Остави ми травма за цял живот. – Трябваше малко да го подразня. Беше много кисел в четири и половина сутринта. Продължих да ровя из шкафовете.

– Сериозно, какво търсиш?

– Обезболяващи – отвърнах, като бръкнах зад войнишка манерка и пакетче "Орео". По случайност бисквитите "Орео" спадаха към категорията кафяви храни. Сложих една в устата си и продължих благородното си начинание.

– Била си толкова път дотук само за обезболяващи?

Направих му повторен оглед, докато хрусках. Като се изключеха белезите от огнестрелни рани на гърдите и на рамото му отпреди две седмици, когато едва не му докарах смъртта, той имаше хубава кожа, гъсти мигли и плочки на корема. Куки може и да беше на прав път за него.

– Не, минах да си поговорим – обясних и преглътнах. – Просто в този момент ми потрябваха обезболяващи. В банята ли са? – Запътих се натам.

– Свърших ги – каза той и препречи пътя ми. Очевидно криеше нещо.

– Но ти си сътрудник на полицията.

Той сбърчи вежди.

– Какво означава това, по дяволите?

– Стига, Суопс – скастрих го обвинително. – Знам, че ловиш наркодилъри, когато не си зает да гледаш порно. Имаш достъп до всякакви лекарства. Не ми казвай, че не си прибираш по малко дрога и разни ми ти яки хапчета.

Той разтърка лицето си с пръсти, после тръгна към малка маса за хранене, издърпа един стол и седна.

– Сестра ти не е ли психиатър?

Аз влязох в спалнята и светнах лампата. Ако не броим разхвърляното легло и пръснатите дрехи, не беше никак лоша. Насочих се първо към скрина.

– Всъщност се радвам, че си тук – провикна се Гарет. – Май имам случай за теб.

Точно за това бях дошла, но не беше нужно той да го знае.

– Не се надявай да ти почистя колата, докато пак търся уж тайнствено изчезнал предмет, Суопс. Не на мене тия.

– Не, истински случай – каза той и по гласа му пролича, че се усмихва. – Отнася се за приятел на приятел. Жена му е изчезнала преди около седмица и той търси добър частен детектив.

– Защо тогава ще го пращаш при мен? – попитах аз предизвикателно.

– Приключи ли там?

Тъкмо бях овършала нощните шкафчета и бях на път към аптечката в банята.

– Почти. Вкусът ти към порното е по-еклектичен, отколкото предполагах.

– Той е лекар.

– Кой е лекар? – Нямаше нищо интересно в аптечката му.

Ама съвсем нищо. Освен ако противоалергично лекарство, което не води до сънливост, се брои за обезболяващо.

– Мъжът, чиято жена е изчезнала.

– А, да.

Кой на този свят няма аспирин в къщата си? Имах главоболие, за бога. Клюмвах на няколко пъти, докато пътувах към Гарет, и навлизах в насрещното движение. Пронизителните клаксони и заслепяващите фарове ме караха да си мисля, че съм похитена от извънземни. За щастие, поставена на подходящо място телефонна кабина сложи край на това безумие. Имах нужда от силно кафе, за да остана будна. Или пък нещо съвсем различно. Нещо с промишлен произход.

Надникнах през вратата и попитах:

– Да ти се намират подръка спринцовки с адреналин?

– За хора като теб има специални програми.

В момент на абсолютен ужас си дадох сметка, че не усещам мозъка си. Беше си там само преди минута. Може пък наистина да съм умряла.

– Приличам ли ти на умряла?

– Сестра ти има ли номер за спешни повиквания?

– Не ми помагаш много – казах, като се постарах отвращението в тона ми да е недвусмислено. – Щеше да си най-калпавият служител, ако отговаряше за обслужване на клиенти.

Той се надигна от стола и тръгна към хладилника.

– Искаш ли бира?

Бързо се примъкнах към масата и му откраднах мястото.

– Ти сериозно ли?

Вдигнатите му вежди бяха последвани от свиване на раменете и той махна капачката от една бутилка.

– Не, благодаря. Алкохолът успива. Трябва да държа тези клепачи вдигнати дни наред. – Посочих към тях за по-сигурно.

– Защо? – попита той след дълга глътка.

– Защото, когато са затворени, се появява той.

– Бог? – предположи Гарет.

– Рейес.

Гарет стисна зъби. Вероятно защото не беше особено очарован от Рейес или от необичайните ни отношения. Все пак никъде не беше казано, че общуването със сина на Сатаната ще е лесно. Той остави бирата на плота и отиде в стаята си, а движенията му внезапно станаха отсечени и премерени. Видях как се скри и се появи почти веднага с риза и обувки в ръце.

– Хайде, ще те закарам у вас.

– Дойдох с Мизъри.

– Именно, затова дотук с поразиите ти.

– Не, говоря ти за джипа ми Мизъри, помниш ли я? – Понякога на хората им се струва странно, че наричам аленочервения си джип Мизъри, но името Гърти никак не би му отивало. – Тя ще се разстрои, ако просто така я оставя на чужда улица. Сама. Пострадала.

Той ме погледна стреснато.

– Ударила си джипа си?

Трябваше да размисля над това.

– Не съм много сигурна. Имаше телефонен стълб, свирене на гуми, вероятна извънземна намеса. Всичко се случи много бързо.

– Сериозно, трябва ми номера на сестра ти. – Той облече ризата и започна да търси ключовете си.

– Толкова ли си отчаян? Освен това не си нейният тип.

Гарет ме заведе до колата си без излишна нежност, седна на шофьорската седалка и включи двигателя, който изрева. Шумът говореше за доброто му състояние. Загледах се през прозореца, докато пътувахме през Албукърки в почти непрогледната тъмнина на нощта. Тишината не беше много от полза в моето положение. Клепачите ми щипеха и бяха като от олово, натежаваха все повече и повече с всяка изминала минута. С всяка секунда. Въпреки неудобството се борех с всички сили да ги задържа отворени, защото беше по-добре от алтернативата: Рейес Фароу да бъде довлечен против волята и на двама ни. Сякаш невидима сила го избутваше към мен всеки път, когато затворех очи. А когато попаднеше в главата ми, всичкият ни гняв и задръжки се стапяха в море от чувственост, където устните пареха, а ръцете опипваха. Това беше гадно, при положение че бяхме ядосани един на друг.

Но да ми казва, че съм го призовала, си беше абсолютна безсмислица. Трябваше да го разнищя това.

– От колко време стоиш будна?

Примигнах към Гарет и погледнах часовника си. По-точно към китката, на която трябваше да бъде, ако не го бях забравила.

– Хм, около тринайсет дни.

Той май се вцепени до мен. Не можех да бъда съвсем сигурна. Чувството ми за реалност се размиваше, ако момиченцето с кухненския нож на предния капак на колата му беше знак за това. Можеше и да е мъртва, но покойниците рядко се возеха на такива места.

– Виж, ясно ми е, че не си като обикновените хора – поде Гарет предпазливо, – но тринайсет дни без сън със сигурност са вредни, дори и за теб.

– Предполагам, че да. Нова декорация за предния капак ли си си купил?

Той погледна натам.

– Не.

– Този доктор има ли име?

Той се пресегна през скута ми и извади визитка от жабката.

– Тук пише. Ще дойде в офиса ти тази сутрин, ако успееш да се добереш дотам.

Д-р Нейтън Йост.

– Ще се добера. Приятел ли ти е?

– Не. Той е гадняр. Но явно всички останали на планетата Земя го боготворят.

– Добре тогава. – Опитах се да мушна картичката в джоба си, но открих, че нямам такъв. – Ей, оставих си чантата в Мизъри.

Гарет поклати глава.

– Ама че ги ръсиш и ти едни, Чарлс. Отдавна се каня да ти кажа, че работя над специален списък от неща, които никога не бива да се казват на жътваря на души.

Изкисках се.

– Хрумват ми безброй, не бих могла да избера едно.

– Ще започна от края – каза той и се ухили. – Готова ли си?

Размърдах безгрижно дясната си вежда.

– По-готова от когато и да било.

– Добре, номер пет: "Уморен съм до смърт".

– Я, че списъкът ти никак не бил дълъг.

– Искаш ли да го чуеш или не? – попита той и сви към паркинга на моята сграда.

– Претеглям възможностите. Този списък може да е откровение с апокалиптични измерения или пълно пропиляване на и без това намаляващата ми мозъчна дейност. Клоня към второто.

– Добре, ще ти кажа останалото, когато си в по-добро настроение. Тъкмо да те поддържа в напрежение.

– Добра идея – приветствах го аз с вдигнати палци. Напрежение, друг път.

– Никой вече не цени истинския талант. – Той ме изпрати до горе. – Ще поспиш ли малко? – попита през вратата, която притворих помежду ни, като го оставих на стълбите.

– Не, ако успея да се удържа. – Поне малко ми беше помогнал. Бях прекарала още един час, без да заспя.

Веднага след като затворих вратата и се запътих към кафеварката, той я отвори и измърмори:

– Заключи се. – После затвори отново.

Потътрих се обратно и заключих вратата на скромния си дом, а само миг по-късно чух стържещ звук в ключалката. Или може би отново бях заспала права. Но след като Рейес не се появи, за да ми предизвика разтърсващ земята оргазъм, най-вероятно не бях.

Куки влетя, подмина ме и тръгна право към кафеварката.

– Говори ли с Гарет?

Аз я последвах.

– Да. Май в апартамента ми имаше клоун тази сутрин.

– Толкова ли е зле пижамата ми? – попита тя и взе да оглежда пижамата, с която още беше облечена. – Е, какво каза той?

– Не – примигнах аз срещу нея. – Мъртъв клоун.

– О. Починал?

– Да.

– Той отиде ли си? – попита тя и се огледа притеснено.

– Да. Премина.

– Добре, това обяснява забележката ти. Помислих си, че се правиш на интересна.

Много ми се доспа от пътуването. Май наистина ми трябваше доза адреналин.

– Хей, нали щеше да си легнеш пак.

– Легнах си, но все за сладкишчета си фантазирах. Сладкишчета от мъжки пол, де. И като стана дума – рече тя и отпи яка глътка кафе, – Гарет гол ли беше?

– Защо пък да е бил гол? – попитах аз, като се опитвах да изглеждам намръщена, за да прикрия кикота, който се надигаше у мен.

– Само се чудех дали спи гол.

– Нямам представа дали спи гол. Едва ли би отворил вратата в този вид.

Тя кимна замислено.

– Това е добър довод. Ох, мамка му, трябва да събудя Амбър за училище.

– Добре, аз ще взема душ. Още мириша на кафе. Трябва да намина и до "Супер Дог" по някое време днес. Напомни ми. – Тръгнах към банята.

– Дадено. О... – каза Куки и спря на вратата – забравих да ти кажа, че взех кутия кафе от офиса.

Аз спрях и ѝ хвърлих най-суровия си поглед, изпълнен с изумление и разочарование.

– Откраднала си кутия кафе от офиса?

– Взех назаем кутия кафе от офиса. Ще купя ново от следващата си заплата.

– Не мога да повярвам.

– Чарли!

– Шегувам се, не се притеснявай – казах и махнах с ръка. – Да не би аз да го плащам?

Тя почти беше излязла, но отново се спря.

– Какво?

– Кафето. Не плащам за него.

– Откъде го вземаш?

– Отмъквам го от склада на татко.

Тя на свой ред ме стрелна с поглед, изпълнен с изненада и неодобрение, най-вече неодобрение, а аз вдигнах ръце в жест "таймаут".

– Хайде сега, голяма работа. Решавала съм му случаите години наред. Най-малкото, което може да направи в замяна, е да ми осигурява по чаша кафе от време на време.

Баща ми беше детектив в полицейското управление на Албукърки и аз му помагах в работата от петгодишна. Някак много по-лесно е да разкриеш престъпление, като попиташ жертвата кой го е извършил. Когато татко се пенсионира, продължих да правя това за чичо Боб, също детектив в управлението.

– Крадеш кафето от баща си?

– Да.

– Аз пия крадено кафе?

– Всеки божи ден. Помниш ли онази сутрин, преди около месец, когато ни беше свършило кафето и дойде онзи въоръжен тип да се опита да ме убие, а Рейес се материализира от нищото и прекъсна гръбначния му мозък с огромния меч, който държи под мантията си, чичо Боб дойде с всички онези ченгета, а татко взе да разпитва за прекъснатия гръбнак?

След дълга пауза тя отвърна:

– Смътно. – Тонът ѝ преливаше от сарказъм.

– Да не повярваш, но имах нужда от чаша кафе след почти смъртоносното изживяване, а нашето беше свършило, така че взех една кутия от склада на татко.

– Чарли – изшептя Куки, като се оглеждаше, сякаш някой ни слушаше, – не можеш просто така да крадеш кафе от баща си.

– Куки, точно сега бих продала душата си за мока с мляко.

Тя кимна с разбиране.

– Много добре разбирам защо си го направила тогава, но не можеш да продължаваш.

– О, значи ти можеш да крадеш, но не и аз.

– Не съм крала. Взех назаем.

– Добре, щом това ти помага да спиш спокойно, Бони. Поздрави Клайд от мен.

Тя въздъхна тежко и си тръгна отново. Точно преди да затворя вратата на банята, се провикнах:

– Между другото, той отвори вратата без риза.

Тя ахна задъхано и промълви:

– Благодаря ти.